Оникс Дженифър Л. Арментраут
        Лукс #2
        Нищо не е това, което изглежда.
        Да имаш нещо общо с Деймън Блек е, общо взето, неприятна работа. Да, той е извънземен и да, твърдо е решен да докаже на всички, че между нас няма никаква връзка. Да, ама има. И освен това имаме един много по-голям проблем. Хора от министерството на отбраната са в града. И ако разберат какво може да прави той, с мен е свършено. С него също. И, на всичкото отгоре, в училище има ново момче, което крие нещо. Той знае какво преживях и може да ми помогне. Но за целта, трябва да излъжа Деймън. А не мога.
        И, изведнъж, всичко се обърква.
        ДЖЕНИФЪР Л. АРМЕНТРАУТ
        ОНИКС
        Лукс #2
        Посвещавам тази книга на малки и големи, на четящите блогъри и изобщо на всички хора по света, които обичат книгите.
        Глава 1
        Деймън Блек се настани на мястото си и едва-що бяха минали десет секунди, ме смушка в гърба с острата си писалка. Цели десет секунди. Извърнах се на стола и вдъхнах неповторимия аромат на треви и поля, който лъхаше от момчето. Деймън отдръпна ръката си и със синята капачка на химикалката потупа крайчеца на устните си - устни, които познавах много добре.
        - Добро утро, Кити. - Наклони главата си и непокорната му черна коса захлупи челото му. - Да не забравиш за плановете ни довечера.
        - Да, знам, горя от нетърпение - отвърнах сухо аз.
        Деймън се приведе напред и черният пуловер се опъна по широките му рамене. Той повдигна единия край на чина си, приятелките ми Кариса и Лиса тихо ахнаха, и аз почувствах как върху нас се залепиха очите на всички момчета и момичета в класа. Единият крайчец на устните му се изви нагоре, сякаш тайничко се смееше. Мълчанието стана непоносимо.
        - Какво?
        - Трябва да се отървем от следата - тихо каза той така, че само аз да го чуя. И слава богу. Хич не ми се щеше да се впускам в разяснения пред останалите какво значи следа. О, ами виж сега, това е чуждоземно вещество, което полепва по хората, осветява ги като коледна елха и така се превръща в насочващ сигнал за зла извънземна раса. Искаш ли малко от него?
        А, не, благодаря.
        Взех си химикалката и се замислих сериозно дали и аз да не го смушкам.
        - Да, досетих се и сама.
        - Хрумна ми една забавна идея как може да махнем следата.
        Знаех каква е „забавната му идея“. Аз. И той. Да се целуваме. Усмихнах се и зелените му очи заискриха.
        - Идеята ти допада, нали? - измърмори той и сведе поглед към устните ми. Цялото ми тяло зажужа от опасно вълнение и трябваше да си напомня, че неочакваният обрат в поведението му се дължеше повече на въздействието, което ми оказваше странната чуждоземна привлекателност на Деймън. С Деймън бяхме свързани, откакто той ме изцели след битката с Арумите, но ако на него това му стигаше да завържем по-близки отношения, на мен не ми беше достатъчно.
        Не беше истинско.
        Аз исках любовта, която бяха имали родителите ми. Безсмъртна. Могъща. Истинска. И тази чудата връзка с извънземен не ме удовлетворяваше.
        - Не и в този живот, драги - казах му накрая.
        - Кити, съпротивата ти е безплодна.
        - Също и чарът ти.
        - Ще видим.
        Аз подбелих очи и се обърнах напред. Деймън беше като малко дете, и беше приятно да го смушква човек. Но невинаги.
        Влачейки крака и стиснал дебел куп листа, в стаята влезе възрастният ни учител по тригонометрия и зачака биенето на закъснелия звънец.
        Деймън пак ме смушка с химикалката. Стиснах юмруци и се замислих дали да не го оставя, но знаех, че няма смисъл - той щеше да продължи да ме мушка. Затова се обърнах и го изгледах кръвнишки.
        - Какво искаш?
        Той се хвърли към мен бърз като кобра в атака. Усмихна ми се, и нещо странно се случи със стомаха ми, после ме погали по бузата, махна едно пухче от косата ми. Аз го гледах, без да примигвам.
        - След училище…
        Усмивката му стана дяволита и в главата ми нахлуха какви ли не шантави мисли, но повече не исках да се водя по неговите игри. Затова се извърнах рязко напред. Бях решена да устоя на хормоните… а също и на вълнението, което Деймън будеше у мен както никой друг.
        През остатъка от утрото зад лявото ми око запулсира лека, но непрестанна болка, за която напълно винях Деймън. По обяд вече се чувствах като човек, когото са ударили изневиделица по главата. Прииска ми се да побягна от нестихващата глъчка в стола, примесена с миризмата на дезинфектанти и загоряла храна.
        - Няма ли да си ядеш обяда? - посочи Ди Блек към недокоснатото домашно сирене и ананаса. Аз поклатих глава и щом бутнах подноса пред нея, тя веднага се зае със сиренето, а на мен ми се повдигна.
        - Така лапаш, че ще сложиш и футболния отбор в малкия си джоб. - В очите на Лиса присветна нескрита завист. Аз не бих я винила. Веднъж видях Ди да нагълтва на един дъх цяло пакетче „Орео“. - Как успяваш?
        Ди сви деликатните си рамене:
        - Може би имам бърз метаболизъм.
        - Какво правихте през почивните дни, момичета? - Кариса се намръщи и изтри очилата си в ръкава на ризата. - Аз попълвах формуляри за колежите.
        - А пък аз цял уикенд се натисках с Чад - ухили се широко Лиса. После и двете момичета погледнаха към мен и Ди и зачакаха. Може би не беше много редно да им разказвам цялата история за убийството на извънземния психопат и как едва не загинах.
        - Ами гледахме разни глупави филми - отвърна Ди, усмихна ми се лекичко и затъкна една лъскава черна къдрица зад ухото си. - Беше доста скучно.
        - Вие, момичета, никога не се забавлявате - изсумтя Лиса.
        Понечих да се засмея, но тогава усетих леко парене на врата ми. Разговорът на масата замря и след миг отляво до мен се настани Деймън. Пластмасова чаша с любимата ми напитка цъфна отпред. Останах доста изненадана, че получавам подарък от него, още повече че това бе и едно от любимите ми неща. Докато поемах чашата, пръстите ми докоснаха неговите и по кожата ми премина електричество. Отдръпнах ръка и отпих малка глътка - може би от това стомахът ми ще се почувства по-добре. Може би ще успея да свикна с новия Деймън и неговите подаръци - той беше много по-добър от Деймън нахапаният самохвалко.
        - Благодаря ти.
        В отговор той ми се усмихна.
        - Ами за нас? - реши да остроумничи Лиса.
        Деймън се засмя:
        - Аз служа само на един определен човек.
        Бузите ми пламнаха и аз си преместих стола по-надалеч от него.
        - По никакъв начин не ми служиш.
        Той се приведе към мен, лишавайки ме от новоспечелената ми територия:
        - Засега.
        - О, Деймън, моля те, не ме ли виждаш? - начумери се Ди. - Ще си изгубя апетита заради теб.
        - Ще рече човек, че това е възможно - отвърна дръзко Лиса и ококори очи.
        Деймън извади от чантата си един сандвич. Само той можеше да се измъкне, преди да е свършил четвъртият час, за да обядва и да не бъде задържан за наказание след часовете. Той беше… неповторим. Всички момичета на масата без сестра му го зяпаха, че дори и някои от момчетата. Той поднесе на Ди една овесена бисквитка.
        - Няма ли да обсъдим плановете си? - попита Кариса и две ярки червени петна избиха на страните й.
        - Да. - Ди й се усмихна. - Имаме големи планове.
        Аз изтрих потното си чело.
        - За какво говорите?
        - В часа по английски с Ди обсъдихме да направим купон по-следващата седмица - намеси се Кариса. - Нещо…
        - Голямо - вметна Лиса.
        - Малко - поправи я Кариса и присви очи. - Ще поканим само няколко човека.
        Ди кимна и яркозелените й очи засияха от вълнение.
        - Нашите ще заминат в петък извън града, така че всичко се нарежда отлично.
        Аз хвърлих поглед към Деймън. Той ми смигна и сърцето ми примря.
        - Чудесно е, че родителите ви позволяват да вдигнете купон у вас - рече Кариса. - Моите ще получат удар, само ако чуят за това.
        Ди сви рамене и погледна встрани:
        - Родителите ни са доста добри.
        Аз се помъчих да запазя равнодушен израз на лицето, но остра болка прониза гърдите ми. Искрено вярвах, че повече от всичко друго на света Ди искаше майка й и баща й да бяха живи. А може би и Деймън също - тогава бремето на отговорността за семейството щеше да падне от раменете му.
        Във времето, което прекарахме заедно, аз разбрах, че Деймън се държеше зле с хората заради изпитанията, през които бе минал. Пък и смъртта на неговия брат близнак…
        До края на обедното междучасие на масата се обсъждаше единствено купонът. Тъкмо навреме дойде тази идея - идната събота предстоеше рожденият ми ден. Но до петък цялото училище щеше да говори само за това - в градче, където най-голямото развлечение в петък вечер бе човек да излезе насред полето и да пие бира там, купонът нямаше как да бъде „малък“. Дали Ди схващаше каква е работата?
        - Ти съгласен ли си? - прошепнах на Деймън.
        Той сви рамене:
        - И без друго не бих могъл да я спра.
        Аз знаех, че можеше, стига да поиска, значи няма нищо против.
        - Бисквитка? - предложи той, държейки в ръка една бисквита с парченца шоколад, и макар че стомахът ми беше разстроен не можах да му откажа.
        - Дай ми една.
        Той се приведе напред към мен и устните му бяха само на сантиметри от моите.
        - Вземи си я сама.
        Вземи си я сама…? Деймън мушна половината от бисквитката в сочните си устни, които човек си мечтаеше да целува.
        О, извънземни богове в цялата вселена…
        Ченето ми увисна. Някои от момичетата на масата възкликнаха така, че ме накараха да се почудя дали не са се разтопили на локвички под масата, но не можах да събера сили и да погледна към тях. Бисквитката и устните стояха точно пред очите ми. Страните ми почервеняха, усещах погледите на всички, а Деймън… мили боже, Деймън изви вежди, предизвиквайки ме. Ди си запуши устата:
        - Ще повърна.
        Потънах в земята от срам и ми се прииска да се скрия вдън земя. Какво си бе помислил Деймън? Че ще грабна бисквитката от устата му, сякаш съм героиня във версия на анимацията „Лейди и Скитника“, забранена за непълнолетни? Дявол го взел, искаше ми се, и изобщо не ме интересуваше какво щяха да си помислят за мен.
        Деймън извади бисквитката от устата си. Очите му искряха, сякаш току-що бе спечелил някаква бита.
        - Времето изтече, Кити.
        Аз го гледах, без да примигвам. Той разчупи бисквитката на две и ми подаде по-голямото парче. Грабнах я и почти се изкуших да я запратя в лицето му, но… това беше бисквитка с парченца шоколад в нея, затова си я хапнах и много ми се услади.
        Отпих нова глътка от смутито и усетих как по гърба ме полазват тръпки - сякаш някой ме наблюдаваше. Обходих с поглед стола в очакване да видя как бившата извънземна приятелка на Деймън се взира в мен с мръснишкия си поглед - нейна запазена марка, но Ашли Томпсън си бъбреше с някакво момче. Хъм. Дали и той беше от Лукс? На Земята нямаше много деца на тяхната възраст, но пък се съмнявах, че Ашли с цялото й великолепие би се усмихнала на едно землянче. Отместих поглед от тяхната маса и продължих да оглеждам стола. Господин Гарисън стоеше до двойните врати към библиотеката, но се взираше в една маса със спортисти, които ваеха сложни скулптури от картофено пюре. Никой друг не поглеждаше към нас.
        Поклатих глава - чувствах се глупаво, че се уплаших от едно нищо. Най-сетне едва ли арумийците щяха да нападнат изневиделица училищната столова. Може би се разболявах. Ръцете ми трепереха леко, когато посегнах към верижката на врата си. Обсидианът лежеше успокоително хладен върху кожата ми - глашатай на мира. Трябваше да престана с този страх. Може би заради него се чувствах замаяна, сякаш ми се виеше свят.
        Но зашеметяването ми със сигурност нямаше нищо общо с момчето, което седеше до мен.

* * *
        В пощата ме чакаха няколко пратки, но аз даже не се развиках от радост. Това бяха копия на все още неиздадени книги, пратени ми от други блогъри за рецензия. И аз бях - ами не знам какво да кажа. А това беше сигурно доказателство, че се бях разболяла от луда крава.
        Пътят обратно към къщи беше мъчителен. Ръцете ми отслабнаха. Мислите ми се разпиляха. Притиснах писмата до гърдите си и се изкачих по стълбите към верандата, без да обръщам внимание на това, че кожата на врата ми настръхна. Не обърнах внимание и на момчето, високо над един и осемдесет, което се подпираше на парапета.
        - Не се прибра направо вкъщи след училище - в гласа на Деймън се долови раздразнение сякаш той бе личният ми изключително привлекателен агент от Сикрет сървис, а аз бях успяла да му се изплъзна.
        Със свободната си ръка бръкнах в джоба за ключовете.
        - Не виждаш ли, че трябваше да ида до пощата. - Отворих вратата и оставих купа върху масичката във вестибюла. Естествено той се намъкна след мен, без да изчака да го поканя.
        - Пощата можеше да почака. - Деймън ме последва в кухнята. - Какво е това? Само книги?
        Извадих портокаловия сок от хладилника и въздъхнах - хората, които не обичат да четат, не разбираха.
        - Да, само книги.
        - Знам, че точно сега тук едва ли се намират аруми, но малко предпазливост никога не е излишна, а и върху себе си имаш следа, която ще ги доведе право пред вратата ти. В този момент сигурността е по-важна от твоите книги.
        Дрън-дрън, книгите ми бяха по-важни от арумийците. Налях си сок - бях твърде уморена, за да споря с Деймън. Двамата все още не бяхме овладели изкуството на учтивия разговор.
        - Сок?
        - Мляко - въздъхна той.
        - Обслужи се сам - и му посочих хладилника.
        - Ти ме покани, няма ли ти да ми поднесеш млякото?
        - Аз ти предложих портокалов сок - отвърнах аз и седнах на масата. - А ти искаш мляко. И по-тихо говори, че мама спи.
        Деймън измърмори нещо под носа си и си наля от млякото в хладилника. Седна до мен и тогава разбрах, че е облечен в черен анцуг и това ми напомни последния път, когато беше у дома. Както спорихме, той изведнъж ме целуна жарко и цялата сцена се разви като излязла из страниците на онези евтини любовни романи, които чета. След целувката дълго не можах да заспя. Само че никога не бих си го признала.
        Беше толкова хубаво, че чуждоземната сила на Деймън пръсна всички електрически крушки в къщата и прегори лаптопа ми. Лаптопът и блогът много ми липсваха. Майка ми обеща да ми купи нов компютър за рождения ден. Още две седмици…
        Захванах да си играя с чашата, без да вдигам очи.
        - Може ли да ти задам един въпрос?
        - Зависи - отвърна спокойно той.
        - Когато съм близо до теб… чувстваш ли нещо?
        - Освен онова, което изпитах тази сутрин, когато видях колко си хубава в тези дънки?
        - Деймън - въздъхнах и се помъчих да пренебрегна момичето, което крещеше в мен с пълен глас: ЗАБЕЛЯЗАЛ МЕ Е! - Питам сериозно.
        Дългите му пръсти заописваха лениви кръгове по дървената маса.
        - Вратът ми отзад настръхва и започва да пари. За това ли говориш?
        Надигнах глава. На устните му трептеше лека усмивка.
        - Да. Значи и ти си го почувствал?
        - Всеки път, щом съм до теб.
        - Това не те ли тревожи?
        - Теб тревожи ли те?
        Не знаех какво да отговоря. Настръхването не ми причиняваше болка, просто беше странно. Но ме тревожеше онова, което символизираше - проклетата връзка помежду ни, за която не знаехме нищо. Дори сърцата ни биеха едновременно.
        - Може да е… страничен ефект от лечението. - Деймън ме следеше с поглед над ръба на чашата. Обзалагам се, че с мустак от мляко щеше да бъде неустоим. - Добре ли си?
        - Не съвсем.
        - Защо?
        - Изглеждаш ужасно.
        При друг случай коментарът му щеше да доведе до избухването на война в къщата, но сега само оставих полупразната си чаша на масата и казах:
        - Май се разболявам от нещо.
        Той сключи вежди. Деймън не разбираше какво значи да се разболееш. На неговата планета хората не боледуваха. Ама никога.
        - Какво ти има?
        - Не знам. Сигурно съм хванала извънземни бацили.
        - Едва ли - изсумтя Деймън. - Не мога да си позволя да боледуваш. Трябва да излезем навън и да се опитаме да премахнем следата. Дотогава си…
        - Ако кажеш, че съм слабачка, ще те ударя. - Гневът потисна повдигането в стомаха ми. - Вече доказах, че не съм, особено когато подлъгах Барук далеч от къщата ти и го убих. - Стараех се да не повишавам глас. - И само защото съм човек, не значи, че съм слаба.
        Деймън се облегна назад и повдигна вежди.
        - Канех се да кажа, че дотогава си в опасност.
        - Ооо! - Страните ми пламнаха. А така, оплесках я. - Но да знаеш все пак - не съм слаба.
        В един миг Деймън седеше на масата, а в следващия вече беше коленичил до мен и трябваше да повдигне леко глава, за да вижда лицето ми.
        - Кити, знам, че не си слаба. Ти доказа себе си. Все още не мога да проумея как успя да почерпиш от нашата мощ през уикенда. Ти не си слаба. Запомни го.
        Трудно беше да запазя решителността си и да не се предам на мисълта, че можем да сме заедно, след като в действителност Деймън беше… приятен и мил и се взираше в мен, сякаш аз бях последното парченце шоколад на Земята.
        А това ме подсети за дяволската бисквитка в устата му.
        Той изви устни, сякаш знаеше за какво си мисля, но се мъчеше да не се разсмее. Но този път вместо дежурната му, предоволна усмивка на устните му грееше истинска. Изведнъж се надвеси над мен.
        - Сега трябва да ми докажеш, че не си слаба. Ставай и да вървим да махнем следата от теб.
        - Деймън, наистина ми е зле - простенах аз.
        - Кат…
        - Не се преструвам нарочно. Повдига ми се.
        Той кръстоса мускулестите си ръце и тениската се опъна на гърдите му.
        - Опасно е да се разхождаш насам-натам, когато приличаш на морски фар. Докато носиш следата, не бива да правиш нищо, не бива да ходиш никъде.
        Надигнах се от масата, пренебрегвайки стомаха си.
        - Сега ще се преоблека.
        Той ококори очи от изненада и отстъпи назад.
        - Толкова лесно се предаде?
        - Да съм се предала ли? - изсмях се, без да ми е смешно. - Просто искам да ми се махнеш от очите.
        Деймън се разсмя.
        - Продължавай да си го повтаряш, Кити.
        - Продължавай да взимаш стероидите за егото си.
        Преди да мигна, той се изправи пред мен, препречвайки пътя ми. Пристъпи хищнически напред, приведе глава, а очите му ме загледаха съсредоточено. Заотстъпвах назад, додето напипах ръба на кухненската маса.
        - Какво? - попитах.
        Той ме хвана с ръце за хълбоците и се наведе напред. Топлият му дъх погали страната ми, погледите ни се кръстосаха. Той се приближи още малко и устните му докоснаха нежно брадичката ми. Задавен вик се изтръгна от гърлото ми и аз залитнах към него.
        Но само след миг Деймън се отдръпна и самодоволно се засмя:
        - Кити… това не беше егото ми. Върви да се приготвиш.
        По дяволите!
        Показах му среден пръст, излязох от кухнята и се качих на горния етаж. Непрекъснато се потях, кожата ми беше лепкава, но това нямаше нищо общо със случилото се. Въпреки това си навлякох един анцуг и пуловер. Хич не ми се тичаше, но не очаквах Деймън да се загрижи, че не се чувствам добре.
        Той се грижеше единствено за себе си и за сестра си.
        Това не е вярно, прошепна едно коварно, неприятно гласче в главата ми и може би имаше право. Деймън ме бе изцелил, когато можеше да ме остави да умра, и аз чух мислите му, чух го как ме умолява да не го оставям.
        Каквато и да беше истината, трябваше да преглътна желанието си да повърна и да изляза да потичам с него за разнообразие.
        Едно шесто чувство обаче ми казваше, че тази работа нямаше да свърши добре.
        Глава 2
        Изкарах двайсет минути. Не можах да продължа повече заради неравния терен в гората, пронизителния ноемврийски вятър и момчето до мен и на средата на пътя до езерото го оставих и с бърза крачка се върнах по целия път обратно в къщата. Няколко пъти Деймън извика след мен, но аз се престорих, че не го чувам. Щом влязох в банята, паднах на колене, стиснах чинията и повърнах, а по лицето ми потекоха сълзи. Беше толкова ужасно, че събудих майка ми.
        Тя притича забързано в банята и разтревожено ме попита:
        - От кога не се чувстваш добре, момичето ми? От няколко часа, цял ден или сега ти прилоша?
        Мама - вечната милосърдна сестра.
        - Цял ден ту се чувствам добре, ту ми призлява - простенах аз и отпуснах глава върху ваната. Тя цъкна тихо и сложи ръка на челото ми.
        - Та ти гориш! - Грабна една кърпа и я намокри под чешмата. - Май ще трябва да се обадя в работата…
        - Не, добре съм. - Взех кърпата от ръцете й и я допрях до челото си. Хладината ми подейства чудесно. - Само съм изстинала. Вече се чувствам по-добре.
        Мама не спря да се суети край мен, докато не се надигнах и не се изкъпах. Премених се в една къса нощница, а това ми отне ужасно много време. Стаята се завъртя край мен, а аз се мушнах под завивките, стиснах очи и зачаках завръщането на майка ми.
        - Тук ще оставя телефона ти и чаша с вода. - Тя ги остави на нощното шкафче и седна до мен. - Отвори уста. - Аз погледнах с едно око и видях как майка ми бутна в лицето ми термометър. Покорно отворих уста. - Нека да видим колко градуса ще покаже и ще решим дали да си остана у дома. Сигурно е само грип, но…
        - Ммм - простенах аз. Майка ми ме изгледа невъзмутимо и изчака термометърът да изпищи.
        - Трийсет и осем градуса. Искам да изпиеш това - тя ми подаде две хапчета. Глътнах ги, без да задавам въпроси. - Температурата не е чак толкова висока, но искам да си останеш в леглото и да си отпочинеш. Ще ти се обадя да видя как си преди десет, какво ще кажеш?
        Кимнах и се сгуших уютно в завивките. Имах нужда хубаво да се наспя. Майка ми сгъна една мокра кърпа и я сложи на челото ми. Затворих очи - бях сигурна, че това е първата фаза на някоя дяволска заразна болест. В главата ми се спусна неясна мъгла. Заспах, събудих се, когато майка ми се обади, а след това отново след полунощ. Нощницата лепнеше мокра към трескавото ми тяло. Понечих да отметна завивките и тогава видях, че са в другия край на стаята, захвърлени върху разхвърляното бюро. Изправих се. По челото ми избиха капчици студена пот. Биенето на сърцето ми - тежко, на пресекулки, сякаш по два удара наведнъж - отекваше в главата ми. Усещах кожата си силно изпъната върху мускулите; горях, бях настръхнала. Станах от леглото и се олюлях.
        Сякаш огънят излизаше от вътрешността на тялото ми, разтопил органите ми отвътре в нещо лепкаво. Мислите ми се блъскаха една в друга - безкрайна върволица от нелепи безсмислици. Разбирах само едно - че трябва начаса да се разхладя.
        Вратата към коридора зееше отворена, приканваше ме. Не знаех накъде бях тръгнала, но се запрепъвах първо по коридора, после надолу по стълбите. Входната врата ми се стори като фар, който обещава утеха и покой. Навън сигурно беше студено. Значи студът ще ме облекчи и горещината ще изчезне.
        Но това се оказа недостатъчно.
        Стоях на верандата, а вятърът развяваше мократа нощница и косата ми. Пронизително ярки звезди набраздяваха нощното небе. Сведох поглед към дърветата, които опасваха пътя, и те се обагриха в различни цветове. Жълто. Златисто. Червено. А сетне придобиха приглушен кафяв оттенък.
        Осъзнах, че сънувам.
        Замаяна слязох от верандата. Чакълът болезнено се забиваше в нозете ми, но продължавах да следвам пътя, по който ме водеше лунната светлина. Няколко пъти се олюлях и светът сякаш се завъртя нагоре с краката, но не се отказах.
        Не след дълго стигнах езерото. Черните му като оникс води се къдреха под бледата светлина на луната. Пристъпих напред, но спрях, щом пръстите ми потънаха в тинята. Настръхнах от горещината, която ме изгаряше. Жарко, знойно.
        - Кат?
        Извърнах се бавно назад. Вятърът ме шибаше, докато се взирах във видението. Луната хвърляше сенки по лицето му, отразяваше се в големите му, светли очи. Не бе възможно да е истински.
        - Какво правиш, Кити? - попита Деймън. Образът му изглеждаше неясен, мъглив. Да, Деймън беше бърз и понякога очертанията му се размиваха, но образът му никога не е бил така мъглив.
        - Аз… трябва да се разхладя.
        По лицето му се изписа тревога.
        - Да не си посмяла да влезеш в езерото.
        Тръгнах заднешком. Ледената вода се разплиска край глезените ми, после стигна до коленете ми.
        - Защо?
        - Защо ли? - Той пристъпи с крачка напред. - Прекалено е студено. Кити, не ме карай да идвам, за да те измъкна от там.
        Главата ми пулсираше. Мозъчните ми клетки се топяха. Влязох още навътре. Студената вода успокои горящата ми кожа. Заля главата ми, изтръгна дъха ми, огъня ми. Пожарът взе да стихва. Можех да остана тук завинаги. Може би си струваше да го обмисля.
        Усетих как две здрави, силни ръце ме обгръщат и ме изваждат отново на повърхността. Леденият въздух ме връхлетя, но дробовете ми бяха изпепелени. Поех си няколко глътки въздух с надеждата да угася пламъците. Деймън ме измъкна от благословената вода толкова бързо, че в един миг бях във водата, а в следващия се намерих на брега.
        - Какво те прихваща? - Деймън ме стисна за раменете и леко ме разтърси. - Да не си си изгубила ума?
        - Недей. - Отблъснах го слабо. - Толкова ми е горещо.
        Настойчивият му поглед се спусна към пръстите на краката ми.
        - Да, париш. Цялата ти бяла нощница е мокра… Дава резултат, но да плуваш посред нощ насред ноември? Прекалено е дръзко, не мислиш ли?
        Ама какви ги дрънка той? Облекчението си отиде и кожата ми отново взе да гори. Запрепъвах се обратно към езерото. Но ръцете му ме обгърнаха още преди да съм направила и две крачки. Обърна ме с лице към него.
        - Кейти, не бива да влизаш в езерото. Прекалено студено е, ще се разболееш. - Той отмахна назад косата, която бе полепнала по страните ми. - Дявол го взел - даже още повече от сега. Цялата изгаряш.
        Нещо в думите му разкъса отчасти мъглата. Облегнах се на него и притиснах лицето си в гърдите му. Деймън ухаеше прекрасно - на билки и на мъж.
        - Не те искам.
        - Сега не е времето да се впускаме в този разговор.
        Това беше само сън. Въздъхнах и обвих с ръцете си силния му кръст.
        - Не, това е лъжа - искам те.
        Деймън ме стисна по-здраво в прегръдката си.
        - Знам, Кити. Никого не си успяла да заблудиш. Хайде, ела.
        Пуснах го и ръцете ми увиснаха изтощено до тялото ми.
        - Аз… не се чувствам добре.
        - Кат. - Той се отдръпна. Хвана лицето ми в двете си ръце и повдигна главата ми. - Кейти, погледни ме.
        Нима не гледах към него? Краката ми се подкосиха. След това всичко изчезна. Нямаше ни Деймън, ни мисъл, ни огън, ни Кейти.

* * *
        Всичко бе потънало в мъгла, изглеждаше накъсано, фрагментарно. Две топли ръце продължаваха да отмятат косата от лицето ми. Нечии пръсти ме галеха по бузите. Дълбок глас ми заговори на нежен, музикален език - като приспивна песен, но… по-красиво, успокояващо. Потънах в звуците, изгубих се в тях.
        Чувах гласове.
        Веднъж ми се стори, че чух Ди:
        - Не бива. Това само ще влоши следата.
        Преместиха ме. Свалиха ми мократа пижама. Нещо меко и топло се плъзна по кожата ми. Опитах се да говоря с гласовете край мен, може би успях. Не съм сигурна.
        По едно време някой ме уви в облак и ме отнесе. До страната ми приспивно биеше равномерно нечие сърце, докато гласовете заглъхнаха и накрая две хладни ръце смениха топлите. Грейнаха ярки светлини. Чух нови гласове. Мамо? По гласа й долових, че е разтревожена. Тя говореше с… някой. Не разпознах с кого. Негови бяха хладните ръце. Усетих как нещо ме прободе в ръката и след това тъпа болка тръгна към пръстите ми. Още шушукане, а след това всичко заглъхна.
        Денят и нощта изчезнаха, а на тяхно място се появи нещо неясно и в тялото ми забушуваха огньове. В един миг хладните ръце се завърнаха и измъкнаха ръката ми изпод завивките. Не чух гласа на майка ми, но отново усетих убождането. Пожарът лумна в мен, втурна се по вените ми. Задъхана извих гръб на леглото, а от гърлото ми се изтръгна приглушен вик. Всичко пламна. Огънят, който се разрази в мен, бе десет пъти по-силен от предишния, и аз разбрах, че умирам. Нямаше какво друго да е…
        Но тогава във вените ми се настани прохлада подобна на повея на зимен вятър. Тя се движеше бързо, гасеше пламъците и оставяше ледена следа по дирите си.
        Ръцете се придвижиха към врата ми, вдигнаха нещо. Верижката ми? Те изчезнаха, но тогава усетих пулсирането, вибрацията на обсидиана. После заспах и това продължи сякаш цяла вечност и дори не знаех дали някога щях пак да се събудя.

* * *
        В болницата изкарах четири дни, но нищо не помнех, освен че в сряда се събудих на твърдо легло, а над мен се белееше таванът. Чувствах се добре. Даже отлично. Майка ми бе седяла неотлъчно до мен в болничната стая. Целия четвъртък не спрях да роптая и да повтарям, че искам да се прибера у дома, пред всеки, който приближеше вратата ми. Явно бях пипнала някакъв гаден вирус, но не беше нещо сериозно.
        Но вече си бях у дома и тъкмо гаврътнах на един дъх чаша портокалов сок от хладилника, докато майка ми ме наблюдаваше; под очите й имаше тъмни кръгове от недоспиването. Беше по дънки и лек пуловер. Беше ми странно да я видя без медицинската й униформа.
        - Кейти, мила, сигурна ли си, че се чувстваш достатъчно добре, за да се върнеш на училище? Ако искаш може и днес да си останеш у дома и да отидеш в понеделник.
        Поклатих глава отрицателно. Само три дни не бях ходила на училище, а вече ми се беше струпала огромна камара с домашни, които Ди мина да ми остави.
        - Добре съм.
        - Миличка, току-що те изписаха от болницата. Не бива да се претоварваш.
        Измих си чашата.
        - Добре съм, нищо ми няма.
        - Знам, че се чувстваш по-добре. - Тя оправи накриво закопчаните копчета на жилетката ми. - Въпреки че Уил… Доктор Майкълс… те изписа от болницата, за да се прибереш у дома, ти много ме уплаши. Никога не си боледувала толкова сериозно. Защо да не му се обадя да мине да те прегледа, преди да тръгне на визитация?
        Още по-необичайно ми се видя това, че майка ми използваше малкото име на доктора - явно отношенията им бяха станали доста по-сърдечни, а аз бях изпуснала това. Взех си раницата, но спрях.
        - Мамо?
        - Да?
        - В понеделник ти се прибра посред нощ, нали така? Преди да е свършила смяната ти? - Тя поклати отрицателно глава и аз съвсем се обърках. - Кой тогава ме е завел в болницата?
        - Сигурна ли си, че се чувстваш добре? - Тя постави ръката си върху челото ми. - Нямаш температура, но… Твоят приятел те доведе в болницата.
        - Моят приятел?
        - Да, Деймън те доведе. Макар че ми е чудно как е разбрал, че си болна в три през нощта. - Тя присви очи. - Всъщност, много бих искала да узная.
        Ох, по дяволите.
        - Аз също.
        Глава 3
        За първи път в живота си с такова нетърпение бързах за часа по тригонометрия. Как ли бе научил Деймън за болестта ми? Сънят за езерото не може да е бил истински. Няма начин. Ако е бил… Аз щях да… Не знам какво щях да направя, но бузите ми със сигурност щяха да пламнат.
        Първа за часа пристигна Лиса.
        - Ехо! Върнала си се! Как се чувстваш? По-добре ли си?
        - Да, добре съм. - Очите ми се стрелнаха към вратата. След една-две секунди влезе Кариса. Мина край мен, дръпна ме за косата и се усмихна.
        - Радвам се, че си по-добре. Всички бяхме разтревожени. Особено когато се отбихме да те видим - ти съвсем не беше на себе си.
        Зачудих се какво ли съм направила пред тях, но не можах да си спомня.
        - Искам ли да знам какво съм правила?
        Лиса се закиска и извади учебника си.
        - Бълнуваше нещо и не спираше да викаш едно име.
        О, не.
        - Така ли?
        Кариса ме съжали и тихо каза:
        - Викаше насън Деймън.
        Отпуснах лице в ръцете си и изстенах.
        - О, боже.
        - Беше много мило - засмя се Лиса.
        Минута преди звънецът да удари, почувствах прекомерно познатата топлина по врата си и вдигнах глава. С наперена походка в класната стая влезе Деймън. Без учебник както обикновено. Носеше си тетрадката, но според мен никога не си записваше нищо в нея. Започвах да подозирам, че учителят ни по математика е извънземен, защото иначе не можех да си обясня как успява да му се размине това, че в час не прави нищо.
        Той мина край мен, без да ме погледне. Извърнах се назад.
        - Трябва да говоря с теб.
        Той се настани на стола.
        - Добре.
        - Насаме - прошепнах му.
        Деймън се облегна назад, без да променя изражението си.
        - Ще се срещнем в библиотеката по време на обяда - тогава никой не стъпва там.
        Направих физиономия, после се обърнах рязко напред. След около пет секунди усетих как ме мушка в гърба с химикалката си. Поех си дълбоко въздух, запасих се с търпение и се обърнах с лице към него. Деймън беше наклонил чина си напред. Деляха ни само няколко сантиметра.
        - Да?
        - Изглеждаш много по-добре отколкото последния път, когато те видях - ухили се той.
        - Благодаря - измърморих.
        Погледът му зашари по мен. Знаех какво прави - търсеше следата.
        - Знаеш ли какво?
        Килнах глава на една страна и зачаках.
        - Вече не светиш - прошепна той.
        Усетих как ченето ми увисва от изненада. В понеделник греех като дискотечна топка, а днес следата бе изчезнала?
        - Ама никак ли?
        Той поклати утвърдително глава.
        Часът започна и трябваше да се обърна напред, но изобщо не внимавах. Мислите ми се въртяха около факта, че вече не светех. Трябваше да ликувам от радост, и да, аз ликувах от радост, но връзката все още бе тук. Надеждата ми, че ще се изпари заедно със следата, беше пълна измишльотина.
        След часа помолих момичетата да предадат на Ди, че ще закъснея за обяда. Те бяха дочули част от разговора ни и Кариса не спираше да се кикоти, а Лиса се впусна във фантазиите как ще го направим в библиотеката. Все неща, които не ми трябваше да знам. Нито да мисля за тях. Но ето на, че тъкмо за тях мислех, защото много лесно можех да си представя как Деймън ме въвлича в подобно нещо.
        Сутрешните часове се влачеха безкрайно. Щом ме видя да влизам, господин Гарисън ококори очи, а после продължи както обикновено да ми хвърля недоверчиви погледи през целия час по биология. Той беше нещо като неофициалният пазител на хората от Лукс, които живееха извън чуждоземната колония. Изглежда, че несветеща аз привличах пак толкова внимание, както и докато светех. Може би това се дължеше на безпокойството на учителя ни, че знаех кои са в действителност.
        Господин Гарисън тъкмо тръгна към прожектора, когато вратата се отвори и в стаята влезе момче с тениска на Пакман, която беше просто фантастична. Тих шепот премина през класа, когато непознатото момче подаде една бележка на учителя.
        Явно беше, че е нов тук. Кестенявата му коса беше ужасно рошава, но сякаш нарочно бе направена така. Беше привлекателен, със златиста кожа и самоуверена усмивка на лицето.
        - Имаме нов ученик - рече господин Гарисън и остави бележката на бюрото си. - Блейк Сондърс от…?
        - Калифорния - отвърна момчето. - Санта Моника.
        Оттук-оттам се чуха няколко „ооо“ и „ааа“. Лиса се поизправи. А аз ликувах - вече няма да съм „новото момиче“ в класа.
        - Добре, Блейк от Санта Моника. - Господин Гарисън огледа стаята и погледът му се спря на празното място до мен. - Седни ето там. С нея ще работите заедно в лабораторията. Приятно прекарване.
        Присвих очи и изгледах господин Гарисън - не бях сигурна дали това „Приятно прекарване“ бе слабо прикрита обида или тайна надежда, че земното момче ще отклони вниманието ми от извънземното.
        Блейк се приближи, сякаш без изобщо да забелязва любопитните погледи, настани се до мен и се усмихна.
        - Здрасти.
        - Здрасти. Аз съм Кейти от Флорида. - Усмихнах се сърдечно. - Вече съм известна като „момичето, което вече не е ново в класа“.
        - А, разбирам. - Блейк погледна към господин Гарисън, който буташе количката с прожектора към средата на стаята. - Малък град, няма много нови лица, всеки се взира любопитно?
        - На прав път си.
        - Добре - той се засмя тихичко. - Вече започвах да си мисля, че на мен нещо не ми е наред. - Той извади една тетрадка и ръката му докосна леко моята. Статическото електричество ме сепна. - Съжалявам, извинявай.
        - Няма нищо.
        Блейк ми се усмихна още веднъж, после се обърна напред. Взех да си играя с верижката на врата и крадешком хвърлих поглед към новото момче. Поне в часа по биология вече си имахме някой, който да ни радва очите. Две мнения по този въпрос нямаше.

* * *
        Деймън го нямаше пред двойните врати към библиотеката. Метнах раницата си на рамо и влязох в помещението. Вътре миришеше на плесен. Младата библиотекарка вдигна очи и ми се усмихна, докато аз се оглеждах наоколо. Тилът ми пареше леко, но Деймън не се виждаше никъде. Като го познавах, сигурно се беше скрил, за да не би някой да види Негово Прелестно Величество в библиотеката. Минах покрай няколко ученици от по-долните класове, които седяха на масите и пред компютрите и похапваха обяда си, а после се завъртях небрежно, докато накрая го открих на ничия земя, в най-отдалечения ъгъл на читалнята за Източноевропейска култура.
        Беше се облегнал в малко ограждение до един допотопен компютър, мушнал ръце в джобовете на изтърканите си дънки. Вълнист кичур коса скриваше челото му и се опираше в гъстите му мигли. Устните му бяха полуизвити в усмивка.
        - Вече започвах да се питам дали някога ще ме откриеш - той не се и помръдна да ми направи място в тази тесничка дупка. Оставих си чантата и седнах на бюрото срещу него.
        - Срамуваш се, че някой ще те види и ще си помисли, че умееш да четеш?
        - Трябва да си пазя репутацията.
        - Ах, каква прекрасна репутация.
        Той опъна крака и ходилата му се озоваха под моите.
        - Е, за какво искаше да разговаряме - той сниши гласа си до дълбок, чувствен шепот - насаме?
        Потръпнах, но не заради температурата.
        - Не за това, на което се надяваш.
        Деймън ми се усмихна самодоволно.
        - Добре - стиснах аз ръба на бюрото. - От къде научи посред нощ, че съм болна?
        Деймън се вторачи в мен:
        - Не помниш ли? - Тайнствените му очи ме гледаха настойчиво. Сведох поглед… към устните му. Грешен ход. Преместих очи над рамото му върху картата на Европа.
        Така беше по-добре.
        - Не, не помня.
        - Сигурно е заради треската. Цялата гореше.
        Погледът ми се стрелна към очите му.
        - Докосна ли ме?
        - Да, докоснах те… ти беше почти без дрехи - каза и самодоволно се усмихна. - Беше вир-вода… само по една бяла тениска. Добре изглеждаше. Много добре.
        Страните ми пламнаха.
        - Езерото… това не е било сън?
        Деймън поклати глава.
        - О, божичко, значи съм излязла да се окъпя в езерото?
        Той се отблъсна от бюрото и направи крачка напред, което го пренесе в моето кислородно пространство… в случай че Деймън се нуждаеше от кислород.
        - Да. Не бях очаквал да видя точно това посред нощ в понеделник, но не се оплаквам - видях доста.
        - Млъкни - изсъсках аз.
        - Не се срамувай. - Той протегна ръка и подръпна ръкава на жилетката ми. Аз го цапардосах. - Какво толкова…
        Скочих от бюрото и замахнах. Кокалчетата ми едва докоснаха лицето му, а след това Деймън улови ръката ми. Ухаа, беше бърз. Деймън ме притегли до гърдите си и сведе глава. Очите му святкаха от сдържан гняв.
        - Не ме удряй, Кити. Това е лошо.
        - Ти си лош. - Опитах се да се измъкна, но той ме стискаше здраво за китката. - Пусни ме.
        - Не съм сигурен, че мога да те послушам. Трябва да се браня от теб. - Но все пак пусна ръката ми.
        - О, нима? Затова ли ме малтретираш?
        - Да те малтретирам ли? - Той пристъпи напред, докато гърбът ми не опря в ръба на бюрото. - Това не е малтретиране.
        В главата ми затанцуваха захаросани картини - аз стоях опряна на стената на къщата ни, а Деймън ме целуваше.
        Усетих тръпки по тялото си. Това не беше добър знак.
        - Деймън, някой ще ни види.
        - Е, и какво? - той нежно вдигна ръката ми. - Никой не би се осмелил да ми каже и дума.
        Поех си дълбоко въздух. Усещах дъха му. Гърдите ни се допряха. Тялото ми казваше да. Кейти казваше не. Нито близостта, нито нежният допир на пръстите му под ръкава на жилетката ми въздействаха, повтарях си аз. Това не беше истинско.
        - И така, следата ми е изтляла, но глупавата връзка продължава да е тук?
        - Да.
        Поклатих глава разочаровано.
        - Какво означава това?
        - Не знам. - Усещах как пръстите му вече галеха ръката ми. Кожата му жужеше от електричество и това не приличаше на нищо друго, което познавах.
        - Защо продължаваш да ме докосваш? - попитах ядно.
        - Харесва ми.
        Божичко, и на мен ми харесваше, но не биваше.
        - Деймън…
        - Да се върнем на следата. Знаеш какво означава това.
        - Че не се налага да виждам физиономията ти извън училище?
        Той се разсмя и смехът му отекна през тялото ми.
        - Означава, че вече си вън от опасност.
        По необясним начин, без изобщо да разбирам как, свободната ми ръка се опря в гърдите му. Сърцето на Деймън биеше силно и учестено. Точно като моето.
        - Струва ми се, че това, че няма да те виждам надделява над безопасността.
        - Продължавай да си го повтаряш, ако това те кара да се чувстваш по-добре - брадичката му докосна леко косата ми, а сетне се плъзна по бузата ми. Потреперих. В заредения с електричество въздух наоколо една искра изпука и скочи от неговата кожа върху моята. - Но и двамата знаем, че това е лъжа.
        - Не е лъжа. - Вдигнах глава нагоре. Дъхът му ме погали по устните.
        - Ние пак ще се виждаме - измърмори той. - И недей да ме лъжеш. Знам, че това те прави щастлива. Ти сама ми каза, че ме желаеш.
        Почакай малко.
        - Кога?
        - При езерото. - Той наклони глава на една страна, а аз в този миг трябваше да се отдръпна, но не го направих. Устните му се извиха многозначително и той пусна китката ми. - Ти каза, че ме желаеш.
        И другата ми ръка се намери на гърдите му - ръцете ми действаха по своя воля. Аз не отговарях за тях.
        - Било е от треската. Изгубила съм си ума.
        - Говори каквото си искаш, Кити. - Деймън ме улови за кръста и с обезпокоителна лекота ме сложи да седна на ръба на бюрото. - Но аз знам истината.
        Дишах на пресекулки.
        - Ти нищо не знаеш.
        - А-ха. Знаеш ли, много се уплаших за теб - призна той и като разтвори краката ми, се приближи застрашително към мен. - Ти не спираше да зовеш името ми, но колкото и да ти повтарях, че съм там, сякаш не ме чуваше.
        За какво говорехме? Ръцете ми се намираха върху корема му. Мускулите под пуловера му бяха твърди и стегнати. Плъзнах ръце отстрани на тялото му с намерението да го отблъсна, но вместо това го стиснах силно и го притеглих към себе си.
        - Уха, сигурно изобщо не съм била на себе си.
        - Уплаши ме.
        Преди да мога да отговоря или да осмисля факта, че Деймън се е уплашил от болестта ми, устните ни се срещнаха. Пръстите ми се забиха през пуловера, мозъкът ми ИЗКЛЮЧИ и… и, о, божичко, целувките му бяха страстни, те изгаряха устните ми, докато ръцете му се впиха в кръста ми и ме притиснаха плътно към него.
        Деймън ме целуваше като човек, умиращ от жажда, който пие на големи глътки, без да си поема въздух. Той захапа долната ми устна, после се отдръпна за миг, след което отново впи устните си в моите. Опияняващи, буйни емоции водеха битка помежду си в мен. Не исках целувките му, защото те бяха плод единствено на връзката между нас. Не спирах да си повтарям това, дори когато плъзнах ръце нагоре по гърдите му, а после обвих врата му. Ръцете на Деймън се плъзнаха под тениската ми и сякаш докоснаха нещо дълбоко в мен, изпълниха с топлината си всяко кътче в мен, което тънеше в мрак.
        От допира и целувките му сякаш отново ме хвана треската. В мен бушуваше пожар. Тялото ми гореше. Светът бе в пламъци. Разлетяха се искри. Аз простенах.
        Тогава се чу ПУК! и ПРАС!
        И миризмата на изгоряла пластмаса изпълни тясната преграда. Отделихме се един от друг задъхани тежко. Над рамото му видях как от един допотопен монитор се извиват тънки струйки дим. Мили боже, това всеки път ли щеше да се случва?
        И какво за бога изобщо правех? Бях решила, че няма да имам никакво вземане-даване с Деймън - нито целувки… нито докосване. Още се чувствах уязвена от неговото отношение от първата ни среща. Болката и срамът още ме измъчваха.
        Отблъснах го. Грубо. Деймън ме пусна и се вгледа в мен така, сякаш бях изритала кученцето му под гумите на някоя кола. Извърнах поглед и избърсах уста с опакото на ръката си. Това не помогна. Той беше полепнал по мен, беше в мен.
        - Боже, та на мен дори не ми харесва да те целувам.
        Деймън се изправи в цял ръст.
        - Ще се осмеля да не се съглася. И ми се струва, че компютърът ще ме подкрепи.
        Изгледах го мръснишки.
        - Това… това никога повече няма да се повтори.
        - Струва ми се, че и преди си се заричала - припомни ми той. Когато видя изражението ми, Деймън въздъхна. - Кейти, на теб ти хареса толкова, колкото и на мен. Защо ти е да лъжеш?
        - Защото не е истинско. Първоначално ти не ме харесваше.
        - Харесвах те…
        - Не смей да ми казваш това, защото в началото ти се отнесе с мен все едно бях самият Антихрист! Не можеш да заличиш стореното само защото между нас съществува някаква глупава връзка. - Поех си рязко въздух и усетих неприятна болка в гърдите си. - Ти ме засегна дълбоко. Мисля, че дори не го съзнаваш. Ти ме унизи пред целия стол!
        Деймън извърна очи встрани и прокара пръсти през косата си. Стисна зъби. Един мускул заигра отчетливо върху долната му челюст.
        - Знам. Аз… съжалявам, че се отнесох така с теб, Кат.
        Аз го гледах изумена - Деймън никога не се извиняваше. Ама никога. Може би наистина… поклатих глава. Извинението не беше достатъчно.
        - Дори сега сме се скрили в библиотеката, сякаш не желаеш хората да знаят, че в онзи ден допусна грешка и се държа като кретен. А аз трябва да съм доволна, така ли?
        Очите му се разшириха.
        - Кат…
        - Не казвам, че не можем да бъдем приятели - аз искам да сме приятели. Харесвам те мно… - Спрях, преди да съм казала твърде много. - Виж, това не се е случило. Ще хвърля вината върху последиците от боледуването ми или ще си кажа, че някое зомби ми е изпило мозъка.
        - Какво говориш? - свъси вежди Деймън.
        - Не искам това между мен и теб. - Понечих да се обърна, но той ме улови за ръката. Изгледах го гневно. - Деймън…
        Той ме погледна право в очите.
        - Ти си ужасна лъжкиня. Искаш това точно толкова силно, колкото и аз.
        Отворих уста, но оттам не излязоха никакви думи.
        - Искаш го толкова силно, колкото искаш да отидеш на АБА тази зима.
        Ченето ми увисна.
        - Ти дори не знаеш какво значи АБА!
        - Американската библиотечна асоциация организира състезание в средата на зимата - той се усмихна гордо. - Видях, че живо се интересуваш от това на блога ти, преди да се разболееш. Съвсем сигурен съм, че каза, че би се отказала от първородното си дете, за да отидеш.
        Да, май така казах.
        Очите на Деймън светнаха.
        - Но да се върнем на въпроса.
        Слисана, аз поклатих глава.
        - Ти ме искаш.
        Поех дълбоко въздух и възпрях гнева и… смеха си.
        - Прекалено самоуверен си.
        - Имам достатъчно самоувереност, че да ти предложа облог.
        - Сигурно се шегуваш.
        - Обзалагам се, че до Нова година ще признаеш, че си дълбоко, лудо, безвъзвратно… - ухили се Деймън.
        - Леле майчице. Няма ли да прибавиш още някое друго наречие? - бузите ми горяха.
        - Какво ще кажеш за неустоимо?
        Обелих очи и измърморих:
        - Учудва ме, че знаеш какво означава наречие.
        - Престани да ме разсейваш, Кити. Да се върнем на облога - до новогодишната вечер ти ще си признала, че си дълбоко, лудо, безвъзвратно и неустоимо влюбена в мен.
        Смаяна, аз се задавих от смях.
        - И си мечтаеш за мен. - Той ме пусна, скръсти ръце на гърдите си и повдигна вежди. - Обзалагам се, че ще си признаеш за всичко. Може би дори ще ми покажеш тетрадката си, върху която си изписала името ми, обградено в сърчица…
        - О. за бога…
        Деймън ми смигна.
        - Облогът вече е в сила.
        Аз му обърнах гръб, взех си раницата и забързах между рафтовете с книги, оставяйки Деймън в раздела за Източноевропейска култура, преди да съм направила нещо необмислено - като например да захвърля здравия разум и да се втурна обратно при него, за да се изясним, като се престоря, че всичко, което бе направил и казал преди месеци, не е оставило дълбока рана в сърцето ми. Защото това щеше да е преструвка, нали?
        Спрях се чак като стигнах до шкафчето ми в другия край на училището. Бръкнах в чантата си и извадих папката с рисунки, които всички до една бяха плява. Ама че адски ден. През половината от часовете дремах, после се целувах с Деймън и взривих още един компютър. Честно, май беше по-добре да си остана вкъщи.
        Посегнах към дръжката на шкафчето. Преди пръстите ми да са я докоснали, вратата се отвори широко. Възкликнах и отскочих назад. Папката по рисуване тупна на пода.
        О, боже, какво става?
        Не е възможно… Сърцето ми бе на път да спре.
        Деймън? Той имаше способността да придвижва предмети от разстояние. Отварянето на вратичката на шкафа би било детска играчка за него, като се има предвид, че можеше да изкоренява цели дървета. Огледах топящата се навалица наоколо, но вече знаех, че него го няма. Не бях почувствала присъствието му посредством зловещата ни извънземна връзка. Отстъпих назад от шкафчето.
        - Хей, внимавай къде стъпваш - прекъсна мислите ми нечий шеговит глас. Извиках стреснато и се извърнах. Зад мен стоеше Саймън Кътърс и стискаше парцалива раница в месестия си юмрук.
        - Извинявай - дрезгаво изрекох и хвърлих поглед към шкафчето. Дали беше видял какво стана? Коленичих, за да събера рисунките си, но той ме изпревари. Последва епическа неловкост, докато и двамата се опитвахме да съберем листовете, без да се докоснем.
        Саймън ми подаде една купчина с ужасни рисунки на цветя. Нямах никакъв талант за рисуване.
        - Заповядай.
        - Благодаря. - Изправих се, мушнах папката в шкафчето и се приготвих да побягна.
        - Почакай за секунда. - Той ме хвана за ръката. - Исках да поговоря с теб.
        Погледът ми се спусна към ръката му. Имаше пет секунди да ме пусне, преди острият връх на обувката ми да се е забил между краката му. Саймън явно усети това, защото ме пусна и се изчерви.
        - Искам само да се извиня за всичко, което се случи на училищното тържество. Бях пиян, а когато съм пиян… правя глупости.
        Изгледах го кръвнишки.
        - Тогава може би трябва да спреш да пиеш.
        - Да, може би. - Той прокара ръка през късо подстриганата си коса. Светлината се отрази в синьо-златния часовник на дебелата му ръка. На верижката имаше гравиран надпис, но не можах да го разчета. - Както и да е, просто не…
        - Ей, Саймън, какво правиш? - Били Кръмп - момче с малки кръгли очички от отбора по футбол, което не забелязваше друго, освен гърдите ми - се промъкна до Саймън. Плътно зад него го следваше група от подивелите му съотборници. Били се вторачи в мен и се ухили. - Виж ти… какво си имаме тук?
        Саймън отвори уста, но едно от момчетата го изпревари.
        - Нека да позная - тази отново се опитва да се яхне върху лоста ти?
        Няколко от момчетата се засмяха и се сръгаха с лакти. Аз примигнах към Саймън:
        - Моля?
        Страните на Саймън почервеняха ярко, а в това време Били излезе напред и провеси ръка през рамото ми. Ароматът на одеколона почти ме задави.
        - Виж, дарлинг, Саймън не се интересува от теб.
        Едно от момчетата се разсмя.
        - Както казваше майка ми: защо да купуваш крава, когато млякото е без пари?
        Яростта бавно потече във вените ми. Какво, по дяволите, бе разправил Саймън на тези негодяи? Измъкнах се изпод ръката на Били.
        - Млякото не е без пари и дори не е за продан.
        - До ушите ни стига друга информация. - Били вдигна победно юмрук към почервенелия Саймън. - Нали така, Кътърс?
        Очите на всичките приятели на Саймън се залепиха отгоре му. Той сподави смеха си, отстъпи назад и преметна раницата си на гръб.
        - Да, но аз не се интересувам от чаша мляко втора ръка. Тъкмо това се опитвах да й кажа, но тя не ще и да чуе.
        Бях бясна.
        - Ах, ти лъжец такъв…
        - Какво става там? - провикна се от края на коридора треньорът Винсент. - Момчета, защо още не сте в час?
        Те се разсмяха и тръгнаха. Един от тях се завъртя, направи ми знак с ръка да му се обадя, а друг направи доста неприличен жест с ръка и уста.
        Исках да ударя нещо с юмрук. Но Саймън изобщо не беше най-големият ми проблем. Обърнах се отново към шкафчето си и се свих от болка, а стомахът ми се преобърна. Шкафчето се бе отворило само.
        Глава 4
        Мама беше излязла - смяната й в Уинчестър този ден започваше по-рано. Бях таила надежда, че ще я заваря у дома, за да мога да си побъбря с нея и така да забравя случката с шкафчето, но съвсем ми изхвръкна от ума, че беше сряда, известна още като деня „Грижи се сам за себе си“.
        Усещах тъпа болка в слепоочията си, сякаш си бях разтегнала нещо. Болката се появи след случката с шкафчето и не показваше никакви признаци скоро да спре.
        Нахвърлих един тон дрехи в сушилнята и едва тогава разбрах, че антистатичните кърпички са свършили. Лошо. Отидох до шкафа с бельото, порових се с надеждата да намеря все нещо, но се отказах и реших, че единственото нещо, което ще оправи деня, е студеният чай, който бях видяла в хладилника тази сутрин.
        Чу се звук от счупено стъкло.
        Подскочих и се запътих бързо към кухнята, като си мислех, че някой отвън бе счупил прозореца, но не бяха много хората, които ни навестяваха насам - освен ако в къщата не бе нахлул отряд от Министерството на отбраната. При тази мисъл сърцето ми замря, а погледът ми се спря на кухненския плот точно под отворения шкаф. Една висока чаша от матирано стъкло лежеше на три големи парчета върху плота.
        Кап. Кап. Кап.
        Огледах се смръщено, без да мога да разбера от къде идеше звукът. Счупена чаша, капеща вода… И тогава ме осени мисълта. Пулсът ми се ускори, щом отворих хладилника.
        Каната с чая лежеше на една страна. Капакът беше паднал. Кафявата течност бе заляла рафта и се стичаше отстрани. Погледнах към плота. Бях поискала чай, а за това е нужна чаша и, ами да, чай.
        - Не може да бъде - прошепнах и отстъпих назад. Не беше възможно актът на желание някак да е причинило това. Но какво друго обяснение можеше да има? Надали под масата се криеше някой извънземен, който мести туй-онуй за забавление.
        Все пак проверих, за да се уверя.
        За втори път днес нещо се местеше от само себе си. Две съвпадения?
        Вцепенена, взех една кърпа и почистих разлетия чай. През цялото време си мислех за вратичката на шкафчето в училище - беше се отворила, преди да я докосна. Но не може да съм била аз. Извънземните имаха силата да правят такива неща. Аз я нямах. Сигурно е имало леко земетресение или нещо подобно. Леко земетресение, от което пострадали бяха единствено чашите и чая? Едва ли.
        Обезпокоена до краен предел, взех една книга от кушетката и се изтегнах. Трябваше да отвлека с нещо мислите си от случката.
        Майка ми никак не обичаше, задето из къщата навсякъде имаше книги. Но всъщност не бяха навсякъде - само там, където бях аз: на кушетката, на фотьойла, на кухненския плот, в помещението за пране, че дори и в банята. Това нямаше да се случва, ако майка ми отстъпи и купи библиотека до тавана, която да заема цялата стена.
        Но колкото и да се опитвах да се съсредоточа в книгата, не се получаваше. Част от вината беше на книгата. Разказваше за любов от пръв поглед - проклятието на моето съществуване. Момичета срещат момчета и се влюбват. Незабавно. Сродни души, придихания, любов след един разговор. Момчето отблъсква момичето от себе си поради някаква паранормална причина. Момичето все така обича момчето. Момчето най-накрая признава любовта си.
        Кого заблуждавах? Аз обичах това безпокойство. Вината не беше у книгата. У мен беше. Не можех да проясня ума си и да се потопя напълно в героите. Взех един разделител от масичката за кафе и го мушнах между страниците. За любителите на книги навсякъде по света подгънатият крайчец на страницата бе самият Антихрист.
        Не успях да пренебрегна случилото се. Не ми бе присъщо да бягам от проблемите си. Освен това, ако бях честна пред себе си, трябваше да си призная, че съм много уплашена от преживяното. Ами ако си въобразявах, че местя разни неща с мисълта си? Треската може да е убила известно количество от мозъчните ми клетки. Поех си толкова рязко въздух, че ми се зави свят. Възможно ли бе човек да прихване шизофрения, след като е боледувал?
        Е, това вече беше глупаво.
        Изправих се на кушетката и притиснах глава в коленете си. Какво ставаше… Все трябваше да има някакво логично обяснение. Сигурно съм оставила вратата на шкафчето леко открехната и тежките стъпки на Саймън са я разтворили широко. А чашата - била е оставена на ръба. Освен това беше напълно възможно майка ми да не е затегнала хубаво капачката на каната. Тази небрежност бе привично за нея.
        Още няколко пъти си поех дълбоко въздух. Добре съм, нищо ми няма. Логичните обяснения движат света. Единственият недостатък на тази теория бе, че съседите ми бяха извънземни, а в това нямаше почти никаква логика.
        Станах от кушетката и надзърнах през прозореца да видя дали колата на Ди е паркирана отпред. Сложих си якето с качулка и се отправих към тяхната къща.
        Ди незабавно ме въведе в кухнята, където се носеше сладникав мирис на прегоряло.
        - Радвам се, че намина. Тъкмо щях да дойда да те викна - тя пусна ръката ми и отиде до плота. Отгоре му бяха наслагани няколко тенджери.
        - Какво правиш? - надникнах аз през рамото й - съдържанието в една от тенджерите приличаше на катран. - Пфу, че гадно.
        - Опитвах се да разтопя шоколад - въздъхна Ди.
        - С микровълновите си ръце?
        - Епичен провал - тя бръкна в лепкавата смес с една готварска шпатула. - Не мога да уцеля температурата.
        - Защо не използваш печката?
        - Ух, мразя печки. - Ди извади шпатулата. Половината от нея се бе разтопила. - Опа.
        - Браво - завлякох се до масата.
        Ди замахна с ръка и тенджерите полетяха към мивката. Кранчето се отви и водата потече.
        - Ставам все по-добра - тя взе малко веро. - Какво правихте с Деймън по време на обеда?
        Поколебах се.
        - Исках да поговорим за случката край езерото. Мислех си, че съм… сънувала.
        Ди се сви.
        - Не, беше истина. Той ме повика, щом те донесе обратно. Между другото, аз бях тази, която те преоблече в сухи дрехи.
        - Надявах се ти да си била - разсмях се аз.
        - Макар че Деймън си предложи услугите да свърши сам работата. - Ди облещи очи. - Брат ми е толкова услужлив.
        - Такъв си е. А той… той къде е?
        Момичето сви рамене.
        - Не знам. - После присви очи. - Защо все се драпаш по ръката?
        - А? - Спрях да се чеша - дори не бях забелязала. - В болницата ми взеха кръв, за да са сигурни, че не съм хванала бяс или нещо подобно.
        Ди се засмя и дръпна ръкава ми нагоре.
        - Имам един мехлем, от който можеш да си сложиш… леле майчице, Кейти!
        - Какво? - погледнах към ръката си и ахнах. - Ама че гадост!
        Цялата свивка на ръката ми приличаше на месеста ягода. Липсваше й само калпачето от зелени листенца. Издутите зачервени петна бяха осеяни с по-тъмни точици.
        Ди прокара пръст по тях.
        - Боли ли? - Поклатих глава. Само ме сърбеше ужасно. Тя пусна ръката ми. - И в болницата не са ти правили друго, освен да ти вземат кръв?
        - Не са - рекох, загледана в ръката си.
        - Това е доста необичайно, Кейти. Това все едно е реакция срещу нещо. Сега ще донеса малко алое. Може да помогне.
        - Добре. - Намръщих се. Какво ли бе причинило обрива?
        Ди се върна с буркан хладна, лепкава мас, която облекчи сърбежа и след като пуснах ръкава си, тя като че забрави за обрива. Следващите два часа прекарах с нея, наблюдавайки я как съсипва тенджера след тенджера. По едно време Ди се наведе толкова ниско над купата, която подгряваше, че без да иска подпали тениската си. Коремът ме заболя от смях. Тя повдигна едната си вежда и погледна едрите ми гърди, сякаш намекваше, че иска да ме види как ще успея да избегна същата грешка, а това отново ме разсмя неудържимо.
        Когато шоколадът и шпатулите й свършиха, Ди най-накрая призна поражението си. Вече минаваше десет часа, затова й казах довиждане и си тръгнах към къщи. Денят в училище беше дълъг, но се радвах, че дойдох у Ди и прекарах с нея остатъка от вечерта.
        Тъкмо затворих входната врата и видях, че Деймън пресича пътя. За по-малко от секунда той се намери на последното стъпало.
        - Кити.
        - Здрасти. - Отбягнах да срещна изумителните му очи и лицето му, защото - ами трудно ми беше да забравя устните му от днес на обяд. - Къде, ъм, какво си правил цяла вечер?
        - Патрулирах. - Той се качи на верандата и при все че бях изцяло заета да се взирам в една пукнатина на дървения под, веднага почувствах погледа му върху лицето си и топлината, която тялото му излъчваше. Той се приближи, твърде много се приближи. - На Западния фронт нищо ново.
        Усмихнах се.
        - Хубава препратка.
        Когато Деймън заговори, дъхът му погъделичка косата край слепоочието ми.
        - Това е любимата ми книга.
        Вдигнах рязко глава нагоре и едва не се блъснах в лицето му. Скрих изненадата си.
        - Не знаех, че можеш да четеш класика.
        Ленива усмивка изгря върху устните му и бих се заклела, че той успя да се примъкне още по-наблизо. Краката ни се допряха. Рамото му докосна ръката ми.
        - Обикновено предпочитам книжки с картинки и кратки изречения, но понякога правя изключения.
        Не можах да се сдържа и се разсмях.
        - Нека да отгатна - любимите ти книжки с картинки са книжките за оцветяване, нали?
        - Винаги излизам извън линиите - смигна ми Деймън. Само той можеше да измисли такъв отговор.
        - Разбира се - погледнах встрани, преглътнах. Понякога беше толкова лесно да се поддам на удоволствието от закачливия разговор с него, толкова ужасно лесно да си представя как всяка вечер разговаряме. Шегуваме се. Смеем се. И аз затъвам все по-надълбоко. - Трябва да… си тръгвам.
        Той се извърна.
        - Ще те изпратя.
        - Но аз живея ей там. - Все едно той сам не знаеше. Ех, че съм и аз.
        Усмихна се.
        - Хей, държа се като джентълмен. - Той ми поднесе ръката си. - Ще ми позволите ли?
        Разсмях се тихо и поклатих глава, но му подадох ръка. В следващия миг той ме вдигна на ръце. Смутих се много.
        - Деймън…
        - Казах ли ти, че те носих на ръце през целия път от езерото до тук в нощта, когато се разболя? Мислила си, че това е сън, а? Не, истина беше. - Той слезе с едно стъпало по-надолу, докато аз се взирах ококорена в него. - Два пъти седмично. Скоро това ще ни стане навик.
        И в следващия миг той се изстреля от верандата, а ревът на вятъра сподави моя вик на изненада. След секунда Деймън стоеше пред вратата и ми се усмихваше.
        - Последния път бях по-бърз.
        - Наистина ли - произнесох бавно и слисано. Не си усещах бузите. - Ще… ме пуснеш ли на земята?
        - Мхм. - Очите ни се срещнаха. В неговите се четеше нежност, която хем ме стопли, хем ме уплаши. - Мислиш ли за облога ни? Искаш ли да се предадеш още сега?
        И с това напълно съсипа мига.
        - Пусни ме на земята, Деймън.
        Той пусна краката ми, но ръцете му продължаваха да ме обгръщат. Нямах представа какво да кажа.
        - Кити, мислих дълго.
        - О, боже… - измърморих аз.
        Той изви устни.
        - Този облог не е честен спрямо теб. Денят на Нова година? Да знаеш, че ще те накарам да признаеш неугасващата си преданост към мен до Деня на благодарността.
        Погледнах към него.
        - Сигурна съм, че ще издържа до Хелоуин.
        - Той вече мина.
        - Именно - измърморих аз.
        Деймън се засмя тихо, протегна ръка и затъкна един кичур зад ухото ми. Кокалчетата му погалиха бузата ми и аз стиснах устни, за да сдържа въздишката си. В гърдите ми разцъфна топлина, но тя нямаше нищо общо с докосването. Причината беше огорчението, което видях в очите на Деймън. Той се завъртя с гръб и погледна към небето. Времето минаваше в мълчание.
        - Звездите… Толкова са хубави тази вечер.
        Проследих погледа му, сепната донякъде от внезапната смяна на темата. Небето беше мрачно, но имаше около стотина ярки точици, които мъждукаха върху черния небосвод.
        - Да, красиви са. - Прехапах устни. - За дома ли ти напомнят?
        Мълчание.
        - Иска ми се. Знаеш ли, че спомените, дори сладко-горчивите, са за предпочитане пред нищо?
        На гърлото ми заседна буца. Защо му зададох този въпрос? Знаех, че нищо не помни от живота на своята планета. Пригладих косата си назад, застанах до него и се вгледах с присвити очи към небето.
        - Ами възрастните - те не помнят ли нещо за Лукс? - Той кимна. - Някога молил ли си ги да ти разкажат за планетата?
        Той понечи да отвърне, сетне се засмя.
        - Съвсем просто е, нали? Но аз се стремя да избягвам всячески колонията.
        Разбираемо, но не бях напълно сигурна защо. Деймън и Ди рядко говореха за хората от Лукс, които живееха в колония, скрита дълбоко в гората край скалите Сенека Рокс.
        - Ами господин Гарисън?
        - Матю? - Деймън поклати глава. - Той не желае да говори. Мисля, че спомените за войната и загубата на семейството му са твърде тежки за него.
        Откъснах поглед от звездите и се вгледах в момчето до мен. Профилът му се очертаваше ярко, пълен с тъга. Боже, та те всички, хората от Лукс, бяха имали тежка съдба. Войната ги бе превърнала в бегълци. Щом живееха скришом, значи Земята бе враждебно настроена към тях. Деймън и Ди не помнеха родителите си и бяха изгубили брат си. Господин Гарисън бе изгубил всичко и господ само знаеше колко още като него споделяха същата трагична съдба.
        Буцата в гърлото ми растеше.
        - Съжалявам.
        Деймън рязко извърна глава към мен.
        - Защо ще съжаляваш?
        - Аз… просто съжалявам за всичко… което е трябвало да преживеете. - Бях искрена.
        Той задържа погледа ми за миг, после извърна очи и се изсмя едва чуто. Но смехът му бе безрадостен и аз се запитах дали бях казала нещо нередно. Вероятно.
        - Продължавай да говориш така, Кити, и аз…
        - Ти какво?
        С потайна усмивка на лицето Деймън слезе заднешком от верандата.
        - Реших да не те притискам. Нека Нова година да остане крайният срок.
        Понечих да му отвърна, но той си бе отишъл, преди да успея да отворя уста, движейки се толкова бързо, че очите ми не можаха да го проследят.
        Стоях там с ръка на гърдите и се опитвах да проумея току-що случилото се. За миг, за един шантав миг, помежду ни се бе появило нещо далеч по-различно от животинската страст.
        И то ме бе уплашило.
        Прибрах се вътре и най-накрая успях да пропъдя мисълта за Деймън в далечните кътчета на съзнанието си. Взех телефона и заобикалях от стая в стая, докато намерих сигнал. Обадих се на майка ми и оставих съобщение. Щом тя се обади, й разказах за ръката. Майка ми каза, че сигурно съм се ударила някъде, въпреки че нито ме болеше, нито имаше синина. Обеща да ми донесе мехлем и дори само гласът й успя да ме успокои.
        Отидох си в стаята, седнах на леглото. Опитах се да забравя всички странни неща, споходили ме напоследък, и да се съсредоточа върху домашното по история. В понеделник имахме допълнителен тест. Скучно беше да седна да уча в петък вечер, но трябваше да избирам между скуката или двойката. А аз не исках двойка. Историята беше един от любимите ми предмети.
        Бяха минали няколко часа, когато усетих странната топлина, с която все повече свиквах, да полазва по врата ми. Затворих учебника, скочих от леглото и дебнешком се приближих до прозореца. Пълната луна осветяваше всичко навред с бледо, сребристо сияние.
        Запретнах ръкава на ризата си. Кожата все така беше зачервена и на петна. Дали разболяването ми имаше нещо общо с шкафчето, чашата чай и връзката с Деймън?
        Отново погледнах навън през прозореца. Не видях никого. В гърдите ми пламна копнеж. Дръпнах още завесата и притиснах чело хладното стъкло. Не можех нито да разбера, нито да обясня от къде знаех, но знаех - някъде, скрит сред сенките, стоеше Деймън.
        И всяка частица от съществото ми искаше, жадуваше, да отиде при него. Болката, която зърнах в очите му… Тя бе толкова огромна, надхвърляше и него, и мен и аз изобщо не можех да я проумея.
        Едно от най-трудните неща, които някога бях правила, бе да отрека копнежа си, но аз пуснах завесата и се върнах в леглото. Отворих учебника и се съсредоточих върху текста.
        Денят на Нова година? Това нямаше да стане.

* * *
        Денят беше от онези, в които ми идеше да започна да хвърлям всичко, което се изпречеше пред погледа ми, защото чупенето щеше да ме успокои. Търпението ми към странностите в живота ми бе стигнало крайния си предел.
        В събота водата от душа потече сама, преди да я пусна. В неделя вечер вратата на стаята ми се отвори, докато вървях към нея и ме цапардоса право по лицето. А на върха на всичко тази сутрин се успах и пропуснах първите два часа, плюс, че целият ми гардероб се изсипа на пода, докато обмислях какво да облека.
        Или бях започнала да се превръщам в извънземно, което всеки миг щеше да изпълзи от корема ми, или полудявах.
        Единственото хубаво нещо този ден беше, че се събудих без обрива на ръката.
        През целия път към училище обмислях какво да предприема. Тези случки повече не можеха да бъдат подминавани като случайно съвпадение, а аз трябваше да превъзмогна себе си и да ги овладея. Новата ми нагласа спрямо живота налагаше да не стоя като страничен наблюдател със скръстени ръце, а да погледна истината в очите - аз се бях променила. И трябваше да направя нещо по въпроса, преди да изложа всички на риск. Самата мисъл за това остави горчив вкус в устата ми. Не можех да се обърна за помощ към Ди, защото бях обещала на Деймън да не казвам на никого, че ме е излекувал. Не ми оставаше, друг избор, освен да го натоваря с още един от проблемите си.
        Поне така излизаше. Когато за първи път се преместихме да живеем тук, аз създавах на Деймън доста главоболия. Сприятелих се със сестра му, започнах да задавам прекалено много въпроси, на два пъти… едва не ме убиха и всеки път по мен оставаше следа. Освен това открих и най-голямата им тайна.
        Смръщих се, слязох от колата и тръшнах вратата. Нищо чудно, че през изминалите месеци Деймън се държеше като глупак. Аз създавах главоболия. Но и той също.
        Закъсняла за биологията и останала без дъх, аз тичах по почти празния коридор, като се молех наум да успея да заема мястото си преди влизането на господин Гарисън. Когато посегнах към тежката врата, тя се отвори силно и се блъсна в стената. Трясъкът отекна по коридора, привличайки погледите на шепа закъснели ученици.
        Кръвта бавно се отцеди от лицето ми, когато чух зад гърба си изненадано възклицание и разбрах, че са ме спипали. Хиляди мисли профучаха през главата ми, но ни една от тях не струваше. Затворих очи, а страхът като вкиснало мляко се настани в стомаха ми. Какво ми ставаше? Имаше ми нещо, нещо ужасно.
        - Ах, тези проклети коридори - все става течение - покашля се господин Гарисън. - Човек може да получи инфаркт от тях.
        Отворих очи. Хубаво би било да дам израз на съгласието си. Да, тези проклети течения.
        Но от устата ми не излезе нищо. Стоях там и зяпах ли, зяпах като някоя риба.
        Господин Гарисън присви очи, а лицето му стана още по-навъсено, додето си помислих, че този израз ще се отпечата завинаги там.
        - Шуорц, не трябва ли вече да си в час?
        - Да, съжалявам - успях да изграча аз.
        - В такъв случай моля те, не стой тук. - Той разтвори ръце и ме въведе в класната стая. - Пиша ти закъснение. Това е второто.
        Без да ми е ясно как съм си заслужила първото, влязох в клас. Старах се да не обръщам внимание на смеха на съучениците ми, които очевидно бяха чули как ме скастриха отвън. Страните ми поруменяха.
        - Мръсница - подхвърли Кими, прикрила уста зад ръката си.
        Още няколко човека избухнаха в смях от нейната страна на стаята, но преди да смогна да й отговоря. Лиса прониза с поглед блондинката и каза:
        - Смешно е, че точно ти го казваш. Нали ти си онази мажоретка, която беше забравила да си сложи бельото миналата година?
        Лицето на Кими стана кървавочервено.
        - Ученици - господин Гарисън присви очи, - достатъчно.
        Минавайки край Лиса, аз й се усмихнах с благодарност и заех мястото си до Блейк. Докато изваждах учебниците си, учителят по биология започна да проверява присъстващите, като ги отбелязваше с любимата си червена писалка. Моето име го прескочи. Сигурна бях, че беше нарочно.
        Блейк ме смушка с лакът:
        - Хей, добре ли си?
        Кимнах. За нищо на света не можех да го оставя да си мисли, че съм пребледняла като албинос заради Кими. Пък и тя сигурно ме нарече мръсница заради Саймън, а в момента това дори не заслужаваше гнева ми.
        - Да, чувствам се отлично.
        Той се усмихна, но сякаш насила.
        Господин Гарисън угаси лампите и подхвана увлекателна лекция върху сока на дърветата. Аз забравих за момчето до мен и взех отново и отново да превъртам в главата си случката с вратата. Гарисън наистина ли вярваше, че беше станало течение? И ако не вярваше, какво го спираше да се обади на Министерството на отбраната и да ме предаде?
        Тревогата взе да ме измъчва. Дали щях да свърша като Бетани?
        Глава 5
        След часа по биология Кариса ме чакаше до шкафчето.
        - Не може ли просто да се прибера вкъщи? - попитах аз, докато сменях учебниците си.
        - Лош ден, а? - разсмя се тя.
        - Може да се каже. - За секунда си помислих да споделя с нея, но какво можех да й кажа? - Успах се тази сутрин и нали знаеш как това обърква деня ти от самото начало.
        Тръгнахме по коридора и заговорихме за купона в петък и кой какво ще си облече. Досега много не се бях замисляла по въпроса, решавайки, че ще отида просто по дънки и тениска.
        - Всички ще се наконтят - обясни тя, - и без друго тук няма много поводи да се издокарваме.
        - Но нали току-що мина училищното тържество - изпъшках аз, защото нямах нито една хубава рокля, с която да се пременя.
        Кариса се впусна в дежурния разговор относно колежите, в които ще кандидатствам. Надяваше се, че ще подам документи в университета в Западна Вирджиния. Повечето от учениците кандидатстваха там.
        - Кейти, трябва да започнеш да подаваш документите - настойчиво каза тя и взе една чиния с нещо, което приличаше на стек „Солсбъри“. - Ще изпуснеш срока.
        - Слушам майка ми да ми опява същото всеки ден. Ще си подам документите, щом реша къде искам да уча. - Проблемът беше, че нямах никаква представа нито къде, нито какво исках да уча.
        - Нямаш много време - побърза да ми напомни тя.
        Ди вече ни чакаше на масата и щом седнах, аз се впуснах в моята тирада:
        - Значи не мога да дойда по дънки на купона? Трябва да съм с рокля?
        - Какво? - примигна Ди и ме погледна.
        - Кариса ми обясни, че в петък трябва да си облечем рокли, а аз не възнамерявах да идвам по рокля.
        Ди хвана вилицата и взе да подбутва храната из чинията.
        - Трябва да си с рокля. Тази вечер ще бъдем красиви принцеси и ще се пременим за купона.
        - Не сме на шест.
        Лиса изсумтя и повтори:
        - Красиви принцеси?
        - Да, красиви принцеси. Можеш да облечеш една от моите рокли. Имам достатъчно. - Ди бодна зеления боб. Нещо с нея не беше наред. Нищо не хапваше, а сега ми предлагаше една от своите рокли:
        - Ди, няма да се побера в нито една твоя рокля.
        Тя извърна ангелското си лице към мен и ъгълчетата на устните й се провесиха надолу.
        - Не ставай глупава - аз имам предостатъчно рокли, които можеш да облечеш.
        Аз я гледах недоумяващо.
        - Ако облека твоя рокля, ще заприличам на натъпкана наденичка.
        Погледът на Ди се стрелна към раменете ми, но каквото и да се канеше да каже, замря на устните й. Очите й се уголемиха, лицето й пребледня. Страх ме беше да се обърна - почти очаквах да видя как в училищната столова нахълтва отряд войници от МО в черни униформи.
        Картината в главата ми беше едновременно смешна и плашеща.
        Бавно се извърнах на стола и се приготвих да ме блъснат на пода и да ми сложат белезници. Отне ми миг да открия какво бе приковало вниманието на Ди и когато успях, се озадачих.
        Това беше Адам Томпсън - приятният близнак, както го наричах, и който беше… приятел на Ди? Гадже?
        - Какво става? - попитах аз и се обърнах към нея. Тя ме стрелна с очи.
        - Хайде да поговорим по-късно?
        С други думи това не беше нещо, което искаше да обсъди пред другите. Кимнах и хвърлих поглед назад. Адам си взимаше храна, но тогава забелязах Блейк. Той стоеше до вратите на столовата и търсеше някого с очи. Погледът му падна на нашата маса и лешниковите му очи се спряха върху мен. Усмихна ми се с ослепително белите си зъби и ми помаха.
        Аз също му махнах в отговор.
        - Кой е този? - смръщи се Ди.
        - Казва се Блейк Сондърс - рече Лиса и огледа обяда си. Мушна го с вилицата, сякаш очакваше да изскочи от чинията й и да побегне. - Ново момче от класа по биология. Научих, че живее с леля си.
        - Ти да не би да си прегледала личното му досие? - попитах развеселена. Лиса изсумтя.
        - Чух го да говори с Уитни Самюълс. Тя го бе подложила на кръстосан разпит.
        - Идва насам. - Ди се обърна към мен с неразгадаемо изражение. - Чаровен е, Кейти.
        Свих рамене. Блейк беше много чаровен. Приличаше ми на сърфист, а това беше хубаво. Освен това беше човек от Земята, за което получаваше бонус.
        - Освен всичко е мил.
        - Мил звучи добре - обади се Кариса.
        Мил беше прекрасно определение, но… Хвърлих поглед към масата в дъното. Деймън днес не беше седнал при нас. Изглеждаше потънал в разгорещен спор с Андрю. Ашли го нямаше. Странно. Погледът ми се върна върху Деймън, който в същия миг вдигна очи. Самодоволната усмивка угасна на лицето му. Един мускул заигра на челюстта му. Изглеждаше… ядосан. Виж ти. Какво да правя сега?
        Ди ме срита под масата и аз се обърнах към тях.
        До мен стоеше Блейк. На лицето му потрепваше нервна усмивка, а очите му се стрелнаха набързо около масата.
        - Здрасти.
        - Здрасти. Искаш ли да седнеш? - поканих го аз.
        Той кимна и седна на празното място до мен.
        - Всички продължават да ме зяпат.
        - А това ще отшуми до месец-два.
        - Здрасти - изчурулика Лиса. - Аз съм Лиса, а това тук са Кариса и Ди. Ние сме симпатичните приятелки на Кейти.
        Блейк се засмя.
        - Приятно ми е да се запознаем. Ти си от класа по биология, нали?
        Лиса кимна.
        - Е, от къде идваш? - попита Ди с учудващо рязък глас. Последния път, когато я чух да говори с този тон, беше при появата на Ашли и Деймън в крайпътния ресторант преди училище.
        - От Санта Моника. - След поредния рунд от превъзнесени ахкания, той се усмихна широко: - Чичо ми се умори от живота в града и затова поиска да се махне, колкото се може по-надалеч.
        - Е, по-надалеч от това място няма къде да отиде. - Лиса лапна една хапка от обяда си и направи гримаса. - Обзалагам се, че храната в Санта Моника е била по-добра.
        - Ами, беше също толкова съмнителна, както и тук.
        - Е, свикваш ли вече тук? - Кариса скръсти ръце на масата, сякаш се канеше да го интервюира за училищния вестник. Липсваше й само лист и писалка.
        - Да, свиквам. Училището е по-малко от старото ми, затова лесно се ориентирам тук. Хората са доста по-мили, като изключим тази работа със зяпането. Ами ти? - Той се обърна към мен. - Нали технически погледнато и ти си още нова?
        - О, не, предавам изцяло на теб статуса „нов ученик в класа“. Но тук е доста приятно.
        - Само че почти нищо интересно не се случва - добави Лиса.
        Разговорът вървеше леко. Блейк бе изключително дружелюбен и приветлив. Отговори на всичките ни въпроси и с лекота се разсмиваше. Оказа се, че има спорт с Лиса и рисуване с Кариса.
        Мине се не мине и момчето поглеждаше към мен с широка усмивка, която разкриваше правите му бели зъби. Липсваше му чарът на Деймъновата усмивка, но беше приятно момче. И привличаше вниманието на останалите момичета, чиито очи непрестанно се стрелкаха ту напред, ту назад между мен и Блейк. С всяка секунда бузите ми пламваха все по-силно.
        - В петък ще правим купон. - Лиса ми се ухили. - Добре дошъл си. Родителите на Ди ще ни позволят да го направим у тях. Те ще бъдат извън града за почивните дни.
        Ди замръзна и не успя да хапне набоденото с вилица месо. Не каза нищо, но видях, че не й стана никак приятно от тази покана. Какво й ставаше? Половината училище щеше да дойде на купона.
        - Звучи добре. - Блейк ме погледна. - Ти ще ходиш ли?
        Кимнах, докато завивах капачката на водата.
        - И си няма кавалер - добави Лиса с дяволит поглед. Аз зяпнах. Какъв гладък ход само.
        - Нямаш ли си приятел? - Блейк сякаш се учуди.
        - Не - очите на Лиса заискриха. - Ти имаше ли си приятелка в Калифорния?
        Ди се покашля и се загледа в чинията си сякаш храната й беше страшно интересна. На мен ми се прииска да се скрия под масата от срам. Блейк се засмя.
        - Не, нямам приятелка. - Той отново ме погледна. - Но се изненадвам, че ти си нямаш приятел.
        - Защо? - попитах аз, като се чудех дали трябва да се чувствам поласкана. Сякаш съм толкова умопомрачително красива, та не мога да съм сама?
        - Ами - Блейк се приведе към мен и заговори право в ухото ми, - онова момче ей там не спира да те гледа, откакто седнах на масата. И хич не ми се вижда доволен.
        Ди първа погледна натам. На устните й се появи напрегната усмивка.
        - Това е брат ми.
        Блейк кимна и се облегна назад.
        - Но двамата сте излизали на среща?
        - Не сме - възразих. Изгарях от желание да хвърля един бърз поглед към масата в дъното. - Това е само… Деймън.
        - Ха - Блейк се протегна и ме сръга в ръката. - Значи нямам конкуренция?
        Ококорих очи. Брей, че беше дързък. Чарът му скочи с десет пункта нагоре.
        - Не бих казала.
        На устните на Блейк бавно изгря усмивка. Долната му устна беше по-плътна, пълна. Само да я целуваш.
        - Хубаво е да знам това, защото се питах дали искаш да хапнем нещо заедно след училище?
        Уха. Хвърлих поглед към Ди, която беше изненадана колкото мен. Аз бях възнамерявала да разбера защо и на какво се дължеше така странното й поведение при появата на Адам, а сетне да поговоря с Деймън за чудатите неща, които ми се случваха напоследък.
        Ди изтълкува погрешно колебанието ми.
        - Може да се видим утре след училище.
        - Но…
        - Няма нищо. - Погледът й сякаш казваше: Хайде, иди, забавлявай се. Бъди нормална като другите. А може би на мен така ми се искаше, защото тя като че не остана много доволна от интереса на Блейк към мен. - Няма да се разсърдя - додаде Ди.
        Разговорът ми с Деймън можеше да почака още един ден. Погледнах към Блейк и очите ни се срещнаха. Усетих как кимам.
        Усмивката не слезе от лицето на Блейк до края на обяда. Към края аз се предадох и погледнах към дъното на столовата, защото продължавах да усещам присъствието на Деймън. Блейк се оказа прав - той наистина зяпаше, само че не мен, а момчето до мен. В твърдо стиснатата долна челюст и в острите му смарагдови очи се долавяше враждебност. Погледът му се плъзна към мен. Нещо дълбоко в гърдите ми трепна. Опитах се да си поема въздух, но се почувствах сякаш ме бяха пронизали. Устните ми пламнаха.
        Не друг, а Деймън нямаше конкуренция.

* * *
        С Блейк решихме да отидем в „Пушената дупка“ след училище. Всеки се качи в своята кола, а когато пристигнахме, вятърът виеше и огъваше голите клони на дърветата край паркинга. Притичахме бързо вътре и се настанихме близо до пращящия огън. Бузите на Блейк се бяха зачервили въпреки тена му.
        - Не вярвам някога да свикна с този свиреп и безмилостен вятър тук.
        - И аз не го обичам - казах и потърках с измръзналите си длани горната част на ръцете си. - А казват, че през зимата ще има много сняг.
        Погледна ме с интерес и очите му заискриха, и зелените петънца в тях се откроиха. Но изобщо не бяха толкова ярки като на Деймън.
        - Отлично време за сноуборд. Ти караш ли?
        Засмях се.
        - Ще се убия за нула време. Веднъж ходих на ски с майка ми и нищо не излезе - падах, ставах, падах.
        Блейк се усмихна широко, а после премести поглед върху сервитьорката, която взе поръчката ни. За моя изненада не се чувствах напрегната. Когато погледите ни се срещнаха, не усетих нищо. Не усещах кожата си опъната по тялото до скъсване. Но не знаех какво означава всичко това. Виждаше ми се толкова… нормално.
        Докато чакахме да ни донесат моето парче пица със сирене и супата от чили за него, Блейк ми разказа за сърфинга. Аз му казах, че единственият ми досег с този спорт бяха предаванията по телевизията от бреговете на Флорида. Нямах добра координация, но той се опита да ме убеди, че не е чак толкова трудно.
        Смях се. Много. Хапнахме на спокойствие, без да бързаме. С Блейк не мислех нито за извънземните от Космоса, нито за надвисналата опасност от МО, нито за арум. Това бе най-приятният един час, който бях прекарала от дълго време насам.
        Към края, докато късаше на тънки ивички една салфетка, той ме погледна усмихнат широко и каза:
        - Е, значи си имаш блог?
        Кимнах учудена и реших да обсъдим още сега любовта ми към четенето.
        - Да, обичам книгите. Пиша рецензии за тях на блога ми. - Замълчах. - Ти от къде научи?
        Блейк се приведе напред и прошепна:
        - Потърсих името ти в интернет. Знам, че е малко необичайно, но така намерих блога ти. Харесва ми как пишеш рецензиите си. Много духовито. Личи си, че влагаш цялото си сърце в тях.
        Бях поласкана, бях покорена напълно от факта, че той наистина бе прочел рецензиите ми. Усмихнах се.
        - Благодаря ти. Блогът е много важен за мен. Повечето хора не разбират това.
        - О, аз напълно те разбирам. Някога и аз имах блог за сърфинга.
        - Сериозно?
        - Да - той кимна. - Сърфингът и блогът ми липсват, както и връзката с хора от целия свят, които споделят една и съща страст. Хубава общност.
        Момчето беше съвършено. Не ми се присмиваше като Деймън за блога. Нови точки за Блейк. Отпих от напитката си и се загледах през прозореца. Дебели, черни облаци застилаха небето.
        - Когато те видях за първи път, веднага реших, че си сърфист. Имаш такъв вид.
        - Какъв вид?
        - Ами вид, който казва аз съм сърфист. Косата ти, тенът ти - много са сладки.
        - Сладки? - Той повдигна вежди.
        - Добре де, доста привлекателни.
        - Хареса ми как звучи това - и той се усмихна широко.
        Беше от онези хора, точно като Ди, в чието присъствие се чувствах съвсем уютно. Приятна промяна след Деймън, край когото винаги имах усещането, че съм на тръни.
        Наближаваше пет, когато си тръгнахме от ресторанта. Беше ми трудно да повярвам как бързо бе отлетяло времето. Вятърът развя косата ми, но аз продължавах да се чувствам изпълнена с вълнение от следобеда с Блейк, за да се разтревожа, че все още не си бях купила яке.
        Блейк ме сръга с лакът.
        - Радвам се, че прие да дойдеш с мен.
        - Аз също. - Спряхме до пикапа му и аз се заиграх с ключовете.
        - Обикновено не съм толкова дързък. - Той се облегна на капака и кръстоса крака. - Обикновено не каня момичета на среща пред цяла маса непознати.
        Остър вятър охлади горещите ми страни.
        - Изглеждаше доста самоуверен.
        Винаги съм самоуверен, когато искам нещо.
        Той се отблъсна от капака и застана пред мен. О, боже. Дали щеше да ме целуне? Непринуденият следобед, който прекарахме заедно, много ми хареса, но, хъм… не ми беше приятно да го подвеждам. Не знаех какво става с Деймън, ако изобщо нещо ставаше с него, но знаех, че не беше честно да се преструвам, че съм напълно свободна. Деймън не ми беше безразличен, просто още не знаех точно какви чувства изпитвам към него.
        Блейк се приведе към мен, а аз замръзнах.
        Над него клоните се разтресоха, простенаха под силата на вятъра.
        Чу се оглушително прас. Погледнах нагоре. Един от дебелите клони бе поддал под тежестта на вятъра. Той се завъртя в спирала надолу към Блейк и паниката се надигна в гърлото ми. Момчето нямаше как да се премести достатъчно бързо, а клонът беше тежък и щеше сериозно да го нарани.
        Статичното електричество пробяга по кожата ми, изпука под дрехите ми. Усетих как косъмчетата на врата ми настръхват. Сърцето ми ускори пулса си, хукнах напред и ми се стори, че извиках „Спри!“, но всичко се случи само в главата ми.
        И тогава клонът спря… насред въздуха. Нищо не го държеше.
        Глава 6
        Клонът седеше във въздуха и се поклащаше, сякаш вързан с невидима връв. Дъхът секна в гърдите ми, без да може да излезе навън. Аз спрях клона, аз го направих. Страхът и силата прииждаха в мен и ме замайваха.
        Блейк ме зяпаше с ококорени очи, в които се четеше - какво? Страх? Вълнение? Той отстъпи встрани и вдигна очи нагоре. Приливът на сила внезапно ме напусна. Тежкият клон се разби с трясък и напука паважа, както щеше да стори и с черепа на Блейк. Отпуснах рамене и си поех въздух. В слепоочията ми избухна остра, раздираща болка и аз се свих.
        - Уха… - Блейк прокара ръка през косата си. - Този клон щеше да ме убие.
        Преглътнах, без да мога да обеля и една дума. Уплахата се плисна, разля се по тялото ми. Усетих познатата топлина да пролазва по врата ми, но не можех да се помръдна. Дребната „случка“ бе изцедила всичката ми енергия, а главата ми… тя пулсираше жестоко - изпитвах някаква страховита болка, която показваше, че нещо не е съвсем наред.
        О, господи, дали беше това? Дали имах кръвоизлив в мозъка?
        - Кейти… всичко е наред - Блейк пристъпи напред, а очите му се стрелнаха зад мен.
        Една топла, силна длан се уви около ръката ми.
        - Кат.
        Щом чух гласа му, краката ми омекнаха. Обърнах се към него, сведох глава и закрих лицето си с косата.
        - Съжалявам - прошепнах.
        - Добре ли е? - попита разтревожено Блейк. - Клонът…
        - Да, добре е. Падналият клон я уплаши. - Всяка дума бе произнесена сякаш през стиснати зъби. - Това е всичко.
        - Но…
        - До скоро. - Деймън тръгна и ме повлече със себе си. - Добре ли си?
        Кимнах, загледана право напред. Всичко ми се виждаше твърде светло за мрачен, облачен ден. Твърде реално. Целият следобед бе минал отлично. Нормално. А накрая аз го развалих. Щом не отговорих, Деймън взе ключовете от вцепенените ми пръсти и отключи вратата на колата.
        Блейк извика името ми, но аз не успях да събера сили да го погледна. Нямах представа какво ли си мислеше, но знаех, че надали беше нещо хубаво.
        - Качвай се - подкани ме Деймън почти нежно.
        За първи път му се подчиних без въпроси. Той седна зад волана, премести седалката назад и тогава аз изведнъж излязох от вцепенението си:
        - Как… как се озова тук?
        Без да ме поглежда, той запали мотора и потегли от паркинга.
        - Минавах с колата наблизо. Ще помоля Ди и Адам да я докарат обратно.
        Аз се обърнах назад и видях Блейк да стои там, до колата си, точно както го бяхме оставили. Коремът ми се сви на топка. Повдигна ми се. Чувствах се като уловена в капан от постъпката си.
        - Деймън…
        Той тихо каза:
        - Ще се преструваш, че нищо не се е случило. Ако той отвори дума за случката, ще му кажеш, че е отскочил встрани. Ако дори само намекне, че ти… ти си спряла клона, ще му се изсмееш.
        Започнах да проумявам.
        - Трябва да се държа както ти правеше в началото?
        Той кимна отсечено.
        - Онова, което току-що произтече на паркинга, никога не се е случвало. Разбра ли ме?
        Кимнах, още малко и щях да се разплача.
        Минутите минаваха в мълчание. Към средата на пътя към дома главоболието ми поотмина и се почувствах почти както обикновено, само дето изпитвах умора, сякаш бях будувала цяла нощ. Мълчахме, докато Деймън паркира пред нашата къща, извади ключовете и се облегна назад. Обърна се с лице към мен. Очите му бяха засенчени от дълъг, вълнист кичур коса.
        - Трябва да поговорим. Трябва да ми кажеш истината. Не изглеждаш изненадана от онова, което направи с клона.
        Кимнах отново. Деймън побесня и не можех да го виня. Може би бях изложила всички тях на опасност пред един землянин - човек, който можеше да се свърже с пресата, да се раздрънка в училище и да привлече вниманието на МО. От министерството щяха да научат, че хората от Лукс притежават необикновени способности. Щяха да научат за мен.
        Влязохме в празната къща. Централният климатик духаше горещ въздух през отворите, но аз треперех неудържимо, когато седнах на фотьойла.
        - Възнамерявах да ти кажа.
        - Нима? - Деймън стоеше прав пред мен и ту стискаше юмруци, ту ги отпускаше. - И кога по-точно? Преди или след като извършиш нещо, което да те изложи на риск?
        Трепнах.
        - Не съм искала това да се случи! Исках само да прекарам един нормален следобед с момче…
        - С момче? - изплю той, докато зелените му очи горяха яростно.
        - Да, с нормално момче! - Защо ли тези думи звучаха така изненадващо? Поех си дълбоко въздух. - Съжалявам. Смятах да дойда тази вечер при теб, но Блейк ме помоли да хапнем заедно след училище, и на мен просто ми се прииска да прекарам един скапан следобед с някой като мен.
        Смръщеното му лице се навъси още повече и аз си помислих, че бръчката ще остави пукнатина между веждите му.
        - Кейти, ти имаш приятелки, които са нормални.
        - Не е същото!
        Деймън сякаш разбра онова, което аз така и не изрекох с думи. За миг очите му се разшириха и можех да се закълна, че в тях проблесна болка, но после бързо изчезна.
        - Кажи ми какво става.
        Вината ме прониза, оставяйки диря след себе си острите си шипове, които се забиха надълбоко.
        - Струва ми се, че съм прихванала извънземни бацили, защото мога да местя разни неща… без да ги докосвам. Днес отворих вратата на кабинета на господин Гарисън, без да я пипам. Той май си помисли, че е станало течение в коридора.
        - Колко често се случват такива неща?
        - От около седмица способността ми ту се появява, ту изчезва. Първия път беше вратата на шкафчето ми, но аз си помислих, че това е случайност и не казах нищо. След това ми се допи чаша чай и чашата излетя от шкафа, а чаят потече сам от хладилника. Душът тръгва сам, вратите се отварят, а на два пъти дрехите ми полетяха от гардероба. - Въздъхнах. - В стаята ми настана същински хаос.
        - Чудесно - подсмихна се той, а аз стиснах ръце в юмруци.
        - Как може да се смееш? Виж какво стана днес! Аз не съм искала да спра клона! Тоест, не исках той да се стовари върху Блейк, но не съм спряла проклетото нещо съзнателно. Цялата тази работа с лечението… тя ме промени. Деймън. Ако все още не си се досетил, да ти кажа, че преди това не можех да местя нищо с поглед. И изобщо не разбирам какво ми има, защото след това получавам ужасно главоболие и се чувствам капнала. Ами ако умирам?
        Деймън примигна и изведнъж се намери до мен, седнал на страничната облегалка на фотьойла. Краката ни се допряха. Дъхът му раздвижи косата ми. Отдръпнах се назад, а сърцето ми заби учестено.
        - Защо трябва да се движиш толкова бързо? Това не е… редно.
        Той въздъхна.
        - Съжалявам, Кити. За нас бързото придвижване идва съвсем естествено. В действителност ни коства повече усилия да се движим бавно и да изглеждаме „нормални“, както ти се изрази. Май край теб просто забравям, че трябва да се преструвам.
        Сърцето ме сви. Защо всичко, което излизаше от устата ми напоследък, звучеше критично?
        - И спокойно, не умираш.
        - От къде знаеш?
        Очите му се впериха в моите.
        - Защото никога не бих допуснал това да се случи.
        Каза го толкова уверено, че му повярвах.
        - Ами ако се превръщам в извънземно?
        По лицето му премина присмехулна усмивка, и можех да се догадя защо. Въпросът ми звучеше нелепо.
        - Не знам дали това е възможно.
        - Но също не би трябвало да е възможно да местя разни работи с ума си.
        - Защо не ми каза веднага, щом това се е случило? - въздъхна той.
        - Не знам - отвърнах му, без да мога да отделя поглед от него. - Трябваше да ти кажа. Не искам да ви излагам на опасност. Кълна се, че не го правя нарочно.
        Деймън се облегна назад. Зениците му станаха светещи.
        - Знам, че не го правиш нарочно. Не съм си и помислил такова нещо.
        Дъхът ми секна, когато той задържа погледа ми със странните си очи. Отново цялата настръхнах, кожата ми изтръпна. Всяка частица от мен усещаше болезнено присъствието му.
        Той се умълча за кратко.
        - Не знам дали това е плод на лечението ми, или на това, че се свърза с нас по време на атаката на Барук. Но дали едното или другото, ясно е, че използваш някои от моите способности. Никога преди не съм чувал за подобен случай.
        - Никога? - прошепнах аз.
        - Ние не лекуваме хора. - Деймън замълча и сви устни. - Винаги съм смятал, че причината за това е да не издадем способностите си, но сега започвам да се питам дали не е нещо повече. Дали пък истинската причина не е, че… така променяме хората.
        - Значи аз все пак се превръщам в извънземно? - преглътнах аз.
        - Кити…
        Не можех да мисля за друго, освен за филма „Пришълецът“ и онова нещо, което изпълзява из корема на нашия човек, само дето моето извънземно щеше да бъде сияеща сфера от светлина или нещо подобно.
        - Как ще спрем всичко това?
        - Искам да опитам нещо, става ли? - И Деймън се изправи.
        - Добре - рекох с вдигнати вежди.
        Той затвори очи и изпусна дълга въздишка. Тялото му засвети и избледня. След секунди той се преобрази в истинската си форма, от която струеше мощна червено-бяла светлина. Тялото му беше оформено като човешко и ако го докоснех, щеше да бъде топло на допир. Все още ми беше странно да го виждам в този вид. Караше ме отново да осмисля въпроса - онзи, който все забравях - че Деймън не е от нашата планета.
        Кажи ми нещо, прошепна гласът му в главата ми.
        В своята истинска форма, луксените не говорят на глас.
        - Ами, здрасти?
        Смехът му ме погъделичка отвътре. Не на глас. Кажи ми нещо, но не на глас. Както това стана в просеката. Тогава ти ми проговори.
        Докато Деймън ме бе лекувал, аз бях чула мислите му. Дали отново щеше да се получи така? Светлината ти е много красива, но ме заслепява.
        Чух как духът му си поема въздух. Все така можем да чуваме мислите си. Светлината на Деймън избледня и той отново застана пред мен с физическото си тяло, а в очите му се четеше тревога.
        - Значи светлината ми те заслепява, а?
        - Да, заслепява ме. - Взех да си играя с верижката на врата ми. - Светя ли сега? - Обикновено така ставаше - когато приемаха обичайната си форма, луксените оставяха слаба сияйна следа.
        - Не.
        Значи това също се беше променило.
        - Защо продължавам да те чувам? Държиш се, сякаш това е нередно.
        - Не бива да ме чуваш, но ние все още сме свързани.
        - Ами тогава как ще се развържем?
        - Хубав въпрос. - Той се протегна мързеливо, докато погледът му обхождаше стаята. - Кити, та ти държиш книги навсякъде.
        - Точно сега това няма никакво значение.
        Той протегна едната си ръка. Една от книгите полетя от страничната облегалка на кушетката право в ръката му. Той я отвори напосоки и повдигна вежди. Погледът му бързо се понесе по страницата:
        - Докосването му убива? Какви са тези книги, които четеш?
        Скочих от стола, грабнах книгата от ръцете му и я притиснах в гърдите си.
        - Да мълчиш! Тази книга ми е любима.
        - А-ха - измърмори Деймън.
        - Добре, да се върнем на въпроса от първостепенна важност. И спри да ми пипаш книгите. - Оставих романа обратно на мястото му. - Какво ще правим сега?
        Погледът му се спря върху мен.
        - Ще разбера какво става с теб. Само ми дай малко време.
        Кимнах с надеждата, че разполагахме достатъчно с време. Не се знаеше какво ще направя по случайност следващия път, а последното нещо, което желаех, е да разкрия тайната на Ди и останалите.
        - Нали разбираш, че всички тези аномалии се дължат на това, че ти…
        Той изви вежди.
        - Дължат се на това, че ти изведнъж взе да ме харесваш.
        - Кити, съвсем сигурен съм, че и преди това те харесвах.
        - Ама имаш просто ужасен начин да ми го покажеш.
        - Права си - призна той. - Вече се извиних за начина, по който се отнесох с теб. - Той си пое въздух за кураж. - Винаги съм те харесвал. Още от мига, когато ме отблъсна.
        - Но ти започна да прекарваш времето си с мен чак след първото нападение, когато ме излекува. Може би тогава сме започнали да се… знам ли, да се трансформираме в едно цяло.
        Деймън се намръщи.
        - Какво ти става? Сякаш искаш да убедиш себе си, че не е възможно да те харесвам. Така по-лесно ли ти става да си кажеш, че не изпитваш нищо към мен?
        - Месеци наред ти се държа с мен като с някое доведено дете. Съжалявам, че сега ми е трудно да повярвам, че чувствата ти към мен са истински. - Седнах на кушетката. - И това няма нищо общо с моите чувства.
        Деймън изопна рамене.
        - Харесваш ли момчето, с което беше днес?
        - Блейк? Не знам. Той е мил, приятен.
        - Беше седнал до теб на обяд.
        Аз вдигнах вежди.
        - Защото мястото не беше заето, а ние живеем в свободен свят, в който хората могат да сядат, където си поискат.
        - Имаше и други незаети места. Можеше да седне на друга маса.
        Отне ми няколко секунди, за да му отговоря.
        - Блейк е в един клас с мен по биология. Може би се чувства уютно в моята компания, защото и двамата сме нови тук.
        Нещо премина по лицето му и в следващия миг Деймън се изправи пред мен.
        - Той през цялото време не свали поглед от теб. И очевидно е искал да прекарате известно време заедно след училище.
        - Може би ме харесва - отговорих аз и свих рамене. - Лиса го покани на купона в петък.
        Очите на Деймън потъмняха до вечнозелен цвят.
        - Струва ми се, че не бива да излизаш с него, докато не разберем какво става с теб. Инцидентът с клона не бива да се повтаря.
        - Какво? Очакваш от мен да не излизам и да не се виждам с никого?
        - Забраната важи само за земляни - усмихна се Деймън.
        - Все едно - поклатих аз глава. - Водим глупав разговор. И без това не излизам с никого, но и да излизах, нямаше да се спра само, защото ти си казал така.
        - Нямаше ли? - Ръката му се стрелна напред и затъкна зад ухото ми кичур коса. - Ще я видим ние тази работа.
        Направих крачка встрани, за да запазя разстоянието помежду ни.
        - Нямам какво да гледаме.
        - Щом казваш, така да бъде Кити! - Но очите му се изпълниха с предизвикателство. Аз скръстих ръце и въздъхнах.
        - Това не е игра.
        - Знам, но ако беше, аз щях да изляза победител. - Той изчезна, за да се появи на вратата към антрето. - Между другото, чух какви ги разправя Саймън.
        Лицето ми поруменя. Още един проблем, но по-маловажен на фона на всичко останало.
        - Да, Саймън се държи като магаре. Мисля, че е заради приятелите му. Всъщност тъкмо ми се извини, но тогава се появиха приятелите му и той им каза, че се опитвам да го свалям.
        - Това е ужасно. - Деймън присви очи.
        - Не е кой знае какво - въздъхнах аз.
        - За теб може би не е, но за мен е - той спря и изправи раменете си. - Ще се погрижа за това.
        Глава 7
        Тази нощ почти не мигнах и на следния ден тригонометрията ми се видя по-скучна от всякога. Зад мен седеше сто и деветдесет сантиметров извънземен, но не ми говореше, само дъхът му леко ме докосваше по врата. И без значение колко далеч се отмествах от него, пак продължавах да го усещам. Долавях с необичайна свръхчувствителност всяко негово движение - когато си записваше нещо в тетрадката, когато се почесваше по главата.
        На средата на часа се замислих дали да не избягам през вратата.
        И освен другото, вече втори ден не ме мушкаше с писалката си.
        А през това време Саймън не спираше да наднича през рамото си. Загледах се в главата му, тъй като имах нужда от нещо, което да отвлече вниманието ми. Бавно по врата му плъзна червенина. Саймън усещаше как пробивах дупки в главата му. Ха. Така ти се пада, нахалнико.
        Кестенявата му коса се къдреше до слабо зачервената кожа. Обикновено той я поддържаше съвсем късо подстригана, като повечето момчета тук, чиито коси бяха най-много по няколко сантиметра дълги, но сега Саймън май се нуждаеше от подстригване. Сивата му риза се бе изпънала по широките му рамене под настойчивия ми взор. Той пак ми хвърли поглед през рамо.
        Повдигнах вежди.
        Саймън сковано се извърна напред, пое си дъх и раменете му се надигнаха. Гневът ми пламна, пръстите ми загоряха. Глупакът му с глупак бе накарал половината училище да си мисли, че съм лесно момиче. Насочих вниманието си към учебника, който лежеше пред него.
        Тежкият учебник по английски скочи от чина и прасна Саймън право по лицето.
        Седнах назад и зяпнах в почуда. Мили боже…
        Момчето скочи на крака и впери очи в учебника на пода, сякаш беше някакво създание, каквото Саймън виждаше за първи път. Учителят присви очи и взе да търси източника на шума.
        - Кътърс, има ли нещо, което искаш да споделиш с класа? - попита той с уморен и отегчен глас.
        - М-моля? - запелтечи Саймън, после се огледа обезумяло и тогава погледът му падна върху учебника. - Не, просто бутнах учебника си на пода. Съжалявам.
        - Ами вдигни го тогава - въздъхна шумно учителят.
        Тук-там из класа се чу откъслечен смях, а Саймън, с лице почервеняло като домат, вдигна бързо учебника от земята, сложи го в средата на чина си и продължи да се взира в него.
        Класът постепенно се успокои, а учителят се върна към дъската. Тогава Деймън ме мушна с писалката си и аз извърнах се.
        - Какво направи? - прошепна той с присвити очи. При все това устните му бяха извити в развеселена усмивчица. - Лошо коте…

* * *
        Блейк пристигна за часа по биология няколко минути преди звънеца. Днес беше облечен с хубава тениска на „Супер Марио брос“.
        - Изглеждаш…
        - Ужасно? - довърших аз и подпрях буза на юмрука си. Нямах никаква представа как да се подготвя за срещата с него след инцидента с клона. Не бях от хората, които умееха да пазят хладнокръвие.
        - Канех се да кажа уморена. - Присвитите му очи ме наблюдаваха. - Добре ли си?
        Кимнах.
        - Виж, за вчера? Съжалявам, че така изгубих ума и дума. Клонът…
        - Те уплаши? - рече той, без да откъсва поглед от очите ми. - Няма нищо. И аз се постреснах. Всичко стана бързо, но бих се заклел, че клонът спря - той наклони главата си на една страна, - сякаш увисна във въздуха за миг-два.
        - Аз… - Какво можех да отговоря? Отричай. Отричай. Отричай. - Не знам. Може вятърът да го е уловил.
        - Да, сигурно така е станало. Както и да е, големият купон наближава.
        Усмихнах се едва и почувствах облекчение от смяната на темата. Нима всичко щеше да се размине толкова лесно? Ха. Ето на, че излязох по-добра лъжкиня, отколкото ме смяташе Деймън.
        - Ще дойдеш ли?
        - За нищо на света не бих го пропуснал.
        - Добре. - Заиграх се с писалката си и си спомних какво ми беше казал Деймън - да не излизам с Блейк. Деймън да си гледа работата. - Радвам се, че ще дойдеш.
        Усмивката на Блейк бе заразна. Поговорихме си малко за купона, докато чакахме часът да започне. На няколко пъти ръката му докосна моята. Съмнявах се да е случайност. И това ми харесваше. Нищо не го бе заставило да ме докосне, освен може би желанието му. Той изглежда ме харесваше, а това го правеше хиляди пъти по-привлекателен. Пък и тази негова момчешка усмивка помагаше. Можех да си го представя как кара сърф по вълните без риза, гол до кръста. Момчето ставаше за среща.
        Поех си дълбоко въздух и направих нещо, което почти никога не правя.
        - Ако искаш, отбий се у нас преди купона?
        Ресниците на очите му се снишиха, засенчвайки златистите му страни.
        - Звучи прекрасно. Това среща ли е?
        - Да, нещо такова - изчервих се аз. - Може и така да се нарече.
        Блейк се приведе към мен, а дъхът му по лицето ми бе изненадващо хладен. Ментов.
        - Не съм сигурен, че „нещо такова“ ме устройва. Харесва ми идеята да нарека това среща.
        Вдигнах поглед нагоре и срещнах очите му. Малките зелени петънца в очите му не бяха и наполовина толкова ярки като тези на Деймън… но защо изобщо мислех за него?
        - Да го наречем среща тогава.
        - Звучи по-добре. - И той се отпусна назад.
        Усмихнах се и сведох поглед към тетрадката. Среща - е, не от онези с вечеря и кино, но все пак среща. Разменихме си телефонните номера. Аз му обясних как да стигне до нас. Вълнението се пенеше на балончета в мен. Погледнах го крадешком. Блейк ме наблюдаваше с усмивка на лицето.
        О, купонът вече стана неимоверно по-интересен.
        Отказах се да мисля какво ще направи Деймън, когато ме види да пристигам с Блейк. Но една малка частичка в мен се запита дали не бях поканила Блейк именно за да науча.

* * *
        След училище в четвъртък, Ди се бе свила на кравай на кушетката у нас и си играеше с някакъв пръстен на ръката си.
        - Новото момче май наистина е хлътнало по теб - с тих глас рече тя, за да не събуди майка ми, която спеше на горния етаж.
        - Така ли мислиш? - И аз се пльоснах до нея.
        Ди се усмихна, но малко кисело.
        - Да, така мисля. Изненадана съм, че нямаш нищо против и той да дойде на купона. Мислех, че…
        - Какво?
        Тя отмести поглед встрани.
        - Просто си мислех, че между теб и Деймън може би има нещо.
        - О, не, между нас няма нищо. - Нищо, освен странната извънземна връзка и всичките ни тайни. Покашлях се. - Хайде да не говорим за брат ти. Какво става с Адам?
        Бледите й страни поруменяха.
        - С Адам се опитваме да прекарваме повече време заедно. Всички очакват от нас да се съберем и аз мисля, че го харесвам. Старейшините знаят, че и двамата вече сме навършили осемнайсет, а това означава, че сме достигнали зрялост.
        - Достигнали сте зрялост?
        Тя кимна.
        - Щом навършим осемнайсет години, вече сме достатъчно големи, за да се съвкупяваме.
        - Какво? - Очите ми щяха да изхвръкнат. - Да се съвкупявате? Тоест да се жените и да си имате бебета?
        - Да - въздъхна Ди. - Обикновено изчакваме да завършим училище, но като знаем, че това все повече наближава, с Адам се опитваме да решим какво искаме да правим.
        Но аз все още мислех за съвкупяването.
        - Нима старейшините ви казват с кого да се съвкупявате?
        - Не, не - възрази и се намръщи Ди. - Те искат от нас да се съберем с друг луксен и да се възпроизведем, колкото се може по-скоро. Знам, че всичко звучи объркано, но нашата раса загива.
        - Разбирам, но какво става, ако не искаш да имаш деца? Или ако се влюбиш в друго момче… в човек от Земята?
        - Тогава ще ни прокудят вън от общността. - Тя избледня, а след миг се намери от другата страна на масичката за кафе. - Ще ни обърнат гръб, всички до един. Точно така щяха да постъпят с Доусън, ако… ако беше останал жив, с него и с Бетани. Но аз знам, че той пак нямаше да я изостави. Доусън я обичаше.
        И любовта на брат й в крайна сметка бе довела до смъртта им. Сведох поглед съчувствено.
        - Насила ли ще ви прокудят?
        Тя поклати глава.
        - Ще ни накарат сами да поискаме да си тръгнем, само че не можем да го направим без разрешение от МО. Натискът е огромен.
        Несъмнено. А аз трябваше да се тревожа в кой колеж да продължа да уча, а не как възможно най-скоро да забременея. Нима Деймън искаше да рискува всичко това, за да бъде с мен? Трябва да е полудял.
        - Какво стана с теб и Адам?
        Ди се спря пред телевизора и прокара пръсти през къдравите си коси.
        - Правихме секс.
        - Я повтори? - Допреди пет секунди бях убедена, че Ди дори не е привлечена от Адам.
        Тя пусна малките си ръце и те изпърхаха като крилца на птиче до тялото й.
        - Шокиращо, нали?
        - Да, шокиращо е - примигнах аз.
        - Не знам какво изпитвам към него. Изпитвам огромно уважение, а и той е привлекателен. - Тя отново взе да крачи из стаята. - Но досега ние бяхме само приятели. Или поне аз не съм позволявала да ми бъде повече от приятел. Не знам, но както и да е, реших, че искам да видя дали ние, нали разбираш, ще можем изобщо да го направим. Затова му казах, че трябва да опитаме да правим секс. И така - направихме го.
        Уха, това звучеше наистина романтично.
        - И как мина?
        - Мина… - страните й поруменяха, - мина добре.
        - Добре?
        Ди се появи до мен на кушетката, сключила ръце.
        - Беше повече от добре. Малко неловко отначало… добре де, доста неловко, но нещата… се получиха.
        Не знаех дали да се радвам за нея или не.
        - И какво означава всичко това?
        - Не знам, там е проблемът. Харесвам Адам, но не знам дали го харесвам наистина или само защото трябва. - Тя се тръшна назад и провеси ръка от канапето. - Дори не знам какво означава да обичаш някого. Аз си мислех, че го обичам, докато го правихме. Но сега? Не знам.
        - Ди, не знам какво да кажа. Радвам се, че е минало… добре.
        - Беше чудесно. - Тя въздъхна. - Искаш ли да знаеш колко хубаво беше? Толкова, че искам пак да го направим.
        Разсмях се.
        Тя отвори едното си ярко оцветено око.
        - Но сега коремът ми се е свил… на топка. Не мога да спра да мисля за него, все се питам какво ли си мисли той.
        - Говори ли с него?
        - Не. Трябваше ли?
        - Ами да, та ти си спала с него. Трябва да му се обадиш.
        Ди се надигна с широко отворени очи.
        - Ами ако той не изпитва същото?
        Странно беше да видя Ди в това състояние, да реагира по толкова… човешки начин.
        - Според мен и той изпитва същото.
        - Не знам. Ние бяхме само приятели и нищо повече. Дори не искахме да отидем заедно на тържеството на училището. - Тя отново стана на крака. - Но не съм сигурна, че той изпита същото заради мен и поведението ми. Може би той винаги ме е харесвал повече.
        - Обади му се. - Това бе най-добрият съвет, който можех да й дам, тъй като аз нямах никакъв опит в тези работи. - Чакай малко. Използвахте ли някаква предпазна мярка?
        Ди облещи очи.
        - Изобщо не съм готова за едно бебе Ди. Разбира се, че използвахме предпазни мерки.
        Заля ме облекчение. Тя постоя още малко, сетне си тръгна, за да се обади на Адам. Аз продължавах да съм шокирана от това, че Ди е правила секс. Това бе огромна стъпка даже и за… извънземна. Поне всичко е минало чудесно. Но да правиш секс с някого само за да разбереш дали го харесваш? Къде остава романтиката? Но пък коя ли бях аз, че да я съдя? Аз поканих на среща едно момче, вече бях съвсем сигурна, само за да видя дали другото ще забележи. Да, определено аз не бях човекът, от когото да поискаш съвет относно любовните връзки. Горката Ди.
        Майка ми се събуди и преди да тръгне за работа, си поръчахме пица. Докато я чакахме да пристигне, се изтегнахме на канапето както някога, преди татко да почине.
        Майка ми поднесе чаша димящо какао.
        - Не забравяй, че искам да прекараме целия ден заедно в събота, докато тръгна за работа, затова не си прави никакви планове.
        Усмихнах се и обвих с ръце топлата чаша.
        - Цялата съм на твое разположение.
        - Добре. - Тя си вдигна краката с пантофите върху масичката за кафе. - Исках да те питам нещо.
        Сръбнах от какаото и повдигнах вежди. Майка ми кръстоса крака, после отново, но на другата страна.
        - Уил иска да вечеря с нас в събота за рождения ти ден.
        - О.
        Лека усмивка се изписа на устните й.
        - Казах му, че първо ще те питам ти какво мислиш. - Тя замълча и сбърчи нос. - Ти имаш рожден ден най-сетне.
        - Само веднъж навършвам осемнайсет, нали? - Усмихнах се сърдечно аз. - Разбира се, мамо, може да вечеряме с Уил.
        Тя присви очи. Аз отново си сръбнах от какаото.
        - Трябва ли да се издокарам? Той е доктор все пак. О! Да не би да ни заведе в някой луксозен ресторант, където ще обсъждаме политиката и събитията на деня?
        - Мълчи. - Но се усмихна и се отпусна назад. - Мисля, че ще го харесаш. Той наистина е…
        Почувствах се странно.
        - Като татко?
        - Да, като татко.
        Няколко минути стояхме в мълчание. Мама се бе запознала с татко през първата година от стажа си в болницата във Флорида. Той си бил счупил крака, падайки от терасата, докато се опитвал да впечатли някакво момиче. Но по думите му още щом погледнал в очите на майка ми, името на другото момиче се изпарило от ума му завинаги. Двамата бяха излизали като гаджета в продължение на шест месеца, после се сгодили и преди да е изтекла една година се оженили. Малко след това съм се появила аз. Не познавах други двама души, които толкова много да се обичат. Дори когато спореха, думите им бяха заредени с любов.
        Бих дала всичко, за да изживея такава любов.
        Допих си какаото и се сгуших по-близо до майка ми. Тя повдигна тънката си ръка, аз се мушнах под нея и вдъхнах аромата на ябълка от лосиона за тяло, който тя винаги ползваше есенно време. Майка ми имаше този навик да сменя парфюмите и лосионите си според сезона.
        - Радвам се, че сте се запознали - рекох накрая. - Уил ми се вижда наистина свестен човек.
        - Такъв е. - Тя ме целуна по главата. - Харесва ми да си мисля, че баща ти би го одобрил.
        Татко би одобрил всеки, който направи майка ми щастлива. Аз бях там в деня, в който ни казаха, че не му остава много. Стоях пред стаята и го чух да казва на майка ми отново да се влюби и да обича. Друго не искаше.
        Затворих очи. Такава любов би трябвало да има силата да победи болестта. Такава любов би трябвало да надвива всичко.
        Глава 8
        За трети път нагласих тънките черни презрамки на роклята, но накрая се отказах. Колкото и да ги опъвах нагоре, деколтето на роклята не искаше да се качи и това си е. Чак не ми се вярваше, че роклята ми стана. Даже ми стоеше прекалено добре, подчертавайки огромната разлика между тялото на Ди и моето. Тази вечер гърдите ми току-виж се подали навън, за да кажат „здрасти“ на всички. Роклята стоеше прилепнала плътно в бюста ми, беше пристегната малко по-нагоре в кръста, а надолу се спускаше на вълни и свършваше малко над коляното.
        Изглеждах очарователно.
        Но трябваше да покрия с нещо тези две „момичета“ горе. Отворих вратата на гардероба. Знаех, че имам една червена жилетка, която нямаше да изглежда чак толкова ужасно върху роклята, но не можех да я намеря сред цялата бъркотия. Отне ми няколко минути да си спомня, че я бях оставила в сушилнята.
        - Ех, да му се не види - простенах аз и хукнах надолу сред върхушка от черни воали и чаткащи токчета.
        Слава богу, че майка ми вече беше тръгнала за работа. Ако беше видяла роклята, или щеше да припадне, или щеше да ме аплодира. И двете й реакции щяха да ме смутят. Разтреперана, замаяна, тръгнах по коридора. Отвън се чуваше смях и шума от затръшнатите врати на колите. Извадих жилетката, изтръсках я и я навлякох. Ами ако взема, та направя някоя глупост? Например да вдигна във въздуха телевизора пред къща, пълна с мои съученици?
        В този миг на вратата се почука. Поех си дълбоко въздух, върнах се до входната врата и отворих.
        - Здрасти.
        Блейк влезе с половин дузина рози в ръка. С възхищение ме изгледа ме от горе до долу.
        - Леле, изглеждаш великолепно! - Той ми поднесе розите с усмивка, а аз ги поех поруменяла и вдъхнах свежия им аромат. Зави ми се свят.
        - Благодаря ти, но не биваше.
        - Да, но аз исках.
        Ах, да, отново ключовата дума: искам.
        - Красиви са. А ти също изглеждаш добре. - И това беше самата истина - Блейк носеше черен пуловер със заострено деколте, а отдолу се подаваше яката на ризата му. Влязох навътре, като държах розите близо до себе си. Никой досега не ми беше подарявал цветя. - Искаш ли нещо за пиене, преди да отидем у Ди?
        Блейк кимна и ме последва в кухнята. Изборът не беше голям и той се спря на едно от леките плодови вина на майка ми. Облегна се на кухненския плот и се заоглежда, докато аз намеря ваза за розите.
        - Имаш книги навсякъде из къщата. Много сладко.
        Усмихнах се и оставих розите на плота.
        - Майка ми ги ненавижда. Все се мъчи да ги прибере.
        - А ти пак ги оставяш на местата им, а?
        - Да, май така се получава.
        Той се придвижи напред с плодовото вино в ръка. Погледът му се спусна надолу, той протегна ръка и вдигна сребърната верижка. Опакото на ръката му докосна извивката на гърдите ми.
        - Интересно колие. Какъв е този камък?
        - Обсидиан. Един приятел ми го подари.
        - Изглежда различно от повечето камъни. - Той го пусна. - Хубав е.
        - Благодаря. - Аз стиснах камъка в длан, като се мъчех да прогоня образа на Деймън, който той извика със себе си. Исках да сменя темата на разговор. - Още веднъж благодаря за цветята. Много са красиви.
        - Радвам се, че ти харесват. Тревожех се, че поднасяйки ги, ще заприличам на някой зубрач.
        - Не, прекрасни са - усмихнах се. - Готов ли си да тръгваме?
        Той си допи плодовото вино и преди да хвърли бутилката в кофата, я изплакна на чешмата. Майка ми щеше да го хареса заради това - е, нямаше да одобри това, че още няма пълнолетие, а пие плодово вино.
        - Да вървим, но имам една лоша новина. Мога да остана най-много за половин час. Ще имаме гости, наши роднини, обадили се в последната минута, че ще дойдат. Наистина съжалявам.
        - Няма нищо - казах аз с надеждата разочарованието ми да не проличи. - Ние не те известихме достатъчно рано.
        - Сигурна ли си? Чувствам се като глупак.
        - Разбира се. Не си глупак. Нали ми донесе рози.
        Блейк се усмихна широко.
        - Искам обаче да ти се реванширам. Ще вечеряш ли с мен утре вечер?
        - Утре няма да мога - поклатих аз глава. - Ще прекарам деня с майка ми.
        - Какво ще кажеш тогава за понеделник? - попита той. - Родителите ти позволяват ли ти да излизаш през седмицата, когато сме на училище?
        - Само майка ми е, но да, пуска ме.
        - Добре. В града има един малък инДиски ресторант. - Той се приближи по-близо. От него се усещаше слаб аромат на афтършейв. Напомни ми за разговора, който водих с Лиса за това как миришат момчетата. Блейк миришеше хубаво. - Искаш ли да отидем там?
        - Разбира се - огледах се, прехапах устна. - Готов ли си да тръгваме?
        - Да, стига да направиш едно нещо.
        - Какво?
        - Тоест две неща. - Още една стъпка по-близо и обувките му вече докосваха моите. Трябваше да вдигна главата си нагоре, за да срещна очите му. - Тогава може да отидем на купона отсреща.
        Усетих как ми се завива свят, докато се взирам в очите му.
        - Какви са тези две неща?
        - Трябва да ми дадеш ръката, си. Ако това е бърза среща, трябва да я направим реална. - Той наклони глава, като продължаваше да ме гледа право в очите. - И една целувка.
        - Целувка? - прошепнах аз.
        Устните му се извиха в дяволита усмивка.
        - Искам да си мислиш за мен, когато си тръгна. В тази рокля момчетата ще ти се налепят.
        - Това не е сигурно.
        - Сигурно е. Е? Съгласна ли си?
        Не можех да дишам от вълнение. Изпълних се с любопитство. Дали ако го целуна, ще бъде същото като с Деймън? Дали светът отново ще загори в буйни пламъци или просто едва-едва ще присветне? Исках да науча, трябваше да разбера дали мога да забравя момчето от съседната къща с една обикновена целувка.
        - Съгласна - измърморих.
        Ръката му намери страната ми и аз затворих очи. Блейк прошепна името ми. Устата ми се разтвори, но от там не излезе ни дума. Чаках, обзета от копнежа да забравя себе си. Отпървом устните му леко ме докоснаха, опитвайки какъв ще бъде отговорът ми - нежността на целувката бе обезоръжаваща. Поставих ръце на раменете му и те се изопнаха, когато Блейк отново залепи устните си върху моите.
        Целувката стана по-страстна и аз се почувствах сякаш плувам във водовъртеж от емоции. Усещах се сякаш се въздигам, но в същото време всичко беше объркващо. Целунах го в отговор, а ръцете му се спуснаха на кръста ми и ме притеглиха по-близо. Чаках задъхано между целувките нещо, каквото и да е, различно от нетърпението, което се надигаше у мен. Тогава внезапно изпитах раздразнение, гняв и тъга, а не това бях търсила.
        Блейк се отдръпна запъхтян. Устните му бяха зачервени, набъбнали.
        - Е, аз със сигурност ще си мисля за теб, щом си тръгна.
        Сведох брадичка, примигнах. Всичко й беше наред на целувката, само дето нещо й липсваше. Сигурно аз бях причината. Бях в стрес. От всичко, което се случваше, от това, че прекалено много задълбавах в нещата. А и Блейк прекалено скоро поиска да ме целуне. Почувствах се като едно от онези момичета от книгите, за които чета, момичета, които скачат с главата напред към някое момче, без да се замислят. Практичната Кейти все още живееше в мен и никак не остана доволна от стореното. У мен назря люта вина и ме прониза, напомняйки ми, че сърцето ми не участва в целувката, защото принадлежеше на друг.
        - Само още едно нещо - каза той и ръката му намери моята. - Готова ли си?
        Бях ли готова? Вътрешната борба ме разкъсваше. Може би ако Деймън ме видеше щастлива с Блейк, той щеше да се види принуден да се отдаде изцяло на тази неистинска връзка помежду ни. Прилоша ми.
        - Да, готова съм.
        Отвън безброй коли бяха паркирани по алеята чак до празната къща в началото на нашия път.
        - Мили боже, мислех си, че купонът ще бъде в тесен кръг?
        Ди беше надминала себе си. Беше изровила куп книжни фенери и ги бе закачила по протежението на верандата. През прозорците се виждаше трепкащата мека светлина на свещи, разпръснати из цялата къща. Топъл и приятен аромат на сайдер и подправки се носеше навън. Той погали ноздрите ми и ми напомни колко много обичах мириса на есента.
        Вътре беше пълно с народ, насядал по канапето, наобиколили двама души, които водеха смъртоносна битка на видеоигра. Няколко познати лица се тълпяха на стълбите и се смееха, докато отпиваха от червени пластмасови чаши. На всеки две крачки с Блейк срещахме някой познат.
        Ди в ролята на домакинята, кръжеше насам-натам из тълпата. Изглеждаше красива в ефирната си бяла рокля, която подчертаваше смолистите й коси и изумрудения цвят на очите й. Когато видя, че с Блейк се държим за ръце, тя не съумя да скрие изненадата… а може би разочарованието си.
        Почувствах се така, като че върша нещо нередно, и пуснах ръката на Блейк и лекичко я прегърнах.
        - Къщата изглежда великолепно.
        - Нали? Имам природна дарба за това. - Тя погледна над рамото ми. - Кейти…?
        Бузите ми пламнаха.
        - Той е…
        - Аз съм кавалерът й - вмъкна Блейк и стисна леко ръката ми. - Скоро трябва да тръгвам, но исках да я придружа на купона.
        - Да я придружиш? - Тя му хвърли един поглед сетне се обърна към мен. - Добре. Аз ще вляза… трябва да проверя някои неща. Да. - После се отдалечи гордо.
        Опитах се да не позволя настроението ми да се развали заради нейното разочарование. Едва ли сериозно искаше да ме види с брат си. Един от тях вече се бе влюбил в земно момиче и виж какво се случи.
        От тъмните ъгли на голямата къща долитаха подозрителни звуци, които ме изтръгнаха от мислите ми. За кратко зърнах Адам, който като че следеше Ди през навалицата. Реших, че трябва да я попитам как е минал разговорът й с него.
        - Искаш ли нещо за пиене? - попита Блейк. Кимнах и той ме поведе към трапезарията, където се виждаха няколко бутилки. Имаше дори купа с пунш. С алкохол, разбира се.
        - И ние си правехме такива купони у дома. - Блейк ми подаде една червена чаша. - Само че в къщите на плажа и всички миришехме на море и слънцезащитен крем.
        - Май ти липсва домът.
        - Понякога, но промяната не е лошо нещо. Прави живота по-интересен. - Той сръбна от чашата и се закашля. - Какво са сложили в това нещо? Домашно уиски?
        - Само господ знае какво - засмях се аз.
        От кухнята се чу див кикот. Обърнахме се тъкмо навреме, за да видим как с разгневено лице Кариса излита от там и хуква към Ди на вратата.
        - Ди, приятелите ти са луди.
        - Те са също и твои приятели - сухо изрече Лиса, която се появи зад Ди. Щом ни видя с Блейк, се закова на място. После ме удари с хълбок. - Хей.
        Кариса скръсти ръце на гърдите си.
        - Моите приятели не биха направили това с битата сметана.
        Щом видях ужасеното лице на Ди и любопитството, което мина по лицето на Лиса, избухнах в смях. Блейк ми се усмихна, сякаш смехът ми му се нравеше.
        - Какво? - изпищя Ди и полетя към кухнята.
        - Това трябва да се види - измърмори Лиса и бързо заприпка след нея сред феерия от бели воали.
        Хвърлих поглед към Кариса, чиито страни бяха червени като цвета на жилетката ми.
        - Шегуваш се, нали?
        Тя недвусмислено поклати глава:
        - Нямаш никаква представа какво правят Дони и Бека там вътре.
        - Това не са ли онези двамата, които планираха да се оженят след завършването?
        - Да. И мога да ти кажа, че за повечето неща не чакат сватбата.
        - Страхотно - засмях се аз. Кариса потрепери.
        - Не се опитвам да бъда моралистка, но кой се държи така на публично място или в къщата на приятел? Хайде, стига де. Това е отвратително. - Тя си пое дълбоко въздух, а черните й очи се стрелнаха нагоре. - Здрасти, Блейк, извинявай, че избухнах.
        - Няма нищо. Битата сметана трябва да се използва единствено върху торти.
        Трябваше да извърна поглед встрани, за да не се разсмея. Забележката му беше малко груба, но при все това я намирах за забавна. Не бях сигурна какво говореше това за мен. Ама аз кого заблуждавах? Миналия петък цялата се бях запъхтяла и разгорещила в библиотеката.
        При спомена стомахът ми отново се сви на топка, а погледът ми се стрелна из стаята.
        Една групичка от хора поиска да говори с Кариса за брат й, който беше колежанин, и за кратко ни прекъсна. Бях забравила, че има по-голям брат. Ето още нещо, което трябваше да запомня - да си измъкна главата от задника.
        Блейк изглежда бързо се бе сприятелил, защото повече от присъстващите го заговаряха. А почти всички момичета крадешком поглеждаха към него. Това ме изпълни с неприлично огромно ликуване. Облегнах се на ръката на Блейк, най-вече за да се покажа, но така и не се отместих - хареса ми как издутите му мускули докосват гърдите ми.
        Той явно нямаше нищо против. Ръката на гърба ми стисна коприната на роклята ми, той спря на средата на изречението, приведе се и ми прошепна.
        - Наистина много ми се иска да можех да остана.
        - На мен също - извърнах глава към него и се усмихнах.
        Ръката му се плъзна по гърба ми и обгърна кръста ми. Това ми харесваше - все едно какво беше. Виждаше ми се естествено да стоя близо до него, да флиртуваме, да се забавляваме. Да се целуваме. Всичко беше толкова лесно. Останахме така и когато Кариса ни напусна, а малко след това стана време Блейк да си тръгва.
        Изпратих го до вратата. Ръката му все така беше на кръста ми.
        - Уговорката ни за вечерята остава, нали?
        - Можеш да се обзаложиш. В действителност… - Бях с гръб към стълбите, но веднага разбрах, че той се е появил. Въздухът се промени, натежа, затопли се. Тилът ми изтръпна.
        Блейк се намръщи:
        - В действителност… какво?
        Сърцето ми заби по-бързо.
        - Аз… ще чакам с нетърпение.
        Той понечи да се усмихне и тогава погледна нагоре. Очите му се разшириха леко и аз разбрах, че Деймън е зад гърба ми. Колкото и да не исках да се обърна, трябваше, иначе би било неестествено.
        Сякаш ме удари гръмотевица. Ненавиждах това негово влияние върху мен, но в същото време то ме изпълваше с трепет. Нищо свързано с Деймън не беше лесно.
        В сравнение с всички нас той беше облечен небрежно, но пак изглеждаше по-добре от всяко друго момче в стаята. Носеше чифт стари, сини дънки и тениска с името на отдавна забравена група. Разсеяно затъкна зад лявото си ухо един кичур черна коса и се усмихна като вълк на нещо, което някой каза. Магнетичните му очи блещукаха на мъждивата светлина на свещите. За първи път виждах Деймън сред други хора, освен семейството му или един-двама приятели извън училище.
        Деймън оказваше влияние върху околните, без значение от кой пол бяха. Явно бе, че хората изпитваха желание да бъдат край него, но в същото време сякаш се бояха да се приближат прекомерно. Те биваха привлечени от него, без значение дали това им допадаше или не. Няколко души приближиха, но спряха на няколко крачки от него, а през цялото време той не откъсна очите си от мен.
        В този миг аз напълно забравих момчето, чиято ръка стоеше на кръста ми.
        Деймън се спря пред нас.
        - Здравей…
        Ръката на Блейк ме притисна здраво и после се приведе леко напред.
        - Струва ми се, че нямахме възможност да се запознаем онази вечер в ресторанта. Казвам се Блейк Сондърс - и той му протегна свободната си ръка.
        Деймън хвърли поглед на ръката му, сетне отново ме погледна.
        - Знам кой си.
        О, боже. Извърнах се към Блейк.
        - Това е Деймън Блек.
        Усмивката му се разколеба:
        - Да, аз също знам кой е той.
        Деймън се изсмя едва чуто и се изпъна в цял ръст. Така височината му надхвърляше тази на Блейк с повече от една глава.
        - Винаги ми е приятно да се запозная с някой нов почитател.
        Блейк не знаеше какво да отвърне. Само леко поклати глава и се обърна към мен:
        - Е, аз трябва да тръгвам.
        - Добре - усмихнах се аз. - Благодаря ти… за всичко.
        Той се усмихна едва, приближи се и обви ръцете си около кръста ми. Чувствах върху себе си острия поглед на Деймън, но сложих ръце на гърба му, приближих се и допрях устните си до гладката му страна.
        Деймън се покашля.
        Блейк тихо се засмя в ухото ми.
        - Ще ти се обадя. Бъди добро момиче.
        - Винаги - отговорих аз и го пуснах.
        Обръщайки се усмихнат към Деймън, Блейк излезе, без да бърза през вратата. Трябваше да му се признае - къде повече, къде по-малко, момчето удържа фронта срещу Деймън.
        Погледнах го намусено и взех да си играя с обсидиана на врата ми.
        - Надали можеше да се държиш като по-голям глупак, даже и да се бе постарал.
        Той изви вежди:
        - Мисля, че ти казах да не излизаш с него?
        - Мисля, че ти обясних, че само защото ти си казал така, не означава, че няма да излизам с Блейк.
        - Така ли? - Погледът му проследи обсидиана, после той сведе глава. - Много си хубава тази вечер, Кити.
        Стомахът ми се преобърна. Не му обръщай внимание… не му обръщай внимание.
        - Ди е доста заета, но украсата на къщата е просто великолепна.
        - Не я оставяй да те заблуди, че е свършила всичко това сама. Хвана ме на работа още щом се прибрах.
        - Ооо. - Изненадах се. Не можех да си представя как Деймън връзва книжни фенери, без да ги подпали и да ги захвърли. - И двамата сте се постарали.
        Деймън отново сведе очи и аз потреперих под критичния му поглед. Защо, ох, защо Блейк трябваше да си ходи толкова рано и да ме оставя с Деймън?
        - От къде взе тази рокля? - попита ме той.
        - На сестра ти е - отвърнах невъзмутимо.
        Той се намръщи. Изглеждаше почти отвратен.
        - Дори не знам какво да кажа за това.
        - За кое, бейби?
        Деймън застина. Откъснах поглед от него и очите ми срещнаха тези на Ашли. Тя задържа погледа ми, усмихна ми се мило и уви ръката си около тънкия му кръст. Облегна се отгоре му, сякаш линиите на тялото му й бяха прекомерно добре познати. И точно така си беше. Двамата от доста време бяха двойка, като ту се събираха, ту се разделяха.
        О, прелестно. Той тъкмо бе изгледал мръснишки Блейк и ето че сега Ашли се бе впила в тялото му. Боже, това изобщо не ми се хареса. Иронията е такава кучка.
        - Сладка рокля. На Ди е нали? - попита Ашли. - Мисля, че бяхме заедно, когато си я купи. Но на нея й седи малко по-свободно.
        Ох, това бе като опарване от медуза. Безразсъдни емоции пропълзяха по гърба ми, колкото повече Ашли стоеше там по тази нейна опъната по тялото вълнена рокля, която стигаше на два сантиметра под задника й.
        - Мисля, че си забравила да си сложиш дънките или долната част на роклята.
        Ашли се подсмихна самодоволно, после отново върна вниманието си върху Деймън.
        - Бейби, много бързо си тръгна. Търсих те на целия горен етаж. Защо не се върнем в стаята ти и не довършим започнатото?
        Думите й ми подействаха като удар в стомаха и аз едва не се превих на две. Нямах представа от къде се бе зародило това чувство, нито защо се чувствах така. В това нямаше логика. Аз не харесвах Деймън - не го харесвах! Ако иска, нека се целува с папата - аз пет пари не давах, а освен това аз току-що се бях целувала с Блейк. Но това ужасно чувство беше там и се разнасяше по вените ми.
        Деймън се отдели от прегръдката на Ашли и се почеса по мускулестите си гърди. Улови погледа ми и аз повдигнах вежди в очакване. Той искаше да е с мен? Да, по всичко личеше… в промеждутъците на онова, което правеше с Ашли - все едно какво беше то.
        Обърнах му гръб, преди да съм казала нещо, което по-късно ще ме накара да се червя. Силният смях на Ди ме последва. Деймън каза нещо, но думите му се изгубиха сред навалицата от хора. Имах нужда от въздух и усамотение, затова излязох навън. Отпред верандата бе претъпкана с народ.
        Не можех да разбера какво ми ставаше. Не бе възможно да изпитвам ревност. Не беше това. Чакаше ме среща с красиво, нормално момче от нашата планета. Пукната пара не давах какво правят Деймън и Ашли.
        Но докато слизах по стълбите, изведнъж ме осени - о, боже, пукаше ми. Пукаше ми, пукаше ми, че той е бил горе с Ашли и е правил неща, които… дори не можех да си представя, без у мен да избухне желанието да я нараня физически. Главата ми се завъртя. Картини, в които Ашли го целува, ме оставиха без дъх. Какво ми ставаше?
        Тръгнах замаяна. По някое време свалих обувките на токчета и ги захвърлих. Продължих да вървя боса върху студената трева и чакъла. Не спрях, докато не стигнах пустата къща на края на пътя. Поех си няколко глътки чист, свеж въздух. Опитах се да овладея емоциите си. Част от мен съзнаваше, че това е нелепо, но при все това продължаваше да ми се струва, че светът е спрял да се върти. Чувствах, че ще експлодирам и всичко беше едновременно горещо и студено.
        Потреперих. Стиснах очи и изругах. Не беше редно да ме вълнуват такива чувства. Последния път, когато изпитах такава силна ревност, бе по време на конференцията на блогърите миналата година, на която майка ми не ме пусна да ида. По дяволите, това дори беше още по-лошо. Искаше ми се да пищя. Исках да изтичам обратно и да отскубна всеки косъм от главата на Ашли. Ревност, на която нямах право, течеше във вените ми и заслепяваше разума ми, който се стараеше да ми каже, че се държа глупаво. Но кръвта ми вреше. Дланите ми се потяха, чувствах ги сякаш бяха чужди, студени. Цялото ми тяло се тресеше.
        Стоях там, изгубена във върхушката от емоции и разбъркани мисли, додето накрая чух стъпки по тревата. Силуетът излезе из тъмните сенки и един лъч от лунната светлина се отрази в златно-син часовник.
        Саймън.
        Примрях от уплаха. Какво по дяволите търсеше той тук? Дали Ди го бе поканила? Аз не й бях казала за случилото се между нас двамата, но слуховете без съмнение са стигнали и до нея.
        - Кейти, това ти ли си? - той залитна на една страна и се подпря на къщата. Сега можех да го видя добре - едното му око беше подуто, затворено и цялото ужасно посиняло. По челюстта му се виждаха синини и рани. Едната му устна беше цепната.
        - Какво е станало с лицето ти? - зинах аз.
        Саймън надигна една плоска бутилка към устата си.
        - Твоят приятел направи това с лицето ми.
        - Кой?
        Той отпи и се сви от болка.
        - Деймън Блек.
        - Той не ми е приятел.
        - Все едно. - Саймън се приближи. - Дойдох тук, за да говоря… с теб. Трябва да му кажеш да престане.
        Очите ми се разшириха. Когато Деймън каза, че ще се погрижи за проблема, явно бе запретнал здраво ръкави. Донякъде му съчувствах, но не можех да забравя факта, че той и приятелите му бяха накарали половината училище да ми вика мръсница.
        - Трябва да му кажеш, че не съм искал да направя нищо лошо онази вечер. Аз… съжалявам. - Той залитна напред и изпусна шишето. Исусе. Деймън му бе взел акъла от страх. - Трябва да му кажеш, че никой повече няма да те обижда.
        Вълната от алкохол и отчаяние се удари в мен и аз отстъпих назад.
        - Саймън, защо не седнеш. Струва ми се, че…
        - Трябва да му кажеш - и той стисна ръката ми с дебелите си, влажни пръсти. - Хората почват да говорят. Не мога… да търпя да се говорят такива глупости по мой адрес. Кажи му иначе…
        Косъмчетата на врата ми настръхнаха. Яростта ме прониза като куршум. Нямаше да позволя на никого да ме заплашва или да ме тормози. Нито на Саймън, нито на друг.
        - Иначе какво?
        - Баща ми е адвокат. - Той залитна и ръката му ме стисна по-здраво. - Той ще…
        В следния миг се случиха няколко неща.
        Саймън се приближи към мен, прекалено близо, и пулсът ми скочи. Чу се оглушителен трясък. Четири от петте прозореца, до които стояхме, се разтресоха и се напукаха. Огромна, назъбена пукнатина вървеше от средата надолу по всеки прозорец, а сетне се появиха по-малки, разпространиха се навсякъде, додето целите прозорци потрепериха под невидимата сила, пръснаха се и ни посипаха с дъжд от парченца стъкло.
        Глава 9
        Саймън изкрещя и се отдръпна от падащите стъкла.
        - Какво по дяволите става?
        Вцепенена от ужас, аз стоях неподвижно. Саймън разтърси ръце и от дрехите му се посипаха още стъкла. Малки парченца се промушиха в косата ми, някои изпадаха, а други се закачаха в сплетените ми вълнисти кичури. Имах усещането, че някой ме щипе по лявата ръка и знаех, че роклята на Ди е раздрана. Другият прозорец потрепери. Не знаех как да контролирам силата си. Стъклото продължи да се тресе яростно. Последва нов оглушителен трясък.
        Саймън заотстъпва назад, премести поглед от прозорците към мен. Стъклените му очи се ококориха.
        - Ти…
        Не можех да си поема въздух. Пред погледа ми пропълзя слабо червено-бяло сияние. Единственият останал прозорец на втория етаж се затресе.
        С пребледняло лице момчето се препъна в краката си и падна на земята.
        - Ти… ти светиш. Ти… ти си урод!
        Аз светя?
        - Не! Това не е от мен. Не знам какво става, но не съм аз! Той се изправи на крака и аз направих крачка към него.
        Саймън вдигна ръце във въздуха и се олюля.
        - Не се приближавай! Само не се приближавай до мен. Гледах го как се скрива, залитайки зад къщата, без да мога да направя нищо. Отвори се врата на кола, моторът й зарева. Подсъзнателно знаех, че трябва да го спра, защото беше прекалено пиян да шофира.
        Но в този миг горният прозорец също се пръсна.
        Свих се и закрих лицето си, додето наоколо стъклата валяха и отскачаха звънливо от земята и от тялото ми. Дъхът ми стържеше ту навън, ту навътре в гърдите ми, докато накрая и последното парче стъкло се приземи. Стоях там уплашена, засрамена от стореното. Не само че отново бях изложила на показ неестествените си способности, но за малко да превърна Саймън в игленик. Божичко, всичко оплесках.
        Минаха няколко минути преди да се изправя, сетне минах внимателно през разбитите стъкла и тръгнах под гъстата върволица от дървета. Тънък слой студена пот набраздяваше челото ми и остатъците от страха все така свиваха корема ми ниско. Какво направих? Когато нашата къща се появи пред взора ми, почувствах познатото настръхва не по врата. Чу се звук от счупени клони и шумолене на листа. Обърнах се.
        Деймън ме забеляза и стъпките му се забавиха. Той приближи и отстрани от пътя си един ниско висящ клон.
        - Кейти, какво правиш тук?
        Минаха няколко секунди преди да мога да проговоря.
        - Току-що взривих няколко прозореца.
        - Какво? - Деймън ме приближи, разтворил широко очи. - Кървиш. Какво се случи? - той замълча. - Къде са ти обувките?
        Погледнах в краката си.
        - Свалих ги.
        Докато примигна, Деймън се намери до мен и взе да маха дребните парченца стъкло.
        - Кейти, какво ти се е случило?
        Повдигнах глава и шумно въздъхнах. Паниката стисна гърдите ми с цялата си сила.
        - Както вървях, се натъкнах на Саймън…
        - Той ли ти причини това? - Гласът му бе толкова нисък, че ме побиха тръпки.
        - Не. Не! Срещнах го и той беше разстроен заради теб. - Замълчах, а очите ми затърсиха неговите. - Каза ми, че си го набил?
        - Да, набих го. - И никакво извинение в гласа му.
        - Деймън, не може да биеш момчетата, защото говорят обиди по мой адрес.
        - Всъщност мога. - Той стисна ръката си в юмрук. - Той си го заслужи. Няма да лъжа. Набих го заради обидите - всичко до последната дума беше лъжа.
        Не знаех какво да кажа. Ха. Аз. Безмълвна.
        - Той знае какво е направил - какво се опита да направи, - а после искаше да ти припише това на теб? - Очите на Деймън се стрелнаха към сенките, които се просмукваха между дърветата. - Няма да позволя на някакъв глупак да говори за теб така, особено пък на него или приятелите му.
        Примигнах бързо. Понякога забравях колко грижовен можеше да бъде Деймън, а също и… колко страшен.
        - Не мисля, че трябва да ти благодаря, защото това ми се вижда нередно, но хъм, благодаря - измърморих аз.
        - Все едно, това не е важно. Кажи ми какво стана.
        Вдишах дълбоко няколко пъти и оставих думите да се излеят наведнъж. Когато свърших, Деймън ме прегърна до гърдите си. Не се съпротивих, притиснах лицето си в него, стиснах го за кръста и се почувствах в безопасност, както никъде другаде. При това не можех да виня връзката ни за това какво усещах. Дори преди да се прояви тази връзка, ръцете му винаги са били един вид убежище за мен.
        - Знам, че не си го направила нарочно. Кити. - Той описа успокоително кръг по гърба. - Саймън е бил пиян и вероятно дори няма да си спомни случката. А дори и да си спомни, никой няма да му повярва.
        - Така ли мислиш? - Надеждата заискри.
        - Да. Хората ще го вземат за луд - Деймън се отдръпна и приведе глава така, че очите ни се изравниха на едно ниво. - Никой няма да му повярва, разбра ли? А ако пак се разприказва, аз ще…
        - Ти нищо няма да правиш. - Измъкнах се и си поех дълбоко въздух. - Струва ми се, че завинаги си го наплашил до смърт.
        - Явно не съм - измърмори той. - За какво си мислеше там до къщата. Била си разстроена. Защо?
        Бузите ми пламнаха и аз тръгнах към нашата къща.
        Деймън изпусна дълга, мъчителна въздишка. Вече вървеше до мен.
        - Кейти, кажи нещо.
        - Ако искаш да знаеш, мога да се прибера у дома и без твоята помощ.
        Той отмести един клон от пътя, за да мога да мина под него.
        - Надявам се. Къщата е точно пред нас.
        - А и ти защо не се целуваш някъде с Ашли?
        Той впери поглед в мен, сякаш ми бяха изникнали две глави. Веднага разбрах, че съм допуснала грешка.
        - Ето за какво било всичко?
        - Не. Това няма нищо общо с теб или с нея.
        - Ревнуваш. - Гласът му прозвуча самодоволно. - О, да, аз ще спечеля облога.
        Закрачих ядно напред.
        - Аз? Да ревнувам? Ти си изгубил ума си. Я, кажи кой се опита да изкара ума на Блейк, а?
        Той стисна ръката ми и ме спря малко преди верандата.
        - На кого му пука за Бен?
        - Блейк - поправих го аз.
        - Все едно. Аз си мислех, че не ме харесваш?
        Ръката ми се изви във въздуха, но не можах да я изтръгна от хватката му.
        - Прав си. Не те харесвам.
        В очите му припламна гняв.
        - Лъжеш! Страните ти се изчервиха, личи ти.
        Последва най-лошият случай на словесна диария:
        - Само преди седмица ме целуна, а сега се забавляваш с Ашли? Така ли постъпваш обикновено? Скачаш от едно момиче на друго?
        - Не. - Той пусна ръката ми. - Не правя така. Не правя така!
        - Много ми е неприятно да ти го съобщя, но точно така правиш. - А също и аз. Какви ги вършех? Не можех да се ядосвам на Деймън, когато аз бях направила същото, но ето на, че бях ядосана. Това беше нелепо. - Боже, хленча като някоя глезла. Забрави всичко, което ти наговорих. Можеш да правиш каквото си поискаш, а аз нямам никакво право…
        Деймън изруга и пусна ръката ми.
        - Ти нямаш никаква представа какво правехме с Ашли. Ние само си говорихме. Кейти, тя нарочно те ядоса.
        - Няма значение. - Извърнах се и тръгнах отново. - Не ревнувам. Не ме интересува дали ти и Ашли си правите извънземни бебета. Не давам пукната пара. И да ти кажа ли честно какво мисля? Ако не беше тази глупава връзка, на теб дори нямаше да ти хареса да ме целуваш. Сигурно вече не ти харесва.
        Изведнъж Деймън се озова пред мен. Неволно отстъпих крачка назад.
        - Наистина ли мислиш, че не ми е харесало да те целуна? Та от тогава във всеки миг аз не мисля за друго. И знам, че с теб е така. Признай си.
        Топката, свита в стомаха ми, започна да пулсира монотонно.
        - Какъв е смисълът?
        - Мислиш ли за целувката?
        - О, за бога, да, мисля. Мисля! Искаш ли да ти го напиша? Да ти изпратя имейл или съобщение? Това ще те накара ли да се чувстваш по-добре?
        Деймън изви вежди.
        - Няма защо да бъдеш саркастична.
        - А ти няма защо да стоиш тук. Ашли те чака.
        Той гневно наклони глава на една страна.
        - Наистина ли мислиш, че ще отида при нея?
        - Да.
        - Кат - той тихо отрече и поклати глава.
        - Няма значение. Хайде да забравим всичко? Моля те?
        Деймън поглади челото си с пръст.
        - Нито аз, нито ти можем да забравим.
        Разгневена, аз се завъртях на пети и наперено тръгнах към къщата. Почти очаквах той да ме спре, но след няколко крачки разбрах, че няма да го направи. Трябваше да сдържа импулса си да се извърна, за да видя дали още стои там. За тази вечер униженията ми стигаха. Избухнах пред Ашли и Деймън, тръгнах си гневно от купона и едва не обезглавих Саймън. И всичко това преди полунощ.
        Браво на мен.
        Глава 10
        Като бях дете, си мислех, че ще бъде много вълнуващо да навърша осемнадесет. При все че това не се оказа кой знае каква работа, денят мина в приятни емоции. Успях да изкарам по-голямата част от съботата, без да се тревожа за случилото се от миналата вечер. Блейк се обади да си побъбрим. Получих чисто нов, лъщящ лаптоп с инсталирани програми, готов за ползване.
        Най-напред влязох в блога си и бързо написах „Върнах се!“. Една голяма, липсваща част от живота ми се завърна. Но майка ми побърза да ме отлепи от компютъра. Остатъкът от деня прекарах в пътуване през огромни разстояния, за да се срещнем с Уил в най-близкия ресторант „Олив Гардън“.
        Уил беше от чувствителните, сантиментални мъже.
        Не знаех какво да мисля. По време на цялата вечеря той държа ръката на майка ми и не я пусна нито за миг. Беше мил жест, а той бе красив и очарователен човек, но се чувствах странно да я видя с друг мъж. По-странно отколкото предполагах. От друга страна той ми подари ваучер за местната книжарница, а това му спечели допълнителни точки.
        Обичайната сладоледена торта тази година беше различна. Уил дойде на гости, за да я опита.
        - Дай на мен - той взе ножа от мама. - Ако пуснеш отгоре му топла вода, става по-лесно да се реже.
        Майка ми засия, сякаш Уил току-що бе открил лекарство против рака. Те си бъбреха, докато аз седях на масата и се опитвах да скрия досадата си.
        Уил сложи едно парче от тортата пред мен.
        - Благодаря.
        - За нищо - каза той и ми се усмихна. - Радвам се, че напълно си се възстановила от вируса. Никой не обича да боледува на рождения си ден.
        - Съгласна съм - обади се майка ми.
        Тя не свали очите си от него, докато не стана време да се приготви за смяната си в Уинчестър. Уил остана с мен в кухнята, дояждайки тортата си, а в това време мълчанието помежду ни стигна ниво на неловкост от епични пропорции.
        - Добре ли изкара рождения си ден дотук? - попита той и заклати вилицата си в дългите си пръсти.
        Преглътнах и последното парче от хрупкавата част - единствено нея ядях от сладоледената торта.
        - Да, мина приятно.
        Уил вдигна чашата си и я наклони към мен.
        - Да пием тогава за многото бъдни рождени дни - рече той. Аз вдигнах чашата си и се чукнахме. Той се усмихна и кожата край очите му се набръчка. - Възнамерявам да бъда тук и да ги споделя с теб и майка ти.
        Не знаех какво да изпитвам при мисълта, че Уил и догодина ще бъде тук. Оставих чашата и прехапах устни. Беше странно - от една страна исках майка ми да е щастлива, но от друга - се чувствах като предател спрямо татко.
        Уил се покашля и наклони глава на една страна, докато ме наблюдаваше. В очите му, които бяха толкова светли, че почти сивееха като моите, припламна весело пламъче.
        - Знам, че това може би не ти харесва. Кели ми каза, че с баща ти сте били близки. Разбирам неохотата ти да ме виждаш край майка ти.
        - Не се противя срещу идеята - признах честно аз. - Просто е различно.
        - Различните неща не са лоши. Същото важи и за промяната. - Той отпи една глътка и хвърли поглед към вратата. - Майката ти е изключителна жена. Разбрах го откакто постъпи на работа в болницата, но нещата между нас се задълбочиха от нощта, в която ти се разболя. Щастлив съм, че бях до нея в онзи миг. - Той замълча, а усмивката му се разтегна. - Странно е как нещо хубаво може да се роди от нещо ужасно.
        Сбърчих вежди.
        - Да… странно е.
        Крайчетата на устните му се вдигнаха нагоре, Уил ме гледаше почти снизходително. Майка ми се върна и сложи край на странния му опит да се сприятели с мен… или да маркира територията си. Мъжът остана до последния момент, когато мама тръгна за работа, отнемайки цялото й време. Отидох до прозореца и ги видях да се целуват, преди всеки да се качи в своята кола. Противна работа.
        Слънцето вече залязваше. Аз написах една кратка рецензия за понеделник, а сетне и една по-дълга за вторник. Втората се дължеше на факта, че думите просто не можеха да спрат да се леят. Мисля, че си намерих нов приятел по книги, който се казваше Тод. Сладко.
        Нагласих телевизора на една от онези досадни програми, които пускат само музика на черен екран. Спрях се на канал, който пускаше хитове от осемдесетте, и усилих звука така, че да не мога да чувам мислите си. Трябваше да пусна пералнята, а кухнята се нуждаеше от едно хубаво почистване. Беше станало твърде късно да събера сухите растения от лехите навън. Градинарството винаги ми помагаше да си избистря мислите, но есенно и зимно време никак не беше приятно. Преоблякох се в чифт къси панталонки, чорапи на малки еленчета, които стигаха до колената ми, и топла блуза с дълъг ръкав.
        Приличах на красиво момиче, което не бе съвсем на себе си.
        Хукнах през къщата, събирах дрехите, пързалях се от време на време по дървения паркет. Напълних пералнята и запях една от песните. „Свързан съм със земята. По твоите следи съм. Идвам след теб“.
        Измъкнах се от пералното помещение и заподскачах по коридора, като размахвах ръце около главата си подобно на някоя от онези розови кукли от филма „Лабиринт“. „Мирис, звук, изгубих се тук. Ах, прегладнял съм като вълк. Нещо си в стиха, дисонанс и рима - все едно какво, все едно какво, ла-ла-ла - устата ми е жива, всичко в мен се движи, а аз съм гладен като…“
        По врата ми се разнесе топлина.
        - Всъщност се пее: „Вия и скимтя. Идвам след теб“, а не бла-бла или нещо си.
        Сепната от дълбокия глас, аз изпищях и се обърнах рязко. Кракът ми се подхлъзна на излъскания паркет и аз се пльоснах по задник на пода.
        - Мътните те взели - ахнах аз и се улових за гърдите. - Мисля, че получих инфаркт.
        - А според мен си счупи костите на дупето - смееше се Деймън.
        Останах просната насред тесния коридор, като се опитвах да се успокоя.
        - Какво правиш, по дяволите? Как може да влизаш така в хорските къщи?
        - И да слушам момичета, които съсипват безогледно една хубава песен само за секунди? Ами, всъщност започва да ми става навик. Освен това почуках няколко пъти, но те чух да… пееш, а вратата стоеше незаключена - той сви рамене - и аз влязох.
        - Да, виждам. - Изправих се и потрепнах от болка. - О, божичко, май си счупих някоя кост на дупето.
        - Надявам се, да няма счупено. Тъй де - хич не ми е безразлично. - Зъбите му лъснаха в усмивка. - Лицето ти е доста зачервено. Сигурна ли си, че не си се ударила, докато падаше?
        - Мразя те - простенах аз.
        - Ами, не вярвам. - Той ме измери с поглед от главата до петите. Веждите му се повдигнаха още сантиметър нагоре. - Хубави чорапи.
        - Искаш ли нещо? - потърках се аз отзад. Деймън се облегна на стената и мушна ръце в джобовете си.
        - Нито нещо, нито нищо.
        - Тогава защо се вмъкна незаконно в къщата ми?
        - Не съм се вмъкнал - той пак сви рамене. - Вратата не беше заключена и чух музиката. Предположих, че си сама. Защо переш и пееш песни от осемдесетте на рождения си ден?
        Изненадата ме фрасна по главата.
        - Ти… ти от къде знаеш, че днес имам рожден ден? Не съм го споменавала дори пред Ди.
        Деймън изглеждаше самодоволен, което можеше да навреди на него самия… или на мен.
        - Нощта, когато те нападнаха в библиотеката и аз дойдох с теб в болницата? Като даде личните си данни, аз дочух.
        - Наистина ли? И си запомнил? - зяпах го аз.
        - Да. Но остави това, ами кажи защо чистиш на връх рождения си ден?
        Не можех да повярвам, че е запомнил.
        - Явно съм доста глупава.
        - Не, това е доста глупаво. О, чуй! - Искрящите му очи се плъзнаха по посока на дневната. - Това е „Окото на тигъра“. Искаш ли да попееш? Може би дори да потичаш нагоре по стълбите и да размахаш юмрук във въздуха?
        - Деймън. - Минах край него, като стъпвах внимателно, влязох в дневната, взех дистанционното и намалих звука. - Кажи честно, какво искаш?
        Той беше точно зад мен и ме принуди да отстъпя неспокойно назад. Близостта му правеше странни неща с мен.
        - Дойдох да се извиня.
        - Моля? - Бях шокирана, изпълнена с благоговение, и пак шокирана. - Ще се извиниш за втори път? Не знам какво да кажа. Уха.
        Деймън се намръщи:
        - Знам, че за теб е огромна изненада да научиш, че и аз имам чувства и понякога се терзая заради това, което може би съм… предизвикал.
        - Стой така. Това трябва да се запише. Чакай да си взема телефона. - Обърнах се и огледах масите, търсейки кажи-речи неизползваемия лъскав предмет, който никога нямаше пълен обхват тук.
        - Кейти, не ми помагаш. Говоря сериозно. Трудно ми е.
        Облещих очи. Извинението можеше да е трудно само за Деймън.
        - Добре, съжалявам. Искаш ли да седнеш? Имам торта. Тортата би трябвало да подслади мъничко благоразположението на духа ти.
        - Мен нищо не може да ме разнежи. Аз съм студен като буца лед.
        - Твърд и непоколебим. Тортата е от сладолед, а по средата има вкусна хрупкава част?
        - Добре, може и да помогне. Хрупкавата среда ми е любима.
        Усмивката ми застина на лицето.
        - Добре, да вървим тогава.
        Влязохме в кухнята в неловко мълчание. Взех от плота един ластик и пристегнах косата си назад.
        - Колко голямо да е парчето? - попитах аз и извадих тортата от фризера.
        - С колко голямо парче си готова да се разделиш?
        - С колкото ти поискаш. - Взех нож от чекмеджето и отмерих едно парче, което ми се струваше, че ще му стигне.
        - По-голямо. - Той надничаше през рамото ми. Преместих ножа още навътре.
        - Още по-голямо.
        Извих очи и го преместих с още четири-пет сантиметра.
        - Отлично.
        Но щом опитах да отрежа половината от тортата, ножът отказа да ми сътрудничи. Потъна на два-три сантиметра, но отказа да влезе по-навътре.
        - Мразя да режа сладоледени торти.
        - Дай на мен да опитам. - Той се пресегна през мен и докато поемаше ножа, ръцете ни се докоснаха. По кожата ми затанцува електричество. - Първо трябва да го намокриш с топла вода. След това става много лесно.
        Отдръпнах се и го оставих той да се оправя. Деймън направи същото, което бе сторил и Уил по-рано и ножът се плъзна леко през тортата. Ризата се опъна по раменете му, когато се надвеси над мивката и за втори път намокри ножа под топлата вода. Сетне отряза едно по-малко парче.
        - Виждаш ли? Отлично - каза той.
        Задъвках устната си, грабнах две чисти чинии и ги сложих на плота.
        - Искаш ли нещо за пиене?
        - Не бих отказал мляко, ако имаш?
        Взех млякото и напълних две високи чаши. Взех две сребърни вилици и го подканих да вървим към дневната.
        - Не искаш ли да ядем тук?
        - Не, не обичам да се храня на голямата маса. Изглежда ми много официално.
        Деймън сви рамене и ме последва. Седнах на кушетката, а той се настани в другия й край. Не бях гладна и взех да мушкам парчето в чинията. Стомахът ми се беше свил на топка.
        Деймън се покашля.
        - Хубави рози. Брад?
        - Блейк. - Откакто Деймън се появи в коридора ми, нито за миг не се бях сещала за Блейк. - Хубави са, нали?
        - Не ме интересува - измърмори той. - Е, защо прекарваш вечерта сама? Днес е рожденият ти ден.
        Намръщих се при това недодялано напомняне.
        - Майка ми е на работа, а на мен не ми се прави нищо. - Продължих да бода тортата с вилицата. - Не е чак толкова лошо. И не ми е за първи път - често се е случвало да остана сама на рождения си ден.
        - Тогава може би предпочиташ да не се бях отбивал?
        Аз вдигнах глава и видях как Деймън отдели сладоледа от средата и лапна едно парче от хрупкавите бисквитки.
        - Наистина дойдох да ти се извиня за снощи.
        Оставих чинията настрана и придърпах краката си под мен.
        - Деймън…
        - Почакай. - Той вдигна вилицата си. - Става ли?
        Той заби поглед в чинията и стисна челюст.
        - Снощи между нас с Ашли не се случи нищо. Тя просто… нарочно те подразни. Знам, че ти е трудно да повярваш, но съжалявам, ако… това те е засегнало. - Деймън си пое дълбоко въздух. - Противно на това, което ти си мислиш, аз не скачам от момиче на момиче. Харесвам те много, затова не бих се забъркал отново с Ашли. И не съм го направил. С нея не сме правили нищо от месеци още преди ти да се появиш тук.
        В гърдите ми запърха особено вълнение. Никога досега не бях срещала такава трудност да разбера себе си, както когато станеше дума за Деймън. Разбирах книгите. Но не разбирах момчетата - особено извънземните момчета.
        - Нещата между мен и Ашли са много сложни. Познаваме се, откакто пристигнахме тук. Всички - особено старейшините - очакват от нас да заживеем заедно, след като „навършим пълнолетие“ и дойде време да се правят бебета. - Той потрепери.
        Казвам го сериозно - втори път чувах да се говори за това, и тази работа с бебетата все по-малко ми харесваше.
        - Дори Ашли очаква, че ще се съберем - продължи Деймън и заби вилица в тортата. - А с отношението си я наранявам. Знам го, при все че никога не съм искал да я заболи. - Той замълча, подбирайки точните думи. - И теб никога не съм искал да обидя. А накрая засегнах и двете ви.
        Две ярки червени петна цъфнаха на бузите му. Прокарах ръка по крака си и погледнах встрани. Не исках да разбере, че съм видяла смущението му.
        - Не мога да бъда с нея така, както тя го желае, така, както тя го заслужава. - Той спря и въздъхна. - Но все едно, исках да се извиня за снощи.
        - Аз също - прехапах долната си устна. - Не биваше да ти се тросвам така. Струва ми се, че инцидентът с прозорците доста ме уплаши.
        - Това, което си направила с прозорците, показва страховита сила, но ти не умееш да я контролираш. - Той ме погледна без укор. - Мислих върху случилото се. И не спирам да мисля за Доусън и Бетани. Онази вечер те се върнаха от разходка, а той целият беше оцапан с кръв. Мисля си, че тя сигурно се е ударила.
        - А той я е излекувал?
        - Да. Повече нищо не знам. Те… те загинаха два дни след това. Мисля си, че това е като деленето на два фотона - хем са отделни, хем са едни и същи. Това обяснява как можем да се усещаме от разстояние. - Деймън сви рамене. - Не знам. Това е само теория.
        - Мислиш ли, че това, което се случва с мен, ще престане?
        Той обра последното парче от тортата и остави празната чиния на масичката за кафе.
        - Кой знае, може да излезем късметлии. Способностите ти може да стихнат с времето, но трябва да внимаваш. Не искам да те притискам, но това е заплаха за всички нас. Не се опитвам да бъда… груб. Това е истината.
        - Не, разбирам те. Бих могла да ви издам. Вече няколко пъти едва не го направих.
        Деймън се изтегна лениво, арогантно назад.
        - В момента проверявам, за да разбера, дали се е разчуло. Но трябва много да внимавам. Твърде многото въпроси ще събудят подозрение.
        Заиграх се с огърлицата си, а Деймън се извърна към телевизора и се усмихна. Някаква група от осемдесетте свиреше и грачеше за изгубената и намерена любов, която след това отново била изгубена.
        - След като видях уменията ти с танците по-рано, мисля, че се вписваш точно в осемдесетте.
        Погледнах го с учудване.
        - Какво ще кажеш да не говорим повече за това.
        Той се обърна с усмивка към мен. На лицето му бе изписан лукав израз.
        - Ето толкова малко ти оставаше да го изиграеш майсторски като Walk Like an Egyptian.
        - Глупак.
        Деймън се засмя.
        - Знаеш ли, че някога носех лилав гребен?
        - Какво? - разсмях се, без да мога дори да си го представя, особено в тези географски ширини. - Кога?
        - Да, черно-лилав беше. Преди да се преместим тук, живяхме в Ню Йорк. Предполагам, че минавах през онази фаза - пробит нос и какво ли не още - рече той усмихнат.
        - Разсмях се с глас, а той хвърли една възглавница по мен. Вдигнах я и я сложих в скута си.
        - Бил си скейтър, а?
        - Нещо такова. Матю беше с нас тогава. Зае се да ни бъде нещо като настойник и все си блъскаше главата какво да прави с мен.
        - Но Матю не е чак толкова по-възрастен от вас.
        - По-възрастен е, отколкото изглежда. Някъде на около тридесет и осем.
        - Уха, никак не му личи.
        Деймън кимна.
        - Той пристигна по едно и също време с нас. Струва ми се, че се е почувствал отговорен, тъй като беше най-големият от всички ни.
        - Къде…? - Как за бога да формулирам въпроса? Нищо не ми хрумна и аз се свих. - Къде кацнахте?
        Той се пресегна и взе едно мъхче от пуловера ми.
        - Близо до Скарос.
        - Скарос? - Набръчках лице. - Ама това на Земята ли е?
        - Да. - Той се усмихна леко. - Това е малък остров край Гърция. Известен е със скалите си, върху които някога се издигала крепост. Някой ден ми се иска да се върна там. Чувствам го като роден дом.
        - Колко от вас се приземиха на острова?
        - Две дузини, или поне така казва Матю. Аз не помня нищо от началото. - Деймън сви устни. - Останахме в Гърция, докато станахме на пет, а след това дойдохме в Америка. Бяхме двайсетина и щом пристигнахме, се появиха хората от МО.
        Не можех да си представя какво са изживели той и другите деца. Толкова млади, дошли от друг свят, а после захвърлени право в ръцете на чуждо правителство - трябва да е било страшно.
        - Какво стана после?
        Той ме погледна.
        - Не беше лесно, Кити. Не знаехме, че хората са наясно за съществуването ни. Знаехме само, че трябва да се пазим от арумийците, но МО ни дойде като гръм от ясно небе. Явно бяха научили за нас още от мига, в който бяхме пристигнали. Бяха заловили стотици от нас при пристигането им в Америка.
        Извърнах се към него и стиснах възглавницата до гърдите си.
        - Какво ви направиха?
        - Държаха ни в една база в Ню Мексико.
        - Стига бе - ококорих очи. - Нима Зона 51 наистина съществува?
        Той ме изгледа, а очите му се развеселиха.
        - Уха. - Помълчах, докато проумея смисъла. Значи всички онези щураци, които се опитват да влязат в свръхсекретната военна база, имат пълни основания. - А аз си мислех, че цялата тази Зона 51 е просто хорска измислица.
        - Семейството и приятелите ми пристигнали тук преди петнайсет години, но това не означава, че луксените не са идвали и преди това. - Той се засмя на изражението ми. - Както и да е. Държаха ни там през първите пет години. Хората от МО от години интегрират луксените в обществото. През това време научихме много за хората на Земята и когато… сметнаха, че сме готови да се слеем със земното население, ни пуснаха. Обикновено с някой по-възрастен луксен, който да се грижи за нас. Тъй като Матю ни познаваше, бяхме причислени към него.
        Направих набързо една сметка в главата си.
        - Но тогава сте били само на десет години. До скоро с Матю ли сте живели?
        - Може и да не ти се вярва, но ние съзряваме по-различно от хората. На десет аз вече можех да ида да уча в колеж. Ние се развиваме много по-бързо от вас, мозъците ни, всичко. В действителност съм по-умен, отколкото се представям. - Още една мимолетна усмивка на лицето му. - Матю живя с нас, докато се преместихме тук. На петнайсет ние вече сме зрели хора. МО ни осигурява къща и пари.
        Това май обясняваше отчасти националния ни дълг.
        - Ами ако хората започнат да задават въпроси, да търсят родителите ти?
        Деймън ми хвърли кос поглед.
        - Винаги се намира някой по-възрастен луксен, който да мине за майка или баща, а и ние също можем да се преобразим в наша по-възрастна версия. Но гледаме да избягваме това заради следата.
        Поклатих глава и се облегнах назад. Значи откакто бяха навършили петнайсет, те сами се грижеха за себе си, а Матю само ги е наглеждал. В известен смисъл и моят живот приличаше на техния - след като татко почина, майка ми работеше много.
        Погледнах към Деймън и видях, че той ме наблюдаваше по своя ревностен начин.
        - Искаш ли да си тръгна?
        Ето ми благоприятна възможност да го оставя да си иде.
        - Не, остани. Аз нямам работа и ако ти нямаш какво да правиш, можеш да останеш, о, все едно… - Май беше най-добре да млъкна.
        Гледаше ме настойчиво и в гърдите ми се надигна нежност, която заплашваше да ме погълне цялата. Погледът му се премести върху лъскавия червен лаптоп, поставен върху масичката за кафе.
        - Виждам, че някой е получил подарък за рождения си ден.
        - Да, майка ми го купи - усмихнах се широко аз. - Бях без компютър, откакто… ами оттогава.
        - Да, аз не се извиних за това, нали? - И той се почеса по бузата.
        - Не - въздъхнах. Пак се върнахме към неловкия разговор и не само това - спомних си как бях останала без лаптоп. Деймън се покашля:
        - Никога преди не ми се е случвало да взривя нещо.
        Бузите ми пламнаха, докато се взирах в лаптопа.
        - И на мен.
        Той отново се загледа в телевизора.
        - Подобно нещо се случи и с Доусън, донякъде. Бетани така научи за нас. - Последва мълчание и аз затаих дъх. Деймън рядко говореше за брат си. - Докато я целувал, изгубил контрол и се превърнал в луксен.
        - Майчице, трябва да е било…
        - Неловко?
        - Да, неловко.
        Помежду ни се настани мълчание и аз се запитах дали си мислехме за едно и също нещо - за целувката… за докосването. Кожата ми пламна неприятно и аз потърсих някоя безопасна тема за разговор.
        - Ди ми каза, че често сте сменяли градовете. На колко различни места сте живели?
        - Живяхме малко в Ню Йорк, после се преместихме в Южна Дакота. Ако мислиш, че тук никога нищо не се случва, то просто не си живяла в Южна Дакота. После се преместихме в Колорадо и накрая пристигнахме тук. Винаги аз бях този, който настояваше да сменим обстановката. Сякаш все търсех нещо, но не го намирах на никое от онези места.
        - Обзалагам се, че Ню Йорк е бил любимият ти град.
        - Всъщност не. - Сърдечно се усмихна. - Тук ми харесва най-много.
        Аз се засмях изненадана.
        - Западна Вирджиния?
        - Не е чак толкова лошо. Тук живеят много от нашите. Повече отколкото на други места. Имам приятели, пред които не е необходимо да се преструвам - цяла общност в действителност, а това е важно.
        - Разбирам. - Стиснах възглавничката до гърдите си и облегнах глава върху нея. - Мислиш ли, че Ди е щастлива тук? Говори така, сякаш не може да напусне града. Никога.
        Деймън се намести и качи крака на кушетката.
        - Ди иска сама да отъпка пътя в живота си и не мога да я виня за това.
        Но това я бе отвело до секса с Адам. Питах се дали все още мечтае да замине да учи в колеж отвъд океана.
        Той се протегна сякаш искаше да се освободи от някакво напрежение, което изведнъж го бе завладяло. Отдръпнах се, за да му направя място.
        - Ако все още не си забелязала, сред нас има повече мъже, отколкото жени. Затова жените бързо си намират партньор и най-вече биват защитавани.
        Направих физиономия.
        - Намират си партньор и се съвкупяват? Разбирам - расата ви трябва да се възпроизвежда. Но не може да насилвате Ди да направи това. Не е честно. Всеки от вас трябва да може да избира собствената си съдба.
        Той ме погледна с дълбоките си очи.
        - Но в живота не става така. Кити.
        - А не трябва да е така - поклатих глава аз.
        - Не трябва. Повечето луксени не искат нищо по-различно от живота. Доусън обаче искаше. Той обичаше Бетани. - Деймън въздъхна тежко. - Ние бяхме против. А аз мислех, че е глупак, задето се бе влюбил в човешко същество. Не се засягай.
        - Не съм се засегнала.
        - Трудно му беше. Нашата група се тревожеше за него, но Доусън… Той беше силният. - Деймън поклати глава с усмивка. - Не се предаде и ако колонията беше открила истината, аз се съмнявам, че щяха да го променят.
        - Дали не е избягал с нея, може би се е промъкнал покрай МО, без да го усетят?
        - Доусън обичаше местността. Обичаше да прави походи, обичаше природата. Харесваше му простия живот извън града. - Деймън ме погледна. - Никога не би си тръгнал от тук, без да се обади на Ди или на мен. Знам, че и двамата са мъртви. - Той отново се усмихна. - Доусън щеше да ти хареса. Приличаше на мен, но беше по-добър. С други думи, не беше глупак.
        На гърлото ми заседна буца.
        - Сигурна съм, че щях да го харесам, но ти не си лош.
        Той изви вежди.
        - Добре де, понякога имаш склонност да се държиш като магаре, но не си лош. - Замълчах и стиснах по-силно възглавницата. - Искаш ли да знаеш какво мисля наистина?
        - Имам ли причина да се тревожа?
        Засмях се.
        - Под магарето се крие наистина мило момче. Зървала съм го да се подава мимолетно. И макар че през повечето време ми идва да те удуша, не мисля, че си лош. Ти носиш на раменете си тежка отговорност.
        Деймън отметна глава назад и се засмя.
        - Е, мисля, че това не е чак толкова зле.
        Свих рамене.
        - Ако те попитам нещо, ще ми кажеш ли истината?
        - Винаги - закле се той.
        Вдигнах ръка и извадих фината верижка. Обсидианът се показа навън и аз го стиснах в ръка.
        - МО е по-голямата ви грижа от арумийците, нали?
        Устните му се свиха, но не ме излъга:
        - Да.
        Прокарах пръст по усуканата нишка на върха на кристала.
        - Какво ще направят, ако научат, че мога да местя предмети като вас?
        - Вероятно същото, което биха направили с нас, ако знаеха. - Деймън протегна ръка и обви с дланта си ръката, с която държах обсидиана. Той сложи пръстите си отгоре, възпирайки движенията им. - Ще те заключат… а може би и нещо по-лошо. Но аз няма да позволя това да се случи.
        Кожата ми пламна на мястото, на което той ме докосна.
        - Но как може да живеете така - просто да чакате някой ден да разкрият, че умеете много повече неща?
        Пръстите му се извиха около моите, обгръщайки камъка; така и двамата го държахме в ръцете си.
        - Друг живот, освен този не познаваме - никой от нас.
        Примигнах, за да прогоня неочакваните сълзи в очите ми.
        - Това е тъжна история.
        - Това е животът ни. - Той се умълча. - Но не се тревожи за МО. Нищо няма да ти се случи.
        Само няколко сантиметра деляха лицата ни. Ръката му все още стискаше моята. Изведнъж ме осени мисъл:
        - Ти винаги закриляш другите, нали?
        Той стисна ръката ми, после ме пусна. Облегна се назад и подпря глава на ръката си. Не отговори на въпроса ми.
        - Този разговор не е подходящ за рожден ден.
        - Няма нищо. Искаш ли още мляко или нещо друго?
        - Не, но искам да знам нещо.
        Намръщих се и протегнах десния си крак в малкото пространство, останало свободно. Деймън беше доста голям и не беше оставил много място на дивана.
        - Какво?
        - Често ли тичаш из къщата, докато пееш? - попита ме той сериозно.
        Ритнах го, но той ме улови за палеца.
        - Вече можеш да си вървиш.
        - Тези чорапи наистина много ми харесват.
        - Върни си ми крака - заповядах аз.
        - Не толкова заради това, че имат еленчета по тях, нито затова че стигат чак до коляното. - Сякаш това беше някакво огромно разстояние. - Ами заради факта че приличат на ръкавици с един пръст, но за крака.
        Облещих очи и размърдах пръстите на краката си.
        - На мен ми харесват такива, каквито са си. Само да посмееш да ги критикуваш. Ще те изритам от дивана.
        Той повдигна вежди и продължи да ги оглежда.
        - Чорапи - ръкавички, а? Никога не съм виждал нещо подобно. На Ди ще й харесат.
        Издърпах крака си и той ме пусна.
        - Все едно - казах. - Сигурна съм, че има и по-банални неща от моите чорапи. Не ме съди - това е единственото нещо, което им обичам на празниците.
        - Единственото нещо? А аз си мислех, че си от хората, които още в Деня на благодарността искат да украсят елхата.
        - Вие празнувате Коледа?
        - Да - Деймън кимна. - Така правят всички хора. Ди обича Коледата. Всъщност според мен май просто харесва идеята за подаръците.
        Засмях се.
        - Някога обичах семейните празници. И да, много обичах да украсявам елхата, когато баща ми беше жив. Украсявахме я, докато гледахме парада за Деня на благодарността.
        - Но?
        - Но сега майка ми никога не си е у дома за празниците. И тази година ще бъде същото - тя е нова в болницата и ще я преметнат да даде дежурство по време на празника. - Свих рамене. - Вечно сама стоя на празниците като някоя стара жена, която гледа котки.
        Той не отвърна, но ме гледаше съсредоточено. Струва ми се, че долови колко неловко се почувствах от това признание, защото смени темата.
        - Значи този Боб…
        - Казва се Блейк и недей да започваш, Деймън.
        - Добре. - Устните му се извиха нагоре. - Той и без друго не е проблем.
        Аз сбърчих вежди.
        - Какво означава това?
        Деймън сви рамене.
        - Бях доста изненадан, когато влязох в стаята ти, след като те донесох от езерото.
        - Не съм сигурна, че искам да науча какво те е изненадало.
        - На стената ти имаше плакат на Боб Дилън. Очаквах да видя братята Джонас или нещо подобно.
        - Ама ти сериозно ли говориш? Не, аз не харесвам поп музика, но съм голям фен на Дейв Матюс и по-стари изпълнители, като Дилън.
        Деймън остана изненадан, а сетне се впусна да обсъжда любимите си групи и двамата установихме, че имаме еднакви вкусове. Поспорихме за това коя част от „Кръстника“ е най-добрата и кое риалити шоу е най-глупавото. Часовете се нижеха и аз научавах все повече за Деймън. Той имаше и друго лице, което бях зървала два-три пъти в миналото. Беше спокоен, дружелюбен и дори закачлив, без да поражда у мен желанието да го фрасна по главата. Поспорихме малко разпалено по някои въпроси, но той не беше глупак и магаре.
        Изведнъж всичко си дойде на мястото и разговорът течеше лесно и гладко, а това страшно ме изплаши. Вече минаваше три през нощта, когато осъзнах, че сме говорили часове наред. Откъснах очи от часовника и погледнах към Деймън. Той бе притворил очи, а гърдите му се повдигаха равномерно.
        Изглеждаше толкова… спокоен. Не исках да го будя, затова дръпнах покривката от облегалката на дивана и внимателно я разстлах отгоре му. За себе си взех едно по-малко одеяло и увих с него краката си. Можех да го събудя, но сърце не ми даде. А и една мъничка частица в мен искаше той да остане. Не знаех какво означаваше това, а и не си заблъсках главата да мисля. Не сега, когато знаех, че мозъкът ми ще се вглъби в тази момчешка територия.
        - Благодаря ти - лениво измърмори Деймън.
        - Мислех, че си заспал - ококорих аз очи.
        - Почти, но ти си се вторачила в мен.
        - Не е вярно - изчервих се аз.
        Деймън отвори едно око.
        - Винаги се изчервяваш, когато лъжеш.
        - Не се изчервявам - усетих как руменината се разпростира надолу по врата ми.
        - Ако продължаваш да лъжеш, май ще трябва да си тръгна - заплаши ме той вяло. - Струва ми се, че целомъдрието ми е застрашено.
        - Целомъдрието ти? - оскърбих се аз. - Както и да е.
        - Знам как можеш да се разбеснееш. - Той затвори очи.
        Усмихнах се и се сгуших в моя край на кушетката. Така и не бяхме сменили канала.
        По някое време по-късно през нощта си спомних нещо, което Деймън беше казал по време на разговора ни и попитах сънливо:
        - Намери ли го?
        Ръката му се смъкна върху гърдите.
        - Какво да съм намерил, Кити?
        - Онова, което търсеше?
        Деймън отвори очи и улови погледа ми. Онова чувство на нежност отново изпълни гърдите ми и се разля по цялото ми тяло. Ниско в корема ме прободе още нещо - възторг? - докато мълчанието се проточваше сякаш цяла вечност.
        - Да, понякога си мисля, че съм го намерил.
        Глава 11
        Когато в понеделник сутрин се събудих, не бях много сигурна как ще се развият нещата с Деймън този ден в училище. Той си бе тръгнал, докато още спях и оттогава не го бях виждала, нищо че прекарах неделята у тях с Ди, която почти през цялото време само се натискаше с Адам. Явно разговорът по телефона бе минал успешно.
        Времето, което прекарахме заедно в събота вечерта, не беше променило нищо между нас. Или поне аз така си повтарях. Това беше просто един приятен миг в дълга върволица от неприятни моменти. Пък и аз си имах по-хубави и по-големи неща, за които да мисля. След училище имах среща с Блейк.
        Но мислите ми все се зарейваха към Деймън, а щом си спомнех как седяхме един до друг на дивана, нещо дълбоко в мен започваше да се вълнува, да пърха с криле.
        Кариса тъкмо ми разказваше романтичната книга, която четеше в момента, когато усетих топлината по врата ми. Не отместих очи от нея, но усещах с всяка фибра на тялото си, че Деймън е в стаята.
        Той седна на мястото си зад мен и секунда след това се случи нещо, което странно ми бе липсвало - Деймън ме мушна в гърба с писалката си.
        Лиса повдигна вежди, но мъдро замълча, а аз се обърнах назад:
        - Да?
        На устните му грееше добре познатата ми полуусмивка.
        - Днес с чорапи на еленчета ли си обута?
        - Не, днес са на големи точки.
        - С едно пръстче като ръкавички?
        - Обикновени - рекох аз и потиснах глупавата си усмивка.
        - Не знам, май съм разочарован. - Той потропа с писалката си по ръба на чина. - След като видях чорапите с еленчетата, обикновените чорапи ми се виждат голяма скука.
        Лиса се покашля:
        - Чорапи на еленчета?
        - Кейти има едни чорапи с елени върху тях, а на пръстите приличат на ръкавички, с отделно джобче за палеца - обясни им Деймън.
        - О, и аз имам такива - ухили се Кариса. - Само че моите са на райе. Много топлят през зимата.
        Погледнах самодоволно Деймън. Чорапите ми бяха хубави.
        - Аз ли съм единственият човек, на когото му е чудно как така си й видял чорапите? - обади се Лиса, а Кариса я цапна по ръката.
        - Ние сме съседи - напомни й Деймън. - Аз виждам доста неща.
        Поклатих обезумяло глава.
        - Не, лъже, нищо не е видял. Нищо.
        - Изчерви се - възрази той и посочи страните ми със синята капачка на писалката си.
        - Млъквай - изгледах го аз кръвнишки, потискайки усмивката си.
        - Както и да е, какво ще правиш тази вечер?
        Из корема ми запърхаха пеперуди. Свих рамене.
        - Имам планове.
        - Какви са тези… планове? - смръщи се той.
        - Просто планове - и бързо се обърнах напред и се вгледах в черната дъска.
        Знаех, че Деймън е вперил поглед във врата ми, но като цяло се чувствах добре. В отношенията ни с него се усещаше значителен напредък. Бяхме прекарали цяла вечер и почти цяла нощ заедно, без да се избием един друг и без да се поддадем на животинската си страст като диви маймуни. Новият ми лаптоп бе божествен. Саймън не беше на училище, за да ме обвини, че заради мен са го набили, и да разказва как ме е видял да сривам прозорците със свръхестествените си сили. А довечера имах среща.
        Последното ме накара да преглътна. Време беше да говоря откровено с Блейк. Не беше честно спрямо него… нито спрямо Деймън. Не бях готова изведнъж да повярвам на Деймън, но не можех и повече да се преструвам, че между нас няма нищо.
        Имаше нещо, та дори и да беше само извънземен вирус.

* * *
        - Ето - с широка усмивка Блейк плъзна чинията си към мен. - Опитай от това.
        Стараех се да контролирам изражението си, докато навивах спагетите на вилицата.
        - Не знам, да видим.
        - Не е толкова лошо - засмя се той. - Мирише малко странно, но ми се струва, че ще ти хареса.
        След като хапнах малко, реших, че спагетите не бяха ужасни. Вдигнах глава и се усмихнах.
        - Добре, не са лоши.
        - Не мога да повярвам, че за първи път опитваш инДиска кухня в Западна Вирджиния.
        Погладих с ръка дънките си. Малката свещ отстрани на масата затрептя.
        - Липсва ми авантюристичен дух, когато стане дума за храна. Аз съм от момичетата, които си падат по стек и хамбургер.
        - Ще трябва да променим това, защото не знаеш какво изпускаш - смигна ми Блейк. Беше чаровен като намигваше. - Тайландската кухня ми е любимата. Обичам подправките.
        Слабичката червенокоса сервитьорка мина край нас и ни допълни чашите. Момичето не спираше да се усмихва дяволито на Блейк. Не можех да я виня. Той беше един от малцината мъже, на когото му отиваше да носи пуловер с риза.
        Хапнах още малко от спагетите. Чувствах се приятно, но докато побутвах храната из чинията, усетих странна тежест в стомаха. Прекарвах си чудесно в компанията на Блейк, но…
        - Днес в училище чух да се говори нещо - подхвана Блейк, след като сервитьорката се отдалечи.
        Тръшнах се тежко назад и преглътнах низа от ругатни. Господ само знае какво е чул. Слухове, че летя като НЛО.
        - Страх ме е дори да попитам.
        Той ме погледна със съчувствие.
        - Чух, че Деймън пребил едно момче заради теб.
        До този момент бяхме успели да не отваряме дума за Деймън. Свлякох се малко надолу в стола.
        - Да, така е.
        Той повдигна вежди изненадано и се приведе напред.
        - Ще ми кажеш ли защо?
        - Не си ли чул слуховете?
        Той прокара ръка през разрошената си коса.
        - До ушите ми достигат доста неща, но не им вярвам.
        Хич не ми се говореше за това, но си помислих, че рано или късно ще чуе лъжата на Саймън. А може би вече я бе чул. Затова му разказах за вечерта на празненството на училището и моя кавалер от ада.
        Когато свърших, той се облегна назад, а в очите му блесна гняв.
        - Радвам се, че Деймън е натупал този глупак, но реакцията му е доста крайна за човек, който ти е само „приятел“.
        - Деймън може да бъде…
        - Задник - предложи Блейк.
        - Да, и това, но той се грижи за… ахъм, за приятелите на Ди. - Стиснах вилицата, чувствах се неловко. - И така той доста се ядоса, когато научи какво говори Саймън за мен. Иначе не е толкова лош. Просто човек трябва да посвикне с него.
        - Не мога да го виня за постъпката му, но явно сериозно те… закриля. Помислих си, че ще ми счупи ръката, задето те докоснах онази вечер на купона.
        Бутнах чинията обратно към Блейк и облегнах брадичка върху ръката си. Трябваше да му кажа истината. Но не исках да проваля вечерята. Държах се страхливо, но разсъждавах, че в това няма нищо страшно, стига да говоря с него до края на вечерта. По дяволите, та аз дори не знаех какво да му кажа. Не, не се срещам с Деймън, но не мога да спра да мисля за това как всеки път, щом се приближим, подпалваме нещо, затова ми се вижда най-добре да не се приближаваш препалено много? Въздъхнах.
        - Стига толкова за Деймън. Сигурно е трудно да обичаш сърфинга и да се намираш толкова далеч от морето.
        - Трудно е - съгласи се той и в очите му пропълзя далечен поглед - Сърфингът май е единственото нещо, което ми помага да очистя съзнанието си. Когато съм в морето, яхнал вълните, не мисля за нищо. Главата ми е празна. Само аз и вълните. Усещам покой.
        - Разбирам те. - Мълчанието се проточи дълго време. - С мен е същото, когато работя в градината или чета. Няма нищо друго, освен мен и онова, което правя, или книгата, която чета.
        - Звучи така, сякаш търсиш бягство там.
        Никога не бях гледала на любимите си занимания по този начин, но думите на Блейк ме наведоха на тази мисъл и разбрах, че това е истината - четях и работех в градината, за да избягам от света. Смутено започнах да разделям спагетите в чинията ми на купчинки.
        - Ами ти? И ти ли се опитваш да избягаш?
        Мина малко време, преди да ми отвърне.
        - Странна е тази работа с бягството - колкото и да се опитваш да избягаш, никога не успяваш напълно. Временно може би да, но никога напълно.
        Кимнах разсеяно, поразена от дълбочината на думите. Това беше истината. Когато свършех някоя книга или засадях цвете, баща ми все така бе мъртъв, най-добрата ми приятелка си оставаше извънземна и аз все така се чувствах силно привлечена към Деймън.
        Блейк заговори за плановете си за Деня на благодарността идната седмица. По-голямата част от почивните дни щеше да изкара извън града, на гости на роднини. Вдигнах глава и огледах малкия ресторант. Топлината се плъзна надолу по гърба ми.
        О, мили боже, не. Не можех да повярвам. Това се случваше насън.
        Зад високите стени, които разделяха ресторанта, една черна глава се движеше по тесните пътеки между масите. Отпуснах се назад, ужасена - усещах го с цялото си същество. Това беше моята среща - моята среща. Какво правеше той тук?
        Деймън се движеше между масите с грациозност, на която завидях. Жените спираха да се хранят или прекъсваха разговорите си, когато той минаваше край тях. Мъжете отстъпваха назад, за да му направят място. Той оказваше силно влияние върху всички хора, които срещаше.
        Блейк се смръщи и се извърна назад. Раменете му се изопнаха, когато отново ме погледна.
        - Обсебващият закрилник…?
        - Дори не знам… какво да кажа - безпомощно изпелтечих аз.
        - Хей, здравейте. - Деймън се мушна в тясното сепаре до мен. Цялата лява страна на тялото ми се притискаше в него, пареше и бе настръхнала. - Да не ви прекъсвам?
        - Да - казах аз със зинала уста.
        - О, съжалявам! - Но хич не изглеждаше искрен. Нито пък направи опит да си тръгне.
        Устните на Блейк се разтегнаха в половинчата усмивка, той се облегна назад и скръсти ръце.
        - Как си. Деймън?
        - Чудесно. - Той се протегна и провеси ръка от облегалката на сепарето. - Ами ти, Брад?
        Блейк се изсмя тихичко.
        - Казвам се Блейк.
        Пръстите на Деймън забарабаниха по облегалката, докосвайки леко косата ми.
        - Е, какво сте намислили, вие двамата?
        - Вечеряхме - казах аз и понечих да се отдръпна напред, но пръстите на Деймън захванаха като куки яката на полото ми, плъзгайки се нежно по кожата ми. Изгледах го кръвнишки, без да обръщам внимание на тръпките, които ме полазиха.
        - И тъкмо привършваме - рече Блейк, заковал поглед върху Деймън. - Нали, Кейти?
        - Да, трябва само да поискаме сметката. - Много дискретно аз пъхнах ръката си под масата и ощипах Деймън по крака. Силно.
        Той ме дръпна назад и без да искам, аз ритнах масата с коляно.
        - Какво планирате да правите след вечерята? Биф няма ли да те заведе на кино?
        Веселата усмивка на Блейк се разколеба.
        - Блейк. И точно това смятах да направя.
        - Хъмм. - Деймън вдигна поглед и след секунда чашата на Блейк се прекатури.
        Ахнах. Водата се плисна по масата и от там се изля в скута на Блейк. Той скочи на крака и изруга. От това масата се разтресе отново и чинията с пикантните спагети се плъзна - добре де, полетя - право върху пуловера на Блейк.
        Зяпнах от изненада. Майко миличка, Деймън взе кавалера ми за заложник.
        - Исусе - измърмори Блейк с ръце до тялото. Грабнах няколко салфетки и се извърнах към Деймън - с поглед му обещах отмъстителна смърт и след това подадох салфетките на Блейк.
        - Това беше наистина необичайна случка - самодоволна се подсмихна Деймън.
        Почервенял в лицето като домат, Блейк спря да подсушава чатала си и надигна глава. За миг той впери поглед в Деймън и бях готова да се закълна, че всеки миг ще скочи през масата отгоре му. Но след това отвърна поглед от него. Без да обели дума и с отсечени, сковани движения той избърса спагетите от себе си. Сервитьорката се притече на помощ с още малко салфетки.
        - Всъщност има причина да дойда - Деймън взе чашата ми и отпи от нея. - Трябва да се прибереш у вас.
        Блейк спря да се почиства.
        - Моля?
        - Барт, да не би да говоря прекалено бързо за теб?
        - Той се казва Блейк! - троснах му се аз. - И защо трябва да се прибирам у нас? Точно сега, в този момент?
        Деймън срещна погледа ми - очите му се взираха в мен настойчиво, многозначително.
        - Изникна нещо. Трябва веднага да се прибереш.
        Нещото явно означаваше извънземни работи. Тревогата пропълзя надолу по гърба ми. Изведнъж внезапната му поява придоби смисъл, а аз вече бях започнала да си мисля, че ни е проследил от чиста, животинска ревност.
        И колкото и да не ми се искаше, трябваше да си вървя.
        Обърнах се към Блейк и се свих:
        - Наистина, наистина съжалявам.
        Погледът на Блейк взе да се стрелка помежду ни. Той взе сметката.
        - Няма нищо. Случват се такива неща.
        Чувствах се като глупачка, което изглеждаше съвсем на място, като се има предвид, че седях до най-голямото магаре на света.
        - Ще ти се реванширам. Обещавам.
        - Няма нищо, Кейти - усмихна се той. - Аз ще те закарам у вас.
        - Няма да се наложи. - Деймън се усмихна насила. - Аз ще се погрижа, Биф.
        Идеше ми да се хвана за главата.
        - Блейк. Казва се Блейк, Деймън!
        - Всичко е наред, Кейти - през стиснати устни изрече Блейк. - Аз и без друго не съм в приличен вид.
        - Проблемът е решен значи. - Деймън стана, за да ми направи място да изляза.
        Блейк се погрижи за сметката и тримата излязохме навън. Спрях се до колата му, усещайки настойчивия поглед на Деймън.
        - Толкова много съжалявам.
        - Няма нищо. Ти не бутна спагетите отгоре ми. - Той замълча, свъси вежди и се загледа втренчено в нещо над рамото ми. Две предположения в какво - или кого. Той извади телефона от задния си джоб, погледна екрана и отново го мушна в дънките си. - Макар че това бе най-шантавото нещо, което някога съм виждал. Но все едно, ще поправим нещата, когато се върна от ваканцията, нали?
        - Добре. - Понечих да го прегърна, но се спрях - предната страна на пуловера му беше омазана и мокра. Блейк се засмя, наведе се напред и ми лепна една суха целувка върху устните.
        - Ще ти се обадя.
        Кимнах, като си задавах въпроса как може един човек, съвсем сам да съсипе срещата ми за по-малко от минута. Това беше дарба. Блейк ми помаха и замина, а аз останах сама с Деймън.
        - Готова ли си? - викна ми той, докато държеше вратата на колата отворена. Отидох с наперена крачка, качих се и затръшнах с все сила вратата.
        - Хей - намръщи се Деймън отвън, - не си изкарвай яда на Доли.
        - Кръстил си колата си Доли?
        - Какво лошо има в това?
        Завъртях нагоре очи.
        Деймън притича отпред и се качи вътре. Щом затвори вратата, аз се извърнах в седалката и го фраснах в ръката.
        - Ама че си магаре! Знам, че ти обърна чашата и чинията върху Блейк. Не бива да правиш такива неща!
        Той вдигна ръце във въздуха и се разсмя:
        - Какво? Беше забавно. Изражението на лицето на Бо просто нямаше цена. Ами целувката, която ти даде? Какво беше това? Виждал съм делфини да се целуват по-страстно.
        - Той се казва Блейк! - И този път го цапнах по крака. - И ти много добре го знаеш! Не мога да повярвам, че се държа така. И освен това той не се целува като делфин!
        - От това, което видяха очите ми, заключих друго.
        - Защото не си ни видял последния път, когато се целувахме.
        Смехът му замря. Ах, ох. Той се извърна бавно към мен.
        - Целувала си се с него и преди?
        - Това не ти влиза в работата - бузите ми почервеняха и ме издадоха.
        Гневът блесна в магнетичните му очи.
        - Не ми харесва този тип.
        - Та ти дори не го познаваш - зяпнах го аз.
        - Няма нужда да го познавам, за да видя, че има нещо… гнило у него. - Деймън завъртя ключа и моторът забръмча. - Мисля, че не бива да излизаш с това момче.
        - О, много смешно, Деймън! - загледах се право напред, обгърнах с ръце коленете си и потреперих. Бях толкова ядосана, че още секунда-две и щеше да ми се завие свят.
        - Студено ли ти е? Къде ти е якето?
        - Не обичам якета.
        - Да не би и те да са ти сторили нещо ужасно и непростимо? - Той пусна автоматичното регулиране на температурата. През отворите задуха топъл въздух.
        - Смятам, че… тежат и пречат. - Въздъхнах шумно. - Какво толкова наложително се е случило, че трябваше да минеш в режим „преследвач“ и да ме откриеш?
        - Не съм те преследвал. - Той сякаш се обиди.
        - О, нима? Да не би да си използвал извънземната си система за проследяване, за да ме откриеш?
        - Да, в известен смисъл.
        - Аргх! Не бива да правиш така! - Изпитвах сериозни съмнения, че Блейк ще ме потърси отново. Не че го винях. Ако бях на негово място и аз не бих го сторила. Не и когато някакъв извънземен психопат ме следва навсякъде като сянка. - Е, какво става?
        Деймън изчака да се качим на магистралата.
        - Матю свиква среща и ти също трябва да присъстваш. Случило се е нещо. Свързано е с МО.
        Глава 12
        Пристигнахме в къщата на Деймън преди другите. Настаних се във фотьойла и се помъчих да запазя спокойствие. Деймън изглеждаше спокоен, но и той не знаеше какво се е случило. Отвън се чу затръшване на врати на автомобили. Увих ръце около кръста си. Деймън приближи и седна на страничната облегалка до мен.
        Първи влязоха Ашли и братята Томпсън. Адам ни се усмихна, а сетне се настани до Ди. Тя му предложи от пуканките, които сама нагъваше, и той заби лапа в плика. Андрю хвърли поглед към мен и изви нагоре очи.
        - Някой има ли представа тя защо е тук?
        Ненавиждах го.
        - Кейти трябва да присъства - обади се господин Гарисън и затвори външната врата. Застана в средата на стаята и всички погледи се заковаха върху него. Извън училище той винаги ходеше по дънки. - Събирането ни ще бъде кратко.
        Ашли приглади с ръка лилавите си чорапи.
        - От МО са научили за нея, нали? Загазили сме?
        Дъхът ми секна. Не бях ядосана от презрителния тон в гласа й - много съдби бяха заложени, ако МО научеше за мен, за тях.
        - Така ли е, господин Гарисън?
        - Доколкото ми е известно, никой не знае нищо за теб - отвърна той. - Старейшините свикват среща тази вечер заради нарасналото присъствие на хора от МО в района. Изглежда нещо е привлякло вниманието им.
        Отпуснах се назад с облекчение. Но тогава ме връхлетя мисълта - аз може и да отървах кожата, но те не са. Обгърнах с поглед стаята - не исках да видя никого от тях загазил. Даже и Андрю.
        - Е, какво са видели? - попита Адам, докато оглеждаше една пуканка с масло. - Никой не е направил нищо нередно.
        Ди остави пуканките настрана.
        - Какво се е случило?
        Ужасно светлият син поглед на Матю обходи стаята.
        - Един от техните сателити е засякъл светлинното шоу от нощта на Хелоуин и те са отишли на място с някаква апаратура, която улавя остатъчната енергия.
        Деймън се изсмя:
        - Няма да намерят друго, освен едно обгоряло парче земя.
        - Те знаят, че можем да манипулираме светлината при самозащита и доколкото разбирам не това е привлякло вниманието им. - Господин Гарисън хвърли поглед на Деймън и се смръщи. - Притеснени са, защото енергията е била толкова силна, че е направила смущение в излъчването на сателитния сигнал, а те не са успели да заснемат събитието. Досега не са имали подобен случай.
        Лицето на Деймън остана безизразно:
        - Да, ето на - толкова съм способен.
        Адам се изсмя едва чуто:
        - Толкова си силен, че вече си започнал да смущаваш сателитните сигнали, а?
        - Смущаване ли? - господин Гарисън се изсмя кратко и безрадостно. - Целият сателит е бил разрушен. Бил е проектиран да проследява високочестотна светлина и енергия. Сателитът се е насочил към Питърсбърг, но субектът разрушил сателита.
        - Както казах, нямам равен на себе си - усмивката на Деймън изразяваше самодоволство, но зад нея се събираше тревожна енергия.
        - Уха - измърмори Андрю и в очите му блесна уважение. - Това е доста впечатляващо.
        - Колкото и да е впечатляващо, от МО стават все по-любопитни. Според старейшините те ще се навъртат наоколо известно време, за да наглеждат нещата. Дори смятат, че вече са сред нас. - Той погледна часовника си. - Много е важно всички да се държат възможно най-примерно.
        - Какво казват другите луксени за случая? - попита Ди.
        - Към този момент не са особено разтревожени. А и нямат причини за това - отвърна Матю.
        - Защото не те, а Деймън е причинил това избухване - обади се Ашли и сетна ахна. - Хората на МО подозират ли, че притежаваме повече способности?
        - Струва ми се, че искат да научат как е възможно Деймън да причини нещо подобно. - Матю изгледа внимателно Деймън. - Старейшините са им обяснили, че е имало битка между представители на нашата раса. Никой не те е намесил, Деймън, но те вече знаят, че си силен. Може да очакваш посещение от тях в скоро време.
        Той сви рамене, но страхът ме прониза. Не беше Деймън човекът, който бе повалил Барук. Как би могъл той да им обясни какво се е случило? Дали от МО щяха да се досетят, че луксените бяха далеч по-силни, отколкото те предполагаха, че можеха почти всичко?
        Ако това станеше, то тогава приятелите ми и Деймън бяха в опасност.
        - Кейти, много е важно да внимаваш, когато идваш на гости у Блек - продължи господин Гарисън. - Не искаме от МО да заподозрат, че ти знаеш нещо, което не бива да знаеш.
        - Говори за себе си - измърмори Андрю.
        Аз го стрелнах с поглед, но Деймън отвърна преди мен:
        - Андрю, ще ти сритам…
        - Какво? - възкликна Андрю. - Аз просто казвам истината. От къде на къде трябва да я харесвам, само защото ти си влюбен в една глупава земна жена. Никой…
        За миг Деймън прекоси стаята. Обгърнат плътно в наситена червено-бяла светлина той сграбчи Андрю и го запрати в стената с такава сила, че картините наоколо се разтракаха.
        - Деймън! - изпищях аз и скочих на крака. В същото време и господин Гарисън извика.
        Ашли извика и скочи от стола си:
        - Какво правите?
        Ди взе пуканките, въздъхна и се облегна назад.
        - Шоуто започва. Пуканки?
        - Ако питаш мен, Андрю заслужава да му сритат задника. - Адам си напълни шепата. - Присъствието на МО тук не е по вина на Кейти. Тя има какво да губи точно толкова, колкото и ние.
        - Значи сега взимаш нейната страна? - Нападна го сестра му. - Страната на едно човешко същество?
        - Тук не става въпрос за страни - вметнах аз, като не изпусках момчетата от очи.
        И двамата се бяха преобразили в телата си на луксени. Също и Матю, който представляваше просто силует на мъжко тяло от наситена синкава светлина. Той хвана Деймън и го издърпа от Андрю.
        Ашли ме изгледа кръвнишки и каза:
        - Нищо от това нямаше да се случи, ако ти не се бе появила тук - следата никога нямаше да полепне по теб, арумийците никога нямаше да те видят и тази верига от объркани събития никога нямаше да последва!
        - О, я млъквай, Аш! - Ди хвърли шепа пуканки по нея. - Кейти рискува живота си, само и само да не научат арумийците къде живеем.
        - Прекрасно! Отлично! - кресна в отговор Ашли. - Но Деймън нямаше да се прави на Рамбо пред тях, ако неговото скъпоценно човешко същество не попадаше в опасност на всеки пет секунди. Тя е виновна за всичко.
        - Аз не съм неговото скъпоценно човешко същество! - поех си дълбоко дъх. - Аз съм негова… негова приятелка. И точно за това са приятелите - да се грижат един друг.
        Ашли изви нагоре очи. Аз седнах.
        - Поне така правят приятелите на Земята.
        - А също и луксените - рече Адам, без да отделя поглед от сестра си. - Някои от нас просто забравят това.
        Тя въздъхна с отвращение, завъртя се и тръгна към вратата:
        - Ще чакам отвън.
        Докато я следвах с поглед, се запитах дали Ашли щеше да намери причина да хвърли вината върху мен за всичко, дори за крещящите си лилави чорапи. Но донякъде вината за положението, в което се намирахме, беше моя. Именно моята чудата енергия бе довлякла МО тук. Гърдите ми се свиха.
        Господин Гарисън най-сетне раздели момчетата. Андрю се върна в човешкия си образ и с присвити очи изгледа ярката форма на Деймън.
        - Човече, не биваше да ме нападаш. Може да ме удряш колкото ти душа иска, но аз пак няма да я приема.
        - Андрю - с предупредителен тон изрече господин Гарисън.
        - Какво? - Но все пак отстъпи назад. - Наистина ли смятате, че тя ще може да издържи на един разпит от МО, без да ни издаде? Защото те ще я разпитат - тя е близка с Ди и теб. А ти, Деймън, да не смяташ да повториш съдбата на брат ти? И ти ли искаш да умреш за нея?
        Светлината на Деймън се разгоря по-ярко и аз разбрах, че ще нападне Андрю. Това беше нелепо. Без да мисля, скочих в другия край на стаята и увих пръсти около светещия му кръст. Беше странно да го докосвам така. Усетих как по ръцете ми се спускат топлина и електричество. Вратът ми изтръпна.
        - Това беше удар под кръста - казах аз на Андрю, защото някой трябваше да му го каже. - Деймън, той дори не заслужава да му нариташ задника.
        - Тя е права - обади се Адам. До този момент не бях осъзнала, че той се намира от другата страна на Деймън. - Но ако след този коментар, поискаш да го извадиш от строя за идната седмица, аз ще ти помогна.
        - Боже, благодаря ти, братко - изгледа го навъсено Андрю.
        Последва напрегнато мълчание, а след това светлината на Деймън изтля и той се върна в човешкото си тяло. Погледна надолу към ръката ми, която се увиваше около кръста му, сетне вдигна очи и срещна моите. Зареден с електричество въздух премина от неговата кожа по моята и ме стресна с пукота си. Аз го пуснах и застанах неподвижно под вторачения му поглед.
        - Не можем да си позволим такива сцени - господин Гарисън пое дълбоко въздух. - Мисля, че това стига за тази вечер. Вие двамата трябва да се успокоите и да не забравяте, че те са тук. Трябва да внимаваме.
        След това всички си тръгнаха, даже и Ди. Тя искаше да прекара вечерта с Адам, а също и да се увери, че той няма да набие Андрю. Така аз и Деймън останахме сами. Трябваше да си вървя, но след необмислените думи на Андрю, исках да се уверя, че Деймън е добре.
        Отидох в кухнята с него.
        - Съжалявам за това, което каза Андрю. Не биваше да го прави.
        Деймън раздвижи челюст, взе две кутийки кола и ми подаде едната.
        - Минало, заминало.
        - Пак не биваше да го прави.
        Той ме разгледа внимателно така, че се почувствах разголена до най-дълбоката си същност.
        - Страх ли те е, че МО са наоколо?
        Поколебах се.
        - Да, страх ме е.
        - Не се бой.
        - Лесно е да се каже. - Заиграх се с капачето на кутийката. - Но не се тревожа за себе си. Те смятат, че ти си виновен за взривения сателит. Ами ако решат, че си… опасен?
        Деймън помълча известно време.
        - Кити, тук не става дума за мен. Дори аз да бях сторил това, тук изобщо не става дума за мен. Това касае живота на всички луксени. - Той спря и сведе очи. - Знаеш ли в какво вярва Матю?
        - Не.
        Устните му се разтеглиха в цинична усмивка.
        - Вярва, че един ден, може би не в нашето поколение, но някой ден, моята раса и арумийците ще превъзхождат числено вашата.
        - Наистина ли? Това е малко…
        - Страшно?
        - Не знам дали е страшно - затъкнах косата си назад аз. - Да, арумийците са страшни, но вашата раса - луксените - като оставим настрана необикновените ви способности… вие не сте много по-различни от нас.
        - Ами това че сме направени от светлина?
        - Е, без това - усмихнах се слабо аз.
        - Това ме кара да се запитам следното: щом има представители на нашата раса, които вярват, че някой ден ние ще бъдем повече от вас, как така МО не са се разтревожили?
        Уместен въпрос. Опитвах се да не позволя на страха ми за Деймън да превземе разума ми, но мозъкът ми кроеше какви ли не страховити сценарии. Всички до един свършваха с отвеждането на Деймън.
        - Какво ще стане, ако те сметнат, че представляваш заплаха за тях? И недей да увърташ.
        - Когато бях в лагера, там имаше луксени, които не бяха се слели със земното население. - Мускулът на челюстта му започна да тупти. - В общи линии те не желаеха да бъдат държани в подчинение на МО. На други, предполагам, се гледаше като на заплаха, защото задаваха прекалено много въпроси. Но кой знае със сигурност?
        - Какво правеха с тях? - устата ми пресъхна.
        Мина известно време преди Деймън да ми отговори. С всяка секунда тревогата в стомаха ми растеше. Най-сетне той кимна.
        - Убиваха ги.
        Глава 13
        Завладя ме ужас. Силната емоция предизвика статично електричество, което пробяга по кожата ми толкова бързо, че не можах да го спра. Енергията избухна и се замята из стаята. Изпуснах неотворената кутийка сода и тогава чух как по пода скърца дърво.
        Един стол полетя изпод масата и ме удари по коляното с такава сила, че кракът ми се огъна под мен. Извиках от болка и се превих на две.
        Деймън изреди цяла върволица от ругатни, но бързо се появи до мен и ме улови секунда, преди да падна на пода.
        - Уха, Кити, спокойно.
        Отметнах косата от лицето си и повдигнах глава.
        - Майчице мила…
        Той ми помогна да се изправя. Облегнах се на рамото му за повече опора и той ме притегли близо до себе си.
        - Добре ли си?
        - По-добре не съм била никога. - Измъкнах се от прегръдката му и внимателно стъпих с цяла тежест на крака си. Усетих нещо топло да се стича надолу. Навих крачола на дънките си и видях кръв. - Страхотно, аз съм природно бедствие.
        - Май ще трябва да се съглася с теб.
        Хвърлих му мрачен поглед.
        Той ми смигна, ухилен наперено:
        - Хайде, качи се на масата и дай да погледна раната.
        - Добре съм.
        Той не спори с мен. В един миг аз стоях - ъъ, куцах - а след това въздухът ме пое и аз вече седях на масата. Ченето ми падна.
        - Какво… как ме пренесе до тук?
        - Умение - рече той и настани крака ми на стола. Нави крачола над коляното ми и пръстите му докоснаха леко кожата ми. Електричеството заподскача по крака ми и аз подскочих. - Уха, ама ти наистина си бедствие.
        - Ух, целият ми крак е в кръв - преглътнах аз при гледката. - Нали няма да ме лекуваш?
        - Не, защото знае ли човек какво ще се случи след това? Току-виж си се превърнала в извънземно.
        - Ха-ха.
        Без да губи време, Деймън взе една чиста кърпа и я намокри под чешмата. Върна се като избягна да ме погледне в очите. Посегнах да взема кърпата, но той клекна на земята и нежно взе да почиства кръвта, като внимаваше да не ме докосва.
        - Кити, Кити, какво ще те правя?
        - Виждаш ли? Не съм искала да местя стола, а той полетя към мен като ракета с топлинно насочване.
        Деймън поклати глава и продължи да попива кръвта.
        - Когато бяхме малки, такива неща се случваха непрестанно, докато се научихме да контролираме Извора.
        - Извора?
        - Енергията в нас - кимна Деймън. - Наричаме я Извора, защото ни свързва с родната ни планета. Нещо подобно на Извора на всичко живо. Така поне казват старейшините. Както и да е, когато бяхме деца и се учехме да контролираме способностите си, ставаха такива шантави неща. Доусън имаше навика да мести масите и столовете - точно като теб. Тъкмо ще понечи да седне и столът излиташе изпод него. - Той се разсмя. - Но той беше малък.
        - Страхотно. Значи владея способностите си на нивото на едно бебе?
        Искрящите очи на Деймън срещнаха моите.
        - Горе-долу. - Той остави окървавената кърпа и се отпусна назад, а черната тениска с картинката отпред се опъна по гърдите му. - Виж, вече спря да кърви. Раната не е толкова зле.
        Погледнах надолу и видях отворената рана на коляното си. Изглеждаше ужасно, но щеше да зарасне.
        - Благодаря ти, че почисти крака ми.
        - Няма нищо. Струва ми се, че няма да имаш нужда от шевове. - С върховете на пръстите си той описа лек кръг около раната.
        Подскочих от докосването му. По крака ми побягаха леки тръпки. Ръката на Деймън се закова неподвижно и той надигна глава. От хладно зелени очите му за секунди се превърнаха в течни огньове.
        - За какво си мислиш? - попита ме той.
        А аз си представях как се плъзгам в ръцете му, целувам го, докосвам го - все неща, за които не биваше да мисля. Примигнах.
        - За нищо.
        Без да отделя очи от мен, Деймън бавно се надигна. Приближи ме, сложи ръце от двете ми страни и цялото ми тяло се изопна. Наведе се през стола, който ни делеше и опря челото си в моето. Пое си дълбоко дъх и въздъхна на пресекулки. Когато заговори, гласът му беше дрезгав:
        - Знаеш ли аз за какво си мисля цял ден?
        С него човек никога не знаеше.
        - Не.
        Устните му докоснаха страната ми.
        - Исках да разбера дали по чорапи на райета изглеждаш пак толкова добре, колкото с чорапи на еленчета.
        - Да.
        Той наклони плава на една страна и се усмихна лениво, дръзко. Хищнически.
        - Знаех си.
        Не бива да позволявам това да продължава - имаше цял куп усложнения: поведението му, връзката между нас и моите способности на дете от детската градина. Странно, но това че Деймън бе извънземен, ми се виждаше най-незначителното от всички.
        А после идваше ред и на Блейк. Ако, разбира се, той изобщо отново някога ми проговори, което беше малко вероятно. Но благодарение на появата на Деймън, така и не можах да говоря с Блейк на вечерята. Иронията е кучка.
        И въпреки всичко аз не се отдръпнах. Нито пък той. О, не, Деймън дори се приближи. Зениците му засияха, а дъхът му сякаш секна в гърдите му.
        - Имаш ли някаква представа какво ми причиняваш? - попита той пресипнало.
        - Нищо не ти причинявам.
        Деймън премести главата си само толкова, че устните ни се докоснаха веднъж… а после и втори път, след което той усили натиска. Тази целувка… изобщо не приличаше на предишните пъти. Тогава сякаш се бяхме целунали, за да се накажем един друг - гневно, предизвикателно. Но сега целувката беше нежна, мила, фина като перце. Безкрайно гальовна. Точно като целувката в сечището в нощта, когато той ме излекува. Окъпа ме светлина, но скоро целувките вече не ми бяха достатъчни, не и когато под кожата ми пламтеше бавен огън, а също и под неговата.
        Деймън взе лицето ми в ръцете си, от устните му се изтръгна стон и те обгориха моите, а сетне целувката му стана по-дълбока, додето и двамата останахме без дъх. Той се приближи колкото може, но столът между нас му пречеше. Стиснах ръцете му здраво, исках го по-близо до себе си. Освен устните и ръцете ни, столът възпираше телата ни да се докоснат. Това ме разяри.
        Премести се, заповядах аз неспокойно.
        Столът потрепери под крака ми, а сетне тежкият дъб се измъкна, избягвайки превитите ни тела. Деймън не очакваше тази празнина под себе си и залитна напред. Неочакваната тежест на тялото му се стовари отгоре ми и аз паднах назад, повличайки и Деймън със себе си.
        Пълният допир на горещото му тяло в моето запрати сетивата ми в хаотичен свръхвъзторг. Той ме целуна страстно, пръстите му се разпериха върху страните ми. Ръката му се спусна по тялото ми, стисна хълбока ми и ме притисна настойчиво към него. Целувките се забавиха и той надигна гърди, като продължи да ме отпива. Целуна ме бавно за последно, сетне надигна глава и ми се усмихна.
        Гледаше ме надвесен така, че сърцето ми подскочи и нещо дълбоко в гърдите ме проряза. Ръката му се върна на лицето ми и той прокара невидима пътека до брадичката ми.
        - Кити, аз не съм местил стола.
        - Знам.
        - Допускам, че предишното му място не ти допадаше?
        - Столът стоеше на пътя ти. - Ръцете ми все така стояха увити около неговите.
        - Да, виждам. - Деймън поглади с пръст извивката на долната ми устна, хвана ръката ми и ме вдигна да стана. Пусна ме, впери поглед в мен и зачака. Чакаше да…
        Това, което последва бавно проникна зад мъглата в ума ми. Аз току-що го бях целунала. И отново. И то след като той бе съсипал срещата ми с друго момче - момчето, което сега би трябвало да целувам вместо него. Или пък не. Вече нищо не знаех.
        - Не може да продължаваме - рекох с треперещ глас. - Ние…
        - Ние се харесваме. - Той пристъпи напред и се хвана за ръба на масата от двете ми страни. - Преди да си казала нещо - ние изпитвахме привличане още преди да те излекувам. Не можеш да отречеш истината.
        Той се наведе напред и носът му леко ме докосна по лицето. Тялото ми потрепери. Устните му се притиснаха под ухото ми.
        - Трябва да спрем да се съпротивляваме срещу това, което и двамата желаем.
        Дъхът ми секна. Затворих очи - пръстите му свалиха бавно яката на полото ми, разчиствайки пътя за устните му, които трябваше да се срещнат с бясно препускащия ми пулс.
        - Няма да е лесно. Не са минали и три месеца от тогава и няма да минат още три.
        - Заради другите луксени? - Отметнах глава назад, мислите ми плуваха под докосванията му. Имаше нещо ужасно неустоимо в тези нежни целувки, които той оставяше по шията ми. - Те ще ни пропъдят. Като…
        - Знам. - Той остави яката, ръката му се плъзна към тила ми и тялото му се притисна в моето. - Не спирам да обмислям последствията… за друго не мисля.
        Част от мен копнееше да чуе това. Тайна, която пазех близо до сърцето си - същото сърце, което блъскаше неудържимо в гърдите ми. Отворих очи. Неговите светеха.
        - И това няма нищо общо нито с връзката между нас, нито с Блейк?
        - Не - рече той и въздъхна. - Да, донякъде това има общо с него, но тук става дума за нас. За онова, което изпитваме един към друг.
        Чувствата ми към Деймън бяха станали почти болезнени. Щом се намирах край него, всяка клетка от тялото ми изгаряше, но това беше Деймън. Ако се огънех пред него, означаваше да приема отношението му към мен, но най-вече изискваше сляпа вяра в теорията, че чувствата ни бяха истински. А когато се окажеше, че грешим? Щеше да последва раздираща болка, защото тогава щях да го обичам още повече и от сега.
        Свлякох се от масата и се проврях под ръцете му. Тъпа болка прониза ранения ми крак, докато отстъпвах назад.
        - Това да не е от онзи тип влюбвания „Не те исках, дока то някой друг не те поиска“?
        Деймън се подпря на масата.
        - Лъжеш се.
        - Тогава какво е, Деймън? - Сълзи на гняв се струпаха в очите ми. - Защо сега, когато преди три месеца дори не можеше да дишаш същия въздух, който дишах аз? Всичко се дължи на връзката помежду ни. Това е единственото логично обяснение.
        - По дяволите! Да не мислиш, че аз не съжалявам, че се държах като глупак с теб? Вече ти се извиних. - Той се надвеси над мен. - Нищо не разбираш. Това изобщо не е лесно за мен. Знам, че и с теб е същото. Ти имаш доста проблеми, но аз трябва да мисля за сестра ми, за цялата ни общност. Не исках да се сближаваме. Не исках още един човек край мен, за когото да ми пука, за чиято загуба да се тревожа.
        Поех дъх и той продължи.
        - Не биваше да се държа така. Знам. Но мога да поправя всичко, мога да ти дам повече от Бени.
        - Блейк. - Въздъхнах и закуцах настрани. - С Блейк ме свързват много общи интереси. На него му харесва, че чета…
        - На мен също - предизвика ме Деймън.
        - И освен това си има блог. - Защо все имах чувството, че се ловя за сламки?
        Деймън взе един кичур от косата ми и го нави около пръста си.
        - Аз нямам нищо против интернет.
        Отблъснах ръката му.
        - И освен това той не ме харесва заради някакви си глупава чуждоземна връзка, или защото друго момче си пада по мен.
        - Нито пък аз. - Очите му светнаха. - Не може да продължаваш да се преструваш. Това не е хубаво. Ще разбиеш сърцето на горкото момче.
        - Не, няма.
        - Ще го разбиеш, защото ти копнееш за мен и аз копнея за теб.
        Дълбоко в себе си аз исках да бъда с Деймън. И умирах и той да ме желае, но не защото бяхме един атом, разделен на две, или защото някой друг ме харесваше. Поклатих глава и се упътих към вратата.
        - Продължавай да си го повтаряш…
        - Какво означава това? - поиска да знае той. Стиснах очи за малко.
        - Казваш, че копнееш за мен, но това не е достатъчно.
        - Ще ти покажа, че е истина.
        Погледнах го в лицето и повдигнах една вежда:
        - Не, няма.
        - Ами това какво беше? - Деймън посочи масата и аз се изчервих. Хората се хранят на масата… - Мисля, че ти показах, че те харесвам. Мога пак да го сторя, ако не си наясно какво стана току-що. Освен това в училище ти поднесох смути и бисквитка.
        - И си напъха бисквитката в устата! - Вдигнах аз ръце във въздуха.
        Той се усмихна, сякаш му беше приятно да си спомни случката.
        - Масата…
        - Деймън, това че се нахвърляш на крака ми като загоряло куче всеки път, когато съм наблизо, не доказва, че ме харесваш.
        Деймън стисна устни и аз разбрах, че едва се сдържа да не се разсмее.
        - Всъщност, това е моят начин да покажа на хората, че ги харесвам.
        - О, добре, все едно. И без друго това няма значение.
        - Кейти, аз съм тук, никъде няма да ходя. И няма да се откажа.
        Не му вярвах. Посегнах към вратата, но той ме спря.
        - Знаеш ли защо поисках да се срещнем в библиотеката?
        - Какво? - обърнах се назад.
        - Онзи петък, когато се върна на училище? - той прокара ръка през косата си. - Ти беше права - избрах библиотеката, защото там никой нямаше да ни види.
        Затворих уста; нещо ме стегна за гърлото, усетих пареща болка.
        - Знаеш ли, винаги съм се питала дали егото ти е толкова голямо, че да не искаш да си признаеш, когато сгрешиш.
        - И както винаги, заключенията ти са прибързани. - Очите му ме пронизаха. - Не исках Ашли и Андрю да започнат да се нахвърлят върху теб, както направиха с Доусън и Бет. Тъй че ако си мислиш, че се срамувам от теб и не съм готов да покажа публично намеренията си, по-добре си избий тази мисъл от главата. Защото ако само така ще ми повярваш, имаш го - всички ще научат за нас.
        Зяпнах го. Какво трябваше да отвърна? Да, част от мен му повярва. Колко хора биха изритали едно момиче от столовата, а след това ще започнат да го ухажват? Не бяха много. И тогава си спомних спагетите, които висяха от ухото на Деймън, чух веселия му смях от деня, който сега ми изглеждаше, че е минал толкова отдавна.
        - Деймън…
        Усмивката му наистина започваше да ме тревожи.
        - Казах ти, Кити. Обичам предизвикателствата.
        Глава 14
        Лиса едва дочака да си седна на мястото и буквално се нахвърли отгоре ми:
        - Чу ли?
        Полузаспала, аз поклатих глава. След всичко случило с Деймън миналата вечер нощес почти не бях мигнала. Стомахът ми пърпореше, защото не бях закусила.
        - Саймън е изчезнал - уведоми ме Лиса.
        - Изчезнал? - Не обърнах никакво внимание на топлината, която се разстла по врата ми, нито на Деймън, когато той влезе наперено в клас. - От кога?
        - От миналия уикенд. - Лиса стрелна очи зад мен и се ококори. - Уха. Това вече е дори по-неочаквано.
        Усетих познат, сладък аромат. Обърнах се объркано напред. Една разцъфнала яркочервена роза се забоде в носа ми. Нечии златисти пръсти стискаха зеленото стебло. Вдигнах очи.
        Деймън стоеше пред мен, а очите му блестяха като лъскави зелени гирлянди. Той пак ме потупа с розата по носа.
        - Добро утро.
        Взирах в него слисана, без да обеля и дума.
        - Това е за теб - добави той.
        Всички в класа бяха вперили поглед в нас. Увих пръсти около хладното, мокро стебло. Деймън седна зад мен, преди да мога да кажа нещо. Стоях така с розата в ръка, докато накрая влезе учителят и започна проверката по имена.
        Гърленият смях на Деймън стопли гърдите ми.
        С пламнали страни сложих розата на чина и без да си кривя душата, не свалих поглед от нея. Деймън ми беше казал, че няма да се откаже, но кой да предполага, че от самото начало ще се хвърли с главата напред. Защо правеше това? Може би просто искаше да спи с мен. Това трябва да беше причината, нали? Омразата се бе превърнала в похот. Преди няколко месеца той бе настроен против мен, а сега искаше да излиза с мен против волята на своята раса? Може би тайно взима наркотици.
        Светлината отвън озари капчиците роса по розата.
        Вдигнах очи и срещнах погледа на Лиса. Тя каза беззвучно: Мил жест.
        Мил жест? Да, жестът беше мил, чаровен, романтичен и хиляди други неща, които караха сърцето ми прави задно салто. Погледнах крадешком през рамо и видях, че Деймън пише нещо върху бял лист хартия от тетрадка. Беше свил съсредоточено вежди. Гъстите черни мигли скриваха очите му.
        Повдигнаха се и устните му се разтеглиха в широка усмивка.
        Здраво бях загазила.

* * *
        През следващите два дни училището гъмжеше от полицаи, които разпитваха учениците и учителите за Саймън. Така се случи, че аз и Деймън бяхме сред първите разпитани. Приличахме на съвременни Бони и Клайд, които замислят убийства на спортисти навсякъде из страната. Фактът, че Деймън бе натупал и уплашил до смърт Саймън, го злепоставяше, но полицаите не се отнесоха с нас като със заподозрени. След първия и последен разпит в кабинета на директора, реших, че двама от сержантите бяха извънземни. Освен това ми стана ясно, че те заподозряха, че аз знам тайната им.
        Взех да се питам дали някой не ни бе натопил. Ашли бе най-вероятният заподозрян, особено след като Деймън започна редовно да ми поднася подаръци. Единият ден ми донесе лате с канела и инДиско орехче - любимото ми, на следващия ден кроасан с яйце и бекон, донати с глазура в четвъртък, а в петък бяла лилия. Той с нищо не криеше намеренията си.
        Част от мен съчувстваше на Ашли - през целия си живот тя бе вярвала, че с Деймън ще заживеят заедно. Не можех дори да си представя какво ли си мисли - дали оплакваше последния провал на връзката им, или просто бе изгубила нещо, което е вярвала, че й принадлежи. Ако свършех захвърлена в някоя канавка, главата си залагам, че това щеше да е дело на Ашли или на Андрю. Адам бе излязъл из тъмните сенки и на обяд вече открито сядаше на една маса с Ди. Двамата не можеха буквално да държат ръцете си мирни и те ту се спускаха към телата им, ту… към храната ни.
        Всяка вечер Деймън поглъщаше свободното ми време. По неговите думи той ме наглеждал, чакал да види дали няма пак да ме нападне някой стол. Преведено на неговия език, това означаваше, че си търси, всевъзможни поводи да се приближи до мен така, че да прекърши волята ми и да накара тялото ми да закопнее изтръпнало.
        Блейк… ами Блейк говореше с мен в клас. Няколко пъти ми прати съобщения късно вечер, но аз винаги трябваше да изчакам Деймън да си тръгне, преди да мога да му се обадя, но за нова среща така и не стана дума.
        Тактиките на Деймън да го сплаши дадоха резултат, от което той невъзмутимо се гордееше.
        Беше събота следобед и аз тъкмо бях на средата на един маратон от рецензии, когато на вратата се почука. Довърших последното си изречение: Хипнотичен дебют със спиращо дъха действие и романтика, която ще разтупти сърцата ви, „Тайният кръг“ е роман, който ще изчетете на един дъх и ще ви накара да забравите да напишете домашните си, да нахраните децата си и дори да напуснете работата си. После затворих лаптопа си.
        Приближих вратата и усетих топлината по врата си. Деймън. Спънах се в подвитото нагоре ъгълче на чергата, спрях се за няколко секунди да изпъна рипсения си пуловер и чак тогава отворих вратата.
        Познатото чувство на тревога се плъзна по тялото ми. Какво ли бе намислил днес? С други думи колко още може да продължи да усложнява живота ми? От понеделник до днес политиката ми да не се целуваме бе останала силна. Но странно, при все че срещите ни бяха съвсем невинни и тайни, помежду ни съществуваше ниво на интимност, която човек трудно би могъл да отрече.
        Деймън се променяше.
        Бях свикнала със саркастичния и груб Деймън. По някакъв странен начин с него ми бе по-лесно да се справя. По цял ден можехме да си разменяме обиди. Но този Деймън… този, който твърдо бе решил да не се отказва, бе мил и нежен, забавен и - о, мили боже - сериозен, замислен.
        Деймън чакаше на верандата с ръце, затъкнати дълбоко в джобовете на дънките му. Беше се загледал в далечината, но щом отворих вратата, се извърна. Мина край мен и влезе в коридора. След него вътре се вмъкна и ароматът му - смесица от дъх на треви и сандалово дърво. Упоителен мирис, който беше само негов.
        - Днес изглеждаш добре - рече той неочаквано.
        Погледнах сивото си горнище с качулка и затъкнах един сплетен кичур коса зад ухото си.
        - Хъм, благодаря - покашлях се. - Е… какво става?
        Неговите извинения за това, че прекарва времето си с мен, винаги бяха смътни, неясни: „Наглеждам те“, затова и днес не очаквах нищо по-различно.
        - Просто исках да те видя.
        - О. - Виж ти, виж ти…
        Той се засмя дълбоко:
        - Помислих си, че може да излезем на разходка. Навън е приятно.
        Хвърлих поглед към лаптопа, взех да претеглям нещата. Не биваше да прекарвам толкова време с Деймън, защото това окуражаваше… доброто му поведение.
        - Ще бъда примерен. Обещавам.
        Засмях се.
        - Добре, да вървим.
        Навън въздухът режеше, но щом слънцето залезеше, щеше да стане още по-студено. Вместо да тръгне към гората, Деймън ме поведе към джипа си.
        - Къде отиваме на разходка?
        - Сред природата - сухо отвърна той.
        - Да, струва ми се, че толкова и аз се досетих.
        - Знаеш ли, много въпроси задаваш.
        - Казвали са ми, че съм любопитна.
        Той се наведе напред и прошепна:
        - Струва ми се, че толкова и аз се досетих.
        Изкривих лицето си в смешна физиономия, но бях заинтригувана. Качихме се в колата. Той излезе от алеята на заден ход.
        - Чул ли си нещо за Саймън? - попитах го.
        - Не съм.
        - И аз не съм чула нищо.
        Деймън полетя по магистралата и край нас се зареди мъглива, размазана върволица от златисти, червени и кафяви листа.
        - Мислиш ли, че арумийците са замесени в изчезването му?
        - Не вярвам - поклати глава той. - Не съм виждал аруми, но не може да бъдем сигурни.
        Нямаше много смисъл някой от Арумиец да отвлече Саймън, но когато децата в нашия край изчезваха, обикновено в това бяха замесени лускените или арумийците. Загледах се през прозореца в познатия пейзаж. Не след дълго се досетих къде отиваме. Гледах объркано как Деймън отби встрани от пътя и паркира джипа до полето, в което бе минал купонът за Хелоуин.
        Същото място, на което бяхме водили битката срещу Барук.
        - Защо тук? - попитах, докато слизам. Сухи листа в най-различни цветове покриваха земята. При всяка крачка краката ми затъваха на три-четири сантиметра в тях. Известно време вървяхме заслушани в шумоленето на краката ни, докато газехме в разноцветното море от есенни листа.
        - Мястото може би крие остатъчна енергия от битката и смъртта на Барук. - Деймън заобиколи един паднал клон. - Внимавай, навсякъде има нападали клони.
        Минах край един, който беше крайно възлест и разкривен.
        - Не знам как ще ти прозвучи, но отдавна искам да се върна тук. Не знам защо. Шантаво, а?
        - Не - тихо отвърна той. - Струва ми се логично.
        - Дали е заради енергията?
        - Само тя е останала след битката. - Деймън се наведе и премести още един паднал клон от пътя си. - Искам да видя дали ще почувствам нещо. Ако от МО са идвали тук, за да проверят мястото, по-добре да знаем дали са открили нещо.
        Останалият път извървяхме в мълчание. Аз го следвах малко назад, като внимавах да не се спъна в неравния терен. Щом мястото се появи пред погледите ни, усетих особено вълнение. Земята бе покрита с листа, но дърветата бяха все така прегънати и изглеждаха дори по-гротескни, както бяха извити надолу. Спрях на края и се опитах да открия мястото, на което бе застанал Барук.
        Избутах с крак мъртвите листа и скоро отдолу се подаде белязаната земя. Пръстта сякаш поменеше случилото се през онази нощ и отказваше да се раздели със спомена.
        Мястото приличаше на ужасно гробище.
        - Земята никога няма да се излекува - тихо произнесе Деймън зад мен. - Не знам защо, но тя пое неговата същност и на това място никога нищо няма да израсне. - Той излезе пред мен, разчисти листата и накрая мястото се оголи напълно. - Отначало убийството ме притесняваше.
        Откъснах очи от изгорялото парче земя. Малкото слънчеви лъчи, които надничаха иззад облаците, осветиха тъмната му коса и кестенявите отсенки заблестяха под тях. Деймън се усмихна напрегнато.
        - Не ми хареса да отнемам чужд живот. Все така не ми харесва. Животът си е живот.
        - Но понякога човек няма избор. Това не може да се промени. Само се измъчваш, като мислиш за това. Аз също се терзая, че убих… двама от тях, но…
        - Ти постъпи правилно. Никога не мисли за това. - За миг очите ни се срещнаха и той се покашля. - Нищо не усещам.
        Пъхнах ръцете си в предния джоб на горнището и стиснах в ръце телефона си.
        - Как мислиш - дали МО са открили нещо?
        - Не знам. - Той прекоси краткото разстояние, което ни делеше, и спря чак, когато стана нужда да вдигна глава, за да го виждам. - Зависи дали са използвали апаратура, за която не знам.
        - Какво би означавало това? Има ли защо да се тревожим?
        - Не мисля, дори енергийните нива да са по-високи. - Той приглади един кичур, който се бе измъкнал от опашката ми. - От тях нищо няма да научат. Скоро имала ли си енергийни избухвания?
        - Не - отвърнах аз, защото не исках излишно да го тревожа. Същия ден бях взривила лампата в стаята. И бях преместила леглото си с около метър.
        Ръцете му се застояха на лицето ми, сетне той улови ръката ми, поднесе я към устните си и ме целуна съвсем лекичко точно в центъра на дланта ми. Тревожен трепет плъзна нагоре по ръката ми. Той надникна през черните си мигли и тлеещият огън в очите му ме изгори.
        Устните ми се разтвориха, а сърцето запърха в гърдите ми като листата, които падаха на земята край нас.
        - Да не ме доведе тук, за да останеш изцяло насаме с мен?
        - Това може и да беше част от грандиозния ми план. - Деймън сведе глава, косата му падна напред и ме погали по бузата. Склони глава на една страна и след един вълнуващ миг, допря устните си в моите. Сърцето ми се разтвори.
        Отскочих назад, като едва си поемах въздух.
        - Никакво целуване - прошепнах.
        Пръстите му ме стиснаха здраво.
        - Старая се.
        - Тогава се постарай повече. - Измъкнах ръката си, отстъпих назад и мушнах ръце в джоба на горнището ми, - по-добре да си тръгваме.
        - Както искаш - въздъхна той.
        Кимнах. Тръгнахме обратно към колата в мълчание. Вървях забила поглед в земята, във война с онова, което исках и от което се нуждаех. Деймън не можеше да бъде и двете.
        - Мислех си - подхвана той след известно време.
        Погледнах го дебнешком:
        - За какво?
        - Трябва да направим нещо. Заедно. Извън твоята къща и да не е просто разходка. - Той гледаше право напред. - Трябва да отидем на вечеря или на кино.
        Глупавото ми сърце отново подскочи.
        - Да не би да ме каниш на среща?
        Той се изсмя едва чуто.
        - Така изглежда.
        Дърветата взеха да оредяват. Пред погледа се показаха огромни бали сено.
        - Ти не искаш да ме изведеш на среща.
        - Защо непрестанно ми казваш какво не искам? - Любопитството пропи в гласа му.
        - Защото не можеш - казах му. - Не може да искаш да имаш нищо подобно с мен. Може би с Ашли…
        - Аз не искам Ашли. - Чертите на лицето му станаха твърди, когато се обърна към мен. - Ако исках нея, щях да бъда с нея. Но съм с теб. Защото не искам нея.
        - И мен не искаш. Нали не искаш да ми кажеш, че ще рискуваш всички луксени в нашия край да ти обърнат гръб само заради мен?
        Деймън поклати невярващо глава.
        - Трябва да престанеш да си мислиш, че ти знаеш какво искам и какво бих направил.
        Тръгнах отново.
        - Всичко е заради предизвикателството и връзката, Деймън. Чувствата ти към мен не са истински.
        - Това е нелепо - изплю той.
        - Как можеш да бъдеш сигурен?
        - Защото знам. - Деймън изскочи пред мен и присви очи. Тупна се с длан по гърдите, точно над сърцето. - Защото знам какво чувствам тук. И не съм човек, който бяга, независимо от трудностите. По-скоро бих забил лице в някоя тухлена стена, отколкото през остатъка от живота си да се питам какво ли можеше да бъде. И знаеш ли какво? И за теб си мислех, че не си от хората, които бягат. Но може би греша.
        Слисана, аз извадих ръце от джобовете и пригладих косата си назад. Стомахът ми се сви на топка - но топла и хубава.
        - Аз не бягам.
        - Нима? Защото точно това правиш - възрази той. - Преструваш се, че чувствата ти към мен не са истински и не съществуват. И много добре знам, че не изпитваш нищо към Боби.
        - Блейк - поправих аз механично. Минах край него и тръгнах към колата. - Не искам да говорим…
        В края на гората и двамата се заковахме на място. Два огромни черни джипа бяха паркирани от двете страни на джипа на Деймън, блокирайки изхода му. До всеки от тях стоеше мъж, облечен в черен костюм. Тревогата ме заля като черна, ледена вълна. Деймън излезе пред мен с ръце отстрани до тялото си. Мускулите му се изопнаха от напрежението. Нямаше нужда да питам кои са.
        МО беше тук.
        Глава 15
        Единият от Костюмите пристъпи напред, впил очи в Деймън.
        - Здравейте, господин Блек и госпожице Шуорц.
        - Здрасти, Лейн - с равен глас поздрави Деймън. Явно познаваше мъжа. - Не ви очаквах днес.
        Не знаех какво да правя, затова само кимнах и запазих мълчание, като се мъчех да изглеждам колкото се може по-малка.
        - Пристигнахме в града малко по-рано и видяхме колата ти. - Лейн се усмихна, а мен ме полазиха тръпки.
        Очите на другия Костюм се преместиха върху мен.
        - Какво правите тук?
        - Снощи имаше купон тук и дойдохме да потърсим телефона й. - Деймън ми се усмихна широко. - Изгуби си го и все още не можем да го намерим.
        Телефонът сякаш прогори дупка в джоба ми.
        - Е, може да се срещнем по-късно, момчета - продължи Деймън. - Щом намерим…
        Вратата на единия Форд Експедишън се отвори и отвътре слезе жена. Русата й до бяло коса бе вързана на стегнат кок, разкривайки острите й черти. На друго лице те може би щяха да изглеждат красиви, но не и на тази жена, която имаше вид, сякаш всеки миг ще ме удари с електрошоков пистолет.
        - Употреба на алкохол от непълнолетни? - усмихна се жената. Напомняше ми на усмивката, която рисуваха на Барби. Фалшива. Престорена. Някак неистинска.
        - Ние не сме пили - обадих се аз в тон с лъжата на Деймън. - Той е благоразумен. Родителите му са същите като моите. Ще го убият, ако разберат, че е пил.
        - Надявах се да се видим и да поговорим с теб, Деймън. Може дори да… вечеряме. - Лейн направи жест към джипа си. - Не ми е приятно да прекъсвам издирването на телефона, но разполагаме само с няколко часа.
        За миг си помислих, че Деймън ще се възпротиви, но той се обърна към мен.
        - Няма нищо. Мога да я закарам у тях и после да се срещна с вас момчета.
        - Няма да се наложи - намеси се жената. - Ние ще я закараме, а вие ще си поговорите.
        Сърцето ми заби до пръсване и аз погледнах Деймън за помощ. Той стоеше притихнал, безпомощен. Един мускул изскочи върху челюстта му. Тогава разбрах, че той няма какво да направи. Усмихнах се насила и кимнах.
        - Добре, съгласна съм. Дано само не ви отклонявам от пътя ви.
        Деймън стисна в юмрук дясната си ръка.
        - Не ни отклоняваш от пътя - отвърна жената. - Пътищата в този край много ни харесват. Есенни багри и прочие. Готова ли си?
        Тръгнах към джипа и по пътя хвърлих поглед към Деймън. Ястребовият му поглед ме следваше на всяка крачка. Жената отвори задната врата и аз измърморих нещо за благодарност. Качих се, като се молех да не свърша в бюлетина за изчезнали хора.
        Деймън понечи да се качи в колата си, но спря и погледна към мен. Кълна се, че чух гласа му в главата си. Всичко ще бъде наред. Но това не беше възможно. Сигурно ми се искаше, защото за миг страхът вледени кръвта във вените ми. Ами ако това беше последният път, в който го виждах? И не само него? Ако тези хора откриеха, че знам истината?
        Ами ако знаеха какво мога да правя?
        Прииска ми се да бях оставила Деймън да ме целуне там, насред гората. Защото ако предстоеше да изчезна завинаги, поне последният ми спомен щеше да ми даде усещането за пълнота.
        Насилих се да дишам спокойно, вдигнах ръка и помахах с пръсти на Деймън. Сетне жената затръшна вратата, качи се на предната седалка и се извърна назад.
        - Колан?
        Закопчах се с треперещи, потни ръце. Мъжът зад волана не пророни ни дума, но космите на мустаците му все пърхаха напред, сякаш дишаше с мъка.
        - Хъм, благодаря, че ще ме откарате.
        - Няма проблем. Аз се казвам Нанси Хъшър - рече тя и кимна към шофьора, - а това е Брайън Вон. Той се познава със семейството на Деймън вече от няколко години. Аз съм тук само за разходката.
        Сигурна съм, че е така.
        - О… много хубаво.
        Нанси кимна.
        - Деймън е като син на Брайън, нали така?
        - Да - съгласи се Брайън. - Не го виждаме често с момиче. Сигурно мисли много за теб, щом е дошъл да ти помогне да си намериш телефона.
        Очите ми се стрелнаха между двамата.
        - Вероятно. Той и сестра му са много мили.
        - Ди е кукла. Близка ли си с тях? - попита ме Брайън. Бях подложена на разпит. Отлично.
        - Освен нас на улицата не живее никой друг. Може да се каже, че сме близки.
        Нанси се загледа през прозореца. За щастие познах, че се връщаме обратно към Кетерман.
        - Ами Деймън? С него близка ли си?
        Устата ми пресъхна.
        - Не съм сигурна, че разбирам въпроса ви.
        - Брайън, струва ми се, че ти спомена, че той излизал с някакво момиче?
        - Ашли Томпсън - отвърна мъжът.
        Сякаш не й знаеше името, но хей, аз също можех да играя тяхната игра.
        - Да, но те се разделиха още миналото лято. Но това няма нищо общо с нас.
        - Нима? - попита Нанси.
        Поклатих глава и реших, че зрънце истина няма да навреди.
        - С Деймън сме само приятели. През по-голямата част от времето все спорим.
        - Но ти току-що каза, че той е мил.
        По дяволите. С безизразно лице свих рамене:
        - Той може да бъде мил, когато поиска.
        Една светлоруса вежда се надигна.
        - Ами Ди?
        - Тя е прекрасен човек. - Загледах се през прозореца. Това бе най-дългото пътуване в живота ми. Щях да получа инфаркт, преди да е свършило. Имаше нещо у Нанси, скрито под повърхността, което ме караше да изтръпвам.
        - Ами какво мислиш за родителите им?
        Намръщих се. Странни въпроси ми задаваха - нали не предполагаха, че аз знам истината.
        - Не знам, родители като родители.
        Брайън се изсмя. Ама този мъж истински ли беше? Смехът му прозвуча, сякаш е робот.
        - Исках да попитам дали ги харесваш? - додаде жената.
        - Не ги виждам много често. Сутрин излизат, вечер се прибират. Никога не съм разговаряла с тях. - Срещнах очите й и се опитах да я накарам да ми повярва. - Не им ходя на гости често, затова не ги срещам.
        Тя задържа погледа ми още малко, а сетне се обърна напред. Пот изби по челото ми. Когато Брайън най-после зави по нашата улица, едва не извиках с облекчение. Колата спря полека и аз откопчах набързо колана.
        - Благодаря, че ме докарахте - рекох аз.
        - Няма проблем - отвърна Нанси. - Всичко добро, госпожице Шуорц.
        Косъмчетата по тялото ми настръхнаха. Отворих вратата и скочих навън.
        И точно тогава, във възможно най-неподходящия момент, телефонът иззвъня от джоба ми силно като тръба. По дяволите… Очите ми се стрелнаха към Нанси.
        Тя се усмихваше.

* * *
        - Сигурна съм, че Деймън е добре - повтори за сетен път Ди. - Кейти, те правят това постоянно - отбиват се, следят ни и всякакви други странни и глупави неща.
        Спрях пред телевизора и зачупих ръце. От мига, в който ме оставиха пред къщата ми, страхът бе пуснал корени дълбоко в мен.
        - Ти не разбираш. Той им каза, че сме отишли там, за да търсим телефона ми, защото съм го загубила. И тогава телефонът иззвъня пред тях.
        - Разбирам, но какво толкова е станало? - Адам седна на канапето и вдигна крака. - Няма как да заподозрат, че знаеш нещо.
        Но онези двамата разбраха, че лъжем - бяха прекалено умни, за да не забележат. А и не можех да кажа на Ди защо отидохме там. Тя вече ме пита и аз измислих някаква нелепа причина, че Деймън искал да види мястото, на което е убил Барук.
        Ди не ми повярва много.
        Отново започнах да крача напред-назад.
        - Но от тогава минаха няколко часа. Стана почти десет.
        - Кейти, Деймън е добре. - Тя стана и стисна ръцете ми. - Те се отбиха тук първо и тогава тръгнаха да го търсят. Те са просто едни досадници, които задават въпроси.
        - Но защо толкова дълго го задържаха?
        - Защото обичат да го разиграват, но и той не им остава длъжен - рече Адам и накара дистанционното да полети към ръката му. - Това е нещо като паразитна връзка между тях.
        Изсмях се слабо.
        - Но какво ще стане, ако разберат, че аз знам? Какво ще му направят?
        Ди свъси вежди.
        - Кейти, те няма да научат. А дори и да научат, трябва да се тревожиш повече за себе си, а не за него.
        Кимнах, пуснах ръцете си и пак тръгнах да отъпквам пътека по килима. Ди и Адам не разбираха. Аз видях всичко в очите на Нанси. Тя знаеше, че сме я излъгали, но ме пусна да си вървя. Защо?
        - Кейти - подхвана бавно Ди, - изненадана съм, че си толкова загрижена за здравето на Деймън.
        Червенината заля страните ми. Не исках да мисля твърде много върху това защо бях толкова загрижена.
        - Само защото това е… това е Деймън… не означава, че му мисля злото.
        Тя ме изгледа внимателно и повдигна вежди.
        - Сигурна ли си, че няма нещо повече?
        Запънах се, после казах:
        - Разбира се.
        - Напоследък той ти носи разни подаръци в училище - Адам отпусна глава назад и присви очи. - Никога не съм го виждал да се държи така към някого. Даже и със сестра ми.
        - А и доста време прекарвате заедно - додаде Ди.
        - Е, и? И вие с Адам прекарвате много време заедно. - Щом думите излязоха от устата ми, веднага разбрах каква глупост съм казала.
        Ди се усмихна с искрящи очи.
        - Да, и правим секс. Много.
        Адам ококори очи.
        - Ди, как можа така да го кажеш на всеослушание.
        - Това е самата истина - тя сви рамене.
        - О. боже, ние с Деймън не правим това.
        Ди отиде и седна на канапето до почервенелия Адам.
        - Тогава какво правите?
        По дяволите. Не ми се искаше да я лъжа.
        - Той ми помага да уча.
        - По какво?
        - По тригонометрия - отвърнах бързо. - По математика съм кръгла нула.
        Ди се засмя.
        - Добре. Щом казваш, така да е, но се надявам да знаеш, че ако между теб и брат ми има нещо, аз няма да се ядосам.
        Вперих поглед в нея.
        - И част от мен разбира защо бихте искали това да остане в тайна. Двамата сте известни с това, че все се дракате и прочие. - Тя се намръщи. - Но искам да знаеш, че нямам нищо против. Това е лудост и се надявам Деймън да е готов да посрещне онова, което го чака, но аз искам той да е щастлив. И ако ти го правиш щастлив…
        - Добре, добре. Разбрах те. - Не исках да водя този разговор с Ди пред Адам.
        Тя се усмихна.
        - Иска ми се да премислиш отново поканата ни да вечеряш с нас в Деня на благодарността. Знаеш, че си добре дошла.
        - Съмнявам се, че Ашли и Андрю ще се зарадват да ме видят на масата.
        - На кого му пука какво мислят те? - изви очи Адам. - Аз пет пари не давам. Нито пък Деймън. И ти не бива да се тревожиш за мнението им.
        - Но вие сте като едно семейство. Аз не съм…
        Вратът ми настръхна. Завъртях се, без да се замисля и хукнах през стаята. Отворих вратата и изтичах навън в студения нощен въздух.
        Дори не се замислих.
        Деймън бе стигнал последното стъпало, когато се хвърлих отгоре му и силно го прегърнах.
        За миг той остана смаян, но после ръцете му обвиха кръста ми. Няколко секунди никой от нас не проговори. Нямаше и нужда. Исках само да го прегръщам и той да ме прегръща. Може би бе от връзката, а може би нещо много по-дълбоко ни сливаше. В този миг пукната пара не давах.
        - Уха, Кити, какво става с теб?
        Аз се сгуших още повече в него и поех дълбоко дъх.
        - Помислих си, че МО са те отмъкнали в някоя лаборатория и са те затворили в клетка.
        - Клетка? - Той се разсмя малко колебливо. - Не, не, клетки нямаше. Искаха само да си поговорим. Отне повече време, отколкото очаквах. Всичко е наред.
        Ди се покашля:
        - Ахъм.
        Замръзнах и осъзнах какво правя. Ох, това беше толкова неразумно. Свалих ръцете си, измъкнах се от прегръдката на Деймън, отстъпих назад и се изчервих.
        - Аз… бях се развълнувала.
        - Да, струва ми се, че забелязах - рече Ди и се ухили като идиот.
        Деймън се взираше в мен, сякаш току-що бе спечелил от лотарията.
        - Харесва ми това вълнение. Навява ми мисли за…
        - Деймън! - изкрещяхме и двете.
        - Какво? - усмихна се той и разроши косата на Ди. - Само намеквах…
        - Знаем какво намекваш. - Ди се изстреля изпод ръката му. - А тази вечер наистина искам да смеля храната си на спокойствие. - Тя ми се усмихна. - Виждаш ли, нали ти казах. Деймън е добре.
        Да, виждах. И освен това изглеждаше страхотно, но да се върнем на главния въпрос.
        - Нищо ли не заподозряха?
        Деймън поклати глава.
        - Нищо необичайно, но те са параноици. - Той замълча, а очите му се вгледаха в моите на мъждивата светлина на верандата. - Не бива да се тревожиш, Кат. В безопасност си.
        Но не за себе си се тревожех аз и ах, божичко, това не беше никак добре. Чувството ми за самосъхранение се бе обърнало с краката нагоре. Трябваше да се махна от тук на всяка цена.
        - Добре, аз ще си тръгвам.
        - Кат…
        - Не. - Махнах с ръка да го спра и заслизах по стъпалата. - Наистина трябва да си вървя. Блейк ме потърси по телефона и аз трябва да му се обадя.
        - Борис може да почака - отвърна Деймън.
        - Блейк - поправих го аз и спрях на пътечката. Ди предвидливо се бе прибрала вътре, но Деймън се бе преместил в края на верандата. Срещнах очите му и почувствах как всичките ми мисли и чувства се оголваха пред погледа му. - Онези двамата ми зададоха доста въпроси. Особено жената.
        - Нанси Хъшър - той се намръщи. След секунда вече стоеше пред мен. - Тя е важна птица в МО. Искаха да знаят какво се е случило на полето в нощта на Хелоуин. Дадох им версията, редактирана от Деймън.
        - Хванаха ли се?
        - Налапаха въдицата чак до тежестта - кимна той. Потреперих.
        - Но, Деймън, ти не си направил нищо. Аз бях. А може би всички ние заедно.
        - Да, но те не знаят това. - Той сниши глас и обгърна лицето ми с ръката си. - И никога няма да узнаят.
        Затворих очи. Топлината на ръката му успокои донякъде страха ми.
        - Не се тревожа за себе си. Ако те вярват, че си взривил цял сателит, тогава ще решат, че си заплаха за тях.
        - А може просто да си помислят, че съм невероятен.
        - Не е смешно - прошепнах аз.
        - Знам. - Деймън се приближи и преди да се опомня, вече бях в прегръдките му. - Не се тревожи за мен и Ди. Ние ще се оправим с МО. Повярвай ми.
        Останах в прегръдките му известно време, поглъщайки топлината му, но след това се освободих.
        - Аз не съм казала нищо на онази жена. А проклетият телефон иззвъня точно когато слизах от колата. Тя разбра, че лъжем защо сме били в сечището.
        - Тях не ги е грижа, че сме излъгали за телефона. Сигурно си мислят, че сме отишли там, за да се натискаме. Няма нужда да се тревожиш, Кат.
        Но тревогата продължи да ме измъчва. Прокрадваше като змия през мен. Имаше нещо у тази Нанси. Нещо пресметливо. Сякаш ни бяха дали тест без предупреждение и ние не го бяхме изкарали. Вдигнах поглед и срещнах очите на Деймън.
        - Радвам се, че си добре.
        - Знам - усмихна се той.
        Можех цяла нощ да стоя и да се взирам в искрящите му очи, но нещо ме подтикна да избягам надалеч от него, колкото се може по-скоро. Нещо лошо щеше да ни сполети от всичко това.
        Обърнах се и се отдалечих.
        Глава 16
        Както и се очакваше, прекарах по голямата част от Деня на благодарността, размотавайки се сама из къщата. Майка ми наистина бе преметната от колегите й и трябваше да изкара двойна смяна, което я измъкна от къщата от четвъртък по обед чак до петък на обяд.
        Можех да отида у съседите. Както Ди, така и Деймън ме бяха поканили, но не ми се искаше да развалям извънземния им Ден на благодарността. Щом чуех затръшването на нечия кола, бързах да надникна скришом през прозореца и така научих, че всички гости тайно бяха извънземни същества. Дори Ашли пристигна с братята си в тоалет, сякаш е тръгнала на погребение, а не на празнична вечеря.
        Част от мен ревнуваше, че и тя ще присъства на празника. Глупаво, знам.
        Но все пак постъпих разумно, като не отидох.
        Тревогата ме бе превърнала в развалина. Само за днес бях обърнала масичката за кафе, бях строшила три стъклени чаши и взривих една крушка. Не беше добра идея да се появявам сред хора, но пък нямаше да ми навреди поне за малко да забравя всичко, потапяйки се в празничния дух на деня. Единственото хубаво нещо беше, че не усещах главата си така, сякаш някой я разкъсва на парчета.
        Около шест вечерта усетих познатата топлина по врата си и миг след това Деймън почука на вратата. Топка от смесени чувства се разпъна в стомаха ми, но аз забързах да отворя вратата.
        Първо зърнах голямата кутия до него, а сетне долових и ароматът на печена пуйка и сладки картофи.
        - Здрасти - рече той, гушнал под ръка куп чинии с похлупаци. - Честит Ден на благодарността.
        - Честит и на теб - примигнах бавно аз.
        - Няма ли да ме поканиш да вляза? - Той вдигна чиниите и ги размърда. - Нося ти подаръци под формата на храна.
        Направих му място да мине.
        Все така усмихнат широко, той влезе и махна със свободната си ръка. Кутията се повдигна от верандата и го последва като куче. Приземи се право в антрето. Тъкмо да затворя вратата и съзрях Ашли и Андрю, които се качваха в колата си. Нито един от двамата не погледна насам.
        Обърнах се към Деймън, а на гърлото ми заседна буца.
        - Донесох по малко от всичко. - Той тръгна към кухнята. - Има пуйка, сладки картофи, сос от червени боровинки, картофено пюре, зелен боб, нещо като ябълков чипс и тиква… Кити? Идваш ли?
        Отлепих се от входната врата и влязох в кухнята. Той нареждаше масата, вдигаше похлупаците от блюдата. Аз… аз не знаех какво да мисля.
        Деймън вдигна ръце и два стъклени свещника, които майка ми никога не използваше, се понесоха към масата. След тях бе ред на свещите и само с един жест на фитилчетата им грейнаха малки пламъчета.
        Буцата в гърлото ми наедря и едва не ме задави.
        От няколко отворени шкафа към масата литнаха прибори и чаши. Виното на майка ми се понесе от хладилника, напълни две високи кристални чаши със столчета, а в средата на всичко това стоеше Деймън. Сцената сякаш бе извадена направо от „Красавицата и звяра“. Все се озъртах и чаках чайникът да започне да пее.
        - А след вечерята имам още една изненада за теб.
        - Още една? - прошепнах аз.
        Той кимна.
        - Но първо ще трябва да ми правиш компания по време на вечерята.
        Затътрих крака до масата и седнах. Гледах го със замъглени очи. Той ми сипа от всичко в една чиния и се настани до мен. Покашлях се.
        - Деймън, аз… не знам какво друго да кажа, освен благодаря.
        - Няма нужда от благодарности. Ти не пожела да дойдеш на гости у нас - нещо, което разбирам, но не бива да стоиш сама.
        Сведох поглед, преди да е видял сълзите, които напъплиха в очите ми, грабнах чашата и обърнах горчивото бяло вино. Когато вдигнах глава, той бе извил вежди в почуда.
        - Пияница - измърмори той.
        - Може би - за днес - усмихнах се аз.
        Деймън ме сръга с коляно под масата.
        - Лапай, докато не е изстинало.
        Храната беше божествена. Всичките ми съмнения относно уменията за готвене на Ди се изпариха. По време на импровизираната ни вечеря изпих още една чаша вино; освен това изядох всичко, което Деймън бе сложил в чинията ми и дори си поисках допълнително.
        Когато дойде време да забода вилицата си в тиквения пай, или вече бях леко пийнала, или наистина започвах да вярвам, че между нас имаше нещо повече от връзката, която го тласкаше към мен, че може би не му бях безразлична, защото донякъде успявах да й се възпротивя и знаех много добре, че Деймън също можеше да го направи, стига да искаше.
        Но може би просто не искаше.
        Раздигането на масата се оказа странно интимно изживяване. Ръцете ни се докоснаха няколко пъти. Дружелюбно мълчание се възцари между нас, докато миехме съдовете рамо до рамо. Усещах, че страните ми горят. Главата ми си въртеше.
        Твърде много вино.
        Когато свършихме последвах Деймън в антрето. Той пренесе големия кашон в дневната, без да го докосва. Нещо вътре сякаш задрънча. Седнах на края на канапето, скръстих ръце и зачаках, без да знам какво е намислил.
        Деймън отвори кутията, бръкна, извади от вътре един клон със зелени иглички и ме мушна с него.
        - Чака ни работа - трябва да вдигнем коледната елха. Знам, че не е по време на парада, но мисля, че дават специалната празнична серия на „Чарли Браун“, а анимационното филмче не е чак толкова лошо.
        Дотук бях. Буцата отново заседна на гърлото ми, но този път нямаше спиране. Скочих от кушетката и хукнах вън от стаята. Сълзите се насъбраха в очите и потекоха по лицето ми. Емоциите ме стиснаха за гърлото. Отрих с ръка очите си.
        Деймън изникна пред мен, запречвайки стълбището. Беше ококорил широко очи, а зениците му светеха. Опитах се да се върна обратно, но той бързо ме обви в силните си ръце.
        - Кейти, не съм искал да те разстроя.
        - Знам - подсмръкнах аз. - Просто…
        - Какво? - Той взе в дланите си лицето ми и с палци обърса сълзите ми. Кожата ми изтръпна от докосването. - Кити?
        - Мисля, че не разбираш колко много… означава това за мен. - Поех си дълбоко дъх, но глупавите сълзи продължаваха да се стичат. - Вкъщи не сме имали елха, откакто татко почина. И съжалявам, че плача, защото не съм тъжна. Просто не очаквах.
        - Няма нищо - Деймън ме притегли напред и аз не се възпротивих. Обви ме в прегръдките си, аз зарових лице в ризата му. - Разбирам. Сълзи, но не на тъга, ясно. Добре.
        Прегръдката му беше топла и аз се чувствах уютно. И колкото и да исках да го отрека, за първи път спрях, просто спрях да мисля. Дали Деймън ме виждаше като един огромен куб на Рубик, който трябваше да нареди, или всичко се дължеше на лечебната му сила, това нямаше значение. Не и в този момент.
        Стиснах в ръка ризата му. Той изобщо не разбираше какво означава за мен това. И никога нямаше да разбере.
        Повдигнах глава и улових гладкото му лице. С негова помощ поднесох устните му към своите и го целунах. Беше бърза, невинна целувка, но усетих силата й чак в пръстите на краката си. Отдръпнах се запъхтяна.
        - Благодаря ти. От сърце. Благодаря ти.
        Той отри с опакото на пръстите си последните ми сълзи.
        - Не казвай на никого за добрата ми страна. Трябва да поддържам репутацията си.
        Засмях се.
        - Бъди спокоен. Хайде сега да вдигнем елхата.
        Украсяването на коледната елха с извънземен се оказа различно изживяване. Само с едно движение на брадичката си Деймън премести фотьойла, който стоеше до прозореца. Топките се рееха във въздуха редом с мигащите светлинки, които не бяха включени в контакта.
        Смяхме се много. От време на време си мислех за лицето на майка ми утре следобед и тогава нещо отново ме стискаше за гърлото. Тя ще се зарадва, мислех си аз.
        Тъкмо се пресегнах да откъсна една топка от въздуха и Деймън сложи на главата ми венец от сребърни гирлянди.
        - Отива ти.
        Ароматът на изкуствен бор изпълни въздуха. Като спящ великан коледният дух се събуди. Усмихнах се щастливо на Деймън и взех една топка, която беше толкова зелена, че почти пасваше на цвета на очите му. Реших, че това ще бъде неговата играчка на елхата.
        Сложих я точно под мигащата звезда.
        Полунощ наближаваше, когато привършихме. Седнахме плътно един до друг на дивана и се загледахме в творението си. От едната страна гирляндите бяха малко в повече, но иначе елхата беше съвършена. Дъгата от цветните лампички блещукаше. Топките проблясваха.
        - Прекрасна е - рекох аз.
        - Да, много хубава стана. - Той се облегна на мен и се прозина. - Ди нагласи елхата тази сутрин, но всичко беше в един цвят. Мисля, че нашата елха стана по-красива. Прилича на дискотечна топка.
        Нашата елха. Усмихнах се - хареса ми как звучи.
        Деймън ме побутна с рамо.
        - Знаеш ли, беше ми страшно приятно да украся с теб елхата.
        - На мен също.
        Той сведе клепачи. Боже, бих убила човек за едни такива дълги мигли.
        - Стана късно - каза той.
        - Да. - Подвоумих се. - Искаш ли да останеш?
        Той повдигна едната си вежда.
        Това не прозвуча както трябваше.
        - Нямам предвид това.
        - Не бих се оплакал, ако беше така. - Той сведе поглед. - Никак даже.
        Извих очи, но коремът ми се бе свил. Защо му предложих да остане? Предположението му не бе толкова далеч от целта. Деймън не бе от момчетата, които си падат по купони с пижами за тринайсетгодишни хлапаци. Спомних си последния и единствен път, в който бяхме делили едно легло с него. Изчервих се и станах. Не исках той да си тръгва, но не исках… не знаех какво искам.
        - Ще отида да се преоблека.
        - Искаш ли да ти помогна?
        - Уха. Деймън, та ти си бил същински рицар.
        Усмивката му се разтегна и трапчинките се показаха.
        - Изживяването ще бъде благотворно и за двама ни. Обещавам.
        И още как.
        - Остани тук - наредих му аз и забързах нагоре по стълбите.
        Бързо се преоблякох в чифт пижамени шорти и розова блуза. Това не беше най-еротичното облекло за спане, но докато си миех лицето и зъбите, реших, че е най-безопасният избор. Всичко друго би навело Деймън на неподходящи мисли. Божичко, та него и една книжна торба би го насърчила.
        Излязох от банята и замръзнах. Деймън не беше останал долу. Усмивката изчезна от лицето ми.
        Той стоеше до прозореца с гръб към мен.
        - Отегчих се.
        - Не съм се бавила и пет минути.
        - Вниманието ми не е много устойчиво. - Той хвърли поглед към мен и очите му светнаха. - Хубави шорти.
        Усмихнах се. Шортите ми бяха на звездички.
        - Какво правиш тук горе?
        - Ти каза, че мога да остана. - Той се обърна към мен, а погледът му се отклони към леглото. Стаята изведнъж отесня, а леглото съвсем се смали. - Нали не си искала да кажеш, че мога да остана да спя на канапето.
        Вече не знаех какво съм искала да кажа. Въздъхнах. Какво да правя?
        Той прекоси стаята и спря пред мен.
        - Няма да те ухапя.
        - Добре, че ме предупреди.
        - Освен ако не пожелаеш - добави той с дяволита усмивка.
        - Чудесно - измърморих и минах край него. Имах нужда от повече пространство. Не че това ми помогна. С разтуптяно сърце го видях как си свали обувките и ризата. Продължи към копчето на дънките. Аз ококорих очи.
        - Какво… какво правиш?
        - Приготвям се за лягане.
        - Но ти се събличаш гол!
        Той изви вежди:
        - Отдолу имам боксерки. Какво? Да не очакваш да спя по дънки?
        - Последния път така спа. - Трябваше ми ветрило, за да се разхладя.
        - Всъщност тогава бях по пижама - засмя се Деймън.
        И освен това носеше тениска, но кой ли следеше за тези неща? Можех да му кажа да си тръгне, но вместо това се обърнах с гръб и се престорих, че съм погълната от книгата на бюрото ми. Чух, че леглото простена под тежестта му и ме полазиха ледени тръпки чак отвътре. Поех си дъх едва и се обърнах. Деймън се беше изтегнал в леглото, свил ръце под глава и ме гледаше с невинен израз на лицето.
        - Идеята не е добра - прошепнах аз.
        - Това е възможно най-умното нещо, което някога си правила.
        Отрих длани в хълбоците си.
        - Една вечеря за Деня на благодарността и коледната елха няма да ти стигнат, за да ти излезе късметът.
        - По дяволите. Целият ми план рухна.
        Стоях и го гледах хем смутена, хем бясна, хем развълнувана. Не беше възможно да изпитвам толкова много емоции едновременно. Зави ми се свят, щом закрачих ядно към моята половина на леглото - о, боже, от кога поделихме леглото и на половини? - и бързо се мушнах под завивките. Не исках да знам дали е останал по дънки или не.
        - Ще угасиш ли лампата? - Мракът се спусна, а Деймън дори не се бе помръднал. Мина малко време. - Удобна способност.
        - Така е.
        Вперих поглед в бледата светлина, която се процеждаше през завесите.
        - Може би някой ден ще стана мързелива като теб и ще си гася лампите, без да се помествам.
        - Ето ти нещо, към което да се стремиш.
        Отпуснах се малко и се усмихнах:
        - Божичко, колко си скромен.
        - Скромността е за светците и загубеняците. Аз не съм нито от едните, нито от другите.
        - Уха! Леле!
        Той се претърколи на една страна и дъхът му раздвижи косата по врата ми. Сърцето се качи в гърлото ми.
        - Не мога да повярвам, че все още не си ме изритала от тук.
        - Аз също - измърморих аз.
        Деймън се примъкна към мен и, о, да, беше си свалил дънките. Голите му крака се отриха в моите и пулсът ми скочи.
        - Не съм искал да те разплача по-рано днес.
        Тръшнах се по гръб и се вторачих в него. Той се бе надигнал на лакът над мен. В искрящите му очи се спускаха копринени кичури.
        - Знам. Но това, което направи за мен днес, много ме трогна.
        - Просто не ми се искаше да те оставям сама.
        Гърдите ми взеха да се надигат бавно и равномерно. Поиска ми се да спра да мисля точно както преди малко, когато ме бе прегърнал на долния етаж и аз го целунах. Но очите му съдържаха силата на хиляди слънца и това се оказа невъзможно.
        С върха на пръстите си Деймън отмести един кичур коса от бузата ми. През мен мина бляскаво електричество. Нямаше как да отрека привличането, притегателната сила, която не пускаше ни единия от двама ни да си тръгне. Взирах се в устните му като пристрастена. Споменът за тях ме изгаряше. Лудост беше да го поканя да остане, да легна с него в едно легло, лудост беше да се питам какво ли знача за него. Лудост. Но вълнуваща.
        - Трябва да спим - преглътнах аз.
        Той допря дланта в бузата ми и аз изпитах желание да го докосна. Исках да се приближи повече.
        - Да - съгласи се той.
        Повдигнах ръка и докоснах с пръсти устните му. Бяха меки като пух и въпреки това твърди. Опияняващо. Очите на Деймън пламнаха и стомахът ми потъна. Той се приближи и устните му целунаха моите по ъгълчетата. Ръката му се плъзна надолу по врата ми, а когато отново приведе глава, устните му се допряха в носа ми. А след това той ме целуна. Целувка, която запали бавен огън у мен и ме накара да искам до болка повече, много повече. Почувствах се така, сякаш се разтворих в целувката, влях се в него.
        Той се отдръпна, простена и се настани до мен. Прегърна ме през кръста.
        - Лека нощ, Кити.
        С разтуптяно сърце, аз въздъхнах дълго.
        - Това ли е всичко?
        Деймън се засмя.
        - Това е всичко… засега.
        Прехапах устни и заставих сърцето си да се успокои. Отне ми сякаш цяла вечност. Най-сетне се присламчих по-близо, а Деймън пъхна ръката си под главата ми. Обърнах се на една страна и положих главата си върху ръката му. Дъхът ми се смеси с неговия и двамата продължихме да се взираме в очите си мълчаливо, докато накрая той притвори очи. За втори път тази вечер си признах, че може би грешах относно Деймън. Може би дори себе си не познавах. Но този път не можех да виня виното.
        Потънах в съня, питайки се какво ли означаваше това негово „засега“.
        Глава 17
        На следния ден получих съобщение от Блейк. Канеше ме да се срещнем в ресторант „Пушената дупка“ в петък вечер, а аз не знаех какво да правя. Струваше ми се… нередно да вечерям с него, след като нощес бях спала в прегръдките на Деймън.
        Бузите ми пламнаха. Освен целувката нищо друго не правихме, но това бе дори по-интимно. Чувствата ми към него бяха все така противоречиви, но не можех да пренебрегна вечерята и коледната елха, която направи за мен.
        Но по същия начин не можех да пренебрегна и Блейк. Той ми беше приятел и след тази нощ аз трябваше да се уверя, че той не очаква от мен нищо повече от приятелство. Защото някъде към края на деня, при все че не бях решила проблемите си с Деймън, аз успях да разбера, че той имаше право за едно нещо.
        Аз се възползвах от Блейк.
        Сърфистът бе просто устроено, безобидно момче. Изключително мил, привлекателен, но аз бях изпълнена с равнодушие към него. А с Деймън не беше така. И ако Блейк си падаше по мен, не беше редно да продължавам да го заблуждавам.
        И така аз му написах отговор и се съгласих, като се надявах, че това нямаше да бъде най-неловката вечеря в живота ми.
        Слънцето се скри зад планините и времето веднага се промени. На мястото на приятния есенен въздух се настаниха мразовити ветрове, небето потъмня и се покри с мрачни облаци.
        Паркирах на най-близкото място до вратата на ресторанта. Вятърът бе надавал писъци през цялото пътуване до тук и аз се боях да изляза от затоплената кола. Забелязах, че на стъклото над работното време на ресторанта беше закачена снимка на Саймън. Направих гримаса, отворих решително вратата и влязох. Вътре изненадващо беше пълно с народ.
        Блейк бе седнал близо до камината. Щом ме видя, стана и се усмихна.
        - Здравей, радвам се, че дойде.
        Когато се пресегна да ме прегърне, аз се престорих, че не съм забелязала и седнах.
        - Не мога да повярвам какъв студ е навън. Как мина пътуването ти?
        Той се намръщи леко, седна и се зае методично да гласи приборите около чинията.
        - Не мина зле, но не беше и много вълнуващо. - Когато вилиците и ножовете бяха подредени както трябва, той вдигна глава. - Ами твоята ваканция как мина?
        - Почти като твоята. - Замълчах. Разпознах някои от съучениците ми. Бяха се събрали заедно на една маса, пиеха сода и похапваха от огромна пица на пещ. Чад - момчето, с което излизаше Лиса - ми махна и аз отвърнах на поздрава му. - Но още не искам да свършва.
        Една пълничка сервитьорка дойде да вземе поръчката ни и разговорът замря. Аз си поръчах сода и порция пържени картофи, а Блейк си взе супа.
        - Дано тази не се изсипе отгоре ми - пошегува се той.
        Свих се. Надали нещо подобно щеше да се случи, след като Деймън не беше с нас… засега.
        - Съжалявам много за това.
        Блейк ме потупа със сламката си, а сетне махна хартиената й обвивка.
        - Няма нищо. Случват се и такива работи.
        Кимнах и заразглеждах запотените прозорци. Той се покашля, смръщи се отново, а очите му се впериха присвити в мъж на средна възраст на бара, който се оглеждаше напрегнато.
        - Мисля, че онзи тип там се кани да си тръгне, без да плати.
        - Ха, наистина ли?
        Блейк кимна:
        - И си мисли, че ще му се размине, както много пъти досега.
        Умълчах се слисана. Наблюдавах как мъжът отпи последната си глътка и стана, без да поиска сметката.
        - Двама души го видяха - добави Блейк с лека усмивка.
        Зад мъжа седеше двойка. И мъжът, и жената бяха облечени с памучни ризи и износени дънки. Двамата видяха, че клиентът се кани да избяга. Мъжът се приведе към жената и прошепна нещо в ухото й. Едрото й лице се смръщи и тя тръшна ръка по масата.
        - Ах, тези лентяи, дето все си мислят, че могат да получат безплатен обяд!
        Викът на жената привлече вниманието на управителя, който тъкмо взимаше поръчка близо до вратата. Мъжът се извърна към стреснатия човек:
        - Ей, ти! Плати ли си сметката?
        Мъжът спря и бръкна в джобовете си. Измърмори нещо в извинение и хвърли няколко смачкани банкноти на масата.
        Извърнах глава отново към Блейк.
        - Уха, това беше… необичайно.
        Той сви рамене.
        Сервитьорката се върна с поръчката ни и аз я изчаках да си тръгне. Безпокойството ми растеше.
        - Как позна, че мъжът ще опита да се измъкне, без да плати?
        Блейк задуха лъжицата със зеленчукова супа.
        - Направих добро предположение.
        - Глупости - прошепнах аз.
        Той срещна погледа ми.
        - Беше късмет.
        Съмнението се надигна у мен. Блейк не беше извънземен - поне аз така предполагах, но и да беше, никой от луксените, които познавах, не умееше да чете мисли или да предсказва какво ще се случи. Това беше много странно. Възможно е да си беше и чист късмет, но инстинктът ми подсказваше, че тук имаше нещо повече.
        Задъвках картофките.
        - Често ли имаш такъв късмет?
        - Понякога. - Сви рамене той. - Просто интуиция.
        - Интуиция - кимнах аз. - Много точна интуиция.
        - Както и да е, чух за момчето, което изчезнало. Лоша работа.
        Рязката промяна на темата ме шокира.
        - Да, така е. Полицаите мислят, че е избягал от вкъщи.
        Блейк разбърка супата с лъжицата си.
        - Дълго ли разпитваха Деймън?
        - Защо да го правят? - намръщих се аз.
        Ръката на Блейк застина неподвижно.
        - Ами… защото Деймън се е сбил с него. Струва ми се логично да го разпитат.
        Добре, той имаше право тук, а и аз бях прекалено раздразнителна по този въпрос.
        - Да, разпитаха го, но той няма нищо общо с… - Замръзнах на място, без да мога да повярвам на онова, което усещах. Между гърдите ми гореше слаба топлина.
        Не може да бъде.
        Пуснах картофчето обратно в чинията. Под пуловера ми обсидианът пламтеше. Задърпах обезумяло верижката и извадих камъка отвън. Обвих го в дланта си и трепнах от болка - обсидианът прогори ръката ми. Повдигнах очи и страхът ме стисна за гърлото.
        Блейк правеше нещо с китката си, но очите ми се залепиха върху външната врата. Тя се отвори. Вятърът разпиля паднали листа по плочките. Тихата глъчка от разговорите продължи - клиентите не подозираха, че сред тях се намираше чудовище. Обсидианът излъчваше почти изгаряща топлина. Масата ни тихо взе да трополи.
        На вратата стоеше висока жена със светла кожа и тъмни слънчеви очила, които скриваха половината й лице. Тя огледа множеството. Гарваново черната й коса се спускаше на гъсти, възлести кичури край бузите й. Червените й устни бяха разтегнати в змийска усмивка.
        Жената беше от арумийците.
        Понечих да се изправя, секунди ме деляха от това да скъсам обсидиана от врата си. Щях ли наистина да я нападна? Не бях сигурна, но не можех да стоя тук и да не правя нищо. Тялото ми се изопнаха. Арумите пътуваха по четирима, значи щом тук имаше една, някъде чакаха още трима.
        Кръвта бучеше в ушите ми. Така бях погълната от жената, че забравих за Блейк, докато той не изникна пред мен.
        Вдигна ръка.
        Всички хора замръзнаха. Всички.
        Някои тъкмо поднасяха вилиците към устата си. Други застинаха на средата на разговора си, с усти отворени в безмълвен смях. Неколцина дори стояха уловени насред крачка с едно стъпало във въздуха. Една от сервитьорките се канеше да запали свещ с малка запалка. Тя бе замръзнала, но пламъкът все така танцуваше над запалката. Никой не говореше, никой не помръдваше и сякаш никой не дишаше.
        Блейк? Отстъпих крачка назад, без да съм сигурна от кого трябва да се страхувам повече - от жената или от безобидното сърфистче.
        Жената не бе замръзнала. Тя въртеше глава плавно ту наляво, ту надясно и оглеждаше внимателно замръзналите хора и неколцината луксени, които според мен бяха в ресторанта.
        - Арумиец - с тих, обвинителен глас изрече Блейк.
        Тя се извърна насам, но главата й продължи да се движи. Свали очилата си и примигна.
        - Човек?
        - Не съвсем - разсмя се Блейк.
        И в този миг се нахвърли отгоре й.
        Глава 18
        Блейк беше дяволска нинджа.
        Със скоростта на светкавица той се мушна под протегнатата ръка на жената, завъртя се и й нанесе жесток удар в гърба. Тя залитна напред и се завъртя силно. Въздухът край ръката й почерня от тъмната сила. Тя отстъпи назад и се приготви да нанесе удар.
        Блейк приклекна, завъртя се и подкоси с ритник краката й, обути в кожа. Тъмната енергия взе да избледнява. Двамата се изправиха на крака и започнаха да се дебнат в кръг в тясното пространство между претъпканите маси и замръзналите хора.
        Стоях там слисана, пленена от битката, която се разиграваше пред очите ми. Лицето на Блейк бе безизразно. Сякаш бе претърпял пълна промяна, превръщайки се в нинджа, чието същество бе изцяло съсредоточено върху жената от Арум.
        Блейк се спусна в атака, дланта му удари жената по брадичката и отметна главата й назад. Зъбите й изтракаха и когато отново изправи глава, от устната й потече черна, мазна субстанция.
        Тя изчезна, заемайки истинската си форма. Тъмното й тяло представляваше гъста маса, подобна на облак. Жената се спусна към Блейк.
        Той се изсмя.
        И се завъртя толкова бързо, че ръката му загуби ясните си очертания и потъна дълбоко в гърдите на онова, което бяха гърдите на жената. Часовникът му… не бе обикновен часовник. Това бе парченце от обсидиан, което в момента се намираше в гърдите на жената от Арум.
        Блейк измъкна рязко ръката си.
        Жената прие обратно човешката си форма и на бледото й лице се прочете ужас. Секунда след това тя избухна сред облак черен дим, който отвя косата ми назад, а въздухът се изпълни с горчив мирис.
        Без да дава никакви признаци на умора, Блейк се върна при мен и натисна нещо върху часовника си. Сложи го отново на китката си и прокара ръка през косата си.
        Докато го гледах с отворена уста, обсидианът в ръката ми бързо изстина.
        - Ти да не би да си нещо като… Джейсън Борн?
        С няколко крачки Блейк се намери при масата, хвърли една двайсетачка и една банкнота от десет долара върху покривката в шотландско каре.
        - Трябва да поговорим някъде насаме.
        Поех си дъх с ококорени очи. Светът ми току-що бе станал още малко по-откачен, но щом можех да приема извънземните, щях да се оправя и с нинджа Блейк. Но това не означаваше, че ще тръгна с него нанякъде, без да съм разбрала какво по дяволите беше той.
        - Колата ми.
        Блейк кимна и тръгна към вратата. Отвори я, изчака ме да мина първа и се обърна към застиналия ресторант. С едно махване на ръката всички отново се раздвижиха. Никой не бе забелязал, че са били замразени за няколко минути.
        Бяхме на две крачки от колата, когато усетих, че ръцете ми треперят, а вратът ми бе настръхнал.
        - Шегуваш се - измърмори Блейк и ме улови за ръката.
        Нямаше нужда дори да поглеждам. На паркинга никъде не се виждаше джип „Инфинити“, но Деймън си имаше своите специални начини на придвижване, когато се налагаше.
        Висока, внушителна сянка падна отгоре ни и аз вдигнах поглед. Деймън стоеше пред нас, нахлупил ниско черна бейзболна шапка, която скриваше горната част на лицето му.
        - Какво… какво правиш тук? - попитах аз и в следния миг осъзнах, че Блейк ме е хванал за ръка. Освободих се от него.
        Деймън така бе стиснал зъби, че челюстта му би могла да среже мрамор.
        - Тъкмо се канех да ти задам същия въпрос.
        О… о, божичко, нещата никак не отиваха на добре. Изведнъж мадамата от Арумиец и нинджа Блейк изгубиха значението си. Остана само Деймън и неговите вероятни, но абсурдни заключения.
        - Не е това, което…
        - Вижте, не знам какво става между вас двамата - докато говореше, Блейк уви ръката си около моята, - но аз и Кейти трябва да си поговорим…
        В един миг Блейк говореше, в следния бе притиснат в прозореца на „Пушената дупка“, а над него се бе надвесил плътно извънземен, висок над метър и осемдесет.
        Лицето на Деймън бе само на сантиметри от това на Блейк, а козирката на шапката му се бе забила в челото му.
        - Ако само още веднъж я докоснеш, аз ще…
        - Какво ще направиш? - изстреля Блейк в отговор, присвил очи. - Какво ще направиш, Деймън?
        Аз го хванах за рамото и го дръпнах. Деймън не помръдна.
        - Хайде, Деймън. Пусни го.
        - Искаш да знаеш какво ще направя ли? - цялото тяло на Деймън се изопна под ръката ми. - Знаеш ли къде се намират главата и задникът ти? Е, съвсем скоро ще се запознаят един с друг.
        О, мили боже. Започвахме да събираме публика. Хората ни гледаха от колите си. Сигурно и целият ресторант наблюдаваше сцената иззад прозорците. Опитах се отново да разделя двете момчета, но никой от тях не ми обърна внимание.
        - Искам да те видя как ще опиташ - присмя му се Блейк.
        - Помисли си добре - изсмя се тихо Деймън. - Защото, приятел, нямаш представа на какво съм способен.
        - Виж, ето това е най-смешната част. - Блейк стисна китката на Деймън. - Знам много добре на какво си способен.
        Тръпки ме полазиха по гърба. Кой по дяволите беше този Блейк?
        Едно момче с карирана риза излезе от ресторанта и подръпна нагоре дрипавите си дънки. Тръгна към нас и по пътя изплю дъвката си.
        - Момчета, искате ли да счупите прозореца още сега, преди някой да е извикал…
        Блейк вдигна свободната си ръка и момчето с ризата просто спря. Със страх погледнах през рамо - всички на паркинга бяха застинали. Без съмнение вътре в ресторанта цареше същото положение.
        По очертанията на тялото на Деймън пропълзя бяло червеникава светлина. Настана напрегнато мълчание. Знаех, че само след секунда той ще се превърне в луксен и ще разпердушини Блейк.
        Хватката на Деймън явно се затегна, защото Блейк изохка.
        - Не знам кой си или какво си, но ми дай по-скоро свястна причина да не те запратя на бърза ръка в следващия ти жалък живот!
        - Знам кой си - задави се Блейк.
        - Това не ми върши работа - изръмжа Деймън и аз трябваше да се съглася с него. Хвърлих нервен поглед към момчето с ризата. Той още стоеше там замръзнал с отворена уста, от която се подаваха пожълтели зъби. Светлината около Деймън се засилваше. - Опитай с нещо друго.
        - Току-що убих една жена от Арумиец и при все че ти си едно безочливо магаре, ние не сме врагове. - Следващите му думи бяха прекъснати от задушаването и аз улових Деймън и за двете рамена. За нищо на света не можех да му позволя да удуши Блейк. - Мога да помогна на Кейти - изхриптя той. - Това стига ли ти?
        - Какво? - попитах аз и пуснах ръце.
        - Дори само това, че произнасяш името й, е достатъчно да разпали в мен желание да те убия. Тъй че не ми стига.
        Очите на Блейк се стрелнаха към мен.
        - Кейти, аз знам какво си, на какво ще станеш способна и мога да ти помогна.
        Взирах се в него уплашено.
        Деймън се приближи към Блейк. Очите му бяха станали чисто бели и светеха, приличаха на диаманти.
        - Искам да те питам нещо. Ако те убия, тези хора ще се размразят ли?
        Блейк ококори очи и аз разбрах, че Деймън не се шегува. Той изобщо не харесваше Блейк и момчето, или там каквото и да беше той, явно представляваше неизвестна заплаха. Знаеше много, прекалено много, освен това бе наясно какво съм. Какво съм? О, я стой малко…
        Спуснах се напред.
        - Пусни го, Деймън! Трябва да разбера за какво говори.
        Пламналите му очи обаче не се откъсваха от Блейк.
        - Отдръпни се, Кат. Говоря сериозно, стой настрана.
        Как ли пък не!
        - Спри. - Той не отвърна и аз изпищях: - Спри! Спри поне за малко, мътните те взели!
        Деймън примигна и очите му се стрелнаха към мен. Блейк се възползва от мига, блъсна ръката на Деймън и се освободи. Затътри се по-надалеч от него.
        - Исусе - Блейк разтриваше гърлото си. - Имаш проблеми с овладяването на гнева. Това е като болест.
        - Но има лек и той се казва „ще ти сритам задника“.
        Блейк му показа среден пръст. Деймън тръгна напред, а аз едва успях да се изпреча на пътя му. Сложих ръце на гърдите му и погледнах в очите му, които ми бяха почти чужди сега.
        - Опомни се. Трябва да престанеш.
        Деймън изви устни и се озъби:
        - Той е…
        - Не знаем какво е - пресякох го аз, защото знаех какво ще каже. - Но той току-що уби една жена от Арумиец и то без да нарани мен или някой друг, а имаше хиляди възможности да го стори.
        Деймън въздъхна буйно:
        - Кат…
        - Деймън, трябва да го изслушаме. Аз трябва да чуя какво има да ми каже. - Поех дълбоко дъх. - Освен това тези хора наоколо вече за втори път биват замразени. Това сигурно е вредно за тях.
        - Не ме интересува. - Той отново впери поглед в Блейк и, мили боже, изразът на лицето му трябваше да накара Блейк да си плюе на петите. Но Деймън разкърши широките си рамене, отстъпи назад и извърна диамантените си очи към мен. Аз се свих и отстъпих назад. - Ще го чуем какво има да каже. После ще реша дали заслужава да види утрешния ден.
        Това бе най-доброто, на което можехме да се надяваме за момента. Хвърлих поглед към Блейк, който подбели очи. На това момче май не му се живееше.
        - Можеш ли да ги върнеш в нормалното им състояние? - махнах аз към момчето с ризата.
        - Разбира се. - Той размаха леко китката си.
        - Полицията - довърши момчето.
        Обърнах се към него:
        - Всичко е наред. Благодаря ти. - Завъртях се на другата страна и отметнах косата, която вятърът беше запратил в лицето ми. - В колата ми… ако вие двамата успеете да се сдържите и да не се хванете за гушите в това тясно пространство?
        Без да продума. Деймън важно отиде до колата и се пъхна на предната седалка. Изпуснах накъсана въздишка и тръгнах към шофьорското място.
        - Той винаги ли е толкова докачлив? - попита Блейк.
        Изгледах го мрачно и отворих вратата. Без да поглеждам към Деймън, пуснах парното, после се извърнах назад с лице към Блейк.
        - Какъв си ти?
        Той се загледа през прозореца и раздвижи долната си челюст.
        - Същото, каквото подозирам, че си и ти.
        Затаих дъх:
        - И какво мислиш, че съм аз?
        Деймън изпука врата си, но не се обади. Беше като граната, на която са дръпнали запалката, и всички го чакахме да избухне.
        - Отначало не знаех. - Блейк се облегна назад. - Имаше нещо у теб, което ме привличаше, но не разбирах какво.
        - Внимавай какво ще кажеш по-нататък - изръмжа Деймън.
        Аз се смутих и стиснах обсидиана в ръка.
        - Обясни ми, не разбирам.
        Блейк поклати глава и се загледа право напред.
        - Още първия път, в който те видях, разбрах, че си различна. След това се случи инцидентът с клона, аз видях огърлицата ти и проумях всичко. Само тези, които знаят, че трябва да се боят от сенките, носят обсидиан. - Секундите отминаваха в мълчание. - След това на срещата… чашата и чинията не паднаха в скута ми сами.
        От седалката до мен се чу доволен смях.
        - Хубави времена.
        Сърцето ми заби тройно по-бързо от безпокойство.
        - Какво знаеш?
        - На земята има две извънземни раси - луксените и арумийците. - Той замълча, а Деймън се извърна в седалката си назад. Блейк преглътна. - Способен си да местиш предмети, без да ги докосваш и можеш да манипулираш светлината. Сигурен съм, че има и още. Също така умееш да лекуваш хора.
        Пространството в колата отесня прекомерно. Въздухът не достигаше. Щом Блейк знаеше истината за луксените, не означаваше ли това, че и от МО също я знаеха? Пуснах камъка и стиснах здраво волана. Сърцето ми биеше до пръсване.
        - От къде знаеш всичко това? - попита Деймън с изненадващо равен глас.
        Последва мълчание.
        - Когато бях на тринайсет, тъкмо си тръгвах от тренировката по футбол с един мой приятел - Крис Джонсън. Той беше обикновено дете като мен, само дето беше свръх бърз, никога не боледуваше и родителите му никога не идваха на мачовете. Но кой ти гледа тези неща, нали? И аз не им обръщах внимание, докато един ден както се шляех, взех, че стъпих на улицата точно пред едно такси, което летеше с бясна скорост. Крис ме излекува. Оказа се, че бил извънземен. - Устните на Блейк се извиха в горчива усмивка. - Аз се радвах, мислех, че това е страхотно. Най-добрият ми приятел беше извънземен - колко човека могат да се похвалят с това? Само дето не знаех, а и той така не ме предупреди, че ми е запалил задника и той свети. Пет дни по-късно четирима души нахълтаха в къщата ни.
        - Искаха да знаят къде са онези - продължи той, стиснал ръце в юмруци. - Не знаех какво търсят. Убиха пред очите ми майка ми, баща ми и малката ми сестричка. И когато все така не можах да им помогна, ме пребиха почти до смърт.
        - О, боже - прошепнах ужасено аз. Деймън извърна очи настрани, стиснал зъби.
        - Боя се, че той май не съществува - изсмя се сухо Блейк. - Както и да е, отне ми доста време да разбера, че щом някой луксен те излекува, ти придобиваш техните способности. Пратиха ме да живея при чичо ми и там мебелите изведнъж просто взеха да летят навсякъде. Когато осъзнах, че моят приятел ме бе променил, направих прочуване, доколкото можах. При все че нямаше нужда. Арумите пак ме откриха.
        Страхът сграбчи стомаха ми.
        - Какво искаш да кажеш?
        - Жената в ресторанта не можа да ме усети заради бета кварца - да, и аз това знам. Но ако бяхме вън от обсега на кварца, тогава за тях сме точно като… твоя приятел. Дори по-вкусни.
        Този разказ потвърди един от страховете ми. Ръцете ми се плъзнаха от кормилото. Сякаш някой бе издърпал чергата под краката ми и аз се бях пльоснала по очи на пода.
        Блейк въздъхна.
        - Когато осъзнах голямата опасност, в която се намирам, започнах да тренирам както тялото си, така и способностите си. Научих всичко за техните слабости чрез… други хора. Оцелях според силите си.
        - Прекрасно е, че си загрижен и споделяш страданията си и прочие лиготии, но как от всички места на света се озова точно тук?
        Той погледна към Деймън.
        - Когато научих за бета кварца, се преместих тук с чичо ми.
        - Ужасно удобно - измърмори Деймън.
        - Да, така е. Планините. Много е удобно за мен.
        - Съществуват куп други места, на които е пълно с бета кварц. - Тонът на Деймън се обагри от подозрение. - Защо тук?
        - Видя ми се най-ненаселеното място - отвърна Блейк. - Не си представях, че тук ще има толкова много аруми.
        - Значи всичко е лъжа? - попитах го. - За Санта Моника, за сърфинга?
        - Не, не всичко. Аз съм от Санта Моника и все така обичам да карам сърф. Не съм лъгал повече от теб, Кейти.
        Тук имаше право.
        Блейк облегна глава на седалката и затвори очи. Потъна в сенките, а умората натежа на раменете му. Явно беше, че малката му демонстрация на уменията да замразява хора го бе изтощила.
        - Ти си била ранена, нали? И някой от тях те е излекувал?
        До мен Деймън застина на седалката. Предаността към моите приятели не ми позволяваше да потвърдя теорията му. Не бих ги предала дори пред човек, който може би бе същият като мен.
        Той отново въздъхна:
        - Няма ли да ми кажеш кой е бил?
        - Това не е твоя работа. Как разбра, че съм различна?
        - Искаш да кажеш като оставим настрана обсидиана, извънземния антураж и клона? - Блейк се разсмя. - Заредена си с електричество. Виждаш ли? - Той се пресегна между двете седалки и сложи ръката си върху моята. Статичното електричество изпука, раздруса и двама ни.
        Деймън грабна ръката му и я запрати назад.
        - Не ми харесваш!
        - Чувствата ни са взаимни, драги. - Блейк ме погледна. - Същото се случва, когато докоснем луксен или арум, нали? Усещаш как кожата им бръмчи?
        Спомних си първия път, когато се бяхме докоснали в часа по биология.
        - От къде знаеш за МО?
        - Срещнах друг човек, който беше като нас. Тя се намираше под властта на МО. Изглежда беше разкрила способностите си и те набързо я бяха спипали. Разказа ми всичко за МО и какво търсят в действителност, а това не са нито луксените, нито арумийците.
        Това вече привлече цялото внимание на Деймън. Той почти се прехвърли на задната седалка при Блейк.
        - Какво искаш да кажеш?
        - Те търсят хора като Кейти. Пукната пара не дават за извънземните. Те искат нас.
        Гледах го със зяпнала уста. Скова ме леден страх.
        - Какво?
        - Обясни по-подробно - заповяда му Деймън, а нивото на статичното електричество в тясната кола се повиши.
        Блейк се приведе напред.
        - Наистина ли мислиш, че МО не знаят какви способности притежават както луксените, така и арумийците? Че след десетки и десетки години, в които ви изучават, те все още не са наясно с какво си имат работа? Защото ако наистина вярваш в това, тогава не си нищо повече от един наивен глупак.
        Обзе ме нов пристъп на ужас, но този път за Деймън и приятелите ми. Дори аз се съмнявах в това тяхно убеждение, но те винаги бяха така уверени, че са успели да прикрият дарбите си.
        Деймън поклати глава:
        - Ако МО знаеха за нашите способности, никога не биха ни оставили да се разхождаме на свобода. За секунда щяха да ни заключат.
        - Така ли мислиш? МО знаят, че луксените са мирна раса, както знаят, че арумийците не са същите като вас. Като ви държат на свобода, си решават проблема с арумийците. Пък и никой не се отървава от луксените, които им създават ядове? - Деймън се хвърли през седалката, но аз го улових, а и Блейк отскочи назад. Не че можех да го задържа, но той все пак се спря. - Виж, казвам само, че има и по-едри риби, които МО искат да уловят. И това са хората, които луксените мутират. Ние сме силни колкото вас - а в някои случаи дори по-силни. Единственият ни недостатък е, че се уморяваме далеч по-бързо и ни трябва по-дълго време, за да се заредим.
        Деймън се облегна назад, като ту свиваше, ту разпускаше юмруците си.
        - МО ви оставя да си мислите, че не са разкрили голямата ви, лоша тайна само защото знаят какво можете да причините на хората - рече Блейк. - Това е единствената причина. Иначе се интересуват именно от нас.
        - Не може да бъде - прошепнах аз. Мозъкът ми отказваше да приеме тази мисъл. - Защо им е да се интересуват от нас, а не от тях?
        - Божичко, Кейти, защо ли правителството ще го е грижа за шепа хора, които притежават повече способности от съществата, които са ги създали? Нямам отговор на този въпрос. Може би защото искат да съставят армия от свръхчовеци, която да бъде на тяхно разположение или група от хора, които биха могли да прогонят извънземните, в случай че това се наложи?
        Деймън изруга едва чуто - шедьовър на изкуството от ругатни. А това ме уплаши повече от всичко друго - то означаваше, че Деймън най-сетне бе започнал да се вслушва в онова, което говореше Блейк. И да му вярва.
        - Но как… как е възможно да станеш по-силен от луксените? - попитах аз.
        - Хубав въпрос - призна тихо Деймън.
        - В ресторанта, когато ти казах, че онзи мъж се кани да си тръгне, без да плати? Разбрах, защото успях да уловя откъслечни мисли от мъжа. Не всичко, но достатъчно, че да се досетя какво е намислил да прави. Мога да чуя почти всеки човек, всеки, който не е мутирал.
        - Мутирал? - Божичко, думата ми навя някои наистина отвратителни картини.
        - Ти си мутирала. Кажи ми, да си боледувала наскоро? Треска с много висока температура?
        Опасенията ми се надигнаха толкова бързо, че чак ми се зави свят. На седалката до мен Деймън се изопна.
        - По лицето ти прочитам, че съм познал. Нека да отгатна - треската е била толкова тежка, че сякаш цялото ти тяло е изгаряло в огън? Продължила е два-три дни, а след това си се почувствала добре - по-добре от всякога? - Той извърна глава към прозореца и поклати глава. - А сега можеш да местиш предмети, без да ги докосваш? Вероятно още нямаш контрол над способностите се. Когато масата в ресторанта се затресе, това не бях аз. Беше ти. И това е само върхът на айсберга. Скоро ще можеш да правиш далеч повече неща и ако не овладееш дарбата си, нещата ще се влошат. Целият град гъмжи от МО, скрити пред погледа на всички. Тук са, за да търсят хибриди. Доколкото на мен ми е известно, луксените обикновено не лекуват хора, но понякога се случва. - Той хвърли поглед към Деймън. - Очевидно.
        С треперещи ръце затъкнах косата зад ушите си. Нямаше смисъл да лъжа какво умея да правя. Блейк имаше право. Деймън ме бе превърнал в мутант.
        - Щом съществува такъв риск, тогава ти защо си тук?
        - Заради теб - рече той, без да обръща внимание на ръмженето, което се чу от Деймън. - Признавам, че отначало си мислех да не се връщам, да продължа напред, но чичо ми е тук… и ти също. Не са много онези, които МО не са успели да заловят. Трябва да проумееш в каква опасност се намираш.
        - Но ти почти не ме познаваш. - Струваше ми се абсурдно да рискува толкова много.
        - И ние не те познаваме - додаде Деймън, присвил очи. Блейк сви рамене.
        - Харесваш ми. Не ти, Деймън - усмихна се той. - Говорех за Кейти.
        - Аз изобщо, ама изобщо не те харесвам.
        Стомахът ми се сви. Моментът никак не беше подходящ да се забърквам в тази каша. Мозъкът ми беше претоварен.
        - Блейк…
        - Не го казах, за да те принудя да ми кажеш, че ме харесваш. Просто давам глас на фактите. Харесвам те. - Той ме погледна през спуснатите си клепки. - Освен това нямаш никаква представа в какви води си нагазила. Мога да ти помогна.
        - Глупости - възкликна Деймън. - Ако трябва да се научи да контролира способностите, аз мога да й помогна.
        - Така ли мислиш? За теб това е втора природа, Деймън. Но не и за Кейти. Аз трябваше да се науча да обуздавам дарбите си. Мога да я науча как да се владее. Да я стабилизирам.
        - Да ме стабилизираш? - Смехът ми ме задави. - Какво ме чака? Да не би да се взривя?
        Блейк ме погледна.
        - Можеш сериозно да нараниш себе си или другите. Чувал съм страшни истории, Кейти. Някои мутирали човешки същества… Е, да кажем, че краят им не е никак приятна гледка.
        - Няма нужда да я плашиш.
        - Аз не се опитвам. Такава е голата истина - отвърна Блейк. - Ако МО разберат за теб, те ще те приберат. А ако не можеш да контролираш способностите си, те ще те приспят.
        Ахнах и се извърнах настрани. Да ме приспят? Като някое диво животно? Всичко се случваше прекомерно бързо. Точно бях прекарала приятна, нормална вечер с Деймън - точно онова, което бях искала от Блейк, който се оказа всичко друго само не и нормален. През цялото време си бях мислила, че е привлечен към мен, защото той така иска, а накрая се оказа, че бил привлечен, защото и двамата сме бъдещи X-Men.
        Ха. Иронията е такава кучка.
        - Кейти, знам, че ти идва в повече. Но трябва да се подготвиш. Напуснеш ли града, арумийците ще те погнат по петите. Ако преди това успееш да се промъкнеш покрай МО.
        - Прав си, идва ми в повече. - Обърнах се с лице към него. - Мислех те за нормален, а ти ми казваш, че МО ме дебнат. Казваш ми, че ако някога се опитам да избягам от града, арумийците ще ме хапнат на закуска. А най-хубавата част беше, че мога да изгубя контрол, над каквито сили там притежавам и да залича семейство от четирима души, а сетне ще ме приспят! Всичко, което исках, е да си хапна от проклетите пържени картофки и да бъда нормална!
        Деймън подсвирна тихо, а Блейк се сви.
        - Кейти, ти никога няма да бъдеш нормална. Никога вече.
        - Млъквай - креснах му аз. Исках да ударя нещо, но трябваше да се съвзема. От боледуването на баща ми бях научила едно - нещата не могат да се променят. Но човек може да промени отношението си към тях. Откакто се преместихме тук, откакто се запознах с Деймън и Ди, аз се бях променила.
        Поех си дълбоко дъх, овладях гнева, страха и раздразнението си. Трябваше да погледнем нещата от нов ъгъл.
        - Какво ще правим?
        - Неговата помощ не ни е необходима - обади се Деймън.
        - Напротив - прошепна Блейк. - Чух за случая с прозорците и Саймън.
        Погледнах към Деймън, но той поклати плава.
        - Следващия път какво ще бъде? Саймън избяга и сега един господ знае какво прави. Втори път може да нямаш този късмет.
        Изчезването на Саймън не беше късмет. Не исках да гледам на случката по този начин. Отпуснах глава назад, затворих очи. Лед скова крайниците ми. Вече не се боях, че ще издам луксените, боях се за себе си. И за майка ми.
        - От къде знаеш толкова много за тях? - попитах едва чуто.
        - Момичето, за което ти казах? Тя ми разказа всичко. Исках да й помогна… да се измъкне от лапите им, но тя отказа да си тръгне. МО държаха нещо или някой, на когото тя много държеше.
        Божичко. МО беше като мафията - биха използвали всички средства, ако стане нужда. Потреперих.
        - Кое беше това момиче?
        - Лиз някоя си. Не й знам фамилията.
        Стените в колата сякаш се свиха навътре. В капан. Чувствах се в капан.
        До мен Деймън кипеше от гняв.
        - Знаеш ли - обърна се той към Блейк, - нищо не ме спира да те убия. Още сега.
        - Напротив - отвърна Блейк с равен глас. - Кейти те спира и фактът, че не си хладнокръвен убиец.
        Деймън се изопна, замръзна.
        - Нямам ти доверие.
        - Не ми трябва твоето доверие. Това на Кейти ми стига.
        Но точно там беше работата - аз хич не бях сигурна, че му вярвам. Но пък той беше като мен и ако можеше да ми помогне да прикрия Деймън и приятелите си, аз бих направила всичко. Всички други решения щяхме да взимаме в крачка.
        Погледнах към Деймън. Той се взираше напред, стиснал таблото, сякаш пластмасата му помагаше да не губи почва под краката си. Дали се чувстваше толкова безпомощен, колкото и аз? Но това нямаше значение; аз не можех и никога не бих го изложила на риск.
        - Кога започваме? - попитах.
        - Ако можеш, още от утре.
        - Майка ми излиза за работа в пет - преглътнах аз.
        Блейк се съгласи, а Деймън се обади:
        - Ще дойда и аз.
        - Не е необходимо - изстреля в отговор Блейк.
        - Пукната пара не давам. Няма да правиш нищо с Кейти в мое отсъствие. - Той се извърна отново към момчето. - Да сме наясно - нямам ти никакво доверие.
        - Все едно. - Блейк слезе от колата и вътре нахлу студен въздух. Извиках подире му. Той спря с ръка върху дръжката. - Какво?
        - Как се измъкна от арумийците, когато те нападнаха?
        Блейк изви поглед встрани, присви очи срещу небето.
        - Това е нещо, което все още не съм готов да обсъждам, Кейти - и той тръшна вратата и притича към своята кола.
        Няколко минути стоях така, загледана през прозореца, без да виждам нищо. Деймън измърмори нещо едва чуто, отвори вратата и изчезна сред сенките, който обграждаха ресторанта. Беше ме изоставил.
        Не помня как се добрах до вкъщи. Спрях на алеята, угасих двигателя, облегнах се назад и затворих очи. Нощта се процеждаше в смълчаната кола. Слязох, направих крачка и чух как стъпалата към верандата простенаха. Деймън ме бе изпреварил. Слезе по стълбите, нахлупил шапката ниско над очите си. Поклатих глава.
        - Деймън…
        - Не му вярвам. Изобщо не му вярвам, Кат. - Той свали шапката си, мушна пръсти в косата си, сетне отново я тръшна на главата си. - Пристига тук от никъде, а знае всичко. Инстинктът ми подсказва, че не може да му се има доверие. Може да е всякакъв, да работи за някоя организация. Не знаем нищо за него.
        - Прав си. - Изведнъж се почувствах ужасно уморена. Исках само да си легна, нищо друго. - Но поне така ще го държим под око, нали?
        Той се изсмя кратко и сухо.
        - Има и други начини да се разправим с него.
        - Какво? - Повиших глас аз и вятърът го понесе. - Деймън, нали не мислиш…
        - Дори не знам какво мисля. - Той направи крачка към мен. - Главата ми изобщо не е на мястото си в момента. - Замълча. - Ти какво правеше с него за начало?
        Сърцето ми подскочи.
        - Излязохме да хапнем по нещо набързо и аз…
        - Какво?
        Изведнъж се почувствах така, сякаш бях влязла в още по-голям капан. Не знаех как да отвърна и затова замълчах. Но мълчанието бе още по-голяма грешка.
        Деймън бавно осъзна и надигна брадичка. За миг зелените му очи потъмняха от суров гняв и обида.
        - Отишла си при Брайън след…
        След като бях прекарала нощта с него… увита в ръцете му. Поклатих глава, исках той да проумее защо съм излязла да се видя с Блейк.
        - Деймън…
        - Знаеш ли, изобщо не съм изненадан. - Усмивката му бе отчасти разбираща, отчасти горчива. - Ние се целунахме. Два пъти. Ти изкара нощта, използвайки ме като личната си възглавница… и това ти хареса. Сигурен съм, че си се уплашила още щом си тръгнах. Изтичала си при Борис, защото нямаш никакви чувства към него. А чувствата ти към мен те карат да трепериш от страх.
        Затворих уста.
        - Не съм изтичала право при Блейк. Той ми изпрати съобщение. Предложи да хапнем заедно, това дори не беше среща, Деймън. Отидох, за да му кажа…
        - Тогава какво беше, Кити? - той пристъпи напред и ме погледна отвисоко. - Той очевидно те харесва. Вече веднъж си го целунала. Готов е да жертва собствената си сигурност, за да те обучава.
        - Не е това, което си мислиш. Ако ме оставиш да ти обясня…
        - Ти не знаеш какво си мисля! - тросна ми се той.
        Нещо ужасно се разгъна в стомаха ми.
        - Деймън…
        - Знаеш ли, направо си невероятна.
        Не се съмнявах, че това не беше комплимент.
        - Нощта на купона, когато си помисли, че се натискам с Ашли? Беше толкова разстроена, че излезе навън и взриви прозорците на празната къща, излагайки себе си на опасност.
        Свих се. Всичко това беше истина.
        - А сега какво правиш? Когато не се целуваш с мен, тичаш да се натискаш с него?
        Но аз те харесвам. Думите отказваха да излязат от устата ми. Не знаех защо, но не можех да ги произнеса. Не и когато той се взираше в мен изпълнен с гняв, недоверие и ужасно разочарование.
        - Деймън, аз не се натискам с него! Ние сме само приятели. Това е всичко.
        Той изпъна устни скептично.
        - Кейти, аз не съм глупак.
        - Не съм казала, че си! - избухнах аз и раздразнението засенчи дълбоката болка в гърдите ми. - Ти дори не ми даваш възможност да ти обясня. Както винаги се държиш, сякаш всичко ти е ясно и все ме прекъсваш!
        - Както винаги ти си по-голям проблем, отколкото си представях.
        Свих се, сякаш ме бе зашлевил през лицето. Отстъпих крачка назад.
        - Аз не съм твой проблем. - Гласът ми изневери. - Вече не.
        Съжалението се промъкна през гнева.
        - Кат…
        - Никога не съм била твой проблем. - Гневът ми нарастваше като неовладян горски пожар. - И напълно сигурно е, че и занапред няма да бъда твой проблем.
        Прозорците в очите му, които ми разкриваха всичките му чувства, се затвориха и ме оставиха трепереща в мрака. Тогава разбрах. Разбрах, че го бях наранила повече, отколкото смятах, че е възможно. Бях го наранила много по-дълбоко, отколкото той някога ме бе наранявал.
        - По дяволите. Това - той махна с ръка край мен - сега дори не е важно. Просто забрави.
        И той изчезна, преди да мога да довърша изречението си. Слисана, аз се огледах наоколо, но той не се виждаше никъде. Болка прониза гърдите ми, очите ми се напълниха със сълзи. Обърнах се и тръгнах към вратата.
        И тогава изведнъж осъзнах.
        През цялото време бях заета да го отблъсквам от себе си, да му повтарям, че каквото и да имаше между нас, то не бе истинско. А сега, когато проумях дълбочината на неговите чувства, и на моите, той си бе отишъл.
        Глава 19
        Цяла сутрин и почти целия следобед се размотавах из къщата като зомби. Нещо ме стискаше в гърдите и не ми даваше мира. Очите ме боляха, сякаш бяха пълни със сълзи, които не искаха да потекат. Всичко ми напомняше на първите месеци след смъртта на баща ми.
        Без сърце написах набързо рецензията за един антиутопичен роман, който бях прочела миналата седмица и затворих лаптопа. Изтегнах се в леглото и се загледах в цепнатините на тавана, които приличаха на паяжини. Беше трудно да погледна истината в очите. Цяла сутрин се мъчех да я отхвърля. В гърдите ми се бе оформил заплетен възел от емоции и не искаше да мръдне от там. От време на време болката натежаваше, усилваше се.
        Харесвах Деймън - много, много го харесвах.
        Но бях толкова погълната да ближа раните си от поведението му при първата ни среща, че бях останала сляпа за растящите в мен топли чувства към него, за онова, което исках и което той изпитваше към мен. А сега какво? Деймън, който никога не се отказваше от нищо, си беше тръгнал, преди да ми позволи да му обясня всичко.
        Трябваше да си призная. Бях го наранила.
        Претърколих се на една страна и мушнах лицето си във възглавницата. Мирисът му все още се долавяше. Стиснах силно възглавницата и затворих очи. Как стана така, че нещата толкова се заплетоха? В кой миг животът ми се бе превърнал в някаква странна научнофантастична сапунена опера?
        - Момичето ми, добре ли си?
        Отворих очи и видях майка ми, която си беше облякла униформа на сърчица и завъртулки. От къде ги взимаше тези дрехи?
        - Да, просто съм уморена.
        - Сигурна ли си? - Тя седна на ръба на леглото и сложи длан върху челото ми. Когато реши, че не съм болна, се усмихна леко. - Коледната елха е прекрасна, Кети.
        Завладя ме вихрушка от емоции.
        - Да - рекох с дрезгав глас. - Красива е.
        - Кой ти помогна да я украсиш?
        Захапах вътрешната страна на бузата си.
        - Деймън.
        Майка приглади с ръка косата ми назад.
        - Много мило от негова страна.
        - Знам. - Помълчах. - Мамо?
        - Кажи, момичето ми?
        Дори не знаех какво ще й кажа. Всичко беше прекалено… объркано, прекалено оплетено в истината за това кои бяха приятелите ми. Поклатих глава.
        - Нищо. Обичам те.
        Тя се усмихна, наведе се и ме целуна по челото.
        - Аз също те обичам. - Изправи се, но на вратата се спря. - Мислех си да поканя Уил на вечеря тази седмица. Какво ще кажеш?
        Прекрасно беше, че любовният живот на майка ми вървеше така гладко.
        - Нямам нищо против.
        След като майка ми тръгна за работа, аз се насилих да стана. Блейк скоро щеше да се появи. А може би и Деймън.
        Отидох в кухнята и си взех една кола от хладилника. За да ми мине по-бързо времето, събрах всички книги, от които имах по две копия, и ги оставих на бюрото си. Някоя нова книга за предварително четене щеше да ме накара да се почувствам по-добре. Когато слязох долу, за да си взема колата, защото тя по някое време явно бе избягала от мен, усетих по врата познатата топлина.
        Замръзнах на най-долното стъпало, стиснала здраво парапета с ръка.
        На вратата се почука.
        Скочих на пода, завтекох се към вратата и отворих. Стисках дръжката и дишах тежко.
        - Здрасти.
        Деймън повдигна черните си вежди.
        - Така тропаше, че си помислих, че ще изхвърчиш право през вратата.
        Изчервих се.
        - Аз… хъм… търсех си колата.
        - Търсила си колата?
        - Изгубих я.
        Той погледна над рамото ми и на устните му заигра усмивка.
        - Ето я там, на масата.
        Обърнах се и видях как червено-бялата кутийка ми се смее от ъгъла на масата.
        - О, благодаря ти.
        Деймън влезе вътре и минавайки край мен, ме докосна по ръката. Странно, но това че се самопокани да влезе вече не ме разстройваше. Той мушна ръце в джобовете си и се облегна на стената.
        - Кити…
        Обхвана ме вълнение.
        - Деймън…?
        Той пак ме гледаше полуусмихнат, но без обичайното си самодоволство.
        - Изглеждаш уморена.
        Приближих се малко.
        - Не спах добре тази нощ.
        - Мислеше си за мен ли? - попита той с приглушен глас. Последва миг колебание.
        - Да.
        Очите му се разшириха леко от изненада.
        - Бях си приготвил цяла реч за това как трябва да спреш да отричаш, че аз поглъщам всяка твоя мисъл денем, а нощем те спохождам в сънищата ти. Сега не знам какво да кажа.
        Облегнах се на стената до него. Усещах топлината, която излъчваше тялото му.
        - Ти? Останал без думи? Това заслужава да влезе в рекордите.
        Деймън сведе глава, очите му бяха дълбоки и безкрайни като горите навън.
        - Аз също не спах добре тази нощ - рече той.
        Приближих се още, додето ръката ми се докосна в неговата. Той леко се вцепени.
        - Снощи…
        - Исках да ти се извиня - каза той и аз отново останах слисана. Той се извърна с лице към мен, а аз намерих ръката му, без да поглеждам надолу. Пръстите му се сплетоха в моите. - Съжалявам…
        Някой се покашля.
        Сепнах се от изненада. Преди да успея да се обърна, Деймън присви очи и в тях проблесна гняв. Пусна ръката ми и отстъпи навътре. Дявол го взел. Бях забравила Блейк. И бях забравила вратата отворена зад мен.
        - Да не би да ви прекъсвам? - попита Блейк.
        - Да, Барт, ти вечно ни прекъсваш - отвърна Деймън.
        Обърнах се, а сърцето ми взе да спада, сякаш някой го бе пробил като балон. Гърбът ми пламна под погледа на Деймън.
        Блейк отвори втората врата и влезе.
        - Съжалявам, че толкова много се забавих, докато пристигна.
        - Колко жалко, че не си се забавил повече. - Деймън лениво се протегна като котка. - И още по-жалко е, че не си се изгубил или…
        - Не съм бил изяден от диви глигани и не съм загинал в ужасна верижна катастрофа с десет други автомобила. Разбрах накъде биеш. - Блейк мина наперено край нас. - Деймън, няма нужда да оставаш. Никой не те насилва.
        Деймън се завъртя на пети и тръгна след Блейк:
        - Няма друго място, на което бих предпочел да бъда.
        Главата ми вече започваше да пулсира тежко. Тренировките в присъствието на Деймън нямаше да бъдат лесна работа. Бавно се отправих към дневната. А там течеше епична битка - двамата се гледаха мръсно в очите и чакаха да видят кой първи ще отстъпи.
        Покашлях се:
        - Е, от къде ще започнем?
        Деймън отвори уста и само господ бог знаеше какво щеше да се излее от там, ако Блейк не го бе предварил:
        - Първо трябва да сме наясно какво вече умееш да правиш.
        Пригладих косата си назад. Чувствах се неловко, че и двамата така ме зяпаха, сякаш… сякаш и аз дори не знаех какво.
        - Ами, струва ми се, че мога съвсем малко неща.
        - Е, вече спря клона - сви Блейк устни. - Случаят с прозорците също. Вече имаме две неща.
        - Но аз не съм направила ни едното нарочно. - Блейк ме погледна объркано и аз се обърнах за помощ към Деймън. Той се бе излегнал на канапето и изглеждаше отегчен. - Искам да кажа, че усилието не беше съзнателно.
        - О - веждите му се спуснаха ниско над очите. - Това е разочароващо.
        Божичко. Благодаря. Ръцете ми се отпуснаха до тялото.
        Ясният поглед на Деймън се плъзна към Блейк:
        - Ама ти си бил страхотен учител.
        Блейк не му обърна никакво внимание.
        - С други думи тези прояви на сила са били случайни? - Когато кимнах, той стисна с два пръста гърба на носа си.
        - Може би силата ми просто ще се изгуби? - попитах аз с надежда.
        - Ако беше така, досега това трябваше да се е случило. Виж, от онова, което можах да науча, след мутация се случва едно от следните четири неща. - Той започна да се разхожда из стаята, сякаш се стремеше да стои по-надалеч от мен. - Човекът може да се излекува и след няколко седмици, понякога и месеци, всичко замира. Човекът може да мутира и дарбата му остава, а той развива същите способности като луксените, че дори и повече. Има и такива, които сами се… унищожават. Но ти си вън от тази фаза.
        Слава богу, помислих си иронично.
        - И?
        - Има и хора, които мутират отвъд всякакви очаквания.
        - Какво означава това? - Деймън барабанеше с пръсти по страничната облегалка на канапето. Изгледах го кръвнишки.
        Блейк скръсти ръце и се заклати на пети.
        - Ами външният ти вид мутира до чудовищност, а също и в главата настъпват промени. При всеки е различно.
        - Аз ще се превърна ли в мутант? - изписках аз.
        - Не ми се вярва - разсмя се той.
        Не ми се вярва не беше толкова нагоре по скалата на увереността.
        Деймън спря досадното си барабанене.
        - И от къде знаеш всичко това, Флейк?
        - Блейк - поправи го той. - Както казах, познавам и други като Кейти, които са били подлъгани от МО.
        - А-ха - изсмя се Деймън.
        Блейк поклати глава.
        - Както и да е. Да се върнем върху важните неща. Трябва да проверим дали можеш да контролираш силата си. Ако ли не…
        Преди да успея да отвърна, Деймън бе станал на крака и се бе наврял в лицето на Блейк.
        - Или какво, Ханк? Какво ще стане, ако не може да я контролира?
        - Деймън - въздъхнах аз. - Първо на първо, името му е Блейк. Б-Л-Е-Й-К. И второ, може ли да минем без тези твои изблици на мачо мен? Защото ако продължаваме така, тренировката ще ни отнеме цяла вечност.
        Той се обърна към мен, прикова ме с мрачния си поглед, но аз само обелих нагоре очи.
        - Добре, какво предлагаш?
        - Най-добре за начало да проверим дали можеш да преместиш нещо по свое желание. - Блейк замълча. - И след това ще продължим нататък.
        - Какво да преместя?
        Блейк огледа стаята.
        - Какво ще кажеш за някоя книга?
        Книга? И коя по-точно? Поклатих глава и се фокусирах върху онази, на чиято корица имаше нарисувано момиче с рокля, която се превръщаше в розови цветчета. Много красиво. Разказваше се за прераждането, а главният герой беше просто прекрасен, романтичен. Божичко, толкова ми се искаше да изляза на среща…
        - Концентрирай се - прекъсна мислите ми Блейк.
        Направих физиономия, но добре де, не се бях концентрирала. Представих си как книгата се издига във въздуха и се понася към ръката ми, както толкова пъти бях виждала да правят Деймън и Ди.
        Нищо не стана.
        Опитах отново по-съсредоточено. Но книгата си остана на облегалката на канапето… а също и възглавничките, дистанционното и списанието на мама „Гуд Хаускийпинг“.
        Минаха три часа, а най-доброто, което постигнах, беше да накарам масичката за кафе да потрепери и Деймън да захърка на канапето.
        Провалих се.
        Уморена и в лошо настроение, аз приключих с упражненията за деня и събудих Деймън като ритнах крака му от масичката за кафе.
        - Гладна съм. Уморена съм. И за днес приключих.
        Веждите на Блейк се стрелнаха нагоре.
        - Добре. Ще продължим утре. Няма нищо.
        Аз го изгледах кръвнишки.
        Деймън протегна ръце и се прозя.
        - Брей, Брад, ти си бил страхотен треньор. Смаян съм.
        - Затваряй си устата - рекох му аз, а после изпратих Блейк до вратата. На верандата му се извиних. - Съжалявам, че съм толкова раздразнителна, но точно сега се чувствам като епичен неудачник, като капитан на личната ми лодка, която току-що се е преобърнала.
        - Ти не си неудачник, Кейти - усмихна се той. - Упражненията може да отнемат известно време, но накрая разочарованието ще си струва. Последното нещо, което искаш, е МО да узнаят, че си мутирала и да дойда да приберат виновника.
        Потреперих. Ако стана причина за нещо подобно, това би ме убило.
        - Знам… и ти благодаря за помощта. - Прехапах устни и вдигнах поглед към него. Може би Деймън имаше право снощи - Блейк рискуваше много, дори само защото се навърташе край мен. Нима повечето хора не биха побягнали, ако знаеха, че МО са се окопали в района? Но не ми се искаше да мисля, че той прави всичко това, защото имаше чувства към мен.
        - Блейк, знам, че това е опасно за теб и не…
        - Кейти, всичко е наред. - Той сложи ръка на рамото ми и ме стисна, но побърза да ме пусне; може би се боеше, че Деймън ще изскочи от нищото и ще му счупи ръката. - Не очаквам нищо от теб.
        Почувствах известно облекчение.
        - Не знам какво да кажа.
        - Няма нужда да казваш каквото и да е.
        Нима? Доверието в Блейк изискваше да скоча в неизвестността, но той бе имал куп възможности да предаде както мен, така и Деймън, а не го бе сторил. Увих ръцете си около кръста, за да се стопля.
        - Това, че ни помагаш, е много мило от твоя страна. Само това исках да ти кажа.
        Усмивката на Блейк се разтегна още и лешниковите му очи затанцуваха.
        - Това означава, че ще имам възможност да прекарвам повече време с теб. - Бузите му поруменяха и той извърна поглед встрани, покашля се. - Добре, ще се видим утре. Нали?
        Кимнах. Блейк ми се усмихна малко странно и си тръгна. Влязох вътре. Не бях на себе си от умора.
        Деймън, естествено, не беше на канапето. Послушах инстинкта си и затътрих нозе към кухнята и го заварих там. На шкафа бяха пръснати хляб, колбаси и майонеза.
        - Какво правиш?
        Той размаха един нож.
        - Нали каза, че си гладна.
        Сърцето ми направи задно салто.
        - Не трябваше, но ти благодаря.
        - Аз също бях гладен. - Деймън плесна майонеза върху хляба и я размаза гладко. Набързо приготви два сандвича с шунка и сирене, обърна се и ми подаде единия. После се облегна на шкафа. - Яж.
        Гледах го вторачено.
        Той се усмихна и отхапа голяма хапка от сандвича си. Задъвка бавно, като не откъсваше очи от мен, докато се храня. Мълчанието се проточи цяла вечност. След като изяде и втория сандвич с шунка и сирене, който беше по-скоро само с майонеза и сирене, аз раздигнах и почистих. Измих си ръцете и спрях кранчето. Деймън постави ръцете си от двете ми страни върху плота. Топлината пробяга по гърба ми и аз не се осмелих да шавна. Деймън беше прекалено, прекалено близо до мен.
        - Интересен разговор проведохте с Бътлър на верандата. - Дъхът му затанцува по врата ми.
        Опитах се да потисна потръпването си, но не успях.
        - Името му е Блейк, а ти си подслушвал, нали?
        - Просто държах нещата под око. - Върхът на носа му ме докосна по врата, а пръстите му се свиха върху стоманената мивка.
        - Значи много мило било от негова страна, задето ти помага?
        Затворих очи и изруга тихо.
        - Деймън, той се излага на риск, без значение дали го харесваш или не - това поне трябва да му признаеш.
        - Нищо не трябва да му признавам, освен да му наритам задника, както заслужава. - Той отпусна главата си на рамото ми. - Не искам да се захващаш с тези упражнения.
        - Деймън…
        - И това няма нищо общо с яростната ми ненавист към момчето. - От мивката ръцете му се прехвърлиха върху хълбоците ми. - Нито с факта, че…
        - Че ревнуваш от него? - довърших аз и обърнах страната си така, че бе опасно близо до устните му.
        - Аз? Да ревнувам от него? Нищо подобно. Канех се да кажа нито с факта, че има такова глупаво име. Блейк? Римува се с кейк. Хайде де.
        Извих очи нагоре, но в този миг той се изправи и ме притисна към себе си. Гърбът ми се опря плътно в гърдите му и той обви ръцете си около кръста ми. Омайваща топлина потече във вените ми. Защо, защо Деймън трябваше винаги да стои толкова близо до мен?
        - Кити, аз не му вярвам. Всичко около него е прекалено удобно.
        За мен причините за недоверието на Деймън бяха твърде очебийни. Измъкнах се и успях да се обърна с лице към него. Ръцете му се върнаха отново на мивката.
        - Не искам да разговаряме за Блейк.
        Той повдигна черните си вежди.
        - За какво искаш да разговаряме?
        - За снощи.
        Той ме погледна за миг, после отстъпи назад. Мина чак от другата страна на кухненската маса, сякаш изведнъж се бе уплашил от мен. Скръстих ръце.
        - Всъщност исках да довършим разговора, който водехме, преди Блейк да се появи.
        - Който беше за снощи.
        - Да - изрекох провлечено аз.
        Деймън се почеса по наболата брада.
        - Аз дори не знам какво се канех да ти кажа.
        Веждите ми скокнаха нагоре. Какво разочарование.
        - Виж, снощи се бях ядосал. И не бях подготвен за… за всичко, което се случи. - Той затвори очи за миг. - Както и да е, това не е важно. Но Барт е важен.
        Отворих уста, но той продължи.
        - Част от мен просто иска да го хване и да се отърве от него. Няма да е трудно. - Този път ченето ми падна на пода. Деймън се усмихваше студено. - Говоря сериозно. Кити. Той представлява опасност не само за теб. Ако ни мами, той става опасен и за Ди. Затова искам да я държа колкото се може по-настрани от всичко това.
        - Разбира се - измърморих аз. За нищо на света не бих я забъркала.
        Той скръсти силните си ръце и стана делови:
        - Но ако му играем по свирката, това ще ни даде възможност да го следим отблизо и да разберем дали крои нещо. Тъй че ти имаше право снощи.
        Но аз исках да обсъдим съвсем друга част от разговора ни. След като видях колко много се бе засегнал, когато си бе помислил, че съм излязла на среща с Блейк - при все че явно бързо бе преодолял разочарованието си - и след като цял ден страдах съсипана, аз исках да поговорим за тези неща. За онова, което бях осъзнала, докато унило се носех из къщата цял ден.
        - Не ми е приятно, но… - той замълча. - Но още веднъж ще те помоля да не се захващаш с това момче. Довери ми се, че ще успея да намеря начин да ти помогна - да помогна на всички ни.
        Исках да се съглася, но как щеше да се справи Деймън, без да събуди подозрения? Ако МО бяха навсякъде, кой можеше да каже, че някои от луксените не работеха за тях? Всичко беше възможно.
        Не отговорих веднага и той изглежда разбра какво бе решението ми, защото тихо се изсмя, пое си дъх и кимна. Сякаш нещо прониза сърцето ми.
        - Добре. Имаш нужда от почивка. Утре ще бъде голям ден. Бътлър пак ще е тук. Ура!
        И сетне излезе. Да, излезе от кухнята, а не изчезна внезапно, както правеше обикновено. Стоях там и се питах какво се бе случило току-що и защо не го спрях, защо не му разкрих онова, което мислех.
        Онова, което чувствах.
        Смелост - утре трябваше вече да събера смелост и да му кажа какво изпитвам към него преди недоразуменията между нас да са се задълбочили.
        Глава 20
        Дните се изнизваха, а след тях и седмиците. Всяка сутрин започваше като предишната. Събуждах се замаяна и се чувствах така сякаш цяла нощ не бях мигнала. С всеки изминал ден черните кръгове под очите ми ставаха по-тъмни и по-големи.
        Повечето сутрини не обелвах дума на майка ми, а това бе единственото време, когато се виждахме. Тя бе заета с работата си и Уил, аз бях заета с училището, Блейк и Деймън, който бе станал далечен и затворен. Той прекарваше повече от упражненията, следейки Блейк като ястреб, тръгнал на лов.
        Помежду ни се настани мраз и колкото и пъти да понечвах да подхвана разговор за връзката ни, той бързаше да му сложи край. Сърцето ми се свиваше от болка.
        При все че не сложи край на тренировките ми и рядко ги пропускаше, Деймън продължаваше да им бъде върл противник. По-голямата част от времето ни заедно той се мъчеше да ме убеди, че Блейк не е искрен, че у него има нещо нередно и то не е, че е хибрид. Като мен.
        Но седмиците минаваха, а МО така и не влетяха в къщата, за да ме заловят, и аз отдадох всичко на основателната параноя на Деймън. Той имаше своите причини да не се доверява на Блейк. След случилото се с Доусън и Бетани, той изпитваше подозрение към всички хора.
        А Блейк, трябва да му го призная, даде всичко от себе си, за да усмири Деймън. Малцина биха продължили да упорстват, особено като се има предвид, че мен хич ме нямаше в овладяването на тези способности, а Деймън караше момчето да се чувства като натрапник. Блейк бе търпелив и благосклонен; Деймън беше огромният трън, който ни вадеше очите.
        Упражненията след училище ме лишиха от целия ми социален живот. Всички знаеха, че аз и Блейк прекарваме доста време заедно, но никой не знаеше, нито дори Ди, че Деймън също беше при нас. Тя прекарваше цялото си време у Адам и нито знаеше къде е Деймън, нито с какво се занимава. Кариса и Лиса твърдо вярваха, че с Блейк сме гаджета, а аз спрях да правя опити да ги разубедя. Двете си мислеха, че така бях погълната от него, че оставах сляпа за всичко друго наоколо. В техните очи аз се бях превърнала в едно от онези момичета, чийто живот секва извън компанията на приятеля й.
        А аз дори нямах приятел.
        Опитите им да ме върнат в техния свят бяха подробно планирани и нескончаеми, но всеки път, щом Ди поискаше да излезем по магазините или пък Лиса ме поканеше да хапнем нещо след училище, аз трябваше да им отказвам.
        Вечер се отдавах единствено на упражненията. Нямаше време за четене, нито за блога ми. Нещата, с които до скоро запълвах свободното си време, бяха изтласкани настрани.
        Преди да започнем винаги задавах на Блейк един и същ въпрос:
        - Видя ли днес някой арум?
        Отговорът неизменно биваше:
        - Не.
        А след това обикновено цъфваше Деймън и по някое време наставаше бъркотия. Блейк се опитваше да ме научи как да използвам способностите си, докато в същото време се стараеше да не обръща внимание на опасния извънземен, който заемаше огромно пространство в стаята.
        - Технически погледнато, когато използваме способностите си, ние изпращаме част от себе си при обекта - обясни ми той. - Например, ако поискам да взема нещо, част от мен, един вид мое продължение, вдига предмета. Именно затова после се чувстваме така отпаднали.
        Блейк сякаш ми говореше на китайски, но аз кимнах. Деймън подбели очи. Блейк се засмя:
        - Изобщо не разбираш за какво говоря.
        Усмихнах му се:
        - Не, не разбирам.
        - Добре, да се върнем на ръцете тогава. - Пръстите му се плъзнаха по извивката на раменете ми и бъркотията започна.
        За една наносекунда Деймън скочи от канапето и принуди Блейк да отстъпи назад. Поех си дълбоко дъх, заредих се с търпение и погледнах извънземния в лицето. С гневния си поглед той бе подчинил Блейк.
        - Аз ще й помогна с тази част.
        Блейк седна на страничната облегалка на фотьойла и махна с ръка.
        - Разбира се. Давай. Тя е напълно твоя.
        - Точно така - усмихна се Деймън широко.
        Ръката ме сърбеше да осъществи контакт с лицето му.
        - Не съм твоя! - Но на малка част от мен й се прииска да отрече собствените ми думи.
        - Шшшът - рече той и се приближи.
        - Ах защо аз не ти шътна един право в…
        - Кити, езикът ти е недостоен за една дама. - Той застана зад мен и сложи ръце на раменете ми. Не мога да си кривя душата - статичното електричество от неговия допир беше далеч по-мощно и… изкусително. Той се облегна на мен, допря лице в косата ми. - Нашият Бен е напипал истината. Когато използваме способностите си, тоест черпим сила от Извора, ние изпращаме част от нас да свърши тази работа. Това е нещо като продължение на материалното ни тяло.
        Деймън говореше същите врели-некипели като Блейк, но аз се съгласих с него.
        - Представи си, че имаш стотици ръце.
        Изпълних указанията му. Представих си, че приличам на онази индуска богиня и се закисках.
        - Кейти - въздъхна Блейк.
        - Извинявай.
        - Вземи сега тези ръце и ги превърни в ума си в прозрачни - Деймън замълча. - Виждаш ръцете, виждаш книгите, разпръснати из цялата дневна. Виждаш ли ги? Знам, че знаеш къде си оставила всяка една от тях.
        Знаех, че ако проговоря, това ще разсее концентрацията ми, затова само кимнах.
        - Добре. Браво. - Пръстите му се стегнаха. - Сега искам да превърнеш ръцете в светлина, наситена, ярка светлина.
        - Като… твоята ли?
        - Да.
        Поех си дъх и си представих, че индуските ми ръце са дълги, тънки ивици от светлина. Да, изглеждах доста смешно.
        - Виждаш ли ги? - попита той тихо. - Вярваш ли в това, което виждаш?
        Помълчах, преди да отвърна, като се стараех упорито да повярвам. Ръцете от ослепително бялата светлина бяха мои. Както ми казаха Деймън и Блейк, те бяха продължение на съществото ми. Представих си как всяка една от тези ръце взима по една от разпръснатите наоколо книги.
        - Отвори очи - нареди Блейк.
        Послушах го. Книгите се носеха из стаята. Преместих ги на масичката за кафе и ги подредих една върху друга по азбучен ред, без да ги докосвам с пръст. Главата ми се замая от вълнение. Най-сетне! Изпълнена с възторг, едва не заскачах и не запищях от радост.
        Деймън ме пусна; усмивката му представляваше странна смесица от гордост и нещо много повече от това. Толкова повече, че трябваше да извърна взор встрани и тогава погледът ми се сблъска с този на Блейк. Той ми се ухили и аз отвърнах със същата широка усмивка.
        - Преместих ги!
        - Да, успя. - Той се изправи. - Много добре. Отлична работа.
        Обърнах се да кажа нещо на Деймън, но усетих силен порив на топъл въздух и осъзнах, че мястото, на което стоеше той, бе празно. Вратата се отвори, а после се затвори.
        Изненадано се извърнах към Блейк.
        - Аз…
        - Ама Деймън е много бърз - клатеше той глава. - И аз съм бърз, но дявол го взел, не толкова като него.
        Кимнах и примигнах, за да спра горещите си сълзи. Единственият път, в който бях постигнала нещо, Деймън изхвърча от къщата като стрела. Колко ужасно типично за него.
        - Кейти - нежно рече Блейк и ме улови за ръката. - Добре ли си?
        - Да - освободих ръката си и въздъхнах дълбоко.
        Той ме последва в дневната.
        - Искаш ли да поговорим?
        - Не. - Едва не се изсмях засрамена. Блейк помълча няколко секунди.
        - Може би така е по-добре.
        - Нима? - Скръстих ръце аз, като се молех сълзите ми да пресъхнат. Плачът нищо нямаше да оправи.
        Той кимна.
        - От онова, което съм видял и научил, връзките между луксените и хората не се получават. И преди да си ми казала, че между вас няма нищо, знай, че аз виждам всичко. Виждам как се гледате един друг. Но нищо няма да се получи.
        Ако Блейк бе възнамерявал да ме успокои с речта си, то той се провали напълно. Взе най-горната книга от купчината и поглади с ръце лъскавата лилава корица.
        - По-добре един от двама ви да прекъсне отношенията ви. Преди някой да е пострадал.
        Стомахът ми се сви:
        - Да е пострадал?
        Блейк кимна важно:
        - Погледни от тази страна на нещата. Ако той смята, че МО са по петите ти, какво мислиш, че би направил? Ще рискува живота си, нали? А ако МО научат, че си мутирала посредством лечение, тогава ще искат да разберат кой те е излекувал. Първото им предположение ще бъде Деймън.
        Понечих да отвърна, че не е той, но това би прозвучало подозрително. Блейк имаше право - Деймън бе явният заподозрян. Седнах и потрих чело с дланта си.
        - Не искам никой да пострада - казах накрая.
        Блейк се настани до мен.
        - Кой от нас би желал такова нещо? Но желанията ни рядко променят изхода от събитията, Кейти.

* * *
        На следващия ден в часа по тригонометрия Деймън заби химикалката си в гърба ми, за да затвори капачката й.
        - Днес няма да присъствам на упражненията ти - рече той с тих глас.
        У мен се надигна разочарование. При все че той обикновено само се пречкаше, аз искрено вярвах, че успях да преместя книгите с негова помощ.
        И освен това чаках с нетърпение да го видя. Въздъхнах. Свих насила рамене и се опитах да си придам безразличен вид.
        - Добре.
        За кратък миг очите му с цвят на изумруд срещнаха моите, а сетне той се отпусна назад и задраска нещо в тетрадката си. Почувствах се така, сякаш ме бяха отпъдили; обърнах се напред и бавно въздъхнах.
        Кариса подхвърли една сгъната бележка на чина ми. Разгънах я с любопитство.
        Защо е тази :( физиономия?
        Боже мой, нима толкова ми личеше? Надрасках набързо отговор:
        Просто съм уморена. ¦ новите ти очила.
        И това бе самата истина. Зебровата шарка беше великолепна. Успях да хвърля бележката обратно. Не се бояхме от учителя ни - надали можеше да види чак до дъното на класната стая. До него и дядо Коледа младееше.
        Само след секунди бележката се върна на чина ми. Щом я разтворих, се усмихнах.
        Благодаря. Лиса иска да ти кажа, че „Деймън днес изглежда страхотно“. Трябва да се съглася.
        Изсмях се тихичко и написах:
        Деймън винаги изглежда страхотно!!!
        Пресегнах се през пътечката и се наканих да хвърля бележката обратно на чина на Кариса. Но преди да е полетяла от ръката ми, някой я грабна от там. Ах ти, магарешки сине! Зяпнах с отворена уста, а страните ми пламнаха. Извърнах се и изгледах кръвнишки Деймън.
        Той придържаше бележката до гърдите си и се усмихваше.
        - Подаването на бележки в час е невъзпитано - измърмори той.
        - Върни ми я - изсъсках аз.
        Той поклати глава и разви бележката за мой ужас, но и за ужас на Лиса и Кариса. Исках да умра, докато гледам как тези ярки, живи очи прочитат набързо редовете. Разбрах кога стигна до моята част, защото черните му вежди скочиха чак на челото.
        Деймън се усмихна, махна капачката на писалката си с уста и написа нещо на листа. Изстенах и погледнах към Лиса и Кариса. Устата на Лиса зееше отворена, а бузите на Кариса пламтяха в тон с моите. Боже, какво толкова дълго пишеше този човек!
        Най-накрая Деймън сгъна листчето и ми го подаде обратно.
        - Заповядай, Кити.
        - Мразя те. - Обърнах се напред тъкмо навреме, защото учителят бавно оглеждаше класа. Когато се върна към дъската, взех внимателно в ръце бележката, сякаш бе бомба. Бавно, полека развих проклетото нещо.
        И умрях.
        Тази бележка никога повече нямаше да види бял свят. Сгънах отново хартията и я мушнах в раницата си. Движенията ми бяха сковани, цялото ми тяло гореше.
        Деймън се засмя.

* * *
        В няколко поредни дни работехме само двамата с Блейк. За никого не беше изненада, че нещата вървяха далеч по-гладко без заплашителното присъствие на Деймън. Под наставленията на Блейк умението ми да местя дребни предмети за кратко време се разви и аз успях да се науча да пренареждам цялата дневна с една-единствена мисъл. При всеки мой успех Блейк скачаше от радост, но аз, при все че се опитвах да се присъединя към веселбата, винаги изпитвах известно разочарование, което ме гризеше отвътре.
        Исках да споделя успеха си с Деймън, но него го нямаше.
        Накрая с Блейк минахме на по-трудни задачи. Чрез серия от проби и грешки той се опита да ме научи да контролирам по-мощни неща. Първият ми опит да овладея огъня завърши - бих се заклела в това - с второстепенни изгаряния по пръстите ми.
        Той бе поставил пред мен една редица от бели свещи, а моята задача бе да ги запаля наведнъж като се концентрирам. Имах позволението му да ги докосвам и след като няколко часа поред се бях взирала в тях с напълно празен стомах, накрая успях да запаля една, като си представих пламъка в ума ми и задържах образа там.
        След като овладях това умение, вече нямах право да докосвам свещите и трябваше да ги запаля само с поглед. Блейк махна с ръка над свещите и на всички фитили заискриха дребнички пламъчета.
        - Фасулска работа - рече той и отново прокара ръката си над свещите. Пламъците угаснаха.
        - Как го направи? Как ги угаси? Луксените могат ли да палят свещи?
        Той ми се усмихна.
        - Те могат да контролират неща, които са свързани с определена форма на светлината, нали така? Това означава, че могат да движат предмети и да ги спират, да създават огън. Могат да генерират достатъчно енергия, за да произведат електричество и да предизвикат буря.
        Кимнах и си спомних силната буря в деня, в който Деймън се върна от езерото, а господин Гарисън го чакаше.
        - Това е все едно да притеглиш атоми от въздуха край нас и да, права си, те могат да създават вятър. Но нашите способности са по-силни от техните.
        - Ти все това повтаряш, но аз не разбирам как.
        Той сви рамене.
        - Те имат само един вид ДНК. - Той замълча, намръщи се. - Ако изобщо имат ДНК, но да приемем, че имат, за да ти стане ясно. Ние притежаваме две различни вериги ДНК. Един вид притежаваме най-хубавото и от двата свята.
        Обяснението не беше много научно.
        - Както и да е, опитай - и той ме мушна с коляно.
        Направих съвсем същото както когато държах свещта, но нещо се обърка и пръстите ми се запалиха като че беше празникът на четвърти юли.
        - Мамка му! - Блейк скочи настрани и ме задърпа след себе си към кухнята. Мушна ръцете ми под струята студена вода. Уплаших се много. За първи път чувах Блейк да ругае.
        - Кейти, помолих те да запалиш свещта, а не проклетите си пръсти! Хич не е кой знае каква работа. Исусе!
        - Съжалявам - измрънках аз, докато гледах как кожата ми придобиваше грозен розов оттенък, а сетне почервеня. Не след дълго пръстите ми се надуха и набръчкаха.
        - Може би няма да можеш да контролираш огън и да го запалваш - отбеляза Блейк и внимателно уви пръстите ми в кърпа. - Ако притежаваше тези способности, огънят не ми трябвало да те изгори. Той щеше да бъде част от теб. Но какво тогава беше това? Кълна се пред бога, това си беше истински огън.
        Пръстите ми пулсираха болезнено. Намръщих се.
        - Чакай малко. Съществува възможност да не умея да боравя с огън, а ти си ме оставил да пробвам?
        - Как иначе щях да разбера какво можеш и какво не можеш?
        - Да му се не види! - издърпах ръката си. Бях побесняла. - Блейк, това изобщо не е смешно. Какво ще последва сега? Ще ме накараш да се изправя пред движещо се превозно средство и да го спра, но опа, изведнъж се оказва, че това не го умея и вече съм мъртва?
        Блейк облещи очи.
        - Това не би трябвало да те затрудни. Поне така се надявам.
        Погнусена от него, аз се върнах към свещите. Имах нужда да докажа уменията си и затова опитах отново и отново. Но въпреки всичките ми усилия, не можах да запаля огън, без да докосна свещите.
        На следващата сутрин измислих добро оправдание за пред майка ми. Обяснението ми включваше нещо глупаво като това че съм сложила ръката си върху включения котлон, но тя се върза и дори спечелих няколко слаби болкоуспокояващи.
        Късно вечерта на същия ден Блейк ми обясняваше, че не бил способен да лекува. Тъкмо го попитах кога и защо му се е наложило да излекува някого, но той така и не получи възможност да ми отговори. По врата ми се разнесе топлина и след секунда-две на вратата се почука.
        Скочих на крака.
        - Деймън.
        - Ура! - Блейк излъчваше такъв престорен ентусиазъм, че спокойно можеше да мине за актьор.
        Не му обърнах внимание, а се затичах към входната врата.
        - Здрасти - възкликнах аз. Стана ми горещо и се почувствах замаяна, щом го видях. Всеки път се удивлявах колко необикновен и привлекателен бе Деймън. - Ще помагаш ли тази вечер?
        Деймън сведе поглед към превързаните ми пръсти и кимна.
        - Да. Къде е Билбо?
        - Блейк - поправих го аз. - В дневната е.
        Той затвори вратата.
        - Ами ръката ти…
        По-рано днес в училище Деймън вече ме бе питал какво се е случило, но аз избягнах отговора, защото не вярвах, че ще приеме инцидента за безобидна случайност. А само това ни трябваше - да вземе да убие Блейк заради моята непохватност.
        - Изгорих се на печката снощи. - Свих аз рамене и сведох поглед към върховете на черните му обуща, които се подаваха изпод сините дънки.
        - Хъм… доста…
        - Тромаво? - въздъхнах аз.
        - Да, тромаво, Кат. Може би временно трябва да стоиш далеч от печката?
        Той се промъкна покрай мен и тръгна към дневната. Последвах го, защото знаех, че не бива и за секунда да го оставям насаме с Блейк.
        Блейк го посрещна с вяло помахване:
        - Много мило, че отново си сред нас.
        Деймън му се ухили, пльосна се на дивана до него и разпери ръката си на облегалката, притискайки другото момче.
        - Знам, че съм ти липсвал. Спокойно, вече съм тук.
        - Да - рече Блейк с искреност в гласа.
        Започнахме с местене на предмети. Деймън нищо не каза, нито дори едно „Уха“ или „Поздравления“, но ме следеше с очи. Непрестанно.
        - Местенето на вещи е просто евтин трик. - Блейк бе притиснал ръце към гърдите си.
        - Уха - Деймън наклони главата си на една страна. - Нима сега го проумя?
        Блейк не му обърна внимание.
        - Добрата новина е, че вече можеш да го правиш по своя воля, но това все още не означава, че контролираш умението. Надявам се да е така, но не знаем със сигурност.
        По дяволите. Понякога Блейк беше песимист.
        - Имам идея, но ще трябва напълно да ми се довериш. Ако поискам от теб да направиш нещо, нямаш право да ме засипваш с куп въпроси. - Той замълча, а Деймън го изгледа с присвити очи. - Трябва да видим нещо изумително.
        Изумително? Та аз местех предмети, без да ги докосвам! Това според мен си беше доста изумително. Но да не забравяме и шумния провал с огъня.
        - Старая се.
        - Старанието ти не е достатъчно. - Той въздъхна шумно. - Добре. Стой тук.
        И Блейк изчезна в антрето, а аз погледнах към Деймън.
        - Нямам никаква представа какво е намислил.
        Деймън изви вежди:
        - Досещам се, че ще бъде нещо, което няма да ми хареса.
        Човек би си казал, че имаше куп неща, които Блейк би могъл да направи и които Деймън да хареса. Но той не знаеше или не разбираше, че Блейк не се бе и опитал да ме съблазни. Нито веднъж след опита му да ме прегърне онзи ден в ресторанта. Но може би всичко се дължеше на обикновена неприязън.
        Докато чакахме, от кухнята се дочу отваряне на шкафчета, подрънкване на прибори. О, божке, още чаши за чупене.
        Блейк се завърна и спря на вратата с една ръка зад гърба.
        - Готова ли си?
        - Разбира се.
        Той се усмихна и замахна с ръка. Светлината се отрази в острия ръб на метала. Нож? В следващия миг касапския нож полетя право към гърдите ми.
        Викът заседна на гърлото ми. Вдигнах ръце уплашена, ужасена. Ножът замръзна във въздуха на сантиметри от гърдите ми с острието към мен. Просто си стоеше така, без да падне.
        - Знаех си! - заръкопляска Блейк.
        Вгледах се в него. Способностите ми да мисля логично бавно се завръщаха.
        - Блейк, какво за бога правиш?
        Няколко неща се случиха едновременно. След като загубих концентрация, ножът падна и отскочи безобидно от пода. Блейк продължаваше да ръкопляска. Аз изрекох една върволица от ругатни, които щяха да разплачат майка ми, ако ги беше чула, а Деймън, който сякаш бе изпаднал в ступор от постъпката на Блейк, изведнъж дойде на себе си.
        Деймън се изстреля от канапето като ракета и в същото време се преобрази в истинската си форма. Само след секунда той бе приковал Блейк насред стената, обгърнат в наситена бяло червеникава светлина, която осветяваше цялата дневна.
        Проточих врат и прошепнах:
        - Мътните ме взели!
        - Уха! Уха! - извика Блейк и размаха ръце на светлината. - Трябва да се овладееш. Кейти не беше в опасност.
        Отговор от Деймън не дойде, поне не такъв, че Блейк да го чуе. Но аз го чух. Ясно и силно. Дотук беше. Сега ще те убия.
        Прозорците взеха да треперят, стените се разтресоха. Плоският екран на телевизионната уредба затрака. Въздухът край нас се изпълни с малки облачета мазилка. Светлината на Деймън лумна ярко, поглъщайки изцяло Блейк, и за един ужасен миг аз наистина си помислих, че той е убил Блейк.
        - Деймън! - изпищях аз и се втурнах край масичката за кафе. - Спри!
        Тогава се чу някакво пукане, сякаш въздухът се бе сгорещил и наелектризирал след падането на светкавица. Все така в тялото си на луксен Деймън се отдръпна рязко назад и пусна Блейк. Момчето падна на крака и се олюля настрани, докато се изправяше.
        Деймън измърмори нещо и тръгна към Блейк, но аз се изпречих по средата им.
        - Така, вие двамата трябва да престанете.
        - Аз нищо не правя. - Блейк приглади с ръце ризата си.
        - Ти хвърли касапския нож по мен - сопнах му се аз, но не биваше да го правя, защото чух как Деймън обеща: Ще го прекърша на две. - Спри.
        Една ръка се появи сред светлината и ме погали с пръсти по бузата. Докосването бе нежно като коприна, кратко, половин секунда, и толкова бързо, че аз не вярвах Блейк дори да го е забелязал. Сетне светлината се разпадна. Деймън стоеше в човешкото си тяло и трепереше от едва сдържан гняв. Очите му бяха бели и остри като ледени висулки.
        - Ти какво си мислеше, че правиш?
        - Тя не беше в опасност! Ако и за миг се бях усъмнил, че няма да спре ножа, никога нямаше да го хвърля по нея!
        Деймън ме заобиколи. Огромната му ръка бе свита в юмрук. Човек или извънземно, Деймън можеше да нанесе сериозни наранявания.
        - Нямаше как да бъдеш сигурен, че ще сполучи! Не и на сто процента!
        Блейк извърна ококорените си, умоляващи очи към мен и разклати глава:
        - Кълна се, Кейти, ти не беше в опасност. Ако вярвах, че няма да спреш ножа, нямаше да го хвърля по теб.
        Деймън отново изруга и аз се изпречих на пътя му.
        - Кой прави това? - попита Деймън. Топлината се носеше на талази от тялото му.
        - Кийфър Съдърланд. В оригиналния филм „Бъфи, убийцата на вампири“ - обясни той. Аз продължавах да го зяпам и той направи гримаса. - Даваха го по телевизията преди няколко вечери. Той хвърли един нож по Бъфи и тя го улови.
        - Това беше Доналд Съдърланд - бащата - поправи го Деймън за моя изненада.
        - Все същото - сви рамене Блейк.
        - Аз не съм Бъфи! - изкрещях с пълно гърло.
        Устните му се разтеглиха в бавна усмивка:
        - Ти си далеч по-привлекателна от Бъфи.
        Това не биваше да го казва. От гърлото на Деймън се чу ниско ръмжене.
        - На теб май ти се мре? Защото тази вечер наистина си го просиш, приятел. Говоря сериозно. Наистина си го просиш. Мога да те държа на стената, докато ти свършат соковете. Колко дълго ще можеш да удържиш фронта? Вечно? Надали.
        - Добре. - Блейк издаде напред долната си челюст. - Съжалявам. Но ако тя не бе успяла да хване ножа, аз щях да го спра. Точно както и ти щеше да направиш. Всичко е добре, когато свършва добре.
        Вихрушка от гняв набираше сила у Деймън и този път се съмнявах, че ще успея да го удържа, ако се нахвърлеше срещу Блейк. Усетих напрежение.
        - Мисля, че за тази вечер стига.
        - Но…
        - Блейк, струва ми се, че трябва да си тръгваш - рекох аз многозначително. - Ясно ли ти е? Трябва да си вървиш.
        Блейк хвърли поглед над рамото ми и явно проумя всичко, защото кимна:
        - Добре. - Запъти се към вратата, но спря. - Кейти, ти се справи отлично. Не знам дали разбираш какъв изумителен напредък постигна тази вечер.
        Ниско бучене разтресе дъските на пода и Блейк съобразително побърза да се изнесе от къщата. Отдъхнах си едва когато чух грохота на двигателя.
        - Край вече - с нисък глас рече Деймън. - Никакви упражнения повече.
        Обърнах се бавно към него. Очите му все така светеха, но отблизо бяха по особен начин красиви - странни, но поразително красиви.
        - Блейк можеше да те убие, Кат. Това не ми харесва. Няма да го преглътна.
        - Деймън, той не се е опитал да ме убие.
        - Ти да не би да полудя? - той ме гледаше невярващо.
        - Не съм полудяла. - Наведох се уморено да вдигна огромния нож за серийни убийства. Докато го държах в ръка, изведнъж проумях, че бях спряла нож, както летеше като снаряд към гърдите ми. Обърнах се към Деймън и преглътнах. От устата му се лееше високопарна тирада:
        - Не искам повече да се упражняваш с Блейк. Не искам дори да припарва до теб. На това момче му хлопа дъската.
        Да замразиш нещо беше трудна работа. И Блейк, и Деймън ми бяха заявили, че това бе една от най-могъщите сили на Извора, с изключение на употребата му като оръжие.
        - Ще му разкрася лицето като незаконен пластичен хирург. Не мога…
        - Деймън - прошепнах аз.
        - … да повярвам, че хвърли ножа по теб. - Изведнъж той ме обгърна в ръцете си и ме дръпна към гърдите си. По някакво чудо не го наръгах. - Исусе, Кейти, можеше да пострадаш.
        Не смеех да се помръдна - бях сепната от близкия контакт, който Деймън избягваше от вечерта, в която ми направи сандвича. Цялото му тяло жужеше от електричество. Ръката, която обгърна главата ми отзад, леко трепереше.
        - Виж, явно вече придобиваш известен контрол. Мога да ти помогна да продължиш да работиш върху него - рече той и облегна брадичка на главата ми, и божичко, ръцете и тялото му бяха топли, съвършени. - Не мога да допусна това да се повтори.
        - Деймън. - Гласът ми беше приглушен от гърдите му.
        - Какво? - Той се отдръпна малко и приведе глава.
        - Аз накарах ножа да замръзне.
        - А? - Той сви вежди.
        - Ножът замръзна. - Измъкнах се от ръцете му и го размахах. - Не просто го спрях, но го накарах да замръзне. Това чудо просто си стоеше във въздуха.
        Той най-сетне разбра:
        - Майчице…
        Аз се разсмях.
        - Боже, това не е шега работа, нали?
        - Не е - кимна Деймън. - Това си е… сериозно нещо.
        Обзе ме вълнение.
        - Не може да спрем упражненията.
        - Кат…
        - Не може! Виж, не е хубаво, дето Блейк хвърли ножа по мен и господ ми е свидетел, че не съм очарована от този факт, но той даде резултат. Работата ни не е напразна…
        - Коя част от „Той можеше да те убие“ не разбра? - Деймън отстъпи назад, което обикновено означаваше, че е много, ама много ядосан. - Не искам да се упражняваш с него. Не и когато той застрашава живота ти.
        - Той не застрашава живота ми. - Ако не броим подпалените ми пръсти и инцидента с ножа, но дори така, рискът си струваше. Ако успеех да контролирам способностите си и да ги използвам, за да защитя Деймън и Ди, тогава нямаше да бъда просто човек или мутирал човек, който всеки миг е на прага да ги издаде пред света.
        - Не може да спрем - увещавах го аз. - Скоро ще мога да контролирам силата и да използвам Извора, точно както теб и Ди. Мога да ти помогна…
        - С какво ще ми погнеш? - Деймън се вгледа в мен, после се разсмя. - Ще ми помогнеш в битката срещу арумийците?
        Добре, де. Чак толкова далеч нямаше да отида, но след като отвори дума по въпроса, защо пък не? Според Блейк аз притежавах по-голям потенциал от Деймън. Скръстих ръце на гърдите си и потупах ръка с ръба на ножа.
        - Ами ако аз това искам?
        Той отново се засмя, а на мен ми се прииска да го ритна.
        - Кити, ти няма да ми помагаш в битката срещу арумийците.
        - Защо не? Ако мога да контролирам Извора и да помогна, защо не? Аз мога да се бия.
        - Мисля, че причините са доста сериозни - извика той и цялото му чувство за хумор се изпари. - Първо на първо, ти си човек.
        - Не съвсем.
        - Така да е - присви очи той, - ти си мутирал човек, но човек, който е далеч по-слаб и уязвим от един луксен.
        Въздъхнах бавно:
        - Не знаеш колко слаба и уязвима ще бъда, когато се обуча докрай.
        - Все едно. Второ, не е твоя работа да преследваш арумийците. Това никога няма да стане.
        - Деймън.
        - Не и докато аз съм жив. Разбра ли ме? Никога няма да тръгнеш срещу арумийците. И хич не ме е грижа дали можеш да спреш света да се върти.
        Опитах се да потисна гнева си. Ако имаше нещо, което мразех у Деймън повече от това да се държи като задник, то това беше да ми казва какво да правя.
        - Деймън, аз не съм твоя собственост.
        - Изобщо не става дума за това, глупаче такова.
        - Глупаче? - изгледах го аз свирепо. - Аз не бих се осмелила да се обиждам така, докато държа нож в ръката си.
        Той не ми обърна внимание.
        - Трето, има нещо странно у Блейк. Не ми казвай, че не го виждаш и не си го почувствала.
        - О, не започвай…
        - Ти не знаеш нищо за него, нищо по-съществено от това, че кара сърф и има блог. Голяма работа.
        - Причините не са достатъчно основателни.
        - Защото не искам да попаднеш в опасност - това как ти се струва? Това достатъчно добра причина ли е за теб? - извика той и аз подскочих. Деймън извърна поглед встрани и пое няколко глътки въздух.
        Не си бях дала сметка, че това може да е истинската причина за всичко. Всяка частица у мен омекна и гневът ми се стопи като снежинка.
        - Деймън, не можеш да ме възпреш само за да ме предпазиш.
        Той извърна рязко глава към мен.
        - Аз трябва да те защитя.
        Трябва беше силна дума, която секна дъха ми и спря сърцето ми.
        - Деймън, поласкана съм, наистина, но не твоя работа да ме защитаваш. Аз не съм Ди. Аз не съм твоя отговорност.
        - Много си права, че не си Ди! Но ти си моя отговорност. Аз те забърках в тази каша. Но няма да те въвличам по-навътре в нея!
        Зави ми се свят. Причините му да не желае да продължавам упражненията с Блейк бяха добри, но все погрешни. Трябваше да му докажа, че не съм пречка или човек, над който вечно трябва да бди. Ако той продължаваше да се чувства така и да излага живота си на опасност заради мен, можеше да загине, а също и Ди.
        - Няма да спра, продължавам.
        Деймън ме гледаше вторачено.
        - За теб има ли изобщо някакво значение, че не искам да попадаш в подобна опасност? Че не бих искал да улесня нещо толкова безразсъдно като това да се подготвиш за битка срещу арумийците?
        Свих се. Ох, това ме жегна.
        - Наричаш желанието ми да помогна на теб и расата ви безразсъдно?
        - Да, такова е. - Той стисна зъби.
        - Деймън - прошепнах. - Разбирам, че си загрижен…
        - Не, не разбираш. Точно там е проблемът! - Той замълча, преглътна гнева си и с него погълна целия въздух в стаята. - Няма да стана част от това. Говоря сериозно, Кейти. Избереш ли да продължиш, тогава… все едно. Не искам и това да виси над главата ми, както става всеки скапан ден с Доусън. Няма да направя нова грешка и да изкупвам вината за нея.
        Поех си рязко дъх. Гърдите ме боляха при мисълта за вината, която носеше - вина, която не беше негова.
        - Деймън…
        - Какво избираш, Кейти? - Той ме погледна право в очите. - Казвай.
        - Не знам какво да ти кажа - прошепнах аз, а сълзите изгаряха очите ми. Нима не виждаше? С тренировките аз имах по-добър шанс да не свърша като Бетани и Доусън, щях да се науча да се грижа за себе си и да го защитавам, защото някой ден той щеше да се нуждае от помощта ми.
        Деймън направи крачка назад, сякаш го бях ударила.
        - Не биваше да казваш това. - Лицето му доби твърд израз, очите му станаха като ледници. Студенината, която струеше от него, вкочани костите ми. Никога досега не бе изглеждал толкова далечен. - Дотук бях.
        Глава 21
        Част от мен копнееше да пропусне часовете на следващия ден, но нямаше как да се крия вечно. Неочаквано Деймън не се появи на училище. Не го видях нито по коридорите, нито докато взимах учебниците си от шкафчето преди обяда. Никакъв го нямаше целия ден.
        Бях го пропъдила от скапаното училище.
        - Здрасти - към мен бавно се приближи Блейк. - Все така изглеждаш зле.
        В часа по биология тази сутрин почти през цялото време бях забила нос в учебника. Въздъхнах и затворих вратата.
        - Да, днес не се чувствам добре.
        - Гладна ли си? - Аз поклатих отрицателно глава и той ме дръпна за раницата. - И аз не съм гладен. Знам едно място, където може да отидем - няма нито храна, нито хора.
        Звучеше добре, защото точно сега нямаше да понеса да гледам как Адам и Ди са на път да се разхвърлят голи на масата в столовата. Оказа се, че Блейк имал наум празния салон. Отлично.
        Седнахме най-отзад и си подпряхме краката на седалките пред нас. Блейк извади една ябълка от раницата си.
        - Деймън успокои ли се вчера?
        - Ами… не - изстенах аз вътрешно.
        - Страхувах се, че така ще стане. - Последва мълчание, докато той отхапа от лъскавия червен плод. - Ти не беше в опасност. Ако не бе спряла ножа, някой от нас двамата щеше да го стори.
        - Знам. - Изместих се по-надолу и облегнах глава на седалката. - Той просто се страхува да не пострадам. - Щом изрекох това и ме заболя, защото знаех, че зад думите му от снощи се криеше цяла миля от добри намерения. Но Деймън трябваше да се научи да гледа на мен като на равен, а не като на някой слаб човек, който трябва да бъде спасен.
        - Това заслужава възхищение. - Блейк се ухили, докато отхапваше от ябълката. - Знаеш, че глупакът не ми допада, но той е загрижен за теб. И съжалявам - не исках да предизвикам търкания между вас.
        - Вината не е твоя. - Потупах го по коляното, но не се изненадах, когато ме удари ток. - Всичко ще се нареди.
        Блейк кимна.
        - Може ли да те попитам нещо?
        - Разбира се.
        Той отхапа отново и после продължи.
        - Деймън ли те е излекувал? Питам, защото ако знам кой те е изцерил, това може да ми помогне да разбера по-добре силата ти.
        - Защо смяташ, че е той? - Обхвана ме силна тревога.
        - Това би обяснило близостта между двама ви - и Блейк ме погледна настоятелно. - След като ме излекува, аз и моят приятел станахме близки. Почти винаги усещах, когато той е наблизо. Бяхме като двете половини на едно и също цяло. Връзката ни беше… силна.
        Лекуването бе абсолютно забранено и дори цяла армия от арумийци нямаше да ме накара да призная, че това е бил Деймън.
        - Хубаво е да го знам, но случаят не е такъв. - Любопитството ми все пак надделя. - Казваш, че двамата сте били близки. След лечението чувстваше ли се… привлечен от твоя приятел?
        - Какво? - Блейк се разсмя. - Не. Ние бяхме като братя, но връзката - или там каквото ни правят - не те насилва да изпитваш нищо. Просто ставаме близки с човек, който ни е излекувал. Тя е по-силна от роднинската връзка, но не е нито сексуална, нито емоционална.
        Сведох поглед преди Блейк да е видял сълзите, които нахлуха и изгориха очите ми. Отлично. Аз бях най-големият глупак на света. През цялото време не спирах да хвърлям вина върху извънземната връзка за чувства на Деймън, а се оказа, че не тя го е подтиквала.
        - Хубаво е да знам това - собственият ми глас прозвуча странно в ушите ми. - Както и да е… защо е толкова важно кой ме е излекувал?
        Той ме изгледа, сякаш се съмняваше в интелигентността ми, и дояде ябълката си.
        - Защото съм чувал, че силата на луксена, който те е излекувал, е индикация за това колко по-силен ще бъде излекуваният. Поне така разбрах от Лиз. Нейната сила и слабостите й бяха свързани с онзи, който я бе изцерил; същото е и с мен.
        - О. - Това обясняваше как бях успяла да взривя сателита в космоса. Ако Деймън научеше за това, егото му би хвръкнало до небето. Понечих да се усмихна, но мисълта за него отново събуди болката в гърдите ми.
        - Точно поради тази причина си мислех, че е Деймън. Но той е доста силен. Не се засягай, но досега ти не си показала нищо необикновено, затова…
        - Брей, благодаря ти? - засмях се аз на огорчения му вид. - Не е човек, който би очаквал, и засега повече няма да ти кажа, става ли?
        - Добре. - Той вдигна огризката от ябълката и се намръщи. - Не ми вярваш, нали?
        За малко щях да кажа, че му вярвам, но се спрях. Поне един човек заслужаваше да бъда откровена с него.
        - Не го приемай лично, но точно сега ми се струва, че доверието е нещо, което не се дава лесно.
        Блейк ме погледна изкосо и се усмихна.
        - Добре казано.

* * *
        Ако видех още един нож в близките десет години, щеше да ми е нужна дългосрочна психиатрична помощ. Хвърлянето на ножове по мен нямаше нищо общо с представите ми за добре прекарано време.
        За щастие успях да ги спра всичките до един. И тъй като Деймън го нямаше, Блейк остана цял.
        До края на седмицата той се прехвърли на по-безобидни предмети, които запращаше по главата ми - като възглавници и книги. Трябваха ми няколко часа, за да овладея изкуството да не ям платове. Колкото до книгите не оставих ни една да ме удари или да падне на пода - това ми се струваше кощунство.
        На пръв поглед изглеждаше, че сме започнали наопаки - първо с ножовете и накрая с възглавниците, но аз разбирах замисъла на Блейк. Способностите ми бяха преплетени с емоции като страха. Трябваше да се науча да се домогвам до тези силни чувства и да черпя от тях, когато не бях изплашена до смърт. Освен това трябваше да умея да ги контролирам, когато се вцепенях от паника.
        Изстенах и се залових да вдигна всички възглавници от земята и да върна всички книги от масичката за кафе обратно по местата им.
        - Умори ли се? - попита Блейк и се облегна на стената.
        - Да - прозинах се аз.
        - Нали знаеш, че луксените се уморяват, когато използват дарбите си? - Блейк вдигна последната книга и я остави там, откъдето я бе взел - върху телевизора.
        - Да, помня, че каза нещо за това, че ние се уморяваме по-бързо от тях.
        - В това отношение сме точно като тях. Те също изразходват енергия, за да свършат едно или друго нещо - цялата тази работа с изпращането част от съществото им? При нас е същото, само че те могат да изкарат по-дълго от нас. Не знам защо. Може би има нещо общо с това, че само част от ДНК-то ни е от чуждата раса, но тъй или иначе трябва да внимаваме, Кейти. Колкото повече умения използваме, толкова повече отслабваме. И по-бързо.
        - Страхотно - измърморих аз. - Значи Деймън наистина можеше да те държи на стената цяла нощ?
        - Да. - Той спря до мен. - Захарта помага. Но същото важи и за Мелодичния камък.
        - За какво? - потърках врата си и се пльоснах на канапето.
        - Това е вид кристал - много рядък опал. - Той се настани до мен толкова близо, че кракът му се притисна в моя. Отдръпнах се настрани.
        - Как действа?
        Той облегна глава на възглавничката и сви рамене.
        - Научих, че той може да увеличава силата ни. Дори може да стабилизира уменията ни, за да не се уморяваме като луксените.
        Тази работа с кристала никак не ми звучеше логично. Приличаше ми на някоя глупост от вълната Ню Ейдж, но от друга страна какво знаех аз?
        - Ти имаш ли такъв кристал?
        - Не - засмя се Блейк. - Много трудно се намират.
        Взех една от изтормозените възглавнички, мушнах я под главата си, притворих очи и се сгуших до страничната облегалка наливана.
        - Е, тогава оставаме аз и захарта.
        Последва мълчание.
        - Много добре се справи. Бързо учиш.
        - Ха! Друго говореше през първата седмица от обучението ми. - Прозинах се. - Може би няма да е толкова трудно - ще се науча да контролирам способностите си и… животът ще се върне в обичайното си русло.
        - Животът никога няма пак да се върне към нормалния си ход, Кейти. Веднъж да излезеш от обсега на бета кварца и арумийците ще те открият. - Канапето в моя край се огъна надолу, но аз бях твърде уморена, за да отворя очи. - Но ако можеш да контролираш уменията си, тогава ще можеш да се защитаваш.
        А аз тъкмо това исках. Да застана до Деймън, а не да се свивам страхливо зад гърба му.
        - Блейк, знаеш ли какво? Ама и ти си и един вестител на добри новини.
        - Не е нарочно.
        Възглавницата под мен потъна още повече и аз усетих как пръстите на Блейк отместиха косата ми настрана. Отворих рязко очи и скочих, като се извих с лице към него.
        - Блейк.
        Той се облегна назад и сложи ръка на крака си.
        - Съжалявам. Не исках да те сепна. Исках само да се уверя, че си добре.
        Това ли беше всичко? Или имаше нещо повече? О, боже, ама че неловка ситуация.
        - Нещата в момента са доста объркани.
        - Разбираемо - рече той и се облегна. - Ти го харесваш, нали?
        Стиснах възглавницата до гърдите си, без да знам какво да отговоря.
        - Не ме лъжи. - Той се засмя, щом видя, че се намусих. - Винаги се изчервяваш, когато лъжеш.
        - Не разбирам защо хората все това ми повтарят. Бузите ми да не са човешки детектор на лъжата. - Заиграх се с едно разръфано конче. Знаех, че трябваше да проведем този разговор, особено след като работим заедно. - Съжалявам. Точно сега…
        - Кейти, всичко е наред. - Той стисна ръката ми успокоително. - Наистина. Харесваш ми. Това е очевидно. Но между вас се случват доста неща и те вероятно са започнали още преди моето идване тук. Тъй че всичко е наред. Наистина.
        Първата истинска усмивка от два дни насам изви устните ми.
        - Благодаря ти за… разбирането.
        Блейк стана от канапето и прокара ръка през косата си.
        - Е, аз разполагам с време, за да бъда търпелив. Никъде няма да ходя.

* * *
        Седях в класната стая и се мъчех да се съсредоточа върху онова, за което говореха Кариса и Лиса. Ту ме полазваха студени тръпки по кожата, ту ме заливаха горещи вълни.
        - Е, Кейти, ти все в компанията на сърфиста излизаш. - Лиса вдигна едната си вежда. - Няма ли да ни споделиш подробности какво става?
        - Не - свих се на мястото си аз. - Просто прекарваме вечерите си заедно.
        - Просто прекарваме вечерите си заедно - дяволито повтори Лиса. - Това да не би да е таен код, който означава, че правите секс.
        - Не може да бъде! - Кариса зяпна в почуда.
        - Ти явно не си излизала с много момчета тук. - Лиса се облегна назад и опъна една от къдриците си. - В нашия град почти всичко, което едно момиче прави с някое момче, е код за секс.
        - По този въпрос ще трябва да се съглася с Кариса. Прекарването на вечерта в нечия компания не значеше секс последния път, когато аз…
        Усетих тръпки по врата ми и пулсът ми скочи. Зърнах Деймън да влиза през вратата, но се съсредоточих върху лицето на Лиса, сякаш тя бе спасителното ми въже.
        Деймън се плъзна леко край мен и седна на мястото си. Стиснах тетрадката си от двете страни и се замолих учителят ни да не се размотава до утре, а по-скоро да влезе в час.
        Една писалка ме мушна в гърба.
        Усетих невероятно силно замайване. Бавно се извърнах. От предпазливото му изражение не можах да доловя нищо.
        - Виждам, че напоследък си… заета - каза той със сведени клепачи.
        Неприятната част на това, че с Деймън бяхме съседи, беше фактът, че той в голяма степен знаеше с какво се занимавам. А това означаваше, че знае, че продължавам да се уча с Блейк.
        - Да, може да се каже.
        Деймън подпря лакти на чина и облегна брадичка в дланите си.
        - Е, какво прави Бобо?
        - Блейк - с тих глас рекох аз. - А ти знаеш какво правим. Ти си по-…
        - Няма да се повтори. - Той се изсмя едва чуто, но смехът му беше безрадостен. Той се приближи малко по-близо. Ирисите му станаха по-дълбоки. - Много ми се иска да помислиш по въпроса.
        - На мен също ми се иска ти да помислиш по въпроса.
        Деймън не отвърна. Придърпа лакти навътре и скръсти ръце. Разговорът ни очевидно бе приключил. Обърнах се напред, чувствах се ужасно.
        Сутрешните часове се точеха безкрайно. Лиса ме чакаше пред кабинета по биология и не ме пусна да вляза вътре.
        - Искам да те питам нещо - рече тя и се огледа наоколо.
        - Давай - въздъхнах аз.
        Тя ме дръпна към едно свободно шкафче.
        - Какво става? Преди Хелоуин се целуваше с Деймън, излезе веднъж с Блейк, сега пак излизаш с него, но не можеш да отречеш, че между вас с Деймън има нещо.
        - Боже, от твоите уста звучи, сякаш съм някоя уличница - направих физиономия аз.
        - Повярвай ми, аз не съм човекът, който ще те нарече повлекана - имитира тя физиономията ми. - Просто ми е любопитно. Имаш ли някаква представа какво точно правиш?
        Една от причините, поради които харесвах Лиса? Говореше направо, без заобикалки. Казваше това, което мисли и поради тази причина, аз бях открита с нея.
        - Да си призная и аз не знам. Тоест, знам. Не излизам с Блейк. И с Деймън не излизам.
        - Нима?
        Облегнах се върху хладния метал и въздъхнах:
        - Всичко е много объркано.
        - Не може да е чак толкова объркано. Кого от двамата харесваш?
        Затворих очи и най-сетне изрекох на глас:
        - Деймън.
        - А-ха! - Тя ме удари леко с хълбока си. - Чакай. Какво му е обърканото на това? Деймън е увлечен доста по теб. Всички го виждат, дори когато сте се стиснали за гушите. А и ти го харесваш. Какъв е проблемът?
        Как можех да й обясня колко е объркано всичко?
        - Много е сложно. Повярвай ми.
        Лиса се намръщи.
        - Ще трябва да се доверя на думите ти, защото Блейк се задава по коридора - и тя се завъртя толкова бързо, сякаш я бяха заловили да наднича в деколтето ми.
        Биологията мина скучно. В училище Блейк обикновено се държеше сякаш не сме мутанти и аз му бях благодарна за това. Тук можех да бъда нормална, колкото и странно да бе.
        Установих, че за обед има студена лазаня и салата, която миришеше необичайно. Вкусно. Цопнах една лъжица в чинията си, докато си мечтаех за едно ягодово смути. Но днес надали щях да получа от него. Откакто започна обучението ми, Деймън бе спрял да ми носи лакомства. Липсваха ми. Той ми липсваше.
        Когато седнах. Ди и Адам се бяха слепили в устите. Хвърлих поглед към Кариса. Тя изви очи, но се усмихна. Като оставим ужасния ми любовен живот настрани, аз все още бях от отбора Любовта царува. Единственото нещо, с което не можех да се справя, бяха целувките между майка ми и Уил, на които се бе нагледала вчера преди тя да потегли за работа. Ух, че гадост.
        - Ще си ядеш ли салатата? - попита Ди.
        - Виж само как спря да се целуваш заради храната - за смях се аз и бутнах към нея подноса. - Здрасти, Адам.
        - Здравей, Кейти - бузите му се бяха зачервили.
        - Съжалявам. Апетитът ми се събуди - ухили се тя.
        - А аз изгубих моя - измърмори Кариса.
        Блейк така и не дойде в стола, но Деймън се бе появил. Беше седнал до Андрю и Ашли. Загледах го против волята си. Той се обърна към мен и вдигна смутито си. Усмихна се доволно.
        Кучи син.
        Преместих поглед върху Ди.
        - Как може да ядеш това нещо? Кълна се, че краищата на марулята са увехнали. Отвратително е.
        - Ди може да яде всичко - засмя се Адам.
        - Ти също. - Тя му предложи домат от нейната вилица. - Искаш ли?
        - Ако ще го храниш, ще си потърся нова маса - облегнах аз се назад.
        - Подкрепям предложението - додаде Кариса.
        Ди подвели очи, но отстъпи.
        - Обичам да деля храната си. Какво лошо има в това? - После ме погледна с надежда на лицето. - Радвам се, че днес обядваш с нас… сама.
        Кимнах неловко и се съсредоточих върху това да разделя лазанята. Мразех храни на етажи, освен ако етажите не бяха от шоколад и фъстъчено масло.
        Обядът най-сетне свърши, а след него се изнизаха и следобедните часове. Минах край пощата да си прибера колетите преди Блейк да е дошъл у нас.
        Тъкмо слагах пакетите и рекламите на задната седалка, когато зърнах единия от черните Експедишъни, спрян в края на паркинга, сякаш бяха отбили внезапно, оставяйки моторът да работи.
        Може да е друг Експедишън, казах си аз и затворих вратата, но по гърба ми полазиха тръпки и косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Дали заедно с извънземната си сила, не бях развила и някакво странно шесто чувство?
        Застанах до шофьорската врата, като държах джипа под око. Димът се стелеше на облаци от ауспуха и задушаваше въздуха.
        Изведнъж предната врата се отвори рязко и аз видях двама души. Брайън Вон, офицерът от МО, със смеха, от който човек тръпки го побиваха, се бе превел през пътничката в колата, за да затвори вратата. Устата му бе свита в тънка, гневна линия. С една ръка той се опитваше да докопа вратата, а с другата притискаше някакво момиче към седалката.
        Вместо да скоча в колата и да изчезна по най-бързия начин от тук, аз присвих очи и погледнах отново към момичето. Последното нещо, което ми трябваше, е Вон да ме улови, че го шпионирам, но… аз познавах момичето.
        Бях виждала лицето й върху листовките разлепени на прозорците на ФУЛАНД. Кестенявата й коса беше вързана здраво назад и разкриваше бледото й, деликатно лице. В очите й нямаше смях, когато се обърна към вратата, гледайки как Вон я затръшва, затваряйки нея вътре… мен отвън.
        Очите й бяха празни.
        Но това беше тя.
        Бетани.
        Глава 22
        Бетани - приятелката на Доусън - беше жива. И беше с МО. Звучеше нелепо и докато карах обратно към къщи, аз минах през всички фази на отричането, но момичето в колата беше тя. Това лице се бе запечатало в ума ми завинаги. Смаяна от изводите, закрачих напред-назад из къщата, докато Блейк се появи.
        Той ми хвърли един поглед и се намръщи:
        - Имаш вид на човек, който е видял призрак.
        - Май наистина видях. - Отворих и затворих ръце до тялото си. - Мисля, че видях днес Бетани с онзи мъж от МО.
        - Коя е Бетани? - намръщи се Блейк.
        Не ми се струваше правилно да казвам на Блейк, но трябваше да споделя с някого.
        - Бетани беше приятелката на Доусън. А Доусън е брат на Деймън и Ди. Говореше се, че са били нападнати и убити от арумийци, но телата им бяха отнесени от МО, преди Деймън и Ди да успеят да ги видят.
        Очите му се проясниха.
        - Боже, аз се чудех защо. Всички луксени се раждат по трима.
        Кимнах.
        - Но ако това наистина е тя, а аз съм сигурна, че е тя, какво означава всичко?
        Блейк седна на страничната облегалка на фотьойла и взе да премята дистанционното над ръцете си… без да го докосва.
        - Доусън и Бетани бяха ли близки?
        И тогава ме осени. Всичко изглеждаше от ясно по-ясно. Паниката проби дупка в гърдите ми и стените леко се наклониха.
        - О, боже мили, Доусън излекува Бетани. Поне така смятат всички. Всички си мислят, че тя се е наранила по някакъв начин, а той я е излекувал. Това означава, че тя се е променила, мутирала е, нали?
        - О, майчице… - кимна Блейк.
        - Обзалагам се, че Бетани е галено от Елизабет и… Как изглеждаше онова момиче, Лиз, дето ти е разказала за МО?
        Блейк вдигна вежди.
        - С кестенява коса, малко по-тъмна от твоята. Някак остри черти на лицето, но много хубави.
        Всичко започна да си идва на мястото.
        - Това е лудост. Как са научили в МО за нея? Двамата с Доусън изчезнаха два дни след онова, което се е случило между тях - все едно какво е било. Освен ако… освен ако някой не е заподозрял, че Бетани е била излекувана и ги е предал на МО. - Хванах косата си назад и я усуках в рошава опашка. Коремът ми се обърна. - Но кой ли е бил? Дали някой от луксените?
        - Не знам. Аз не бих се учудил, ако МО разполагат с луксени, които им служат като уши и очи - рече той и се почеса по челото. - Боже, ужасна история.
        „Ужасна“ съвсем не стигаше да я опише. Това означаваше, че някой близък до семейство Блек най-вероятно ги бе предал по най-подлия начин. Гневът се надигна у мен. Обърнах се и видях как пердетата се издуват, сякаш порив на вятъра бе нахлул в стаята. Малък циклон от книги и списания се завихри в кръг насред стаята.
        - Уха, успокой се, Бурьо.
        Примигнах и циклонът се разпадна. Въздъхнах и събрах разпилените из стаята книги и списания. Пулсът биеше тежко в ушите ми, докато умът ми се блъскаше в това, което бе открил.
        - Ако МО държат Бет, тогава какво е станало с Доусън? Мислиш ли, че той също е жив?
        Тази мисъл възкреси надеждата. Ако Доусън беше жив, това би… Би било същото, ако моят баща бе все още жив. Животът ми щеше да се промени. Животът на Деймън и Ди щеше да бъде по-щастлив. Отново щяха да бъдат семейство…
        Блейк нежно ме улови за ръката и ме извърна към себе си.
        - Знам какво си мислиш. Колко хубаво би било, ако той все още е жив, но Кейти, Доусън не им трябва на МО. Те искат Бетани и биха направили всичко, за да контролират мутиралите хора. Ако МО са казали на семейството му, че Доусън е мъртъв…
        - Но ти не знаеш дали са им казали истината - възразих аз.
        - Кейти, защо им е да го държат жив? Ако това наистина е била Лиз… Бет… тогава те са получили, каквото искат. Значи Доусън е мъртъв.
        Не можех да повярвам в тази логика. Съществуваше възможност братът на Деймън да е жив и аз не знам как щях да продължа да живея, без да кажа на Деймън и Ди.
        - Кейти, той не е жив. Те са безскрупулни - настоя той и ме стисна още по-силно за ръката. - Разбираш, нали? - Той разтърси ръката ми. Силно. - Нали?
        Учудена от настойчивостта му, аз повдигнах брадичка. Очите ми срещнаха неговите и в тях прочетох нещо нередно, нещо гнило, плашещо. Същия поглед бях прочела и когато хвърли ножа по мен. Кръвта във вените ми се вледени.
        - Да, разбирам. Може би това дори не е била Бетани. - Преглътнах, насилих се да се усмихна. - Блейк, пусни ми ръката. Боли ме.
        Той примигна и изглежда едва тогава осъзна, че ме е стискал през цялото време. Пусна ме и се изсмя кресливо.
        - Съжалявам, просто не искам да храниш празни надежди, защото после ще се разочароваш. Нито пък да извършиш нещо необмислено.
        - Не храня никакви надежди. - Разтрих ръката си и отстъпих. - И без друго няма какво да направя. Никога не бих казала на Деймън и Ди, щом не съм сигурна.
        - Добре - той се усмихна с облекчение. - Хайде да почваме тренировките.
        Кимнах и приключих с обсъждането на въпроса с надеждата Блейк да забрави. Упражненията днес се състояха в това да карам предметите да замръзват и щом Блейк си тръгна, аз хукнах към телефона си. Наближаваше полунощ, но въпреки това изпратих съобщение на Деймън.
        Можеш ли да дойдеш?
        Почаках десет минути и му пратих ново.
        Важно е!!!
        Нови десет минути изтекоха и вече започвах да се чувствам като някое от онези момичета, които се превръщат в психопати и пращат съобщения на гаджетата, докато не получат отговор от тях. Мътните го взели. Ругаейки, му пратих още едно съобщение.
        Става дума за Доусън.
        След по-малко от минута почувствах топлината, която плъпна по врата ми. Отворих вратата със свит стомах.
        - Деймън…
        Думите ми замряха и аз ококорих очи. Сигурно бях го събудила, защото…
        Без риза. Отново.
        Навън сигурно беше под нулата, но Деймън стоеше пред мен по памучното долнище на пижамата си и нищо друго, освен божествената, съвършено изваяна кожа, изпъната гладко върху мускулите му. Не бях забравила как изглежда без риза, но паметта ми и на йота не му бе отдала дължимото.
        Деймън се намъкна в къщата с ококорени, искрящи очи.
        - Какво си научила за Доусън?
        Затворих вратата; сърцето ми препускаше. Ами ако допусках грешка? Ако Доусън наистина бе мъртъв? Само допълнително щях да объркам живота му. Може би трябваше да послушам Блейк.
        - Кат - нетърпеливо викна той.
        - Извинявай. - Минах край него, като много внимавах да не го докосна, и влязох в дневната. Той изникна пред мен и скръсти ръце на хълбок. Поех си дълбоко дъх. - Днес видях Бетани.
        Деймън наклони глава на една страна, примигна, после още веднъж.
        - Какво?
        - Приятелката на Доусън…
        - Чух какво каза - прекъсна ме той и прокара две ръце през чорлавата си коса. Мускулите на ръцете и раменете му се нагънаха и за миг ме разсеяха. Концентрирай се. - Как може да си сигурна, че е била тя, Кат? Та ти никога не си я виждала.
        - Виждала съм разлепените листовки, когато изчезна. Не мога да забравя лицето й. - Седях и потривах колената си. - Тя беше.
        - По дяволите… - Деймън седна до мен и отпусна ръце между краката си. - Къде я видя?
        Забелязах объркването, което набразди лицето му; не желаех нищо друго, освен да мога да го утеша.
        - Пред пощата, след училище.
        - И си чакала чак досега, за да ми кажеш? - Преди да мога да му отговоря, той се изсмя тихичко. - Имала си тренировки с Билбо Бегинс и се е наложило да изчакаш, докато си тръгне, за да говориш с мен?
        Стиснах колената си и кимнах рязко с глава. Трябваше първо на Деймън да разкажа. Бях шокирана от видяното, а тренировките хич не бяха важни, нито служеха като добро извинение.
        - Съжалявам, че чак сега ти казвам.
        Той кимна отсечено и отново се вторачи в коледната елха. Струваше ми се, че е минала цяла вечност, откакто я вдигнахме.
        - Боже, дори не знам… какво да кажа. Бет е жива?
        Кимнах и стиснах устни.
        - Деймън, Брайън Бон от МО беше с нея. Бяха спрели от другата страна на улицата и вратата на колата се отвори. Затова успях да ги видя. Мъжът затвори вратата. Изглеждаше ядосан.
        Деймън бавно извърна глава към мен и погледите ни се срещнаха. Минутите се нижеха. През очите му преминаха различни емоции и преобразиха цвета им от яркозелено в тъмен, буреносен цвят и аз видях мига, в който той проумя накъде биех - мига, в който целият му свят се срина и за секунди се вдигна наново.
        Никак не беше трудно човек да направи извода, че щом Доусън, както подозирахме, е излекувал Бетани, то тогава причината за тяхното изчезване бе МО, а не арумийците. Не и след като вече бяхме открили, че с лечението си Деймън също ме бе променил. Прибавяме и Блейк в кюпа, плюс всичко онова, което ни бе разказал за МО и техните издирвания на мутирали хора.
        Деймън бе умен.
        Той скочи на крака и за секунди от човек се превърна в луксен и ме заслепи. Светлината му искреше ярко в бяло-червени багри, докато той свистеше насам-натам из стаята. Образува се вятър и топките по коледната елха се заклатиха. Тя е била с МО? Шепнеше гласът му гневно. Нима вината е на МО?
        Трябваха ми няколко секунди, за да привикна с гласа на Деймън в главата ми, и по навик отвърнах гласно:
        - Не знам, Деймън, но това не е най-лошото. Как са могли МО да научат за случилото се между Доусън и Бетани, ако…
        Ако някой не им е казал? Светлината му запулсира и гореща вълна изпълни стаята. Доусън дори на мен не бе казал, че е излекувал момичето или че нещо се е случило. Как би могъл някой друг да научи? Освен ако не ги е видял, заподозрял е какво е станало и ни е предал…
        Кимнах, без да съм сигурна, че гледа към мен. Виждах единствено очертанията му, без лице, без очи.
        - И аз това си помислих. Трябва да е бил някой, който е знаел, а това стеснява кръга от заподозрени.
        Минаха няколко секунди и температурата в стаята продължи да се покачва.
        Трябва да разбера кой ни е предал. Тогава ще го накарам да поиска никога да не бе кацал на тази планета.
        Седях с широко отворени очи и само дръпнах нагоре ръкавите на пуловера ми. Преглътнах и реших да опитам. Деймън?
        Светлината му примигна. Чувам те.
        Още едно доказателство, че връзката ни си беше тук и не се бе разпаднала. Знам, че си дяволски решен да отмъстиш, но най-важният въпрос е дали Доусън все още е жив?
        Деймън се приближи и челото ми се ороси от капки пот. В такъв случай не знам дали трябва да се радвам или да тъжа. Ако е жив, къде се намира? Ако МО го държат, тогава що за живот живее? Вече две години? Следващите му думи прозвучаха задавено дори в ума ми. Какво ли са му сторили?
        Сълзите изпълниха очите ми и замъглиха светлината му. Съжалявам, Деймън, наистина съжалявам. Но ако брат ти е жив, значи е жив. Протегнах ръка през светлината, за да докосна гърдите му, а тя запулсира силно, сетне се успокои. Пръстите ми зажужаха. А това означава нещо, нали?
        Да, да, така е. Той отстъпи назад и след секунда възвърна човешкия си образ.
        - Трябва да узная дали брат ми е жив, а ако не е… - Той извърна поглед и раздвижи челюст. - Тогава трябва да науча как и защо е загинал. Очевидно е защо имат нужда от Бет, но брат ми?
        Седнах и обърсах с длан челото си.
        - Не знам… - Деймън сграбчи ръката ми толкова бързо, че аз възкликнах сепнато. - Какво правиш?
        Той обърна ръката ми на другата страна и свъси вежди:
        - Какво е това?
        - А? - погледнах надолу и сърцето ми спря. Тъмно лилава синина опасваше китката ми точно там, където ме бе стиснал Блейк. - Нищо - побързах да кажа. - Ударих си ръката в шкафа.
        Той вдигна очи и ме прониза с поглед.
        - Сигурна ли си, защото кълна се, ако нещо друго се е случило, само ми кажи и този проблем ще бъде решен.
        Изсмях се насила и за по-убедително обелих очи. Не се съмнявах, че Деймън ще причини нещо ужасно на Блейк, при все че всичко стана случайно. Той виждаше всичко в черно-бяло.
        - Няма друго, боже.
        Той ме изгледа внимателно, отдръпна се и седна на дивана. Мина известно време.
        - Не казвай на Ди за станалото, става ли? Нека първо открием някакви следи. Не искам да научава, преди да знаем нещо със сигурност.
        Отлично. Още една лъжа, но разбирах защо се налагаше.
        - Къде ще ги търсиш тези следи?
        - Нали каза, че си видяла Бетани с Вон?
        Кимнах.
        - Е, по една случайност знам къде живее. А той вероятно знае къде е Бет и какво е станало с Доусън.
        - От къде знаеш къде живее?
        - Имам си начини - и той се усмихна зловещо.
        Нов страх заби ледените си пръста в сърцето ми.
        - Стой. Не може да хукнеш след Вон. Това е лудост! Опасно е!
        - Нима те интересува какво ще стане с мен, Кити - изви Деймън катранено черните си вежди. Зяпнах с отворена уста.
        - Разбира се, че ме интересува, глупаво магаре такова! Обещай ми, че няма да правиш глупости.
        Той ме погледа няколко секунди, сетне изви устни в тъжна усмивка.
        - Не мога да дам обещание, което знам, че няма да спазя.
        - Аргх! Вбесяваш ме! Не ти разказах какво съм видяла, за да хукнеш сега и да извършиш някоя глупост.
        - Няма да правя щуротии. Планът ми може да е рискован и луд, но това е много добре обмислена глупост.
        - Много успокоително - извих очи аз. - Както и да е. От къде знаеш къде живее Вон?
        - Ние сме заобиколени от хора, които не биха се поколебали да наранят семейството ми, затова аз ги следя така, както и те мен. - Той се облегна назад и изтегна ръце, докато гърбът му се изви като дъгата на лък. Мили боже, трябваше да извърна поглед встрани. Но не и преди да зърна доволния блясък в очите му. - Отседнал е в къща под наем в Мурфилд, но не съм сигурен къде точно.
        Наместих се на канапето и се прозях.
        - Какво смяташ да правиш? Да завардиш улицата му?
        - Да.
        - Какво? Ти да нямаш фетиш към Джеймс Бонд?
        - Възможно е. Трябва ми само кола, която той няма да разпознае. Майка ти на работа ли е утре?
        Повдигнах вежди:
        - Не, утре вечер е почивка и вероятно ще спи, но…
        - Колата й е идеална. - Той се наклони към мен и голата му ръка почти се опря в моята. - Дори Вон да е виждал колата й, няма да заподозре, че е нейна.
        Отдръпнах се.
        - Няма да ти позволя да вземеш колата на майка ми.
        - Защо? - Той се приближи и се ухили. Обаятелна усмивка - онази, с която се усмихна на майка ми при първата им среща. - Аз съм добър шофьор.
        - Не е там работата. - Опрях се плътно в страничната облегалка. - Просто не мога да ти позволя да вземеш колата й без мен.
        - Ти няма да се месиш - намръщи се той.
        Но аз исках да се меся, защото всичко това ме засягаше. Поклатих глава.
        - Щом искаш колата на майка ми, заедно с нея получаваш и мен. Това е специален бонус.
        Деймън надигна брадичка и надникна иззад гъстите си ресни.
        - Получавам и теб? Тази сделка звучи интересно.
        Бузите ми почервеняха. Деймън вече ме имаше, само че не го знаеше.
        - Деймън, получаваш ме като партньор.
        - Хъм - той тръгна към вратата. - Да си готова утре след училище. На всяка цена разкарай Бартоломео. И нито дума пред него. Аз и ти ще си играем на шпиони само двамата.
        Глава 23
        На другия ден успешно се отървах от Блейк, като се оправдах с баналната причина, че искам да прекарам вечерта с майка ми. Не срещнах и никакви трудности да измъкна ключовете от нея. Тя се прибра от двойна смяна и веднага откърти, а скоро нямаше да се събуди и да забележи, че колата я няма. Изчакахме да падне мракът, което стана към пет и половина.
        Деймън ме чакаше отвън и се опита да ми измъкне ключовете.
        - Не. Щом взимаме колата на майка ми, значи аз ще карам.
        Той ме изгледа свирепо, но се пъхна на предната седалка. Дългите му крака едва се побраха в тясното пространство отпред. Сякаш колата му беше отесняла. Разсмях се. Деймън ме изгледа навъсено.
        Пуснах някаква рок станция, но той я смени на друга, където звучаха стари хитове. Мурфилд се намираше на петнайсет минути път, но това щеше да бъде най-дългото шофиране в живота ми.
        - Е, как разкара Бътърфейс? - попита той, преди да сме излезли от алеята. Стрелнах го мръсно с очи.
        - Казах му, че имам планове за вечерта с майка ми. Деймън, трябва да знаеш, че аз не прекарвам всяка свободна минута с Блейк.
        Деймън изсумтя.
        - Какво? - изгледах го аз. Той се обърна към прозореца, стиснал с една ръка аварийната спирачка. Ще рече човек, че чак толкова зле карах. - Какво? - попитах наново. - Ти знаеш какво правя с момчето. Ние не сме тръгнали да се веселим и да гледаме филми.
        - Нима наистина знам какво правиш с него? - попита той тихо. Стиснах здраво волана в ръце.
        - Да.
        Мускулите в челюстта му изпъкнаха, а сетне той се обърна към мен, колкото можа в тясното пространство.
        - Знаеш ли, не разбирам защо целият ти живот трябва да се върти около тренировките с Брадли. Защо не си починеш малко?
        - Ти също можеш да дойдеш при нас. Харесваше ми… когато ми помагаше, когато присъстваше на упражненията - признах аз и усетих как страните ми пламват.
        Той помълча.
        - Знаеш какво мисля по въпроса, но трябва да спреш да отбягваш Ди. Липсваш й. Тя не знае какво да си мисли.
        Вината ме загриза с малките си остри като резци зъби.
        - Съжалявам.
        - Съжаляваш? За какво? Затова че си ужасна приятелка?
        За секунда гневът избухна в мен - ярък и необуздан като огнена топка.
        - Не се опитвам да бъда ужасна приятелка, Деймън. Знаеш с какво съм се захванала. Ти си този, който ме помоли да я държа настрана. Кажи на Ди, че съжалявам, моля те.
        - Няма - познатото предизвикателство отекна в гласа му.
        - Може ли да не говорим по пътя?
        - И на този въпрос отговорът е не.
        Но той не пророни повече и дума, докато ме упътваше как да стигнем до квартала, в който живееше Вон. Паркирах колата на средата между шестте заподозрени къщи и изпитах признателност, че майка ми бе потъмнила стъклата.
        Тогава Деймън почна наново:
        - Как вървят тренировките ти?
        - Ако идваше, щеше сам да знаеш.
        Той се изсмя.
        - Още ли караш предметите да замръзват във въздуха? Още ли ги местиш? - Кимнах и той присви очи. - Имала ли си нови случаи, в които да не можеш да овладееш внезапната поява на силата?
        Като изключим мини циклона, който се завихри в стаята ми, след като видях Бетани, нямах.
        - Не.
        - Тогава защо продължаваш упражненията? Целта беше да успееш да овладееш силата. Това е изпълнено.
        Идеше ми да си заблъскам главата в кормилото, но само простенах.
        - Това не е единствената причина, Деймън, и ти го знаеш.
        - Явно не го знам - отвърна язвително той и се облегна плътно в седалката.
        - Боже, невероятно е как си вреш носа в личните ми работи, а после не щеш да се забъркваш в тях.
        - Обичам да разисквам личните ти работи. Обикновено ме развеселяват и човек хубаво може да се посмее.
        - Е, аз не обичам да ги разисквам - креснах аз.
        Деймън въздъхна и се извъртя на седалката, за да се намести удобно.
        - Тази кола за нищо не става.
        - Идеята да я вземем беше твоя и освен това колата е идеална на големина. Но може би мисля така, защото не съм грамадна като планина.
        - Ти си съвсем мъничка, дребничка като кукла.
        - Ако кажеш празноглава кукла, ще те ударя. - Навих сребърната верижка около пръстите си. - Ясно ли ти е?
        - Да, госпожо.
        Загледах се навън през предното стъкло, разкъсвана между гнева си - защото това бе най-лесно - и желанието да му обясня какво мисля. Но от толкова много мехури, които клокочеха в мен и напираха навън, нищо не излезе от устата ми.
        - Уморена си. Ди се тревожи. Не спира да ми натяква да проверя как си и какво не е наред, тъй като вече не идваш у нас.
        - О, значи пак почваш да правиш това или онова, за да ощастливиш сестра ти? Получаваш ли допълнителни точки за това че си ме питал? - изстрелях аз, преди да се опомня.
        - Не. - Той нежно улови брадичката ми и ме застави да го погледна. Срещнах очите му и дъхът ми секна. Те кипяха. - Безпокоя се за хиляди различни неща и това ме подлудява - мразя чувството на безпомощност. Всичко се повтаря и при все че виждам това ясно като бял ден, нищо не мога да предотвратя.
        Думите му отвориха дупка в гърдите ми и изведнъж си спомних баща ми. Когато бях малка и се разплаквах за нещо глупаво като някоя играчка, която исках, никога не успявах да облека в думи гнева си, затова заплаквах яростно или почвах да се цупя. А татко… той винаги ми повтаряше едно и също нещо.
        Използвай словото, Кити котенце. Използвай думите.
        Думите бяха най-мощното оръдие - просто, но често подценявано. Думите можеха да облекчат страданието. Те имаха силата да разрушават. Сега имах нужда да говоря. Стиснах китката му, приветствайки токовия удар от докосването.
        - Съжалявам - прошепнах аз. Деймън изглеждаше объркан.
        - За какво?
        - За всичко. Прав си, ужасна приятелка съм - изоставих Ди, а също Кариса и Лиса. - Поех си дълбоко дъх и притеглих нежно ръката му. Погледнах през предното стъкло и примигнах, за да спра сълзите си. - И съжалявам, че няма да мога да спра с тренировките. Разбирам защо настояваш, наистина. Разбирам, че не искаш да попадна в опасност и че не вярваш на Блейк.
        Деймън се облегна назад и аз се насилих да продължа.
        - Но най-вече разбирам, че се боиш, че ще свърша като Бетани и Доусън - каквото и да се е случило с тях - и поради тази причина искаш да ме предпазиш. Разбирам. Боли ме от твоята болка, но трябва да проумееш защо е необходимо да се науча да контролирам способностите си.
        - Кат…
        - Остави ме да довърша, моля те. - Погледнах го и когато той кимна, си поех отново дъх. - Тук не става дума единствено за теб и това, което ти искаш или от което ти се страхуваш. Тук става дума за мен, за бъдещето, за живота ми. Вярно е, че нямах понятие в кой колеж да отида да уча, но сега пред мен стои бъдеще, в което ако пристъпя извън обсега на бета кварца, ще стана лесна плячка. Точно като теб. Майка ми също ще бъде в опасност, ако някой арум ме проследи до вкъщи. Да не говорим за аферата около МО.
        Стиснах обсидиана.
        - Аз трябва да умея да се защитя сама, а също и хората, които обичам, защото не може вечно да разчитам, че ти ще бъдеш до мен да ме предпазиш. Това няма да е честно нито спрямо теб, нито спрямо мен. Ето затова тренирам с Блейк, а не за да те ядосам. Нито заради него. Правя това, за да мога да застана до теб, като равна с равен, а не като човек, който има нужда от закрилата ти. Правя това заради себе си, за да не разчитам на спасение от никого.
        Деймън спусна ресниците си и те скриха очите му. Помълчахме известно време, сетне той се обади:
        - Разбирам. Разбирам защо искаш да се научиш да използваш силата си. И уважавам решимостта ти. Наистина. - Едно „но“ се канеше да се появи на хоризонта. Усещах го чак с костите си. - Но е трудно да стоиш настрана и да оставиш всичко на произвола.
        - Деймън, ти не знаеш какво ще се случи.
        Той кимна, после се обърна към прозореца. Вдигна ръка и се почеса по брадичката.
        - Трудно е. Само това мога да кажа. Уважавам това, което искаш да направиш, но ми е трудно.
        Въздъхнах, а дори не бях осъзнала, че съм затаила дъх. Кимнах. Знаех, че той вече каза всичко. За мен зачитането на решението ми бе по-важно от едно извинение. Поне сега имахме съгласие, а това бе от голямо значение.
        Надникнах към него.
        - Така, какво ще правим, ако видим Вон?
        - Чак толкова напред не съм мислил.
        - Брей, страхотен план - замълчах. - Съмнявам се, че Бетани е скрита в някоя от тези къщи. Това би било прекалено опасно.
        - Съгласен съм, но не разбирам защо са я извели на обществено място. - Това бе въпрос за един милион долара. - Там всеки би могъл да я види.
        Поклатих глава.
        - Останах с впечатлението, че Вон бе ядосан. Може би се бе опитала да избяга.
        - Това би обяснило нещата. - Той ме погледна. - Но Вон винаги си е бил глупак.
        - Познаваш ли го?
        - Не особено добре. Той започна да работи с Лейн няколко месеца преди изчезването на Доусън. - Тази дума, „изчезването“, сякаш залепна на езика му, като че той все още се опитваше да свикне с възможността брат му да е жив. - Лейн отговаряше за нас от господ знае колко време и един ден Вон се появи с него. Той също беше там, когато ни казаха за Доусън и Бетани.
        Адамовата ябълка на Деймън се раздвижи.
        - Лейн беше искрено разстроен, сякаш за него Доусън не бе просто вещ, а личност. Може би с годините се бе привързал към него. Доусън - покашля се той - притежаваше харизма, даже и когато се държеше като задник, всички го обичаха. Но Вон не даваше пет пари.
        Не знаех какво да кажа, затова се пресегнах и стиснах ръката му. Той ме погледна с ярките си очи. Зад него няколко големи снежинки паднаха тихичко.
        Деймън притисна ръката ми за миг. Помежду ни пламна нещо по-силно от физическото привличане, което беше необичайно, защото то подклади физическия копнеж у мен. Той отдръпна ръката си и се загледа в снега.
        - Знаеш ли за какво си мислех?
        Защо все още не съм изпълзяла в скута му? И аз си задавах същия въпрос, но колата бе прекалено тясна за подобни лудории. Покашлях се.
        - За какво?
        Деймън се облегна на седалката и загледа снега.
        - Ако МО знаят какво умеем, тогава никой от нас не е в безопасност. Ние винаги сме живели в опасност, но това все пак променя всичко. - Той извърна главата си към мен. - Мисля, че не ти благодарих.
        - За какво?
        - За това че ми разказа за Бетани. - Той се умълча, а после устните му се разтегнаха в напрегната усмивка.
        - Ти трябваше да знаеш. Аз… стой малко. - Два фара тъкмо се появиха иззад завоя. Петата поредна кола, но тази поне беше джип. - Ето го.
        - Експедишън е - рече Деймън с присвити очи.
        Видяхме как черният Форд намали и спря в алеята пред едноетажен дом през две къщи от нас. При все че колата ни имаше тъмни стъкла, на мен ми се прииска да се свлека надолу по седалката и да скрия лицето си. Предната врата се отвори и от шофьорското място слезе Вон. Погледна смръщено небето, като че му искаше обяснение как смее да го гневи като пуска снежинки. Другата врата се затвори и на светлината се показа една фигура.
        - По дяволите - изруга Деймън. - Нанси е с него.
        - Нали не си планирал да говориш с него?
        - Нещо такова се въртеше в главата ми.
        - Това е лудост - поклатих аз глава слисана. - Какво мислеше да направиш? Да нахлуеш в къщата му и да му поискаш обяснение? - Той кимна и аз зяпнах. - А после?
        - Ето още нещо, което не бях доизмислил.
        - Божичко - измърморих. - От теб шпионин не става.
        Деймън се засмя.
        - Е, тази вечер нищо няма да успеем да свършим. Ако само един от двамата изчезне, може би това няма да ни създаде главоболия, но двама вече отварят много въпроси.
        Стомахът ми се обърна, докато гледах как агентите изчезнаха в къщата. Вътре светна лампа и нечий тънък силует застана пред прозореца и дръпна плътно завесите.
        - Ха. Тези двамата обичат усамотението, а?
        - Може би ще правят боу-чика-поу-уоу.
        Погледнах го с отвращение.
        - Пфу, гадост.
        Той обели зъби в усмивка.
        - Тя определено не е мой тип. - Погледът му се спусна към устните ми и част от мен потръпна в отговор на жаркия копнеж, който се четеше в очите му. - Но тази муха вече ми влезе в главата.
        - Като разгонено псе си.
        - Ако ме погалиш, аз ще…
        - Не си помисляй дори да довършиш изречението - прекъснах го аз, като се борех с усмивката, която напираше на устните ми. Тя само би го окуражила, а той нямаше нужда от допълнителни причини да се държи като същинска божа напаст. - И махни този невинен израз от лицето си. Много добре знам…
        Обсидианът пламна неочаквано и запари гърдите под пуловера ми, сякаш някой бе опрял горещ въглен в кожата ми. Извиках и подскочих на седалката така, че си ударих главата в покрива.
        - Какво?
        - Арумиец - зашепнах аз. - Наблизо има Арумиец! Нямаш ли обсидиан в теб?
        Застанал изопнат нащрек, той огледа тъмната улица.
        - Не, оставих го в колата.
        Изгледах го шокирана.
        - Наистина ли? Оставил си единственото нещо, което погубва неприятелите ти в колата си?
        - Обсидианът не ми е нужен, за да убивам арумийците. Стой тук. - Той понечи да отвори вратата, но аз го стиснах за ръката. - Какво?
        - Не бива да слизаш от колата. Ние сме точно пред къщата им! Ще те видят. - Загърбих ужаса, който винаги се надигаше у мен с появата на арумийците. - Все още ли сме достатъчно близо до планините?
        - Да - изръмжа той. - Те ни защитават в разстояние от петдесет мили във всяка посока.
        - Тогава стой мирен.
        Той имаше вид на човек, който не разбира добре смисъла на тези думи, но все пак свали ръка от дръжката и се облегна назад. След няколко секунди една сянка, по-тъмна и от самата нощ, премина по улицата. Плъзна се към тротоара, понесе се нагоре по поляните, покрити с тънък слой сняг, и спря пред къщата на Вон.
        - Какво по дяволите става? - Деймън се подпря на таблото.
        Арумът придоби човешко тяло пред самата врата, на открито. Беше облечен като онези, с които се бяхме сблъскали в миналото: черни панталони, черно сако, но без слънчеви очила. Светло русата му коса се раздвижи леко, щом пристъпи към вратата и натисна с пръст звънеца.
        Вон отвори и направи физиономия. Устните му се раздвижиха, но не можах да разбера какво казва. Сетне отстъпи встрани и покани арума да влезе.
        - Майчице мила - рекох аз с ококорени очи. - Нали не сънувам!
        Деймън стоеше облегнат назад. Когато заговори, гласът му тежеше от гняв.
        - Не сънуваш! Струва ми се, че тъкмо открихме от къде МО знаят за нашите способности.
        Главата ми се въртеше. Погледнах към него.
        - МО и арумийците работят заедно? Извънземна майчице… Защо?
        Деймън сбърчи вежди и поклати глава.
        - Вон произнесе едно име, Резидън. Прочетох го по устните му.
        Този развой на нещата не бе никак благоприятен за нас.
        - Какво ще правим сега?
        - Ако питаш мен, искам да взривя къщата на секундата, но това ще привлече твърде много внимание.
        - Така е - свих устни аз.
        - Трябва да отидем при Матю. Още сега.

* * *
        Матю живееше още по-навътре сред пустошта и от нас и ако снегът продължаваше все така да вали, взех да си блъскам главата как щях да закарам колата на майка ми у дома. Къщата му представляваше голямо бунгало, построено в една от страните на едно възвишение. Внимателно вървях по стръмната чакълеста алея, която Пирусът на майка ми не посмя да преодолее.
        - Ако паднеш и си счупиш нещо, много ще се ядосам. - Деймън ме улови за ръката, щом понечих да се хлъзна.
        - Извинявай, но не всички можем да бъдем така великолепни като… - изпищях, защото Деймън плъзна ръка по гърба ми и ме гушна в ръцете си. Профуча по алеята, а вятърът и снегът обрулиха лицето ми. Остави ме на земята и аз, замаяна, залитнах. - Би ли ме предупредил следващия път?
        Той се ухили и почука на вратата.
        - И да пропусна това изражение на лицето ти? За нищо на света.
        Понякога наистина ми се искаше да го цапардосам по лицето, но усетих как топлината се разля по тялото ми, защото отново виждах тази негова страна.
        - Ти си непоносим.
        - Но на теб това ти харесва.
        Преди да смогна да му отвърна, господин Гарисън отвори вратата. Очите му се впериха присвити в мен, като ме видя да зъзна до Деймън.
        - Това е… неочаквано посещение.
        - Трябва да говорим - рече Деймън направо.
        Господин Гарисън ме огледа внимателно и едва тогава ни въведе в почти голата всекидневна. Стените бяха от голи дървени трупи, а огънят в камината пукаше и разпръскваше топлина и боров аромат. Нямаше ни една коледна играчка или венец за украса. Бях премръзнала, затова седнах близо до огъня.
        - Какво става? - попита Матю и взе една малка стъклена чаша, пълна с червена течност. - Догаждам се, че ще е нещо, което няма да искам да узная, щом и тя е с теб.
        Възпрях се, преди да съм се изпуснала да отвърна нещо остро. Това беше извънземен мъж, но от него също така зависеше и оценката ми по биология.
        Деймън се настани до мен. За мое облекчение по пътя насам двамата се бяхме разбрали да не казваме на господин Гарисън, че съм била излекувана.
        - Май най-добре ще бъде да започнем от началото. А ти защо не седнеш?
        - О, тази история започва просто фантастично - и Гарисън завъртя рубинената течност в чашата си.
        - Вчера Кейти е видяла Бетани с Вон.
        Учителят по биология повдигна вежди. Дълго време стоя, без да помръдне, а накрая отпи глътка от питието си.
        - Не очаквах да чуя точно това. Кейти, сигурна ли си, че момичето е било Бетани?
        - Тя беше, господин Гарисън - кимнах аз.
        - Матю, обръщай се към мен с Матю. - Той отстъпи назад и поклати глава, а аз се почувствах като човек извършил подвиг и заслужил честта да се обръща към него с малкото му име. Матю се покашля. - Не знам какво да кажа.
        - Нататък става още по-зле - рекох аз и потрих ръцете си една в друга.
        - Знам къде живее един от офицери в МО и тази вечер отидохме до там.
        - Какво? - Матю остави чашата. - Ти луд ли си?
        Деймън сви рамене.
        - Докато наблюдавахме къщата, се появи Нанси Хъшър и познай още кой?
        - Дядо Коледа? - отвърна Матю сухо.
        Изсмях се гръмко. Уха, той имал чувство за хумор.
        Деймън подмина забележката му.
        - Появи се един арум и те го пуснаха да влязат. Дори го поздравиха по име - Резидън.
        Матю изгълта чашата до дъно и я остави на камината.
        - Деймън, това е опасно. Знам, че искаш да нахлуеш при тях и да разбереш как така Бетани е жива, но не може. Твърде опасно е.
        - Разбираш ли какво означава това? - Деймън пристъпи напред, изпънал напред ръце с дланите нагоре. - МО държат Бетани. Вон беше един от офицерите, които дойдоха да ни кажат, че те и двамата са мъртви. Излиза, че са ни излъгали за нея. А това означава, че може да са излъгали и за Доусън.
        - Но защо им е да държат Доусън? Те ни казаха, че той е мъртъв. Явно Бетани не е, но това не означава, че брат ти е жив. Тъй че избий си тази мисъл от главата, Деймън.
        В тъмно зелените очи на Деймън блесна гняв.
        - Ако това беше някой от твоите братя или сестри, ти щеше ли „да си избиеш тази мисъл от главата“?
        - Всичките ми близки са мъртви. - Матю прекоси стаята и спря пред нас. - Вие сте единственото, което ми е останало и аз няма да стоя отстрани и да ти вдъхвам сляпа надежда, която само ще те погуби или дори още по-лошо!
        Деймън седна до мен и си пое дълбоко дъх.
        - Ние също те чувстваме като част от нашето семейство. Доусън също гледаше на теб по този начин. Матю.
        В ясно сините очи на Матю припламна болка и той отвърна поглед настрани.
        - Знам, знам. - Отиде до фотьойла, седна тежко и поклати глава. - Да си призная, най-добре би било да не е жив и ти сам знаеш това. Не мога да си представя…
        - Но ако е жив, трябва да направим нещо. - Деймън замълча. - А ако наистина е мъртъв, тогава…
        Тогава що за завършек би бил този? Те вече бяха повярвали в смъртта му. Но ако за нея не бяха виновни арумийците, това само щеше да отвори старите рани и да ги посипе със сол.
        - Деймън, ти не разбираш. МО не биха проявили интерес към Бетани, освен ако… освен ако Доусън не я е излекувал.
        Блейк все това повтаряше. Потвърждението ме накара да изпитам облекчение.
        - Какво говориш, Матю? - попита Деймън, като се престори, че не знае нищо. Матю се почеса по челото и се сви.
        - Старейшините… те не обсъждат защо не ни е позволено да лекуваме хората и имат основателна причина за това. Лечението е забранено не само от страх, че така ще разкрием нашата раса, но и заради онова, което причиняваме на хората. Те знаят. Аз също.
        - Какво? - Деймън хвърли поглед към мен. - Знаеш ли какво се случва?
        Той кимна.
        - Лечението променя човека, свързва неговото ДНК с нашето. Но за да се получи, луксенът трябва истински да поиска да помогне. Тогава човекът приема нашите способности, но те невинаги са постоянни. Понякога просто отмират. Понякога човекът умира от тях или промяната дава нежелана реакция. Но ако е всичко е успешно, между двамата се установява връзка.
        Матю продължи да разказва, а възбудата на Деймън растеше все повече и повече, и с основание.
        - Връзката между човек и луксен след сериозно лечение е неразривна на клетъчно ниво. Тя обвързва двамата заедно завинаги. Ако единият от двамата загине, другият не може да оцелее без него.
        Ченето ми падна. Блейк не бе обелил и дума за това, но това означаваше…
        Деймън бе скочил на крака, а гърдите му се надигаха рязко, болезнено при всяко вдишване.
        - Но тогава щом Бетани е жива…
        - То и Доусън също трябва да е жив - довърши Матю уморено. - Ако той я е излекувал.
        Но друго обяснение нямаше. Иначе защо МО ще се интересуват от Бетани.
        Деймън се взираше в огъня, който се гънеше и виеше в камината. Исках да го утеша, но какво ли можех да сторя, за да облекча страданието му?
        - Но ти току-що каза, че не е възможно Доусън да е жив - поклатих аз глава.
        - Това бе неубедителният ми опит да предпазя Деймън от това да се впусне към смъртта.
        - Ти… ти през цялото време ли си знаел? - Неовладяна болка изпълни гласа на Деймън. Тялото му започна да избледнява, сякаш губеше пълен контрол. - Кажи.
        - Не, не! - поклати глава Матю. - Вярвах, че и двамата са мъртви, но ако той я е излекувал, ако я е променил, и тя е жива, тогава и той трябва да е жив. Това е едно голямо „ако“, „ако“, което се крепи върху това дали Кейти наистина е разпознала едно момиче, което никога не е срещала.
        Деймън пак седна, а очите му заблестяха на светлината от огъня.
        - Брат ми е жив. Той е… жив. - Той сякаш се бе вцепенил, сякаш бе изгубен.
        Изпитах съчувствие към Деймън и едва успях да си поема дъх.
        - Според теб какво са му причинили?
        - Не знам. - Матю се изправи неуверено и аз се запитах колко ли беше изпил преди нашето пристигане. - Каквото и да е, не е било…
        Не е било добро. А аз таях ужасно подозрение. Според Блейк МО искали да се сдобият с повече мутирали хора. А какъв по-добър начин да постигнат целта си от това да заловят един луксен и насила да го карат да лекува хора? Горчивината се надигна у мен. Но ако луксенът наистина трябваше да поиска да излекува някого, за да може човекът да мутира успешно, как биха могли насила да накарат Доусън? Дали той се проваляше и ако беше така, какво се случваше с тези хора? Матю вече беше казал. Ако промяната не бе постоянна, те мутираха ужасно или умираха. Мили боже, какво ли би причинило такова изпитание на някого - на Доусън?
        - МО знаят, Матю. Знаят за способностите ни - рече Деймън накрая. - Сигурно дори от самото начало.
        Матю вдигна клепачи и очите му срещнаха тези на Деймън.
        - Ако трябва да съм честен, никога не съм вярвал, че не знаят. Единствената причина да не споделям убежденията си гласно е, че не исках никой от вас да се тревожи.
        - Ами старейшините? Те знаят ли?
        - Старейшините са благодарни, че имат къде да живеят мирно и в общи линии са отделени от човешката раса. Кажи-речи живеят с глави, заровени в пясъка. Вероятно са избрали да вярват, че тайните ни не са застрашени. - Матю хвърли поглед към празната чаша. - За тях… е по-лесно.
        Помислих, че това бе ужасно глупаво и го изразих гласно. В отговор Матю се усмихна кисело:
        - Момичето ми, ти не знаеш какво значи да бъдеш гост. Представи си да живееш със съзнанието, че във всеки миг домът ти, целият ти живот могат да ти бъдат отнети? Но трябва да водиш хората, да им вдъхваш спокойствие, да ги накараш да се чувстват щастливи, в безопасност, най-лошата стратегия би била да изразиш на глас пред масите най-мрачните си опасения. - Той замълча и изгледа чашата. - Кажи ми какво биха направили хората, ако разберат, че сред тях живеят извънземни?
        Страните ми пламнаха.
        - Вероятно ще настанат размирици, хаос, хората ще се уплашат.
        - Точно така - измърмори той. - Нашата раса не е по-различна.
        След това никой не каза нищо повече. Всички седяхме, потънали в тревожните си мисли. Сърцето ми се бе разбило на хиляди парчета, защото знаех, че точно сега Деймън умира да нападне Вон и Нанси, но все пак не бе толкова безразсъден. Трябваше да помисли за Ди, защото всяко негово действие щеше да повлияе и нейния живот.
        А очевидно и моя. Ако Деймън загине, загивах и аз. Умът ми все още не можеше да побере напълно този факт, не и с всичко, което се развиваше пред очите ми. Реших да оставя страховете си за по-късно.
        - Ами онзи арум, който влезе при тях? - попитах аз.
        - Не знам. - Матю си напълни чашата. - Не мога дори да си представя защо МО биха работили с тях, какво биха могли да спечелят. Арумите поглъщат нашата сила, но не умеят да лекуват и изобщо не умеят нищо от подобна величина. Те имат различна температура от нашата, тъй че ако разполагат с необходимата апаратура, МО ще разберат, че си имат работа с друга чуждоземна раса. Но ако човек се приближи на улицата до един арум или луксен, той няма как да различи единия от другия.
        - Чакай. - Затъкнах косата си назад и погледнах към смълчания Деймън. - Ами ако МО са заловили някой арум, но са вярвали, че той е луксен. А вас те са изучавали подробно, нали? Насила са ви накарали да заприличате на хората? Не знам какво включва това, но вероятно е някакъв вид наблюдение. Така че все някога са щели да забележат, особено заради температурата?
        Матю се изправи и отиде до шкафа в другия край на стаята. Отвори го, извади една четвъртита бутилка и си наля от нея.
        - По време на уподобяването ни, те така и не видяха способностите ни. И ако приемем теорията, че МО знаят с какви способности сме надарени, това означава, че те са ги изучавали върху луксени, които никога няма да могат да ни разкажат.
        Прилоша ми рязко.
        - Искаш да кажеш, че тези луксени са…
        - Мъртви - рече той, обърна се и отпи. - Не знам какво ти е казал Деймън, но съществуват и луксени, които не успяват да заприличат на хората и не се вписват в света. Те биват умъртвявани… като диви животни. На човек не му трябва развихрено въображение, за да си представи, че МО е използвало някои от луксените, за да изучат способностите им, да научат повече за нас, а след това са се отървавали от тях.
        Или са ги вербували като шпиони и са ги пратили обратно, за да държат другите под око, да докладват на МО за всяка подозрителна дейност. Изглеждаше параноично, но тук ставаше дума за правителството.
        - Но това не обяснява защо арумийците биха работили с МО.
        - Така е. - Матю се премести до камината. Подпря се с лакът на лавицата и с другата ръка разклати рубинената течност. - Страх ме да си помисля какво може да означава това.
        - Част от мен не дава пукната пара в момента - обади се уморено най-сетне Деймън. - Някой е предал Доусън. Някой е казал на МО.
        - Би могъл да бъде всеки - изтощено отвърна Матю. - Доусън не се и опитваше да крие връзката си с Бетани. И ако някой ги е следил отблизо, може да е за подозрял, че нещо се е случило. От самото начало ние всички ги наблюдавахме. И съм сигурен, че някои така и не престанаха.
        Както и очаквах, това с нищо не успокои Деймън. Малко след това си тръгнахме от Матю, смълчани и увиснали някъде между надеждата и отчаянието.
        При колата на майка ми той поиска ключовете и аз му ги дадох. Понечих да тръгна към другата врата, но спрях. Обърнах се, приближих се и обгърнах с ръце напрегнатото му тяло.
        - Съжалявам - прошепнах и го стиснах силно. - Ще измислим нещо. Ще го върнем обратно.
        След миг колебание, той ме прегърна така силно, че за малко щеше да ме спои за себе си.
        - Знам - с твърд и силен глас каза той, облегнал се на главата ми. - Ще го върна, ако ще това да е последното нещо, което ще направя.
        Част от мен вече знаеше и се страхуваше от това, което Деймън бе готов да пожертва заради брат си.
        Глава 24
        Деймън не желаеше сестра му да узнава, че по всяка вероятност Доусън бе жив. Обещах да не казвам, защото разбирах, че мисълта за това какво са могли да му причинят бе по-тежка от тази, че е мъртъв. Деймън не желаеше да споделя със сестра си тази безпомощност.
        Той си беше такъв и аз го уважавах за това.
        Но у него се надигаше все по-голяма вълна от тъга заради брат му и аз копнеех да мога да я отстраня.
        През следващите два дни продължих тренировките с Блейк, а щом той си тръгваше, с Деймън отивахме в Мурфилд. Брайън не се бе прибирал от онази нощ, когато го видяхме с Нанси и арума. Нямах никаква представа какво планира да прави Деймън, но каквото и да бе, този път нямаше да го оставя сам, макар че той като никога не настояваше на уединението си.
        В четвъртъка преди коледната ваканция, аз и Блейк работехме върху манипулирането на светлината. Беше по-трудно от това да накараш предметите да замръзват. Трябваше да измъкна светлината от себе си, да овладея умение, което не разбирах напълно.
        След като часове наред така и не можах да произведа дори една искра от смъртоносната светлина, Блейк имаше вид на човек, който иска да си разбие главата в стената.
        - Не е толкова трудно, Кейти, можеш да го направиш.
        - Опитвам се - тропнах с крак по пода аз.
        Блейк седна на страничната облегалка и разтри челото си.
        - Вече можеш с лекота да местиш предмети. Това не би трябвало да е много по-трудно.
        Момчето вършеше чудеса за самочувствието ми.
        - Виж, всяка клетка в тялото ти е обвита в светлина. Представи си как събираш всички клетки заедно, почувствай светлината. Тя е топла, трепти и бучи. Нещо като светкавица във вените ти. Мисли си за нещо подобно.
        - Вече опитах - рекох аз с прозявка.
        Блейк скочи от стола толкова бързо, колкото никога не бях го виждала да се движи. Стисна ръката ми за китката, додето показалецът и палецът се срещнаха, и се вгледа в очите ми.
        - Не се стараеш достатъчно, Кейти. Ако не умееш да манипулираш светлината, тогава…
        - Тогава какво?
        Блейк пое дълбоко дъх.
        - Просто… ако не умееш да контролираш най-силната част от теб, има възможност никога да не добиеш пълна власт над способностите си. И така няма да се научиш да се защитаваш сама.
        Питах се дали и на Бетани й е било толкова трудно.
        - Опитвам се, не те лъжа.
        Той пусна ръката ми и прекара ръка през щръкналата си на бодлички коса. После се усмихна.
        - Хрумна ми една идея.
        - О, не - поклатих глава аз. - Твоите идеи хич не ми се нравят.
        Той ми се усмихна през рамо и извади ключовете от джоба си.
        - Нали каза, че ми имаш доверие?
        - Това беше преди да хвърлиш ножа по мен и пръстите ми да се запалят.
        Блейк се засмя, а аз се намръщих. Нищо смешно нямаше в тези инциденти.
        - Не се бой, друго имам наум. Струва ми се, че просто трябва да се махнем от тук. Да хапнем нещо навън.
        Предпазливо прехвърлих тежестта си от единия крак на другия.
        - Само това? Идеята… не ми се вижда лоша.
        - Хайде, вземи си якето и да отидем да хапнем нещо.
        Напоследък все бях гладна, тъй че мисълта за една обилна, мазна вечеря скрепи сделката ни. Навлякох плетения си пуловер и последвах Блейк до джипа му. Той не беше голям като колите на местните, но беше хубав и чисто нов.
        - Какво ти се яде? - затърка Блейк ръце, за да се стопли, докато моторът загрее.
        - Все едно какво, стига да напълнея с пет килограма от него - рекох и закопчах колана.
        - Знам къде да отидем - засмя се Блейк.
        Облегнах се на седалката и реших да задам въпроса, който не ми даваше мира от разговора с Матю.
        - Какво се случи с момчето, което те излекува?
        Блейк стисна кормилото, додето кокалчетата на пръстите му побеляха.
        - Аз… не знам. Неведението ме съсипва, Кейти. Бих сторил всичко, за да разбера.
        Погледнах го и в сърцето ми се настани тъга. Щом Блейк беше тук, значи приятелят му беше жив. Сигурно МО са го прибрали. Понечих да кажа нещо, но се въздържах. Напоследък бях започнала да се чувствам все по-странно и по-странно в присъствието на Блейк. Не можех да определя какво точно ме безпокоеше и може би тревогата ми просто се дължеше на постоянните натяквания на Деймън при всеки сгоден случай, но вече нямах същото доверие на Блейк.
        - Защо питаш? - той ме погледна с изопнато лице.
        - Просто от любопитство - свих рамене аз. - Съжалявам за случилото се.
        Той кимна и известно време и двамата мълчахме. Едва когато подминахме изхода за Мурфилд, започнах да изпитвам безпокойство.
        - Не е ли опасно да излизаме толкова надалеч? Планините ни закрилят само в радиус от петдесет мили, нали?
        - Това е само догадка. Не се тревожи, всичко ще бъде наред.
        Кимнах, но не можах да се отърся от внезапния ужас, който взе да се увива в стомаха ми. С всяка следваща миля, с която Блейк ме отдалечаваше от дома, аз ставах все по-тревожна. Арумите явно бяха наблизо и може би дори знаеха кои сме, след като тайно работеха с МО. Беше неразумно, дори глупаво да се отдалечаваме толкова много. Отрих дланите си в дънките и се загледах през прозореца, докато Блейк си тананикаше някакво рок парче, което свиреха по радиото.
        Бръкнах в чантата си и извадих телефона. Ако наистина се намирахме под закрилата на бета кварца, то тогава Блейк не би имал нищо против да се обадя на Деймън и да му кажа къде сме.
        - Кейти, нали не си от онези момичета, които при всяка крачка дават отчет на гаджетата си какво правят? - Блейк кимна към телефона ми и се усмихна, но в очите му нямаше и помен от доброто настроение. - А и без друго вече пристигнахме.
        Не бях от тези момичета, но…
        Той спря на паркинга пред малко долнопробно заведение, което се хвалеше, че предлага най-добрите крилца в Западна Вирджиния. Катранено черните прозорци бяха украсени с коледни лампички. Входът се охраняваше от гигантска статуя на планински трапер.
        Всичко изглеждаше страшно нормално.
        Обвиних наум Деймън, затова че ме бе накарал да се усъмня в Блейк, мушнах телефона обратно в чантата си и тръгнах към ресторанта.
        Вечерята мина в необичайно напрегната атмосфера. По нищо не приличаше на първите два пъти, в които бяхме излезли заедно. Опитах се да заговоря Блейк за сърфинга, но дори това приличаше на опит да изцедят сок от стъкло - болезнено и безсмислено. Поприказвах известно време за това как ми липсваха блога и четенето, а той през цялото време не спря да пише съобщение на телефона си. А може би играеше някаква игра - не бях сигурна. По едно време ми се стори, че чух грухтене на прасе. Накрая се отказах и се залових да махна кожата от крилцата.
        Минаваше шест. Седяхме на масата и пиехме третата си сода, когато аз вече не издържах.
        - Готов ли си?
        - Само още няколко минутки.
        За втори път чувах думите „Само още няколко минутки“. Облегнах се назад, изпуснах дълга въздишка и захванах да броя червените квадратчета по карираното яке на един мъж. Вече бях научила наизуст коледната песен, която въртяха отново и отново.
        Хвърлих поглед към Блейк.
        - Наистина искам да си тръгваме вече.
        В очите му припламна раздразнение и кафявите петънца в тях почерняха.
        - Мислех, че ти е приятно да излезем и да се отпуснем.
        - Приятно ми е, но ние седим тук и дори не си говорим, докато ти си играеш на някаква игра с грухтящи прасета. Честно да ти призная, хич не ми е забавно.
        Той се облакъти на масата и подпря брадичка в дланите си.
        - За какво искаш да си приказваме, Кейти?
        Тонът му още повече ме раздразни.
        - Повече от час се опитвам да говоря с теб на какви ли не теми.
        - Е, какво ще правиш за Коледа? - попита той.
        Поех си дъх, за да овладея гнева си.
        - Както никога, майка ми ще бъде почивка. Ще прекараме празника с Уил.
        - Доктора? Нещата между тях май стават сериозни.
        - Така е. - Вратата се отвори и аз се сгуших трепереща в пуловера си. - Съвсем сигурна съм, че това е причината да…
        Телефонът на Блейк звънна и той веднага провери съобщението. Ядосана, аз затворих уста и се загледах в празната маса зад него.
        - Готова ли си? - попита той.
        Слава богу! Грабнах чантата си и излязох, без да дочакам да плати сметката. Ботушите ми заскърцаха по натрупалия сняг и леда. Още от началото на ноември снегът валеше ежедневно и покриваше земята с тънка пелена от няколко сантиметра. Времето беше като една гигантска прелюдия към снежната виелица.
        След няколко минути Блейк ме настигна намръщен.
        - Не можа ли да почакаш.
        Извих очи и без да кажа нищо, се качих в джипа. Потеглихме обратно в мълчание. Скръстила здраво ръце на гърдите си, аз се чувствах като сърдитото гадже, а това не беше редно. Ние не бяхме гаджета, но сякаш току-що си тръгвах ся среща, прекарана в ада.
        А на всичкото отгоре Блейк караше като някоя бабка. Кракът ми заподскача нервно и нетърпеливо по пода. Тази вечер нямаше да има тренировка. Щях да си избера някоя книга и да си почета за удоволствие. После щях да напиша нещо за блога. Щях да забравя напълно за Блейк и тази глупава, ужасна извънземна сила. Погледът ми падна върху ботуша ми. Под подметката ми имаше нещо твърдо и тънко. Преместих крак настрани и светлината от лампите по магистралата се отрази в нещо златно и лъскаво. Взех да се навеждам с любопитство.
        Без никакво предупреждение обсидианът пламна под пуловера ми; в същия миг Блейк отби колата от пътя и спря в една канавка.
        Извърнах се към него. Сърцето ми биеше до пръсване, а обсидианът изгаряше кожата ми.
        - Наблизо има арум.
        - Знам. - Той спря двигателя стиснал здраво челюст. - Слизай от колата, Кейти.
        - Какво? - изписках аз.
        - Слизай от колата! - Той се пресегна и откопча колана. - Започваме тренировката.
        С ужас осъзнах какво ставаше. Въздъхнах на пресекулки, а обсидианът изгаряше все по-силно кожата ми.
        - Довел си ме нарочно тук, извън защитата на бета кварца!
        - Ако най-силните ти способности са свързани с емоциите ти, тогава трябва да разберем как да се възползваме от тях, докато си под влияние на страховете си. Само така ще открием на какво си способна, а след това ще се упражняваме в по-спокойна обстановка. Както направихме с ножа и възглавниците. - Той се протегна още малко и отвори вратата на колата. - Арумите могат да ни надушат по-лесно, отколкото надушват луксените. Това се дължи на ДНК-то. Луксените имат вроден плащ в ДНК-то си, който ги предпазва. Ние нямаме.
        Гърдите ми се издигаха начесто.
        - Никога досега не си ми казвал това.
        - Бета кварцът те закриляше. Не е било необходимо да го знаеш.
        Взирах се с ужас в него. Ами ако бях излязла на пазар с майка ми извън радиуса на скалите, без да знам това? Тогава щяха да ни нападнат. На Блейк изобщо пукаше ли му за живота ми?
        - А сега слизай!
        За нищо на света.
        - Няма! За нищо на света няма да изляза навън при арума! Ти си полудял…
        - Ще се оправиш. - Блейк говореше така, сякаш ме убеждаваше да изнеса реч пред класа, а не да се изправя срещу чуждоземен убиец. - Няма да позволя да ти се случи нищо лошо.
        В този миг той слезе от колата и се скри сред гъстата линия на дърветата, оставяйки ме сама в джипа. Бях твърде слисана, за да помръдна и само стоях и се взирах в приближаващия мрак. Не можех да повярвам, че ме заряза така.
        Ако след тази вечер останех жива, щях да убия Блейк.
        Мастилено черна сянка се плъзна по пътя и последва дирята, оставена от Блейк към гората. Избухна светлина, която изпълни небето, но бързо угасна и аз чух болезнения вик на Блейк.
        Скочих от джипа, тръшнах вратата и примижах в мрака.
        - Блейк? - Минаха няколко секунди, но отговор не последва. Паниката взе да дращи с ноктите си по гърлото ми. - Блейк!
        Спрях на края на гората, но се побоях да продължа напред. Сгуших се в пуловера и потръпнах от неестествената тишина, която ме обгърна. Да върви по дяволите. Обърнах се и тръгнах към колата. Ще се обадя на мама. Дори на Деймън. За нищо на света…
        Преди да смогна да направя още една крачка, пред вратата на пасажера се появи сянка. Черна като мазут, тя се сгъсти, додето очертанията на мъж блокираха пътя ми.
        - По дяволите - прошепнах.
        Сянката се превърна в тяло на мъж, който удивително приличаше на онзи, когото видяхме пред къщата на Бон.
        - Здравей, малката. Я да видим… да, виждаш ми се нещо специално.
        Обърнах се и полетях, а пуловерът ми запляска зад мен като крил е на птица. Тичах бързо, толкова бързо, колкото никога досега не бях тичала. Толкова бързо, че малките снежинки, които вятърът запращаше в лицето ми, ми се струваха големи като дребни камъчета. Дори не бях сигурна дали краката ми докосват земята.
        Но колкото и бързо да тичах, Арумът бе по-бърз от мен.
        Тъмна, черна сянка се появи до мен, а сетне излезе отпред. Хлъзнах се по снега и леда и стиснах обсидиана. Приготвих се да забия острието му там, където попаднеше ръката ми.
        Предугадила удара ми, една ръка се появи от нищото и замахна. Удари ме в стомаха. Полетях във въздуха и паднах на една страна. Разкъсваща болка прониза костите ми. Претърколих се по гръб и примигнах, за да стопя снега по миглите си.
        Сега вече знаех защо Деймън така решително се противопоставяше на това да се бия срещу арумийците. Битката дори не бе започнала, а на мен вече ми бяха сритали задника.
        Тъмна, коварна сянка пропълзя пред погледа ми. Сега, когато проговори извън човешкото си тяло, гласът на арума прозвуча като заплашителен шепот в главата ми. Ти не ссси луксен, но ссси нещо необикновено. Какви сссили притежаваш?
        Сили? Силите, които Деймън ми бе прехвърлил след мутацията. Убиеше ли ме, те щяха да преминат в арума. Но аз вече бях убила един от тях, възползвайки се от силата на Деймън и Ди. Блейк вярваше, че дарбата - Изворът - все още бяха у мен. Дано, защото иначе ме чакаше смърт.
        Аз исках да мога сама да се защитавам. Не да лежа в снега. Не да чакам на друг да ме спаси.
        Какво беше казал Блейк да си представя? Светкавица във вените и клетки, обградени от светлина?
        Арумът се надвеси над мен; езиците черен дим бяха плътни и по-студени от твърдата земя. Показа се тъмносива, прозрачна усмивка. Ще бъде по-лесссно, отколкото очаквах.
        Стиснах с все сила очи и си представих всяка клетка, която бях виждала в часа по биология, обгърната от светлина и си спомних онзи миг, в който за първи път усетих светкавици във вените си. Задържах образа, а в това време студените пръсти на арума облизаха бузите ми. Слях се с прииждащата огненочервена лава, която потече по вените ми.
        Нещо изпука - зад очните ми ябълки загоря малка светлина. Странно чувство се разнесе по ръката ми, горещо, изгарящо. Светлината зад очите ми бе червено-бяла на цвят; източникът на силата бе крайно разрушителен, разтърсващ със своята обърканост.
        Усещах го как изгаря вените ми, как шепне хиляди обещания. Зовеше ме, посрещаше ме у дома. Беше ме чакал, беше се питал кога ще чуя зова му.
        Надигнах се и вятърът отнесе снега изпод мен. Отворих очи и видях, че Арумът се оттегля назад, като ту взимаше човешки облик, ту естествения си вид.
        Бях вече на крака, едва си поемах дъх. Усещах го, и чувството бе едновременно вълнуващо и ужасяващо. Всеки нерв в тялото ми се събуди за живот и потръпна в очакване. Тя, тази сила, искаше да я използвам и това изглеждаше най-естественото нещо на света. Пръстите ми се свиха. Светът пламна в червено и бяло.
        Унищожи го.
        Арумът се върна към истинското си тяло и се разстла на всички страни като безкрайното нощно небе.
        Отвътре в тялото ми се долавяше плющене и тогава мощната струя на Извора се ливна от пръстите ми и удари арума със страшна бързина.
        Той се завъртя във въздуха, но Изворът се спусна подире му. А може би аз го накарах да се спусне след него. Но той така бързо менеше формите си, че свят да му се завие на човек. Тогава Арумът замръзна във въздуха, а сетне се разби на милиарди сенчести късчета стъкло.
        Обсидианът в ръката ми изстина.
        - Отлично - рече Блейк и запляска с ръце. - Направо не е за вярване. Уби Арумът само с един удар!
        Електрическите вълни се прибраха обратно в мен, а червено-бялата мъглявина изтля. Заедно с Извора ме напуснаха и всичките ми сили. Обърнах се към Блейк, усетих, че нещо ново запълва празнината, оставена от Извора.
        - Ти… ти ме остави сама с арума.
        - Да, но виж само какво направи. - Той тръгна към мен, ухилен до ушите, сякаш бях ученик, оптичен с награда. - Ти уби арума, Кейти. И то съвсем сама.
        Поех си дъх и гърдите ме заболяха. Всичко ме болеше.
        - Ами какво щеше да стане, ако не се бях справила?
        - Но нали всичко свърши благополучно - на лицето му се бе изписало объркване. Направих крачка назад, свих се от болка и установих, че панталоните ми са подгизнали и са залепнали към премръзналата ми, протрита кожа.
        - Ами ако не бях успяла?
        Блейк поклати глава.
        - Тогава…
        - Тогава щях да умра. - Ръката ми затрепери, когато я сложих на хълбока си. Целият ми гръб пулсираше тежко след падането. - На теб изобщо пука ли ти?
        - Разбира се, че ми пука! - Той се приближи и сложи ръката си на рамото ми. Извиках - остра болка бе пронизала цялата ми ръка.
        - Недей… не ме докосвай.
        Само за миг объркването му изчезна и на негово място блесна гняв.
        - Реагираш прекалено остро, когато трябва да празнуваш. Ти направи нещо… изключително. Не разбираш ли? Никой не може да убие арум с един удар.
        - Пет пари не давам - закуцах аз към колата. - Искам да си ходя вкъщи.
        - Кейти! Не се дръж така. Всичко е наред. Ти…
        - Просто ме откарай у дома! - извиках аз на път да се разплача, на път да се срина на земята. Защото имаше нещо ужасно у Блейк. - Искам само да се прибера вкъщи.
        Глава 25
        Едва не закъснях за часа по тригонометрия в последния ден преди коледната ваканция. Седнах на мястото си и се свих от болка. Май си бях счупила дупето снощи, защото ужасно ме болеше да стоя седнала. Лиса повдигна вежди, докато ме гледаше как се мъча да се наместя удобно.
        - Добре ли си? - попита ме Деймън и така ме стресна, че подскочих.
        - Да - тихо отвърнах аз и се извърнах наполовина към него, учудена, че все още не ме е боднал в гърба. - Спах накриво.
        Очите му ме гледаха остро.
        - Да не би да си спала на пода?
        - Не, но точно така се чувствам - изсмях се сухо аз.
        Понечих да се обърна напред, но Деймън ме спря.
        - Кат…
        - Какво? - Обзе ме тревога. Когато ме гледаше по този начин, се чувствах съвсем разголена.
        - Нищо. - Той се облегна назад, присви очи и скръсти ръце. - Довечера нали ще дойдеш?
        Прехапах устни и кимнах, а мислено си напомних на път към къщи да си купя няколко енергийни напитки. Когато се прибрах миналата вечер, опустоших безскрупулно всички тайни запаси на майка ми от шоколад, но това не ми помогна да възстановя енергията си. Отпуснах се назад, стиснах зъби и загърбих пламналата болка. Случката можеше да свърши и по-зле. Можеше да съм мъртва сега.
        Цялото ми тяло ме болеше от седенето на чина до n-та степен заради падането върху студената твърда земя снощи. Блейк го нямаше в часа по биология и при все че си отдъхнах, не знаех какво да мисля за него. Цяла нощ лежах будна и прехвърлях събитията от вечерта в главата си. Дали Блейк щеше да ме остави да пострадам тежко и да умра, ако не бях съумяла да използвам Извора и да убия арума? Нямах отговор и това ме безпокоеше.
        В края на часа по биология Матю ме извика при него. Изчака, докато стаята се опразни, и тогава заговори:
        - Как се чувстваш, Кейти?
        - Добре - отвърнах изненадана. - Вие?
        Матю се усмихна напрегнато и се облегна на ръба на бюрото си.
        - По време на часа ми се видя, че сякаш нещо те боли. Дано урокът ми не е бил чак толкова скучен.
        - Не, не беше от урока ви. Спах лошо миналата нощ и сега всичко ме боли.
        Той извърна поглед встрани.
        - Не искам да те задържам, но как е…
        Сега, вече разбрах защо ме е задържал. Хвърлих поглед към отворената врата.
        - Деймън е добре. Доколкото може да бъде добре.
        Матю притвори очи за миг.
        - Това момче, а също и сестра му, са ми като деца. Не искам той да извърши някоя глупост.
        - Няма - отвърнах аз, за да го успокоя, но същото така, защото не исках Матю да узнае, че Деймън дебне Вон. Надали това щеше да му се понрави.
        - Дано. - Матю ме погледна. Очите му бяха силно кървясали. - Знаеш ли, някои неща е най-добре да останат… неразкрити. Хората търсят отговори и когато ги намерят, това невинаги им харесва. Понякога истината е по-болезнена от лъжата. - Той се обърна към бюрото си и започна да нарежда една купчина с листа. - Дано занапред да спиш по-добре, Кети.
        Разбрах, че разговорът ни е свършил и излязох от класната стая в пълна почуда. Дали Матю не пиеше по време на работа? Защото това бе най-необичаният разговор, който някога бях водила с него. А също и най-дългият насаме.
        На обяд седнах при моите приятели и се опитах да забравя случката от предишната вечер. Ди и Адам се натискаха и това успя да ме поразсее. В редките мигове, когато устните й не бяха слепени с тези на Адам, тя не спираше да говори за Коледа. Но когато погледнеше към мен, очите й се пълнеха с тъга. Между нас се бе образувала пропаст и аз усещах липсата й в живота ми. Всички приятели ми липсваха много.
        Щом часовете свършиха, се запътих към шкафчето да си взема учебника по английски. След ваканцията трябваше да предадем съчинение. Тъкмо пъхах учебника в раницата си, когато чух името си.
        Вдигнах очи и се разгневих. Беше Блейк.
        - Здрасти… нямаше те по биология.
        - Закъснях днес - рече той и се облегна на шкафчето до мен. - Ще продължим с тренировките чак след ваканцията. Заминавам при роднини с чичо ми.
        Заля ме приятно спокойствие, от което чак главата ми се замая. След снощи хич не бях сигурна, че искам да продължа заниманията си с Блейк, при все че трябваше да се науча гама да се защитавам. Но сега не бе моментът да говорим за това.
        - Няма нищо. Желая ти приятно прекарване. - Той кимна, и в очите му долових някакъв далечен, резервиран поглед. Покашлях се. - Е, аз ще тръгвам. Ще се видим, когато…
        - Почакай. - Той се приближи. - Исках да поговорим за пера.
        Затворих вратата на шкафчето, при все че жадувах да я тресна с все сила.
        - Какво за вчера?
        - Знам, че си ми ядосана.
        - Съвсем вярно - погледнах го в лицето. Той наистина ли не разбираше защо съм ядосана? - Ти изложи живота ми на риск. Ами ако не бях използвала Извора? Сега щях да съм мъртва.
        - Никога нямаше да му позволя да те нарани. - В думите и очите му отекна искреност. - Ти беше в безопасност.
        - Синините по тялото ми говорят друго.
        Той въздъхна разгневено.
        - Продължавам да не проумявам защо не се радваш. Силата, която показа е… изумителна.
        Преместих раницата си от посинялото рамо на другото.
        - Виж, хайде да говорим за това, когато се върнеш?
        Той сякаш понечи да възрази, защото зелените точици в очите му потъмняха, заблестяха, но после се извърна настрани и въздъхна остро. Исках да се махна от училището, исках да се пъхна в леглото си, да бъда далеч от него. Далеч от това момче, за което до неотдавна вярвах, че е нормално и иска да ми помогне, защото си приличаме, а сега си мислех, че не дава и пукнат грош дали изобщо ще оцелея след обучителните му техники.

* * *
        Когато се прибрах у дома, първо се преоблякох в удобен анцуг и блуза, а след това легнах да подремна и спах до късно вечерта. Когато станах, майка ми беше излязла. Сгънах си един сандвич, а сетне събрах на едно място всички книги, които бях получила през изминалия месец.
        Натрупах ги на купчина до лаптопа и тъкмо нагласявах уеб камерата така, че да не уголемява носа ми, когато усетих познатите тръпки да пробягват по врата ми като топъл дъх. Погледнах часовника - още нямаше десет.
        Надигнах се с въздишка и отидох да отворя входната врата. Деймън стоеше там, вдигнал ръка във въздуха, за да почука.
        - Започвам да не харесвам факта, че винаги разбираш кога съм дошъл - рече той смръщено.
        - А аз мислех, че ти харесва. Благодарение на това си толкова добър преследвач.
        - Казах ти вече. Аз не те дебна. - Той ме последва в дневната. - Използвам връзката ни, за да те държа под око.
        - Има ли разлика? - Седнах на дивана.
        Деймън седна до мен и кракът му се притисна в моя.
        - Да, има.
        - Понякога логиката ти ме плаши. - Да бях се преоблякла в нещо друго. Деймън беше по дънки и пуловер, но изглеждаше добре. А моята блуза беше на малки ягодки. Хвана ме срам. - Защо си дошъл толкова рано днес?
        Той се облегна на възглавничките и се приближи още повече до мен. Миришеше на свежа есенна утрин. Ох, защо, защо трябваше да стои толкова близо?
        - Бил не е ли идвал днес?
        Затъкнах косата си зад ухо и потиснах неудържимия си порив да се хвърля отгоре му.
        - Не, щял да ходи при свои роднини.
        - Какво правиш? - Деймън присви очи и погледна към лаптопа ми. - Филм ли снимаш пак?
        - Канех се. Не съм се занимавала с това отдавна, но точно тогава се появи ти. И планът ми пропадна.
        Той се ухили.
        - Нищо не пречи и сега да го направиш. Обещавам, че ще бъда добро момче.
        - Да, но няма да стане.
        - Защо да не стане? - Той вдигна ръка и най-горната книга от купчината полетя към него. - Хей, хрумна ми една идея. Мога да се престоря, че съм ето това момче.
        - Какво? - намръщих се аз, когато той ми посочи русото момче на корицата. - Почакай. Да не искаш да кажеш…
        Деймън изчезна и на негово място се появи точно копие на модела от корицата, та чак до къдравите руси кичури, светлосините очи и замисления поглед. Уха, какво хубаво момче!
        - Здравей, хубавице…
        - О, мили боже. - Боднах го с пръст по златистата буза. Истински. Засмях се. - Не бива да правиш това. Хората ще се уплашат.
        - Но със сигурност ще привлека внимание. - Той ми намигна. - Ще бъде забавно.
        - Но това момче - издърпах книгата от ръцете му и я размахах - е действителен човек. И сигурно ще поиска да узнае как така е станал герой във филмчето ми в сайта In My Mailbox.
        Деймън сви пълните си устни.
        - Имаш право. - Моделът от корицата избледня и Деймън отново се показа. - Но нека това да не те спира. Давай, направи филмчето. Аз ще бъда твоят асистент.
        Загледах се в него, като се мъчех да реша дали се шегува или говори сериозно.
        - Не знам.
        - Ще пазя пълно мълчание. Само ще държа книгите вместо теб.
        - Дори не съм сигурна, че можеш да стоиш тихо.
        - Обещавам - рече той и се усмихна до уши.
        Предвиждах, че крайният резултат ще бъде катастрофален, но идеята Деймън да участва във филмчето хем ме замайваше, хем ме развеселяваше. Нагласих камерата така, че и той да влиза в кадър и натиснах копчето за запис.
        Поех си дълбоко дъх и започнах.
        - Здравейте, аз съм Кейти от „Любимите неща на Кейти“. Съжалявам за дългото си отсъствие. Училището и… - за част от секундата очите ми се стрелнаха към Деймън - разни други неща погълнаха времето ми, но както и да е, днес имам гост. Това е…
        - Деймън Блек - каза той вместо мен. - Аз съм момчето, за което Кейти будува и мечтае нощем.
        Бузите ми почервеняха и аз го сръгах с лакът.
        - А това изобщо не е вярно. Той е моят съсед…
        - А също и момчето, което е обзело мислите й.
        Усмихнах се насила.
        - Той е голям егоист и обича да слуша собствения си глас, но вече обеща, че ще мълчи. Нали?
        Деймън кимна и отправи ангелска усмивка към камерата, но в очите му искряха весели пламъчета. Да, тази идея не беше никак добра.
        - Мисля, че четенето е секси - рече Деймън и се ухили на себе си. Повдигнах вежди:
        - Така ли?
        - О, да. И знаете ли какво още е секси? - Той се наведе напред така, че цялото му лице изпълни екрана и кимна с глава към мен. - Блогърите като тази тук. Страхотни са.
        Аз подбелих очи и го цапнах по ръката.
        - Облегни се назад - прошепнах.
        Деймън ме послуша и през следващите пет минути се постара да пази мълчание. Подаваше ми книгите една след друга, но не можеше да се сдържи и от време на време подхвърляше разни коментари като „Този тук изглежда глупаво“ или „Какво толкова има в тези паднали ангели, че всички са се щурнали по тях?“ и така обсеби филмчето ми. А любимият ми беше, когато поднесе една книга пред лицето ми и каза: „Този изкормвач е моят човек. Препитава се, като убива хора“.
        В края на записа вече не можех да крия глупавата усмивка, която се бе залепила на лицето ми.
        - Това е всичко за днес. Благодаря ви!
        Деймън едва не ме събори, за да подхвърли за последно:
        - Не забравяйте, светът е пълен с по-интересни неща от паднали ангели и мъртви хора. Просто да си знаете - смигна той на камерата.
        Представих си цял рояк от момичета, които припадат по Деймън. Избутах го настрани, изтръпнах и натиснах бутона за край на записа на интернет страницата.
        - Харесва ти да се записваш на камера.
        Той сви рамене.
        - Беше забавно. Кога ще правиш следващия филм?
        - Следващата седмица, ако получа нови книги.
        - Нови книги - ококори той очи. - Но тук има, колко, поне десет книги, които не си чела.
        - Но това не означава, че няма да получа нови - усмихнах се аз на изражението му. - Напоследък не ми остава време за четене, но ще наваксам и тогава ще имам какво да чета.
        - Нямаш време за четене заради него. Това е нелепо. - Той извърна поглед настрани и раздвижи челюстта си. - Ти обичаш да четеш. А също и да пишеше за блога си. Да, но заради Блейк си загърбила изцяло и двете неща.
        - Не съм!
        - Ама че лъжеш - изстреля той в отговор. - Редовно проверявам блога ти. През последния месец си написала едва пет текста.
        Ченето ми падна на пода.
        - Дебнеш ме и на блога?
        - Както вече казах, не те дебна, а само те държа под око.
        - И както аз вече казах, разсъжденията ти са погрешни. - Наведох се напред и затворих лаптопа. - Ти знаеш с какво се занимавам. Упражненията поглъщат почти всичкото ми време…
        - Какво по дяволите е това? - изригна Деймън, сграбчи блузата ми и я вдигна нагоре.
        - Хей - извих се към него, без да обръщам внимание на острата болка. - Какво правиш? Долу ръцете, глупчо.
        Той вдигна поглед, а в очите му светеше отчаяние и мъст.
        - Кажи ми защо гърбът ти изглежда така, сякаш си паднала през прозореца от втория етаж.
        О, дявол да го вземе. Станах и тръгнах към кухнята. Взех си една кола от хладилника, а Деймън вече беше точно зад мен.
        - Аз… паднах на тренировката с Блейк. Няма нищо сериозно. - Звучеше правдоподобно; истината щеше да го накара да побеснее от ярост, а точно сега никой не искаше това. Пък и Деймън хич нямаше нужда от нов повод за стрес. - Казах ти, че съм спала накриво, за да не ми се смееш.
        - Да, щях да ти се смея… малко, но Исусе, Кейти, сигурна ли си, че не си си счупила нещо?
        Не съвсем.
        - Добре съм, нищо ми няма.
        С решителен поглед той заобиколи масата по мен, а в линиите на лицето му се вряза тревога.
        - Напоследък все по-често се нараняваш.
        - Не е вярно.
        - Кити, ти си сръчно момиче. Как така сега изведнъж все нещо се случва? - той приближи към мен - движеше се като хищник, който се кани да скочи. Не можех да реша кое е по-ужасно: когато се движеше със скоростта на светлината или когато пристъпваше с бавни, пресметливи крачки, от които тръпки ме побиваха.
        - Онази нощ, в която за първи път разкрих кой си, се спънах в гората - припомни му тя.
        - Добър опит - поклати той глава. - Тогава тичаше с пълна скорост насред катраненочерната гора. Дори аз… - той ми смигна, - е, може би аз не, но всеки нормален човек би се препънал. Аз съм просто феноменален.
        - Да, да… - боже, ама че беше само влюбен.
        - Сигурно те боли.
        - Малко.
        - Тогава позволи ми да те излекувам. - Той се пресегна, а очертанията на пръстите му се размиха.
        - Почакай - отдръпнах се назад. - Редно ли е?
        - Няма да навреди. Вече не. - Той отново се помъчи да ме докосне, но аз отблъснах ръката му. - Опитвам се да ти помогна!
        Свих се до стената.
        - Нямам нужда от помощта ти.
        Той извърна глава и мускулите на челюстта му започнах да пулсират. Сякаш се беше отказал. Но тогава ръката му ме прихвана през кръста и след секунда седях в скута му на канапето в дневната и го гледах слисана.
        - Това не беше честно!
        - Нямаше да се налага да го правя, ако не беше така дяволски неотстъпчива и вземеш просто да ми позволиш да ти помогна. - Деймън ме държеше здраво да не мърдам и без да обръща внимание на протестите ми, пъхна ръка под блузата ми и плътно я допря в ниската част на гърба ми. Подскочих от енергийната сила на докосването му. - Ще се почувстваш по-добре, само ме остави да ти помогна. Глупаво е да се противиш.
        - Чака ни работа, трябва да следим хората от МО, Деймън. Моля те, пусни ме. - Извих се, като се мъчех да се освободя, но простенах от болка. Не знам защо не исках да ме излекува. Вече знаехме със сигурност, че когато съм край него, по мен не остава следа. Но твърде много хора разчитаха на него.
        - Няма да те пусна. - Приятна, омайваща топлина пламна по гърба ми и заплаши да ме погълне цялата. Устните му се извиха нагоре в единия край, когато чу тихата ми въздишка. - Не мога да търпя да бъда край теб, когато нещо те боли, разбра ли?
        Отворих уста, но не казах нищо. Деймън отмести очи и се съсредоточи върху една празна точка на стената.
        - Наистина ли те притеснява, когато нещо ме боли?
        - Не изпитвам болка, ако за това питаш. - Той замълча и тихо въздъхна. - Но като знам, че ти страдаш, това стига, за да се чувствам неспокоен.
        Сведох поглед и спрях да се съпротивлявам. Усещах ръката му във всяка своя клетка. Когато Блейк ми каза вчера да си помисля за нещо, от което усещам топлина като от светкавица, аз си спомних за докосването на Деймън - за целувката му. Така успях да се докопам до Извора и да унищожа арума.
        Лечението взе да ме приспива. Сякаш лежах на слънцето или се бях сгушила под уютните си завивки. Безсънието и допирът на ръката му ме залюляха като приятни, отмерени вълни. Отпуснах се в прегръдката му, облегнах глава на рамото му и затворих очи. Лековитата топлина проникна надълбоко в мен през посинелите мускули и натъртените кости.
        След известно време разбрах, че болката беше изчезнала, но той все така не ме пускаше. После Деймън ме взе на ръце и се изправи. Размърдах се.
        - Какво правиш?
        - Ще те отнеса в леглото.
        Щом чух това, в тялото ми бликна сияйно вълнение.
        - Мога и сама да вървя.
        - Аз ще те занеса по-бързо. - И така и стана. В един миг стояхме в дневната, обградени от мигащите светлинки на коледната елха, а в следващия се намирахме в стаята ми. - Видя ли?
        Деймън отметна завивките, без да ги докосва - полезна способност, когато ръцете ти са заети, и ме остави на леглото, а аз през цялото време го гледах онемяла.
        Зави ме, поколеба се нещо, после попита:
        - По-добре ли се чувстваш?
        - Да - прошепнах аз, без да мога да отвърна поглед. Той стоеше надвесен над мен, а очите му ярко контрастираха с мрака в стаята. Приличаше на нещо, излязло от сънищата ми… или от книгите, които четях.
        Адамовата му ябълка лекичко подскочи.
        - Може ли…? - Последва мълчание и сърцето ми спря. - Може ли да те подържа в ръце? Само това… само това искам.
        На гърлото ми заседна буца, гърдите ми се свиха и аз изгубих способност да говоря. Не исках да си тръгва, затова кимнах.
        По стоическото му лице пробяга облекчение, твърдите му черти се смекчиха и той мина откъм своята страна на леглото, свали си обувките и се пъхна до мен. Приближи се, протегна ръка и аз се сгуших в тялото му, а главата ми се приюти в гнезденцето между рамото и гърдите му.
        - Харесва ми да бъда твоята възглавница - призна той и по гласа му познах, че се усмихва. - Даже и ако ме олигавиш, докато спиш.
        - Няма да те олигавя! - усмихнах се аз и сложих ръка на сърцето му. - Ами Вон? Кой ще го следи тази вечер?
        - Вон може да почака до утре. - Той наклони главата си към мен и устните му се задвижиха по главата ми, когато заговори. - Почини си, Кити. Аз ще си тръгна, преди да е съмнало.
        Под ръката ми отмерените удари на сърцето му, които съвпадаха с моите, леко се забързаха. Дали от лечението или от близостта ни? Не знаех. Но преди да разбера, се унесох в дълбок, спокоен сън, какъвто не ме бе спохождал от седмици.
        Глава 26
        Разлютеният вик КЕЙТИ АН ШУОРЦ! и последвалият го дрезгав мъжки смях ме изтръгнаха от приятната омая на дълбокия сън. Изпърхах с мигли и отворих очи, опитвайки се да си спомня последния път, в който майка ми бе използвала цялото ми име. О, да, беше преди години - опитах се да погаля един опосум, който някак се бе вмъкнал на балкона ни.
        Майка ми стоеше на вратата по халат, а устата й зееше отворена. Зад нея, със странна, доволна усмивка на лицето, се мъдреше Уил.
        - Какво? - измънках аз. Твърдата възглавница под мен се размърда. Погледнах надолу и усетих как страните ми пламват. Деймън още спеше в леглото ми, а аз почти цялата лежах отгоре му. Едната му ръка обгръщаше моята, притискайки я към гърдите му. О, майчице мила…
        Сконфузена до епичен предел, аз издърпах ръката си.
        - Не е каквото изглежда.
        - Нима? - майка ми скръсти ръце.
        - Остави ги, те са само деца - рече ухилен Уил. - Поне са с дрехите.
        - Не ми помагаш - тросна му се тя в отговор.
        Понечих да се надигна, но Деймън ме стисна през кръста, претърколи се към мен и се сгуши до врата ми. Поне хиляда пъти ми се прииска да съм мъртва. Отблъснах го. Той не се помръдна, а само отвори очи като тънки процепи:
        - Какъв ти е проблемът? - Погледнах многозначително към вратата. Той се намръщи, извърна глава и замръзна. - Ох, колко неловко. - Покашля се, отдръпна ръка от кръста ми. - Добро утро, госпожо Шуорц.
        - Добро утро, Деймън - усмихна се майка ми напрегнато. - Май е време да си вървиш.
        Деймън си тръгна с възможно най-бързата скорост за един човек. Без да продума, майка ми слезе долу. Минах покрай Уил в коридора с ясното съзнание, че съм загазила. Той беше бос. Явно не бях единствената жена в къщата, която е спала с мъж в леглото си.
        Заварих я да пъха каната за кафе в машината.
        - Мамо, не е това, което си мислиш, честно.
        Тя се обърна към мен и скръсти ръце на хълбок:
        - В стаята ти, в леглото ти, спеше момче. Какво според теб трябва да си помисля?
        - Май и ти си имала гостенин за през нощта - нагласих каната така, че да не стърчи половината навън.
        - Аз съм възрастната жена тук. Мога да си каня, когото поискам в леглото, млада госпожице.
        На вратата Уил се разсмя.
        - А, виж, тук не съм съгласен. Надявам се, че аз съм единственият, който спи в леглото ти.
        - Гадост - простенах аз и отидох до хладилника, за да си взема сок.
        Майка ми изгледа гаджето си с присвити очи.
        - Ти това ли правиш, когато съм нощна смяна, Кейти?
        - Не, мамо - въздъхнах аз. - Кълна се. Ние… учехме и сме заспали.
        - Учили сте в стаята ти? - Тя приглади разрошената си коса назад. - Винаги си била послушна и никога досега не се е налагало да въвеждам правила, но сега това се налага.
        - Мамо - измучах аз и хвърлих поглед към Уил. - Хайде стига де…
        - Повече никакви момчета в стаята ти. Ама никакви. - Тя извади каничката за сметана. - Повече никакви момчета няма да преспиват в къщата, все едно в коя стая.
        Седнах и сръбнах от сока.
        - Спри да говориш за момчета в множествено число, моля те. Божичко.
        Тя си наля чаша кафе.
        - Блейк е тук през цялото време. А сега и Деймън. Да, ще говоря за момчета в множествено число.
        - Никой от тях двамата не ми е гадже! - наежих се аз.
        - Нима това трябва да ме успокои, след като единият е спал в леглото ти? - Тя отпи от кафето и набърчи нос с отвращение. - Кейти, момичето ми, никога не се е налагало да се безпокоя за теб, че ще направиш нещо глупаво.
        Станах и й подадох захарта, защото беше забравила да си сложи в кафето.
        - Не правя нищо глупаво. Между мен и тях няма нищо. Ние сме просто приятели.
        Тя не обърна внимание на последното.
        - През по-голямата част от времето съм на работа, затова трябва да ти се доверявам. Моля те, кажи ми, че си… добре, в безопасност.
        - О, боже, мамо, аз не правя секс с тях.
        Но по погледа й пролича, че не ми вярва докрай.
        - Просто внимавай. Да не станеш млада майка.
        - О, мили боже - прошепнах аз и скрих лице в ръцете си.
        - Загрижена съм - продължи тя. - Първо беше Деймън, после започна с Блейк, а сега…
        - Не съм гадже с нито единия от двамата - казах аз за стотен път, както ми се стори.
        - Ти и Деймън - двамата изглеждахте много близки - Уил облегна хълбок на мивката и ни загледа.
        - Това не е твоя работа - рекох, ядосана, че той присъстваше на толкова личен и мъчително смущаващ разговор.
        - Кейти - предупредително повиши тон майка ми.
        Уил се засмя.
        - Няма нищо, Кел. Момичето има право. Това не е моя работа. Но между вас май има дълга история все пак.
        За миг усмивката му ми напомни на някого. Фалшива. Престорена. Нанси Хъшър. Потреперих. Божичко, превръщах се параноичка.
        - Ние сме само приятели.
        - Приятели, които се държат за ръка, докато спят?
        Погледнах към майка ми, но тя се бе заела внимателно да изследва съдържанието на нащърбената чаша за кафе. Чувствах се разголена, затова обвих тялото си с ръце.
        - Съжалявам, че те разстроих, мамо. Това няма да се повтори.
        - Дано. - Смръщена леко, тя изми чашата си. - Последното нещо, което ми трябва сега, е някое внуче.
        Разговорът приключи, аз се проврях край Уил и отидох в дневната. Пфу, майка ми си мислеше, че правя бебета. Тази мисъл дори мен ме разстрои.
        Грабнах раницата си от пода и я завлякох на дивана. Вдигнах глава и видях как Уил шепне нещо в ухото на майка ми в коридора, а тя тихичко се разсмя. Преди да успея да извърна очи, той я целуна… но погледите ни се пресякоха.

* * *
        Часове по-късно Уил все още се размотаваше в къщата - моята къща. Не неговата. Така ли щяха да преминават съботите ми занапред, когато майка ми не беше работа? Така ли все щях да ги гледам как решават кръстословици в промеждутъците, в които не се натискат? Исках да си издера очите.
        Мъжът се взираше в мен по такъв начин, че на мен ми се стори как хиляди мръсни гадини пъплят под кожата ми. Сигурно беше от параноята ми, но не можех да се отърся от неприятното усещане.
        Проверих набързо блога си и открих, че имах над двайсет коментара на стената ми в IMM. Прегледах ги от любопитство заради внезапния изблик на коментари. Половината се превъзнасяха по книгите, които имах. Другата половина се превъзнасяха по момчето, което седеше до мен.
        По дяволите. Деймън бе окупирал блога ми.
        Сложих си слушалките и заслушах музика, докато четях домашната работа по английски. По някое време се появи майка ми. Извадих слушалките от ушите си с надеждата, че няма да водим нов разговор за секса. Особено след като знаех, че Уил се разполага като у дома си в кухнята.
        - Миличка, Ди е дошла да те види - тя се приближи и затвори учебника. - И преди да си казала, че си заета или имаш планове с някое момче, вземи стани и иди да поговориш с нея.
        Лапнах и последното парченце от бисквитките и се намръщих.
        - Доообре…
        Тя отмести бретона си, че да не й пречи.
        - Не може да прекарваш времето си само в учене и в компанията на Блейк или някое друго момче.
        Или някое друго момче? Ще рече човек, че имах ей такъв дълъг списък с момчета. Въздъхнах и се изправих. Преди да изляза я хванах да гледа коледната елха и се запитах какво ли си мисли.
        Ди стоеше отвън като бяло видение. Трябваха ми няколко секунди, за да проумея, че белият й пуловер се сливаше с пейзажа - снегът валеше на едри парцали и аз едва различавах редицата от дървета, които се намираха само на няколко метра.
        - Здрасти - казах аз. Тя примигна и очите й незабавно се отместиха встрани.
        - Здрасти - отвърна с пресилен ентусиазъм. - Дано не те безпокоя.
        - Ами, тъкмо започнах да си пиша есето по английски. - Облегнах се на вратата. - Исках да приключа по-бързо с него, че да почна другите работи.
        - О - розовите й устни увиснаха надолу. - Е, есето ти ще трябва да почака, защото отиваме на кино.
        Влязох навътре. Трудно ми беше да крия от Ди какво ставаше, да я лъжа.
        - Може би някой друг път. Сега наистина съм заета. Какво ще кажеш за следващия уикенд? - Не дочаках да ми отговори и тръгнах да затварям вратата.
        Ди направи свръхскоростния си номер и отново я отвори. Изглеждаше като малък разгневен пикси.
        - Това беше много грубо, Кейти.
        Изчервих се. Нямаше как да отрека, но ето на, че дори грубостта ми не я бе прогонила.
        - Съжалявам, просто съм претрупана с домашни за училище.
        - Разбирам. - Тя отвори още малко вратата. - Но въпреки това идваш на кино с мен и Адам.
        - Ди…
        - Няма да ти позволя да се измъкнеш. - Очите й срещнаха моите и в тях прочетох болката й. Преглътнах и извърнах поглед встрани. - Знам, че ти и Деймън сте… е, каквото се случва там между вас, и знам, че все си заета нещо с Блейк, а аз прекарвам доста време с Адам, но това не означава, че не можем да бъдем приятелки.
        Тя се заклати на пети и сключи ръце под брадичката си.
        - Хайде, Кейти, сложи си едни обувки и ела на кино с мен. Моля те. Липсваш ми. Моля те.
        Как можех да й откажа? Обърнах се леко назад и забелязах, че майка ми стои на прага на кухнята. Тя също ме гледаше умолително. Бях уловена като в капан между двете, но нито едната не разбираше, че странях от Ди за нейно добро.
        - Моля те - прошепна тя.
        Спомних си как Деймън ми бе казал, че съм ужасна приятелка. Ди не заслужаваше да има ужасна приятелка. Кимнах.
        - Изчакай да си сложа горнището с качулка и едни обувки.
        Тя се хвърли към мен и ме прегърна силно.
        - Ще те чакам тук.
        За всеки случай, че да не се опитам да се измъкна. Хвърлих поглед на майка ми, взех горнището с качулката от облегалката на фотьойла и си нахлузих ботушите до коляно с изкуствената овча кожа. Мушнах малко пари в джоба и излязох навън в студения декемврийски следобед.
        Снегът бе покрил земята и ботушите ми се хлъзгаха по него. Ди подскачаше до мен, а сетне изведнъж изхвръкна и се хвърли в прегръдките на Адам. Засмя се, целуна го по русата глава, а сетне се измъкна.
        Стоях по-назад, мушнала ръце в джобовете.
        - Здрасти, Адам.
        Той се изненада, че ме вижда.
        - Здрасти, ама ти наистина ли ще дойдеш с нас?
        Кимнах.
        - Страхотно. - Той погледна към Ди. - Ами…?
        Ди заобиколи джипа на Адам и му хвърли предупредителен поглед. Пъхнах се на задната седалка.
        - Да не би да сте поканили… още някой?
        Тя се закопча и се обърна назад към мен.
        - Ами да, но спокойно. Ще видиш.
        Адам излезе от алеята, а аз усетих топлината по врата си. Не можах да се стърпя и се обърнах, горяща от желание да го зърна.
        Деймън стоеше на верандата само по дънки въпреки студа навън. На рамото му бе преметната кърпа. Невъзможно бе, но погледите ни се срещнаха. Гледах къщата, докато тя изчезна от поглед и бях сигурна, че той остана на верандата, докато колата се скри и повече не се виждаше.

* * *
        Много се разгневих, когато разбрах кого бе поканила Ди. В киното ни чакаше Ашли Томпсън. Тя ме изгледа с привичния си злобен поглед и тръгна пред нас, като някак съумяваше да поклаща ханша си в опънатите дънки и десетсантиметровите токчета, докато вървеше по заледения тротоар.
        Досега аз щях да съм си счупила врата.
        Настанихме се и с моя късмет се оказах между Ашли и Ди. Потънах в седалката, без да обръщам внимание на Ашли и всички зачакахме да угасят светлините и филмът да започне.
        - Чия беше идеята да гледаме филм със зомбита? - попита Аш, гушнала кутия с пуканки по-голяма от главата й. - На Кейти ли? Сигурно защото толкова много си приличат.
        - Ха-ха - измърморих аз и изгледах пуканките. На бас се хващам, че между ушите й нямаше много нещо, с което едно зомби да оцелее.
        От другата ми страна Ди и Адам май бях изкупили всичко от щанда със сладките работи. Тя потопи шоколада си в соса от сирене, а аз си запуших устата.
        - Това е ужасно.
        - Не говори глупости - рече тя и отхапа едно огромно парче. - Това е най-вкусното и от двата свята. Шоколад със сирене. Затова Ш и С са любимите ми букви от азбуката.
        - Знаеш ли, Ди - обади се Ашли и набръчка носле, - май ще трябва да се съглася с ходещото мъртво момиче до мен. Това е отвратително.
        - Нима изглеждам толкова зле? - намръщих се аз.
        - Да - каза ми Аш, а в същото време Ди каза: - Не.
        Скръстих ръце и заритах с крак празната седалка пред мен.
        - Няма значение - измърморих.
        - Е - рече Адам провлечено, - нещата между теб и Блейк добре ли вървят?
        Потънах още навътре в седалката и обуздах низа от ругатни, който напираше на устните ми.
        - Да, нещата между нас са превъзходни.
        Ашли изсумтя.
        - Ти прекарваш доста време с него - Ди ме изгледа, докато потапяше ново парче шоколад. - Сигурно всичко е великолепно.
        - Виж, по този въпрос ще бъда откровена. - Ашли мушна в устата си една пуканка с масло. - Ти имаше Деймън - Деймън. А аз много добре знам какво значи това. Повярвай ми.
        Ревността бързо надигна глава и на мен ми се прииска да намуша всичките пуканки в устата й.
        - Да, сигурна съм, че по-добър от него няма - рекох.
        Тя се подсмихна.
        - Както и да е, но умът ми не го побира защо ще оставиш Деймън заради Блейк. Той е сладък и прочие, но не е възможно да е по-добър от…
        - Ух, гадост! - Ди сбръчка лице. - Хайде да не говорим в какво е добър брат ми, особено ако това е нещо, от което ще се наложи да ходя на терапия после. Благодаря.
        Ашли се закиска и разклати кутията с пуканки.
        - Само казвам, че…
        - Хич не ме е грижа какво казваш. - Взех една шепа пуканки от нейните, отчасти за да я видя как присвива очи. - Не искам да говорим за Деймън. Освен това Блейк не ми е гадже.
        - Приятели с взаимни облаги? - нададе ухо Адам.
        Изстенах. Как така днес всички обсъждаха несъществуващия ми сексуален живот?
        - Няма никакви облаги.
        След това те спряха да ме разпитват за Деймън и Блейк. На средата на филма трите извънземни излязоха и се върнаха с още храна. Опитах шоколада, потопен в сос от сирене - беше толкова отвратителен, колкото и очаквах. И при все че бях заклещена до Аш, времето мина приятно. Докато гледах как на екрана зомбитата едно след друго поглъщаха различни части от хората, забравих за всичко останало. Животът отново се върна към нормалността си. Когато си тръгнахме, аз се усмихвах и се шегувах с Ди. Слънцето вече беше залязло и паркингът вече се къпеше в меката светлина на уличните лампи и коледната украса.
        Хванати под ръка, с Ди изостанахме зад Ашли и Адам.
        - Радвам се, че дойде - рече тя шепнешком. - Беше ми приятно.
        - На мен също. Аз… съжалявам, че напоследък не се виждаме често.
        Бризът се заигра с къдриците й, заметна ги през лицето й.
        - Всичко наред ли е… с теб? Знам, че откакто ние се нанесохме тук, много неща се случиха. И много се страхувам, да не би да си решила, че повече не искаш да бъдем приятелки заради онова, което съм и всичките му последици.
        - Не, нищо подобно - побързах да я уверя. - Дори да беше вър-лама, пак нямаше да ме е грижа. Ти все още си най-добрата ми приятелка, Ди.
        - От дълго време не се чувствам като такава. - Тя се усмихна слабо. - А между другото, какво е това вър-лама?
        - Това е нещо между човек и лама, като върколак - засмях се аз.
        - Странно същество ще да е - и нослето й се набръчка.
        - Да, странно е.
        Бяхме спрели при колата на Адам. Ашли си играеше с ключовете си и оглеждаше ноктите си. Снегът отново почваше да вали и всяка следваща снежинка беше по тлъста от предишната. Затворих очи за секунда, а когато отново ги отворих, снегът бе спрял. Ей така, за част от секундата просто.
        Глава 27
        Обичах Коледата, докато татко беше жив. И двамата бяхме от хората, които години наред можеха да говорят за утрото на Коледа. Щом пукнеше зората, аз изтичвах надолу по стълбите, сядах сама пред елхата и прекарвах ранните часове на коледния ден в очакване родителите ми да се събудят. Но със смъртта на баща ми този обред се наруши.
        През последните три години аз винаги сама приготвях канелените сладки, чийто сладък аромат изпълваше въздуха, а когато майка ми се прибираше от работа, си разменяхме подаръците.
        Тази година всичко беше различно.
        Когато се събудих, ароматът на канела вече бе превзел къщата, а на долния етаж Уил, по кариран халат, пиеше кафе с майка ми. Беше изкарал нощта у дома. Отново. Щом ме видя, че стоя на вратата, той стана и ме прегърна.
        Замръзнах, а ръцете ми увиснаха отстрани непохватно.
        - Честита Коледа - рече той и ме потупа по гърба. Измърморих същото в отговор и забелязах как сияеше майка ми на дивана. Отворихме подаръците както правехме някога с татко. Може би това бе причината за странното настроение, което не ме напусна цяла сутрин, а ме следваше на всяка крачка, решено на всяка цена да съсипе празника.
        Майка бе наредила с Уил да се заемем с вечерята, а тя се бе качила да си вземе душ. Той извади от фурната желирания бут. Не обръщах внимание на повечето от опитите му да завържем разговор, докато не засегна онази тема.
        - Имала ли си нови среднощни посещения? - попита той с лукава, заговорническа усмивка. Взех по-силно да мачкам картофеното пюре и се запитах дали Уил се старае да играе доброто ченге, за да не въстана срещу него пред майка ми.
        - Не.
        - Пък и ти сигурно не би споделила с мен, нали? - Той захвърли домакинските ръкавици на шкафа и се обърна към мен.
        Не бях виждала Деймън от събота сутринта - два дни и ни вест, ни кост от него.
        - Вижда ми се добро момче - продължи Уил и извади един от ножовете, които Блейк бе хвърлил по главата ми. - Но е малко емоционален. - Мъжът замълча, вдигна ножа, а веждите му се повдигнаха нагоре. - Също като брат му.
        Едва не изпуснах бъркалката.
        - Говориш за Доусън?
        Уил кимна.
        - Той бе по-общителният от двамата, но точно толкова емоционален. Държеше се така, сякаш всеки миг щеше да настъпи краят на света и смяташе, че всяка секунда трябваше да се живее пълноценно. Деймън никога не е оставял подобно впечатление у мен. Той е по-сдържан, нали?
        Сдържан? Отначало понечих да отрека, но Деймън винаги бе… резервиран. Сякаш криеше най-съкровената част от себе си.
        Уил разряза димящия бут и се засмя.
        - Те всичките са доста затворени. Сигурно причината е, че са тризнаци. Както и децата на Томпсънови.
        Сърцето ми заблъска бясно без никаква причина. Отново се заех с пюрето.
        - Говориш така, сякаш добре ги познаваш.
        Той сви рамене и сложи няколко дебели парчета в една чиния от изящния порцеланов сервиз на майка ми, който от години не бе виждал дневна светлина.
        - Градчето е малко. Познавам почти всички в околността.
        - Никой от тях не е споменавал нищо за теб. - Оставих купата на шкафа и взех млякото.
        - Не виждам защо да го правят. - Той се извърна към мен и се усмихна. - Те дори не знаят, че Бетани ми беше племенница.
        Кутията с мляко се изплъзна от ръцете ми, отскочи от шкафа и се пльосна на пода. Разпенената бяла течност се разля по плочките. Но въпреки това аз стоях неподвижно. Бетани е племенница на Уил?
        Той остави ножа и взе няколко салфетки.
        - Хлъзгав гад, а?
        Излязох от вцепенението си, наведох се и вдигнах кутията.
        - Бетани е била твоя племенница?
        - Да, тъжна история, сигурен съм, че си я чувала.
        - Да, чувала съм я. - Оставих млякото на шкафа и му помогнах да почисти разлятото. - Съжалявам за… случилото се.
        - Аз също. - Той хвърли салфетките в кофата. - Смъртта й съсипа сестра ми и съпруга й. Те се преместиха преди около месец. Повече не можеха да понесат живота тук - всичко им напомняше за нея. А сега и момчето на Кътърс изчезна, точно като Бетани и Доусън. Срамота е, че толкова млади хора изчезват.
        Никога не бях чувала Деймън и Ди да споменават, че Уил е чичо на Бетани, но и те рядко говореха за нея. Разтревожих се от близката връзка между Уил и Бетани и от споменаването на Саймън и довърших пюрето в мълчание. Уил го харесваше по селски - с обелките. Гадост.
        - Кейти, има нещо, което искам да разбереш. - Мъжът разпери пръсти пред себе си. - Аз не се опитвам да заема мястото на баща ти.
        Изненадана от този обрат в разговора, аз се вгледах в него. Той отвърна на погледа ми, а светлите му очи се взираха в мен неподвижно.
        - Знам, че е трудно, когато майка ти реши да продължи напред с живота си, но аз не съм тук, за да заменя баща ти.
        Преди да смогна да отвърна, той ме потупа по рамото и излезе от кухнята. Бутът на шкафа беше изстинал. Картофеното пюре беше готово, а също и солените макарони на фурна. До преди малко умирах от глад, но след като Уил отвори дума за баща ми целият ми апетит се изпари.
        Дълбоко в себе си знаех, че Уил не се опитва да заеме неговото място. Никой не можеше да заеме мястото на баща ми, но две едри сълзи се търкулнаха по бузите ми. Бях плакала само на първата Коледа без него, но не и на миналите две. Може би сега плачех, защото това беше първата истинска Коледа с майка ми, на която присъстваше друг човек, а не баща ми.
        Обърнах се, закачих с лакът ръба на купата и тя се завъртя към края на шкафа. Без да се замислям, накарах пюрето да замръзне, за да не свърши упоритият ми труд на пода. Взех купата от въздуха и я сложих обратно на шкафа. Когато се обърнах, съзрях една сянка в коридора, точно пред вратата на кухнята. Дъхът ми секна, а в това време две крачки по-тежки от тези на майка ми прекосиха коридора и се заизкачваха по стълбите. Уил.
        Дали бе видял какво стана?
        И ако беше видял, защо не влетя в кухнята да ми поиска обяснение как така съм успяла да задържа купата във въздуха?

* * *
        Когато се събудих в деня след Коледа, Уил вече бе развалил елхата. Само това стигаше да му спечели сериозни черни точки. Това не беше неговото дърво, че да го разваля. А и аз исках да запазя онази зелена топка, а сега всичко беше опаковано по кашоните и качено на тавана, където не бих се осмелила да се кача. Като прибавим към това и растящата ми неприязън към мъжа, в бъдеще предричах, че ще имаме сериозни търкания.
        Дали ме бе видял как задържах купата във въздуха? Не знаех. Дали беше съвпадение това, че чичото на мутиралото като мен момиче сега се опитваше да съблазни майка ми? Малко вероятно. Но нямах доказателства, пък и към кого ли можех да се обърна за помощ? Добре де, имаше един човек.
        Майка ми отдавна беше тръгнала за работа и аз тъкмо се канех да се кача на горния етаж, когато усетих топлите тръпки по врата ми. Спрях в коридора и зачаках със стаен дъх.
        На вратата се почука.
        Деймън чакаше на верандата, мушнал ръце в джобовете и нахлупил ниско черна бейзболна шапка, която скриваше горната част на лицето му. Това подчертаваше чувствените му устни, които сега се извиха нагоре в дяволита усмивка.
        - Имаш ли работа?
        Поклатих отрицателно глава.
        - Искаш ли да се поразходим с колата?
        - Дадено. Само да си облека нещо по-дебело. - Намерих набързо къде бях оставила горнището с качулката и ботушите си и излязох навън при Деймън. - Вон ли отиваме да следим?
        - Не. Открих нещо. - Той ме поведе към джипа си, изчака и двамата да се качим и чак тогава продължи. - Но първо кажи как мина Коледата? Аз щях да се отбия, но видях, че майка ти е у вас.
        - Добре мина. Уил прекара деня с нас. Беше странно. Ами ти?
        - Ди едва не подпали къщата, докато се мъчеше да опече пуйката, но иначе не беше много забавно. - Той потегли. - Е, много ли неприятности ти навлякох след съботата?
        Изчервих се и благодарих на тъмнината.
        - Четоха ми конско за това, че не бива да правя майка ми баба. - Деймън се засмя и аз въздъхнах. - Сега трябва да спазвам някои правила, но не е нищо сериозно.
        - Съжалявам за това. - Той се усмихна и ми хвърли кос поглед. - Не съм искал да заспивам.
        - Няма нищо. Е, къде отиваме? Какво си открил?
        - В неделя вечер Вон се прибра за десетина минути. Проследих го до един склад малко извън Питърсбърг в индустриален парк, който от години пустее. Забави се там около час, а после си тръгна, но двама други офицери останаха там. - Една сърна се стрелна през магистралата и Деймън намали. - Крият нещо там.
        Вълнението зажужа в тялото ми.
        - Мислиш ли, че държат там Бетани… или Доусън?
        Той ме погледна, свил устни в строга линия.
        - Не знам, но трябва да вляза вътре, а в това време някой трябва да наглежда отвън.
        Кимнах - чувствах се полезна.
        - Ами ако пазачите продължават да стоят на стража?
        - Те не правеха нищо преди Вон да се появи. А той в момента си е у дома. С Нанси. - Деймън изви устни. - Между тях като че ли има нещо.
        Отвратително. Също като Уил и майка ми. Тази мисъл ми напомни, че исках да го питам нещо.
        - Знаеш ли, че приятелят на майка ми бил чичо на Бетани?
        - Не. - Той сви вежди и се концентрира върху пътя. - Аз така и не направих опит да я опозная. Никога не съм правил опит да опозная някое момиче, което не е от нашата раса.
        В стомаха ми настъпи странно вълнение.
        - Значи никога… не си излизал на среща с друго момиче?
        - На среща? Не. - Той хвърли поглед към мен, сякаш се опитваше да реши как да продължи. - Дали съм излизал? Да.
        Вълнението се превърна в огненочервена змия, която се уви около сърцето ми. Излизал? Както всички мислеха за мен и Блейк? Исках да ударя нещо.
        - Както и да е, не знаех, че са роднини.
        Отблъснах ревността. Сега не й беше времето.
        - Не ти ли се струва, че това е странно? Той е чичо на Бетани, а тя е била в същото положение като мен в момента, и сега той има връзка с майка ми. А ние знаем, че все някой трябва да е предал Доусън и Бетани.
        - Странно е, но как е могъл да разбере какво се е случило? Трябва предварително да е бил запознат с целия процес на лечението, за да знае какво да търси. Трябвало е да има предварителна информация.
        - Ами ако е бил внедрен?
        Деймън ме изгледа остро, но не каза нищо. Тази възможност бе обезпокоителна. Уил може би използваше майка ми, за да ме държи под око. Стремеше да спечели доверието й, спеше в леглото й… Ще го убия.
        След малко Деймън се покашля.
        - Мислех си за онова, което Матю ни каза - за сливането на ДНК-тата.
        Всеки мускул на тялото ми се изопна и аз се загледах право напред.
        - Да…?
        - Говорих с него наскоро и го питах за връзката - дали може да накара другия да изпита нещо. Той отрече. Но аз вече знаех. Просто реших, че трябва и ти да знаеш.
        Затворих очи и кимнах. Разбира се, аз вече знаех. Стиснах здраво ръцете си в юмруци. Бях на път да му кажа, че знам, но трябваше да спомена и Блейк, а това щеше да помрачи мига.
        - Ами другата работа - умреш ли ти, умирам и аз?
        - Какво за нея? - отвърна той, без да откъсва очи от пътя. - Няма какво да направим по този въпрос, освен да гледаме да не ни убиват.
        - Не е само това - казах аз, докато гледах побелелите върхове на възвишенията, които нижеха край нас. - Ние сме свързани един с друг. Завинаги…
        - Знам - тихо каза той.
        Нямаше какво повече да добавя.
        Към полунощ пристигнахме в изоставения индустриален парк, но първо го подминахме, за да се уверим, че наоколо няма други коли и тогава се върнахме. Той се състоеше от три сгради, сгушени една до друга в близост до побелялото поле. Едната беше тумбеста едноетажна тухлена постройка, а тази в средата беше висока няколко етажа и можеше да побере голям пътнически самолет.
        Деймън зави зад една от сградите и паркира джипа с лице към единствения изход между два големи навеса. Угаси двигателя и се обърна към мен.
        - Трябва да се вмъкна в ей онази сграда. - Той посочи високата постройка. - В това време ти ще останеш в колата. Искам да наблюдаваш пътя, защото не знам какво ме чака вътре.
        Страхът сви стомаха ми.
        - Ами ако вътре има някой? Искам да дойда с теб.
        - Аз мога да се погрижа за себе си. Трябва да останеш тук, където е безопасно.
        - Но…
        - Не. Кейти, оставаш тук. Прати ми съобщение, ако някой влезе. - Той хвана дръжката на вратата. - Моля те.
        Нямах друг избор и останах, а в това време Деймън се измъкна от колата. Извърнах се на седалката и го видях как се скрива зад ъгъла на сградата. Въздъхнах, без да съзнавам, че бях затаила дъх. Обърнах се напред и заковах очи върху главния път.
        Ами ако Бетани се намираше вътре? Или пък Доусън? Умът ми не можеше да побере какво би означавало това. Всичко щеше да се промени. Потърках ръце, приведох се напред и продължих да наблюдавам пътя. Мислите ми все се връщаха към Уил. Ако той беше агент под прикритие, тогава заминавах. Той вероятно ме бе видял да използвам способностите си, но пък ако беше вграден човек на МО, тогава защо не ги повика незабавно?
        Нещо в теорията ми куцаше.
        Купето на джипа бързо изстиваше и скоро дъхът ми почна да образува малки бели кълба. Само десет минути бяха минали, а на мен ми се струваше цяла вечност. Какво правеше вътре Деймън? Разглеждаше забележителности ли?
        Раздвижих се, за да се стопля. В далечината два фара пронизаха мрака. Дъхът ми секна.
        Моля те върви си по пътя. Моля те върви си по пътя.
        Колата наближи входа към индустриалния парк и намали. Сърцето ми заби лудо и аз видях, че е черен Експедишън.
        - По дяволите. - Извадих телефона от джоба си и пратих съобщение на Деймън. Имаме си компания.
        Когато той не отговори, а и аз не го видях да излиза от склада, взех да се тревожа. Експедишънът бе изчезнал от погледа ми - най-вероятно паркираше отпред. Завъртях се на седалката и стиснах кожата, додето пръстите ме заболяха.
        Ни следа от Деймън.
        Нямаше да позволя нито на страха, нито на Деймън и неговия заблуден опит да ме държи в безопасност, да ми попречат да му помогна. Поех студена глътка въздух, отворих вратата и тихичко я затворих след мен. Тръгнах по сенките покрай множество врати, заключени с катинари, прокраднах се до ъгъла на сградата. Прозорци нямаше, само една стоманена врата, но след като опитах дръжката, изгубих надежда, че ще мога да я отворя. Над вратата в тухлите бе вградено нещо кръгло, което лъщеше на лунната светлина, но беше прекалено тъмно, за да различа цвета му. Хвърлих поглед към другите врати, които бяха идеални за стоварване на стоки, и видях, че над всяка врата имаше по един такъв кръгъл предмет.
        На ъгъла на сградата приклекнах и проточих врат, за да огледам от другата страна. Пътеката беше чиста. С известно безпокойство продължих напред, като се държах близо до сградата. Малко по-напред видях друга врата. Дали от тук ли беше минал Деймън? Прехапах устни и се примъкнах по-близо до входа.
        С крайчеца на окото си засякох някакво движение. Затаих дъх, залепих се плътно за стената, а в това време двама мъже, облечени в черно се появиха отпред, като си говореха тихичко. В тъмното припламна оранжевата светлинна на цигара, сетне полетя във въздуха и изгасна там, където се удари в земята.
        Бях в капан.
        Сковаващ ужас рязко изтръгна въздуха от дробовете ми и аз усетих замайване. Мускулите ми се сковаха, докато извъртах глава настрани. По-високият мъж - пушачът - вдигна глава. Разбрах, че ме бе видял.
        - Хей! - изрева Пушача. - Стой на място!
        Как ли пък не. Отблъснах се от стената и побягнах. Едва направих две-три крачки и той отново извика:
        - Спри! Или ще стрелям!
        Спрях и вдигнах ръце. Всеки дъх, който си поемах, болезнено прорязваше дробовете ми. По дяволите. По дяволите. По дяволите.
        - Дръж ръцете горе и се обърни - заповяда Пушача. - Сега.
        Изпълних заповедта и се завъртях на място. Мъжете стояха на няколко крачки с извадени лъскави пистолети, насочени право в мен. Бяха облечени като паравоенни в пълно бойно снаряжение. Исусе, на какво се бе натъкнал Деймън?
        - Остани на място, не мърдай - рече по-ниският и се приближи предпазливо. - Какво правиш тук?
        Стиснах здраво уста и усетих как провокиран от страха, замайващият прилив на Извора изпълва вените ми. Статичното електричество под дрехите ми се увеличи и надигна косъмчетата по тялото ми. Изворът ме зовеше, настояваше да го използвам. Но ако се домогнех до него, това щеше да ме издаде прекомерно много.
        - Какво правиш тук? - отново попита по-ниският, който беше почти до мен.
        - Аз… изгубих се. Търсех междущатския път.
        Пушача хвърли поглед на по-ниския офицер.
        - Глупости.
        Сърцето ми блъскаше толкова тежко, че сякаш щеше да изскочи от гърдите ми, но продължавах да държа Извора заключен вътре в мен.
        - Говоря сериозно. Надявах се, че това е нещо като информационен център. Слязох от магистралата на грешното място.
        Онзи, който стоеше по-близо, сведе пистолета си с една стотна от сантиметъра.
        - Магистралата се намира на няколко мили от тук. Явно далеч си слязла от нея.
        Кимнах енергично.
        - Не съм тукашна, а всички пътища и знаци ми се струват едни и същи. И имената на градовете звучат еднакво - продължих да дрънкам аз, като се правех на глупачка. - Искам да стигна в Мурфилд.
        - Лъже - изплю Пушача.
        Всяка искра на надеждата угасна в мен с огнен трясък. Пушача се приближи още, като все така ме държеше на мушка. Протегна едната си ръка и допря дланта си в бузата ми. Ръката му мирише на цигари и дезинфектант.
        - Видя ли - обади се по-ниският и взе да прибира пистолета обратно в кобура на бедрото му. - Момичето просто се е изгубило. Ставаш параноичен. Тръгвай, малката, махай се оттук.
        Пушача изръмжа и без да обръща внимание на партньора си, ме стисна за другата буза. В ръката му имаше нещо топло и остро. От страх пулсът ми се покачи. Дали беше нож?
        - Изгубих се. Кълна се…
        Огненочервена пронизваща болка раздра бузата ми, преряза врата ми и рамото ми. Отворих уста да изпищя, но не издадох ни звук.
        Болката прииждаше на вълни. Причерня ми пред очите и се превих на две, прекъсвайки контакта с онова, което мъжът държеше в ръката си.
        - Христе - обади се по-ниският. - Прав си бил. Тя е една от тях.
        Паднах на колене, болката се оттегляше на вълни, като пулсираше тъпо дълбоко в кожата ми. Докато поглъщах жадно въздуха, допрях ръка в бузата ми, като очаквах да открия тънък разрез, но тя само пареше.
        - Казах ти. - Пушача ме улови за ръката и ме дръпна напред. Повдигнах глава и той опря пистолет между очите ми. - Това вътре в дулото е много по-лошо, затова мисли внимателно, преди да отговориш на следващия ми въпрос. Коя си ти?
        Стоях безмълвна, парализирана от страх.
        Мъжът ме разтърси.
        - Отговаряй!
        - Аз… аз…
        - Какво става тук? - попита нов глас, който идваше иззад двамата мъже.
        Пушача отстъпи встрани и сърцето ми слезе в петите. Беше Вон.
        - Спипахме я да дебне наоколо - отвърна той с глас, сякаш току-що бе уловил най-голямата акула на всички времена. - Тя е една от тях.
        Намръщен, Вон се приближи, а рунтавите му мустаци се развяха от тежкото му дишане.
        - Добра работа. Ще взема момичето с мен.
        Не можех да си поема дъх. Вон дойде от вътре, където бе влязъл Деймън. Дали го бе заловил? Дали му бе сторил нещо? Ако бях права, то тогава вината за това бе изцяло моя. Аз бях започнала всичко, като му казах, че съм видяла Бетани. Може би нямах контрол над пътя, по който се търкаляше скалата, но аз я бях бутнала надолу по хълма.
        - Сигурен ли сте? - попита по-ниският офицер.
        Вон кимна, хвана ме за другата ръка и ме изправи на крака.
        - От известно време я следя.
        - Клетките трябва да са готови - рече Пушача и неохотно пусна другата ми ръка. - Върху нея не проработи от първия път. Може би ще поискате да удвоите силата.
        Клетки? Устата ми пресъхна. По-ниският офицер погледна към мен с присвити очи.
        - Няма ли да получим награда, щом сме я заловили?
        - Награда? - попита Вон с тих глас.
        Пушача се разсмя:
        - Да, както с другата. Каква награда само беше. Хъшър обеща да си мълчи, стига да не я замесваме.
        Преди да проумея какво говори мъжът, Вон ме изблъска грубо настрани така, че залитнах и паднах на земята. Той вдигна ръка. Около ръката му припука светкавица и лумна в червено-бяло, докато обгърна тялото му и той се превърна единствено в светлина.
        Ахнах и осъзнах, че Вон беше… Деймън.
        - По дяволите! - извика Пушача и посегна към пистолета си. - Това е номер!
        Пулсиращ със светлина и мощ, Деймън освободи енергията. Тя удари първо Пушача, запращайки го няколко стъпки назад. Светлината се изви и блъсна по-ниския офицер. Той също полетя и се удари в сградата. Чу се ужасно хрущене и той падна на земята, а от дрехите и кожата му взе да излиза дим. Мъжът потръпна веднъж, а сетне лицето му се превърна в… пепел.
        - О, мили боже - прошепнах аз.
        Лек бриз пробяга край сградата и раздвижи падналия мъж. Пепелта от тялото му политна във въздуха, понесе се надалеч, докато скоро не остана нищо. На мястото, където бе паднал Пушача също нямаше следа - нищо не бе останало и от него.
        Светлината на Деймън избледня и когато погледнах към него, той отново бе заел човешкото си тяло. Очаквах да избухне защо не съм останала в колата, но той само взе ръката ми и нежно ме вдигна на крака. Бейзболната шапка скриваше очите му, но устните му бяха стиснати в онази твърда, непреклонна линия.
        - Да се махаме от тук - рече той.
        Съгласих се.
        Глава 28
        Седяхме вече вкъщи на дивана, скръстили крака по турски с лице един към друг. Държах в ръце димяща чаша какао, която Деймън ми бе приготвил, но все не можех да се стопля. Превъртах отново и отново случката, която бе завършила със смъртта на двамата мъже, превърнали се в пепел. Всичко ми напомняше на филмите от пускането на атомната бомба над Хирошима. Топлинната вълна е била толкова мощна, че е превърнала хората в пепел и завинаги е вградила сенките им в сградите.
        Джипа бяхме откарали в гората, където Деймън го изгори, докато от него не остана нищо. Премахнахме всяка следа, която можеше да подскаже, че сме били там, но рано или късно някой щеше да забележи изчезването на двамата мъже, щяха да започнат да се подмятат въпроси, особено от техните семейства. Защото те си имаха семейства…
        Деймън бе захвърлил бейзболната си шапка на масичката за кафе, но по очите му не можех да прочета нищо. През целия път на връщане бе мълчал.
        Стиснах топлата чаша.
        - Деймън… добре ли си?
        - Да - кимна той.
        Сръбнах от какаото и го изгледах под око.
        - Какво имаше вътре в сградата?
        Той се почеса по врата и за миг затвори очи.
        - В първите няколко стаи нямаше нищо - само празни офиси, но по всичко личеше, че мястото често е посещавано. Навсякъде се въргаляха празни чаши от кафе и пълни пепелници. Когато влязох по-навътре, намерих… клетки. Около десетина; една имаше вид, сякаш наскоро е била използвана.
        Прилоша ми.
        - Какво мислиш - дали са държали хора в тях?
        - Луксени ли? Да. А може би и други като теб. - Той отпусна ръце върху краката си. - В една от клетките имаше засъхнала кръв. Във всички до една бяха вковани окови и вериги, обвити в някакъв червен камък, който никога досега не съм виждал.
        - Аз видях нещо отвън на сградата, над вратите. Лъщеше и ми се стори черно заради тъмнината. - Оставих чашата настрани. - А онзи мъж допря нещо в лицето ми и от него ме заболя ужасно. Чудя се дали е същото като онова, което ти си видял.
        Ъглите на вдъхновените му устни увиснаха надолу.
        - Как се чувстваш сега?
        - Отлично - махнах с ръка аз. - Нещо друго видя ли?
        - Нямах време да се кача на втория етаж, но имах усещането, че там има… има нещо. - Той се изправи плавно, грациозно и сключи ръце зад главата си. - Трябва да се върна обратно в склада.
        Очите ми го следваха.
        - Деймън, твърде опасно е. Хората скоро ще разберат, че двамата офицери са изчезнали. Не бива да се връщаш там.
        Той се завъртя с лице към мен.
        - Там може би държат брат ми или нещо, което ще ми подскаже как да го открия. Не мога да се откажа само, защото е прекалено опасно.
        - Разбирам - изправих се и стиснах ръце. - Но каква ще бъде ползата от теб за Доусън или за Ди, ако те заловят?
        Дълго време Деймън се взира в мен.
        - Трябва да направя нещо.
        - Знам, но първо трябва добре да обмислиш какво ще направиш, а не както досега да се хвърляш с главата напред, без да мислиш. - В яркия му поглед блесна гневна искра, но аз не му обърнах внимание. - Тази вечер можеха да те заловят.
        - Не се боя за себе си, Кат.
        - И точно в това е проблемът!
        Той присви очи.
        - Нямаше да те забъркам, ако знаех, че ще се откажеш, защото те е страх.
        - Да се откажа, защото ме е страх? - Събитията от вечерта подсилваха усещанията ми, аз бях претоварена, бях на ръба, секунди ме деляха от нервен срив, от това да седна в някой ъгъл и може би да започна да се поклащам в него напред-назад. - Аз те въвлякох във всичко това. Аз видях Бетани.
        - А аз се съгласих да те взема с мен първия път. - Той прокара ръка през чорлавата си коса и въздъхна шумно. - Ако беше останала в колата, може би щях да смогна да проверя какво има и на горните етажи.
        Ченето ми падна.
        - И щяха да те заловят. Излязох от колата, защото ти не отговори на съобщението ми! Ако бях останала вътре, сега и двамата щяхме да бъдем затворени в клетките.
        Той извърна поглед встрани и бузите му пламнаха.
        - Добре. В момента и двамата сме ядосани. По-добре да оставим разговора за друг ден. Почини си. Това няма значение.
        Аз не исках да оставям разговора, но Деймън имаше право. Скръстих ръце и приех:
        - Добре.
        Той ме погледна за последно, взе си шапката от масичката, обърна се да си върви, но в края на дивана спря. Раменете му потрепериха, а гласът му едва се чу:
        - Никога преди не бях убивал човек.
        Изведнъж гневът му ми се видя основателен. Не беше само чувството на безпомощност. Изпитах физическа нужда да го утеша, да го докосна. Протегнах ръка и я сложих върху неговата.
        - Всичко е наред.
        Деймън се отърси от ръката ми и ме изгледа навъсено.
        - Нищо не е наред, Кейти. Аз убих двама души. Моля те… просто не прави нищо.
        Заболя ме повече от това, че използва истинското ми име, отколкото от действията му. Деймън изчезна и входната врата се затръшна. Прокарах ръце по главата си и прехапах устната си толкова силно, че металният вкус изпълни устата ми.
        Деймън нямаше да се върне в онзи склад. За нищо на света.
        Даже себе си не можех да убедя в това.

* * *
        Сънят все не идваше онази нощ и през по-голямата част на другия ден се чувствах като изопната докрай тетива на лък. Непрестанно надничах към алеята отпред, за да видя дали колата на Деймън още стои отпред. Той можеше да изфучи като куршум обратно при складовете и без джипа, но щом видех колата, изпитвах поне малко облекчение.
        Следващите два дни от зимната ваканция се занизаха ужасно бавно. Непрестанно стоях на тръни и чаках полицейските спецчасти да нахлуят в къщата, за да научат какво е станало с офицерите. Но нищо не се случи. В предпоследния ден на годината Ди се отби у нас.
        - Харесват ли ти новите ми ботушки? - подаде напред тя тънкия си крак. Черните кожени ботуши стигаха точно под коляното й. Токчето беше убиец. - Деймън ми ги купи.
        - Страхотни са. Кой номер носиш?
        Тя се засмя, после пак мушна близалката в устата си.
        - Така, преди да си отказала, да знаеш, че вече получих съгласието на Ашли.
        - За какво? - намръщих се аз.
        - Ашли организира малък новогодишен купон у тях. Ще бъдем шепа хора, все от нашите. Деймън ще дойде.
        - Хич не вярвам Ашли да се съгласи и аз да дойда на купона й.
        - Напротив, съгласна е. - Ди зажужа из стаята като уловена пеперуда. - Тя даде дума, че няма да има нищо против и ти да дойдеш. Мисля, че започваш да й допадаш.
        - Надали - измърморих аз. От Ди взе да ми се вие свят. - Не знам.
        - О, хайде. Кейти. Можеш дори да поканиш Блейк, ако искаш.
        - Няма да го каня - направих физиономия аз.
        Тя спря внезапно, а близалката увисна от ръката й.
        - Да не би да си разстроена, защото нещата между вас не вървят добре? - попита тя с надежда в гласа.
        - Ако Блейк наистина ми беше гадже, щях да съм разстроена заради твоето задоволство, но след като не излизам с него, всичко е наред.
        - Тогава какво става между вас двамата? - присви тя очи подозрително.
        - Нищо - въздъхнах аз.
        Ди засмука близалката известно време, като ме наблюдаваше.
        - И нищо не става и с брат ми. Нали така? Той просто се влачи из къщата без никаква причина.
        - Ди… - свих устни аз.
        - Деймън ми е брат, Кейти. Аз го обичам. А ти си най-добрата ми приятелка, макар че напоследък се държиш сякаш не си. - Усмихна ми се бързо, а сетне продължи. - А аз се намирам между чука и наковалнята. Знам, че никой от вас не ме е сложил там, но аз искам… и двамата да сте щастливи.
        Седнах, въздъхнах и се зачудих как така бяхме стигнали до този разговор.
        - Ди, всичко е много объркано.
        - Не може да е чак толкова объркано - отвърна тя точно като Лиса. - Вие се харесвате и разбирам, че Деймън би рискувал много, ако се впусне във връзка с теб, но рискът си е негов и той трябва да го поеме. - Ди седна до мен. Тялото й жужеше от енергията. - Както и да е, струва ми се, че вие двамата трябва да си поговорите или… знам ли и аз - да се отдадете на страстта си.
        Избухнах в див смях.
        - О, боже мили, ама ти сериозно ли говориш?
        Тя се ухили широко.
        - Е, идваш ли с нас утре?
        Изгарях от желание да видя къщата на Томпсънови, защото, главата си залагах, че беше много шик и елегантна, но все още се колебаех.
        - Ще си помисля.
        - Обещаваш ли? - тя ме сръга с лакът. - Ще ме зарадваш много, ако обещаеш.
        Купонът с тях щеше да е по-приятен от всичките ми планове, които бяха да не правя нищо. Ди остана още малко, взе си няколко книги за четене, а сетне си тръгна. Когато наближи време за вечеря, се появи Уил с китайска кухня, купена за вкъщи. Не отказах храната, но почти не се обадих, защото хич не ми се говореше. Майка ми буквално пърхаше из кухнята, щастлива от вниманието на Уил.
        После те излязоха, а аз довърших книгата, която предстоеше да бъде представена в блога, и започнах нова просто за удоволствие. Беше приятно, отпускащо да мога пак да почета. Усетих как малка част от предишното ми Аз се завръща. Но не плахата Кейти, а онази, която правеше каквото й харесваше.
        Като наближи десет, оставих книгата и се запитах дали да не се отбия у Деймън. Дали той отново смяташе да върне в складовете без мен? Имаше огромен шанс да постъпи точно така. Опитах да се поразсея, затова влязох в един от местните сайтове за новини и потърсих информация за изчезването на двамата офицери. Всяка вечер проверявах, но без резултат.
        Тази вечер обаче беше различно.
        Заглавието на „Чарлстън Газет“ гласеше:
        Двама офицери от Министерство на отбраната са изчезнали, след като за последно са били видени близо до Питърсбърг.
        Затаих дъх и прочетох набързо статията. Офицер Робърт Маконъл и офицер Джеймс Ричардсън за последно са видени в района на Питърсбърг на 26 декември, но оттогава са в неизвестност. Властите не споменават нищо относно задачата, по която са работили в Грант Каунти, но умоляват гражданите, които са видели офицерите или разполагат с информация по случая да се обадят на горещата телефонна линия.
        Под статията имаше две снимки. Веднага разпознах мъжете. Затворих страницата и незабавно отворих нова страница в Гугъл. Първо потърсих Нанси Хъшър, но не излезе нищо. Пушача бе споменал фамилията й, казвайки, че тя няма да се ядоса, ако не я… забъркват.
        Потръпнах.
        Очаквах да намеря поне нещо свързано с МО, но според интернет жената сякаш не съществуваше изобщо. Следващата жертва на търсенето ми бе приятелят на мама. Излязоха доста сайтове, свързани с многобройни награди в медицинските среди, но нищо не доказваше връзката му с Бетани.
        Една статия обаче остави лош вкус в устата ми. Заглавието й гласеше:
        Местен директор преборва левкемията, подкрепя финансирането на нов Център за лечение на рака в Грант Каунти.
        Прегледах статията набързо. Мъжът беше Уил. Имаше негова снимка, направена вероятно по време на лечението, защото добре познавах този изпит, измъчен вид.
        Не можех да повярвам. Майка ми знаеше ли? Ракът не беше причина да не излизаш с някого, но след всичко, което преживя с татко? Можеше ли отново да мине през същото изпитание, ако болестта се върнеше?
        И ако аз се привържех към Уил, ако той не бе внедрен човек на МО, щях ли да се справя за втори път със загубата? Върнах се отново на резултатите от търсенето, без умът ми да може да побере този нов факт.
        Прекъснах за малко да си направя какао, после продължих с аматьорското си разследване. Пръстите ми се понесоха по клавишите, а бузите ми почервеняха от чувството за вина. Свих се, но написах в Гугъл, Блейк Сондърс, като си казах, че искам единствено да видя стария му блог, защото той така и не ми беше казал името му.
        Първият резултат, който излезе, бе за някакъв спортист колежанин, но към края на първата страница видях новинарски репортаж от убийството на родителите му. Кликнах върху линка и прочетох тъжната статия за смъртта на цялото му семейство. Бяха определили нахлуването като свирепо и брутално.
        Имаше още няколко статии все за същото, а след тях попаднах на некролозите на родителите му, които ме отведоха до сайта на някакво погребално бюро в Санта Моника. Кой за бога би кръстил погребално бюро „Слънчеви земи“? Поклатих глава, сръбнах си от какаото и кликнах върху снимките на семейството на уебсайта. Като малък Блейк е бил много сладък, а също и сестричката му. Коремът ми се сви, когато видях снимката, на която той и малкото момиченце си играеха на една люлка. Момиченцето беше съвсем мъничко още, а смъртта му вероятно е била много ужасна. Примигнах, за да прогоня сълзите си, развълнувана от дете, което никога не бях познавала. Но това просто не бе справедливо. Смъртта никога не беше справедлива, нито правилна, но това… това беше ужасно.
        Продължих да разглеждам снимките, като се задържах по-дълго на една по-стара снимка на бащата на Блейк. Те двамата си приличаха по спокойната усмивка и лешниковите очи. Мъжът до баща му ми се стори странно познат. Чертите му бяха същите като тези на бащата на Блейк, но лицето му бе по-закръглено. Някои от снимките имаха надписи отдолу, но не и тази. Прегледах нетърпеливо следващите две снимки и тогава се спрях на една, на която цялото семейство се бе събрало за празниците.
        Залепих се за екрана и оставих чашата, преди да съм я изтървала. Огледах добре мъжа от предишната снимка и остра болка секна дъха ми.
        Той бе сложил ръка на рамото на младия Блейк и се усмихваше към фотоапарата изпод остри, почти руси мустаци. Според надписа отдолу това бе Брайън Вон.
        Бързо кликнах върху некролога, за да видя кои са оцелелите членове на семейството, а в това време мислите се блъскаха в главата ми. В списъка фигурираше и Брайън Вон - доведен брат на загиналия - на бащата на Блейк.
        От устните ми се изтръгна сподавен смях на изненада, станах и заоглеждах стаята, сякаш търсех, очаквах нещо, макар и аз да не знаех какво. Шокът ме порази и аз с мъка се опитвах да сдържам вълната на растящия си гняв.
        Блейк бе роднина на офицер от МО.
        Какво… съвпадение.
        Започнах да крача напред-назад из стаята, като едва смогвах да си поема дъх от вълнение. Неразумната част от мен се опитваше да ме убеди, че това е просто съвпадение, че това е друг Брайън Вон, който прилича досущ на офицера от МО. Но грубата истина, че съм била излъгана… че съм позволила да бъда вкарана право в ръцете, в капана на МО, ме порази със силата си.
        Връзката на Блейк с МО обясняваше откъде знае толкова много за луксените и мутиралите хора. Защо толкова много пъти се бе интересувал кой ме е излекувал. Колко дързък и опасен бе станал по време на тренировките ни. Та аз дори не го знаех къде живее.
        Но знаех къде живее Вон.
        Спрях се, преди да посегна към ключовете за колата. Не биваше да ходя в къщата на Вон. Какво щях да направя? Да нахлуя вътре? Та това бе по-зле от обичайните планове на Деймън.
        Разкъсвах се между желанието да разкажа всичко на Деймън и да оставя цялата работа така, докато разбера напълно с какво си имам работа. Седнах и гушнах коленете до гърдите си. Нима са могли да ме излъжат така безскрупулно? През цялото време съм работила с човек, който е свързан с МО?
        Обземаше ме ту гняв, ту страх и тъкмо страхът ме пускаше, и гневът се завръщаше на негово място.
        Очите ми паднаха върху ключовете от колата. Вон не си беше у дома, а Блейк ми бе казал, че ще бъде извън града до края на ваканцията, на гости на някакви роднини с… чичо си. Откриваше ми се отлична възможност да намеря неопровержими доказателства, че Блейк работеше с МО.
        - По дяволите! - изригнах аз и скочих на крака.
        Яростта ми оживя в мен, задиша като отделно същество и украси всичко в червеникаво бяла светлина. Част от нея бе насочена към мен, но другата си имаше цел. Блейк бе идвал в дома ми, бе разговарял с майка ми, бе спечелил доверието ми и ме бе целунал. Предателството му бе оставило дълбок белег в душата ми.
        Не биваше да ходя при Деймън точно сега. Ако Блейк работеше за МО, то тогава трябваше да държа Деймън далеч от всичко. Поне докато се уверя, че няма да излети и да направи нещо още по-глупаво от това, което аз се канех да извърша.
        Приключих с обмислянето, грабнах горнището с качулката и я нахлупих на главата си. Взех си ключовете и телефона и излязох от къщата.
        В живота си бях правила доста глупости. Бях галила опосум, бях излязла на улицата пред огромен камион MAK. Веднъж дори се бях ядосала за пиратското разпространение на книги интернет и бях написала манифест на блога си, в който нямаше много смисъл.
        Но тазвечерните ми действия заемаха първо място в класацията ми.
        Но щом потеглих по магистралата, стиснала здраво кормилото в ръце, аз вече бях съвсем различен човек. Станеше ли нужда, можех да сритам здраво задници и нямаше да позволя това да му се размине на Блейк.
        Паркирах колата на две преки от улицата, където живееше Вон. Излязох в мразовитата вечер, която миришеше на сняг. Надянах качулката на главата си, мушнах ръце в големия среден джоб и тръгнах обратно към къщата на Вон. Иронията, задето бях критикувала Деймън, че е тръгнал без план, не ме подмина, но сега разбирах, че имаше ситуации, които изискваха добре обмислена глупост.
        Сегашната беше от тях.
        Приближих отзад. Къщата на Вон изглеждаше празна. За късмет, двете съседни къщи не даваха никакви признаци на живот. На едната имаше знак за възбрана, а другата бе потънала в мрак. Ситни снежинки западаха, докато се промъквах отпред. Дъхът ми излизаше на бели облачета, които увисваха във въздуха.
        Алеята към къщата бе празна.
        Знаех, че това не бе сигурен знак, че в къщата няма хора, затова взех да обмислям следващия си ход. Не бях била целия път дотук, за да се взирам в къщата отвън. Исках да се вмъкна вътре. Исках да открия доказателства за връзката на Блейк с Вон и исках да разбера дали вътре имаше нещо за Доусън и Бетани.
        Минах от задната страна и опитах вратата. Както и очаквах, беше заключена, но си спомних, че Деймън и Блейк ми бяха казвали колко лесно е да манипулираш ключалки. Сигурно е фасулска работа.
        Виж, ако имаше аларма, това вече променяше нещата.
        Напънах вратата, затворих очи и си представих ключалката. Статичното електричество плъпна надолу по ръцете ми, отскочи от пръстите ми и мина през дървото. Ключалката щракна, а в главата ми това щракване прозвуча като че бе избухнала атомна бомба.
        Почаках малко, за да се подготвя за онова, което може би ме чакаше от другата страна на вратата. Ако вътре имаше някой, щеше да се наложи да се отбранявам. Прилоша ми като си помислих, че може би ще трябва да нараня някого, дори да го убия, но който и да бе този някой, той хич нямаше да се подвоуми да ме затвори в някоя от техните клетки.
        Вдъхнах си кураж, отворих вратата и прекрачих прага на кухнята. Над печката светеше лампа и пръскаше мека светлина из помещението. Затворих вратата зад мен и си поех дълбоко дъх. Това е лудост. Примъкнах се тихо напред, като се радвах, че ботушите ми имаха тънки подметки.
        Край вече на Плахата Кейти… бях минала на старото, златно проникване с взлом.
        Стиснах ръцете си в юмруци под ръкавите на якето ми и тръгнах по коридора. Трапезарията беше празна, с изключение на един навит спален чувал на пода. Две кушетки бяха допрени до стената в дневната. Телевизор нямаше. Къщата ми напомняше на миниатюрен модел, в който всичко беше фалшиво, неистинско.
        Полазиха ме тръпки.
        Затаих дъх и тихо заизкачвах стъпалата към горния етаж. Нищо в тази къща не беше истинско. Нямаше домашни миризми като след готвене или от нечий парфюм. Миришеше на необитавано място. Стълбището свършваше при банята, която очевидно се използваше, защото на мивката имаше шампоани, гел и две четки за зъби.
        Излязох от там и стомахът ме стегна. Всички врати към спалните зееха отворени. Във всяка от тях имаше по едно легло и гардероб. Всичките до една бяха празни.
        Последната стая в края на коридора беше нещо като кабинет. В средата й седеше огромно бюро с монитор отгоре му, но без хард диск. Заобиколих бюрото и извадих средното чекмедже. Празно. Проверих и страничните и се ядосах, когато видях, че всичките бяха празни. Дръпнах и последното.
        - Джакпот - прошепнах.
        Много внимателно от дъното извадих дебела, тежка папка, сложих я на бюрото и я разтворих. Вътре имаше снимки, стотици снимки.
        Заразглеждах ги една след друга, а ръцете ми затрепериха, ушите ми забучаха.
        На едната вървях от колата към входа на училището по къс ръкав. На други няколко се виждаше „Пушената дупка“, снимана отвън, но можех да различа как с Ди седим вътре до предния прозорец. На следващата излизахме от вратата, аз имах шина на ръката си, а Ди се смееше. На още няколко снимки се виждахме заедно - в училище, на предната веранда на къщата ми, в нейната кола. На една се прегръщахме пред ФУЛАНД в първия ден, в който се запознахме.
        Следваха снимки на Деймън, присвил очи, с изопнато лице, докато заобикаля джипа си, стиснал ключовете в ръка. На друга стоеше на верандата си гол до кръста, по дънки, а аз го гледах ядно от стъпалата.
        Вдигнах следващата снимка и я приближих към светлината, която идваше от прозореца. Бях по червен бански от две части и стоях на брега на езерото. Гледах на една страна, а Деймън ме наблюдаваше и се усмихваше - истински се усмихваше - а аз дори не знаех за това. Дори не бях знаела, че по онова време се бе усмихвал покрай мен.
        Пуснах снимката, сякаш ме бе изгорила. И точно така беше на сюрреалистично ниво.
        Имаше и още - снимки, които бяха запечатали в хронологичен ред всичко от пристигането ми в града до преди няколко дни. Имаше снимки на майка ми, която тръгва за работа, на нея и Уил. Но снимки на мен и Блейк нямаше.
        Но най-ужасната снимка, онази, която почти ме накара да падна на колене, беше тази, на която Деймън ме носеше от езерото, в нощта, когато се разболях. Снимката беше зърниста, тъмна, но ясно различавах белия ръкав на тениската си, отпуснатата ми ръка, съсредоточения поглед на лицето на Деймън, който бе сложил крак на стъпалото към верандата.
        По дяволите, дали и сега не ме наблюдаваха? Не биваше да мисля за това.
        Чувството, че са ме осквернили, прониза тялото ми надълбоко. Тези хора ни наблюдаваха от самото начало. Исках да взема всички снимки, да ги изгоря. На мястото на страха се бе появил гняв. Кой им даваше правото да правят това. Усещах силата на гнева си, вкусвах я, но все пак събрах снимките и ги върнах обратно в папката. Знаех, че не бива да ги взимам. Мушнах ги обратно в чекмеджето и се изправих с треперещи ръце.
        Нещо в ъгъла се надигна от дъното на чекмеджето. Извадих папката, протегнах, ръка и опипах ъгъла, докато захванах края. Отлепих светлочувствителната хартия и видях купчина листа. Повечето бяха фактури и ми се стори странно, че бяха скрити. Имаше и банкови фишове от парични преводи за огромни суми, от които очите ми щяха да изхвръкнат. На едно тъничко листче хартия бе написан адрес, а под него се виждаха буквите ДБ.
        Доусън Блек? Ди Блек? Деймън Блек?
        Мушнах листчето в джоба си, притиснах обратно светлочувствителната хартия и прибрах папката със снимките. Затворих вратичката вцепенена и започнах да се изправям.
        - Какво правиш тук? - попита нечий глас.
        Глава 29
        Сърцето ми слезе в петите. Подскочих, пуснах енергията да потече по кожата ми, но в мига, в който срещнах погледа на човека на вратата, ахнах.
        Лунната светлина, която струеше през прозореца, окъпа бледото лице на Бетани, щом тя прекрачи в стаята. Дънките и тениската й висяха свободно по слабичкото й телце. Косата й беше мръсна и падаше на заплетени кичури.
        - Какво правиш тук?
        - Бетани? - изкряках аз.
        Тя наклони глава на една страна и като подражаваше на моя глас, рече:
        - Кейти?
        Сепнах се от факта, че знае името ми, и се вторачих в нея.
        - От къде знаеш коя съм аз?
        Устните й се разтеглиха в тънка, зловеща усмивка.
        - Всички знаят коя си - рече тя напевно като някое дете. - И аз също.
        - За МО ли намекваш? - преглътнах аз.
        - Намеквам за онези, които те следят. Те винаги знаят. И винаги таят надежда. Когато и да се приближим. - Тя замълча, затвори очи и въздъхна. - Надяват се да се приближим.
        О, майчице, това момиче не беше с всичкия си.
        - Бет, МО ли те държат затворена?
        - Да ме държат? - тя се разсмя. - Повече никой не може да ме държи. Той го знае, но продължава да ме залавя. Прилича на игра. Безкрайна игра, в която няма победител. Идвам тук… семейството ми. Семейството ми вече го няма.
        Тя въздъхна.
        - Нямаш работа тук. Те ще те видят. Ще те отведат.
        - Знам. - Отрих потните си длани в дънките. - Бет, ние можем…
        - Не му се доверявай - прошепна тя и огледа стаята. - Аз му се доверих. Доверих му живота си, а виж какво стана.
        - За кого говориш? За Блейк? - Нямаше нужда да ми казва това. - Виж, можеш да дойдеш с нас. Ние ще се погрижим за теб.
        Тя се изпъна и поклати глава.
        - Вече нищо не можете да направите за мен.
        - Не е вярно. - Направих крачка и протегнах ръка към нея. - Ще ти помогнем, ще те защитим. Може да върнем и Доусън.
        - Доусън? - повтори тя и ококори очи.
        Кимнах, като се надявах, че съм намерила ключа, който ще я накара да се вслуша в думите ми.
        - Да, Доусън! Знаем, че той е жив…
        Бетани вдигна ръка напред и в гърдите ме удари вятър с ураганна мощ, повдигайки ме от земята. Блъснах се в стената с такава сила, че кълна се, чух мазилката да се пропуква. И останах там, прикована с ръце и крака на стената на няколко стъпки от земята.
        Явно не биваше да споменавам името на Доусън.
        Момичето се движеше толкова бързо, че я видях, чак когато застана под мен. Дългите, сплъстени кичури коса се повдигнаха от раменете й и се разстлаха край нея като че бе някоя съвременна Медуза. Краката й се повдигнаха от земята, а очертанията на тялото й се размиха, обгърнати от синкава светлина. За секунди тя се издигна на едно ниво с мен.
        Мили боже… Никога не бях виждала Блейк да прави такива неща.
        - Няма надежда за мен - рече тя, като изостави детското гласче. - Дори за теб не знам дали има надежда. Затова трябва да си вървиш от тук, да пробваш шансовете си срещу арумийците или ще свършиш като мен.
        Леден страх пропълзя по гърба ми.
        - Бетани…
        - Слушай ме внимателно. - Тя се бе извисила над мен и главата й почти докосваше сводестия таван, откъде ме гледаше. - Всички са лъжци. МО? - тя се изсмя пронизително. - Те дори не проумяват какво планират онези. Те идват.
        - За какво говориш? - опитах се да отлепя глава от стената, но тя не ми позволяваше да помръдна. - Бет, кои са тези, дето идват?
        Синята светлина я обгърна напълно.
        - Трябва да си вървиш още СЕГА!
        Изведнъж паднах от стената и със силен вик се ударих в пода до вратата. Изправих се на крака и се обърнах.
        Бетани приличаше досущ на луксен само дето светлината й беше синя и не толкова ярка. Носеше се по тавана, а гласът й отекваше в главата ми. Върви. Върви, преди да се станало твърде късно. ВЪРВИ!
        Енергията ме изблъска през вратата като невидима ръка, после по коридора. Нямах голям избор, освен да се подчиня. На върха на стълбите се обърнах назад и опитах още веднъж:
        - Бетани, ние можем…
        Тя се плъзна по коридора и вдигна и двете си ръце. Преди да мога да изпищя, полетях назад от най-горното стъпало надолу по стръмното стълбище. В дъното спрях над площадката, подскачайки във въздуха, като да бях увиснала на въже за бънджи скокове.
        Краката ми се приземиха на площадката и изведнъж се изправих.
        Върви, подкани ме гласът. Махни се надалеч от тук.
        И аз си тръгнах.

* * *
        Запалих колата със студени, треперещи ръце. Снегът валеше неуморно и засипваше улиците. Трябваше да се прибера у дома, преди да ме е затрупал. Гумите ми не бяха в добро състояние и нямаше да издържат на повече от няколко сантиметра сняг. А и последното нещо, което исках, е да изгубя контрол над емоциите си тук на улицата. Ето с тези неща бе зает умът ми, само че трябваше да се овладея, докато се прибера у дома и тогава можех да дам израз на уплахата и ужаса си. Но сега трябваше да се измъкна от тук, без да изхвърча от пътя или да се разбия в някое дърво.
        На средата на пътя към къщи два фара приближиха в другото платно, отправени в посоката, от която аз тъкмо се завръщах. С приближаването на колата вратът ми взе да изтръпва. Гумите на джипа изсвириха, той обърна назад и ме последва.
        - По дяволите - прошепнах аз, поглеждайки към таблото. Наближаваше полунощ.
        Деймън кара зад мен през целия път до нас, като не спираше да ми звъни. Игнорирах обажданията му и се съсредоточих върху пътя, защото снегът се усилваше, а видимостта намаляваше. Щом паркирах пред къщата, той тутакси се намери до колата и отвори със замах вратата.
        - От къде се връщаш мътните те взели? - попита той.
        Слязох.
        - А ти къде отиваше?
        Той ме изгледа кръвнишки.
        - Имам чувството, че към същото място, от което ти се връщаш, но си казвам, че не може да си чак толкова глупава.
        Отвърнах на мръсния му поглед и гневно изкачих стъпалата.
        - Е. след като и ти се беше запътил натам, това означава, че и ти си глупав.
        - Наистина си ходила до там, нали? - Деймън ме последва в къщата, като не можеше да повярва. - Моля те, кажи ми, че не си била там. Кажи ми, че просто си излязла да се поразходиш с колата посред нощ.
        Хвърлих му невъзмутим поглед през рамо:
        - Ходих у Вон.
        Той ме гледа в продължение на няколко секунди. Снегът се топеше по косата му и мокреше кичурите коса, прилепнали към бузите му.
        - Ти си луда.
        Свалих си горнището и го захвърлих на една страна. Останах само по потник и по кожата ми се разпростряха малки подутини.
        - Ти също.
        Пълните му устни се извиха в гримаса.
        - Кити, аз мога да се грижа за себе си.
        - Аз също, Деймън - вързах косата си назад. - Не съм беззащитна.
        Той остана неподвижно за миг, а сетне през тялото му премина трепет. В следващия миг той стоеше пред мен, уловил лицето ми в ръцете си.
        - Знам, че не си беззащитна, но има неща, които аз бих направил, а ти не. Неща, с които, за разлика от мен, ти никога не би могла да живееш. Какво щеше да правиш, ако някой те бе видял? Какво щях да правя аз, ако те бяха заловили или…
        Деймън не довърши, но аз разбирах какво премълча. Можеха да ме заловят, можеше да се случи нещо още по-лошо, но той не се тревожеше, че връзката ще доведе и до неговата смърт. Тревожеше за мен.
        Не знам защо направих онова, което направих след това. Може би вината беше на всичко, което се бе случило тази вечер. А може би бе токът в гласа му и страхът, скрит зад думите му. У мен се надигнаха прекомерно много емоции. Почувствах неувереност, усетих как залитам ту насам, ту натам.
        Стиснах лицето му. Както винаги страните му бяха топли - слънчево докосване. Кожата му бе гладка и жужеше заредена с електричество под ръцете ми. Приближих се, а той не се помести… не дишаше. Никак. Това ме изпълни с упоителен, буен прилив на сила. Затворих очи и докоснах с устните си неговите.
        - Кити - изръмжа той дрезгаво.
        Целунах го нежно, плъзнах ръце сред копринените му къдрици и усетих как минават между пръстите ми. Вкусих у него собственото си растящо желание, копнеж, мъка. Вълнуващо. Плашещо. Отдръпнах се.
        - Кити - рече той с напрегнат глас. - Не може да започнеш нещо, а после да се откажеш. Не става така.
        Взирах се в него, а дъхът се запъваше в гърдите ми.
        - Не и когато ти си моя. - Деймън отстъпи назад, плъзна се надолу по стената и ме притегли в скута си, така че да го възседна. - А ти си моя.
        Опрях се на раменете му, той поднесе устата ми към неговата. Целувката бе ленива, проучвателна… и чувствена. Този път не се противих и отвърнах със същата дълбочина. Посрещнах я с радост, отдадох се на топлината, която се разстла у мен. Задълбочих целувката. Деймън издаде гърлен звук, ръцете му ме обгърнаха и ме притиснаха към него.
        Пръстите ми намериха кичурите коса, които се къдреха на врата му, и се заровиха в тях. Не можех да му се наситя, никога нямаше да мога. Не помнех някой да ме е карал да се чувствам по този начин, не помнех някой да ме е целувал по този начин. Не знам колко време се целувахме, но ми се струваше, сякаш бе минала вечност, а в същото време бе траела съвсем кратко.
        - Чакай, чакай - прошепнах и се отдръпнах леко. Затворих очи и поех дълбоко въздух. - Важно е.
        Той спусна ръцете си на хълбоците ми, притискайки ме едновременно надолу и към себе си.
        - Това тук е важно.
        - Знам. - Задъхах се, когато ръцете му се плъзнаха под ръба на потника ми и ме погалиха. - Но това наистина е важно. Намерих нещо в къщата на Вон.
        Деймън замря, отвори очи. Те светеха ярко. Бяха красиви. Мои.
        - Влязла си в къщата на Вон?
        - Да, влязох в къщата на Вон - кимнах.
        - Ти да не си професионален престъпник? - попита той тихо. Поклатих отрицателно глава, а ъгълчетата на устните му увиснаха надолу. - Любопитно ми е как си се вмъкнала вътре, Кити.
        Прехапах устни и се приготвих:
        - Отключих вратата.
        - С какво…?
        - С това, с което ти щеше да я отключиш.
        Една жила изскочи на лицето му.
        - Не бива да правиш такива неща.
        Почувствах се неудобно и се размърдах. Той ме стисна по-здраво. Ако се впуснехме в спор за това какво биваше и не биваше да правя, този разговор никога нямаше да свърши.
        - Намерих някои неща вътре. И освен това срещнах един човек. - Опитах се да стана, но ръцете му ме притиснаха. - Ще ме пуснеш ли?
        - Не - той се усмихна напрегнато.
        Въздъхнах и скръстих ръце внимателно в тясното пространство помежду ни.
        - Деймън, те са ни следили. Още от момента, в който се нанесохме тук. - Очите му пламнаха и аз веднага разбрах, че той ще приеме нещата наистина добре. Казах му за снимките, за фактурите и паричните преводи. - Но това не е всичко. Бетани се появи.
        - Какво? - Изведнъж и двамата се озовахме на крака. Той отстъпи - нуждаеше се от пространство. - Каза ли ти нещо за Доусън?
        - Ах, виж, тя не… ами не реагира добре, щом чу името му.
        Той ме изгледа хладно, премерено.
        - Обясни.
        - Бих казала, че се нахвърли отгоре ми като някоя извънземна нинджа. - Стана ми горещо, затова взех един ластик и си вдигнах косата нагоре. - Залепи ме на стената.
        Той изви вежди с интерес. Аз подбелих очи.
        - Не по този начин, перверзник такъв. Тя е като някой свръх силен мутант. Изнесе ми пълна програма и даже се превърна в светулка.
        - Каза ли ти нещо полезно? - Попита Деймън, като се потриваше по брадата.
        Разказах му всичко, като обясних с подробности, че повечето от нещата нямаха никакъв смисъл.
        - Мисля, че е откачила. А когато споменах Доусън, направо излезе извън себе си от гняв. Не ми даде никаква възможност да я разпитам повече. Просто ме изнесе от къщата.
        - По дяволите - рече той едва чуто и се обърна с гръб. - Разчитах да спипам някой от офицерите на МО, но освен тях, тя беше последната ми надежда да открия Доусън.
        - Аз намерих нещо. - Бръкнах в джоба си и извадих листчето хартия. - Това.
        Деймън го взе и ококори очи.
        - Мислиш ли, че ДБ означава Доусън Блек?
        - Възможно е. - Той стисна парчето хартия в юмрук. - Може ли да ползвам лаптопа ти? Искам да видя къде води адресът.
        - Разбира се. - Отидох до масичката за кафе, отворих компютъра и бързо затворих уебсайта, който бях разглеждала по-рано. Не исках да му казвам, че Блейк вероятно е замесен. Не и когато Деймън имаше такъв страховит вид, а аз нямах представа колко дълбоко е забъркан сърфиста.
        Деймън седна до мен и бързо написа адреса в Гугъл Мапс. Модерните технологии бяха плашещи. Картата не само ни указа пътя до вратата, но ни показа и сателитните изображения и така разбрахме, че това е сграда с офиси в Мурфилд.
        Записах адреса и загризах нокът.
        - Сега ли тръгваш?
        - Да, искам да потегля още сега, но първо трябва да огледам мястото. Утре ще отида да разуча обстановката, а сетне отново ще се върна по-късно. - Той мушна късчето от тетрадка в джоба си и ме погледна. В очите му грейна надежда. - Благодаря ти, Кат.
        - Дължах ти го, нали? - потърках ръце, треперейки от студ. - Вече много пъти става как ми спасяваш задника.
        - Ама какъв хубав задник, само че много си рискувала тази вечер. - Той се пресегна през мен, дръпна одеялото и ме наметна с него. Стисна краищата и се вгледа напрегнато в лицето ми. - Защо отиде в къщата на Вон?
        Сведох очи.
        - Просто мислех за всичко и реших да видя какво има.
        - Кити, било е опасно. Няма да правиш повече така. Обещай ми.
        - Добре.
        Той хвана брадичката ми и повдигна лицето ми нагоре.
        - Обещай ми.
        Отпуснах рамене.
        - Няма. Добре, де. Обещавам. Но ти трябва да ми обещаеш същото. Знам, че не можеш да се откажеш да търсиш Доусън. Разбирам, но трябва да внимаваш. И да не вземеш да се измъкнеш тайно без мен, като тръгнеш. Не ти позволявам.
        - Но аз не бива да те замесвам - намръщи се той.
        - Аз вече съм замесена - настоях аз. - Деймън, аз не съм някое крехко момиче. Двамата сме в кюпа заедно.
        - Заедно? - той се замисли върху думата, а сетне на устните му заигра усмивка. - Добре.
        Усмихнах му се предпазливо.
        - Значи идвам с теб, когато тръгнеш да огледаш мястото от адреса.
        Той кимна с примирена усмивка. После поговорихме за снимките и за това какво ли знаеха в МО. Той приемаше нарушението на личния ни живот много по-леко от мен, но както научих, той бе привикнал от МО да се бъркат в личните му работи.
        - Как мислиш - какво искаше да каже Бетани с това „Те идват“?
        Той се бе изтегнал на дивана в ленива, спокойна и арогантна поза, но знаех, че отвътре е напрегнат.
        - Не знам.
        - Може би не означава нищо. Може би Бетани умът й се е замъглил.
        Деймън кимна и се загледа право напред. Мина доста време, преди да проговори.
        - Не мога да не се запитам какъв ли е станал брат ми сега? Дали и той е същия? Дали умът му се е замъглил? Не знам дали ще мога… да го понеса.
        Гърдите ме стегнаха от отчаянието в гласа му. Утрешният ден можеше да ни поднесе какво ли не, а и нещата между нас бяха под въпрос, но той… той се нуждаеше от мен.
        Приближих се. Почти свирепият поглед, който ми хвърли, разколеба увереността ми, но все пак изпълзях до него и се смъкнах малко надолу, че да мога да облегна главата си върху рамото му. Той въздъхна остро, а аз стиснах очи.
        - Дори ако Доусън… ако умът му се е замъглил, ти ще се справиш. Ти можеш да се справиш с всичко. Не се съмнявам в това.
        - Нима?
        - Точно така.
        Полека, полека той отпусна ръката си на раменете ми. Усетих как подпря брадичката си върху главата ми.
        - Какво ще правим, Кити?
        Пръстчетата ми се свиха, когато чух дълбоката октава в гласа му.
        - Не знам.
        - Аз имам някои идеи.
        - Не се и съмнявам - сдържах усмивката си аз.
        - Искаш ли да ги чуеш? Макар че съм по-добър в показването, отколкото в разказването.
        - Вярвам ти.
        - Ако все пак не вярваш, мога да ти покажа малко. - Той замълча и аз дочух усмивката в гласа му. - Вие хората, пристрастени към четенето, обичате да ви залъгват с нещо малко, нали?
        Засмях се.
        - Пак си разглеждал блога ми.
        - Може би - отвърна той. - Както казах, трябва да те държа под око, Кити.
        Глава 30
        На следната утрин с Деймън отидохме да огледаме сградата в Мурфилд. Смятахме, че ще заварим мястото пусто, нали бяха празници, но на паркинга беше пълно с коли.
        След като нахлупи шапката ниско на главата си, Деймън скочи от колата и отиде да огледа офисите по улицата. Скоро се върна, усмихна ми се широко и бързо отпраши от паркинга.
        - Изглежда на адреса се помещава адвокатска кантора. Над приземния има поне още два етажа. На Нова година и в неделните дни почиват. Лошата новина, че е имат алармена система.
        - Гадост. Не знаеш ли как може да се обезвреди?
        - Мога да им изпържа системата. Ако го направя бързо, алармата не би трябвало да се задейства. Над входа и прозорците има от онзи същия дяволски черно червеникав камък. - Устните му се извиха нагоре. - Това обаче е добре - каквито и да са тези камъни, те явно имат някакво значение.
        Да, може би Доусън се намираше вътре в този момент.
        - Ами ако има охрана?
        Той не отвърна.
        Знаех какво означава това. Деймън щеше да направи всичко възможно, за да измъкне брат си. Мнозина биха си помислили, че това не е редно, но аз го разбирах. Ако майка ми бе затворена там вътре, то тогава животът на всички щеше да виси в опасност.
        - Кога ще се върнеш отново?
        Той отново се умълча и аз разбрах, че не иска да ми отвърне, защото планираше да се върне сам в кантората. Продължих да настоявам по целия път към дома, но той не се поддаде.
        - Е, ще ходиш ли на купона у Ашли? - смени той темата накрая.
        - Не знам. - Завъртях в ръце копчето на пуловера ми. - Не мога да си представя, че иска да ме види у тях, но да се върнем…
        - Аз искам да те видя там.
        Гърдите ми се издуха, та чак щяха да се пръснат. С тази приказна нежност той успя да ме отклони от целта.
        - Кити? - Деймън плъзна поглед към мен.
        - Добре, ще дойда. - Така поне щях да мога да го държа под око, защото знаех, че той не би чакал чак до утре, за да се върне обратно в кантората. Или поне така си повтарях. Фактът, че искаше да отида на купона не тежеше повече от необходимостта да го държа под око.
        Купонът нямаше да започне преди девет, а той щеше да отиде у Ашли по-рано, за да помогне на Адам с приготовлението. Аз щях да пристигна с Ди, а той с многозначителна усмивка ми обясни, че сам щял да ме докара обратно вкъщи.
        Прибрах се и заварих майка ми у дома. Побъбрихме си, зарадва се като чу, че ще прекарам Новата година с Ди. Разбира се, не й казах, че Деймън ще ме прибере у дома. После тя тръгна на работа. Аз взех една книга и се качих в стаята си да си почина. За моя изненада, заспах на двадесет и петата страница от градското фентъзи.
        По някое време затварянето на вратата ме събуди. Претърколих се на една страна, намръщих се. Очите ми се плъзнаха към вратата, после оттатък към шкафа, покрай вратата на гардероба и се спряха върху безмълвната, скована фигура на Блейк.
        Блейк?
        Скочих с тревожна бързина, а той се стрелна напред и ме стисна за ръката. Страхът впи острите си като резач зъби. Отдръпнах се назад, изблъсках ръката му, извих се и се преместих към другия край на леглото.
        - Уха! Уха, Кейти, успокой се! - Блейк приближи покрай леглото, вдигнал ръце в безобиден жест. - Не исках да те уплаша.
        Сърцето ми се блъскаше, щеше да изскочи. Отстъпих назад към бюрото си. Не очаквах да го видя в стаята си и присъствието му тук ме ужаси.
        - Как… как влезе?
        Той се сви и прокара ръка през щръкналата си коса.
        - Почуках две-три минути на вратата, но като не ми отвори… Влязох сам.
        Точно както аз бях се промъкнала в къщата на Вон. Очите ми се стрелнаха към вратата. В главата ми се блъскаха единствено мислите за това кой беше чичо му, колко навътре е замесен с МО… и колко опасен можеше да бъде.
        - Кейти, съжалявам, не исках да те уплаша. - Той се примъкна по-близо и аз усетих прилива на статично електричество по ръцете си в отговор на доловената заплаха. Някак той успя да долови това и пребледня. - Добре, де. Какво ти става? Няма да те нараня.
        - Вече го направи - рекох аз и преглътнах.
        Той доби наранен вид и отпусна ръце.
        - Точно затова дойдох при теб, още щом пристигнах в града. Цяла седмица мислих за случилото се с арума и много съжалявам. Разбирам защо си разстроена. - Той замълча; имаше вид на каещ се. - Затова съм тук. Исках просто да изгладим нещата.
        Дали казваше истината? Аз разперих ръце, после пак ги отпуснах. Чувствах се като животно в клетка без никакъв изход.
        - Явно не беше добра идея да влизам в къщата ти така - Блейк се усмихна. - Просто исках да поговорим.
        Наложих си да се успокоя.
        - Добре. Ще ми дадеш ли няколко секунди?
        Блейк кимна и излезе от стаята, а аз се проснах на бюрото, замаяна от адреналина. Той не знаеше, че съм открила връзката му с Вон, а това означаваше, че предимството беше на моя страна. Ако момчето наистина работеше с МО, то тогава трябваше да се успокоя за бога. Блейк изобщо не бе толкова опасен, стига да вярваше, че нямам ни най-малка представа нито кой е чичо му, нито с какво се занимава, нито нищо.
        Облякох си набързо чифт тесни дънки и едно поло. По целия път до долу дишах отмерено и дълбоко. Блейк ме чакаше на дивана в дневната. Усмихнах му се неискрено.
        - Съжалявам. Просто появата ти ме изплаши. Не обичам хората да се… вмъкват така в стаята ми.
        - Разбираемо. - Той бавно се надигна и аз забелязах бледността на лицето му, която подчертаваше тъмните сенки под очите му. - Няма да се повтори.
        Извърнах очи към лаптопа и изведнъж ми се прииска да бях изчистила историята на търсенията. Влязох в стаята така, сякаш стъпвах по плаващи пясъци. Не знаех как да разговарям с него, как да го погледна. Беше ми чужд вече - човек, на когото не можех да вярвам, без значение колко безобиден вид имаше в този момент. Част от мен искаше да се разбеснее яростно срещу му, а другата копнееше да побегне.
        - Трябва да поговорим - рече той сконфузено. - Може би ще бъде най-добре да излезем да хапнем нещо?
        Обзе ме силно подозрение. Той се изсмя мрачно.
        - Мислех си за „Пушената дупка“.
        Поколебах се - не исках да ходя никъде с него, но не исках и да оставам сама в къщата, затова прецених, че беше най-добре да излезем някъде сред хора. Хвърлих поглед на часовника. Наближаваше седем.
        - Трябва да се прибера след час.
        - Постижимо е - ухили се той до уши.
        Намъкнах си ботушите, взех си и телефона. Навън все още валеше, затова решихме да вземем неговия джип. Докато се качвах, хвърлих поглед към съседната къща. Джипът на Деймън и колата на Ди ги нямаше. Тя беше споменала, че трябва да купи дребни подаръци за гостите.
        - Добре ли прекара Коледата? - попита Блейк, докато мушкаше ключа в запалителя.
        - Да, а ти? - Както обикновено коланът ми беше пъхнат и трябваше да го издърпам. - Нещо интересно прави ли? Като например да отидеш на мисия под прикритие за МО?
        - Прекарах седмицата с чичо ми. Доста отегчително.
        При споменаването на Вон замръзнах, коланът се изплъзна от пръстите ми и се прибра шумно в държача.
        - Кейти, добре ли си?
        - Да - рекох аз и си поех дълбоко дъх. - Проклетият колан не иска да излезе. Не знам защо, но вечно имам проблеми с коланите, все нещо заяждат. - Дръпнах колана и изругах наум. Най-сетне той се плъзна гладко и аз се обърнах напред. Погледът ми се спря на таблото, а сетне се смъкна към пода.
        Нещо се подаваше изпод подложката за крака и проблясваше на светлината, която идеше отвън. Пуснах колана, наведох се и вдигнах хладния метал от пода, докато Блейк почистваше тънкия слой сняг от предното стъкло с чистачките.
        Загледах се с изненада в тънкото парче златно синкав метал, защото ми се видя познато. Бях виждала на някой. Обърнах го от другата страна и видях гравираните очертания на щата. Ронливо червеникаво вещество подобно на ръжда покриваше половината от щата и буквите. Погладих с пръст металната плочка, разкривайки името, гравирано отгоре й. Започнах бавно да проумявам, най-вече защото не можех да повярвам на очите си, но аз знаех чия беше тази половинка от часовник.
        Саймън… Саймън Кътърс…
        Бях го виждала на ръката му. А… а това нещо по пластината не беше ръжда. Коремът ми се надигна, тялото ми се разтрепери неудържимо. Това беше кръв. Кръвта на Саймън вероятно. Сърцето ми слезе в петите и аз стиснах парчето метал в юмрук с надеждата Блейк да не ме бе видял, че го вдигам от пода.
        Затаих дъх и погледнах към него.
        Блейк ме наблюдаваше. Погледът му се спусна към ръката ми, а сетне отново срещна очите ми. Стояхме и се гледахме неподвижно. Свиреп, нечовешки страх ме стисна за гърлото.
        - Мамка му - прошепнах аз.
        По устните му пропълзя тънка, слаба усмивка.
        - По дяволите, Кейти…
        Извърнах се, хванах дръжката със свободната си ръка, отворих бързо вратата и половината ми тяло бе вече вън от джипа, когато той ме залови за ръката.
        - Кейти! Почакай! Мога да ти обясня.
        Нямаше нищо за обяснение. Окървавеният часовник принадлежеше на Саймън, Саймън, който бе изчезнал. Стигаше човек да прибави това към всичко останало, за да поиска да побегне. Хвърлих напред цялата си тежест и се освободих. Изправих се на крака и хукнах пред джипа.
        Блейк беше бърз и ме настигна още преди да стигна първото стъпало на верандата. Хвана ме за раменете и ме завъртя. Замахнах да го ударя, но той избягна удара, улови ръцете ми и ги прикова към тялото в безмилостна мечешка прегръдка.
        - Пусни ме! - изпищях аз, при все че знаех, че нямаше кой да ме чуе. Само на себе си можех да разчитам да се измъкна от тази каша. - Пусни ме, Блейк!
        - Мога да обясня. - Успях да го ударя с лакът в стомаха, той изръмжа, но не ме пусна. - Не съм убил Саймън!
        Заклатих се ту на една страна, ту на друга в опит да се измъкна. Разбира се, че ще излъже.
        - Пусни ме!
        - Ти не разбираш.
        Статичното електричество тръгна по кожата ми в отговор на заплахата. Червено-бяла светлина замъгли ъгълчетата на очите ми. Блейк леко опули очи.
        - Недей, Кейти.
        - Пусни ме - изръмжах аз, усещайки как експлозията от ярката изпепеляваща светкавица приижда по вените ми.
        - Не искам да те нараня, но ще го направя - предупреди ме той.
        - Аз също. - И бих го направила… можех да го направя.
        Блейк ме пусна, изблъска ме назад. Ботушите ми се подхлъзнаха на леда и аз замахах безпомощно с ръце. Тогава той ме нападна. Наситената синя светлина ме заслепи. Болката проникна през черепа ми, разкъса ме, разби връзката ми с Извора. Изпищях и усетих как краката ми се подкосиха.
        Той се спусна към мен, улови ме, преди да падна и ме повлече нагоре по стълбите.
        - Предупредих те, а ти не ме слушаш.
        Нещо с моторно двигателните ми функции не бе в ред. Отворих уста, но от там излязоха единствено неясни степания. Краката ми отказваха да се местят. Не усещах ходилата си. В устата ми имаше метален вкус; от носа ми течеше кръв, а струва ми се и от ушите също.
        Вратата се отвори пред нас, той ме завлече вътре и тя се затвори със силен трясък, от който картините по стените се заклатиха. Продължавах да се мъча да говоря, но от устата ми излизаха единствено неразбираеми звуци. Какво ми беше причинил Блейк?
        - Ефектът ще отмине - рече той, сякаш прочел мислите ми. - Боли, нали? Едно от първите неща, на които ни учат, е да контролираме концентриран взривен удар от Извора. Знам, че прилича на удар от свръхзареден електрошоков пистолет. Всички трябва да поемем поне един, за да знаем колко ужасно е усещането.
        Той ме остави на дивана. Главата ми клюмна на една страна и аз примигнах бавно. Лицето му ту изчезваше в неясна мъгла, ту пак се появяваше, докато накрая отново можех да го виждам ясно. С мрачен вид той се надвеси над мен и отметна косата от лицето ми. Опитах се да отблъсна ръката му, но тя отказваше да ме слуша.
        - Знам, че можеш да ме чуваш. Почакай още две-три минути и ще ти мине. - Той се надигна. Ръката му се плъзна по крака ми, който висеше от дивана. Той го нагласи до другия. Сърцето ми блъскаше бясно и аз захленчих.
        Той поклати глава, мушна ръката си в предния ми джоб и измъкна телефона. Вдигна го пред очите ми, Извора пламна от ръката му и заличи крехкия апарат. Остатъците Блейк хвърли на пода.
        - Слушай ме сега, Кейти.
        Стиснах очи, за да възпра прииждащите сълзи. Колко лесно ме бе усмирил. А аз планирах да тренирам, за да се боря срещу арумийците и… срещу МО? Ама че бях глупачка.
        - Аз не съм убил Саймън. Не знам какво се е случило с него, но ти… ти не ми остави друг избор - рече той със сериозен глас. - Трябваше да разчистя след теб, да се погрижа да не се издадеш, преди да решат какво ще правят с теб. Ако не бе взривила прозорците пред него, той още щеше да е жив и да си мечтае за колежа. Ти не ми остави избор.
        - Не - дрезгаво изграчих аз, ужасена от думите му.
        - Да! Той щеше да раздрънка навсякъде.
        - Ти… ти си луд. Не беше… нужно да го убивате.
        - Чуй ме! - изкрещя той и заби пръсти в косата си, опулил очи. - След като си тръгнах от купона, останах и видях Саймън да потегля с колата, след като ти взриви прозорците. Последвах го, а той беше толкова пиян, че отби от пътя. Направо беше превъртял и аз трябваше да го предам. Не знам какво са направили с него.
        - По… по часовника му имаше кръв.
        - Саймън не се даде без бой, но когато за последно го видях, още беше жив.
        Но хората, които научаваха истината за луксените изчезваха. Саймън… Саймън нямаше да се завърне никога. Въздухът сякаш бе изсмукан от къщата. Гърдите ми се повдигаха, но имах усещането, че се задушавам. Взирах се в Блейк и очите ми се пълнеха със сълзи.
        - Чуй ме, Кейти. Цялата работа е много по-дебела, отколкото ти си мислиш. - Той ме стисна за бузите, принуди ме насила да го погледна. - Нямаш представа кой е замесен, не знаеш нищо за лъжите и какво правят хората за власт. Нямах избор.
        Усетих как силата ми се връща обратно. Още малко…
        - Ти ме излъга.
        - Не всичко е лъжа! - Той ме стисна болезнено, посини кожата ми, додето от гърлото ми се изтръгна сподавен вик. Блейк пое дъх на пресекулки. - Нещата трябваше да се развият другояче. Аз трябваше да те подготвя, да се погрижа от теб да стане устойчив субект. А след това да те предам. Ако не го направя, те ще убият Крис. А аз не мога… няма да позволя това да се случи.
        Крис? Явно мозъчните ми клетки бяха пострадали, защото ми отне няколко секунди, докато си спомня кой беше Крис.
        - Твоят приятел… онзи, който те е излекувал?
        Блейк затвори очи и кимна.
        - Крис е в ръцете им. И ако аз не слушам, те ще го наранят. Ще го убият. А аз не мога да позволя това да се случи. Не заради онова, което ще се случи с мен, защото аз знам… знам, че ако го убият, умирам и аз, но има неща, които те могат да ти причинят…
        Те са знаели… единият не може да живее без другия. О, боже, те са знаели. Властта, която тази информация даваше, бе ужасяваща.
        - Знам, че разбираш колко силна е тази връзка. - Блейк отвори очи. - Ти няма да ми кажеш кой те е излекувал, но би направила всичко, за да защитиш този луксен, нали? Всичко. Крис… той е моето семейство, друг нямам. Пет пари не давам какво биха причинили на мен, но на него?
        Взирах се в очите на Блейк и едно филизче съчувствие се измъкна навън. Ако МО държаха Крис и го използваха като средство, за да принудят Блейк да изпълнява техни поръчки, тогава той бе уловен в капан. В един миг всичко ми се изясни. Дали с Доусън и Бетани бе същото?
        Но имаше нещо друго. Между мен и Блейк имаше нещо общо. Той би направил всичко за Крис. А аз бих направила всичко за Деймън.
        Връхлетя ме прилив на енергия, извъртях се под него и се опитах да го отблъсна от себе си. Той ме улови за ръцете и ме дръпна от дивана. Паднах тежко на една страна на пода и останах без въздух. Блейк ме обърна по гръб, седна прекрачен върху мен и вдигна ръцете ми над главата.
        Притисна ме с цялата си тежест.
        - Не исках да го правя, никога не съм искал да имам нещо общо с това.
        Вкопчих се в гнева, който набираше сила у мен, защото знаех, че поддам ли се на страха - или дори още по-лошо, на състраданието - бях изгубена.
        - Кое не си искал да правиш? Да ме лъжеш? Да работиш за МО… за чичо ти?
        - Ти знаеш за Брайън? - Блейк примигна. - От кога?
        Не му отвърнах, за да не му дам предимство.
        Той стисна по-здраво китките ми, додето почувствах как костите ми се трият една в друга.
        - Казвай!
        - Видях некролозите от смъртта на родителите ти! Сама си направих заключенията.
        - Кога? - той ме разтърси, главата ми се удари в пода. - От кога знаеш? На кого си казала?
        - На никого! - изпищях аз замаяно, отслабнало. - На никого не съм казала.
        Няколко секунди той ме гледа напрегнато, после разхлаби хватката си.
        - Дано да е така, иначе горко им. Нещата са много по-дебели, отколкото ти си мислиш. Не всичко, което съм ти казал, е лъжа. На МО им трябват хора като нас. Това е крайният им план. - Той се понадигна малко, но все така чувствах, че тежестта му ме задушава. - Знам какво правиш, Кейти. Недей да викаш Извора. Аз съм по-силен от теб. Следващия път няма да се оправиш толкова бързо. Ще те нараня.
        - Това вече ми е ясно - изплюх аз.
        - Харесвам те. Наистина. Искаше ми се нещата да бяха различни. Нямаш никаква представа, Кейти, колко много ми се иска нещата да не бяха такива, да бяха различни. - Той за кратко затвори очи, а когато ги отвори, в тях блестяха сълзи. - Всичко, което ти разказах за Крис, е истина. Но не ти казах, че израснах, знаейки всичко за луксените. Баща ми работеше като сътрудник на МО по генното инженерство. А ти вече знаеш кой е чичо ми. Дори не знам дали целият инцидент с таксито не беше инсцениран. - Той се изсмя мрачно. - Те знаеха колко близки бяхме с Крис и може би са очаквали той да ме излекува. И арумийците намериха семейството ми. Нищо от това не е лъжа.
        - Но след това? Всичко друго е лъжа.
        - Семейството ми бе убито, Кейти. Нямах другиго, освен чичо ми. Те ме обучиха и тъй като бях млад, започнаха да ме пращат в различни градове, където подозираха, че човешко същество на моята възраст е мутирало.
        - О, боже… - Прилоша ми, исках да се махне от мен. Исках да си върви. - Значи с това се занимаваш? Обикаляш от място на място, преструваш се на приятел? Топиш другите?
        - Моята работа е да разбера дали човекът може да бъде възстановен.
        - Възстановен? - прошепнах аз, като разбирах какво иска да каже. - И ако не е, просто го убиват.
        Той кимна.
        - Или по-лошо, Кейти… Има неща по-лоши от смъртта.
        Потреперих. Това обясняваше защо бе така вманиачен в умението ми да контролирам Извора, а също и растящото му безразсъдство.
        - Дойдох тук, за да видя дали можеш да използваш Извора, дали ще бъдеш плюс за МО или загуба, но още аз, преди да пристигна, те вече те бяха проучили, наблюдавали са те, следили са колко близка ставаш с двамата Блек. Чух дори, че са нагласили атаките на арума срещу теб с надеждата братът или сестрата да се намеси и да те спаси. Да те излекува.
        Ахнах. Всичко, което ми се бе случило, е било нещо като експеримент? Ами ако бях загинала?
        - Ами ако не бях оцеляла след атаката на арума, че да ме излекуват?
        Блейк се изсмя.
        - Какво значи за тях още един умрял луксен? Но щом заподозрели, че са те излекували, те се обадили на необходимите места и тогава повикаха мен. - Той сведе глава, а гласът му се сниши. - Искат да знаят кой от двамата те е излекувал. Не им трябват догади. Нито заключения. Ще трябва ти да им кажеш.
        Сърцето ми падна в петите.
        - Никога няма да кажа.
        На устните му изгря усмивка и той рече:
        - О, ще им кажеш. Те си имат начини да те накарат да говориш. Пък и вече предполагат кой може да е бил. Аз залагам на Деймън. Очевидно е, но те искат доказателства. И ако не играеш по тяхната свирка, ще си намерят начин да те накарат да заиграеш. - Усмивката му посърна, очите му станаха мрачни, уплашени. - Както намериха начин да ме принудят и мен.
        Преглътнах, разстроена от болката в очите му.
        - И както са принудили Бетани и Доусън?
        Блейк спусна клепачи и кимна.
        - Има и други, Кейти. Ти… нямаш представа… но това няма значение. Може би скоро ще се срещнеш с него. Трябва само да се обадя и чичо Брайън и Нанси ще пристигнат. Нанси ще изпадне във възторг. - Той се изсмя зловещо. - От известно време чичо Брайън не я държи в течение и тя дори не знае колко напредваш. Те ще те отведат. Ще се грижат за теб… докато си послушна. Нищо друго не искат - само трябва да бъдеш послушна.
        За миг главата ми се опразни, там се възцари паника и измести спокойствието, което бях успяла да събера. Заритах отчаяно под него, но той лесно ме пребори.
        - Съжалявам - прошепна дрезгаво и, боже, повярвах му, че съжалява. - Но ако не те предам, те ще наранят Крис, а аз не мога… - Той преглътна мъчно.
        В този миг страхът ми не знаеше граници. Блейк наистина нямаше избор - или неговия живот и на приятеля му или моя. Не, това не беше редно. Той имаше избор, защото аз никога не бих предала друг заради собственото си оцеляване.
        Ами заради Деймън?
        Сърцето ми се преобърна тежко и аз разбрах отговора. Това бе една огромна сива, мъглява територия, за която точно сега не можех да мисля.
        - Не, ти имаш избор - настоях аз. - Можеш да се изправиш насреща им. Избягай! Може да намерим начин да освободим…
        - Ние? - Той отново се изсмя. - Кои сме тези ние, Кейти? Деймън? Ди? Ти и аз? Дори всички да се изправим срещи МО, пак ще се провалим. И нима братът и сестрата ще поискат да ми помогнат? След като научат, че аз работя за хората, които са отвели брат им?
        Коремът ми се сви.
        - Дори така, пак имаш избор. Недей, моля те, Блейк, недей.
        Той изви поглед встрани и стисна устни.
        - Но аз ще го направя. А един ден ти ще бъдеш на моето място. И тогава ще разбереш.
        - Не - поклатих аз глава. - Аз никога не бих причинила това на друг човек. Ще намеря някакъв изход.
        Очите му - празни, огромни - срещнаха моите.
        - Ще видиш.
        - Блейк…
        На вратата се почука и прекъсна думите ми на средата. Сърцето ми едва не изхвръкна. Над мен Блейк замръзна, присвил очи, задъхан тежко. Запуши устата ми с ръка.
        - Кейти? - извика Ди. - Време е за купона. Побързай! Адам ни чака в колата.
        - Какво прави тя тук? - прошепна тихо Блейк.
        Потреперих, изгледах го с ококорени очи. Как можех да му отвърна със запушена уста?
        Ди отново заблъска по вратата.
        - Кейти, знам, че си вътре. Отвори вратата.
        - Кажи й, че си се отказала да ходиш с тях. - Той притисна още по-силно ръката си върху устата ми. - Кажи й или кълна се в бога, ще я запратя право в Млечния път. Не искам, но ще изпълня заканата си.
        Кимнах и много бавно Блейк повдигна пръстите си и ме изправи на крака. Избута ме от дневната към входната врата.
        - Хайде - завайка се Ди. - Дори не си вдигаш телефона. Кажи на Блейк, че трябва да тръгваш. Знам, че и той е вътре. Джипът му е отвън. - Тя се закиска. - Да, здрасти, Блейк!
        Стиснах очи да прогоня сълзите.
        - Няма да дойда, отказах се.
        - Какво?
        - Отказах се - повторих аз през вратата. - Не искам да излизам тази вечер. Ще си остана вкъщи.
        Моля те, повтарях си наум, моля те върви си. Не искам да те забърквам в това, моля те.
        Настъпи тежко мълчание, а сетне Ди заблъска още по-силно по вратата.
        - Не ставай глупава, Кейти. Идваш с нас. Тъй че отваряй проклетата врата!
        Блейк ме изгледа кръвнишки и аз разбрах, че Ди се кани да влезе през вратата. Поех си дълбоко дъх, но дрезгаво, сухо ридание ме задави.
        - Не искам да ходя на купона с теб! Не искам да се виждаме, Ди. Върви си и ме остави на мира!
        - По дяволите - прошепна Блейк.
        - Кейти…? - с развълнуван глас изрече Ди. - Какво става? Това… това сякаш не си ти.
        Притиснах чело във вратата, сълзите потекоха по бузите ми.
        - Аз съм. Точно затова не идвах у вас. Разбра ли? Повече не искам да бъдем приятелки. Затова моля те върви си. Намери си някой друг, когото да тормозиш. Нямам време за това.
        Отвън се чу единствено потрепването на токчетата й по верандата. Блейк отиде до прозореца и ги видя как се качват в джипа на Адам. Щом чу звука на гумите, той се върна при мен и ме стисна силно за ръката. Върна ме обратно в дневната, насила ме сложи да седна на дивана.
        - Тя ще го преживее - рече той и извади телефона от джоба си.
        - Не - прошепнах аз, докато го гледах как трака по клавиатурата. - Няма.
        Блейк бе зает с телефона си и в това аз съзрях единствения си шанс. Почерпих сила от Извора и ни една частица от мен нито за секунда не се съмняваше какво се канех да направя. Яростта заслепи чувството ми за нравствени норми. В този миг всичко бе объркано. Нямаше ни добро, ни зло.
        Свиреп вятър се изви в къщата и нададе вой. Картините в коридора се разтресоха, паднаха и се разбиха в пода. Шкафовете задрънчаха, вратите се разтвориха, книгите западаха отвсякъде.
        Блейк се извърна към мен, отпусна ръце и ме изгледа с очи, пълни с възхищение.
        - Ама ти наистина си изумителна.
        Косите ми се надигнаха край мен, пръстите ме заболяха от енергията, която пукаше, пращеше в мен. Усетих как краката ми се отделят от пода.
        Блейк затвори телефона и простря ръка напред. Вятърът, който направих, се обърна срещу мен и ме запрати в стената. Зашеметена, аз се опитах да се преборя със силата, която ме държеше, но както с Бет, не можах да я надвия.
        - Не си тренирана докрай. - Блейк ме приближи, като се усмихваше кисело. - Имаш огромен потенциал, не ме разбирай погрешно, но не можеш да ме победиш.
        - Върви на майната си - изплюх аз.
        - Само ако дойдеш с мен. - Той придърпа ръката си, а аз се почувствах, сякаш за мен бе вързана невидима нишка. Против волята ми, тялото ми полетя право към него и аз останах да вися във въздуха, ритаща и блъскаща напразно въздуха. - Давай, изтощи се. Няма никакво значение.
        - Ще те убия - обещах му аз и с радост посрещнах надигащата се у мен гневна вълна.
        - Липсва ти безскрупулността на убиеца. - Той замълча, наклони глава настрани. - Поне не засега.
        Телефонът му звънна, той го отвори и се усмихна.
        - Чичо Брайън е на път. Всичко почти свърши.
        Изкрещях. Почувствах енергията, която пулсираше край мен. Очите ми отново се замъглиха и аз усетих как всяка клетка в мен се затопля. Гневът даде мощно гориво на извънземната част от мен, даде й сила. И аз я насочих към Блейк.
        Той заотстъпва, повдигнал вежди.
        - Покажи ми най-добрия си удар и аз ще го обърна срещу теб.
        Един от прозорците на горния етаж се пръсна с оглушителна, рязка сила. Вдигнах глава, а в това време Блейк се завъртя. Две ивици светлина се стрелнаха по стълбите, разделиха се и се втурнаха към Блейк. По-малката и по-слабата фигура се закова на място.
        Светлината изчезна, Ди взе човешката си форма, а устата й зина отворена, докато ме гледаше:
        - Ти… ти светиш.
        Другата светлина се блъсна в Блейк и го запрати няколко крачки назад. Обърнах се, усетих, че съм по-близо до пода. Блейк изрева, изблъска светлината от себе си и сам започна да свети, точно като Бетани. Наситена синя светлина го обгърна, той отстъпи назад и изстреля светлината.
        Ди се спусна напред и изчезна, за да улови Адам. Вълната ги удари и те замръзнаха. За кратко и двамата си върнаха човешкия облик. Поток от светлина с цветовете на дъгата потече от носа на Ди, разля се от устата й.
        Запрепъвах се напред, като крещях името й. Блейк ме улови отзад и ме запрати на пода.
        Ди падна първа. Като ту присветваше, ту гаснеше, тя се свлече на пода със затворени очи. Заритах под Блейк и успях да се надигна на лакти. Извиках отново, но гласът изобщо не приличаше на моя.
        Адам… Адам беше в по-тежко състояние. От устата, от очите и от ушите му се лееше река от светлина. Човешкото му тяло потрепна. На пода покапа течно сияние. Той бе обгърнат в светлина, която ту гаснеше, ту пак светваше. Направи крачка напред, вдигна ръка.
        - Не! - изкрещях аз.
        Блейк се отдръпна от мен и отново удари Адам.
        Адам угасна.
        Блейк притисна лицето ми в дървения под и опря коляно по средата на гърба ми.
        - По дяволите - рече той пресипнало. - По дяволите!
        Не можех да дишам.
        - Аз… не исках да стане така - рече той, като се надвеси над мен. Главата му се притисна в рамото ми и тялото му се разтресе. - О, боже, не исках никой да пострада. - Той се надигна, треперещ. Изсмя се накъсано, а смехът му прозвуча като крякане. - Поне сега знам, че нито един от тях не те е излекувал. Съвсем сигурен съм, че и двамата са мъртви.
        Глава 31
        За последно бях плакала така неутешимо, когато санитарката насила ме изведе от стаята на баща ми в неговия смъртен час, докато той за последно се мъчеше да си поеме дъх.
        - Момичето не е мъртво - с облекчение изрече Блейк. - Още е жива.
        Кръвта се смеси със сълзите по лицето ми. Риданията ме стиснаха за гърлото и аз стоях безмълвна. Ди бе жива. Светлината й продължаваше да примигва едва, но Адам… О, боже. Светлината на Адам бе помръкнала, не по-силна от слаба, гаснеща крушка. Виждах очертанията на ръцете и краката, лицето му. Тялото му приличаше на светла, прозрачна човешка обвивка. Под тази полупрозрачна обвивка се показваше плетеница от сребристи вени. Напомняше ми на медуза.
        Адам беше мъртъв.
        Тихи ридания раздираха гърлото ми, додето то така се възпали и ожули, че едва дишах. Всичко се случи по моя вина. Аз бях повярвала на Блейк, когато Деймън ме бе умолявал да не му се доверявам. Сприятелила се бях с Ди и тя бе разбрала, че нещо не е наред, защото ме познаваше. И макар да не бях убила собственоръчно Адам, аз го бях повлякла право към смъртта му - той загина, докато се мъчеше да ме защити.
        - Шшшът - тихо шепнеше Блейк, като ме повдигна от пода и ме обърна по гръб. - Трябва да се успокоиш. - Той изтри с ръка едната ми страна. - Ще се поболееш така.
        - Не ме докосвай - изграчих аз и се отдръпнах от него. - Не… се. Приближавай. До мен.
        Той приклекна, проследи ме с поглед, додето изпълзях при Ди. Исках да й помогна, но не знаех как. Погледът ми се отмести към Адам и риданието ме задави. Не знаех какво друго да направя, затова прикрих Адам с тялото си, така че Ди да не може да го види. Само толкова можех да сторя.
        След по-малко от пет минути отвън се чу затръшването на врата на автомобил. Блейк се изправи плавно и тръгна към мен. Сложи ръка на рамото ми и тогава телефонът му звънна. Потреперих, защото знаех какво чакаше зад вратата.
        Но съвсем не очаквах горещината, която започна да излъчва обсидианът. Вдигнах глава.
        - Арум…
        - Стой и не мърдай - заби той пръсти в мен.
        О, боже… погледнах към Ди - беше уязвима, лесна плячка. Входната врата се отвори. Тежки стъпки изпълниха коридора, а обсидианът изпепели кожата ми. Бръкнах отдолу с треперещи ръце и измъкнах камъка.
        Пръв влезе Вон. Погледът му падна отстрани до мен и той повдигна вежди.
        - Блейк, какво е станало тук?
        Усетих как Блейк се скова, но залепих поглед върху двамата арумийци зад Брайън. Единият от тях беше Резидън, а другият мъж приличаше досущ на него. Алчните им погледи стояха открити и хищно се спуснаха право върху Ди. Обърнах се, усетих как косъмчетата по врата ми настръхват.
        - Те ме изненадаха. Трябваше да отвърна на атаката им, иначе щяха да ме убият. Нямах избор. - Блейк се покашля. Звучеше объркан, когато отново заговори. - Къде е Нанси?
        - Въпросът няма нищо общо с Нанси. - Вон се почеса по челото с дългия си пръст. - Блейк, ти сам не спираш да повтарящ, че винаги има избор. Обаче май никак не те бива да правиш правилния. - Той се обърна към арумийците. - Вземете мъртвия. Вижте дали ще можете да изцедите нещо от него.
        - Мъртвият ли? - Резидън затътри крака. - Искаме живата.
        - Не. - Гласът ми прозвуча дрезгав, пресипнал. - Не! Не може да вземат нито единия, нито другия. Не може да ги докосват.
        Резидън се изсмя.
        Вон клекна пред мен и аз можах да видя приликата с Блейк.
        - Има два изхода - тръгваш с мен по своя воля или ще дам и двамата на онези момчета. Ясно ли е?
        Очите ми се стрелнаха към арумийците.
        - Искам първо те да си тръгнат.
        - Ще преговаряш, а? - засмя се Вон и погледна нагоре към племенника си. - Ето виждаш ли? Така се постъпва, когато се случи нещо непредвидено.
        Блейк отмести поглед настрани и стисна зъби.
        - Какво искаш да кажеш с това, че тук не става въпрос за Нанси?
        - Точно това, което ти се струва.
        Изопнатото тяло на Блейк потрепери.
        - Ако не я предадем, те ще убият…
        - Да имам вид на човек, на когото му пука? Сериозно те питам? - Вон се засмя, изправи се и пак ме погледна. Отметна сакото си назад и пистолетът му лъсна. - Резидън, вземете мъртвия. Отървете се от него.
        Да вземат тялото му, че Ашли и Андрю да преживеят същото, което изживяха Ди и Деймън? Няма тяло. Няма завършек. Мозъкът ми прещрака. На мястото на мъката и чувството за безпомощност се надигна нещо древно и първично. Не само чуждоземно по произход, а смесица от чуждото и органичното. Поех си въздух, но в него имаше нещо… повече. Частиците край нас - дребни, но мощни атоми, невидими с просто око - пламнаха, затанцуваха във въздуха, а сетне замръзнаха. Подобно на хиляди искрящи звезди, те светеха в ослепително бяло.
        Поех си дъх и те тръгнаха към мен, втурнаха се, заваляха като падащи звезди. Сгъстиха се, завъртяха се, обградиха тялото ми и двете тела на пода. Стоях така, докато се съединиха в едно цяло, кацнаха на кожата ми, просмукаха се вътре в мен, додето се споиха с клетките ми. Цялото ми тяло се затопли, всичко се сля в мощната вълна на емоциите, които се трупаха у мен.
        Вече не бях Кейти. Нещо друго, някой друг, се движеше в мен. Онази част от съществото ми, която бе отелена още преди месеци, на Хелоуин, се бе завърнала.
        Арумите първи усетиха. Преобразиха се в истинските си форми - високи, внушителни сенки, гъсти и мътни като мазут. Те ще умрат.
        - Не я убивайте - извика Вон, извади пистолет и го насочи към мен. - А сега, моето момиче, не прави нищо прибързано. Помисли си добре.
        Той също ще умре.
        Блейк отстъпи назад и погледът му зашари между мен и чичо му.
        - Христе…
        Някъде в потайните кътчета на съзнанието си знаех, че имаше още нещо, още някой, който подхранваше силата ми отвън. Всичко се повтаряше от нощта в сечището. Онова в мен се бе сляло напълно с другата ми половина. Повдигнах се във въздуха. Вече не ги виждах в цветове, само в бяло, обагрено с червено.
        - Мамка му - измърмори Вон. Пръстът му шавна. - Кейти, не ме карай да стрелям. Струваш толкова много пари.
        Пари? Какво общо имаше това с парите? Но аз бях отвъд точката, в която ме бе грижа. Приветствах чувството, което нахлуваше в мен. Очите ми се измениха, замъглиха се, пламнаха. Главата ми се наклони на една страна. Статичното електричество изпълни, изгълта въздуха. Блейк се задави, падна на колене.
        Арумите се надигнаха, завъртяха се и хукнаха към вратата. Черните им пипала се протегнаха и взеха да събарят мебели, запращаха рамките на картините на пода. Но изведнъж спряха сепнати.
        - Нима си тръгвате толкова скоро? - попита дълбок, разлютен глас откъм вратата. - Обиждате ме.
        Деймън премина в истинското си тяло и уби първия арум с един мощен удар, последван от още един… а сетне и още един. Онзи се пръсна на частици, които полетяха нагоре, нагоре и изчезнаха в тънки струйки, преди да достигнат тавана.
        Притеглих обратно към мен Резидън - мъжът, който бе поискал Ди. Той бе заклещен между мен и Деймън като пинг-понг. Светлината ми запулсира. Тази на Деймън пламна.
        Резидън зарева.
        Кажи ми какво стана, прошепна гласът на Деймън сред мислите ми.
        Разказах му всичко за Блейк и Вон, докато двамата разпердушинвахме Резидън на пух и прах. Но изведнъж долових някакво движение - Вон се опитваше да отвори прозореца, но не стигна доникъде. Тогава грабна лампиона и замахна с него към стъклото.
        Замразих лампата, а сетне я изтръгнах от ръцете му. Вон се завъртя и хукна навън зад Деймън. В суматохата Блейк бе успял да се измъкне навън. А също Деймън и Резидън. Три фигури се процедиха в къщата ми. Нечий плач ме прониза дълбоко в част от мен настана мрак. Отвън се чу се силен грохот и един от огромните дъбове се стовари тежко близо до алеята.
        В човешкия си образ Ашли издърпа безжизненото тяло на брат си в скута си. Тя плачеше коленичила, с отметната назад глава и широко отворена уста. Ди се премести до нея, силата й все повече и повече нарастваше. Знаех, че скоро и нейният вопъл ще се присъедини към този на Ашли.
        Вон? Блейк? Няма да избягат от тук. Плъзнах се навън, краката ми бяха стъпили на земята, но нямах усещането, че вървя. Подминах Матю, който тъкмо влетя в дневната. Изненаданият вик, който се изтръгна от гърлото му, разби сърцето ми.
        Деймън гореше по-ярко от всякога. Чиста, концентрирана бяла светлина, обагрена в червено. Той се спусна по алеята към струпващите се сенки. Светлината му гореше ярко и аз вдигнах ръка, за да заслоня очите си. Спомних си офицерите от МО, които бе превърнал в пепел… и отново го сравних с атомната бомба.
        Светлината бе станала точно толкова ярка.
        Една светкавица излетя от Деймън и порази Резидън, завъртя го във въздуха. Арумът увисна, премина от сянка в човешки образ, а сетне замръзна - горната част от тялото му бе на човек, а долната просто дим.
        Сетне с оглушителен трясък, който прозвуча като гръмовен тътен, той се разби на хиляди парченца.
        Снегът се усили.
        С крайчеца на окото си видях Вон да изскача иззад колата ми, където се бе спотаил страхливо. С пистолет в ръка той се втурна към Експедишъна, а в същото време Блейк хукна към гората.
        Преди да се поместя, Деймън издаде напред обвитата си в светлина ръка, а Експедишънът полетя във въздуха, прехвърли Вон и го откри напълно. Покривът изхрущя, металът поддаде и стъклата се пръснаха на всички страни.
        Замръзнах, поразена от тази нечувана сила.
        Деймън се спусна след Блейк и го улови за гърлото. След секунда той вече притискаше момчето върху капака на колата ми. В човешкия си образ той бе не по-малко страховит и силен.
        - Нямаш представа каква болка ще ти причиня - рече Деймън с очи като кълба от бяла светлина. - За всяка синина по тялото на Кейти, ще получиш десет. - Той повдигна Блейк от капака. Краката на момчето увиснаха във въздуха. - И всичко това, знай, ще ми достави страхотна наслада.
        В този миг Вон направи своя ход. Втурна се напред вдигнал пистолета.
        - Деймън! - аз се спуснах към него.
        Вон дръпна спусъка. Веднъж. Два пъти. Три пъти.
        Деймън изви глава и се усмихна - да, усмихна се. А куршумите… те бяха спрели на сантиметри от лицето на Деймън. Просто стояха във въздуха, сякаш някой бе натиснал пауза.
        - Не биваше да постъпваш така - изръмжа Деймън. В този миг на лицето на Вон се изписа прояснение.
        - Не… не!
        Но куршумите се обърнаха назад и се върнаха към Вон с ужасна скорост. Уцелиха го в гърдите и това беше краят. Шанс за отговор не му остана. Краката на мъжа се подкосиха и миг лед това той не бе нищо повече от една безжизнена купчина, просната до намачкания метал на Експедишъна.
        По снега потече кървава струйка.
        Блейк побягна, удари се отстрани в бронята на колата ми, бързо се изправи и хукна към гората. Беше бърз.
        Но не колкото Деймън и не колкото мен. Хукнах подире му, а вятърът и снегът ме заблъскаха в тялото. Във вените ми не се движеше кръв. А светлина.
        Настигнах Блейк до един бор. Той се обърна и прати насреща ми светлинна вълна, която ме порази в гърдите и ме запрати няколко крачки назад. Болката отекна по тялото ми, но аз се изправих… и продължих напред.
        Той хвърли нова вълна.
        Тя отскочи от рамото ми. Топла течност се ливна по ръката ми, но аз продължих да го дебна, да го предизвиквам. Нов удар връхлетя крака ми. Паднах, но отново се изправих.
        Ръцете на Блейк трепереха.
        - Съжалявам… Кейти, съжалявам. Нямах избор.
        Но избор винаги имаше. Аз самата бях направила поредица от грешни избори. Но поне ми стискаше да си го призная. Част от мен му съчувстваше. Той бе продукт на семейството си, но бе имал избор. Просто бе направил грешния.
        Като мен.
        Като мен…?
        Красива светлина приближи зад гърба ми и застана отдясно на мен. Деймън се бе върнал в истинския си образ. Какво искаш да направиш с него? попита ме той спокойно.
        Той… той уби Адам. При тези думи силата ми избледня и аз видях кожата под ръцете си. Те бяха покрити в червено. Някой сякаш натисна едно ключе вътре в мен и всичко ме напусна, аз се олюлях, ботушите ми потънаха в снега. Не можех да издържам повече.
        - Той го уби. И нарани Ди.
        Тялото на Деймън загоря ярко като слънцето и за миг аз си помислих, че това е заради Блейк, но светлината угасна и той зае човешкото си тяло. Мутирал или не, аз знаех, че Деймън трудно би могъл да преглътне убийството на още един човек, особено след Вон. Раната от унищожаването на двамата офицери все още го мъчеше. Ако прибавехме и Блейк, той сигурно никога нямаше да се оправи. Раната щеше вечно да зее отворена.
        Въздъхнах и казах:
        - Толкова много хора и луксени загинаха днес.
        Блейк ме погледна.
        - Съжалявам… съжалявам. Не съм искал да стане така. Исках единствено да предпазя Крис. - Той пое дъх на пресекулки, изтри кръвта от носа си. - Аз…
        - Мълчи! - изрева Деймън. - Бягай. Бягай, преди да съм се отказал.
        По лицето на Блейк премина шок.
        - Пускаш ме да си вървя?
        Деймън се взря в мен, а аз сведох глава капнала от умора, засрамена. Ако само го бях послушала в началото, ако се бях доверила на инстинкта му. Но уви.
        - Бягай и никога не се връщай тук - рече Деймън и вятърът понесе думите му. - Ако някога отново те видя, ще те убия.
        Блейк се поколеба само за миг, сетне се обърна и хукна през глава. Не вярвах да стигне далеч - веднъж Нанси, която и да бе тя, и МО да разберат, че се е провалил, те щяха да убият Крис, както Блейк се боеше. А това щеше да бъде и неговият край. Може би точно за това Деймън го пусна да си върви. Блейк вече бе мъртъв.
        А може би никой от нас двамата не можеше да убива повече. Аз бях приключила, Деймън бе приключил. Твърде много бяха загиналите тази вечер. Краката ми се огънаха под мен и аз коленичих в снега. Използването на Извора бе отслабило силите ми, а битката срещу Блейк и раните, които той ми нанесе, караха мислите ми да се въртят в един безкраен объркан поток от съжаление. Не вярвах, че някога отново ще се почувствам силна.
        Докато ту губех, ту идвах в съзнание, смътно разбрах, че някой ме държи в прегръдките си. Необикновена топлина се разливаше по вените ми. Когато отново отворих очи, се къпех в светлина.
        Деймън?
        Последва бръмчене по връзката, а сетне… Казах ти, че не може да му се вярва.
        Болката, която изпитах, не можеше да бъде изцерена от докосването му, не можеше да бъде заличена от светлината му. Стиснах силно очи, но сълзите ми пак потекоха. Съжалявам. Мислех си… мислех си, че ако се науча как да се бия, ще мога да те предпазя, не само теб, всички ви.
        Светлината се отдръпна и Деймън се вгледа в мен с ослепително бели очи. Тялото му се разтресе силно от гняв, който бе в ужасно противоречие с нежността на прегръдката му.
        - Деймън, аз…
        - Не се извинявай. Просто не се извинявай. - Деймън ме повдигна от скута си и ме сложи да седна на студената земя. Стана на крака и въздъхна накъсано. - През цялото време ли знаеше, че Блейк работи с МО?
        - Не. - Изправих се и залитнах на една страна, докато краката ми посвикнат отново да вървят. Деймън протегна ръка, улови ме за лакътя, почака да се задържа уверено, после ме пусна. - Разбрах едва преди няколко дни. И дори тогава пак не бях сигурна.
        - По дяволите - изплю той и отстъпи назад. - Кога научи - в онази нощ, когато отиде сама до къщата на Вон ли?
        - Да, но не бях сигурна. - Вдигнах ръце и с учудване видях, че бяха облени в кръв. Моята? Или нечия друга? - Трябваше да ти кажа още тогава, но не знаех със сигурност, а не исках излишно да те тревожа. - Гласът ми секна. - Не знаех.
        Той погледна настрани и стисна зъби.
        - Адам е мъртъв. А сестра ми едва не изгуби живота си.
        Поех си дъх с болка.
        - Толкова…
        - Недей! Да не си посмяла да ми се извиняваш! - изкрещя той, а очите му светеха в мрака, в мен. - Смъртта на Адам ще съкруши сестра ми. Казах ти, че не бива да се доверяваш на Блейк, казах ти, че ако искаш да се научиш как да се биеш, аз ще ти покажа! Но ти не ме слушаш. А сега МО са част от живота ти, Кат! Кой знае какво са научили вече.
        - Аз нищо не съм му казала! - Гърдите ми се повдигаха забързано. Въздухът не ми достигаше. - Не съм казала, че ти ме излекува.
        - А нима той не се е досетил сам? - присви очи Деймън.
        Свих се, не знаех какво да кажа.
        - Съжалявам - прошепнах.
        Той трепна.
        - Ами всички тези пъти, в които беше покрита в синини? Той е бил, нали? Той те е наранявал по време на тренировките ви? А на теб нито веднъж не ти мина през ума, че има нещо нередно у Блейк? По дяволите, Кат! Ти ме излъга. Не ми се довери!
        - Вярвам ти…
        - Глупости! - Деймън навря лицето си в моето. - Не ми казвай, че ми вярваш, когато е от ясно по-ясно, че никога не си ми вярвала!
        Нямаше какво да кажа.
        Една вълна изскочи от него и удари древния дъб. Той се пропука с грохот, прекърши се и падна върху съседното дърво. Аз подскочих, ахнах.
        - Всичко това можеше да се предотврати. Защо не ми вярваш? - Гласът му секна, а звукът отекна в мен като камшичен удар.
        Да бях му повярвала. Да бях дала доверието си на единствения човек, на когото винаги бях вярвала. Бяха ме изиграли. Не, по-лошо, бях позволила да ме изиграят. Сълзите потекоха по бузите ми - една безкрайна река от разкаяние.
        Деймън въздъхна остро и тръгна към мен, но спря.
        - Аз щях да се погрижа за теб.
        След тези думи той изчезна като светкавица от червено-бяла светлина. А аз останах сама в мразовитата нощ с моите избори, грешки… с вината ми.
        Глава 32
        Когато се върнах в къщата, всички без Матю си бяха тръгнали. А той беше останал, за да помогне… с почистването на целия хаос. Някой бе вдигнал тялото на Вон, плюс колата му и джипа на Блейк. Къщата бе осеяна със счупени рамки. Масичката за кафе бе ужасно издрана. Умът не ми го побираше как щях да обясня счупения прозорец в коридора на горния етаж.
        Но в най-окаяно състояние бе мястото, на което се бе строполил Адам.
        Блестящата течност се бе стекла в две локвички. Матю се опитваше да ги изчисти, но ръцете и ченето му трепереха. Взех няколко кърпи от шкафа и клекнах до него.
        - Остави на мен - прошепнах аз.
        Той се отпусна назад, повдигна глава и затвори очи. Въздъхна на пресекулки.
        - Това не биваше да се случва.
        Очите ми се наляха със сълзи, докато попивах останалото от Адам.
        - Знам.
        - Те са ми като деца. Загубих още един и за какво? Това е безумно. - Раменете му потрепериха. - Винаги е така.
        - Съжалявам. - Бузите ми се намокриха от сълзите и аз ги отрих в рамото. - Вината е моя. Той се опита да ме защити.
        Няколко минути Матю само мълча. Аз продължих да попивам течността и две кърпи вече подгизнаха, когато той сложи ръката си върху моята.
        - Кейти, не си виновна ти. Това е свят на предателство и алчност, в който ти неочаквано си попаднала. Не си била готова за него. Нито пък някой от тях.
        Вдигнах глава и примигнах, за да пропъдя сълзите.
        - Аз се доверих на Блейк, когато трябваше да вярвам на Деймън. Аз позволих това да се случи.
        Матю се извърна към мен и хвана лицето ми в ръцете си.
        - Не можеш да поемеш пълната вина. Блейк сам е направил своя избор, а не ти. Ти не си насочила ръката му против волята му.
        Мъката ме проряза и аз се разхлипах. Думите не успокоиха чувството ми за вина и той сам разбираше това. Но тогава се случи нещо много необичайно - Матю ме прегърна и аз се разридах. Цялото ми тяло се разтърси от хлипанията ми. Притиснах глава в рамото му, тялото ми разтресе и неговото, а може би той също оплакваше загубата си. Времето течеше и Новата година дойде. Посрещнах я със сълзи по лицето и с разбито сърце. Когато очите ми пресъхнаха, те се бяха подули така, че почти бяха притворени.
        Матю се отдръпна назад и отмести с ръка косите ми.
        - Това не е краят за теб… за Деймън. Това е едва началото, но ти вече знаеш срещу какво си се изправила. Не бива да свършвате като Доусън и Бетани. Вие сте по-силни от този кошмарен свят.

* * *
        Остатъкът от нощта прекарах в опити да прикрия разигралите се в къщата събития от майка ми. Все някога щеше да се наложи да й кажа - сателитите сигурно бяха заснели всичко от предишната вечер. Измъчваше ме и това, че в думите на Вон нямаше много смисъл и у мен се таеше чувството, че най-лошото тепърва предстои. Реших, че какаото има да става, ще стане в близките дни или седмици. Щяха да изскочат и въпроси около смъртта на Адам.
        Но засега нямаше нужда да знае и затова си замълчах.
        Убедих я, че вятърът е запратил клон по прозореца на горния етаж - правдоподобно, след като Деймън бе съборил няколко отвън. Но за картините ми беше по-трудно да й дам обяснение.
        През първия ден от Новата година само спах и се събудих чак в неделя сутринта, колкото да хапна няколко сладкиша, а сетне пак си легнах, за да избягам от струпващия се мрак, който ме очакваше. Вината ме ядеше отвътре даже и в съня ми. Сънувах Блейк, Адам, дори Вон. Плувах в езерото, а те ме бяха обградили отвсякъде, плъзгаха се под мен и ме завличаха към дъното.
        Затова беше странно, че щом се събудих онази вечер, си взех душ, навлякох се добре и тръгнах към мястото, което ме преследваше в съня ми. Майка ми вече бе заминала на работа и смътно помнех, че по-рано през деня бях чула гласа на Уил да се носи из къщата.
        Снегът продължаваше да вали, но луната се бе подала и светлината й се отразяваше в бялата повърхност, така че лесно намерих пътя към езерото. Застанах до замръзналата, гладка повърхност на водата, сгушена в пуловера и шала, който майка ми беше подарила за Коледа. Дори си бях сложила ръкавиците в същия цвят.
        На брега на езерото нещата изглеждаха по-ясни - пак бяха така зловещи и страшни, но на човек му се струваше, че може да се справи с тях, да ги приеме. Адам беше мъртъв. Все някога МО щеше да дойде, за да разпитват за Вон. А щом дойдеха, следите щяха да ги насочат към мен… и Деймън.
        А аз бях станала убиец. Не със собствените си ръце, но бях повела всички други по този път. Умряха много хора - и невинни, и не чак толкова невинни. Деймън имаше право - животът си е живот. И дали на враг или не, ръцете ми бяха изцапани с кръв, която нямаше отмиване, просмукваше се през кожата ми и оставяше тъмни петна по нея.
        Затворех ли очи, явяваше ми се тялото на Адам. В гърдите ми се таеше болка, която никога нямаше да ме напусне.
        Може би утре нямаше да ходя на училище - не виждах смисъл след всичко. Все още не знаех кой е предал Доусън и Бетани, а наоколо се разхождаха толкова много от внедрените агенти на МО, които наблюдаваха както мен, така и всички нас. Един невидим часовник се бе появил и отброяваше часовете до моя личен Ден на страшния съд, но нямаше кого друг да виня за това, освен себе си.
        След около минута усетих топлината да танцува по врата ми. Дъхът секна в гърдите ми и аз не намирах сили да заповядам на тялото си да се извърне. Защо бе дошъл тук? Сигурно ме ненавиждаше. А също и Ди.
        Стори ми се странно, че снегът заскърца под стъпките му, защото когато поискаше, Деймън можеше да стъпва съвсем безшумно. Спря зад мен и топлината на тялото му ме обгърна като меко одеяло. За разлика от него аз не можех вечно да стоя така, затова учудено и предпазливо се обърнах.
        - Знаех, че ще те намеря тук. - Той погледна нататък към езерото, а на челюстта му изпъкна една жила. - Винаги идвам тук, когато се налага да помисля.
        - Как е Ди? - изтърсих аз първото нещо, което ми дойде наум.
        - Ще се оправи - рече той, а очите му потъмняха. - Трябва да поговорим. - Деймън се приближи, преди да смогна да отвърна. - Заета ли си? Не знам дали не те прекъсвам. Съзерцанието на езерото изисква огромна концентрация.
        Не можах да доловя нищо по изражението му.
        - Не съм заета.
        Яркият му поглед се спря върху мен.
        - Ще си тръгнеш ли обратно с мен тогава?
        У мен взе да се трупа тревожна енергия. Дали щеше да ме убие и да потули нейде тялото ми? Крайна мярка, но твърде вероятна след всичко, което причиних. Гърлото ми пресъхна, когато двамата се запътихме в мълчание към къщата му. Влязох у тях с потни, треперещи ръце.
        - Гладна ли си? - попита ме той. - Аз цял ден залък не съм сложил в устата си.
        - Да, малко.
        Влязохме в кухнята, Деймън извади един пакет шунка. Седнах на масата, а в това време той приготви два сандвича със сирене и шунка. На моя сложи двойно горчица, защото знаеше, че така го обичам, а аз едва не се разревах отново. Ядяхме в напрегнато мълчание.
        После Деймън разчисти и аз се изправих.
        - Деймън, аз…
        - Не още - рече той. Избърса ръцете си и без да каже и дума, излезе от кухнята. Поех си дълбоко дъх и тръгнах след него, но щом видях, че се заизкачва по стълбите, пулсът ми скочи.
        - Защо се качваш на горния етаж?
        Облегнал се на махагоновия парапет, Деймън ме погледна през рамо.
        - А защо не?
        - Не знам. Просто ми се струва…
        Той се продължи нагоре, като не ми остави друг избор. Подминахме стаята на Ди, която изглеждаше, сякаш бе залята в розов сироп. Имаше още една стая, чиято врата стоеше затворена. Предположих, че е на Доусън и вероятно стоеше непокътната от деня на изчезването му. Когато баща ми почина, изтекоха месеци, преди с майка ми да се докоснем до вещите му.
        - Къде е Ди?
        - У Ашли и Андрю. Струва ми се, че покрай тях се чувства по-добре…
        Кимнах. От всичко на света най-много ми се искаше да върна времето назад, да задавам повече въпроси, да не бъда толкова глупава.
        Деймън отвори една врата и сърцето ми подскочи. Той влезе вътре и ме остави да мина край него.
        - Твоята стая?
        - Да. Най-хубавото местенце в къщата.
        Стаята му беше просторна и изненадващо чиста и подредена. На стената висяха няколко плаката на различни групи в тъмносини цветове. Щорите бяха пуснати, завесите дръпнати. Деймън махна с ръка и нощната лампа светна.
        Имаше доста скъпа техника: телевизор с плосък екран, компютър Макинтош, от който позеленях от завист, стерео уредба и дори бюро. Погледът ми се премести върху леглото.
        Беше голямо.
        А синият олекотен юрган имаше уютен и мамещ вид. Широко беше и човек можеше да се въргаля на воля по него… или просто да поспи. Нищо общо нямаше с моето малко легълце. Насила отместих погледа си встрани и отидох до Мака.
        - Хубав компютър.
        - Хубав е - Деймън свали обувките си.
        Запъхтях се.
        - Деймън… - Пружините изскърцаха под тежестта му, докато аз прокарвах пръст по капака на лаптопа. - Толкова много съжалявам за всичко. Не биваше да се доверявам на Блейк… Трябваше да те послушам. Не исках никой да пострада.
        - Адам не пострада, Кат. Той умря.
        Обърнах се, на гърлото ми заседна буца. Очите му блестяха.
        - Аз… Ако можех да върна времето назад, бих променила всичко.
        Деймън поклати глава, погледът му падна в отворените му ръце и той ги сви в юмруци.
        - Знам, че невинаги се разбираме добре, Кейти, и знам, че цялата тази работа с връзката те уплаши много, но ти знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен. Трябваше веднага да ми кажеш, още щом си заподозряла, че Блейк е на страната на МО. - Гласът му изневери от чувството на безпомощност. - Можех да предотвратя случилото се.
        - Аз ти имам доверие. С цялото си сърце - приближих се едва. - Но щом си помислих, че може той да е забъркан с тях, не исках и ти да се намесваш. Блейк вече знаеше прекалено много и подозираше някои неща.
        Деймън поклати глава, сякаш не ме бе чул.
        - Трябваше да направя повече. Трябваше да се намеся, още когато хвърли онзи нож по теб, не биваше да те оставям, но бях толкова ядосан тогава.
        Сълзите се наляха в очите ми. Как можех да продължавам да плача и да мисля, че от това нещата ще се оправят? Няколко листа на бюрото се размърдаха неспокойно под ръцете ми.
        - Аз само се опитвах да те предпазя.
        Той вдигна очи и ме прониза с тях.
        - Искала си да ме защитиш?
        - Да - преглътнах аз през буцата в гърлото ми. - Нещата накрая не излязоха точно така, но когато открих, че Блейк и Вон са роднини, мислех единствено за това, че са успели да ме изиграят - че аз съм се оставила да ме изиграят. А Блейк знаеше колко сме близки. Те щяха да направят с теб същото, което са направили и с Доусън. Не можех да живея така.
        Той затвори очи и извърна глава.
        - Кога разбра със сигурност, че Блейк работи с МО?
        За втори път Деймън произнасяше името му. Нещата наистина бяха много сериозни.
        - В навечерието на Нова година, в петък. Блейк се появи в стаята ми, докато спях, а после видях часовника на Саймън в колата му. Той каза, че Саймън все още е жив, че МО го били отвели, но по… по часовника имаше кръв.
        Деймън изруга и попита:
        - Докато си спяла значи? Често ли правеше така?
        - Поне аз не знам за друг случай - поклатих глава.
        - Изобщо не е трябвало да се тревожиш за мен. - Той се надигна и прокара двете си ръце през косата. - Нали знаеш, че мога да се грижа за себе си, мога да се оправям сам.
        - Знам, но за нищо на света не исках съзнателно да те изложа на риск. Ти означаваш толкова много за мен.
        Главата му се завъртя към мен, очите му остро ме пронизаха.
        - И какво точно значи това?
        - Аз… - поклатих глава. - Сега вече няма значение.
        - Как така да няма! Кейти, ти едва не унищожи семейството ми. За малко да убият и двама ни, а и най-страшното тепърва предстои. Кой знае колко време имаме, преди МО да се появят? Аз пуснах на свобода онзи глупак, той е някъде там, в града, и колкото и ужасно да звучи, надявам се да умре, преди да е докладвал на някого.
        Деймън изруга.
        - Ти ме излъга! Нима ми казваш, че си постъпила така, защото означавам нещо за теб?
        Червенината пропълзя по лицето ми. Защо ме принуждаваше да правя това? Вече нямаше никакво значение какво изпитвам.
        - Деймън…
        - Отговори ми!
        - Добре! - Вдигнах ръце. - Да, ти означаваш нещо за мен. Онова, което направи за мен в Деня на благодарността… то ме направи… - Гласът ми изневери. - Направи ме щастлива. Ти ме направи щастлива. И ти все така не си ми безразличен. Разбра ли? Ти означаваш нещо за мен - нещо, което не мога да облека в думи, защото те ми се виждат недостатъчни, груби, тромави. Винаги съм копняла за теб, дори когато те мразех. Жадувам те, при все че ме докарваш до лудост. Знам, че всичко оплесках. Не само моя и твоя живот, но и този на Ди.
        Разридах се. Думите заваляха от мен една след друга.
        - Никога не съм изпитвала подобно нещо към друг. Всеки път, когато съм край теб, сякаш се влюбвам, не мога да си поема дъх, чувствам се изпълнена с живот, а не като някоя мъртва кукла, край която животът тече. Никога към другиго не съм изпитвала това. - Сълзите защипаха очите ми, аз отстъпих назад. Гърдите ми се повдигаха толкова бързо, че чак ме болеше. - Но вече нищо няма значение, защото знам, че ме мразиш. Разбирам. Иска ми се единствено да можех да се върна в миналото и всичко да променя! Аз…
        Неочаквано Деймън се изправи пред мен, взе лицето ми в топлите си ръце.
        - Никога не съм те мразил.
        Примигнах, прогонвайки сълзите от очите си.
        - Но…
        - Кейти, не те мразя. - Той се взря напрегнато в очите ми. - Ядосан съм ти… ядосан съм на себе си. Толкова съм бесен, че усещам вкуса на яростта в устата си. Искам да намеря Блейк и да го наредя едно хубаво, че да ме помни. Но знаеш ли за какво си мислех вчера през целия ден? И през цялата нощ? Единствената мисъл, от която не можех да избягам, все едно колко много ти бях ядосан?
        - Не - прошепнах.
        - Мислех, че съм късметлия, защото единственият човек, който не ми излиза от главата, който значи повече за мен, отколкото мога да понеса, е все още жив. Това си ти, Кат.
        Една сълза се търкулна по бузата ми. Надеждата разлисти цветовете си толкова бързо, че ме замая, остави ме без дъх. Усещането бе, сякаш стъпвам в нищото от ръба на скала, без дори да виждам дъното на пропастта. Опасно. Вълнуващо.
        - Какво… какво означава това?
        - И аз не знам. - Той прокара пръст по пътя на една сълза и се усмихна. - Не знам какво ще ни донесе утрешния ден, нито какво ни чака през годината. Кой знае, току-виж идната седмица сме се избили за някоя щуротия. Не е изключено. Знам само, че чувствата ми към теб няма да стихнат.
        Щом чух това, заревах още по-силно. Той сведе глава, изпи сълзите ми с целувки, додето ги спря всичките с дъха си. Тогава устните му намериха моите и стаята изчезна. Целият свят се стопи в тези няколко скъпоценни мига. Исках да се хвърля в целувката, но не можах. Отдръпнах се и си поех въздух.
        - Как е възможно да продължаваш да ме искаш? - попита аз.
        Деймън притисна челото си в моето.
        - О, все така искам да те удуша. Но аз съм луд. Ти си побъркана. Може би това е причината. Може би просто заедно правим една луда двойка.
        - Глупости.
        - Защо не? За мен това е отговорът. - Той отново ме целуна. - А може би всичко се дължи на факта, че най-сетне призна, че си дълбоко, лудо, безвъзвратно и неустоимо влюбена в мен.
        Изсмях се неуверено, слабо.
        - Нищо подобно не съм признавала.
        - Не с толкова много думи, но и двамата знаем, че това е истината. И тя ми допада.
        - Така ли? - Затворих очи и сякаш за първи път от месеци насам, а може би и от години, си поех свободно дъх. - И с теб ли е същото?
        В отговор той ме целуна… и после пак. Когато най-сетне вдигна главата си, двамата лежахме на леглото му, а аз бях в прегръдките му. Нямах спомен да сме се движили. Ето колко омайни бяха целувките му. Почаках, докато сърцето ми се успокои и казах:
        - Това не променя нищо от вече стореното. Всичко се случи по моя вина.
        Деймън се бе излегнал на една страна до мен, а ръката му беше върху корема ми.
        - Вината не е само твоя. На всички ни е. Заедно сме в тази каша, заедно ще посрещнем онова, което ни чака.
        Сърцето ми буйно заскача, щом чу тези думи.
        - Ние?
        Той кимна и започна да разкопчава копчетата на пуловера ми. Засмя се, когато стигна до мястото, където бяха закопчани накриво.
        - Няма друго, освен ние.
        Вдигнах рамене и му помогнах да свали пуловера.
        - И какво означава това „ние“?
        - Аз и ти. - Деймън свали и ботушите ми. - Никой друг.
        Кръвта заби мощно в мен. Свалих си чорапите и легнах.
        - Аз… харесва ми май как звучи.
        - Май? - Ръката му се мушна под ръба на ризата ми. - „Май“ не е достатъчно.
        - Добре. - Подскочих, когато дланта му се разстла по корема ми. - Харесва ми без „май“.
        - На мен също. - Той сведе глава и ме целуна нежно. - На бас се хващам, че и това ти харесва.
        Извих устните си в усмивка.
        - Да, харесва ми.
        От гърлото му се изтръгна дълбок звук и Деймън продължи да целува все още мокрите ми страни, така че кожата ми изгаряше и в мен пламна буен огън. Говорехме шепнешком, а думите бавно зашиваха болезнената рана в гърдите ми. Мисля, че и с него ставаше същото. Разказах му всичко, което Блейк бе казал и направил. Той ми каза колко гневен, объркан и наранен се е чувствал, че ме вижда с него. Истините, които ми призна, скътах до сърцето си.
        Страхът, който бе изпитал, виждайки арумийците и Блейк през почивните дни, се долавяше във всяко нежно, деликатно докосване на пръстите му. Безценните слова може и да не бяха изричани до този миг, но любовта изпъкваше във всяко докосване, във всеки стон. Нямаше нужда да ми казва, че ме обича, защото бях обгърната от любовта му.
        Времето спря. Светът и всичко останало съществуваха извън затворената врата на стаята, но тук бяхме само ние двамата. И за първи път между нас не стоеше нищо. Бяхме открити, уязвими един за друг. Дрехите постепенно изчезваха. Ризата на Деймън. Моята. Копчето на неговите дънки се разкопча… и на моите.
        - Нямаш представа колко силно го искам - гласът му бе пресипнал до бузата ми. - Май дори го сънувах. - Пръстите му се понесоха леко по гърдите ми, надолу по стомаха ми. - Невероятно, а?
        Всичко ми се виждаше невероятно. Намирах се обятията му, когато истински вярвах, че той никога няма да ми прости. Повдигнах ръка и прокарах пръсти по лицето му. Той се извърна и притисна устните си в дланта ми и когато отново сведе главата си към моята, като че пламна искра и аз оживях под него, само за него.
        Целувките и проучванията ни се задълбочиха и двамата се изгубихме в движението на телата ни, в близостта, която все не им достигаше. Дрехите бяха препятствие, от което жадувах да се отърва, защото бях готова да направя следващата стъпка и виждах, че Деймън също бе готов. Утрешният ден, идната седмица - кой можеше да каже със сигурност дали ще ги дочакаме. Бъдещето за нас не бе розово. Съществуваше единствено настоящия момент и аз исках да го сграбча и да го изживея. Исках да го споделя с Деймън - него и всичко останало.
        Ръцете му, целувките му напълно ме погубваха. И когато ръката му се спусна надолу по корема ми, плъзна се дори още по-нататък, аз отворих очи и едва чуто прошепнах името му. Слаба бяло червеникава светлина очертаваше тялото му, хвърляше сенки по стените. Имаше нещо красиво, изгарящо душата с пламъка си, в това да стоиш на ръба, да изгубиш контрол, да се понесеш към неизвестното и аз копнеех да падна и никога отново да не се покажа на повърхността.
        Но Деймън спря.
        Погледнах го, прокарах пръсти по твърдите равнини на корема му.
        - Какво?
        - Ти… няма да ми повярваш - той отново ме целуна нежно и омайно. - Но аз наистина искам всичко да бъде както трябва.
        Понечих да се усмихна.
        - Не вярвам да объркаш нещо.
        Устните му се разтегнаха в самодоволна усмивка.
        - Не говорех за това. Тук ще се справя отлично, но искам… искам да живеем нормален живот като всички останали двойки.
        Глупавите, проклети сълзи нахлуха в очите ми и аз запримигвах да ги отпъдя. О, боже мили, щях да се разплача като бебе всеки момент.
        Деймън взе лицето ми и издаде сподавен стон.
        - А последното нещо, което искам, е да спра, но много искам да те изведа на среща. Не искам онова, което предстои да помрачи всичко останало.
        Деймън се надигна от мен с огромно усилие и легна на една страна. Обви ръка около кръста ми и ме придърпа към себе си. Устните му докоснаха леко слепоочието ми.
        - Какво ще кажеш?
        Наклоних назад глава и погледнах в ясните му, зелени очи. Какво можех да кажа? Бях щастлива. На няколко пъти опитвах да проговоря, но гърлото ми се бе стегнало от напиращите чувства.
        - Мисля, че те обичам.
        Деймън ме притисна в себе си и ме целуна по бузите.
        - Казах ти.
        Не очаквах такъв отговор.
        Той се засмя, претърколи се отгоре ми.
        - Облогът… спечелих го. Нали ти казах, че до Нова година ще ми признаеш, че ме обичаш.
        Обвих ръцете си около врата му и поклатих глава.
        - Не, ти загуби.
        - Как така? - намръщи се Деймън.
        - Виж колко е часът. - Посочих с брадичка към часовника. - Минава полунощ. Вече сме първи януари. Загуби.
        Известно време той се взира натам, сякаш горкият часовник бе арум, който всеки момент се канеше да прати в съседния щат, но сетне ме погледна право в очите и се усмихна:
        - Не, не съм загубил. Пак печеля.
        Глава 33
        Точно преди шест сутринта, щастливо се промъкнах с леки стъпки обратно в къщата ни. Трябваше да си взема душ и да се приготвя за училище. Част от мен изпитваше угризения заради усмивката на лицето ми. Как можех да съм доволна след всичко, което се случи? Не бях сигурна. Не ми се виждаше честно.
        А и трябваше да се срещна с Ди.
        Излязох от задимената баня, увих се в халата и никак не се изненадах, когато заварих Деймън изтегнат на леглото ми - окъпан и пременен. По някое време под душа бях усетила присъствието му.
        Отидох до леглото.
        - Какво правиш?
        Той потупа мястото до себе си и аз изпълзях на колене.
        - През следващите няколко седмици не бива да се отделяме един от друг. Не бих се изненадал, ако МО се появят. По-сигурно е да сме заедно.
        - Това ли е единствената причина?
        На устните му заигра ленива, доволна усмивка и той дръпна колана на халата ми.
        - Не е единствената, но може би е най-предвидливата и категорично най-важната.
        За няколко часа нещата между нас се бяха променили. През нощта говорихме до късно… целувахме се до късно, а сетне заспахме в прегръдките си. И сега помежду ни се бе възцарила откритост, съдружие. Деймън все така си бе същият доволен самохвалко. И да, тази негова усмивка все така ме влудяваше.
        Но аз го обичах.
        И той, магарето, ме обичаше.
        Деймън се надигна и ме притегли в скута си. Целуна ме по челото.
        - За какво мислиш?
        Сгуших се в извивката на врата му.
        - За много неща. Какво ще кажеш… дали е нередно, че се чувствам щастлива?
        - Е, аз на твое място не бих разпратил съобщение до всички - ръцете му ме стиснаха здраво.
        Обелих очи.
        - Аз не съм напълно щастлив. Не мисля, че някога ще преодолея загубата. Адам беше… - Той замълча, гърлото му се сви.
        - Аз го харесвах - прошепнах. - Не очаквам Ди да ми прости някога, но искам да я видя. Искам да се уверя, че е добре.
        - Ди ще ти прости. Трябва й време. - Устните му се допряха в слепоочието ми и сърцето ме сви. - Тя знае, че си се опитала да я предупредиш. Обади ми се, когато си им казала да си вървят с Адам. Аз я предупредих да стоят настрана, но те паркирали колата по-надолу на улицата и се върнали обратно. Те са направили своя избор. И аз знам, че тя пак би избрала да постъпи така.
        Гърлото ми се стегна.
        - А аз бих променила много неща.
        - Знам. - Той обърна лицето ми към неговото. - Не бива да мислим сега за това. Няма да помогне.
        Протегнах се и го целунах по устата.
        - Искам да се видя с Ди след училище.
        - Какво ще правиш на обяд?
        - Освен да обядвам? Нищо.
        - Добре. Ще избягаме от училище.
        - Ще отидем при Ди, нали?
        Усмивката му стана дяволита.
        - Да, но преди това има няколко неща, което искам да свършим, а точно сега времето изобщо няма да ни стигне.
        Извих вежди.
        - Да не би да се опитваш да вместиш и вечеря, че и кино?
        - Кити, умът ти е едно ужасно, мръсно място. Мислех си просто за разходка.
        - Ядосваш ме - промърморих и понечих да стана, но той ме задържа.
        - Кажи го.
        - Какво да кажа?
        - Кажи ми онова, което ми каза по-рано.
        Сърцето ми скочи в гърлото. Бях му казала куп неща, но знаех какво точно иска да чуе.
        - Обичам те.
        Очите му потъмняха, а сетне ме целуна, докато бях готова да му кажа да зареже всичките си морални задръжки, което имаше заради мен.
        - Само това искам да чувам.
        - Тези три думи?
        - Винаги само тях.

* * *
        Вестта за смъртта на Адам още не бе стигнала училището и аз разказах за трагичния инцидент единствено пред Лиса и Кариса. Историята беше, че е загинал в автомобилна катастрофа. Полицията щеше да потвърди, ако изникнеха въпроси. Приятелките ми приеха трагично вестта, както и очаквах - проляха се много сълзи и аз отново се изненадах, че очите ми не спираха да се пълнят с тях.
        Деймън ме смушка в гърба веднъж, за да ми напомни за плановете ни по обяд, а сетне още един път, защото му се искаше. Вината и за миг не ме напусна през сутрешните часове, като от време на време се сменяше от кратки мигове на бодрост. Дори Ди да ми простеше, това нямаше нищо да промени. Трябваше да приема ролята, която бях изиграла.
        Но също така съзнавах, че не мога да спра да живея.
        На влизане в часа по биология срещнах очите на Матю. Устните му се свиха, а сетне той отвори дневника. След новината, която им съобщих, Лиса бе необичайно притихнала. По средата на часа се включи интеркомът.
        Гласът на училищната секретарка отекна в стаята.
        - Кейти Шуорц да се яви в кабинета на директора, господин Гарисън.
        Коремът ми се сви тревожно и аз грабнах чантата. Лиса ме изгледа въпросително, но аз свих рамене. Минах покрай Матю и го погледнах почти паникьосана, след това излязох. Пратих набързо съобщение на Деймън от телефона на майка ми, който тя ми бе оставила на сутринта, за да му кажа, че ме викат в кабинета на директора. Не очаквах да ми отговори. Дори не бях сигурна дали си носи телефона.
        Сивокосата секретарка ме постресна с прическа а ла Бриджит Бардо и ярко розовия си пуловер. Подпрях се и зачаках да ме погледне. Най-сетне жената примижа през очилата си.
        - Какво обичате?
        - Аз съм Кейти. Повикаха ме в кабинета на директора?
        - О! О, да, заповядай, момичето ми. - В гласа й се долови съчувствие. Тя закуца към кабинета на Плъмър. - Насам.
        През стъкления прозорец не се виждаше нищо, тъй че изобщо не знаех какво ме чакаше вътре, когато жената впрегна цялата си тежест, за да отвори вратата. Мислено си казах, че никога няма да работя в училище все едно какво, щом тя досега не бе успяла да се пенсионира.
        Директорът Плъмър седеше зад бюрото си и се усмихваше на човека отсреща. Проследих погледа му и с крайна почуда съзрях Уил.
        - Какво се е случило? - попитах аз и усуках презрамката на раницата ми.
        Уил пъргаво скочи на крака към мен и стисна свободната ми ръка.
        - Кели претърпя катастрофа.
        - Не - струва ми се, че възкликнах. Обзе ме тревога, докато се взирах в него. - Какво искаш да кажеш? Мама добре ли е?
        Лицето му бе измъчено и изтощено, но той избягна да срещне очите ми.
        - Тръгна си от работа тази сутрин. Смятат, че е попаднала на заледен участък от пътя.
        - Какво й има? - Гласът ми се разколеба. Пред погледа си виждах татко в болничното легло, блед, изпит, миризмата на смъртта, пропила се по стените, приглушените гласове на сестрите… а после пластмасовия манекен в ковчега, който приличаше донякъде на татко, но не можеше да е той. Всички тези спомени бяха заместени от майка ми. Това не е възможно.
        Уил ме прегърна през рамо и полека ме обърна към вратата. Излязохме от кабинета, макар че аз не съзнавах добре какво се случва.
        - Тя е в спешното отделение. Само това знам.
        - Би трябвало да знаеш повече. - Не можех да позная гласа си. - Будна ли е? Говори ли? Ще се наложи ли да я оперират?
        Той поклати глава и отвори вратата. Навън снегът бе спрял и снегорините разчистваха паркинга. Въздухът бе мразовит, но аз не усещах нищо. Бях се вцепенила. Уил ме поведе към един бежов джип Юкон, който виждах за първи път. Безпокойството ми се усили и ме осени ужасна мисъл. Спрях на няколко крачки от колата.
        - Нова кола ли си купил?
        Той се намръщи и отвори вратата.
        - Не. Карам тази през зимата. Идеална е за заледените пътища. Опитах се да накарам майка ти да си вземе нещо подобно и да остави онази кибритена кутийка.
        Почувствала се глупаво като стар параноик, аз кимнах. Имаше логика. Много хора в района си имаха „зимни“ коли. А и с всичко, което се случи, бях забравила за болестта на Уил.
        Качих се, закопчах си колана и стиснах раницата до гърдите си. Спомних си за Деймън. Проверих телефона и видях, че нямам отговор. Написах му, че майка ми е претърпяла катастрофа. Щях да му се обадя и да му оставя по-подробно съобщение, щом научех… в какво състояние беше.
        Задавих се при мисълта, че мога да я изгубя.
        Уил потърка ръце, преди да завърти ключа. Радиото се включи незабавно. Вървеше прогнозата за времето, гласът на мъжа бе ведър. Мразех го. Метеоролозите наблюдаваха как североизточния циклон се придвижва на юг и в началото на следващата седмица ще връхлети Западна Вирджиния.
        - В коя болница е приета?
        - „Уинчестър“ - отвърна той и се извърна назад, за да вземе нещо от задната седалка.
        Взирах се право напред, като се мъчех да озаптя паниката си. Тя ще се оправи. Трябва да се оправи. Ще се оправи. Устните ми потрепериха. Защо се бавехме, че не потегляхме?
        - Кейти?
        Обърнах се към него.
        - Какво?
        - Наистина много съжалявам - рече той с безизразно лице.
        - Тя ще се оправи нали? - Дъхът отново секна в гърдите ми, ами ако Уил не ми казваше най-лошото, може би тя…
        - Майка ти ще се оправи.
        Не ми остана време да изпитам облекчение или да се усъмня в думите му, той се приведе напред и аз видях една дълга, страшна игла. Дръпнах се назад, но не достатъчно бързо. Уил заби иглата отстрани във врата ми, усетих пробождането, а сетне по вените ми потече хлад, последван от слабо изгарящо усещане.
        Отблъснах ръката му или поне така си мислех. Но все едно, иглата изчезна от ръцете му и той ме наблюдаваше с любопитство. Ръката ми се понесе неуверено към врата ми, не напипах пулса си, но той блъскаше бясно в мен.
        - Какво… какво направи?
        С ръце на волана той потегли от училищния паркинг, без да ми отвърне. Попитах го отново. Или поне си мисля, че го попитах, но не съм сигурна. Пътят напред се размаза като калейдоскоп от бяло и сиво. Пръстите ми се плъзнаха по дръжката на вратата, не можех да им заповядам да се движат, не можех да държа очите си отворени.
        Нямаше как да повикам Извора на помощ. Мракът пропълзя в ъгълчетата на очите ми, при все че се съпротивлявах с всяка капчица сила, която ми беше останала. Изгубех ли съзнание, всичко щеше да приключи, но въпреки това главата ми клюмна на една страна.
        Последната ми мисъл беше: Навсякъде има внедрени хора на МО.
        Глава 34
        Когато дойдох на себе си, имах усещането, че в главата ми бие барабан, а устата ми беше пресъхнала. Чувствала съм се така само веднъж досега - когато на гости у една приятелка заедно изпихме цяла бутилка евтино вино. Само дето тогава се потях и ми беше горещо, а тук замръзвах.
        Вдигнах глава от грубото одеяло под бузата ми и едва отворих очи. Няколко минути всичко беше размазано и непонятно. Изпънах ръце и се опитах да се изправя, но замайването ме повали на земята.
        Ръцете и краката ми бяха голи. Някой ми беше свалил пуловера, обувките и чорапите и ме беше оставил само по потник и дънки. Тръпки пробягаха по кожата ми в отговор на почти вледеняващата температура в помещението. Знам, че се намирах в нещо.
        Постоянното бръмчене и далечните гласове друго не можаха да ми кажат.
        Скоро започнах да виждам ясно и ми се прииска нещата да си бяха останали неясни.
        Намирах се в клетка, която приличаше на голяма кучешка колиба. Дебелите черни решетки бяха достатъчно раздалечени, че да мога да провра ръка между тях. Може би. Вдигнах поглед и установих, че нямаше начин нито да се изправя, нито дори да легна с изпънати крака, без да се опра в решетките. Отгоре висяха вериги и окови, а две от тях бяха закачени около изстиналите ми сковани глезени.
        Бавно ме завладяваше паника, оставяше ме без дъх, докато погледът ми трескаво се стрелкаше във всички посоки. Бях заобиколена от клетки. Някакво червеникаво черно вещество проблясваше по вътрешната страна на близките решетки, както и по оковите около глезените ми.
        Повтарях си, че трябва да запазя самообладание, но не се получаваше. Седнах, изправих се, доколкото можах и се пресегнах, за да освободя глезените си. Но щом пръстите ми докоснаха повърхността на метала, изгаряща болка прониза ръцете ми и ме разтърси от глава до пети. Извиках и бързо отдръпнах ръце.
        Обхвана ме ужас; заля ме като прииждаща вълна. Сграбчих решетките и същата остра болка ме разтърси и ме отхвърли назад. От гърлото ми се изтръгна писък и разтреперана, прибрах ръце до гърдите си. Вече познавах тази болка. Същото изпитах, когато Пушача допря онова нещо в бузата ми.
        Опитах се да призова силата в себе си. Можех да отнеса тази клетка, без да я докосвам. Но в мен нямаше нищо. Чувствах се празна, отделена от Извора. Безпомощна. Уловена в капан.
        Нещо се размърда в клетката до мен, надигна се. Не беше нещо, беше човек - момиче. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми като я видях да сяда и да отхвърля от бледото си лице мръсни кичури от дългата си руса коса.
        Обърна се към мен. Момичето беше на моята възраст, плюс-минус година. Ужасно червеникаво синьо петно се простираше от началото на косата й надолу по лявата й буза. Ако не беше толкова слаба и раздърпана, щеше да е красива.
        Въздъхна и сведе лице.
        - Преди наистина бях красива.
        Мислите ми ли прочете?
        - Аз…
        - Да, прочетох ти мислите - гласът й беше дрезгав и дебел. Отвърна очи, огледа празните клетки и спря поглед на двойната врата. - Предполагам, че си като мен - собственост на „Дедал“. Познаваш ли някакви извънземни? - засмя се и сведе заострената си брадичка към свитите си колене. - Нямаш никаква представа защо си тук.
        „Дедал“ ли? Какво, по дяволите, е това?
        - Не. Дори не знам къде съм.
        Момичето започна леко да се поклаща.
        - В склад си. Нещо като депо за транспортиране. Не знам в кой щат сме. Бях упоена, когато са ме донесли - посочи синината с тънките си пръсти. - Не се приспособявах.
        Аз преглътнах.
        - Човек си, нали?
        Отново се чу мрачен сподавен смях.
        - Вече не съм съвсем сигурна.
        - МО ли е замесено? - попитах. Не спирай да говориш. Няма напълно да откача, ако не спра да говоря.
        Тя кимна.
        - И да, и не. „Дедал“ е, но те са част от МО. В моя случай те са замесени, но при теб… присви очи. Бяха тъмно кафяви, почти черни. - Когато те донесоха, успях да доловя само откъслечни мисли. Тук си с друга цел.
        Това звучеше успокоително.
        - Как се казваш?
        - Мо - изхриптя тя и докосна изсъхналите си устни. - Всички ме наричат Мо… Или поне ме наричаха. А ти си?
        - Кейти.
        Пропълзях по-близо до нея, като внимавах да не допирам решетката.
        - Към какво не си се приспособила?
        - Не сътрудничих - Мо сведе глава и скри лице зад мръсната си коса. - Според мен те дори не мислят, че това, което вършат, е лошо. За тях всичко изглежда е по средата - вдигна брадичка. - Тук имаше още един. Момче, но не беше като нас. Изведоха го, когато донесоха теб.
        - Как изглеждаше? - попитах аз, като си мислех за Доусън.
        Преди да успее да ми отговори, една врата се затвори накъде извън голямата студена стая. Мо се отдръпна и обви тънките си ръце около свитите си колене.
        - Престори се на заспала, когато се приближат. Този, който те донесе, не е толкова лош, колкото останалите, по-добре не ги предизвиквай.
        Помислих си за Пушача и партньора му. Стомахът ме си сви.
        - Кой…
        - Шшшът… - изсъска тя. - Идват. Направи се на заспала!
        Не знаех какво друго мога да направя, затова отидох до задната част на клетката, легнах и сложих ръка на лицето си, така че да надзъртам под нея, без да ме виждат.
        Вратата се отвори и видях две двойки крака в черни панталони да влизат в стаята. Мълчешком се приближиха към клетките ни. Сърцето ми отново препускаше и усилваше болката в главата ми. Спряха пред клетката на Мо.
        - Днес ще бъдеш ли послушна? - попита единият от мъжете. В гласа му се долавяше смях. - Или пак ще усложняваш всичко?
        - Ти как мислиш? - изсъска Мо.
        Мъжът се изсмя и се наведе. От ръцете му висяха черни белезници.
        Не искаме да съсипем и другата страна на лицето ти, миличка.
        - Говори за себе си - промърмори другият. - Кучката едва не ме лиши от шанс за наследници.
        - Само да си ме докоснал, - каза Мо, - и ще довърша започнатото.
        Той отвори клетката и Мо веднага се хвърли насреща им. Но не можеше да се мери с тях. Двамата сграбчиха краката й и я издърпаха докато тя цялата се озова на студения циментов под. Онзи, който я обиди, я обърна грубо и удари лицето й в пода. Тя изстена, когато мъжът опря коляно в гърба й и дръпна ръцете й назад. Изви ръцете й и тя извика тихо.
        Не можех да стоя и да гледам случващото се. Подпрях се на ръце, преодолявайки световъртежа.
        - Спрете! Причинявате й болка!
        Мъжът, който държеше ръцете й, погледна към мен и се намръщи.
        - Гледай ти, Рамирес! Тази е будна.
        - А другата трябва да оставиш на мира - отвърна Рамирес. - Плащат ни достатъчно да се престорим, че я няма, Уилямс. Закопчай я и да се махаме.
        Уилямс прескочи Мо, приближи се към клетката ми и коленичи, така че очите ни да са на едно ниво. Не беше възрастен - може би към 25. Погледът в похотливите му сини очи ме уплаши повече от клетките. За какво да ме закопчее?
        - Тази е хубавичка.
        Дръпнах се назад. Искаше ми се да кръстосам ръце върху тънкия си потник.
        - Защо съм тук? - гласът ми потрепери, макар да гледах мъжа в очите.
        Уилямс се изсмя и погледна другият през рамо.
        - Чуй я само! Разпитва ни!
        - Остави я на мира - Рамирес вдигна мълчаливата Мо на крака. Главата й висеше от раменете й, а косата беше скрила лицето й. - Трябва да върнем тази в Центъра. Хайде!
        - Винаги можем да й прочистим мозъка и да се позабавляваме.
        Изтръпнах от думите му. Могат ли да правят така? Да изтрият спомените ми? Спомените ми са всичко, което имам. Погледът ми се луташе между двамата мъже.
        Рамирес изпсува под нос.
        - Просто действай, Уилямс.
        Когато Уилямс започна да се изправя, аз запълзях заднешком.
        - Чакайте! Чакайте! Защо съм тук?
        Уилямс отвори вратата на клетката с малък ключ и грабна веригите. Дръпна силно и аз паднах по гръб.
        - Наистина не знам какво иска той от теб и не ме интересува - и дръпна веригите отново. - Хайде, бъди добро момиче.
        За да му покажа колко съм му благодарна за препоръката, го ритнах. Да можех само да се справя с него… Кракът ми попадна под брадичката му и отхвърли главата му назад. Уилямс отвърна с юмрук в стомаха ми, от който се свих на две. Едва дишах, когато грабна китките ми и дръпна белезниците от тавана на клетката, докато веригата им не стигна пода.
        - Не! - изкрещя Мо. - Не!
        Страхът в гласа й ме уплаши още повече и поднових борбата си. Нямаше никакъв смисъл. Уилямс закопча белезниците около китките ми и последва взрив от болка. Започнах да крещя.
        И не спрях.

* * *
        Писъците ми замряха едва когато единственият звук, който можех да издам, не беше по-висок от дрезгав шепот. Усещах гърлото си като рана. От него вече излизаше само неконтролируемо скимтене и стенание.
        Бяха минали часове, откакто мъжете отведоха Мо. Часове, изпълнени единствено с пареща непоносима болка, която пронизваше ръцете ми и стигаше до черепа ми. Имах чувството, че събличат кожата ми, разкъсват я, за да стигнат до нещо под нея.
        На няколко пъти припадах и идвах в съзнание. Тези моменти тъмнина бяха истинско блаженство, кратко облекчение, което свършваше прекалено бързо. Будех се в свят, където болката застрашаваше разсъдъка ми. Неведнъж си мислех, че ще ме убие. Че трябва краят да се вижда някъде на хоризонта, но вълните болка продължаваха да ме заливат; да ме задушават.
        Сълзите ми също свършиха заедно с писъците. Когато болката отново дойде, се опитвах да не мърдам, дори да не трепвам. Иначе ставаше по-зле. Вече не ми беше студено. Може би защото сега не усещах нищо друго, освен болката, която ми причиняваше, с каквото и да бяха покрити белезниците.
        Но през цялото време не исках да умирам. Исках да оцелея.
        В един момент вратите се отвориха. Прекалено изтощена, за да вдигна глава, се взирах невиждащо в процепите между решетките. Дали ще ми свалят белезниците? Не таях никаква надежда.
        - Кейти…
        Сведох поглед, докато се опитвах да осмисля прошарената коса, красивото лице и чаровната усмивка, която си бе проправила път през живота ми до леглото на майка ми. Приятелят на мама - първият мъж, на които беше обърнала каквото и да е внимание след смъртта на баща ми. Мисля, че го обичаше. Това влошаваше ситуацията още повече. Нямаше значение какво означава това за мен. Имах определени подозрения и преди, а и като цяло не го харесвах, защото заемаше мястото на баща ми. Но мама… Това щеше да я убие.
        - Как я караш? - попита той, все едно наистина го беше грижа. - Чух, че боляло - заради покритието, особено за такива като теб и луксените. Това е единственото, което може напълно да обезсили и луксените, и мутиралите. Оникс, смесен с още няколко други камъка като рубини, води до такава странна реакция. Все едно два фотона се сблъскват непрестанно в търсене на изход. Това се случва с мутиралите ти клетки.
        Разхлаби вратовръзката на врата си.
        - МО нарича хора като мен „внедрени“, но съм сигурен, че вече си се досетила за това. Умно момиче си, но сигурно се чудиш как съм разбрал? Нощта, в която те докараха в спешното отделение, след като беше нападната - тогава се възстанови прекалено бързо. А МО вече те наблюдаваше заради близостта ти със семейство Блек.
        Беше лекар и много добре знаеше дали някой се възстановява необичайно бързо. Отвращението се просмукваше в мен до мозъка на костите ми. Трябваха ми няколко опита, за да успея да изрека следващите пресипнали думи.
        - Започнал си… да излизаш с майка ми… за да ме държиш под око? - той ми смигна, а на мен ми се пригади. - Мръсно… копеле.
        - Е, да излизам с майка ти си имаше и предимства. Не ме разбирай погрешно. Държа на нея. Тя е прекрасна жена, но…
        Исках да го заболи. Много.
        - Казал си им… за Доусън и Бетани?
        Той се усмихна и показа перфектните си бели зъби.
        - МО вече ги наблюдаваше. Всеки път, когато някой луксен се приближи до човек, МО се задейства с надежда, че луксенът ще направи от човека мутант. Бях при родителите й, когато се върна от разходката. Имах своите подозрения и бях прав.
        - Ти… беше болен.
        Очите му някак потъмняха.
        - Май не си си написала домашното - когато не казах нищо, той се усмихна. - Никога повече няма да се разболявам.
        Примигнах. Беше продал единствените си роднини.
        - Първо доведох тях… Знаеш какво стана след това - той коленичи и наклони глава на една страна. - Но ти си различна. Вдигна по-висока температура, като по чудо реагира на серума, и си по-силна от Бетани.
        - Серум ли?
        - Да. Казва се „Дедал“, по името на отдела в МО, който се занимава с мутиралите хора. Разработват го от години - смес от човешка и извънземна ДНК. Инжектирах ти го, когато за първи път се разболя - Уил се изсмя. - Стига де, наистина ли мислеше, че ще издържиш мутация с такава сила без никаква помощ?
        Боже мой!
        - Виж, не всички мутирали човешки същества издържат промяната и подсилващата инжекция, която трябва да засили способностите им. Това се опитва да разбере „Дедал“. Защо само някои - като теб, Бетани и Блейк, реагират добре на мутацията, а други не. А ти, доколкото разбрах, се справяш блестящо в това отношение.
        Инжектирал ми е нещо? Чувствах се насилена по съвсем различен начин. Гневът в мен нарастваше, надминаваше болката.
        - Защо? - хрипливо попитах аз.
        Уил изглеждаше доволен. Дори развълнуван.
        - Съвсем просто е. Деймън има нещо, което аз искам, и ти ще се погрижиш той да се държи добре докато тази среща да завърши благополучно за всички замесени. А аз имам нещо, освен теб, заради което той ще е готов на всичко.
        - Той… ще те убие - казах аз едва и потреперих.
        - Съмнявам се. Наистина не трябва да говориш - каза той небрежно. - Мисля, че трайно си увредила гласните си струни. Известно време бях долу и те чаках да спреш да крещиш.
        Долу ли? Тогава разбрах, че най-вероятно сме в склада, който Деймън се опита да проучи в нощта на сблъсъка с офицерите. Размърдах се трескаво и изстенах, когато Уил притисна белезниците в кожата ми. Може да съм загубила съзнание за няколко секунди, защото когато отворих очи, Уил беше по-близо.
        - Знаеш ли, че целебна способност на луксените е най-силна, когато някой е ранен, и отслабва, колкото повече време минава след раняването? Така че май той няма да успее да ти оправи гласа.
        С мъка си поех дъх, който запари на гърлото ми.
        - Върви… по дяволите!
        Уил се изсмя.
        - Не се ядосвай, Кейти. Не му мисля злото. Нито пък на теб. Просто трябва да ме слушаш, докато ние с Деймън преговаряме. Ако той прави, каквото искам, и двамата ще си тръгнете оттук живи.
        Неочаквана болка ме разтресе, тялото ми се скова, докато се мъчех да си поема дъх. Наистина имах усещането, че клетките в тялото ми се блъскат една в друга и се опитват да избягат.
        Той стоеше изправен със стиснати юмруци.
        - Този уикенд почти бях решил, че всичко е изгубено. Можеш да си представиш колко бях бесен като разбрах, че Вон е мъртъв. Той трябваше да те доведе при мен. Горкото момче нямаше никаква представа, че собственият му чичо се опитва да му попречи да изпълни поръченията на Нанси - отново се изсмя и прокара пръсти по решетките. - Доста гадно, ако се замислиш. Вон знаеше, че Нанси ще е бясна и че най-вероятно ще си го изкара на извънземното приятелче на Блейк. Макар че не трябва да говоря, след като спечелих Бетани и Доусън. Трябваше да опитам с тях, но не се сетих. Доусън много прилича на брат си. Би направил всичко за Бетани.
        Гняв се промъкна през болката и пламна по-силно от нея.
        - Ти…
        Той се спря пред клетката.
        - Доколкото знам, все още не е подействало.
        Наистина нямах никаква представа за какво говореше, но пъзелът вече се подреждаше. Уил беше предал собствената си племенница. Това обясняваше банковите разписки. Беше подкупил Вон, но за какво? Не знаех. Каквото и да беше, явно бе достатъчно Вон да се изправи срещу МО и обясняваше защо беше попречил на Блейк да каже на Нанси за напредъка ми.
        - Не се тревожи. Деймън не е глупав - Уил обърна клетката ми с усмивка. - След време отговори. Да кажем, че това, което му отвърнах, ще го доведе до нас.
        Въпреки болката, се съсредоточих върху това, което казваше.
        - Какво… искаш от него?
        Уил захвърли телефона си и сграбчи решетките на мъчението. Очите ни се срещнаха и в мен отново се появи онова вълнение, детинското страхопочитание.
        - Искам да ме излекува.
        Глава 35
        Очаквах какво ли не. Може би искаше Деймън да унищожи цял град или да обере банка, но да го излекува? Ако не бях цялата изтръпнала от болката, щях да се засмея на абсурда.
        Уил навярно усети мислите ми и каза раздразнено:
        - Нямаш представа на какво си способна всъщност. Какво са парите или престижът, ако имаш силата да караш хората да ти се подчиняват? Ако никога не се разболяваш? Ако никой, нито човек, нито извънземно, не може да те спре? - кокалчетата му побеляха. - Нищо не разбираш, малката. Да, гледала си как баща ти отстъпва пред рака, сигурен съм, че за теб е било ужасно изживяване, но въпреки това нямаш представа какво е тялото ти да се обърне срещу теб и всеки ден да е битка за оцеляване - той се отдалечи от решетките. - Да си болен, да си близо до смъртта - това променя човек, Кейти. Бих направил всичко, за да не бъда никога толкова слаб, толкова безпомощен отново. И мисля, че бащата ти би се чувствал по същия начин, ако имаше избор.
        Потреперих.
        - Баща ми никога… не би наранил… друго човешко същество…
        Уил се усмихна.
        - Наивността ти е чаровна.
        Не беше наивност. Познавах баща си, знам какво би сторил. Нова вълна изгаряща болка затвори очите ми. Когато се отдръпна, усетих нещо различно.
        Деймън беше тук.
        Очите ми се стрелнаха към коридора и Уил се обърна в очакване, макар да не се бе чул нито звук.
        - Той е тук, нали? Усетила си го - в гласа му се чувстваше облекчение. - Всички го подозирахме, но можеше и да грешим. Докато Блейк не уби Адам, а после за малко и Ди, не можехме да потвърдим, че е Деймън - и отново погледна към мен. - Трябва да си благодарна, че веригата доказателства свършва с мен. Когато това приключи, всички ще си тръгнем оттук. Ако Нанси знаеше какво сме направили, никой нямаше да излезе оттук - той погледна назад през рамо. - Трябва да запомниш един адрес. „Стрийт ъф Хоупс“, номер 1452 в Мурфилд. Там той ще намери това, което търси. Има време до полунощ, след това ще пропусне шанса си.
        Бях запомнила адреса от листче, което намерих, но това нямаше значение. Бях сигурна, че Деймън ще прати Уил в следващия му живот.
        Точно тогава двойните врати се отвориха; тряскаха се в белите циментови стени. Деймън влезе със сведена глава, очите му бяха горящи кълба. Дори в това състояние усещах силата, която излъчваше. Това не беше силата на луксените, беше човешка - сила, родена от отчаяние и болка.
        Той погледна Уил за миг и бързо го подмина. Погледът му ме намери и се задържа върху мен. По лицето му преминаха куп емоции. Исках да кажа нещо, но тялото ми просто копнееше да се приближи към него. Беше несъзнателно движение и предизвика нов допир на кожата ми до оникса по белезниците. Отново сразена на пода на клетката, отворих уста за тих вик.
        Деймън се втурна към мен. Не толкова бързо, както обикновено. Сграбчи решетките и отскочи с вик.
        - Какво е това? - погледът му падна на ръцете му, после на мен. Болката бе приглушила светлината в очите му.
        - Оникс, смесен с рубин и хематит - отвърна Уил. - Прекрасна комбинация, която не се отразява много добре на луксените и хибридите.
        Деймън погледна Уил.
        - Ще те убия.
        - Не, не мисля така - въпреки това Уил се отдръпна и потвърди, че не е съвсем сигурен в плановете си. - Всеки вход към сградата е покрит с оникс, така че знам, че не можеш да призовеш никаква сила, нито да използваш светлината. Освен това, ключовете за клетката и белезниците са в мен. И само аз мога да докосна каквато и да е част от тях.
        Деймън изръмжа.
        - Може би не сега, но ще те убия. Вярвай ми.
        - А аз ще съм готов за този ден. Вярвай ми - Уил погледна към мен и вдигна вежди. - Тя от доста време е вътре. Мисля, че знаеш какво значи това. Сега може ли да ускорим нещата?
        Деймън не му обърна внимание, приближи се от другата страна на клетката и коленичи. Обърнах глава към него и очите му трескаво се взряха в мен.
        - Ще те измъкна от тук. Кълна се.
        - Колкото и да е сладко обещанието ти, единственият начин да я измъкнеш, е да правиш каквото ти казвам, а имаме само… - той погледна ролекса си, - около 30 минути преди да дойде следващата смяна офицери, и макар аз да имам доброто намерение да пусна и двамата, те не го споделят.
        Деймън вдигна глава.
        - Какво искаш?
        - Искам да ме излекуваш.
        Деймън гледа втренчено Уил за момент, после се изсмя мрачно.
        - Да не си полудял?
        Уил сви очи.
        - Не трябва да ти обяснявам всичко. Тя знае. Ще ти обясни. Искам да ме промениш - той се пресегна към тавана на клетката и сграбчи оплетените вериги. - Искам да стана като нея.
        - Не мога просто да щракна с пръсти и да те променя.
        - Знам как става - изсмя се Уил. - Трябва да съм ранен. Ти трябва да ме излекуваш, за останалото ще се погрижа сам.
        Деймън поклати глава.
        - Какво е останалото?
        Уил отново ме погледна и се усмихна.
        - Кейти ще ти обясни.
        - Ти веднага ще ми обясниш, - изръмжа той.
        - Или пък не - Уил дръпна веригите и аз се свих на кълбо.
        Викът ми беше просто стенание, но Деймън скочи.
        - Престани! - извика той. - Пусни веригите.
        - Дори не си чул какво ще ти предложа - отново дръпна проклетите вериги и пак ме заля болка.
        Изгубих съзнание за няколко секунди, а когато се събудих, видях Деймън пред клетката. Очите му бяха широко отворени и тревожни.
        - Пусни веригите - каза той. - Моля те!
        Сърцето ми се късаше. Деймън никога не се молеше.
        - Уил пусна веригите и аз се строполих на пода. Все още ме болеше, но не можеше да се сравнява с преди няколко секунди.
        - Много добре - Уил се приближи до клетката, в която беше Мо. - Ето какво предлагам. Излекувай ме и ще ти дам ключа за клетката, но не съм глупав, Деймън.
        - Нима? - изсмя се Деймън.
        Устните на по-възрастния мъж трепнаха.
        - Трябва да съм сигурен, че няма да тръгнеш след мен в момента, в който изляза от тази сграда. А знам, че ще го направиш веднага щом тя излезе от тази клетка.
        - Толкова ли съм предвидим? - той се усмихна нахално и стойката му се промени, придоби арогантността, с която беше известен, но аз знаех, че е наистина напрегнат. - Май ще трябва да се постарая повече.
        Уил въздъхна отчаяно.
        - Когато си тръгна, няма да ме преследваш. Имаме по-малко от 20 минути, а след това ще имаш само около 30 минути да идеш на адреса, който дадох на Кейти.
        Деймън ме погледна за миг.
        - Това да не е някаква игра? Много обичам такива.
        Отворко завинаги, помислих си аз, дори и в най-лошите ситуации. Мисля, че донякъде го обичах за това.
        - Може и така да се каже - Уил бавно се приближи към него и извади пистолет иззад гърба си. Деймън само вдигна вежди, докато сърцето ми се сви. - Предстои ти избор, когато я освободиш от клетката. Можеш да тръгнеш след мен или да получиш това, което винаги си искал.
        - Какво? Лицето ти, татуирано на задника ми?
        Уил почервеня от гняв.
        - Брат си.
        Цялата арогантност на Деймън се изпари. Отстъпи назад.
        - Какво?
        - Платих много пари, за да го сложа на място, от което може да „избяга“. Освен това, не мисля, че наистина ще го търсят - Уил се усмихна студено. - Оказа се доста безполезен. Но ти… От друга страна, ти си по-силен. Ще се справиш с това, в което той се провали неведнъж.
        Навлажних изсъхналите си устни.
        - Провалил се е… В какво?
        Деймън обърна глава към мен и присви очи, когато чу гласа ми, но Уил заговори първи.
        - От години го принуждават да лекува хора. Не се получава. Не е силен като теб. Деймън. Ти си различен.
        Деймън си пое дълбоко дъх. Уил му предлагаше всичко, което Деймън някога беше искал - брат му. Нямаше начин да откаже нещо такова. Стараеше се да не показва никаква емоция. За Уил лицето му беше като камък, но аз познах и най-малкото потрепване на челюстта му, проблясването на очите му и стиснатите му устни. Беше притиснат между вълнението и осъзнаването, че създава някой, който може да унищожи хората, които Деймън обича. Както и този човек ще е неизменно свързан и с него, и с мен. Ако Деймън излекува Уил, животите им ще са свързани завинаги.
        - Предпочитам да те хвана и да счупя всяка кост в тялото ти заради това, което си сторил - каза накрая Деймън. - Бавно да разкъсам плътта ти и да те нахраня с нея задето нарани Кейти. Но брат ми значи повече от отмъщението.
        Явно впечатлен от думите му, Уил пребледня.
        - Надявах се решението ти да е такова.
        - Нали знаеш, че трябва да си ранен, за да подейства?
        Уил кимна и насочи пистолета към крака си.
        - Знам.
        Деймън изглеждаше разочарован.
        - Толкова се надявах аз да съм този, който ще те нарани.
        - По-добре не.
        Това, което последва, беше наистина страховито. Част от мен искаше да отвърна очи или да се съсредоточа върху болката, но не го направих. Наблюдавах как Уил изви ръка назад и след минута стреля в крака си. Не издаде дори и звук. Нещо не беше наред; нещо друго, освен очевидното, но Деймън сложи дланта си върху ръката на Уил. Ониксът не блокираше целебната му сила. Деймън можеше да го остави да кърви до смърт, но нямаше как да мине през оникса, за да ме измъкне.
        Отново припаднах - вече не можех да се боря с болката. Когато се съвзех видях Уил да отключва вратата на клетката. Пресегна се над мен, съвсем цял и здрав, и отключи веригите над мен. Оковите паднаха от китките ми. Едва не заплаках само заради това.
        Очите на Уил срещнаха моите.
        - Предлагам да не казваш на майка си за това. В крайна сметка може да я убие - усмихна се. Беше получил това, което искаше. - Дръж се прилично, Кейти.
        След това излезе от клетката, а после и от стаята. Не знаех колко време ни остава. Надали повече от десет минути. Опитах се да седна, но ръцете ми не издържаха.
        - Деймън…
        - Тук съм - наистина беше. Внимателно влезе в клетката и ми помогна да изляза. - Тук съм, Кейти. Всичко свърши.
        Лечебната топлина на ръцете му захранваше малкото сила, която ми беше останала. Когато ми помогна да се изправя на крака пред клетката, вече можех да ходя сама и нежно се освободих от ръцете му. Знаех, че способностите му са отслабнали, след като излекува Уил. Офицерите вече се задаваха. Имахме малко време да стигнем до Доусън.
        - Добре съм - прошепнах прегракнало.
        От гърлото му се чу дълбок звук, той сложи ръце на бузите ми и впи устните си в моите. Аз затворих очи, потънала в допира му. Когато се отдръпна, сякаш и на двамата не ни стигаше въздух.
        - Какво направи? - попитах аз и потреперих от звука на гласа си.
        Деймън опря челото си в моето и усетих как устните му почти се усмихнаха до моите.
        - За да се получи мутацията, трябва и двамата, които участват, да я искат. Помниш ли какво каза Матю? Не се бях съсредоточил особено, ако разбираш какво искам да кажа? Да не говорим, че той трябваше да умира или поне да е близо. Мутацията най-вероятно няма да проработи. Поне не в степента, в която той очаква.
        Засмях се въпреки всичко, звукът беше стържещ.
        - Зъл гений.
        - И още как - отвърна той, докато очите му срещнаха моите и пръстите ни е сплетоха. - Сигурна ли си, че си добре? Гласът ти…
        - Да - прошепнах. - Ще се оправя.
        Той ме целуна отново, нежно и дълбоко, с което изтри повечето от часовете, които прекарах там, макар да бях сигурна, че известно време няма да ми дават мира. Но в момента не бяхме в най-ужасната ситуация, над главите ни не тиктакаше огромен часовник и аз бях в безопасност в прегръдките му. Ценена. Обичана. Бяхме заедно. Две половини от един и същ атом, събрани в едно, за да станат безкрайно по-силни.
        Деймън въздъхна до устните ми и усетих, че на лицето му най-сетне се изписа истинска усмивка.
        - Сега отиваме да вземем брат ми.
        Глава 36
        Ботушите и пуловера ми бяха изчезнали, затова Деймън ми навлече своя и остана само с тънка памучна риза и дънки. Нямаше какво да направим за обувките. Но щях да се оправя. Измръзналите крака бяха приятни в сравнение с преживяното.
        Без да губим време, Деймън ме изнесе тичешком от склада. Когато излязохме навън и ониксът вече не ми влияеше, пронизващият вятър започна да щипе бузите ми докато се движехме все по-бързо. След няколко секунди Деймън вече закопчаваше колана на предната седалка.
        - И аз мога - промърморих аз и сложих пръсти на метала.
        Деймън се поколеба като гледаше треперещите ми ръце, но после кимна. Докато се огледам, вече беше зад кормилото и завърташе ключа.
        - Готова ли си?
        С щракването на колана, се облегнах назад в седалката, останала без дъх. Ониксът не просто беше блокирал Извора. Чувствах се все едно съм изкачила Еверест с 50 килограмов товар на гърба си. Не можех да си представя как Деймън все още имаше каквато и да е енергия особено след, макар и половинчатото излекуване на Уил.
        - Може да ме оставиш, - хрумна ми в този момент. - Ще си по-бърз… без мен.
        Деймън вдигна вежди докато завиваше с джипа около контейнерите за боклук.
        - Няма да те оставя.
        Знаех колко беше важно за него да стигне до адреса - до Доусън.
        - Ще се оправя. Мога да остана в колата… а ти да направиш онзи номер със скоростта.
        Той поклати глава.
        - Няма да стане. Имаме време.
        - Но…
        - Няма да стане, Кейти - и колата излезе от паркинга. - Няма да те оставя сама. Дори и за секунда, разбра ли? Имаме време - отхвърли с ръка тъмните вълни коса, паднали над челото му; беше стиснал зъби. - Когато получих съобщението ти за майка ти и не ми отговори, помислих, че може вече да си в болницата в Уинчестър. Обадих се и когато ми казаха, че майка ти не е там…
        Заля ме облекчение. Мама беше добре.
        Деймън поклати глава.
        - Помислих си най-лошото - помислих, че са те хванали. Бях готов да преровя целия град. След това получих съобщението от Уил… Така че няма да те изпускам от очи.
        Сърцето ми се сви. Докато аз се паникьосвах в онази клетка, не се бях замисляла, дали Деймън знаеше какво се случва, но сега разбрах, че тези часове са били истински ад и за него - върнали са го към дните след предполагаемата смърт на Доусън. Съчувствах му искрено.
        - Добре съм - прошепнах.
        Погледна ме за миг докато летяхме по магистралата на изток. Щеше да е цяло чудо, ако не ни спрат за превишена скорост.
        - Наистина ли си добре?
        Вместо да отговоря, кимнах, защото имах чувството, че дрезгавият ми глас ще го разтревожи повече.
        - Оникс - каза той и стисна кормилото. - Не съм виждал оникс от години.
        - Знаеше ли за действието му? - опитвах се да говоря тихо, за да не звуча толкова хрипливо.
        - Когато ни подготвяха да заживеем сред населението на земята, съм виждал да го използват върху тези, които създават проблеми, но тогава бях малък. Но трябваше да го разпозная, когато го видях. Просто не съм го виждал под такава форма - върху решетки и вериги. А и не знаех, че би повлиял на теб по същия начин.
        - Той… - млъкнах и си поех дълбоко дъх. Това беше най-ужасната болка, която някога съм изпитвала. Представях си, че това е усещането от раждане и операция без упойка. Все едно мутиралите клетки под кожата ми се опитваха да излязат, блъскаха се помежду си. Все едно ме разкъсваха отвътре - поне такова чувство имах.
        Гадеше ми се от мисълта, че някой друг изпитва същото. Контролирали са луксените така - тези, които създавали проблеми? Беше мъчително и нечовешко. Не беше трудно да си представиш, че са контролирали така и Доусън… Както и приятелят на Блейк. Държали са Доусън повече от година, а Крис може би много повече.
        Няколко часа… Прекарах в онази клетка с оникса само няколко часа. Няколко часа, които ще останат в съзнанието ми до сетния ми дъх, но все пак часове, а други са прекарали така навярно години. През това време кътчета в душата ми угаснаха… загрубяха. Имаше моменти, в които бях готова на всичко, за да спра болката. Знаех това и не можех дори да си представя какво е било за другите. За Доусън.
        Заля ме тревога. Не можех да понеса мисълта за Доусън в подобна ситуация. Зад решетки, страдащ и без изход на хоризонта - безнадеждността, която все някога ще го завладее; болката, която ще го направи друг човек. Не можех да живея с тази мисъл.
        - Кети? - в гласа му се усещаше тревога.
        Тези часове и знанието, което придобих от тях, ме бяха променили. Не. Бях започнала да се променям и преди това - от някой, който мрази конфронтациите, се бях превърнала в човек, който иска да развие у себе си силата да се бори… и да убива. Да лъжа хората, които са важни за мен, ми бе станало втора природа, а преди бях доста честен човек. Разбира се, правех го, за да ги защитя, но лъжата си е лъжа. Вече съм по-дръзка, по-смела. Части от мен се бях променили и за добро.
        Нямам никакво съмнение, че бих убила, за да защитя Деймън и хората, които обичам. Не бих се поколебала дори за миг. Старата Кейти дори не би си помислила такова нещо.
        Сега съм просто сивкав оттенък - не знам кое е черно, и кое - бяло.
        Имаше нещо, което Деймън трябваше да знае.
        - Ние с Блейк не сме много различни.
        - Моля? - Деймън ме погледна остро. - Нямаш нищо общо с това…
        - Не. Имам - обърнах се към него. - Той направи всичко възможно, за да защити Крис. Предаде някои хора. Лъга. Убива. Аз вече го разбирам. Това не прави извършеното правилно, но го разбирам. Аз… Аз… бих сторила всичко, за да защитя теб.
        Той се загледа в мен докато това, което не казах, витаеше в пространството помежду ни, и след малко го осмисли. Не бях сигурна дали това, в което се бях превърнала, беше по-добрата ми версия или точно обратното. Не бях сигурна и дали това ще промени начина, по който Деймън ме вижда, но той трябваше да знае.
        Деймън протегна ръка и сплете пръстите си с моите. Остана съсредоточен върху тъмния път пред нас. Притисна ръцете ни към крака си и останахме така.
        - Все пак нямаш нищо общо с него, защото в крайна сметка ти не би наранила невинен човек. Ти би взела правилното решение.
        Не бях съвсем сигурна за това, но вярата му в мен извика сълзи в уморените ми очи. Преглътнах ги и стиснах ръката му. Деймън не го каза, но аз знаех, че той не би взел „правилното решение“, ако някой, който обичаше, беше в опасност. Не беше взел „правилното решение“, когато двамата офицери от МО ни завариха в склада.
        - А Уил?… Според теб какво ще се случи с него?
        Деймън изсумтя.
        - Боже, как искам да го хвана, но положението е следното. В най-лошият случай ще побеснее, когато мутацията отмине и ще тръгне след нас. Ако това се случи, аз ще се погрижа за него.
        Вдигнах вежди. За мен най-лошият случай беше той да се върне, в каквато и да е форма, независимо нормална или мутирала, и отново да се приближи до майка ми.
        - Според теб няма начин мутацията да се запази?
        - Не и ако Матю е прав. В смисъл, исках да подейства, за да те измъкна от там, но това не беше истинско искрено желание. Беше засегнал артерия, но не умираше - Деймън ме погледна. - Знам какво си мислиш. Ако мутацията се задържи, сме свързани завинаги.
        Да излекува Уил, без да знае какъв ще е изходът беше голям риск и голяма жертва от страна на Деймън.
        - Да - признах аз.
        - Сега няма какво друго да направим, освен да чакаме.
        - Благодаря ти - прочистих гърлото си, но това не помогна. - Благодаря ти, че ме измъкна от там.
        Деймън не отговори, но ръката му стисна моята по-силно и ме върна в реалността. Казах му за „Дедал“, но не беше чувал за тях, както и предполагах. И малкото, което казах по пътя, отслаби допълнително гласа ми и всеки път думите ми завършваха с хриплив звук, от който Деймън потръпваше. Притиснах глава към облегалката и се опитах да държа очите си отворени.
        - Добре ли си? - попита Деймън, когато наближихме адреса.
        Колебливо се усмихнах.
        - Да, добре съм. Не се тревожи за мен точно сега. Всичко…
        - Всичко ще се промени.
        Сви към сградата и натисна спирачките. Пусна ръката ми и изключи двигателя. Пое си дълбоко въздух и погледна към часовника на таблото. Имахме 5 минути.
        Пет минути да измъкнем Доусън, ако това, което Уил ни каза, е истина. Пет минути бяха крайно недостатъчно време да се подготвим за това.
        Разкопчах колана си и се опитах да не обръщам внимание на натежалото ми от умора тяло.
        - Да действаме.
        Деймън примигна.
        - Не е нужно да идваш с мен. Знам… че си уморена.
        Нямаше никакъв вариант да оставя Деймън сам в такава ситуация. Никой от нас не знаеше какво ни очакваше вътре, нито в какво състояние беше Доусън. Отворих врата и потръпнах от болката, която прониза краката ми.
        След секунда Деймън беше до мен, хвана ръката ми и погледна надолу, за да срещне погледа ми.
        - Благодаря.
        Усмихнах се, въпреки че отвътре нещо ме разкъсваше. Докато се приближавахме към вратите, започнах да се моля наум, на който и да ме слушаше. „Моля те, не позволявай всичко това да свърши зле. Моля те, не позволявай всичко това да свърши зле“. Защото всъщност беше стряскащо колко много неща можеха да се объркат.
        Деймън хвана бравата на двойната стъклена врата и, каква изненада, вратата беше отключена! Това събуди подозрение. Беше прекалено лесно, но вече бяхме стигнали твърде далеч.
        Погледнах нагоре и видях кръгло парче оникс вградено в тухлите. От момента, в който влезем, щяхме да сме лишени от всякакви сили, с изключение на целебната му способност. Ако това беше капан, бяхме страшно прецакани.
        Влязохме. Вдясно индикаторът на алармата светеше в зелено, което значеше, че е изключена. Колко ли пари беше инвестирал Уил в това? Пазачите в склада, Вон и всички останали, които се е наложило да подкупи, за да оставят сградата… отключена?
        Парите не биха представлявали пречка за него. За бога, та той беше предал собствената си племенница!
        Фоайето изглеждаше като всяко фоайе на бизнес сграда. Полукръгъл плот на регистратурата, изкуствени растения и евтини плочки по пода. Имаше врата, която водеше към стълбище, и беше удобно оставена отворена. Погледнах Деймън за миг и стиснах ръката му. Никога не го бях виждала толкова блед. Лицето ме беше толкова непроницаемо, че можеше да е издялана от мрамор.
        Донякъде съдбата му го очакваше горе. Бъдещето му.
        Изправи рамене и се отправи към вратата. Заизкачвахме се по стълбите колкото можехме, по-бързо. Когато стигнахме последния етаж, краката ми трепереха от изтощение, но страхът и вълнението ме заредиха с адреналин.
        На последната площадка имаше затворена врата. Над нея отново имаше оникс - недвусмислен знак. Деймън пусна ръката ми и обви пръсти около бравата, а ръката му леко потрепна.
        Затаих дъх, докато той отваряше. През главата ми минаха картини на предстоящата среща. Дали щеше да има сълзи и щастливи възгласи? Дали Доусън беше в състояние да познае брат си? Или ни чакаше капан?
        Помещението беше тъмно, единствената светлина идваше от луната, която блестеше през един прозорец. До стената бяха подпрени няколко сгъваеми стола, в ъгъла имаше телевизор, а в средата на стаята голяма клетка, която наподобяваше кучешка колиба, със същите вериги, които висяха и от тавана на моята.
        Деймън бавно пристъпи в стаята с ръце, прибрани до тялото. Излъчваше топлина, а гръбнакът му беше изпънат.
        Клетката… Клетката беше празна.
        Част от мен не искаше да осмисли какво значеше това; не можеше да остави мисълта да бъде възприета напълно. Стомахът ми се сви, а сълзите ми напираха.
        - Деймън - изхриптях аз.
        Той се приближи до клетката, остана пред нея за малко, после коленичи и притисна челото си с ръка. Тялото му се разтресе. Бързо отидох при него и сложих ръка на стегнатия му гръб. Мускулите му потрепнаха от допира ми.
        - Той… ме е излъгал - каза Деймън сподавено. - Излъгал ни е.
        Да стигне толкова близо, секунди да го делят от срещата с брат му - беше сърцераздирателно. Това беше травма, от която не можеш да се възстановиш. Нямаше какво да кажа. Нямаше думи, които да оправят нещата. Празнотата, която се отвори в мен, беше нищо в сравнение с това, което знаех, че Деймън изпитва.
        Преглътнах плача си, коленичих до него и сложих глава на гърба му. Дали Доусън някога е бил тук? От това, което каза Мо, имаше шанс да е бил в склада, но вече го нямаше.
        Отново го нямаше.
        Деймън започна да се изправя. Изненадана, аз залитнах настрани, но той се обърна, хвана ме, преди да падна на пода и ме изправи на крака.
        Сърцето ми спря за миг, а после ускори ритъма си.
        - Деймън…
        - Извинявай - гласът му беше груб. - Трябва… да се махаме оттук.
        Кимнах и отстъпих назад.
        - Аз… Много съжалявам.
        Той стисна устни.
        - Не си виновна. Нищо не зависеше от теб. Той ни изигра. Излъга ни.
        Наистина исках да седна и да се разплача. Беше толкова ужасно.
        Деймън хвана ръката ми и се отправихме към колата. Влязох и си закопчах колана с изтръпнали пръсти и натежало сърце. Излязохме от паркинга и потеглихме в мълчание. След няколко километра ни подмина кола на „Форд Експедишън“. Извъртях се в седалката си в очакване да направят обратен завой в средата на пътя, но те продължиха напред.
        Обръщайки се, погледнах Деймън. В този момент лицето му беше като издялано от лед. От момента, в който излязохме от сградата очите му светеха като диаманти. Исках да кажа нещо, но наистина нямаше думи, подобаващи на подобна загуба.
        Деймън беше изгубил Доусън още веднъж. Несправедливостта, ме изяждаше отвътре.
        Пресегнах се и сложих ръка на рамото му. Той ме погледна за миг, но не каза нищо. Докато се облягах в седалката, наблюдавах как пейзажът край нас се слива в мрежа от сенки. Оставих ръката си на рамото му с надежда това да му даде утехата, каквато и той ми беше дал по-рано.
        Когато стигнахме главния път, вече едва държах очите си отворени. Беше късно, минаваше полунощ, и единственото хубаво беше, че майка ми е на работа и не е прекарала деня в чудене къде, по дяволите, съм. Сигурно ми е пращала съобщения и със сигурност нямаше да е доволна, когато й обясня с тъпо оправдание.
        Трябваше да поговоря с мама. Не сега, но скоро.
        Свихме пред къщата на Деймън. Джипът бавно спря. Там бяха колите на Ди и Матю.
        - Обаждал ли си се да им кажеш какво се случи… с мен?
        Той си пое дълбоко дъх и разбрах, че през цялото това време не беше дишал.
        - Искаха да помогнат да те намерим, но аз ги накарах да останат тук, в случай че…
        В случай че нещата се объркат. Много умен ход. Поне Ди не беше преживяла пронизителната надежда, която се беше превърнала в безкрайно отчаяние при Деймън.
        - Ако мутацията не се задържи, ще намеря Уил - каза той, - и ще го убия.
        Навярно аз щях да му помогна, но преди да му отговоря, той се наведе над мен и ме целуна. Нежното му докосване беше в такъв контраст с това, което току-що беше казал. Смъртоносен и сладък - такъв беше Деймън. В него имаше две много различни души, събрани в едно.
        Деймън се отдръпна и потрепери.
        - Не мога… да се изправя пред Ди точно сега.
        - Няма ли да се тревожи?
        - Ще й пратя съобщение като те върна у дома.
        - Добре. Можеш да останеш с мен - „Винаги“, ми се искаше да добавя.
        На устните му се появи кисела усмивка.
        - Ще те върна преди майка ти да се е прибрала. Обещавам.
        Това беше добра идея. Каза ми да почакам, излезе и мина от другата страна на джипа. Движеше се по-бавно от обикновено. Вечерта беше взела своето. Отвори вратата и посегна да ме вдигне.
        - Какво правиш?
        Той вдигна вежди.
        - Беше боса през цялото време, така че никакво ходене повече.
        Исках да му кажа, че мога да ходя, но някакъв вроден инстинкт ме спря. Деймън имаше нужда да се грижи за някого в момента. Склоних и седнах на ръба на седалката.
        Входната врата на къщата внезапно се отвори с трясък, подобен на изстрел. Замръзнах, а Деймън се обърна и ръцете му се събраха в юмруци в очакване на най-лошото.
        Ди изтича към нас. Тъмните й къдрави кичури се разхвърчаха около лицето й. Дори от това разстояние виждах сълзите да блестят по бледото й лице под подутите й очи. Но тя се смееше. Усмихваше се. Бъбреше нещо, но се усмихваше.
        Измъкнах се от седалката и потръпнах от студа, който пробяга през тялото ми. Деймън пристъпи напред докато вратата почти се беше затворила и изведнъж спря. Висока слаба фигура изпълни коридора. Все едно се поклащаше от вятъра. Фигурата се приближи, а Деймън залитна.
        О, Боже, Деймън никога не залита.
        Опитвах се да осмисля причината. Примигнах, прекалено уплашена, за да повярвам на очите си. Изглеждаше нереално. Все едно бях заспала по пътя и сънувах нещо прекалено хубаво.
        Защото под светлината от лампата на верандата стоеше момче с тъмна вълниста коса, която се къдреше около скулите му, очите му бяха тъмни, но зеленият им оттенък беше поразителен. На верандата стоеше точно копие на Деймън. Беше измъчен и блед, но въпреки това ми се струваше, че виждам Деймън на две места.
        - Доусън - пророни Деймън.
        После се затича, а краката му затрополиха по замръзналата земя и нагоре по стълбите. Сълзи напълниха очите ми и се стекоха по бузите ми докато Деймън разтвори ръце и тялото му закри брат му.
        Някак Доусън си беше у дома.
        Деймън прегърна брат си, но Доусън… Той просто стоеше там с ръце, отпуснати край тялото, и лице, красиво като на брат му, но болезнено празно.
        - Доусън? - несигурност се прокрадна в гласа на Деймън, когато се отдръпна. Нещо вътре в мен се стегна на възел, изкачи се нагоре по гърлото ми, заседна там и спря дъха ми.
        Двамата братя стояха и се гледаха, докато вятърът вдигаше снежинки от земята и ги носеше във вихъра си към нощното небе, а аз си спомних думите на Деймън. Оказа се прав. В този момент всичко се промени… за добро или зло.