Основа Дженифър Л. Арментраут
        Лукс #4
        Заедно могат да посрещнат всяка трудност.
        Деймън ще направи и невъзможното да си върне Кейти. След успешната, но катастрофална мисия, той е изправен пред невъзможното. Кейти я няма. Отвлечена е. Сега всичко, за което може да мисли е как да я открие. Да унищожи всеки, изправил се на пътя му? Готово. Да изгори до основи целия свят, за да я спаси? С удоволствие. Да разкрие извънземната раса, от която произлиза, пред света? Ама разбира се!
        Единственото, което Кейти трябва да направи е да оцелее.
        ДЖЕНИФЪР Л. АРМЕНТРАУТ
        ОСНОВА
        Лукс #4
        На майка ми, която беше моят най-голям почитател и поддръжник. Ще ми липсваш, но никога няма да те забравя.
        Първа глава
        Кейти
        Отново горях. Беше по-зле от треската след мутацията, по-зле от обгазяване с оникс. Мутиралите ми клетки подскачаха нагоре-надолу, сякаш се опитваха да си проправят път през кожата ми. И може би наистина го правеха. Чувствах се така, като че ли тялото ми е разрязано и е широко разтворено. В устата ми се събираше влага.
        Имаше и сълзи, осъзнах бавно.
        Сълзи от болка и гняв - ярост, толкова могъща, че можех да я усетя в гърлото си. Имаше вкус на кръв. Или пък това наистина беше кръв. Може би преглъщах собствената си кръв.
        Спомените ми след затварянето на вратите бяха неясни. Прощалните думи на Деймън кънтяха непрестанно в главата ми. Обичам те, Кейти. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Последва съскащ звук от затварянето на вратите, след което се оказах сама с арумианеца.
        Мисля, че се опита да ме изяде.
        Всичко потъна в мрак. После се събудих в този свят, в който дишането беше болезнено. Спомените за гласа му и думите му облекчаваха донякъде мъката. Но после си спомнях последната усмивка на Блейк, докато държеше колието от опал - моето колие от опал, което Деймън ми беше дал - точно преди сирените да загърмят и вратите да се затворят, и гневът ми се възпламеняваше. Бях заловена и не знаех дали Деймън е успял да се измъкне с другите.
        Не знаех нищо.
        Насилих се да отворя очи и примигнах срещу ярките светлини над главата ми. За момент не можех да видя нищо отвъд силния им блясък. Всичко бе в мъгла, но после се проясни и видях бял таван зад светлините.
        - Добре. Будна си.
        Въпреки пулсиращото парене, тялото ми се вкамени при звука на непознатия мъжки глас. Опитах се да погледна към източника, но през мен премина болка, от която свих пръсти. Не можех да помръдна врата си, ръцете и краката си.
        Вледеняващ ужас пролази по вените ми. Шията, китките и глезените ми бяха оковани с вериги от оникс, които ме държаха здраво. Изригна паника, въздухът излезе от дробовете ми. Спомних си белезите, които Доусън бе видял около врата на Бет. Разтърси ме отвращение и страх.
        Долових звук от приближаващи се стъпки и пред очите ми изникна лице, наклонено настрани, което засенчи светлината. Беше по-възрастен мъж, може би наближаваше петдесетте, с тъмна рядка коса, леко сивкава на слепоочията. Носеше тъмнозелена военна униформа. Над лявата страна на гърдите му имаше три реда пъстроцветни копчета, а вдясно се забелязваше крилат орел. Дори със замъглено от болка съзнание разбрах, че този мъж е важна личност.
        - Как се чувстваш? - попита той с равен глас.
        Примигнах бавно и се почудих дали говори сериозно.
        - Всичко… всичко ме боли - изграчих аз.
        - Заради оковите, както най-вероятно си се досетила. - Той се обърна към нещо или някого отзад. - Трябваше да вземем предпазни мерки, докато те транспортирахме.
        Транспортирали са ме? Пулсът ми се ускори, докато се взирах в мъжа. Къде, по дяволите, се намирах? Още ли бях в Маунт Уедър?
        - Казвам се сержант Джейсън Дашър. Ще те освободя, за да можем да поговорим и да те прегледат. Виждаш ли черните точки по тавана? - попита той. Погледът ми последва неговия и забелязах почти невидимите петънца - Това е смес от оникс и диамант. Знаеш на какво е способен ониксът. Ако ни нападнеш, ще запълним цялото помещение с него. Няма значение каква степен на поносимост си успяла да развиеш, в случая тя няма да ти помогне.
        Цялото помещение? В Маунт Уедър усетих леко подухване в лицето. Не безкраен поток от оникс.
        - Известно ли ти е, че диамантът има най-висок показател на пречупване на светлината? Макар да не оказва същия болезнен ефект като оникса, в достатъчно големи количества и в съчетание с оникс може да изцежда луксианци и да ги прави неспособни да използват Извора. И на теб ще подейства така.
        Полезна информация.
        - Помещението е оборудвано с оникс като предпазна мярка - продължи той, тъмните му кафяви очи се съсредоточиха отново върху моите. - В случай че някак успееш да стигнеш до Извора и да нападнеш някого от екипа ми. Не сме наясно с възможностите на хибридите.
        Не бях в състояние да се надигна до седнало положение без чужда помощ, камо ли да нападна някого като нинджа.
        - Разбираш ли? - Лицето му се изопна, докато чакаше отговор. - Не искаме да те нараним, но ще те обезвредим, ако представляваш заплаха. Разбираш ли, Кейти?
        Не желаех да отговарям, но пък исках да се измъкна от проклетите ониксови окови.
        - Да.
        - Добре. - Той се усмихна, но не особено приятелски.
        - Не искаме да ти причиняваме болка. Не това е целта на Дедал. Въобще не сме такива. Може би в момента не ми вярваш, но се надявам с времето да разбереш кои сме. Да проумееш истината за нас и луксианците.
        - Малко ми е трудно… да го повярвам точно сега.
        Сержант Дашър, изглежда, прие думите ми без възражения, после се протегна към нещо под студената маса. Последва силно изщракване и оковите се вдигнаха сами и се отдръпнаха от врата и глезените ми.
        Въздъхнах немощно и бавно вдигнах треперещата си ръка. Цели части на тялото ми бяха или вкочанени, или свръхчувствителни.
        Той постави длан върху ръката ми и аз потръпнах.
        - Няма да те нараня - каза той. - Просто ще ти помогна да седнеш.
        Имайки предвид, че почти нямах контрол над треперещите си крайници, не бях в състояние да протестирам. Сержантът ме изправи за няколко секунди. Сграбчих ръбовете на масата, за да престана да треперя, докато си поема няколко глътки въздух. Главата ми увисна на врата ми като мокър парцал, а косата ми се плъзна по раменете и закри помещението за момент.
        - Сигурно си леко замаяна. Ще ти мине.
        Когато вдигнах глава, видях нисък оплешивяващ мъж, облечен с бяла лабораторна престилка. Стоеше до врата, чиято черна повърхност бе толкова блестяща, че отразяваше помещението. В едната си ръка държеше хартиена чашка, а в другата - нещо, което приличаше на ръчен апарат за измерване на кръвно.
        Бавно обходих с очи стаята. Напомняше на странен лекарски кабинет, оборудван с малки масички, върху които имаше инструменти, шкафчета и черни маркучи, окачени на стената.
        Когато сержантът повика мъжа с бялата престилка, той се приближи към масата и внимателно задържа чашата пред устата ми. Отпих жадно. Хладката течност облекчи болката в гърлото ми, но аз я погълнах толкова бързо, че получих пристъп на кашлица - шумен и болезнен.
        - Аз съм доктор Рот, един от лекарите в базата. - Той остави чашата настрани, протегна се към джоба на престилката и извади стетоскоп. - Просто ще ти преслушам сърцето. После ще ти премеря кръвното.
        Подскочих леко, когато притисна студения метал към гърдите ми.
        След това го постави на гърба ми.
        - Поеми си дълбоко дъх. - Когато го направих, той повтори инструкцията. - Добре. Протегни ръце настрани.
        Направих го и веднага забелязах червения белег около китката си. Имаше още един на другата ми ръка. Преглътнах мъчително, извърнах поглед, тъй като бях на косъм да изпадна в паника, особено когато погледнах сержанта в очите. Те не бяха враждебни, но принадлежаха на непознат. Бях напълно сама - с непознати, които знаеха какво представлявам и ме бяха заловили с определена цел.
        Кръвното ми налягане сигурно беше неимоверно високо, тъй като сърцето ми се тресеше диво, а и стягането в гърдите едва ли подсказваше нещо добро. След като докторът свали апарата за кръвно, поех няколко дълбоки глътки въздух и после попитах:
        - Къде съм?
        Сержант Дашър сключи ръце зад гърба си.
        - Намираш се в Невада.
        Взрях се в него и стените - изцяло бели, с изключение на блестящите черни точици - сякаш се приближиха към мен.
        - Невада? Това е… на другия край на страната. В различна часова зона.
        Мълчание.
        После се досетих. Заглушен смях излезе от устните ми.
        - Зона 51?
        Отново последва мълчание, сякаш те не можеха да потвърдят съществуването на подобно място. Скапаната зона 51. Не знаех дали да плача, или да се смея.
        Доктор Рот прибра апарата.
        - Кръвното й е малко високо, но това не е изненадващо. Иска ми се да направя по-обстоен преглед.
        В съзнанието ми нахлуха спринцовки и всякакви гадни неща. Бързо се плъзнах от масата и се дръпнах от двамата мъже, като едва съумявах да се задържа на крака.
        - Не. Не можете да направите това… Не можете…
        - Можем - прекъсна ме сержант Дашър. - С правомощията, дадени ни от Патриотичния акт, можем да арестуваме, транспортираме и задържим всеки, човек или не-човек, който представлява заплаха за сигурността на страната.
        - Моля? - Подпрях се на стената. - Аз не съм терорист.
        - Но представляваш риск - отговори той. - Надяваме се да променим това, но както виждаш, правото на свобода ти е било отнето в мига, в който са те превърнали в мутант.
        Краката ми поддадоха, аз се плъзнах по стената и се проснах на пода.
        - Не мога… - Съзнанието ми не успяваше да го възприеме. - Майка ми…
        Сержантът не каза нищо.
        Майка ми… Божичко, майка ми сигурно щеше да се побърка. Щеше да изпадне в паника, после в отчаяние. Никога нямаше да го преживее.
        Притиснах челото си с длани и затворих очи.
        - Не е редно.
        - Ти какво очакваше да стане? - попита Дашър.
        Отворих очи, дишането ми бе учестено.
        - Мислеше си, че можеш да проникнеш в правителствено съоръжение и след това просто да излезеш навън и всичко да бъде наред, така ли? Че няма да има последствия от действията ти? - Той се наведе към мен. - Или че няколко хлапета, извънземни или хибриди, могат да стигнат толкова далеч без наше позволение?
        Хлад разтресе тялото ми. Добър въпрос. Какво си бяхме въобразили? Предполагахме, че може да е капан. Аз лично се бях подготвила за нещо такова, но все пак не можех просто да оставя Бет да гние там. Никой от нас не би могъл да го направи.
        Погледнах мъжа.
        - Какво стана с… другите?
        - Избягаха.
        У мен се разнесе облекчение. Поне Деймън не беше заключен в някоя дупка. Това донякъде ме успокои.
        - Честно казано, имахме нужда да заловим само единия. Или теб, или този, който те е направил мутант. Щом държим единия, ще спипаме и другия. - Той замълча за момент. - В момента не можем да открием Деймън Блек, но предполагаме, че това няма да продължи дълго. В резултат на нашите изследвания научихме, че връзката между луксианец и човек, у когото той или тя е предизвикал мутация, е доста силна, особено ако става дума за мъжки и женски индивид. А нашите наблюдатели свидетелстват, че вие двамата сте изключително… близки.
        Облекчението ми бляскаво се срина на прах и пепел. Обхвана ме страх. Нямаше смисъл да се преструвам, че не знам за какво говори, но и не възнамерявах да потвърдя, че в моя случай луксианецът действително е Деймън. Никога.
        - Знам, че си уплашена и ядосана.
        - Да, несъмнено се чувствам точно така.
        - Това е разбираемо. Не сме толкова лоши, колкото си мислиш, Кейти. Имахме пълното право да използваме смъртоносни оръжия, когато те заловихме. Можехме да убием приятелите ти. Не го направихме. - Той се изправи и отново скръсти ръце. - Ще видиш, че ние не сме врагът.
        Те не са врагът? Те бяха врагът - много по-зловещ от цяло стадо арумианци - тъй като разполагаха с подкрепата на цялото правителство. Тъй като можеха просто да грабнат някой човек и да му отнемат всичко - семейството, приятелите, целия му живот - и това да остане безнаказано.
        Бях напълно прецакана.
        Когато осъзнах положението, упоритото ми желание да не се съпротивлявам се изплъзна през пръстите ми и изчезна напълно. Заля ме мощен ужас, превърна се в паника и създаде грозна каша от емоции, захранвани от адреналин. Инстинктите поеха контрол над тялото ми - не тези, с които бях родена, а тези, които се появиха, след като Деймън ме бе излекувал.
        Скочих на крака. Мускулите ми запротестираха от болка, главата ми се замая, но аз останах права. Докторът се дръпна назад, лицето му побеляваше, докато се протягаше към стената. Сержантът дори не мигна. Не се боеше от моята напереност.
        Повикването на Извора трябваше да стане лесно, имайки предвид бурните емоции, които се надигаха у мен, но не последва приток на енергия - подобен на този, който човек изпитва, когато се намира в увеселително влакче и му предстои рязко спускане - дори не почувствах електричество по кожата си.
        Нямаше нищо.
        Частичка от реалността се промъкна през мъглата от ужас и паника, която ме обграждаше, и аз си спомних, че не можех да използвам Извора тук.
        - Докторе? - обади се сержантът.
        Затърсих някакво оръжие, прелетях покрай него и се отправих към масата с малките инструменти. Не знаех какво ще правя, ако успея да изляза от това помещение. Вратата може би беше заключена. Не мислех за времето отвъд настоящия миг. Просто трябваше да се измъкна. Веднага.
        Преди да успея да достигна подноса, докторът удари по стената. Последва ужасяващо познат звук от изпускане на газ. Нямаше друга индикация. Нито мирис, нито промяна във въздуха.
        Но онези малки точки по стените и тавана бяха разпръснали оникс и нямаше как да се измъкна. Скова ме ужас. Поемането на въздух раздираше гърлото ми от болка и разтърсваше цялото ми тяло. Сякаш бях напръскана с бензин и запалена, огън бушуваше по кожата ми. Краката ми не издържаха и коленете ми се стовариха върху облицования с плочки под. Изпълненият с оникс въздух изгаряше гърлото ми и разсичаше дробовете ми.
        Свих се на топка, дращех с пръсти по пода, разтворих уста в беззвучен писък. Тялото ми се тресеше неконтролируемо, докато ониксът нахлуваше във всяка клетка. Нямаше край. Нямаше надежда, че огънят ще бъде потушен от бързата мисъл на Деймън. Тихо шептях името му, отново и отново, но отговор не последва.
        Последва единствено болка - никога нямаше да изпитам нещо друго, освен болка.
        Деймън
        Тридесет и един часа, четиридесет и две минути и двайсет секунди, откакто вратите се затвориха и отделиха Кити от мен. Тридесет и един часа, четиридесет и две минути и десет секунди, откакто я видях за последен път. От тридесет и един часа и четиридесет и една минути Кити беше в ръцете на Дедал.
        Всяка изминала секунда, всяка минута и всеки час ме влудяваха.
        Затвориха ме в тясна колиба, която си беше килия, оборудвана с всичко, което един луксианец ненавижда, но това не ме спря. Запратих вратата и луксианеца, когото оставиха на пост, в друга галактика. Горчив гняв отекваше у мен и сякаш заливаше вътрешностите ми с киселина, докато набирах скорост, прехвърчах край колибите и струпаните домове, затичан право към дърветата, обграждащи луксианската общност, която се криеше в сенките на Сенека Рокс. Не бях стигнал далеч, когато видях бяло петно да се отправя към мен.
        Щяха ли да се опитат да ме спрат? Нямаше да стане.
        Спрях рязко, а светлината се приближи и се завъртя около мен. Беше с формата на човек. Застана пред мен - луксианецът блестеше толкова ярко, че осветяваше тъмните дървета зад него.
        Само се опитваме до те предпазим, Деймън.
        Доусън и Матю, които ме зашеметиха в Маунт Уедър и после ме заключиха, също си мислеха, че така ще ме предпазят. Имах грандиозни сметки за уреждане с всеки от двамата.
        Не искаме да те нараним.
        - Срамота. - Вратът ми изпука. Зад мен се събираха още луксианци. - Аз бих ви наранил без притеснения.
        Луксианецът пред мен протегна ръце.
        Не е нужно да става така.
        Не можеше да стане по друг начин. Освобождаването от човешката форма за мен беше като събличане на прекалено тясна дреха. По тревата се пръсна червен оттенък, напомнящ кръв.
        Давай да приключваме.
        Никой от тях не се поколеба.
        Същото може да се каже и за мен.
        Луксианецът се изстреля напред, петно от ярки крайници. Спуснах се под ръцете му и подскочих зад него. Улових китките му и изритах извития му гръб. Веднага след като луксианецът се просна на земята, друг зае мястото му.
        Метнах се настрани, парирах атаката, наведох се бързо и се изплъзнах на косъм от ритник, предназначен за мен. Това ми харесваше - физическата битка. Влагах всяка частица гняв и безсилие във всеки ритник и удар. Пречупих още трима от тях.
        Лъч светлина преряза сенките, насочен право към мен. Наведох се и ударих земята с юмрук. Наоколо се понесе пръст, шоковата вълна се разпростря, достигна до луксианеца и го запрати във въздуха. Скочих нагоре и сграбчих противника си, а той изстреля към мен ослепителна светлина, която за момент превърна нощта в ден.
        Завъртях се и го метнах като гюле.
        Той се блъсна в едно дърво и се строполи на земята, но бързо се вдигна отново на крака. Засили се напред и зад него просветна бяла светлина, подобно на опашката на комета. Запрати към мен енергийна топка с мощта на атомна бомба и нададе силен боен вик.
        О, значи така щяхме да си играем.
        Извих се настрани, светкавицата просветна, докато прелиташе край мен. Използвах Извора и стрелях на свой ред, без да възпирам силата си. Блъснах земята с крак, с което сътворих кратер и нова вълна, която събори луксианеца. Протегнах ръка и запратих сноп от Извора. Той се изстреля като куршум и удари противника ми право в гърдите.
        Луксианецът се стовари на земята - жив, но разтърсван от спазми.
        - Какво си въобразяваш, че правиш, Деймън?
        Обърнах се при звука на равния глас на Итън Смит. Старейшината стоеше в човешката си форма на няколко метра от мен, до падналия луксианец. Тялото ми се разтресе от неизползваната мощ.
        Не трябваше да заставате на пътя ми. Никой от вас не трябва да застава на пътя ми.
        Итън скръсти ръце.
        - Не е редно да застрашаваш безопасността на общността си заради земно момиче.
        Направо ми идеше да го запратя на другия край на света.
        Тя не е нещо, което възнамерявам да обсъждам с теб, когато и да било.
        - Ние сме от твоята раса, Деймън. - Той пристъпи напред. - Трябва да останеш с нас. Ако тръгнеш след момичето само ще…
        Протегнах ръка и сграбчих врата на луксианеца, който се промъкваше зад мен. Обърнах се към него и двамата придобихме човешки образ.
        Очите му бяха изпълнени с ужас.
        - Сериозно ли? - смръщих се аз.
        - По дяволите! - прошепна той.
        Вдигнах глупавия ревльо във въздуха и го захвърлих на земята. Наоколо се понесоха камъни и пръст, хвърлих поглед към Итън.
        Старейшината бе пребледнял.
        - Биеш се със себеподобните си, Деймън. Това е непростимо.
        - Не ти искам прошка. Мамка му, нищо не искам от теб.
        - Ще бъдеш прокуден.
        - Познай какво? - Пристъпих назад, като хвърлях поглед към луксианеца на земята, който вече се размърдваше. - Не ми пука.
        От Итън се понесе гняв и спокойното, почти миловидно изражение се изпари.
        - Мислиш, че не знам какво си направил на онова момиче? Или какво е направил брат ти на другото? Вие двамата сами си навлякохте тези беди. Ето затова страним от хората. Те носят само неприятности. Ти също ще ни донесеш неприятности, заради теб хората ще се загледат твърде старателно в нас. Нямаме нужда от това, Деймън. Поемаш голям риск само заради един човек.
        - Това е тяхната планета - отвърнах аз и се изненадах от собствените си думи. Но бях прав. Кити го бе казала някога, аз просто го повторих. - Ние сме техни гости, приятелче.
        Итън присви очи.
        - Засега.
        Наклоних глава настрани при този отговор. Не трябваше да съм гений, за да се досетя, че това е предупреждение. Ала в момента имах друг приоритет. Кити.
        - Не тръгвай след мен.
        - Деймън…
        - Казвам го сериозно, Итън. Ако някой тръгне след мен, няма да съм така добронамерен, както сега.
        Старейшината се подсмихна.
        - Нима тя е толкова ценна?
        По гърба ми премина студен вятър. Без подкрепата на общността щях да бъда напълно сам, нямаше да ме приемат в нито една от колониите. Новината щеше да се разпространи бързо, Итън щеше да се погрижи за това. Но не се поколебах нито за миг.
        - Да - заявих. - Тя е по-ценна от всичко.
        Итън си пое рязко дъх.
        - Нямаш повече работа тук.
        - Така да бъде.
        Завъртях се и поех тичешком през дърветата към дома си. В съзнанието ми цареше хаос. Нямах план. Просто знаех, че ми трябват някои неща. Например пари. И кола. Не можех да тичам пеша през целия път до Маунт Уедър. Връщането вкъщи щеше да е трудно, тъй като щях да се сблъскам с Доусън и Ди. Бях убеден, че ще опитат да ме спрат.
        Нека само опитат.
        Но докато се изкачвах по скалистия хълм и набирах скорост, думите на Итън отекнаха в главата ми. Вие двамата сами си навлякохте тези беди. Така ли беше? Отговорът бе точно под носа ми. И двамата с Доусън поставихме момичетата в опасност просто защото проявихме интерес към тях. Не очаквахме, че те ще пострадат, нито че лечението ще ги превърне в нещо особено, в нещо различно както от хора, така и от луксианци. Но и двамата бяхме наясно с рисковете.
        Особено аз.
        Точно затова отблъснах Кейти в началото, вложих особено старание да я задържа далеч от Ди и мен. Отчасти заради случилото се с Доусън, но и защото опасностите бяха многобройни. И все пак замъкнах Кити в моя свят. Държах я за ръка и я съпроводих дотук. И ето какво спечели тя от всичко това.
        Не трябваше да става така.
        Трябваше аз да бъда пленен в Маунт Уедър. Не Кити. В никакъв случай.
        Изругах тихо и забелязах осветен от луната къс земя, секунди преди да изляза от гората. Забавих крачка.
        Отправих поглед към къщата на Кити и усетих свиване в гърдите.
        Къщата бе тъмна и тиха, както в годините, преди Кити да се нанесе. Никакъв живот - просто мрачна и празна обвивка на дом.
        Спрях пред колата на майка й, въздъхнах, но това не облекчи болката в гърдите ми. Знаех, че съм незабележим в мрака. А ако хората от министерството на отбраната или Дедал ме търсеха, нямаше да се съпротивлявам. Щях да ги оставя да ме отведат, това само би направило нещата по-лесни.
        Ако затворех очи, можех да видя как Кити излиза през прага с онази смешна тениска с надпис МОЯТ БЛОГ Е по-ДОБЪР ОТ ТВОЯ. С онези панталонки. С онези крака…
        Боже, държах се като пълен задник с нея, но тя не се отдръпна от мен. Нито за миг.
        В моята къща светна лампа. След секунда предната врата се отвори и Доусън застана на прага. Вятърът донесе тихата му ругатня.
        Трябваше да призная, че Доусън изглеждаше хилядократно по-добре от предишния път, когато го видях. Тъмните сенки под очите му почти бяха изчезнали. Беше си върнал част от теглото. Отново бе почти невъзможно човек да ни различи, като изключим факта, че той имаше по-дълга и по-рошава коса. Изглеждаше като милион долара. Нали си бе върнал Бетани.
        Знаех, че това е злобно, но не ми пукаше.
        В мига, в който стъпалата ми докоснаха стълбите, от мен изригна шокова вълна. Тя разби цимента и разтърси дъските.
        Лицето на Доусън побеля и той отстъпи крачка назад.
        Заля ме злобно чувство на задоволство.
        - Не ме ли очакваше толкова скоро?
        - Деймън. - Доусън допря гръб на вратата. - Знам, че си ядосан.
        От мен изригна нова вълна енергия и удари тавана на покрива. Дървото проскърца. Горе се появи цепнатина. Зрението ми се замъгли, докато Изворът се разпростираше из мен. Целият свят стана бял.
        - Представа си нямаш, брат ми.
        - Искахме да си в безопасност, докато решим какво да правим… Как да спасим Кити. Това е всичко.
        Поех си дълбоко дъх и се приближих към Доусън, заставайки очи в очи с него.
        - Нима сметнахте, че да ме заключите в колиба на територията на общността ще е най-доброто решение?
        - Ние…
        - Нима сметнахте, че това ще ме спре? - От мен се изстреля сила, тя се стовари върху вратата зад Доусън, откъсна я от пантите и я запрати в къщата. - Ще изгоря света, за да я спася.
        Втора глава
        Кейти
        Надигнах се от пода, подгизнала и измръзнала до кости. Нямах представа колко време е минало, откакто разпръснаха първата доза оникс и струята ледена вода ме събори по гръб.
        В началото не възнамерявах да се предам и да ги оставя да правят с мен каквото си искат. Струваше си да изтърпя болката, дори и само за да не ги улеснявам. След като отмиха оникса от тялото ми и можех отново да се движа, се затичах към вратата. Усилията ми отново останаха безплодни. За четвърти път ме засипаха с оникс, а после ме заляха с ледена вода. Не можех да понеса повече болката.
        Бях напълно прекършена.
        Когато успях отново да се изправя на крака, пристъпих бавно към масата. Бях почти сигурна, че повърхността й е покрита с много тънък слой диамант. Парите, които бяха похарчили, за да оборудват това помещение с диамант, да не говорим за останалата част от сградата, сигурно бяха колосални. Това обясняваше защо страната ни имаше толкова дългове. Може би сега не беше моментът да мисля точно за това, но ониксът бе прерязал мозъка ми.
        Сержант Дашър дойде и си тръгна. Замениха го мъже с военни униформи. Барети скриваха по-голямата част от лицата им, но доколкото можех да видя, не изглеждаха много по-стари от мен. Може би малко над двайсет.
        В момента двама от тях се намираха в стаята, на бедрата им висяха пистолети. Бях донякъде изненадана, че още не са ме обсипали с приспивателни стрелички, но, изглежда, ониксът им осигуряваше нужния ефект. Единият с тъмнозелената барета стоеше до контролното табло и ме наблюдаваше. Едната си ръка държеше върху пистолета, а другата - до бутона на болката. Вторият мъж пазеше вратата, лицето му бе скрито зад сиво-кафява барета.
        Поставих ръце на масата. През влажните кичури на подгизналата ми коса, пръстите ми изглеждаха прекалено бледи. Беше ми студено и треперех толкова силно, че се чудех дали имам треска.
        - Аз… приключих - изхриптях.
        Лицето на Сиво-кафявата барета потрепна.
        Опитах се да се повдигна на масата, тъй като знаех, че ако не седна веднага, ще падна, но заради силното треперене на мускулите си залитнах настрани. За момент стаята се завъртя. Може би последствията от мъченията щяха да се окажат трайни. Почти се засмях. С какво щях да помогна на Дедал, ако ме бяха увредили безвъзвратно?
        Доктор Рот бе останал в помещението през цялото време, седеше в ъгъла и наблюдаваше случващото се с изморен вид. Стана с апарата за кръвно в едната си ръка.
        - Помогнете й да седне на масата.
        Сиво-кафявата барета се приближи към мен, от стиснатата му челюст струеше решителност. Отстъпих назад в жалък опит да се отдалеча от него. Сърцето ми заби нереално бързо. Не исках Баретата да ме докосва. Не исках никой от тях да ме докосва.
        Направих още една крачка назад с треперещи крака и тогава мускулите ми просто изключиха. Проснах се на пода, но тялото ми бе толкова сковано, че почти не усетих болка.
        Сиво-кафявата барета сведе поглед към мен и от високата си позиция успях да видя лицето му. Имаше поразителни сини очи и макар да изглеждаше така, сякаш е извършвал тази процедура безброй пъти, в погледа му се долавяше състрадание.
        Без да каже и дума, той се наведе и ме сграбчи. Миришеше на свеж препарат за пране, точно същият, който ползваше и мама. Очите ми се напълниха със сълзи. Преди да се опитам да го спра, което и бездруго щеше да е безсмислено, той ме стовари на масата. Когато се отдръпна, аз стиснах здраво ръбовете. Чувствах, че и преди съм била тук.
        И действително беше така.
        Дадоха ми чаша вода и аз я приех. Докторът въздъхна шумно.
        - Приключи ли вече с упорстването?
        Оставих хартиената чаша на масата и се опитах да раздвижа подутия си език.
        - Не искам да съм тук.
        - Разбира се, че не искаш. - Той вмъкна кръглия метален елемент под блузата ми, както направи и преди. - Никой в тази стая, че дори и в цялата сграда, не го очаква от теб. Ако обаче упорстваш, без въобще да знаеш кои сме, само ще си навлечеш проблеми. Сега вдишай дълбоко.
        Вдишах, но въздухът заседна. Очертанията на белите шкафчета в другия край на стаята се размазаха. Нямаше да заплача.
        Докторът продължи с действията си, провери дишането и кръвното ми налягане и проговори отново:
        - Кейти… мога ли да те наричам Кейти?
        От устните ми излезе кратък дрезгав смях. Каква учтивост.
        - Разбира се.
        Той се усмихна, остави апарата на масата, отстъпи назад и скръсти ръце.
        - Трябва да ти направя цялостен преглед, Кейти. Обещавам, че няма да боли. Ще е точно като всеки друг преглед, който са ти правили преди.
        У мен се надигна страх. Кръстосах ръце и потреперих.
        - Не искам.
        - Можем да го отложим за известно време, но трябва да го направим. - Той се обърна, отиде до шкафчетата и извади оттам тъмнокафяво одеяло. Върна се до масата и го постави върху свитите ми рамене. - След като си възвърнеш силите, ще те преместим в квартирата ти. Там ще можеш да се измиеш и да си облечеш чисти дрехи. Освен това ще има и телевизор, така че ще можеш да гледаш или просто да си почиваш. Вече е доста късно, а утре ти предстои важен ден.
        Треперейки, придърпах още по-близо одеялото. Говореше така, сякаш бях в хотел.
        - Предстои ми важен ден?
        Той кимна.
        - Трябва да ти покажем някои неща. Надявам се тогава да разбереш какво точно представлява Дедал.
        Борех се с желанието да се засмея отново.
        - Знам какво представлявате. Знам какво…
        - Знаеш само това, което са ти казали - прекъсна ме доктора. - И това, което знаеш, е само наполовина вярно. - Той наклони глава настрани. - Знам, че мислиш за Доусън и Бетани. Но не си наясно с цялата история около тях.
        Присвих очи, а тялото ми се затопли от гняв в отговор на думите му. Как смееше да обвинява Доусън и Бетани за това, което Дедал им причини?
        - Знам достатъчно.
        Доктор Рот погледна към Зелената барета до контролното табло и кимна. Зелената барета бързо напусна стаята и ме остави с доктора и Сиво-кафявата барета.
        - Кейти…
        - Знам, че сте ги измъчвали - изстрелях аз. Гневът ми нарастваше с всяка секунда. - Знам, че сте водели там хора и сте карали Доусън да ги лекува насила. И когато той не е успявал, хората са умирали. Знам, че сте ги държали далеч един от друг и сте използвали Бет, за да накарате Доусън да ви се подчинява. Вие сте не просто зли, вие сте чудовища.
        - Не знаеш цялата история - повтори той с равен глас, незасегнат от обвиненията ми. Погледна към Сиво-кафявата барета. - Арчър, беше ли тук, когато доведохме Бетани и Доусън.
        Обърнах се към Арчър и той кимна.
        - Когато докараха субектите, и двата бяха разбираемо враждебни. Но след като женската премина през процеса на мутацията, стана още по-агресивна. Позволиха им да останат заедно, докато не възникнаха притеснения за безопасността им. Затова ги разделиха и след време ги преместиха в различни бази.
        Поклатих глава и се притиснах към одеялото. Искаше ми се да закрещя с цяло гърло.
        - Не съм глупава.
        - Не съм и помислял, че си - отговори докторът. - Хибридите са известни с това, че са неуравновесени, дори и тези, които са преминали успешно процеса на мутация. Бет беше и е нестабилна.
        В стомаха ми се оформиха възли. С лекота си спомних колко странна беше Бет в къщата на Вон. Когато я намерихме в Маунт Уедър, вече изглеждаше спокойна, но невинаги беше такава. Дали Доусън и другите бяха в опасност? Можех ли въобще да вярвам на думите на тези хора?
        - Ето затова трябва да ти направя цялостен преглед, Кейти.
        Погледнах доктора.
        - Искате да кажете, че съм нестабилна?
        Той не отговори веднага. Почувствах се така, сякаш масата се бе сринала под мен.
        - Има такава вероятност - каза той. - Дори и при успешните мутации се забелязват проблеми със стабилността, които настъпват, след като хибридът използва Извора.
        Стисках одеялото, докато бавно възвръщах усещането за тялото си. Заповядах на сърцето си да се успокои. Не помогна.
        - Не ви вярвам. Не вярвам на нито една ваша дума. Доусън беше…
        - Доусън беше тежък случай - прекъсна ме той. - И ти ще го разбереш с времето. Това, което стана с Доусън, не беше умишлено. Той щеше да бъде освободен, но трябваше първо да бъдем сигурни, че ще успее да привикне към живота във външния свят. А Бет…
        - Просто млъкни - озъбих се аз и се изненадах от собствения си глас. - Не ми се слушат още лъжи.
        - Нямате представа, госпожице Шуорц, колко са опасни луксианците и каква заплаха представляват хората, у които са предизвикали мутация.
        - Луксианците не са опасни! И хибридите също не биха били опасни, ако ги оставите намира! Нищо не сме ви направили. И нямаше да ви направим. Не правехме нищо, преди вие да…
        - Знаете ли как са дошли луксианците на Земята? - попита той.
        - Да. - Кокалчетата ме сърбяха. - Арумианците са унищожили планетата им.
        - Знаете ли защо е била унищожена планетата им? Или какъв е произходът на арумианците?
        - Имало е война. Арумианците искали да вземат способностите им и да ги избият. - Бях напълно запозната с началните уроци по извънземна история. Арумианците бяха пълната противоположност на луксианците, представляваха по-скоро мрак, отколкото светлина, и се хранеха с луксианци. - А вие си сътрудничите с тези чудовища.
        Доктор Рот поклати глава.
        - Подобно на всяка велика война, арумианците и луксианците водели битки в продължение на толкова много време, че се съмнявам някоя от страните действително да е помнела защо е започнал конфликтът.
        - Да не искате да кажете, че двете раси са галактическа версия на враждуващите по ивицата Газа?
        Арчър изпръхтя при тези думи.
        - Дори не знам защо говорим за това - казах аз и внезапно се почувствах толкова уморена, че не можех да разсъждавам логично. - Нищо няма значение.
        - Има значение - отвърна докторът. - Показва ти колко малко знаеш за случващото се.
        - Е, предполагам, че ще ме образовате.
        Той се усмихна, а на мен ми се прииска да залича снизходителното изражение от лицето му. За жалост, за целта трябваше да пусна одеялото и събера в себе си достатъчно енергия.
        - В разцвета си луксианците били най-силната и най-интелигентната форма на живот в цялата вселена. Както става с всички други видове, еволюцията реагирала на това и в отговор създала естествен хищник - арумианците.
        Взрях се в мъжа.
        - Какво искате да кажете?
        Той отвърна на погледа ми.
        - Луксианците не били жертви в онази война. Именно те я предизвикали.
        Деймън
        - Как се измъкна? - попита Доусън.
        Цялата ми воля бе вложена в това да се въздържа да го фрасна в лицето. Бях се успокоил достатъчно и вече беше малко вероятно да изкъртя къщата от основите й. Малко вероятно, но не и невъзможно.
        - По-добре попитай колко надвих, за да се добера дотук. - Напрегнах се и зачаках. Доусън препречи прага. - Въобще не се опитвай да ме спреш, братко. Ясно ти е, че няма да успееш.
        Той издържа на погледа ми за момент, после изруга и се отдръпна. Вмъкнах се край него и погледнах към стълбището.
        - Ди спи - каза той и прокара ръка през косата си. - Деймън…
        - Къде е Бет?
        - Тук - долетя тих глас от трапезарията.
        Обърнах се и момичето сякаш оформи тялото си от сенки и пушек. Бях забравил колко е дребничка. Фина и деликатна, с гъста кестенява коса и остра, волева брадичка. Беше по-бледа, отколкото я помнех.
        - Здрасти. - Не бях ядосан на нея. Обърнах се отново към брат си. - Смяташ ли, че е разумно да я държиш тук?
        Той застана до нея и постави ръка на рамото й.
        - Възнамерявахме да заминем. Матю щеше да ни уреди местенце в Пенсилвания, до Саут Маунтин.
        Кимнах. В онази планина имаше прилични количества кварцит, а не бях чувал за луксианска общност в района.
        - Но не искахме да заминем веднага добави бързо Бет. Очите й кръжаха из стаята, без да се спират на нещо конкретно. Носеше тениска на Доусън и чифт панталони на Ди. Бет преглътна. - Не беше редно. Някой трябва да остане тук с Ди.
        - Но тук не е безопасно за вас - изтъкнах аз. - Матю може да остане с Ди.
        - Добре сме. - Доусън изви глава, целуна нежно Бет по челото и впи очи в мен със сериозно изражение. - Не е трябвало да напускаш колонията. Оставихме те там за твое добро. Ако полицията те види или…
        - Полицията няма да ме види. - Притеснението беше основателно. Тъй като двамата с Кити ни смятаха за изчезнали или избягали от къщи, появата ми щеше да повдигне доста въпроси. - И майката на Кити няма да ме види.
        Не изглеждаше убеден.
        - Не те ли безпокои министерството на отбраната?
        Не казах нищо.
        Той поклати глава.
        - По дяволите.
        До него Бет прехвърли тежестта на крехкото си тяло на другия крак.
        - Отиваш да я спасиш, нали?
        - Отива друг път! - просъска брат ми и понеже не казах нищо, той избълва толкова много псувни наведнъж, че направо бях впечатлен. - По дяволите, Деймън, аз най-добре знам какво изживяваш, но това, което си намислил, е истинско безумие. И сериозно, как се измъкна от колибата?
        Пристъпих напред, почти се отърках в рамото му и се отправих към кухнята. Беше ми странно да съм отново тук. Всичко си беше същото - сивите гранитни плотове, белите кухненски уреди, отвратителните битови украшения, които Ди беше наредила по стените, тежката дъбова маса.
        Взрях се в масата. Подобно на мираж, Кити се появи, седнала на ръба. През гърдите ми премина силна болка. Господи, как ми липсваше. Нямах представа какво се случва с нея и това ме убиваше.
        Но всъщност можех да предположа какво й правят. Знаех достатъчно за това, което бяха причинили на Доусън и Бет, и направо ми се повдигаше.
        - Деймън?
        Доусън ме беше последвал. Извърнах очи от масата и казах:
        - Няма нужда да водим този разговор и не съм в настроение да изтъквам очевидното. Знаеш какво ще направя. Затова ме остави в колонията.
        - Дори не разбирам как си се измъкнал. Колибата беше пълна с оникс.
        Всяка колония имаше колиби, предназначени да задържат опасни луксианци, в случай че старейшините не искат да ги предадат на полицията.
        - Ако има желание, има и начин - усмихнах се аз и присвих очи.
        - Деймън…
        - Дойдох да взема няколко неща и после изчезвам. - Отворих хладилника и взех бутилка вода. Завъртях се и се обърнах към него. Бяхме еднакви на ръст, затова застанахме очи в очи. - Говоря сериозно. Не ме предизвиквай.
        Той потръпна, но впери зелените си очи в моите.
        - И по никакъв начин не мога да променя решението ти?
        - Не можеш.
        Той отстъпи назад и потърка брадичката си. Бет седна на стола зад него и отпусна ръце в скута си. Погледът й се стрелкаше навсякъде, освен към нас.
        Доусън се подпря на плота.
        - Искаш ли да се обзаложим?
        Бет рязко подскочи и аз се изсмях.
        - Ще ми се да видя как опитваш, малки братко.
        - „Малки братко“ - повтори подигравателно той, но на устните му се появи лека усмивка. На лицето на Бет се изписа облекчение. - С колко секунди?
        - Достатъчно - заявих аз и хвърлих бутилката за вода в кофата за боклук.
        След няколко мига мълчание той каза.
        - Ще ти помогна.
        - Не, по дяволите. - Скръстих ръце. - Не искам помощта ти. Не искам никой от вас да взема участие в това.
        На лицето му се изписа увереност.
        - Глупости. Ти ни помогна. Прекалено е опасно да опитваш сам. Щом смяташ да се инатиш и да пренебрегваш факта, че доскоро ме държеше на каишка, аз пък няма да те пусна да отидеш сам.
        - Съжалявам, че ти попречих да действаш. Сега, след като знам точно какво е чувството, бих ти помогнал да опустошиш проклетото място още в нощта, в която се върна вкъщи. Но няма да ти позволя да ми помогнеш. Виж какво стана, когато тръгнахме заедно. Не мога да се тревожа и за вас. Предпочитам ти и Ди да останете възможно най-далеч от всичко това.
        - Но…
        - Нямам намерение да споря. - Опрях ръце на раменете му и ги стиснах. - Знам, че искаш да ми помогнеш. Оценявам го. Но ако наистина искаш да ми помогнеш, просто не се опитвай да ме спреш.
        Доусън затвори очи, гърдите му се надигнаха и на лицето му се изписа болка.
        - Не е редно да ти позволя да отидеш сам. Ти не би ми позволил.
        - Знам. Но аз ще се справя. Винаги се справям. - Наведох се и опрях чело в неговото. Обгърнах лицето му с длани и промълвих тихо: - Ти тъкмо си върна Бет и не е редно точно сега да отпрашиш с мен. Тя има нужда от теб. Ти имаш нужда от нея. А аз имам нужда…
        - ТИ имаш нужда от Кейти. - Той отвори очи. И за първи път от Маунт Уедър насам в погледа му се четеше разбиране. - Осъзнавам го.
        - И тя има нужда от теб - прошепна Бет.
        Доусън и аз се отдръпнахме един от друг. Той се обърна към нея. Тя още седеше до масата, ръцете й се отваряха и затваряха в скута й с бързи повтарящи се движения.
        - Какво каза, миличка? - попита той.
        - Кити има нужда от него. - Миглите й се вдигнаха и макар погледът й да беше насочен към нас, тя сякаш не ни виждаше. - Първо ще й кажат разни неща. Ще се опитат да я излъжат. Но това, което ще й причинят…
        Сякаш целият кислород бе изсмукан от кухнята.
        Доусън веднага се озова до нея и коленичи до стола, така че очите им да са на едно ниво. Той взе дланта й в своята и нежно я докосна с устни.
        - Всичко е наред. Бет.
        Погледът й следеше движенията му почти маниакално, но в очите й се появи странен блясък, сякаш съзнанието й се отдръпваше все повече и повече. Косъмчетата на врата ми настръхнаха и аз пристъпих напред.
        - Тя няма да е в Маунт Уедър - каза Бет, а празният й поглед се понесе над рамото на Доусън. - Ще я отведат далеч и ще я принудят да върши едни неща.
        - Какви неща?
        Думите изскочиха от устата ми, преди да мога да ги спра.
        Доусън ме стрелна с поглед, но аз не му обърнах внимание.
        - Няма нужда да говориш за това, миличка. Нали?
        За известно време тя не промълви нито дума.
        - Когато го видях с вас, се досетих. Но всички изглеждахте така, сякаш и вие се досещахте. Той не носи нищо добро. И той беше там, с мен.
        Ръцете ми се свиха в юмруци, когато си спомних реакцията на Бет, щом го видя. Но ние я накарахме да замълчи.
        - Блейк?
        Тя кимна бавно.
        - Всички те са лоши. Макар да не искат да бъдат такива. - Очите й се плъзнаха към Доусън и тя прошепна: - Аз не искам да бъда такава.
        - О, миличка, ти не си лоша. - Той постави ръка на бузата й. - Изобщо не си лоша.
        Долната й устна потрепери.
        - Извърших ужасни неща. Нямаш представа. Аз уби…
        - Няма значение. - Той се отпусна на колене. - Изобщо няма значение.
        През нея премина трепет и тя погледна нагоре, прикова очи в моите.
        - Не им позволявай да направят това на Кейти. Те ще я променят.
        Не можех да помръдна, нито да дишам.
        Лицето й помръкна.
        - Те ме промениха. Виждам лицата им - всичките. Не мога да им избягам, независимо какво правя. Те са вътре в мен.
        Милостиви боже…
        - Погледни ме, Бет. - Доусън обърна лицето й към своето. - Ти си тук, с мен. Вече не си там. Разбираш, нали? Гледай към мен. В теб няма нищо.
        Тя поклати глава.
        - Не. Не разбираш. Не…
        Отдръпнах се и оставих брат ми да се справи с положението. Той й говореше с тих, успокояваш глас, но тя просто замълча, впери поглед напред и започна да клати бавно главата си наляво-надясно с ококорени очи и разтворени устни. Не мигваше, сякаш въобще не чувстваше, че някой от нас е в стаята.
        „Няма никой вкъщи“, осъзнах аз.
        Докато Доусън се опитваше да я успокои, ужас - истински ужас - обгърна тялото ми. Болката от израза на очите на брат ми, докато той отмяташе косите на Бет от бледото й лице, ме разяждаше. В този момент той изглеждаше така, сякаш би дал всичко на този свят, за да размени мястото си с нейното.
        Подпрях се на плота, неспособен да отместя поглед.
        Представях си как правя същото. Но не Бет щях да държа в обятията си и не Бет щях да привиквам към реалността. А Кити.

* * *
        Влязох в спалнята си само за да си облека чисти дрехи. Да се намирам в тази стая беше блаженство, но и мъчение. Неясно защо тук се чувствах по-близо до Кити. Може би заради всичко, което бяхме споделили в леглото ми, както и заради моментите преди това. Точно това ме разкъсваше - тя не беше в обятията ми и не беше в безопасност.
        Не знаех дали някога въобще ще бъде отново в безопасност.
        Когато навлякох чистата блуза през главата си, усетих присъствието на сестра си, макар да не беше проговорила. Издишах тихо, обърнах се и я видях пред прага на стаята, облечена с розовата пижама, която й бях подарил миналата Коледа.
        Изглеждаше толкова зле, колкото се чувствах аз.
        - Деймън…
        - Ако смяташ да ми държиш лекция, че трябва да почакам и да обмисля положението, можеш да си я спестиш. - Седнах на леглото и прокарах ръка през косата си. - Няма да промениш решението ми.
        - Знам какво е решението ти и не те виня. - Тя пристъпи в стаята внимателно. - Но никой не би искал да пострадаш… или по-лошо.
        - По-лошото е това, което се случва с Кити в този момент. Тя ти е приятелка. Или поне беше. Как можеш да чакаш и да бездействаш, когато знаеш какво й причиняват?
        Тя потръпна, а очите й заблестяха като изумруди на слабата светлина.
        - Не си справедлив - прошепна.
        Може би не бях. В друг момент щях да се почувствам гадно заради този удар под кръста, но сега просто не можех да изпитам съчувствие към нея.
        - Не можем да те изгубим - каза тя след няколко мига неловко мълчание. - Трябва да разбереш, че направихме каквото можехме, защото те обичаме.
        - Но аз обичам нея - заявих без капка колебание.
        Очите й се разшириха, сигурно защото за първи път ме чуваше да го казвам на глас. Ще ми се да го бях казвал по-често, особено на Кити. Винаги се случват подобни глупости. Когато си задълбал в нещо, никога не намираш точните думи или действия. Чак впоследствие, когато е твърде късно, разбираш какво е трябвало да кажеш или да направиш.
        Не можеше да е твърде късно. Фактът, че все още бях жив, бе доказателство за това.
        Очите на сестра ми се напълниха със сълзи и тя промълви.
        - Тя също те обича.
        Огънят в гърдите ми се разпростря и достигна до гърлото ми.
        - Винаги съм знаела, че те харесва. Още преди да го признае пред себе си.
        Усмихнах се леко.
        - Аз също.
        Ди започна да върти косата си с пръсти.
        - Знаех, че ще е… че ще е идеална за теб. Никога нямаше да търпи глупостите ти. - Ди въздъхна. - Знам, че с Кити не бяхме в добри отношения заради… Адам, но аз също я обичах.
        Не можех да продължа този разговор - седяхме и си приказвахме за нея, сякаш бяхме на погребение или на помен. Това беше прекалено.
        Тя си пое дъх - сигурен знак, че ще излее чувствата си.
        - Ще ми се да не бях толкова сурова с нея. Искам да кажа… тя несъмнено трябваше да ми се довери, но и аз можех да й простя, преди да… Е, знаеш какво имам предвид. Щеше да е по-добре за всички. Ненавиждам мисълта, че може никога повече да не… - Тя спря по средата на изречението, но аз знаех накъде бие. Можеше никога повече да не види Кити. - Както и да е, преди бала я попитах дали се притеснява от повторно връщане в Маунт Уедър.
        Гърдите ми се стегнаха, сякаш някой ме бе притиснал в меча прегръдка.
        - Какво ти отговори?
        Ди пусна косите си.
        - Каза, че е уплашена, но, Деймън, тя изглеждаше толкова смела! Дори се засмя и аз й казах… - Ди се взря в ръцете си и на лицето й се изписа болка. - Казах й да бъде внимателна и да се грижи за теб и Доусън. И, нали разбираш, тя направи точно това.
        Божичко.
        Потърках гърдите си с длан. Там сякаш имаше дупка с големина на юмрук.
        - Но преди да я попитам за това, тя се опита да поговори с мен за Адам, а аз я отрязах. Непрекъснато се опитваше да ми се извини, а аз я отблъсвах. Сигурно ме мрази…
        - Не е така. - Впих поглед в Ди. - Не те мрази. Тя разбираше. Знаеше, че се нуждаеш от време и искаше…
        Изправих се. Внезапно ми се прииска да изляза от тази стая и от тази къща и да поема по пътя.
        - Все още не е късно - каза тихо тя, произнесе го почти като молитва. Това беше дяволски болезнено. - Не е късно.
        През мен премина гняв и едва се удържах да не избухна. Бяха пропилели толкова много време, докато ме държаха заключен в онази колиба. Поех дълбоко няколко глътки въздух и зададох въпроса, чийто отговор може би не исках да знам.
        - Виждала ли си майка й?
        Долната й устна потрепери.
        - Да.
        Улових погледа й и задържах очите си върху нейните.
        - Разкажи ми.
        Съдейки по изражението й, нямаше никакво желание да го направи.
        - Полицията беше в къщата й през целия ден след… след като се върнахме. Говорих с тях, после и с майка й. Полицаите смятаха, че двамата сте избягали заедно. Или поне така казаха на майка й. Струва ми се, че един от тях беше имплант. Бе прекалено категоричен.
        - Разбира се - промърморих.
        - Но майка й не вярва. Тя познава Кейти. А междувременно Доусън много-много не се показва навън, заради Бет и така нататък. Би изглеждало прекалено подозрително за всеки с две мозъчни клетки. - Тя се пльосна на леглото с ръце в скута. - Беше наистина трудно. Майка й беше толкова разстроена. Знам, че си мисли най-лошото, особено след „изчезванията“ на Уил и Кариса - каза Ди и направи с ръце знак за кавички. - Наистина е в тежко положение.
        Вина избухна в мен, подобно на граната, и разби вътрешностите ми на парчета. Майката на Кити не заслужаваше това - да се притеснява за дъщеря си, да няма вест от нея, да се страхува от най-лошото.
        - Деймън? Не ни оставяй. Ще намерим начин да си я върнем, но, моля те, не ни оставяй. Моля те.
        Взрях се в нея в мрака. Не възнамерявах да й давам обещание, което нямаше да изпълня. И тя го съзнаваше.
        - Трябва да вървя. Знаеш, че трябва да я освободя.
        Долната й устна отново потръпна.
        - Ами ако не успееш? Ако и теб те затворят там?
        - В такъв случай поне ще бъда до нея. Искам да съм до нея. - Приближих се към сестра си и сложих длани на лицето й. По тях се затъркаляха сълзи, които достигнаха до пръстите ми. Болеше ме да я гледам разплакана, но от случващото се с Кити ме болеше още повече. - Не се тревожи, Ди. Все пак става дума за мен. Знаеш дяволски добре, че мога да се измъкна от всичко. И знаеш, че ще успея да я измъкна оттам.
        И нищо на този свят нямаше да ме спре.
        Трета глава
        Кейти
        Бях ужасно замаяна и направо се изненадах, че успях да направя нещо елементарно - да си облека чисти дрехи. Черно долнище на анцуг и сива памучна тениска. Дрехите ми пасваха притеснително добре, включително и бельото.
        Сякаш ме бяха очаквали.
        Сякаш бяха ровили из шкафа ми за бельо и бяха проверили размера ми.
        Идеше ми да повърна.
        Вместо да се терзая с тези мисли, което най-вероятно щеше да доведе до ново избухване от моя страна и ново заливане с оникс и вода, се съсредоточих върху килията си. О, извинете, квартирата си, както я беше нарекъл доктор Рот.
        Беше с размера на хотелска стая, около трийсет квадратни метра. Подовете бяха покрити с керамична настилка, от която босите ми стъпала замръзнаха. Нямах представа къде са обувките ми. До стената беше опряно двойно легло, а до него - малко нощно шкафче. На крачка от тях бяха поставени гардероб и телевизор. Таванът беше обсипан с ужасяващите черни точки на болката, но поне нямаше маркучи за вода.
        А срещу леглото имаше врата.
        Пристъпих към нея, докоснах бравата с върховете на пръстите си и притиснах внимателно вратата, като наполовина очаквах върху главата ми да се стовари оникс.
        Не се случи.
        Оказа се, че това е малка баня с друга врата в единия край. Тя беше заключена.
        Завъртях се и се върнах в спалнята.
        Пътуването към килията ми не беше особено живописно. Тръгнахме от помещението, в което се събудих, и стигнахме до един асансьор - той ме докара точно срещу стаята, в която се намирах в момента. Дори не успях да огледам коридора и да проверя колко други такива стаи има в него.
        Предполагах, че са доста.
        Без да знам колко е часът и дали въобще е ден или нощ, се довлачих до леглото и дръпнах кафявото одеяло. Седнах и опрях гръб на стената, свивайки крака срещу гърдите си. Загърнах се до брадичката с одеялото и останах с лице към вратата.
        Бях уморена - изтощена до краен предел. Очите ми тежаха и тялото ме болеше от усилието да остане в седнало положение. Ала мисълта да заспя тук ме плашеше до смърт. Ами ако някой влезеше в стаята, докато спя? Това си беше сериозно притеснение. Вратата се заключваше отвън, тоест бях напълно зависима от техните прищевки.
        За да задремя, се съсредоточих върху хилядите въпроси, набъбващи в съзнанието ми. Доктор Рот беше заявил потайно, че луксианците са виновни за войната, започнала преди безброй години. Дори и така да беше, имаше ли значение? Според мен - не. Младото поколение луксианци въобще не се интересуваше от плановете на предците си. Дори не разбирам защо докторът въобще повдигна тази тема. За да ми покаже колко много не знам? Или имаше и друга цел? Ами думите му за Бетани? Действително ли беше опасна?
        Поклатих глава. Дори и луксианците да бяха започнали война преди стотици, ако не и хиляди, години, това не значеше, че са зли. А ако Бетани беше опасна, това сигурно имаше нещо общо с онова, което й бяха причинили. Нямаше да им позволя да ме оплетат в лъжите си, но трябваше да призная, че думите им ме смутиха.
        Мозъкът ми блуждаеше над още въпроси. Колко дълго смятаха да ме държат тук? Ами училището? Мама? Спомних си за Кариса. И нея ли бяха отвели на подобно място? Все още не знаех как беше мутирала тя, нито защо. Люк, смехотворно интелигентният и дори малко плашещ тийнейджър хибрид, който ни бе помогнал да проникнем в Маунт Уедър, ме бе предупредил, че може никога да не разбера какво е станало с Кариса. Не можех да се примиря с това. Трябваше да разбера защо тя се озова в стаята ми и се самоунищожи. А ако съдбата ми приключеше като нейната или като тази на безбройните други хибриди, заловени от министерството, какво щеше да стане с мама?
        Тъй като нямах отговор на нито един от тези въпроси, аз отпуснах съзнанието си и мислите ми се понесоха към това, от което отчаяно се опитвах да ги отдалеча.
        Деймън.
        Затворих очи и издишах. Дори не трябваше да се съсредоточа, за да си го представя. Лицето му изникна с лекота.
        Широките му скули, плътните му, изразителни устни и очите му - тези красиви зелени очи, подобни на шлифовани изумруди, неестествено ярки. Знаех, че спомените ми бледнеят в сравнение с реалното му изящество. Излъчваше онова мъжествено обаяние, което никога преди не бях виждала, за което бях чела само в книгите.
        Божичко, книгите вече ми липсваха.
        В истинската си форма. Деймън бе изключителен. Всички луксианци бяха поразително красиви - направени от чиста светлина, те представляваха хипнотизираща гледка, като стоящи до теб звезди.
        Понякога Деймън Блек бе наежен като разгневен таралеж, но под цялата тази броня, беше мил, благороден и невероятно безкористен. Беше посветил по-голямата част от живота си на това да се грижи за безопасността на семейството си и на вида си, беше се изправял срещу безброй опасности, без да мисли за себе си. Бях напълно запленена от него. Но невинаги беше така.
        Не успях да сдържа сълзата си и тя се плъзна по бузата ми.
        Подпрях брадичка на коленете си и примигнах с влажни очи. Молех се той да е добре или поне толкова добре, колкото можеше да бъде. Надявах се Матю, Доусън и Андрю да го държат под контрол. Да не му позволят да направи това, което би искал - същото, което бих направила и аз, ако бях на негово място.
        Макар да мечтаех и да имах отчаяна нужда от прегръдката му, в никакъв случай не исках той да попада тук.
        Със свито сърце се опитах да мисля за хубави неща - за по-приятни неща - ала спомените не ми стигаха. Имаше голяма вероятност никога повече да не го видя.
        Сълзите бликнаха от стиснатите ми очи.
        Плачът не помагаше с нищо, но не можех да се въздържа, бях толкова смазана от изтощение. Стисках очи и бавно броях минутите, докато възелът сурови емоции най-после отпусна гърлото ми.

* * *
        Разтърсих се и се събудих, сърцето ми туптеше учестено, устата ми бе пресъхнала. Не помнех кога съм заспала, но явно го бях направила. Странно докосване се понесе по кожата ми и аз си поех дълбоко дъх. Бях ли сънувала кошмар? Нямах спомен, но имаше нещо особено. Объркана, отметнах одеялото и разгледах мрачната килия.
        Всеки мускул в тялото ми се напрегна, когато различих по-тъмна, по-плътна сянка в ъгъла до вратата. Косъмчетата по врата ми настръхнаха. Въздухът заседна в дробовете ми, страхът заби ледените си нокти в стомаха ми и ме вцепени.
        Не бях сама.
        Сянката се отдели от стената и бързо се приближи.
        Инстинктивно помислих, че е арумианец, и се протегнах към колието от опал. Твърде късно осъзнах, че вече не разполагам с него.
        - Все още сънуваш кошмари - каза сянката.
        При звука на познатия глас, страхът бе заменен от гняв - толкова могъщ, че усещах вкуса му в гърлото си. Бях скочила на крака, без въобще да го осъзная.
        - Блейк - изстрелях.
        Четвърта глава
        Кейти
        Мозъкът ми изключи и нещо много по-първобитно и агресивно пое контрол. Почувствах се ужасяващо предадена. Метнах ръка и юмрукът ми се удари в нещо, което напомняше на скулата на Блейк. Не беше момичешки удар. Безмерният гняв и стаената омраза, която чувствах към него, се обединиха в този замах.
        Той простена изумено, а по ръката ми премина изгаряща болка.
        - Кейти…
        - Копеле!
        Замахнах отново и кокалчетата ми този път се стовариха върху челюстта му.
        Той отново простена болезнено и се отдръпна от мен.
        - Исусе!
        Подскочих и се протегнах към малката нощна лампа до леглото. Светлината на тавана се включи без предупреждение. Не разбрах как. Щом не можех да използвам способностите си тук, би следвало Блейк също да не може. Внезапният блясък ме изненада и той се възползва от това.
        Подскочи напред и ме принуди да се отдръпна от нощната лампа.
        - Не бих го направил, ако бях на твое място - предупреди той.
        - Гръмни се!
        Замахнах отново към него.
        Той улови ръката ми и я изви. Разтърси ме остра болка и възкликнах изненадано. Завъртя ме, а аз запратих ритник към него. Той пусна ръката ми и на косъм избегна коляното ми.
        - Това е смехотворно - каза и присви лешниковите си очи, в които се прокрадна гняв.
        - Ти ни предаде!
        Той май сви рамене и аз май побеснях отново.
        Хвърлих се към него като нинджа - доста саката нинджа, тъй като той с лекота избегна атаката ми. Ударих левия си крак в леглото и в следващия миг Блейк ме блъсна в гърба. Въздухът изскочи от дробовете ми, залитнах напред, ударих се в леглото и то изтрака в стената.
        Блейк застана на колене на матрака, сграбчи ръката ми и ме завъртя по гръб. Аз шибнах ръцете му и той изруга. Надигнах се и замахнах отново към него.
        - Престани! - смръщи се той и улови китката ми. В следващия момент хвана и другата. Задържа ръцете ми над главата ми и се доближи. Лицето му беше само на сантиметри от моето. Заговори тихо: - Престани, Кейти. Има камери навсякъде. Не можеш да ги видиш, но са тук. В момента ни наблюдават. Защо според теб светна лампата? Не с магия. И те ще напълнят цялата стая с оникс. Не знам за теб, но на мен няма да ми бъде особено приятно.
        Опитах се да го отблъсна и той се измести така, че притисна с колене краката ми и ги заклещи. Паниката бавно запълзя из мен и накара сърцето ми да заблъска. Не харесвах допира на тялото му. Напомняше ми за случаите, когато се промъкваше в стаята ми и спеше до мен в леглото ми. Как ме е наблюдавал, докато спя. Повдигаше ми се. Паниката ми нарасна.
        - Махни се от мен.
        - Не знам. Има шанс да ме удариш отново.
        - Ще го направя!
        Размърдах бедра, но той не се отмести. Сърцето ми биеше толкова учестено, та бях убедена, че ще получа инфаркт.
        Блейк леко ме разтърси.
        - Успокой се. Няма да те нараня, чуваш ли? Довери ми се.
        Отворих широко очи и се изсмях гърлено.
        - Да ти се доверя? Да не си се побъркал?
        - Нямаш особен избор.
        Бронзови коси паднаха върху челото му. Обикновено бяха оформени в артистично разрошена прическа, но, изглежда, днес му бе свършил гелът.
        Исках да го ударя отново и се опитах да се измъкна от хватката му без особен успех.
        - Ще ти потроша лицето!
        - Разбираемо. - Той ме притисна и присви очи. - Знам, че връзката ни не е съвсем безпроблемна…
        - Връзката ни не е никаква! Нямаме връзка! - Дишайки тежко, успях да възпра треперенето на мускулите си. В продължение на някого мига той се взираше в мен с разширени ноздри и застинали устни. Исках да извърна поглед, но това би било признак на слабост и не можех да си го позволя. - Мразя те.
        Беше безсмислено да го казвам, но след като го изрекох, се почувствах по-добре.
        Той потрепери и когато заговори, гласът му напомняше шепот.
        - Не исках да те лъжа, но нямах избор. Каквото и да ти бях казал, щеше да го изпееш на Деймън и на другите луксианци. Не можех да го допусна. И Дедал не можеха да го допуснат. Но не ние сме лошите в случая.
        Поклатих глава втрещена и ядосана до безумие.
        - Разбира се, че сте лошите. Ти ни примами в капан! От самото начало. Всичко водеше към този момент. Ти им помогна. Как можа?
        - Наложи се.
        - Това е животът ми. - Сълзи на гняв изпълниха очите ми, тъй като в момента нямах контрол над съществуването си, донякъде заради Блейк, и едва успявах да не се разкрещя. - Имаше ли въобще нещо вярно? Крис? Наистина ли искаше да го измъкнеш?
        Известно време Блейк не каза нищо.
        - Щяха да пуснат Крис по всяко време. Разказът за това как го държат против волята му беше измислица. Използвах я, за да спечеля съчувствието ви.
        - Кучи син! - изсъсках.
        - Бях изпратен, за да проверя дали мутацията наистина е била трайна. Те не са подозирали за плановете на чичо и на доктор Майлс, но след като са узнали, че мутацията е трайна, са пожелали да научат кой я е предизвикал и колко силно е действието й. Затова се върнах след онази нощ… Нощта, в която с Деймън ме оставихте да избягам.
        Състраданието ни в онази нощ се бе оказало последният пирон в ковчезите ни. Иронията бе направо трагична. Идеше ми да му издера очите.
        Блейк въздъхна хрипливо.
        - Искахме да сме сигурни, че си достатъчно силна за това. Знаеха, че Доусън ще се върне за Бет, но искаха да проверят колко далеч ще стигнеш.
        - За това? - прошепнах аз. - Какво е това?
        - Истината, Кейти. Абсолютната истина.
        - Все едно си способен да кажеш истината. - Извъртях се, опитвайки се да го отблъсна. Той изруга отново, надигна се, без да пуска ръцете ми, и ме издърпа от леглото. Босите ми крака се плъзгаха по пода, докато той ме теглеше към банята. - Какво правиш?
        - Мисля, че трябва да се охладиш - отговори той с решително изражение.
        Опитах да се застопоря, но единственото, което постигнах, беше да издраскам краката си. След като влязохме в банята, аз се наклоних настрани и той се блъсна в мивката. Преди да успея да го нападна отново, ме бутна назад.
        Протегнах безпомощно ръце, спънах се в ръба на душ-кабината и се проснах по дупе вътре. По гърба ми премина силна болка.
        Блейк се изстреля напред, стисна рамото ми с едната си ръка, а другата протегна настрани. След секунда от душа плисна леденостудена вода.
        Потреперих и се опитах да се изправя, но той притисна и другото ми рамо. Стоях приклещена, а ледената вода се изливаше върху мен. Замахах отчаяно с ръце и изцвърчах:
        - Пусни ме веднага!
        - Ще те пусна, когато си готова да ме изслушаш.
        - Думите ти не ме интересуват!
        Подгизналите дрехи прилепнаха за тялото ми. Силната струя притискаше косата към лицето ми. Притесних се, че Блейк се опитва да ме удави, и замахнах към лицето му, но той отблъсна ръцете ми.
        - Чуй ме! - Сграбчи брадичката ми и впи пръсти в челюстта ми. Бях принудена да го гледам в очите. - Обвинявай ме колкото щеш, но наистина ли си въобразяваш, че нямаше да бъдеш тук, ако не ме бе срещнала? Ако е така, значи си напълно побъркана. Съдбата ти бе предопределена в мига, в който Деймън те превърна в мутант. Той те постави в това положение.
        Думите на Блейк ме вцепениха.
        - Ти си тотално откачен. Обвиняваш Деймън? Той ми спаси живота. Щях да…
        - Той те направи мутант, макар да знаеше, че го следят. Не е глупав. Досещал се е, че от министерството ще разберат.
        Всъщност той и семейството му не знаеха нищо за хибридите преди моята трансформация.
        - Това е напълно типично за теб, Блейк. Всичко е по вина на някого другиго.
        Той присви очи и погледът му се изостри.
        - Не разбираш.
        - Прав си. - Избутах ръцете му от лицето си. - Никога няма да разбера.
        Той отстъпи назад и поклати глава. Аз се надигнах и излязох от душ-кабината. Той се протегна, спря водата, взе хавлиена кърпа и ми я подхвърли.
        - Не се опитвай да ме удариш отново.
        - Не ми казвай какво да правя.
        Опитах да се подсуша възможно най-добре с помощта на кърпата.
        Той стисна юмруци.
        - Виж, разбирам. Ядосана си ми. Чудесно. Преодолей го, защото трябва да насочиш вниманието си към по-важни неща.
        - Да го преодолея?
        Исках да го задуша с кърпата.
        - Да. - Облегна се на затворената врата и ме изгледа предпазливо. - Наистина нямаш представа какво се случва, Кити.
        - Не ме наричай така.
        Бършех дрехите си ядосано и безполезно.
        - Успокои ли се вече? Трябва да поговоря с теб, а ти трябва да ме изслушаш. Нещата не са такива, каквито си мислиш. Исках да ти разкрия истината по-рано, ала не можех. Но ще го направя сега.
        От устните ми излезе сподавен смях. Поклатих невярващо глава.
        Блейк присви очи и пристъпи напред. Изпънах гръб предупредително и той не посмя да се приближи повече.
        - Нека си изясним едно. Ако Деймън беше заключен някъде, ти би избила цялото човечество и младенеца Исус, за да го спасиш. Според теб аз съм направил същото. Затова не се дръж така, сякаш си по-добър човек от мен.
        Нима бих постъпила по този начин? Да, бих, но разликата между нас се състоеше в това, че Блейк искаше разбиране и прошка, след като ми бе наговорил куп лъжи. За мен това си беше напълно откачено.
        - Мислиш си, че можеш да оправдаеш стореното? Е, грешиш. Не можеш. Ти си чудовище. Блейк. Истинско живо чудовище. Това никога няма да се промени, без значение какви са били подбудите ти или каква е истината.
        Лек проблясък на тревога се прокрадна в твърдия му поглед.
        Едва се въздържах да не изкъртя закачалката за кърпи и да му я забия в окото. Захвърлих кърпата настрани и потреперих по-скоро от гняв, отколкото заради подгизналите си дрехи.
        Той отвори вратата и аз отстъпих предпазливо назад. Той се намръщи.
        - Не Дедал са лошите в случая. - Излезе от банята и пристъпи в спалнята. - Това е истината.
        Последвах го.
        - Как можеш въобще да го кажеш, без да ти трепне лицето?
        Той седна на леглото ми.
        - Знам какво си мислиш. Искаш да се бориш срещу тях. Разбирам те, наистина. И знам, че те излъгах за почти всичко, но ти нямаше да ми повярваш, без да видиш истината със собствените си очи. И когато това стане, всичко ще се промени.
        Нищо на този свят не би могло да промени мнението ми, но сметнах за безполезно да споря с него.
        - Трябва да си облека сухи дрехи.
        - Ще изчакам.
        Впих очи в него.
        - Няма да стоиш тук, докато се преобличам.
        Той въздъхна с раздразнение.
        - Тогава се преоблечи в банята. Затвори вратата. Няма да посегна на целомъдрието ти. - После ми намигна. - Освен ако ти сама не пожелаеш. В такъв случай съм готов на мига. Тук става доста скучничко.
        Ръката ме сърбеше от желанието да го хвана за един специфичен мъжки орган и да я извия рязко.
        - Един ден ще те убия - обещах аз.
        На устните му се появи горчива усмивка, когато очите ни се срещнаха.
        - Вече си убивала, Кейти. Знаеш какво е чувството да отнемеш чужд живот. Но въпреки това не носиш сърце на убиец. - Блейк ме изгледа многозначително. - Все още.
        Обърнах се и свих ръце в юмруци.
        - Както казах, не ние сме лошите. Луксианците са злодеите в тази история. Ще се убедиш, че не лъжа. Тук сме, за да им попречим да ни завладеят.
        Пета глава
        Кейти
        В мига, в който Блейк и аз излязохме от килията, двама мъже с военни униформи ни обградиха. Единият беше Арчър. Не се ободрих от това, че виждах познато лице. И двамата мъже бяха тежковъоръжени.
        Съпроводиха ни до асансьора, а аз извих врат в опит да науча нещо за сградата, в която бях затворена. Имаше няколко врати, подобни на моята, а коридорът приличаше на онзи от Маунт Уедър. Нечия тежка ръка се озова на кръста ми и ме стресна.
        Беше Арчър.
        Изгледа ме с поглед, който не успях да разчета, и изведнъж се озовах в асансьора, притисната между него и Блейк. Дори не можех да вдигна ръце, за да отместя влажната студена коса, прилепнала за врата ми, без да докосна някого от тях двамата.
        Арчър се наведе напред и натисна бутон, който прикри с гигантското си тяло. Намръщих се, осъзнавайки, че дори нямам представа колко етажа има сградата.
        Блейк сякаш прочете мислите ми и сведе поглед към мен.
        - В момента сме под земята. По-голямата част от базата е разположена под повърхността, с изключение на най-горните два етажа. Ти си на седмия етаж. Седмият и шестият етаж са заети от стаите на… ами, посетителите.
        Почудих се защо въобще ми го казва. Устройството на сградата беше важна информация. Сякаш… сякаш ми се доверяваше, сякаш вече бях станала една от тях. Поклатих глава, за да отхвърля тази смехотворна идея.
        - Имаш предвид затворниците?
        Мускулите на Арчър се стегнаха.
        Блейк не обърна внимание на думите ми.
        - На петия етаж са стаите на луксианците, които подготвяме за живота в обществото.
        Тъй като последните луксианци бяха пристигнали със семейството на Деймън преди повече от осемнайсет години, не можех да си представя защо се нуждаят от подготовка. Предположих, че това са лукснианците, които, според министерството, не си „пасват“ с хората по една или друга причина. Потръпнах.
        Пък и под земята? Ненавиждах да съм под земята. Беше прекалено подобно на това да съм мъртва и погребана.
        С шаване се измъкнах от положението си между Блейк и Арчър, пристъпих назад и си поех дълбоко дъх. Блейк ме изгледа с любопитство, а Арчър сложи ръка на рамото ми и ме насочи напред, за да не съм зад тях, сякаш можех да ги пронижа в гръб като нинджа с невидимото си острие.
        Асансьорът спря и вратите се плъзнаха. Веднага долових миризмата на храна - пресен хляб и печено месо. Стомахът ми се съживи и изкъркори като трол.
        Арчър вдигна вежда.
        Блейк се засмя.
        Лицето ми пламна. Радвах се да науча, че гордостта и чувството ми за чест бяха непокътнати.
        - Кога яде за последен път? - попита Арчър.
        Това бяха първите му думи за деня.
        Поколебах се.
        - Аз… не знам.
        Той се намръщи, а аз извърнах поглед, докато пристъпвахме в широкия, добре осветен коридор. Наистина не знаех кой ден е, нито колко дни бяха изминали от последното ми хранене. Дори не бях усетила глад, преди да подуша храната.
        - Имаш среща с доктор Рот - каза Блейк и закрачи наляво.
        Ръката на рамото ми се стегна и макар да исках да я отблъсна, останах спокойна. Арчър изглеждаше така, сякаш можеше да счупи нечий врат за шест секунди. Погледът на Блейк премина от ръката на Арчър към лицето ми.
        - Първо ще хапне нещо - каза Арчър.
        Блейк запротестира:
        - Докторът чака. Както и…
        - Могат да почакат още няколко минути, докато момичето хапне нещо.
        - Добре, все тая. - Блейк вдигна ръка с жест, който сякаш казваше „проблемът е твой, не мой“. - Ще ида да му кажа.
        Арчър ме избута надясно. Чак тогава осъзнах, че другият униформен мъж е отишъл с Блейк. За момент всичко пред очите ми се завъртя. Арчър се движеше като Деймън - с широки и бързи крачки. Стараех се да не изоставам, като същевременно се опитвах да попия всеки детайл за мястото, на което бях. Не научих особено много. Всичко беше бяло, осветителните тела бяха подвижни. От двете страни на безкрайния коридор бяха разположени еднакви врати, от които долитаха едва доловими разговори.
        Миризмата на храна стана по-силна и стигнахме до двойни стъклени врати. Арчър ги отвори със свободната си ръка. Чувствах се така, сякаш ме съпровождаха до кабинета на директора, а всъщност се озовах в обикновена столова.
        Чисти квадратни маси бяха подредени в три реда. Тези пред нас бяха заети. Арчър ме заведе до най-близката свободна маса и ме бутна да седна. Тъй като не ми беше особено приятно да ме малтретират, го изгледах остро.
        - Остани тук - каза той и се завъртя на пети.
        Къде, по дяволите, си мислеше, че ще отида? Наблюдавах го как се отправя към предната част на помещението, където имаше малка опашка от чакащи.
        Все още можех да опитам да избягам, без да знам къде отивам, но стомахът ми запротестира. Знаех колко етажа има над нас. Огледах стаята и сърцето ми се сви.
        Гибелните черни точици бяха навсякъде, а камерите не бяха добре скрити. Най-вероятно някой ме наблюдаваше дори в момента.
        Мъже и жени в лабораторни престилки и военни униформи сновяха наоколо. Някои от тях ми хвърляха бегъл поглед, когато минаваха покрай мен. Седях неловко изпъната и се питах доколко тези хора са свикнали да виждат изплашени до смърт отвлечени тийнейджърки.
        Може би всъщност не исках да знам.
        Тук сме, за да ги спрем.
        Думите на Блейк отекнаха отново в съзнанието ми и аз си поех дъх. Да спрат кого? Възможно ли беше луксианците да са лошите? Мисълта ми блуждаеше насам-натам, заклещена между желанието да разбера какво имаше предвид Блейк и убеждението, че не трябва да се доверявам на нито една негова дума.
        Арчър се върна с чиния яйца и бекон в едната ръка и картонена кутия мляко в другата. Постави ги безмълвно пред мен, после извади пластмасова вилица.
        Взрях се в чинията, докато Арчър сядаше срещу мен. В гърлото ми се оформи възел, докато се протягах бавно напред. Ръката ми блуждаеше над вилицата. Внезапно си спомних какво каза Блейк за престоя му тук - как всичко било покрито с оникс. Дали беше вярно? Вилицата очевидно беше безобидна, но вече не знаех на какво да вярвам.
        - Не се притеснявай - каза Арчър.
        Хванах пластмасовата вилица. Не усетих болка. Въздъхнах облекчено.
        - Благодаря ти.
        Той остана загледан в мен, изражението му подсказваше, че няма представа за какво му благодарях. И аз не знаех. Бях изненадана от добротата му. Или поне разглеждах действията му като проява на доброта. Можеше да е като Блейк и другия униформен мъж и въобще да не му пука дали умирам от глад.
        Ядях храната си бързо. Цялата ситуация беше болезнено неловка. Той не проговори и нито за миг не извърна очи от мен, сякаш очакваше, че ще му създам неприятности. Не знам какво си мислеше, че мога да направя с пластмасова чиния и вилица. За кратко погледът му се прикова в лявата ми буза и аз не знаех какво точно зяпа там. Не бях поглеждала в огледалото, преди да изляза от килията си.
        Храната имаше вкус на дървени стърготини, а челюстта ме заболя от опитите да я сдъвча. Все пак изпразних чинията, тъй като сметнах, че ще имам нужда от енергия.
        Когато приключих, оставих пластмасовите прибори на масата. Ръката на Арчър отново се озова на рамото ми. Разходката ни на връщане мина в мълчание, а из коридора сновяха повече хора. Спряхме пред една врата. Арчър я отвори, без да почука.
        Още едно медицинско помещение.
        Бели стени. Шкафчета. Подноси с медицински инструменти. Маса с… каиши.
        Отстъпих назад и поклатих глава. Сърцето ми се разтуптя, стрелнах поглед от доктор Рот към Блейк, който седеше на пластмасов стол. Другият униформен мъж, който бе съпроводил Блейк, не беше тук.
        Арчър стегна пръсти. Опитах да се измъкна през вратата, но той препречи пътя ми.
        - Недей - каза нежно Арчър, толкова тихо, че да го чуя само аз. - Никой не иска да се повтаря вчерашният ден.
        Извих глава към него и впих поглед в сините му очи.
        - Не искам да правя това.
        Той не мигна.
        - Нямаш избор.
        Докато проумея думите му, от очите ми рукнаха сълзи. Погледнах доктора, после Блейк. Блейк извърна глава, мускулите на брадичката му трептяха.
        Осъзнах безнадеждността на положението си. Не знам какво си бях мислела досега. Нямах контрол над това, което щеше да се случи около или с мен.
        Доктор Рот прочисти гърло.
        - Как си днес, Кейти?
        Исках да се изсмея, но гласът ми прозвуча като грачене.
        - Ти как мислиш?
        - Ще стане по-леко. - Той пристъпи напред и ми даде знак да се приближа към масата. - Особено след като приключим с това.
        Почувствах тежест в гърдите си, дланите ми се разтваряха и затваряха покрай тялото ми. Никога преди не бях изживявала паническа атака, но бях убедена, че съм на път да го направя.
        - Искам те да излязат.
        Думите излязоха бързо и гърлено.
        Блейк завъртя очи и се изправи.
        - Ще чакам отвън.
        Прииска ми се да го изритам, когато мина покрай мен, но Арчър все още стоеше наблизо. Обърнах се към него, очите сякаш напираха да изскочат от орбитите си.
        - Не - каза той и застана пред вратата. Скръсти ръце. - Няма да изляза.
        Доплака ми се. Нямаше как да му се противопоставя. Стените на стаята, подобно на коридора и столовата, блестяха. Това без съмнение говореше за смес от оникс и диамант.
        Докторът ми подаде една от онези отвратителни роби и посочи към завесата.
        - Можеш да се преоблечеш там.
        С безизразно изражение се скрих зад завесата. Движех непохватно пръсти по дрехите си, после по болничната роба. Когато излязох от прикритието на завесата, ми беше и горещо, и студено, краката ми трепереха. Настаних се на подплатената маса. Сграбчих късите връзки на робата, неспособна да вдигна поглед.
        - Първо ще взема малко кръв - каза докторът.
        Последваха неща, които или чувствах свръхсилно, или не усещах въобще. Остротата на иглата, навлизаща във вената ми, прониза цялото ми тяло; последва леко подръпване, с което докторът измъкна тубичката на спринцовката. Той ми говореше нещо, но аз не го чувах.
        Когато всичко приключи, отново бях облечена с дрехите си и седях на масата, свела поглед към белите гуменки, които докторът ми беше дал. Бяха моят размер, пасваха ми идеално. Дишах бавно, гърдите ми се надигаха и спадаха.
        Бях напълно вцепенена.
        Доктор Рот ми обясни, че ще направят изследване на кръвта. Спомена, че ще проверят нивото на мутация на клетките ми, нещо като копие от моята ДНК, което да разгледат по-подробно. Каза ми, че не съм бременна, което определено знаех. Идеше ми да се засмея, но бях твърде изтощена, за да го направя. Едва имах сили да дишам.
        След като свършихме. Арчър пристъпи към мен и ме изведе от стаята. Не беше казал нищо през цялото време. Когато постави ръка на рамото ми аз я избутах - не исках никой да ме докосва. Той не направи повторен опит.
        Блейк се бе облегнал на стената пред кабинета. Очите му заблестяха, когато вратата се затвори зад нас.
        - Най-после. Закъсняваме.
        Стиснах устни, защото ако опитах да кажа каквото и да било, щях да се разплача. А не исках да плача. Нито пред Блейк, нито пред Арчър, нито пред когото и да било.
        - Добре - промълви Блейк, докато крачехме из коридора. - Това сигурно е забавно.
        - Не говори - каза Арчър.
        Блейк направи гримаса, но запази мълчание. След малко спряхме пред затворени двойни врати, подобни на тези в болниците. Блейк натисна един черен бутон на стената и вратите се разтвориха. Пред очите ми изникна сержант Дашър.
        Беше облечен, както и последния път - изцяло във военна униформа.
        - Радвам се, че най-после реши да се присъединиш към нас.
        В гърлото ми отново се надигна нервен налудничав смях.
        - Извинете - отвърнах, без да успея да сдържа кикота си.
        И тримата ме изгледаха, Блейк - с най-голямо любопитство, но аз поклатих глава и отново си поех дълбоко въздух. Знаех, че трябва да се съсредоточа, да внимавам и да си опичам акъла. Намирах се на вражеска територия. Нямаше да спечеля нищо, ако оставех емоциите да надделеят - в най-добрия случай щях отново да бъда дрогирана с оникс.
        Беше ми трудно - може би най-трудното нещо в живота ми - но се стегнах.
        Сержант Дашър се завъртя на пети.
        - Бих искал да ти покажа нещо, Кейти. Надявам се, че това ще улесни нещата за теб.
        Едва ли. Но все пак го последвах. Коридорът се разделяше на две и ние поехме по десния път. Сградата сигурно беше гигантска - гигантски лабиринт от зали и стаи.
        Сержантът спря пред една врата. На стената до нея имаше контролно табло с примигваща червена лампичка. Дашър застана пред таблото и светлината стана зелена. Последва тих съскащ звук и вратата се отвори, разкривайки огромно квадратно помещение, препълнено с лекари. Беше лаборатория и чакалня едновременно. Пристъпих вътре и веднага почувствах миризмата на антисептик. Гледката и аромата събудиха у мен стари спомени.
        И преди бях попадала в подобни помещения. С баща ми, когато беше болен. Той прекарваше известно време в стаи точно като тази, докато се опитваше да се пребори с рака. Всичко това ме парализира.
        В средата на помещението бяха разположени няколко големи извити съоръжения. Всяко от тях съдържаше по десет стола с регулируеми облегалки, които изглеждаха удобни. На много от столовете седяха хора, чиито заболявания бяха в различни стадии. От оптимистични, наскоро диагностицирани пациенти с ведри очи, до слаби и немощни, които сигурно дори не осъзнаваха къде се намират. До всички бяха окачени банки с течности, които изглеждаха особено. Течността беше чиста, но блещукаше срещу светлината, подобно на Ди, когато изчезваше и се появяваше отново.
        Лекарите кръжаха из помещението, проверяваха банките и говореха с пациентите. В задната част имаше няколко дълги маси. Хората край тях се взираха в телескопи и отмерваха дози с лекарства. Някои седяха пред компютри, а белите им лабораторни престилки се вееха край столовете.
        Сержант Дашър спря до мен.
        - Това ти изглежда познато, нали?
        Изгледах го остро. Почти бях забравила, че Арчър стои залепен до мен. Блейк бе зад нас, но явно той не беше така приказлив в присъствието на сержанта.
        - Да. Откъде знаеш?
        Появи се малка усмивка.
        - Подготвили сме се добре. Къде имаше рак баща ти?
        Настръхнах. Думите „рак“ и „баща“ все още ми въздействаха силно.
        - Рак на мозъка.
        Сержантът погледна към най-близкото съоръжение.
        - Искам да те запозная с някого.
        Преди да успея да отвърна, той пристъпи напред и застана до един от столовете, поставен с гръб към нас. Арчър кимна и аз с нежелание се изместих, за да мога да видя това, което сержантът искаше да ми покаже.
        Беше дете. На около девет или десет. Заради бледата кожа и голата глава не можех да различа дали е момче или момиче. Очите му бяха светлосини.
        - Това е Лори. Тя е наш пациент. - Той намигна на момиченцето. - Лори, това е Кейти.
        Лори ме погледна с големите си, добронамерени очи и протегна малката си, ужасяващо бледа ръчичка.
        - Здравей, Кейти.
        Поех студената й ръка и я раздрусах, тъй като не знаех какво друго да направя.
        - Здравей.
        Усмихна се.
        - И ти ли си болна?
        В първия момент не знаех как да отговоря.
        - Не.
        - Кейти е тук, за да ни помогне - каза сержант Дашър, а малкото момиченце измъкна ръката си и отново я мушна под сивото одеяло. - Лори страда от първичен лимфом на централната нервна система, четвърти стадий.
        Исках да извърна поглед, защото бях страхливка и знаех. Точно такъв рак имаше баща ми. Най-вероятно нелечим. Не беше честно. Лори бе толкова млада.
        Сержантът се усмихна на момиченцето.
        - Болестта е доста агресивна, но Лори е много силна.
        Тя кимна разпалено.
        - По-силна съм от повечето момичета на моята възраст!
        Опитах се да се усмихна, докато сержантът се отдръпваше, за да направи път на доктора. Светлосините й очички трептяха между нас тримата.
        - Дават ми лекарство, от което ще оздравея - каза тя и прехапа долната си устна. - И от това лекарство не ми става толкова лошо.
        Не знаех какво да отвърна и не можах въобще да проговоря, докато се отдръпнахме от момиченцето и застанахме в ъгъла, далеч от всички.
        - Защо ми показваш всичко това? - попитах.
        - Разбираш тежестта на заболяването - каза той и сведе очи към пода. - Как ракът, автоимунните заболявания, инфекциите и много други неща могат да отнемат живота на човек, понякога непростимо рано. Десетилетия наред учените безуспешно се опитват да намерят лек за болестта на Алцхаймер. Всяка година се появяват нови болести, способни да разрушат човешкия живот.
        Всичко това беше вярно.
        - Но тук - продължи той и разпери ръце, - тук се изправяме срещу болестите с твоята помощ. Твоята ДНК е безценна за нас точно както и луксианското химическо съединение. Може да те заразим със СПИН и ти няма да се разболееш. Опитвали сме. Нещо в ДНК на луксианците и хибридите им създава имунитет срещу всички човешки болести. Същото важи, и за арумианците.
        По гърба ми премина тръпка.
        - Наистина ли инжектирате болести на хибриди и луксианци?
        Той кимна.
        - Налага ни се. Това ни позволява да изучаваме как тялото на хибрида или луксианеца се преборва с болестта. Надяваме се да успеем да възпроизведем този процес. И в някои случаи постигаме успехи, особено с ЛХ-11.
        - ЛХ-11? - попитах и отправих поглед към Блейк.
        Той говореше с друго детенце - момче, в което тъкмо вливаха от блещукащата течност. Смееха се. Изглеждаше толкова… нормално.
        - Репликация на ДНК - обясни сержантът. - Забавя растежа на неизлечимите тумори. Лори реагира добре на процеса. ЛХ-11 е продукт на дългогодишни изследвания. Надяваме се това да е отговорът.
        Не знаех какво да отговоря, докато погледът ми обикаляше помещението.
        - Лек за рака?
        - И много, много други заболявалия, Кейти. Това сме ние, това е мисията на Дедал и ти можеш да ни помогнеш да я осъществим.
        Облегнах се на стената и изпънах длани. Част от мен искаше да повярва на това, което виждах и чувах - че Дедал просто се опитват да намерят лечение на опасни болести. Но не бях толкова глупава. Да повярвам на думите на сержанта бе все едно да вярвам в Дядо Коледа.
        - И това е всичко? Просто се опитвате да направите света по-добро място за живот?
        - Да. Но има различни начини за постигането на тази цел, извън обхвата на медицината. Начини, чрез които и ти можеш да ни помогнеш да направим света по-добро място за живот.
        Почувствах се така, сякаш някой търговец ми рекламира стоката си. Но дори и в това положение можех да осъзная колко страхотно би било, ако имаше лекарства за всички смъртоносни болести, колко по-красив би бил света, ако съществуваше нещо такова. Затворих очи и си поех дълбоко въздух.
        - Как?
        - Ела.
        Дашър стисна лакътя ми и не ми остави избор. Заведе ме в другия край на лабораторията, където част от стената представляваше прозорец, покрит от другата страна. Той почука на стената и покривалото се сви нагоре с поредица механични звуци.
        - Какво виждаш?
        Въздухът излезе от дробовете ми.
        - Луксианци - прошепнах.
        Нямаше съмнение, че хората, които седяха на регулируеми кресла от другата страна на прозореца, докато лекарите им взимаха кръв, не бяха оттук. Красотата им ги издаваше. Както и това, че много от тях бяха в истинската си форма. Нежното им сияние изпълваше стаята.
        - Някой от тях изглежда ли така, сякаш не иска да бъде тук? - попита тихо той.
        Поставих ръце на стъклото и се наведох. Тези, които не изглеждаха като човешка електрическа крушка, се смееха и усмихваха. Някои похапваха, други си говореха. Повечето бяха по-възрастни от мен, на около двадесет или тридесет години.
        Никой не приличаше на заложник.
        - Отговори ми, Кейти.
        Поклатих глава, напълно объркана. Нима бяха тук по своя воля? Не разбирах как е възможно.
        - Те искат да ни помогнат. Никой не ги насилва.
        - Но насилвате мен - отвърнах му, без да забравям, че Арчър е зад нас. - Насилвали сте Бетани и Доусън.
        Сержант Дашър наклони глава настрани.
        - Няма нужда отношенията между нас да са такива.
        - Значи не го отричате?
        - Има три вида луксианци, госпожице Шуорц. Едните са като тези, които видя през стъклото - луксианци, които разбират как техният организъм може да допринесе за подобряването на живота на Земята. Вторите са привикнали с живота в обществото и не представляват заплаха.
        - А третият вид?
        Той замълча за момент.
        - Третият вид са извънземните, от които нашите предци са се страхували. Именно те искат да завладеят Земята и да направят хората свои роби.
        Главата ми се люшна към него.
        - Какви ги говорите?
        Погледна ме.
        - Колко според теб са луксианците на нашата планета, госпожице Шуорц?
        Поклатих глава.
        - Не знам. - Деймън ми бе споменал веднъж, но не можех да си спомня броя. - Хиляди?
        Дашър отговори наперено:
        - Приблизително четиридесет и пет хиляди обитават в момента Земята.
        Еха, това си беше множко.
        - Около седемдесет процента от тези четиридесет и пет хиляди са привикнали с живота в обществото. Други десет процента са индивиди, на които можем да се доверим напълно, като онези в съседната стая. А последните двадесет процента? Това са девет хиляди луксианци, които искат да властват над човечеството. Девет хиляди същества, всяко от които притежава разрушителната мощ на малка ракета. Едва успяваме да ги удържим и сега, а ако привлекат още луксианци към себе си, положението ще се измени коренно. Искаш ли да чуеш още нещо притеснително?
        Взирах се в него и не знаех какво да кажа.
        - Нека те попитам, госпожице Шуорц, в коя група според теб попадат Деймън Блейк, семейството му и приятелите му?
        - Нямат желание да подчинят и муха! - излаях в отговор. - Смехотворно е да намеквате подобно нещо.
        - Така ли? - Той замълча за момент. - Не е възможно човек да опознае някого другиго напълно. Убеден съм, че когато за първи път си се запознала с Деймън и семейството му, въобще не си предполагала какви са.
        За това беше прав.
        - Трябва да признаеш, че щом са толкова добри в прикриването на факта, че изобщо не са хора, може би са още по-добри в прикриването на нещо невидимо, например истинските си намерения - каза той. - Забравяш, че не са хора и, уверявам те, не са сред десетте процента, на които вярваме безрезервно.
        Отворих уста, но от нея не излезе и дума. Не можех да повярвам на това, което казваше, но той го бе заявил без капчица омраза. Сякаш просто съобщаваше фактите, подобно на лекар, който казва на пациента, че изследванията са показали наличие на неизлечимо заболяване.
        Той се обърна с гръб към стъклото и вдигна глава.
        - Предполага се, че съществуват стотици хиляди луксианци в космоса, които пътуват из различни места във вселената. Какво ще се случи според теб, ако дойдат тук? Не забравяй, че това са луксианци, които въобще не са имали контакт с хора.
        - Аз… - Смущение пробяга по гърба ми и раменете ми. Насочих вниманието си към прозореца и видях как луксианец примигва в истинската си форма. Когато проговорих, не разпознах собствения си глас: - Не знам.
        - Ще ни заличат.
        Поех си рязко дъх. Не исках да вярвам на думите му.
        - Звучи малко прекалено.
        - Така ли? - попита с любопитство той. - Погледни собствената ни история. По-силната нация завладява по-слабата. Манталитетът на луксианците и дори на арумианците не се различава особено от нашия. Основният закон на Дарвин.
        - Оцеляване на най-приспособения - прошепнах и за момент почти си го представих. Нашествие с гигантски пропорции. Познавах луксианците достатъчно, за да знам, че ако толкова много от тях дойдат на Земята, не биха се затруднили да я завладеят, стига да искат.
        Затворих очи и поклатих отново глава. Той си играеше с мозъка ми. Никаква армия луксианци нямаше да нападне Земята.
        - Какво общо има това с мен?
        - Като изключим факта, че си силна, подобно на луксианеца, който те превърна в мутант, и че кръвта ти може да ни помогне да се приближим една стъпка по-близо до успешна партида ЛХ-11, с удоволствие бихме изучавали връзката между теб и луксианеца, който те направи мутант. Малцина са успявали да го осъществят и за нас би било невероятно постижение да привлечем друг луксианец, който може успешно да създава стабилни хибриди.
        Спомних си за всичките хора, които Доусън е бил принуден да превърне в мутанти и да гледа как умират. Не можех да понеса мисълта Деймън да изживее нещо подобно - да създава хибриди, които непрекъснато да…
        Поех си дъх.
        - Това ли стана с Кариса?
        - Кой?
        - Знаете кой - заявих уморено. - Тя беше превърната в мутант, но беше нестабилна. Нападна ме и се самоунищожи. Тя беше…
        Добър човек. Но замълчах, защото осъзнах, че ако сержантът знае нещо за Кариса, или ще си замълчи, или просто не му пука.
        Минаха няколко мига, преди той да продължи:
        - Но това не е единственото, за което се притеснява Дедал. Би било страхотно да разполагаме с луксианеца, който те е направил мутант, но не това е основната ни цел.
        Пронизах го с поглед и пулсът ми се учести. Бях повече от изненадана. Нима основната им цел не беше да примамят Деймън?
        - Искахме теб - каза сержант Дашър.
        Почувствах, че подът се измества под краката ми.
        - Моля?
        Лицето му не трепна.
        - Разбери, госпожице Шуорц, съществуват девет хиляди луксианци, с които трябва да се справим. И когато останалите дойдат на Земята - а те ще дойдат, - ще се нуждаем от всички възможни средства, за да спасим човечеството. Това включва хибриди като теб и, надявам се, мнозина други, които са способни да се бият.
        За какво, по дяволите, говори? Бях сигурна, че се намирам в паралелна вселена. Мозъкът ми просто се взриви.
        Дашър се наведе към мен.
        - Въпросът е - нас ли ще подкрепиш, или ще се изправиш срещу собствения си вид? Защото ще трябва да направиш избор, госпожице Шуорц. Между собствения си народ и народа на този, който те направи мутант.
        Шеста глава
        Деймън
        Сбогувах се с Доусън и Бетани и излязох от къщата точно когато слънцето изгряваше. Съзнанието ми непрекъснато се връщаше към Бет. Когато излизах, тя вече изглеждаше по-добре, но нямаше как да съм сигурен. Ала не се съмнявах, че Доусън ще се погрижи за нея.
        Погледнах назад към къщата. Една студена, далечна част от мен осъзнаваше, че може никога повече да не видя това място, нито семейството си. Това не намаляваше решимостта ми.
        Тръгнах в посока, противоположна на пътя към колонията, и набрах скорост. Макар да останах в човешката си форма, се движех твърде бързо и не биха могли да ме проследят.
        Доусън ми бе казал, че колата ми е паркирана при къщата на Матю, и така ми помогна да избегна онези от местните служители на реда, които не бяха подкупени от министерството и искрено се притесняваха за двойката изчезнали ученици.
        След по-малко от пет минути вече бях пристигнал пред къщичката на Матю в средата на нищото. Забавих крачка, когато достигнах алеята, и огледах джипа му.
        Ухилих се.
        Трябваше да изляза извън щата, да отида поне до Вирджиния. Можех да измина целия път в истинската си форма. Така щях да стигна и по-бързо, да му се не види, но щях да се изтощя. А бях убеден, че ще се нуждая от цялата си енергия за кратката си визита в Маунт Уедър.
        Имайки предвид колко бях ядосан на Матю в настоящия момент, нямах скрупули да „заема“ колата му. Моята би привлякла вниманието на лица, с които не можех да се разправям точно сега. Вмъкнах се вътре и издърпах колектора, който пазеше жиците.
        Когато с Доусън бяхме малки, се забавлявахме, като запалвахме двигателите на колите в близкия мол с енергия от пръстите си. Отне ни няколко опита, докато разберем колко точно енергия е необходима, за да тръгне двигателя, без да съсипе електрониката на автомобила. Паркирахме колите на други места и наблюдавахме изненаданите им собственици, които не можеха да си обяснят как са се преместили автомобилите.
        Като деца скучаехме често.
        Хванах жиците и изпратих лек заряд през тях. Колата изпращя и двигателят запали.
        Докосването ми все още бе магическо.
        Без да си губя времето, излязох от алеята на Матю и поех към магистралата. Той нямаше да се окаже отзивчив като Доусън, не и сега.
        Казах на брат си да се погрижи за някои неща вместо мен. Той щеше да прехвърли достатъчно голяма сума пари, за да можем с Кити да живеем необезпокоявани за няколко години, в специална сметка, чието съществуване предвидливо бях пазил в тайна, за да мога да я използвам, ако нещата се оплескат.
        А нещата наистина се оплескаха.
        Доусън и Ди също разполагаха с тайни сметки, както и двамата Томпсън. Матю ни беше накарал да го направим. Сметнах го за акт на параноя, но той се оказа прав. Нито аз, нито Кити можехме да се върнем отново тук. Трябваше да измислим как да се съберат с майка й, но беше наистина опасно да останем повече в този град. Преди обаче да отида в Маунт Уедър, трябваше да посетя едно местенце.
        Блейк не можеше да е осъществил плана си без чужда помощ.
        Познавах един тийнейджър хибрид, който ми дължеше доста обяснения.

* * *
        Малко по-късно същия следобед оставих колата на Матю зад порутена станция за газ, намираща се на пътя за клуба на Люк. Не че неравната кална пътека можеше въобще да бъде наречена „път“. В никакъв случай не исках да разберат, че съм тръгнал към тях. Имаше нещо странно в Люк, при това доста странно. Фактът, че той едва бе станал тийнейджър, а вече управляваше нощен клуб, си беше достатъчно подозрителен. А това, че беше навън, в компанията на други луксианци, без да разполага със защита от арумианците?
        В това хлапе несъмнено имаше нещо странно.
        Оставайки в човешка форма, поех през тревата към горичката зад станцията. Ярка слънчева светлина се процеждаше през клоните, топъл майски въздух изпълваше дробовете ми, докато прелитах над неравната земя. След секунди излязох от прикритието на дърветата и достигнах обрасло поле.
        Последния път, когато бях тук с Кити, полето представляваше просто късове замръзнала трева. Сега тръстиката се търкаше в джинсите ми, а глухарчета застилаха тревата. Кити обичаше глухарчета. Не можеше да се отлепи от тях, когато се упражнявахме с оникса. В мига, в който жълтурчетата разцъфнеха, тя ги обираше и късаше главичките им.
        Устните ми се разтегнаха в тъжна усмивка тъкмо когато спирах пред стоманената врата._ Лудичко котенце._
        Поставих ръце върху студения метал и бавно ги плъзнах в търсене на пролуки или ключалки, от които да се възползвам. Нямаше начин да отключа тази врата в скоро време.
        Отстъпих назад и огледах фасадата на сградата. Квадратна и без прозорци - приличаше повече на склад, отколкото на клуб. Заобиколих сградата и изритах няколко празни кашона по пътя. Отзад имаше товарен изход.
        В десетката.
        Притиснах ръце в тънката пролука между вратите и чух прекрасния звук от завъртане на ключалка. Бързо отворих и пристъпих в тъмното складово помещение. Плъзнах се през сенките, прилепих се към стената и огледах белите контейнери и купчините хартии. Във въздуха се усещаше миризмата на алкохол. Забелязах друга врата пред себе си и я отворих. В мига, в който влязох в тесния коридор, оборудван със сухи училищни дъски с изрисувани тънки човечета - какво, по дяволите беше това?, - косъмчетата на врата ми настръхнаха и през гърба ми премина студена тръпка.
        Арумианец.
        Изстрелях се напред по коридора. Тъкмо щях да премина в истинската си форма, когато неочаквано се озовах пред насочена срещу мен пушка.
        Това би било болезнено.
        Гордият собственик на оръжието беше Здравия бияч, все така стилен в своя работен гащеризон.
        - Горе ръцете и въобще не си помисляй да ми ставаш на светлинна, хубавецо!
        Челюстта ми се стегна. Вдигнах ръце.
        - Тук има арумианец.
        - Без майтап - отвърна Бияча.
        Вдигнах вежда.
        - Значи Люк работи за арумианци?
        - Люк за никого не работи. - Бияча пристъпи напред и присви очи. - Къде е момичето, дето се движи с тебе? Да не ми се крие и тя некъде тука?
        Той надникна зад мен и аз се възползвах от моментното му разсейване. Изстрелях ръката си прекалено бързо, за да успее да реагира. Грабнах пушката и я завъртях към него.
        - Какво е чувството, когато срещу теб е насочено оръжие? - попитах.
        - Не е мноо яко.
        - Така си и мислех. - Доближих пръст до спусъка. - Искам да запазя красивото си лице.
        - Верно, имаш хубоо лице.
        В главата ми зазвучаха тромпети.
        - Я гледай ти - обади се нов глас. - Заражда се истинска любов.
        - Не съвсем - отвърнах и хванах цевта със свободната си ръка, сякаш се прицелвах.
        - Да не мислиш, че не знам защо си тук?
        Ухилих се, без да отделям очи от Здравия бияч.
        - Има ли значение?
        - Да, ако се опитваш да се промъкнеш неочаквано, май има. - Люк излезе от сенките и застана в полезрението ми. Беше облечен с черен спортен анцуг и тениска, на която пишеше: Зомбитата се нуждаят от любов. Прекалено добро. - Можеш да свалиш оръжието, Деймън.
        Усмихнах се хладно и загрях ръката си. Пламна топлина и въздухът се изпълни с миризмата на разтопяващ се метал. След като дулото стана безполезно, върнах пушката на Здравия бияч.
        Той сведе очи към оръжието и въздъхна:
        - Мразя, като стане така.
        Люк се надигна с лакти, подскочи на бара и заклати крака като раздразнено дете. Под бледото осветление кръговете около очите му изглеждаха размазани.
        - С теб трябва да…
        Подскочих настрани и извиках, докато човешката ми форма изчезваше. Стрелнах се през празния дансинг, насочен право към плътните сенки, събиращи се под клетката.
        Арумианецът се извърна и миг преди да се блъснем един в друг като два побеснели бика, го видях в истинската му форма - черна като катран и блестяща като стъкло. Ударът разтърси стените и разклати клетките, висящи от тавана.
        - О, боже - каза Люк, - не можем ли всички да сме приятели?
        Арумианецът прокара ръце по тялото ми и аз го тласнах към стената. Мазилката се изрони, из въздуха се понесе прах. Той не ме пусна.
        Нещастникът беше силен.
        Завъртя се, измъкна се от хватката ми и протегна ръцете си от дим към гърдите ми. Скочих встрани и изпънах ръка, за да взривя досадното копеле.
        - Момчета. Момчета! Без побоища в клуба ми - понесе се раздразненият глас на Люк.
        Не му обърнахме внимание.
        Енергията се събираше по дланите ми и изхвърляше бял огън в пространството.
        Не знаеш с кого си имаш работа - изсъска арумианецът, зазвучавайки директно в главата ми, което само ме ядоса. Запратих напред топката енергия.
        Изплющя в рамото му.
        Той се дръпна рязко, после отново ме погледна и наклони глава. Придоби по-твърда форма.
        Електричество проблясваше между пръстите ми. Из стаята затрептя светлина. Този наистина ми лазеше по нервите.
        - На твое място не бих го направил - каза Люк. - Хънтър е много, много гладен.
        Тъкмо щях да покажа на Люк точно какво мислех за съвета му, когато някой излезе от сянката на коридора към офиса на Люк. Беше жена - красива, русокоса жена. Без съмнение беше човек. Отвори широко очи.
        - Хънтър?
        По дяволите!
        Разсеян, арумианецът се обърна към жената в същия миг, в който Изворът ме напусна. Явно й каза нещо телепатично, защото тя се намръщи и възкликна:
        - Но той е един от тях.
        Хънтър отправи поглед към мен, гърдите му се надигнаха. Той отстъпи крачка назад. След секунда пред мен стоеше мъж с моя ръст. Имаше тъмнокестенява коса, а бледите му арумиански очи бяха впити в мен.
        - Серина - каза той, - върни се в офиса на Люк.
        Жената се намръщи още повече и в миг ми напомни толкова много за Кити, че сърцето ме заболя.
        - Моля?
        Той изви глава към нея и присви очи. Секунда по-късно Здравия бияч прекрачи дансинга и сложи ръка на рамото на жената.
        - Верно, не требва да седиш тука.
        - Но…
        - Ела, аз ще ти покажем разни работи - каза Здравия.
        Хънтър го зяпна.
        - Какви работи?
        Здравия намигна през рамо.
        - Работи.
        Докато те изчезваха по коридора, арумианецът сви устни.
        - Това не ми харесва.
        Люк се изхили.
        - Тя не е негов тип.
        Чакай малко, какво, по дяволите, се случваше? Арумианец с човек?
        - Искаш ли да намалиш светлината? - каза гаднярът. - Направо ще ослепея!
        През мен премина мощ. Прииска ми се да забия юмрука си в лицето му, но той не ме нападна, което бе странно. И освен това изглеждаше така, сякаш наистина е с онази жена, което беше още по-откачено.
        Приех човешката си форма.
        - Не ми харесва тонът ти.
        Той се ухили самодоволно.
        Присвих очи.
        - По-добре се дръжте любезно. - Люк плесна с ръце. - Никой не знае кога ще му потрябва неочакван съюзник.
        Хънтър и аз се взряхме един в друг. И двамата изсумтяхме.
        Момчето сви рамене.
        - Добре. Днес имам много вълнуващ ден. Дошъл е Хънтър, който няма фамилия и се появява единствено когато има нужда от някого или нещо, с което да се нахрани. Дошъл е и Деймън Блек, който май иска да ми нанесе телесна повреда.
        - Общо взето, да - изръмжах аз.
        - И ще ми кажеш ли защо? - попита той.
        Свих ръце в юмруци.
        - Все едно не знаеш.
        Той поклати глава.
        - Наистина не знам, но ще се опитам да предположа. Не виждам Кейти и не я усещам наблизо. Предполагам, че вашето промъкване в Маунт Уедър не е минало особено добре.
        Пристъпих напред, а гневът все повече се нагнетяваше умен.
        - Влязъл си в Маунт Уедър? - захили се Хънтър. - Да не си побъркан?
        - Мълчи - казах, без да отделям очи от Люк.
        Хънтър заговори с дълбок глас:
        - Крепкото ни примирие ще бъде преустановено, ако пак ми кажеш да мълча.
        Възнаградих го с мигновен поглед.
        - Мълчи.
        Тъмни сенки се надигнаха от рамото на арумианеца и аз се извърнах напълно към него.
        - Моля? - попитах и го подканих с ръка да се приближи. - Доста агресия съм насъбрал тези дни. Бих се радвал да се освободя от нея.
        - Момчета - въздъхна Люк и се смъкна от бара. - Наистина ли искате това? Не можете ли да станете приятелчета?
        Хънтър пристъпи към мен, без да обръща внимание на Люк.
        - Мислиш, че можеш да ме победиш?
        - Дали мисля? - присмях се аз и застанах точно пред извънземния. - Знам, че мога.
        Арумианецът се засмя, вдигна дългия си пръст и ме бодна в гърдите. Бодна ме в гърдите!
        - Ами нека да проверим.
        Улових китката му и пръстите му се впиха в кожата ми.
        - Човече, наистина си…
        - Достатъчно! - извика Люк.
        В следващия миг бях закован в единия край на клуба, а Хънтър беше на другия, на няколко метра от земята. Изражението на арумианеца най-вероятно беше като моето. И двамата се борехме срещу невидимата хватка, но нито един от нас не успяваше да се измъкне.
        Люк пристъпи към центъра на помещението.
        - Нямам цял ден, пичове. Имам си задачи. Ще ми се да поспя този следобед. В Нетфликс са качили нов филм, който искам да гледам. Пък и имам купон за безплатен хамбургер и трябва да го използвам.
        - Уф… - казах.
        - Виж сега. - Люк се обърна към мен, погледът му се замъгли. В този момент изглеждаше много по-стар, отколкото беше в действителност. - Предполагам, смяташ, че съм замесен в залавянето на Кейти. Грешиш.
        Изпръхтях.
        - И трябва просто да ти повярвам?
        - Пукната пара не давам дали ми вярваш. Вие проникнахте в Маунт Уедър, правителствен обект. Не се изисква голямо въображение, за да се досети човек, че нещо се е объркало. Аз си спазих обещанието.
        - Блейк ни предаде. Дедал залови Кити.
        - А аз ви казах да не се доверявате на никого, защото всеки има какво да спечели или загуби. - Люк издиша шумно. - Блейк е… ами, той си е Блейк. Но преди да го разпнеш, замисли се колко хора би погубил самият ти, за да си върнеш Кейти.
        Невидимата хватка се отпусна и аз се плъзнах по стената и стъпих на краката си.
        Взрях се в тийнейджъра. Вярвах му.
        - Трябва да си я върна.
        - Ако Дедал са заловили мацката ти, по-добре се прости с нея - каза Хънтър от другия край на помещението. - Те са си истински куч…
        - А ти? - прекъсна го Люк. - Казах ти да ме чакаш в офиса. Нищо няма да получиш от мен, ако не ме слушаш.
        Хънтър сви неловко рамене и секунда по-късно стоеше прав на пода. Изглеждаше миловиден като питбул.
        Люк изгледа мрачно и двама ни.
        - Разбирам, че си имате проблеми - големи проблеми, - но я познайте? Не сте единствените извънземни, които са загазили. Има и по-страшни беди от вашите. Да, знам, че ви е трудно да повярвате.
        Погледнах Хънтър, който отново сви рамене и каза:
        - Май някой не си е изпил топлото мляко тази сутрин.
        Изкисках се.
        Люк обърна глава към него. По дяволите, не можех да повярвам, че се намирам в една стая с арумианец и не се опитвам да го убия. Но и той не се опитваше да ме убие.
        - Радвай се, че те харесвам - каза тихо Люк. - Виж, трябва да поговоря с Деймън. Можеш ли да си намериш някаква работа. Или да ни бъдеш полезен с нещо?
        Арумианецът завъртя очи.
        - Да, имам си свои грижи. - Той закрачи към коридора, после спря и се обърна към мен. - До нови срещи.
        Показах му среден пръст за изпроводяк.
        След като той изчезна по коридора, Люк се обърна към мен и скръсти ръце.
        - Какво стана?
        Тъй като нямах какво да губя, му описах подробно събитията в Маунт Уедър. Люк подсвирна леко и поклати глава.
        - Човече, съжалявам. Наистина. Ако от Дедал са я заловили, тогава не знам…
        - Не го казвай - намръщих се. - Не съм се отказал от нея. Измъкнахме Бетани. Ти самият си се измъкнал.
        Люк примигна.
        - Да, измъкнахте Бетани, но междувременно загубихте Кейти. А аз… аз съм различен от Кейти.
        Не знаех какво, по дяволите, иска да каже. Извърнах поглед и прокарах пръсти през косата си.
        - Знаеше ли, че Блейк ще ни предаде.
        Последва пауза.
        - Ако съм знаел, какво ще направиш?
        Изсмях се горчиво.
        - Ще те убия.
        - Разбираемо - отговори спокойно той. - Нека те попитам нещо. Би ли помогнал на брат си да спаси Бетани, ако знаеше, че Блейк възнамерява да ви предаде?
        Обърнах се към Люк и бавно поклатих глава. Истината ме удари в гърдите. Ако знаех, че Кити няма да се върне, нямаше да се съглася да помогна на Доусън. Щях да избера Кити пред собствения си брат. Не можех дори да го изрека.
        Люк килна глава.
        - Не знаех. Това не значи, че имах доверие на Блейк. Нямам доверие на никого.
        - На никого?
        Той подмина въпроса ми.
        - Какво искаш от мен, след като очевидно нямаш намерение да ме убиеш? Искаш ли отново да изключа охранителната система? Мога да го направя. Няма да ти искам нищо. Но това би било чисто самоубийство от твоя страна - те ще те очакват.
        - Не искам да изключваш нищо.
        Той се взря в мен объркан.
        - Но имаш намерение да я освободиш?
        - Да.
        - Ще те заловят.
        - Знам.
        Люк застина опулен срещу мен и за момент си помислих, че хлапето е получило мозъчен удар.
        - Значи наистина беше дошъл да ме натупаш?
        Свих устни.
        - Да, бях.
        Хлапето поклати глава.
        - Имаш ли представа в какво се забъркваш?
        - Знам. - Скръстих ръце. - И знам, че след като ме заловят, ще ме принудят да създавам хибриди.
        - Налагало ли ти се е да гледаш как хора умират пред очите ти всеки ден, отново и отново? Не? Попитай брат си.
        Не се поколебах.
        - Заслужава си да мина през всичко заради нея.
        - Има и по-страшни неща - каза тихо той. - Ако ти и Хънтър забравите за момент различията си, той сам би ти разказал. Там правят неща, от които ще изгубиш разсъдъка си.
        - Още една причина да измъкна Кити.
        - И какъв е планът ти? Как ще я измъкнеш? - попита с любопитство той.
        Добър въпрос.
        - Още не съм измислил.
        Люк ме изгледа за момент, после избухна в смях.
        - Добър план. Харесва ми. Почти нищо не може да се обърка.
        - Ти как се измъкна, Люк?
        Той наклони глава.
        - Не искаш да знаеш какво съм направил. И няма да направиш това, което направих аз.
        Студена тръпка премина по кожата ми. Вярвах на хлапето.
        Люк отстъпи назад.
        - Трябва да се погрижа и за другото нещо, така че…
        Погледнах към коридора.
        - Работиш с арумианците, а?
        Изви устни.
        - Арумианците и луксианците не са толкова различни. И те са прецакани като вас.
        - Забавно. Не го възприемах така.
        Люк сведе глава и изруга. Вдигайки поглед към мен, промълви:
        - Най-голямата слабост на Дедал е тяхната арогантност. Нуждата им да създават това, което не трябва да бъде създавано. Нуждата им да контролират това, което не може да бъде контролирано. Те си играят с еволюцията, приятелю. Във филмите тези неща никога не приключват добре, нали?
        - Определено не.
        Обърнах му гръб.
        - Чакай! - извика той. - Мога да ти помогна.
        Извърнах се отново към него и обърнах глава встрани.
        - Какво искаш да кажеш?
        Люк взря аметистовите си очи, зловещо подобни на тези на Итън, в моите. Имаше нещо странно в погледа му.
        - Най-голямата им защита е, че светът не знае за съществуването им. Хората не знаят, че ние съществуваме.
        Не можех да извърна поглед. Окончателно прецених, че хлапето Люк си е страховито.
        Тогава той се усмихна.
        - Те имат нещо, което искам. Обзалагам се, че е на същото място, където държат Кейти.
        Присвих очи. Никога не бях харесвал уговорките от типа „око за око“.
        - Какво искаш?
        - Имат нещо, наречено ЛХ-11. Това искам.
        - ЛХ-11? - сбърчих вежди аз. - Какво, по дяволите, е това?
        - Началото на всичко и краят на всичко - отвърна мистериозно той и особен блясък озари лилавите му очи. - Ще го разпознаеш, когато го видиш. Донеси ми го и аз ти обещавам, че ще те измъкна, където и да се намираш.
        Изгледах го.
        - Не че оспорвам способностите ти, но как ще успееш да измъкнеш Кейти и мен, без изобщо да знаеш къде ще ни затворят?
        Той вдигна вежда.
        - Явно се съмняваш в способностите ми, щом питаш неща, които не е редно да питаш. Имам хора навсякъде, Деймън. Ще се свържа с тях и те ще ме уведомят, когато изникнете някъде.
        Засмях се леко и поклатих глава.
        - Как бих могъл да ти имам доверие?
        - Не съм те молил да ми имаш доверие. Просто нямаш друг избор.
        Той замълча. По дяволите, беше прав.
        - Донеси ми ЛХ-11 и ти гарантирам, че ще измъкна теб и твоето котенце, без значение в коя адска дупка са ви натикали. Това е обещание.
        Седма глава
        Кейти
        Сякаш беше изминала цяла вечност, откакто ми дадоха пържола и картофено пюре. Бях прекалено превъзбудена, за да включа телевизора. Чакането в тишината ме караше да крача напред-назад из килията си. Нервите ми бяха толкова обтегнати, че всеки път, когато чуех нечии стъпки в коридора, сърцето ми подскачаше в гърлото и отстъпвах от вратата.
        Бях наплашена, потрепервах при всеки звук. Тъй като нямах представа колко време е изминало, нито дори кой ден е, се чувствах така, сякаш бях затворена в мехур от вакуум.
        Докато правех стотната си обиколка пред леглото, обобщавах това, което бях научила. Имаше хора, които бяха тук по своя воля - хора и луксианци, може би дори и няколко хибриди. Изпробваха ЛХ-11 на болни от рак пациенти, бог знае какво въобще беше ЛХ-11. Донякъде можех да подкрепя подобно начинание - ако луксианците в сградата действително бяха тук, защото сами искаха да помогнат. Намирането на лек за смъртоносни болести беше нещо важно.
        Ако хората от Дедал просто ме бяха попитали, вместо да ме затварят в килия, с удоволствие щях да им дам проба от кръвта си.
        Не можех да се отърся от думите на сержант Дашър. Наистина ли имаше близо девет хиляди луксианци, които заговорничеха срещу хората? И стотици хиляди, които можеха да пристигнат на Земята всеки момент? Деймън спомена, че има и други луксианци, но с нищо не намекна, че дори малка група от неговата раса има намерение да завладее планетата.
        Ами ако всичко беше вярно?
        Не можеше да бъде.
        Не луксианците бяха лошите в случая, а арумианците и Дедал. Организацията имаше красива обвивка, но отвътре бе изгнила.
        От коридора се чуха стъпки и аз подскочих. Вратата се отвори. Беше Арчър.
        - Какво става? - попитах предпазливо аз.
        Баретата, която сякаш бе трайно закрепена за главата му, скриваше очите му, но брадичката му издаваше непоколебимост.
        - Ще те съпроводя до тренировъчните зали.
        Отново постави ръката си на рамото ми, а аз се чудех наистина ли мисли, че ще се опитам да избягам. Исках, но не бях толкова глупава. Все още.
        - Какво се случва в тренировъчните зали? - попитах, след като влязохме в асансьора.
        Той не отговори, което не беше особено успокоително, и ме раздразни. Тези хора можеха поне да ме уведомяват какво ми предстои. Опитах се да отблъсна ръката му, но тя остана залепена за рамото ми през целия път.
        Арчър не беше многословен човек. Това ме нервираше и дразнеше, но не беше само това. В него имаше нещо различно. Не можех да определя какво точно, но определено го усещах.
        Докато стигнахме до тренировъчния етаж, стомахът ми стана на топка. Коридорът бе идентичен с този на болничния етаж, с изключение на това, че имаше много двойни врати. Спряхме пред една, той въведе кода и тя се разтвори.
        Блейк и сержант Дашър се намираха в стаята. Дашър се извърна към нас и се усмихна леко. Изражението му бе различно. Нотката на отчаяние в погледа му ме притесни. Нямаше как да не се замисля за резултатите от изследванията на кръвта ми.
        - Здравей, госпожице Шуорц - каза той. - Отпочинала си, надявам се.
        Това не вещаеше нищо добро.
        Двама мъже в лабораторни престилки седяха пред значително количество монитори. Екраните ми изглеждаха разграфени. Пръстите ми изтръпнаха от продължителното стискане.
        - Готови сме - каза един от мъжете.
        - Какво става? - попитах.
        Ненавиждах начина, по който гласът ми потрепери по средата на въпроса.
        Лицето на Блейк беше безизразно. Арчър зае ролята си на часовой до вратата.
        - Трябва да проверим обхвата на възможностите ти - обясни сержант Дашър и застана между двамата мъже. - В това контролирано помещение ще можеш да използваш Извора. Знаем от досегашните си наблюдения, че имаш някакъв контрол над него, но не знаем точния обхват на твоите способности. Успешно мутиралите хибриди могат да реагират толкова бързо, колкото и истинските луксианци. И могат да контролират Извора точно толкова добре.
        Сърцето ми спря.
        - С каква цел правите това? Защо искате да го знаете? Очевидно мутацията ми е успешна.
        - Не го знаем със сигурност, Кейти.
        Намръщих се.
        - Не разбирам. По-рано казахте, че съм силна…
        - Ти си силна, но никога досега не си използвала способностите си продължително в отсъствието на извънземния, който те е превърнал в хибрид. Възможно е да си се захранвала от неговите способности. Някои хибриди изглеждат така, сякаш са претърпели успешна мутация, но нашите изследвания показват, че колкото по-често даден хибрид посяга към Извора, толкова по-забележима става неустойчивостта на мутацията. Трябва да се уверим, че всичко с твоята мутация е наред.
        Докато осмислях думите му, ми се прииска да избягам от стаята. За жалост, бях като закована за пода.
        - Значи всъщност искате да видите дали ще се самоунищожа като… - Като Кариса, но не можех да изрека името й на глас. След като нито потвърди, нито отрече, отстъпих крачка назад. У мен се надигна изцяло нов страх - какво ще стане, ако се самовзривя? Тоест, знаех какво ще се случи с мен, но какво щеше да стане с…
        - Този, който те направи мутант? - попита сержантът и аз кимнах в отговор. - Можеш да го кажеш, госпожице Шуорц. Знаем, че е бил Деймън Блек. Няма защо да се опитваш да го скриеш.
        Не бих изрекла името му.
        - Какво ще се случи?
        - Знаем, че луксианецът и хората, които превърне в мутанти, са свързани на биологично ниво, ако мутацията остане трайна. Не разбираме това напълно. - Той направи пауза, за да прочисти гърлото си. - Но в случаите, в които хибридът е нестабилен, връзката се анулира.
        - Анулира се?
        Той кимна.
        - Биологичната връзка между двамата просто се прекъсва. Най-вероятно, защото в тези случаи мутацията не е достатъчно силна. В момента наистина не ни е известно всичко.
        Из тялото ми се понесе облекчение. Не че нямах инстинкт за самосъхранение, но поне знаех, че ако избухна, Деймън ще оцелее. Реших обаче да протакам, тъй като не исках да отида в онази стая.
        - Това ли е единственото нещо, което може да разруши връзката?
        Сержантът не отговори.
        Присвих очи.
        - Смятате ли, че имам право да знам?
        - Всичко с времето си - каза той. - Сега не е моментът.
        - Мисля, че моментът е дяволски добър.
        Вдигна вежди изненадан, а това още повече ме ядоса.
        - Моля? - възкликнах и размахах ръце. Арчър се приближи към мен, но аз не му обърнах внимание. - Мисля, че имам право да знам всичко.
        Изненадата изчезна и на лицето му се изписа хладно изражение.
        - Сега не е моментът.
        Реших да отстоявам позицията си. Свих ръце в юмруци.
        - Мисля, че няма да има по-подходящ момент.
        - Кейти…
        Пренебрегнах нежното предупреждение на Арчър и той се приближи по-близо. Гърдите му почти опираха в гърба ми.
        - Не. Искам да знам какво друго може да разруши връзката. Очевидно нещо може. Освен това искам да знам колко дълго възнамерявате да ме държите тук. - След като думите потекоха от устата ми, нямаше как да ги спра. - Ами училище? Нима искате необразован хибрид да вилнее наоколо? Ами майка ми? Приятелите ми? Животът ми? Блогът ми? - Добре де, блогът ми беше последната ми грижа, но, по дяволите, бе важен за мен. - Отнехте ми целия живот и очаквате просто да седя тук и да го превъзмогна? Да не настоявам за отговори? Знаете ли какво? Можете да ме целунете отзад!
        Малкото топлина, таяща се в очите на сержант Дашър, се изпари мигновено. Той се взря в мен и тогава осъзнах, че може би трябваше да си държа устата затворена. Имах нужда да изрека всичко това, но суровият му поглед бе плашещ.
        - Не толерирам употребата на груб език. И не толерирам устати момиченца, които не разбират какво се случва. Опитваме се да направим нещата възможно най-удобни за теб, госпожице Шуорц, но всичко си има граници. Нямаш право да разпитваш нито мен, нито когото и да било от подчинените ми. Ще ти кажем, когато преценим, че моментът е подходящ, и нито миг по-рано. Разбираш ли?
        Усещах дишането на Арчър, което сякаш секна в очакване на моя отговор.
        - Да - изстрелях. - Разбирам.
        Арчър си пое дъх.
        - Добре - каза сержантът. - След като този въпрос е уреден, нека да продължим.
        Един от мъжете пред мониторите натисна бутон. Отвори се малка врата, водеща към тренировъчната зала. Арчър свали ръката си от мен чак когато влязох в нея.
        Завъртях се с ококорени очи, докато той отстъпваше назад към вратата. Щях да го помоля да не ме оставя сама, но той бързо отмести поглед. Миг по-късно изчезна и вратата се затвори след него.
        С туптящо сърце хвърлих поглед на стаята. Беше с размери около седем на седем метра, с циментов под, с още една врата в другия край, стените не бяха тапицирани. Не. Нямах такъв късмет. Стените бяха бели с червени следи. Това да не беше… засъхнала кръв?
        О, боже.
        Ала страхът се изпари, когато усетих притока на сила. В началото беше слаб, като съвсем леко докосване, като че някой прокарваше пръсти по ръцете ми, но постепенно се увеличи и се разпръсна по цялото ми тяло.
        Сякаш за първи път си поемах глътка свеж въздух. Вцепенението и изтощението ме напуснаха, а на тяхно място се появи тихо бръмчене на енергия, което започна от задната част на главата ми, мина из вените ми и сгря всяко кътче на измръзналата ми душа.
        Клепачите ми запърхаха и аз видях в съзнанието си Деймън. Не защото можех наистина да го видя, а защото това чувство ми напомняше за него. Докато Изворът се увиваше около мен, аз си представих, че съм в обятията на Деймън.
        От тавана се понесе звук и гласът на сержант Дашър изпълни стаята.
        - Трябва да проверим способностите ти, Кейти.
        Не желаех да разговарям с тази гадина, но наистина ми се искаше да приключим по-бързо.
        - Добре. Значи искате да призова Извора, така ли?
        - Ще го направиш, но трябва да проверим способностите ти в стресова ситуация.
        - Стресова ситуация? - прошепнах и огледах из стаята. Тревога се надигна в корема ми и се разпростря из тялото ми като горски пожар.
        - В момента съм доста стресирана.
        Микрофонът се включи отново.
        - Не такъв стрес имаме предвид.
        Преди да осмисля думите му, зловещ шум разтърси малката стая. Обърнах се.
        Вратата в другия край на помещението се разтваряше срещу мен, сантиметър по сантиметър. Първо забелязах черен анцуг, подобен на този, който носех и аз. После и бяла тениска, покриваща тесни хълбоци. Погледът ми пролази нагоре и ахнах изненадано.
        Пред мен стоеше момиче, което бях виждала и преди. Беше изминало много време, но аз я разпознах веднага. Русата й коса беше завързана на стегната опашка. Красивото й лице беше обсипано със синини и драскотини.
        - Мо - казах и пристъпих напред.
        Момичето, което беше в съседната клетка, когато Уил ме затвори, се взря в мен. Често се питах какво ли е станало с нея. Вече знаех. След още един удар на сърцето изрекох отново името й. И тогава проумях. На лицето й бе изписана същата празнота, която видях на лицето на Кариса.
        Сърцето ми се сви. Нямаше как да накарам момичето да си спомни предишната ни среща.
        Тя пристъпи в стаята и зачака. След момент отново се чу бръмчене, последвано от гласа на сержант Дашър.
        - Мо ще ни асистира в първата серия стрес тестове.
        Първата серия? Нима щеше да има повече?
        - Тя какво…
        Мо рязко протегна ръка и Изворът запращя над кокалчетата на пръстите й. Шокът ме парализира. Стрелнах се настрани, но зарядът бяла светлина, трептяща в синьо, удари рамото ми. Избухна болка, която обхвана цялата ми ръка. Силата на удара ме завъртя и едва успях да се задържа на крака.
        Ужасно се обърках. Погледнах рамото си и без изненада установих, че дрехата ми е опърлена.
        - Какво е това, по дяволите? - попитах. - Защо…?
        Следващата струя ме принуди да се свлека на колене, докато прелиташе точно на мястото, на което стоях преди миг. Удари стената зад мен и загасна. След миг Мо застана точно пред мен. Опитах да се изправя, но тя вдигна коляно, удари ме в челюстта и изви главата ми назад. Паднах по гръб зашеметена.
        Мо се протегна, сграбчи опашката на косата ми и с изненадваща лекота ме изправи на крака. Ръката й се понесе към лицето ми и ме удари точно под окото. Избликът на болка накара ушите ми да зазвънтят, но направи и нещо друго.
        Измъкна ме от вцепенението.
        Внезапно разбрах този стрес тест, който ме отврати и ужаси. Трябваше да повярвам, че щом Дедал знаеха всичко, значи би трябвало да им е известно, че познавам Мо. Че да я видя тук, в толкова по-добра физическа форма от последната ни среща, щеше не просто да ме изненада, но и да ме убеди, че съпротивата ми срещу тях е безполезна.
        Но все пак искаха да се съпротивлявам - да се съпротивлявам срещу Мо, като използвам Извора. Защото какво друго би предизвикало у мен стрес, ако не това да ме сритат и да ме размажат тотално?
        Пореден юмрук се стовари под окото ми. С доста сила го запрати. Металическият вкус нахлу в устата ми, докато призовавах Извора, както беше искал сержантът.
        Но Мо… тя беше толкова по-бърза от мен, толкова по-добра.
        Когато започна схватката на хилядолетието, се впих в малкия отломък надежда, който бях запазила: поне Деймън нямаше да бъде подложен на това.
        Деймън
        Оставих джипа на Матю на няколко километра от пътеката, водеща към Маунт Уедър. Надявах се, че който и да намери колата му, ще му я върне цяла. Беше си доста готино возило. Не толкова добро, колкото Доли, разбира се, но малко коли можеха да се сравняват с нея.
        Изминах последните няколко километра в истинската си форма, препускайки из буйните гъсталаци. След минути достигнах пътеката и няколко секунди по-късно вече бях на края на гората и се взирах в болезнено познатата ограда на съоръжението.
        Определено имаше повече охранители на смяна - поне трима до вратата и най-вероятно още няколко вътре. Камерите и охранителните системи този път нямаше да се изключат. Не го и исках.
        Исках да бъда заловен.
        Доусън сигурно смяташе, че не съм го обмислил внимателно. Рискувах доста - не просто своето бъдеще, но и това на семейство ми и на Кити. След като служителите от министерството на отбраната ме забележеха, играта щеше да загрубее. Не беше проблем да вляза, а след като откриех онова, което искаше Люк, той щеше да ни измъкне, ако не лъжеше. А дори и да лъжеше, щях да открия друг начин.
        Донякъде се надявах, че Кити е още тук, че Дедал не са я преместили на друго място. Най-вероятно беше глупаво да се надявам, защото имах чувството, че към мен се задава огромна доза разочарование.
        Така че, да, исках да ме заловят, но не смятах да ги улеснявам.
        Пристъпих извън прикритието на дърветата и приех човешката си форма под яркото слънце. Охранителите не ме забелязаха в началото. Докато крачех към тях, си спомних разговора ни с Кити в нощта, когато тя най-после бе признала чувствата си към мен.
        Казах й, че и двамата сме луди, в добрия смисъл на думата. Чак в този момент разбрах колко прав съм бил - това, което щях да направя, си беше сто процента за освидетелстване.
        Първият охранител, който тъкмо вадеше нещо - мобилен телефон? - от черните си панталони, се обърна и огледа дърветата. Погледът му ме отмина и след миг се върна на мен. Телефонът се изплъзна от пръстите му, той изкрещя и протегна едната си ръка към пистолета, закачен на колана му, а другата - към микрофона на рамото му. Двамата охранители зад него се извърнаха светкавично и измъкнаха оръжията си.
        Шоуто най-после започваше.
        Призовах Извора. Останах в човешката си форма, но знаех, че те са разбрали какъв съм. Може би заради очите. Такова бляскаво сияние не се срещаше често.
        Последва пукот, който ми показваше, че охранителите не се шегуват.
        Вдигнах ръка и куршумите сякаш се сблъскаха в невидима стена. Всъщност това беше енергия, която ги отклоняваше. Можех да ги изпратя обратно към охранителите, но аз просто ги спрях. Те падаха безвредно на земята.
        - Не ви съветвам да опитате отново - казах и свалих ръка.
        Те, естествено, не ме послушаха. Защо? Защото би било прекалено лесно.
        Охранителят най-отпред изпразни пистолета си срещу мен, а аз отклоних всички куршуми. След няколко секунди ми писна. Завъртях се и протегнах ръка към дърветата. Започнаха да треперят. Клоните се разклатиха и из въздуха се понесе водопад от зелени иглички. Придърпах ги напред и отново се обърнах.
        Хиляди иглички се изстреляха във въздуха. Прелетяха покрай мен, насочени към малоумните пазачи.
        Забиха се в тримата мъже и ги превърнаха в човешки игленици. Нямаше да ги убият, но съдейки по виковете им, изпълнени с болка и изненада, усещането никак не бе приятно. Охранителите паднаха на колене, а пистолетите им лежаха забравени на земята край тях. Махнах с ръка и запратих оръжията им в гората, където щяха да изчезнат завинаги.
        Закрачих напред и преминах покрай тях с надменна усмивка. Призовах отново Извора и оставих енергията да запращи по ръката ми. Сноп светлина удари портата на електрическата ограда. Последва бяла експлозия, която запримига по цялото ограждение, изпържи електрическата система и остави голяма удобна дупка, през която да премина.
        Пристъпих спокойно през старателно почистената зона, през която преди бяхме тичали, и си поех дълбоко дъх. Вратите на Маунт Уедър се отвориха.
        Оттам изскочи дяволска армия офицери, облечени така, все едно се готвеха за Армагедон или за съвместна мисия със специалните служби за сигурност. Лицата им бяха покрити с щитове, сякаш това щеше да им помогне. Застанаха на едно коляно и насочиха към мен дузина полуавтоматични пушки. Щеше да е трудничко да спра толкова много куршуми.
        Щяха да умрат хора.
        Това беше гадно, но нямаше да ме спре.
        Тогава висока, тънка сянка изникна пред очите ми, излизайки от мрачния тунел. Мъжете с черни униформи се разделиха, без да отместват оръжията си от мен, като позволиха на старомодно облечената жена да премине между тях с лекота.
        - Нанси Хъшър - озъбих се аз и свих ръце в юмруци.
        Познавах тази жена от години. Никога не я бях харесвал, особено след като разбрах, че е работела за Дедал и е знаела какво причиняват на Доусън.
        Устните й се разтеглиха в лека усмивка, без да се отварят. С тази усмивка беше известна - усмивката, която означаваше, че Нанси възнамерява да ти забие нож в гърба, докато те целува по бузата. Точно тази жена се надявах да открия.
        - Деймън Блек - каза тя и стисна дланите си. - Очаквахме те.
        Осма глава
        Кейти
        След катастрофалната тренировка усещах истински ужас всеки път, щом чуех някой да се приближава към вратата. Сърцето ми дънеше болезнено, докато звукът от стъпките заглъхнеше. Когато вратата най-сетне се отвори и оттам изникна Арчър с вечерята ми, едва не повърнах.
        Нямах апетит.
        Цялата нощ не можах да заспя.
        Всеки път, в който затворех очи, виждах в съзнанието си стоящата пред мен Мо, готова да ме пребие на мига. Необятната празнота, която бе покрила очите й, бързо бе разцъфтяла в решителност. Сигурно нямаше да ме пребие така жестоко, ако се бях отбранявала, но аз не го направих. Да се бия с нея би било нередно.
        Когато на следващата сутрин вратата се отвори, се крепях само на няколко часа сън. Беше Арчър. По своя мълчалив начин ми направи жест да го последвам.
        Макар да бях съсипана, нямах друг избор, освен да тръгна след него. Повдигаше ми се, докато пътувахме с асансьора към етажа с тренировъчните зали. С всички усилия на волята си излязох от асансьора, макар да ми се искаше да се уловя за ръкохватките и никога повече да не помръдна.
        Но той подмина стаята, в която бяхме влезли преди, открехна една от двойните врати, продължи надолу по коридора и там ме преведе през още една двойна врата.
        - Къде отиваме?
        Той не отговори, докато спряхме пред една стоманена врата, която блестеше заради изобилието от оникс и диаманти.
        - Има нещо, което сержант Дашър иска да видиш.
        Само можех да си представя какво ме чака зад вратата.
        Той постави показалеца си на таблото и червената светлина стана зелена. Последва механично щракване. Притаих дъх, докато отваряше вратата.
        Стаята вътре беше осветена единствено от слаба крушка, висяща от тавана. Нямаше столове или маси. Отдясно имаше голямо огледало, простиращо се по цялата дължина на стената.
        - Какво е това? - попитах.
        - Нещо, което трябва да видиш. - Сержант Дашър изникна зад нас. Подскочих и се завъртях. Откъде, по дяволите, се бе появил? - Надявам се то да те убеди, че няма да допуснем вчерашната тренировка да се повтори.
        Скръстих ръце и вдигнах глава.
        - Каквото и да ми покажете, няма да променя решението си. Няма да се бия с други хибриди.
        Изражението на Дашър не се промени.
        - Както ти обясних, трябва да се уверим, че си стабилна. Това е целта на тренировките. А причината, поради която трябва да се убедим, че си стабилна и си способна да владееш Извора, се намира зад това огледало.
        Объркана, погледнах Арчър. Той стоеше до вратата, баретата засенчваше лицето му.
        - Какво ще видя от другата страна?
        - Истината - отговори Дашър.
        Изсмях се и по разкъсаната кожа на лицето ми премина болка.
        - Значи от другата страна има стая, пълна с побъркани военни офицери?
        Очите му бяха студени като лед. Той протегна ръка и натисна един ключ на стената.
        Внезапно избухна светлина, идваща от другата страна на огледалото. Беше еднопосочно огледало, като тези в полицейските управления. Другата стая не беше празна.
        Сърцето ми заудря лудо в гърдите ми, докато пристъпвах напред.
        - Какво…?
        От другата страна имаше мъж, седнал на стол, и то не по свое желание. Окови от оникс покриваха китките и глезените му и го притискаха. Разрошена русо бяла коса покриваше челото му; той бавно вдигна глава.
        Беше луксианец.
        Съвършенството на острите му черти го издаваше, както и трептящите му зелени очи - очи, които толкова много ми напомняха на тези на Деймън, че болка прониза сърцето ми и скова гърлото ми.
        - Той… може ли да ни види? - попитах.
        Изглеждаше така, сякаш ни виждаше. Очите му бяха съсредоточени в мен.
        - Не.
        Дашър пристъпи напред и се наведе към огледалото. На една ръка разстояние се намираше малка кутия за комуникация между помещенията.
        Болка сви красивото лице на мъжа. Вените изпъкнаха по врата му, от гърдите му излезе хрипливо дихание.
        - Знам, че сте там.
        Изгледах напрегнато Дашър.
        - Сигурен ли сте, че не може да ни види?
        Той кимна.
        Неохотно насочих вниманието си обратно към другата стая. Луксианецът се потеше и трепереше.
        - Той… изпитва болка. Не е редно. Това е истинска…
        - Не знаеш кой седи от другата страна на стъклото, госпожице Шуорц. - Той натисна един бутон на апарата за комуникация. - Здравей, Шон.
        Устните на луксианеца се извиха.
        - Името ми не е Шон.
        - Много години са те наричали с това име. - Дашър поклати глава. - Той предпочита да се назовава с истинското си име. Както знаеш, ние не сме способни да го изречем.
        - На кого говориш? - попита Шон, а погледът му остана притеснително впит там, където стоях аз. - С друг човек? Или още по-добре? С някое отвращение, с шибан хибрид?
        Изпъшках, преди да успея да се въздържа. Не толкова заради думите му, колкото заради отвращението и омразата, с които бяха изречени.
        - Шон е това, което наричаме „терорист“ - каза сержантът и луксианецът в другата стая се подсмихна. - Той е част от терористична клетка, която наблюдаваме от две години. Възнамеряваха да разрушат моста Голдън Гейт в пиков час. Стотици животи…
        - Хиляди животи! - прекъсна го Шон. Зелените му очи засияха. - Щяхме да убием хиляди. А после щяхме да…
        - Но не успяхте. - Дашър се усмихна и стомахът ми се сви. Това най-вероятно бе първата искрена усмивка, която виждах на лицето му. - Спряхме ви. - Той надникна през рамо към мен. - Той беше единственият, който успяхме да заловим жив.
        Шон се изсмя грубо.
        - Може да си ме спрял, но нищо не си постигнал, глупава маймуно. Ние сме по-висши. Човечеството е нищо в сравнение с нас. Ще видиш. Сами сте си изкопали гроба и сега вече не можете да спрете това, което предстои. Всички вие ще…
        Дашър изключи комуникационния апарат и прекъсна тирадата.
        - Чувал съм го много пъти. - Той се извърна към мен и наклони глава настрани. - Ето с какво си имаме работа. Луксианецът в съседната стая иска да убива хора. Има много други като него. Ето защо правим това, което правим.
        Безмълвна, погледнах към луксианеца, докато мозъкът ми бавно възприемаше това, на което току-що бях станала свидетел. Апаратът беше изключен, но устните на мъжа все още се движеха, от тях течеше неприкрита омраза. На лицето му бе изписана онази сляпа ненавист, присъща на всички терористи, без значение кои или какви бяха.
        - Разбираш ли? - попита сержантът, привличайки вниманието ми.
        Кръстосах ръце и поклатих бавно глава.
        - Не можеш да си вадиш заключения за цяла раса на базата на няколко индивида.
        Собствените ми думи ми прозвучаха празни.
        - Вярно - съгласи се тихо Дашър. - Би било така, ако говорехме за хора. Не можем да спазваме моралните си принципи, когото си имаме работа с такива същества. Довери ми се - те определено не смятат за нужно да спазват своите морални принципи в отношенията си с нас.

* * *
        Часовете се превърнаха в дни. Дните може би се бяха превърнали в седмици, но нямаше как да съм сигурна. Сега осъзнах защо Доусън бе изгубил представа за времето. Тук всичко се сливаше. Не можех да си спомня последния път, в който бях излизала на слънце или виждала нощното небе. Сервираха ми закуска точно както първия път, когато се събудих, и с това започваше денят ми. Единственото нещо, по което разбирах, че са изминали четиридесет и осем часа, бяха посещенията ми при доктор Рот, който ми взимаше кръв. Бях го виждала пет пъти, може би и повече.
        Бях изгубила броя им.
        Бях загубила доста неща. Или поне така се чувствах. Тегло. Възможността да се смея или дори да се усмихвам. Сълзи. Беше ми останал само шевът. Всеки път, в който се изправех срещу Мо или някой друг хибрид - имената им не ме интересуваха, знаех какво трябва да направя, - шевът и безсилието ми нарастваха. Изненадвах се, че още съм способна на такива силни чувства.
        Но все още не се бях предала. Така и не се противопоставих на никого от хибридите по време на тренировъчните сесии. Само над това имах контрол.
        Отказвах да се бия с тях, да им причиня болка, да ги убия. Сякаш бях в истинска, макар и объркана версия на Игрите на глада.
        Игрите на глада за извънземни хибриди.
        Опитах да се усмихна, но потръпнах, когато движението опъна разкъсаната ми буза. Аз отказвах да им се нахвърля като терминатор, но те не се колебаеха да ме нападат. Беше им толкова безразлично, че понякога дори говореха, докато ме пребиваха. Казваха ми, че трябва да се бия, че трябва да се подготвя за деня, когато ще дойдат другите луксианци и ще се присъединят към тези, които вече са тук. Очевидно искрено вярваха, че луксианците са истинските злодеи. Хибридите явно се возеха на влакчето на министерството, но не и аз. Ала все пак малка частица от мен се чудеше как е възможно Дедал да контролират толкова много хибриди, без в думите им да има поне малко истина.
        И да не забравяме за Шон - луксианецът, който искаше да убие хиляди хора. Дашър твърдеше, че има много извънземни като Шон, готови да завладеят Земята. Но аз не можех да допусна, че Деймън или Ди, или дори Ашли биха участвали по какъвто и да било начин в нещо подобно.
        Насилих се да отворя очи и видях същата гледка, която виждах всеки път, след като ме измъкваха от тренировъчните зали - най-често в безсъзнание - и ме захвърляха в килията ми. Белият таван с малките черни точки - смес от оникс и диамант.
        Боже, как мразех тези точки.
        Поех си дълбоко дъх и проплаках, защото внезапно ми се прииска да не го бях правила. Остра болка премина по ребрата ми, където ме бе ритала Мо. Цялото ми тяло пулсираше. Всяка част от него ме болеше.
        Движения в най-далечния край на килията ми, до вратата, привлякоха вниманието ми. Завъртях глава, бавно и доста болезнено.
        Арчър стоеше там и държеше вързоп плат в ръце.
        - Тъкмо започнах да се притеснявам - каза той.
        Прочистих гърло и отворих уста с потръпване.
        - Защо?
        Той се приближи. Баретата вечно криеше очите му.
        - Беше доста дълго в безсъзнание, по-дълго откогато и да било.
        Погледнах отново към тавана. Не знаех, че Арчър следи пребиванията ми. Не беше до мен предишните пъти, когато се събуждах. От известно време не бях виждала и Блейк и вече се чудех дали гаднярът въобще е тук.
        Поех си въздух по-бавно и по-продължително. Колкото и да беше тъжно, докато бях будна, копнеех за миговете забрава. Загубата на съзнание не беше винаги празна, черна пустота. Понякога сънувах Деймън. Докато бях будна, се връщах към тези бледи образи, които се размазваха и изчезваха в мига, в който отворех очи.
        Арчър седна на ръба на леглото и аз рязко отворих очи.
        Изпълнените ми с болка мускули се напрегнаха. Макар Арчър да бе доказал, че не е чак толкова лош, аз все пак нямах доверие на никого.
        - Донесох лед. Май имаш нужда от него.
        Наблюдавах го притеснена.
        - Аз дори не… не знам как изглежда.
        - Имаш предвид лицето си, нали? - попита той и разтърси вързопа. - Не изглежда хубаво.
        Не се чувствах хубава. Не обърнах внимание на туптежа в рамото си и се опитах да протегна ръка изпод одеялото.
        - Мога да се справя сама.
        - Струва ми се, че не можеш да помръднеш дори пръста си. Просто стой кротко. И не говори.
        Не знаех дали не трябва да се обидя от последното изречение, но той допря пакета с лед върху бузата ми, което ме накара да си поема рязко дъх.
        - Можеха да накарат някой от луксианците да те излекува. Категоричният ти отказ да се биеш ти създава само проблеми. - Той притисна леда и аз се извих назад. - Гледай да го запомниш, когато отидеш на следващата тренировка.
        Опитах да се намръщя, но лицето ме заболя.
        - Аха. Значи вината е моя.
        Той поклати глава.
        - Не казах това.
        - Не е редно да се бия с тях - отвърнах след няколко секунди. - Няма да се самоунищожа. - Или поне така се надявах. - Да искат от нас да се бием, е… нечовешко. И аз няма да…
        - Ще го направиш - заяви простичко той. - Не си по-различна от тях.
        - Не съм по-различна? - опитах да се надигна, но той ме стрелна с поглед, който ме накара да се притисна обратно към леглото. - Мо вече дори не прилича на човек. Никой от тях не прилича на човек. Като роботи са.
        - Тренирани са.
        - Т-тренирани? - заекнах аз, докато той прокарваше торбата с лед по бузата ми. - Те са безмозъчни…
        - Няма значение какви са. Ако продължиш да се държиш така - да не се биеш, да не се подчиняваш на заповедите на сержант Дашър - ще си останеш просто човешка боксова круша. И какво ще реши това? Все някой ден един от хибридите ще те убие. - Той снижи глас и продължи толкова тихо, че се почудих дали микрофоните ще успеят въобще да го хванат. - И какво ще стане с този, който те е превърнал в мутант? И той ще умре, Кейти.
        Усетих притискане в гърдите си и след миг по тялото ми плъзна съвсем друг вид болка. В миг си представих Деймън с вечната вбесяваща усмивка на изразителното му лице. Липсваше ми толкова много, че в гърлото ми се разпали огън. Свих ръце под одеялото, а в гърдите ми зейна дупка.
        Няколко минути изминаха в мълчание. Докато лежах там и се взирах в рамото му, покрито с камуфлажни цветове, се питах дали бих могла да кажа нещо, каквото и да било, с което да прогоня празнотата. Най-накрая се досетих.
        - Може ли да те попитам нещо?
        - Май е по-добре да не говориш - отвърна той и прехвърли торбата с лед в другата си ръка.
        Не обърнах внимание на думите му, тъй като бях сигурна, че ако не проговоря, ще се побъркам.
        - Наистина ли има луксианци, които искат да завладеят планетата? Други като Шон?
        Той не отговори.
        Затворих очи и въздъхнах уморено.
        - Какво ще ти стане, ако просто ми отговориш?
        Изминаха още няколко секунди.
        - Фактът, че въобще питаш, е сам по себе си отговор.
        Така ли?
        - Има ли добри и лоши хора, Кейти?
        Сметнах за странно, че казва хора.
        - Да, но това е различно.
        - Нима?
        Когато ледената торба се озова отново на бузата ми, усещането не беше толкова лошо.
        - Така си мисля.
        - Защото хората са по-слаби? Не забравяй, че те имат достъп до оръжия за масово унищожение, точно като луксианците. Мислиш ли, че луксианците не знаят какво се случва зад тези стени? - попита тихо той и аз замръзнах. - Мислиш ли, че няма луксианци, които по собствена воля подкрепят Дедал, че няма такива, които искат да запазят съграденото на тази планета? Наистина ли искаш отговор на своя въпрос?
        - Да - прошепнах аз, но това бе лъжа.
        Част от мен не искаше да знае.
        Арчър отново измести торбата с лед.
        - Има луксианци, които искат да завладеят планетата, Кейти. Има заплаха. И ако дойде ден, в който луксианците трябва да изберат страна, кого ли ще подкрепят? На чия страна ще застанеш ти?
        Деймън
        Едва се въздържах да не прекърша нечий врат.
        Не знаех колко дни са изминали, откакто Нанси ме посрещна в Маунт Уедър. Два? Седем? Нямах никаква представа. Не знаех кой час на денонощието беше, нито колко време бе изминало. След като ме съпроводиха вътре, Нанси изчезна и започна поредица тъпотии - преглед, кръвни проби, допълнителни изследвания и най-малоумният разпит от тази страна на планината Блу Ридж. Не оказвах никаква съпротива, за да не забавям процеса, но след като приключиха, не се случи абсолютно нищо.
        Натикаха ме в някаква стая, най-вероятно подобна на тази, в която се бе излежавал Доусън преди време, и побеснявах с всяка изминала секунда. Не можех да се свържа с Извора. Можех да приема истинската си форма, но единствената полза от това беше, че имах възможността да осветя стаята, когато бе тъмно.
        Вървях напред-назад из килията и за хиляден път се зачудих дали и Кити прави същото на някое друго място. Не я усещах, но странната връзка между нас действаше само ако се намирахме близо един до друг. Все още имаше шанс, мъничък къс надежда, тя да е в Маунт Уедър.
        Кой знае колко беше часът, когато вратата на стаята се отвори и трима фена на военните униформи ми посочиха да изляза. Изхвърчах покрай тях и се подсмихнах, когато мъжът, чиито рамена блъснах, изруга тихо.
        - Моля?! - предизвиках го аз и се обърнах към него, готов за битка. - Проблем ли имаш?
        Мъжът се ухили презрително.
        - Върви нататък.
        Един от тях, явно голям смелчага, ме бодна по рамото. Извърнах поглед към него и той се сви назад.
        - Да, така си и мислех.
        С това тримата храбри войници ме поведоха по коридора. Беше почти идентичен с онзи, на който се намираше стаята на Бет. Качихме се в асансьора, спуснахме се няколко етажа и пристъпихме в друг коридор, населен с разнообразни военни служители, някои с униформи, други с костюми. Всички те направиха широк път на веселата ни дружинка.
        Оскъдното ми търпение почти се изчерпа, когато най-накрая спряхме пред тъмна и блестяща двойна врата. Шестото чувство ми подсказваше, че цялата е натъпкана с оникс.
        Войничетата въведоха строго секретните си глупости на контролното табло и вратите се отвориха, разкривайки правоъгълна маса. Стаята не беше празна. Далеч не. Вътре беше любимата ми личност.
        Нанси Хъшър седеше на тясната страна на масата със скръстени ръце и опъната в стегната опашка коса.
        - Здравей, Деймън.
        Не бях в настроение за простотии.
        - О. Нима бе тук през цялото това време? Вече си мислех, че си ме зарязала.
        - Никога не бих те зарязала, Деймън. Прекалено си ценен.
        - Това го знам. - Седнах, без да ме подканят, облегнах се и скръстих ръце. Войниците затвориха вратите и застанаха на пост пред тях. Погледнах ги пренебрежително, преди да се обърна към Нанси. - Какво? Днес няма ли кръвни проби и изследвания? Безкрайни поредици от глупави въпроси?
        Нанси очевидно се бореше със себе си, за да запази хладнокръвие. Надявах се, че адски й лазя по нервите.
        - Не. Няма нужда от повече изследвания. Получихме това, което искахме.
        - И какво е то?
        Един от пръстите й помръдна и после се вкамени.
        - Смяташ, че знаеш какво целят Дедал. Или поне имаш предположения.
        - Право да ти кажа, грам не ми дреме какво прави вашата групичка изроди.
        - Нима?
        Вдигна вежда.
        - Ами да - отвърнах аз.
        Усмивката й стана по-широка.
        - Знаеш ли какво си мисля. Деймън? Думите ти са просто джафкане. Имаш голяма уста, както и мускули, с които да я подкрепиш, но в действителност нямаш никакъв контрол над положението и дълбоко в себе си го знаеш. Продължавай да лаеш. Намирам го за развлекателно.
        Стиснах челюст.
        - Живея, за да те забавлявам.
        - Е, радвам се да го чуя, но след като вече го уточнихме, може ли да продължим? - Когато кимнах, хитрият й поглед се изостри. - Първо искам да те уверя, че ако в даден момент застрашиш мен или някого от другите, разполагаме с оръжия, които не бихме искали да използваме срещу теб, но в случай на нужда няма да се поколебаем да го направим.
        - Убеден съм, че не бихте искали това да се случи.
        - Поне аз не бих. Разполагаме с ИЕС оръжия, Деймън. Знаеш ли какво означава тази абревиатура? Импулсно енергийни снаряди. Те имат катастрофален ефект върху електромагнитните и светлинните вълни. Един изстрел би бил фатален за някой от твоя вид. Не бих искала да се разделя с теб. Нито с Кейти. Разбираш ли какво ти казвам?
        Свих ръка в юмрук.
        - Разбирам.
        - Знам, че имаш определени предположения относно Дедал, но се надявам да променим това по време на престоя ти при нас.
        - Хм, предположения? Да не би да имаш предвид периода, в който ти и подчинените ти ме накарахте да повярвам, че брат ми е мъртъв?
        Нанси дори не мигна.
        - Брат ти и приятелката му бяха задържани заради това, което Доусън направи на Бет - от съображения за тяхната собствена безопасност. Знам, че не ми вярваш, но това не ме засяга. Има причина, поради която на луксианците им е забранено да лекуват хора. Последиците от подобни действия са различни, но и в повечето случаи резултатът е нестабилна промяна на ДНК в човешкото тяло, особено ако лечението бъде извършено в неконтролирана среда.
        Наклоних глава и си спомних станалото с Кариса.
        - Какво трябва да означава това?
        - Дори индивидът да оцелее след мутацията с наша помощ, съществува шанс самата мутация да се окаже нестабилна.
        - С ваша помощ? - изсмях се студено. - Да наблъсквате хората с бог знае какви химикали е вид помощ?
        Тя кимна.
        - Или трябваше да направим това, или да оставим Кейти да умре. Това щеше да се случи.
        Застинах, но пулсът ми се ускори.
        - Понякога мутациите отшумяват. Понякога убиват приемника. Понякога се задържат и хората избухват в стресова ситуация. А понякога остават стабилни. Трябва да определим каква е мутацията, тъй като не можем да допуснем нестабилни хибриди да се разхождат сред обществото.
        У мен се надигна гняв с мощта на товарен влак.
        - Казваш го така, сякаш правите услуга на света.
        - Именно това правим. - Тя се облегна и отмести ръце от масата. - Изследваме луксианците и хибридите, опитваме се да намерим лечение за различни болести. И предпазваме невинните хора от потенциално опасни хибриди.
        - Кити не е опасна - изръмжах аз.
        Нанси наклони глава.
        - Предстои да го потвърдим. Истината е, че тя никога не е била проверявана. Точно това правим сега.
        Наведох се напред много бавно и из стаята се понесе бял блясък.
        - Какво означава това?
        Нанси вдигна ръка, с което даде знак на тримата мъже до вратата да отстъпят назад.
        - Кити показва признаци на изключителна ярост - ключов белег за нестабилност при хибридите.
        - Сериозно ли? Кити е ядосана? Сигурно няма общо с това, че я задържате насила.
        Думите ми имаха вкуса на отрова.
        - Тя нападна няколко членове на екипа ми.
        На лицето ми се появи усмивка. „Това е моето момиче.“
        - Много съжалявам да го чуя.
        - Не повече от мен. Възлагаме големи надежди на вас двамата. Начинът, по който работите в екип. Това е пример за съвършена симбиотична връзка. Малцина луксианци и човеци са достигнали до нещо подобно. Най-често мутацията действа като паразит в човешкото тяло. - Тя обтегна кафеникавото си сако. - Вашето съдействие ще има решаващо значение за постигането на целите ни.
        - А целите ви са да лекувате болести и да помагате на невинни хора, нали? - изсумтях аз. - И това е всичко, така ли? Наистина ли ме мислите за толкова глупав?
        - Не. Смятам, че си точно обратното на глупав. - Нанси издиша през носа, наведе се напред и постави ръце върху тъмносивата маса. - Целта на Дедал е да променят хода на човешката еволюция. Понякога постигането на тази цел изисква драстични методи, но крайният резултат си струва всяка капка сълза, пот или кръв.
        - Стига да не е вашата сълза, пот или кръв?
        - О, отдала съм всичко на тази цел, Деймън - засия тя. - Ами ако ти кажа, че не просто имаме лек за някои от най-страшните болести, но и разполагаме с начин да предотвратяваме военни конфликти още преди началото им?
        Аха, дойдохме си на думата.
        - И как става това?
        - Мислиш ли, че някоя страна би искала да воюва с армия от хибриди? - Тя килна глава. - Особено ако знае на какво е способен успешно мутирал хибрид?
        Част от мен беше отвратена от чутото. Останалата част от мен бе просто ядосана.
        - Създавате хибриди, за да ги изпращате да се сражават и да умират в глупавите ви войни? Затова ли измъчвахте брат ми?
        - Ти го наричаш измъчване, аз - мотивиране.
        В този момент наистина исках да я запратя към стената. И Нанси май го усещаше.
        - Да говорим по същество, Деймън. Нуждаем се от помощта ти, от съдействието ти. Ако нещата се развият добре за нас, ще се развият добре и за теб. Какво ще е необходимо, за да постигнем съгласие?
        Нищо на този свят не би трябвало да е способно да ме накара дори да обмисля предложението им. То противоречеше на природата ми, беше напълно погрешно. Но аз имах търговски нюх. Нямаше значение какво искаха Дедал или Люк, в момента важното беше само едно.
        - Имам само едно условие.
        - И то е?
        - Искам да видя Кити.
        Усмивката на Нанси не помръкна.
        - И на какво си готов, за да го постигнеш?
        - На всичко - заявих без колебание и бях искрен. - Готов съм на всичко, но искам първо да видя Кити, искам да я видя веднага.
        Лукавство проблесна в тъмните й очи.
        - Сигурна съм, че можем да измислим нещо.
        Девета глава
        Кейти
        Краката ме боляха, докато се влачех след Арчър, куцайки към тренировъчната зала. С кого ли щях да се бия днес? С Мо? С момчето с пънкарска прическа? Или пък с онова момиче с наистина красива червена коса? Нямаше значение. Щяха да ми сритат задника. Знаех само, че Дедал няма да допуснат някой от другите хибриди да ме убие. Бях препалено ценна.
        Арчър забави крачка, та успях да се дотътря до него. Не беше промълвил и дума, след като напусна стаята ми вчера, но аз бях свикнала с мълчанието му. И все пак не можех да разбера поведението му. Той сякаш не одобряваше това, на което ме подлагаха, но никога не изказваше мнението си гласно. Може би просто изпълняваше служебните си задължения.
        Спряхме пред вратите, които ненавиждах. Те се разтвориха, аз си поех дъх и пристъпих в залата. Нямаше смисъл да отлагам неизбежното.
        Сержант Дашър чакаше, облечен със същата униформа, която носеше всеки ден от първата ни среща насам. Почудих се дали притежава безкрайно количество подобни дрехи. Ако не беше така, значи даваше доста пари за химическо чистене.
        Това бяха глупостите, за които мислех, преди да бъда пребита и да се превърна в ходеща развалина.
        Дашър ме огледа. От кратката среща с отражението си в мъгливото огледало в банята знаех, че не приличам на нищо. Окото и бузата от дясната страна на лицето ми бяха подути и обагрени в грозен морав цвят. Долната ми устна бе цепната. Останалата част от тялото ми изглеждаше като палитра от синини.
        Сержантът поклати глава и се отдръпна, за да позволи на доктор Рот да ме прегледа. Докторът измери кръвното ми, прослуша дишането ми и после освети окото ми с фенерче.
        - Малко е изнемощяла - каза докторът и прибра стетоскопа под престилката си, - но може да участва в стрес теста.
        - Щеше да е добре, ако наистина участваше - изръмжа един от мъжете пред контролното табло, - вместо просто да стои там.
        Стрелнах го с поглед, но преди да успея да си отворя устата, сержант Дашър се намеси:
        - Днес ще бъде различно.
        Скръстих ръце и впих очи в него.
        - Не. Няма да бъде. Няма да се бия с тях.
        Вдигна леко глава.
        - Може би те въведохме в стрес теста неправилно.
        - Брей! - възкликнах и вътрешно се усмихнах на присвиването на очите му. - Че нима тук има нещо неправилно?
        - Не те караме да се биеш заради самите битки, Кейти. Просто искаме да се уверим, че мутацията ти е стабилна. Разбирам защо не си склонна да нараниш друг хибрид.
        Малка частица надежда припламна в мен като деликатно стръкче, подаващо се от земята. Може би това, че бях отстоявала позицията си и бях понасяла контузиите, ги бе накарало да се замислят. Една малка стъпка, която сигурно не означаваше нищо за тях, но беше всичко за мен.
        - Но трябва да проверим способностите ти в стресова ситуация. - Дашър даде знак на мъжете при контролното табло и надеждата ми бе покосена. Вратата се отвори. - Мисля, че няма да се съпротивляваш толкова срещу този тест.
        Господи, не исках да преминавам през вратата, но насилих краката си, тъй като отказвах да демонстрирам слабост.
        Влязох вътре и зачаках, вперила поглед в другата врата. Безброй малки възли се заформиха в стомаха ми. Как, по дяволите, биха могли да направят този тест по-приемлив? Нямаше нищо, което би ме накарало…
        В този момент другата врата се отвори и Блейк нехайно пристъпи в стаята. Внезапно твърдението на Дашър, че няма да се съпротивлявам срещу този тест, придоби смисъл.
        Блейк се намръщи и спря пред мен.
        - Изглеждаш отвратително. - У мен се надигна гняв. - Да не си изненадана? Нали знаеш какво точно правят?
        Той прокара ръка през косата си и огледа лицето ми.
        - Кейти, всичко, което трябваше да направиш, беше да се свържеш с Извора. Сама си влошаваш положението.
        - Сама си влошавам…? - Замълчах. Гневът се разпали у мен. Изворът се разгоря в стомаха ми. Почувствах, че косъмчетата по тялото ми се изправят. - Ти си луд.
        - Погледни се! - Той махна с ръка към мен. - Трябваше просто да изпълниш това, което искаха от теб, и щеше да си спестиш болката.
        Пристъпих напред разгневена.
        - Ако не ни беше предал, щях да си спестя абсолютно всичко.
        - Не. - На лицето му се изписа печално изражение. - Щеше да се озовеш тук и без моята помощ.
        - Не съм съгласна.
        - Не искаш да си съгласна.
        Поех дълбоко въздух, но гневът вече взимаше надмощие. Блейк се приближи и опита да постави длани върху раменете ми, но аз отблъснах ръцете му.
        - Не ме докосвай.
        Той ме изгледа за момент, после присви очи.
        - Както ти казах и преди, ако искаш да се сърдиш на някого, сърди се на Деймън. Той ти причини това. Не аз.
        Чашата преля.
        Целият насъбран гняв и раздразнение ме разтърсиха като земетресение девета степен. Мозъкът ми изключи и аз замахнах, без да мисля. Юмрукът ми едва докосна челюстта му, но междувременно Изворът се бе събудил. Светкавица се изстреля от ръката ми и завъртя тялото му.
        Той се опря на стената и се засмя изненадано.
        - По дяволите, Кейти. Заболя ме.
        Енергията пращеше по гръбнака ми, сливаше се с костите ми.
        - Как смееш да го замесваш в това? Вината не е негова!
        Блейк се обърна и се облегна на стената. От устните му закапа кръв и той я избърса с опакото на дланта си. В очите му се появи странен блясък, отблъсна се от стената.
        - Вината е изцяло негова.
        Протегнах ръка и втора светкавица полетя напред, но той я избегна, засмя се и се завъртя, вдигайки ръце.
        - Само толкова ли можеш? - подвикна той. - Хайде де. Обещавам, че ще съм милостив с теб, котенце.
        Когато чух галеното име - галеното име, с което ме наричаше Деймън, - напълно загубих контрол. Блейк се хвърли към мен. Аз се свих настрани, без да обръщам внимание на болката в мускулите си. Замахна с ръка и из въздуха се понесе червеникаво бяла светлина. Залегнах в последната секунда и избегнах удара на косъм.
        Оставих притока на енергия да ме залее отново и запратих друга светкавица, която го удари в рамото.
        Той отстъпи назад, отпусна ръце и каза:
        - Можеш и повече, котенце.
        Изпепеляваща ярост премрежи погледа ми. Изстрелях се напред и се блъснах в него като професионален играч по ръгби. Строполихме се на земята в плетеница от крака и ръце. Паднах върху него, вдигнах ръка и я запратих обратно надолу, отново и отново. Дори не виждах какво точно удрям, просто чувствах болката по кокалчетата си, когато се сблъскваха с плът.
        Блейк вмъкна ръце между моите и ги раздалечи, което ме накара да изгубя равновесие. Залитнах за момент, а той вдигна бедра и се завъртя. Проснах се по гръб, въздухът излезе от дробовете ми. Прицелих се в лицето му, решена да му издера очите.
        Той улови китките ми, притисна ги над главата ми и се наведе. Под лявото му око имаше прорез, бузата му започваше да се подува. Изпълни ме злорадо задоволство.
        - Може ли да те попитам нещо? - ухили се Блейк и зелените петънца в очите му станаха още по-светли. - Каза ли въобще на Деймън, че ме целуна? Бас държа, че не си.
        Усещах всеки свой дъх с всяка част на тялото си. Кожата ми стана свръхчувствителна към теглото и близостта му. Силата се трупаше в мен и стаята сякаш се оцвети в блестящо бяло. Яростта ме погълна, облада всяко мое вдишване, покори всяка моя клетка.
        Усмихна се широко.
        - Точно както си скрила от него за нашите среднощни гушкания…
        Силата избухна от мен и внезапно вече не бях на пода - и двамата не бяхме на пода, а летяхме на няколко метра от земята. Косата ми висеше надолу, а неговата падна върху очите му.
        - По дяволите! - прошепна Блейк.
        Надигнах се рязко, освободих китките си и ударих гърдите му. Изненада разтърси лицето му, миг преди да политне назад и да се блъсне в стената. Циментът се пропука и по стената плъзнаха цепнатини, подобни на зловеща паяжина. Изглежда, цялата стая се разтресе от удара. Блейк се окопити и се хвърли напред. Донякъде очаквах да се спре, преди да се стовари на пода, но той не го направи. Строполи се и гневът ме напусна.
        Сякаш някой преряза невидимите нишки, които ме държаха във въздуха, и аз бавно се спуснах надолу, приземих се на крака и пристъпих към него.
        - Блейк? - изграчих аз.
        Той не помръдна.
        О, не…
        С треперещи ръце се наведох към него, но нещо тъмно и гъсто плъзна от тялото му. Вдигнах поглед към стената. Отпечатък с размерите на Блейк се забелязваше ясно върху цимента на поне два метра височина.
        О, боже, не…
        Бавно сведох очи. Кръвта струеше от неподвижното му тяло, разливаше се по сивия циментов под и пълзеше към гуменките ми.
        Отстъпих назад, отворих уста, но от нея не излезе звук.
        Блейк не помръдна. Не се завъртя със стон. Въобще не помръдваше. Кожата на ръцете му вече побеляваше, придобиваше призрачен сивкав оттенък, който рязко се открояваше от плътния червен цвят на кръвта.
        Блейк беше мъртъв.
        О, боже.
        Времето спря и после се ускори. Ако той беше мъртъв, това означаваше, че и луксианецът, който го бе направил мутант, също е мъртъв. Те бяха свързани, както ние с Деймън, и ако единият от тях умреше… това означаваше смърт и за другия.
        Блейк си го бе заслужил с не една постъпка. Дори му бях обещала да го убия, но думите… думите бяха едно. Действията - съвсем друго. А Блейк, при всичките ужасни неща, които бе извършил, си оставаше резултат от обстоятелствата, в които бе попаднал. Само ме беше ядосвал. Беше убил, без да го желае. Беше ме предал, за да спаси някого другиго.
        Точно както постъпих и аз, точно както бих постъпила отново.
        Ръцете ми се разтрепериха и аз ги притиснах към устата си. Всичко, което му бях казала, ме заля изведнъж. И в тази кратка секунда, в която се бях поддала на гнева, се бях променила. Бях се превърнала в нещо различно и не бях сигурна, че ще успея да намеря пътя назад. Гърдите ми се вдигаха учестено, а дробовете ми се свиваха болезнено.
        Микрофонът се включи и бръмченето ме стресна сред мъртвата тишина. Гласът на сержант Дашър изпълни стаята, но аз не можех да отделя очи от безжизненото тяло на Блейк.
        - Чудесно - каза Дашър. - Премина този стрес тест.
        Беше прекалено много. Бях се озовала тук, толкова далеч от мама и Деймън, и от всичко, което обичах; после ме преглеждаха, след това дойде ред на битките с хибридите, а сега… се случи това. Беше прекалено много.
        Отпуснах глава назад, отворих уста, за да закрещя, но не последва звук. Арчър влезе и нежно постави ръка на рамото ми, измъквайки ме от стаята. Дашър каза нещо, звучеше като горд баща, а след това ме изведоха от тренировъчната зала и ме съпроводиха до един кабинет, където доктор Рот ми взе още кръв. Доведоха една луксианка да ме излекува. Минутите станаха часове, а аз все така не казвах нищо и не чувствах нищо.
        Деймън
        Да ме закопчаят с белезници, покрити с оникс, да ми завържат превръзка на очите за пет часа и после да ме качат на някакъв самолет не беше съвсем забавно. Явно се притесняваха, че ще сваля самолета, което бе глупаво. Та нали ме отвеждаха там, където исках да съм. Не знаех точното местоположение, но знаех, че е същата сграда, в която държаха Кити.
        А ако тя не беше там, щях да полудея.
        След като самолетът кацна, ме натикаха в един автомобил. Въпреки превръзката усещах ярка светлина, а въздухът бе сух и окислен, донякъде познат. Пустиня? По време на двучасовото пътуване с колата осъзнах, че отивам на място, на което не бях стъпвал от почти тринайсет години.
        Зона 51.
        Ухилих се. Превръзката беше ненужна. Знаех къде сме. След като откриеше нови луксианци, министерството на отбраната ги изпращаше в отдалечен клон на военновъздушната база Едуардс. Тогава бях едва дете, но никога няма да забравя сухия въздух и отдалечения пуст пейзаж край Грум Лейк.
        Когато возилото спря въздъхнах и изчаках вратата до мен да се отвори. Нечии ръце се озоваха на раменете ми и ме издърпаха от колата. Помислих си, че който и да е притежателят на тези ръце, има дяволски късмет, че моите са вързани зад гърба ми, защото в противен случай щеше да приключи работния ден със счупена челюст.
        Изминахме пеша няколко метра, а аз усещах сухата горещина на пустинята в Невада. После вълна хладен въздух ме обгърна и разроши косите ми. Свалиха превръзката чак когато се качихме в асансьора.
        Нанси Хъшър ми се усмихна.
        - Съжалявам за това, но трябваше да вземем предпазни мерки.
        Посрещнах погледа й.
        - Знам къде сме. Бил съм тук и преди.
        Тя повдигна тънката си вежда.
        - Много, много неща се промениха от времето, когото беше дете, Деймън.
        - Ще свалите ли и тези? - размърдах пръсти аз.
        Тя погледна към един от войниците в камуфлажни униформи. Беше млад, доколкото можех да преценя, но сиво-кафява барета скриваше по-голямата част от горната половина на лицето му.
        - Отключи белезниците. Няма да ни създаде проблеми. - Нанси ме изгледа. - На Деймън му е известно, че това място е оборудвано със защитни системи, използващи оникс.
        Охранителят пристъпи напред и измъкна ключ. Скованата му челюст загатваше, че не е сигурен дали да вярва на Нанси, но все пак изпълни заръката й. При свалянето белезниците одраскаха кожата на китките ми. Разтърсих рамене и отпуснах напрегнатите си мускули. Около китките ми имаше червени белези, но не изглеждаха твърде страшни.
        - Ще бъда добро момче - казах и извих врат. - Но искам да видя Кити веднага.
        Асансьорът спря и вратите се отвориха. Нанси пристъпи навън и войникът ми даде знак да я последвам.
        - Първо трябва да видиш нещо друго.
        Заковах се на място.
        - Не това беше сделката, Нанси. Ако искаш да бъда кротък, трябва да ме заведеш веднага при Кити.
        Тя ме изгледа през рамо.
        - Това, което ще ти покажа, е свързано с Кейти. После ще те заведа при нея.
        - Искам… - Извърнах се и впих очи в охранителя, който ми дишаше във врата. - Пич, наистина те съветвам да се отдръпнеш.
        Мъжът беше с половин глава по-нисък и далеч под моята категория, но не се отмести.
        - Продължавай. Да. Вървиш.
        Наежих се.
        - А ако откажа?
        - Деймън! - извика нетърпеливо Нанси. - Всичко това само забавя срещата ти с Кейти.
        Колкото и да ми беше неприятно, тя имаше право. Изгледах многозначително мухльото, след което се обърнах и последвах жената по коридора. Всичко беше бяло, с изключение на черните точки по стените и тавана.
        Не си спомнях много от вътрешността на сградата, в която ме държаха като дете, но се сетих, че не ни позволяваха да се движим свободно. През повечето време бяхме на общ етаж, където привиквахме с живота в обществото. След това ни освобождаваха.
        Завръщането на това място не ми допадаше по ред причини.
        Нанси застана пред вратата и се наведе. Червена лампичка проблесна и освети очите й. Светлинката на таблото стана зелена и вратата се отключи. Това щеше да е проблемно. Питах се дали системата би доловила разликата, ако аз приемех формата на Нанси. Но пък и без това бях смазан още от влизането си в сградата заради безбройните неща, с които бяха покрити стените, и въобще не знаех дали ще успея да го осъществя.
        В малката кръгла зала имаше няколко монитора, пред които седяха мъже с униформи. Всеки екран показваше различна стая, коридор или етаж.
        - Оставете ни сами - нареди Нанси.
        Мъжете се изправиха и незабавно напуснаха помещението, оставяйки ме с Нанси и тъпанаря, който беше влязъл с нас.
        - Какво ще ми покажеш? - попитах. - Финалът на европейското по футбол?
        Тя сви устни.
        - Това е едно от многото охранителни помещения, разположени в сградата. Оттук можем да наблюдаваме всичко, което се случва в Райската къща.
        - Райската къща? - засмях се злобно. - Така ли го наричате сега?
        Тя вдигна рамене и се обърна към един от екраните, а пръстите й пробягаха по клавиатурата.
        - Всичко се записва. Това ни помага да следим разнообразните аспекти на случващото се.
        Почесах се по бузата.
        - Добре.
        - Едно от най-големите ни притеснения при пристигането на нов хибрид е опасността, която той или тя може да представлява за себе си или за околните - каза Нанси и скръсти ръце. - Извършваме много щателна проверка, за да сме сигурни, че хибридите са жизнеспособни.
        Наистина не ми харесваше накъде отиват нещата, ако думите й имаха нещо общо с Кити.
        - Кейти вече създава проблеми и може да бъде доста опасна.
        Стиснах зъби и се изненадах, че не проскърцаха.
        - Ако е направила нещо, явно сте я провокирали.
        - Така ли? - Нанси натисна един бутон на клавиатурата и екранът над нея се включи.
        Кити.
        Въздухът излезе от дробовете ми. Сърцето ми спря, после затуптя ускорено.
        Кити беше на екрана, седеше с притиснат към стената гръб. Изображението бе малко неясно, но това наистина беше Кити. Носеше дрехите, с които бе облечена, когато я заловиха в Маунт Уедър. Това се случи преди седмици. Почувствах се объркан. Откога беше записът? Не можеше да е на живо.
        Косата й падаше свободно и скриваше красивото й лице. Понечих да й кажа да вдигне глава, но в последния момент осъзнах, че това би било абсурдно.
        - Както виждаш, никой не я измъчва - каза Нанси. - Мъжът в стаята е сержант Дашър. Провежда първоначалното интервю.
        Внезапно Кити вирна брадичка, скочи на крака и хукна край високия мъж с военна униформа. В следващата секунда се строполи на пода. Наблюдавах с ужас как тя повехна, после един от мъжете откачи маркуч от стената.
        Нанси натисна един бутон и изображението се промени. Успях да се съвзема от предишните кадри и да схвана какво се случва, но в същия миг у мен се избухна изпепеляваща ярост.
        На екрана бяха Кити и проклетият Блейк, застанал в отбранителна поза. Тя се изви, грабна една лампа, но той се стрелна напред и блокира удара. Изпълних се с гордост, когато Кити замахна към него. Това беше моето котенце, показващо своите нокти.
        При следващото изображение обаче се огледах за изхода на стаята. Блейк посрещна удара й, изви ръката й и извъртя тялото й. На лицето на Кити се изписа болка, после той я събори по гръб и я притисна към леглото.
        Мернах нещо червено.
        - Това не се случва в момента - каза спокойно Нанси. - Отпреди известно време е, малко след като я докарахме. Звукът е изключен.
        Дишах учестено, погледнах отново екрана. Те се боричкаха и Блейк очевидно я надвиваше. Ала тя продължаваше да се съпротивлява, тялото й се извиваше под неговото. Усетих жажда за насилие, подхранвана от силната ярост и абсолютната безпомощност, каквато никога не бях изпитвал. Закопнях за кръвта на Блейк. Стиснах ръце в юмруци и ми се прииска да ги забия в монитора, да разбия лицето на Блейк.
        Когато той я издърпа от леглото и я завлече през стаята извън обхвата на камерата, се извърнах към Нанси.
        - Какво стана? Къде я отнесе той?
        - В банята, където няма камери. Все пак донякъде уважаваме личното пространство. - Тя натисна бутон, видеото се превъртя с няколко минути напред и Блейк отново се появи.
        Той седеше на леглото - нейното легло - и Кити се появи след няколко секунди, цялата подгизнала.
        Пристъпих напред. Размениха си няколко думи, после Кити се завъртя, отвори гардероба и извади оттам дрехи. Пак изчезна в банята.
        Блейк покри лицето си с ръце.
        - Ще го убия.
        Не го обещавах конкретно на някой от присъстващите, но имах намерение да го изпълня. Блейк щеше да си плати за всичко по един или друг начин.
        Войникът прочисти гърлото си.
        - Блейк вече не е проблем.
        Обърнах се към него, дишайки учестено.
        - Би ли ми обяснил защо?
        Той стисна устни.
        - Блейк е мъртъв.
        - Моля?!
        - Той е мъртъв - повтори мъжът. - Кейти го уби преди два дни.
        Сякаш земята се разтвори под краката ми. Първата ми мисъл бе да отрека, защото не искал да повярвам, че Кити е направила нещо подобно, че й се е наложило да направи нещо подобно.
        Мониторът загасна. Нанси се взираше в мен.
        - Причината, поради която ти показвам това, не е, за да те разстроя или ядосам. Трябваше да видиш със собствените си очи, че Кейти може да бъде опасна.
        - Напълно съм убеден, че ако Кити го е направила, не е било без причина. - Сърцето туптеше в гърдите ми. Трябваше да я видя. Ако го беше направила… Не можех дори да си представя какво изживяваше. - Аз също бих го направил, ако бях на нейно място.
        Нанси изцъка тихо и аз я добавих в списъка на хората, които щях да убия болезнено.
        - Не бих искала да смятам и теб за нестабилен - каза тя.
        - Кити не е нестабилна. Тези записи показват, че е била уплашена и е действала при самозащита.
        Нанси издаде неодобрителен звук.
        - Хибридите понякога са изключително непредсказуеми.
        Посрещнах погледа й, без да отмествам очи.
        - Луксианците също.
        Десета глава
        Деймън
        Позволиха ми да се почистя в празна обща баня. Първоначално не исках да хабя време. Трябваше да видя Кити, но те не ми дадоха избор, което в крайна сметка се оказа хубаво, тъй като изглеждах като излязъл от гората. Четината по лицето ми бе извън контрол. След като се изкъпах и избръснах, облякох бялата блуза и черното долнище, които ми бяха оставили. Същата стандартна униформа, която използваха и преди години. Обличаха всички еднакво, за да накарат личността да се почувства като безименно лице в тълпа безименни лица.
        При предишния ми престой тук основната цел на служителите на министерството беше да контролират поведението на всички. Явно и Дедал не бяха по-различни.
        Почти се засмях, когато проумях нещо. Най-вероятно още тогава Дедал бяха дърпали конците, макар да бях дошъл преди толкова много години.
        Охранителят се върна - беше същият тъпанар отпреди малко. Първото, което направи, беше да провери дали не съм извадил ножчетата от самобръсначката.
        Извих вежда.
        - Не съм толкова глупав.
        - Радвам се да го чуя - гласеше отговорът. - Готов ли си?
        - Отдавна.
        Той се отдръпна и ми направи път да изляза в коридора. Докато вървяхме към поредния асансьор, войникът остана залепен за бедрото ми.
        - Пич, така здраво си ме яхнал, че май трябва да те изведа на вечеря или нещо подобно. Ще ми кажеш ли поне името си?
        Той отвори уста.
        - Наричат ме Арчър.
        Присвих очи. Нещо в него ми напомняше за Люк и това никак не ми харесваше.
        - Така ли ти е името?
        - По рождение.
        Момъкът бе чаровен като… е, като мен в кофти ден. Прехвърлих погледа си на червения номер в асансьора и наблюдавах как бавно се спускаме надолу. Стомахът ми се сви. Ако Нанси ме будалкаше и Кити не беше тук, щях да разбера след минута.
        Не знаех какво щях да направя, ако Кити я нямаше. Сигурно щях да се побъркам.
        Не успях да спра думите си:
        - Виждал ли си я… Кити?
        Един мускул по лицето на Арчър потрепна и въображението ми се развихри, преди да чуя отговора.
        - Да. Тя е поверена на мен. Убеден съм, че това те прави безкрайно щастлив.
        - Тя добре ли е? - попитах, без да обръщам внимание на заяждането му.
        Той се обърна към мен и на лицето му се изписа изненада. Размяната на обиди не беше основната ми цел точно сега.
        - Доколкото може да се очаква… предвид обстоятелствата.
        Това не ми прозвуча добре. Поех си дъх и прокарах ръка през влажната си коса. В съзнанието ми изникна Бет, объркана и неадекватна. Трепет премина по мускулите на ръката ми. Нямах съмнение, че в каквото и състояние да е Кити, ще успея да го понеса. Щях да й помогна да се оправи. Нищо на света не можеше да ме спре. Но просто не исках тя да е изживявала нещо толкова мъчително.
        Като например да й се е наложило да убие Блейк.
        - Тя спеше последния път, когато я проверих - каза Арчър и асансьорът спря. - Откакто я докараха, има проблеми със съня, но, изглежда, днес си наваксва.
        Кимнах бавно и го последвах по коридора. Осъзнах колко смело беше от тяхна страна да ми изпратят само един пазач, но в крайна сметка те знаеха какво искам, а аз знаех какво рискувам, ако направя някоя глупост.
        Сърцето ми препускаше, ръцете ми се свиваха и отпускаха край тялото. Заля ме безпокойство, а по средата на коридора почувствах нещо, което не бях усещал от доста време.
        Топъл сърбеж пробяга по гърба на врата ми.
        - Тя е тук.
        Гласът ми бе дрезгав.
        Арчър ме погледна.
        - Да. Тук е.
        Нямаше нужда да му разкривам, че имах своите съмнения, че част от мен се боеше да не би те просто да се възползват от слабостта ми. Сигурно всичко това бе изписано на лицето ми и аз не се опитах да го скрия.
        Кити беше тук.
        Арчър спря пред една врата и въведе код, след като таблото разчете очите му. Последва тих звук от разместване на ключалки. Той ме погледна с ръка върху бравата.
        - Не съм сигурен колко време ще ти дадат.
        После отвори вратата.
        Пристъпих напред, без да чувствам пода под краката си, сякаш вървях на сън или през плаващи пясъци. Въздухът като че ли се втвърди и забави хода ми, но всъщност аз тичах към проклетата врата и пак не се движех достатъчно бързо.
        С изострени сетива пристъпих в килията, почти без да усетя как вратата се затваря зад мен. Светкавично погледнах в леглото, опряно на стената.
        Сърцето ми спря. Целият свят около мен застина.
        Тръгнах напред и краката ми се разтрепериха. Едва в последната секунда успях да се овладея и да не се строполя на колене. Гърлото ми гореше.
        Кити лежеше свита с лице към вратата и изглеждаше ужасяващо мъничка. Шоколадовата й коса се спускаше край лицето й и закриваше раменете й… Спеше, но изглеждаше напрегната, сякаш дори насън се чувстваше неудобно. Беше прибрала малките си ръце под заоблената си брадичка, устните й бяха леко отворени.
        Красотата й ме покоси като светкавица. Застинах на място, неспособен да отделя очи от нея. След неизвестно колко време изминах две крачки и достигнах до ръба на леглото.
        Наведох се към нея и разтворих устни, за да кажа нещо, но не последваха думи. Бях безмълвен и, кълна се, Кити бе единствената, която можеше да ме доведе до това състояние.
        Седнах до нея с бушуващо в гърдите сърце. Тя се раздвижи, но не се събуди. Част от мен ненавиждаше мисълта да я откъсна от съня. Отблизо виждах подобните на мастилени петна тъмни сенки, разцъфващи под гъстите й мигли. И честно казано, бях доволен - не, развълнуван - да съм в една стая с нея, макар и да не правех нищо друго, освен да я гледам.
        Не успях обаче да се въздържа да не я докосна.
        Бавно се протегнах и нежно погалих копринените кичури на косата й, които се спускаха върху бузата й и достигаха до възглавницата. Сега вече виждах бледите синини по скулите й, придобили жълтеникав оттенък. На долната й устна имаше прорез. У мен забушува гняв. Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да се овладея.
        Подпрях едната си ръка на леглото през тялото на Кити, сведох глава, нежно целунах прореза на устната й и безмълвно си обещах, че ще накарам виновника за всичките й наранявания да си плати скъпо. Инстинктивно оставих лечителната топлина да се прелее от мен към нея и да заличи синините й.
        Нежен топъл дъх повя по лицето ми и аз вдигнах очи, без да се отдръпвам прекалено много. Миглите на Кити потрепнаха и раменете й се размърдаха, докато тя си поемаше дълбоко въздух. Зачаках със сърце в гърлото.
        Тя бавно отвори очи. Сивият й поглед блуждаеше по лицето ми.
        - Деймън?
        Звукът от нейния глас, дрезгав и сънлив, бе като завръщане вкъщи. Изгарянето в гърлото ми се превърна в огромен възел. Отдръпнах се леко и докоснах бузата й с връхчетата на пръстите си.
        - Здравей, котенце - казах и гласът ми прозвуча ужасно пресипнал.
        Тя се взираше в мен, докато погледът й се избистряше.
        - Сънувам ли?
        Смехът ми прозвуча сподавено.
        - Не, котенце, не сънуваш. Наистина съм тук.
        След един удар на сърцето тя се надигна на лакти. Самотен кичур падна пред лицето й. Отдръпнах се, за да й направя място. Пулсът ми придобиваше свръхзвукова скорост, подобно на нейния. Тя се надигна до седнало положение и постави ръце върху лицето ми. Затворих очи и почувствах нежното й докосване с дълбините на душата си.
        Кити плъзна ръце по лицето ми, сякаш се опитваше да се убеди, че съм истински. Поставих длани върху нейните и отворих очи. Нейните бяха широки и влажни, блестящи от сълзи.
        - Всичко е наред - казах й. - Всичко ще бъде наред, котенце.
        - Как… как е възможно да си тук? - Тя преглътна. - Не разбирам.
        - Ще се ядосаш. - Целунах нежно отворената й длан. Зарадвах се на трепета, който премина през нея. - Сам се предадох.
        Тя се отдръпна рязко, но аз задържах ръцете й. Да, бях егоист. Но в този момент просто не можех да дишам, без да я докосвам.
        - Деймън, какво…? Какво си мислеше? Не е трябвало да…
        - Не исках да те оставям сама в това положение. - Плъзнах дланите си надолу по ръцете й и улових лактите й. - Не бих могъл да го направя. Ти не би искала да съм в лапите им, знам, но това е моят избор.
        Тя леко поклати глава и прошепна съвсем тихо:
        - Ами семейството ти, Деймън? Ами…
        - Ти си по-важна.
        В мига, в който го изрекох, осъзнах, че наистина е така. Семейството винаги беше на първо място за мен, а Кити бе част от семейството ми - по-голямата част. Тя бе моето бъдеще.
        - Те ще те принудят да извършиш такива неща… - Влагата в очите й се увеличи и една сълза се спусна по бузата й. - Не бих искала ти да…
        Улових сълзата с целувка.
        - Няма да те оставя да се справяш сама. Ти си… ти си всичко за мен, Кити. - Усмихнах се при звука от нежното й вдишване. - Хайде де, котенце, нима си очаквала нещо различно от мен? Обичам те.
        Тя сложи ръце на раменете ми, стисна толкова силно, че пръстите й почти пробиха памучната ми тениска и се взря в мен тъй продължително, че започнах да се притеснявам. После скочи напред, прегърна ме и само дето не ме задуши.
        Засмях й се и едва се сдържах да не се обърна. В следващия момент тя седеше до мен, после се озова в скута ми и ме притисна до себе си. Това, това беше Кити, която познавах.
        - Ти си луд - прошепна до врата ми тя. - Ти си напълно луд, но те обичам. Толкова много те обичам. Не те искам тук, но те обичам.
        Плъзнах ръце по гърба й и погалих кръста й.
        - Никога няма да се уморя да го чувам.
        Тя се притисна към мен, пръстите й потънаха в косите ми.
        - Така ми липсваше, Деймън.
        - Нямаш представа…
        Думите ми вече се изчерпваха. Нейната близост след толкова дълго време беше най-сладката форма на мъчение. Усещах всеки дъх, който поемаше, с цялото си тяло - всъщност повече с някои части на тялото си. Беше неприлично, но тя имаше огромна власт над мен. Здравият разум изхвърча през прозореца.
        Тя се отдръпна, погледна ме в очите и след това отново се приближи. По дяволите, целувката беше хем невинна, хем отчаяна и напълно съвършена. Притиснах се по-силно към нея, тя наклони глава и целувката ни, започнала невинно, се промени. Потопих се по-дълбоко в целувката, вложих в нея целия си страх, трупан всяка минута, в която бяхме разделени, цялата си страст, всичките си чувства. Нейният стон ме разтърси, а когато тя се помръдна, едва не умрях.
        Сграбчих бедрата й и я отблъснах, макар това да бе последното, което исках да направя.
        - Не забравяй за камерите - казах.
        Червенина плъзна по врата й и обагри лицето й.
        - О, да, навсякъде, освен…
        - Банята - включих се аз и забелязах изненада на лицето й. - Те ме осведомиха.
        - За всичко? - Щом кимнах, червенината изчезна и тя бързо се измъкна от скута ми. Седна до мен с поглед, вперен напред. След известно време си пое дълбоко дъх. - Аз… се радвам, че си тук, но ми се ще да не беше.
        - Знам.
        Не го приемах като обида. Кити изви глава назад.
        - Деймън, аз…
        Поставих два пръста под брадичката й и обърнах главата й отново към мен.
        - Знам - повторих, търсейки очите й. - Видях някои неща и те ми казаха за…
        - Не искам да говоря за това - каза бързо тя и обгърна коленете си.
        Започнах да се притеснявам, но успях да се усмихна.
        - Добре. Няма проблем.
        Прегърнах я и я притеглих по-близо до себе си. Нямаше съпротива. Тя се сви до мен и зарови пръсти в тениската ми. Целунах челото й. Продължих с тих глас:
        - Ще излезем оттук.
        Тя сви ръка и повдигна глава.
        - Как? - прошепна.
        Наведох се към ухото й.
        - Довери ми се. Убеден съм, че ни наблюдават и не искам да им дам основание да ни разделят.
        Тя кимна с разбиране, но се напрегна.
        - Видя ли какво правят тук?
        Поклатих глава и тя си пое дълбоко дъх. С тих глас ми разказа за болните хора, които Дедал лекуваха, за луксианците и хибридите. Докато говорехме, се излегнахме с лице един към друг. Разбирах, че ми спестява доста неща. Например не спомена как се е сдобила със синините. Реших, че сигурно има нещо общо с Блейк, и затова не иска да го коментира. Но спомена за малко момиче, наречено Лори, което умира от рак. Изражението й бе измъчено, докато говореше за детето. Кити не се бе усмихнала нито веднъж. Прозрението ме прониза и заплаши да разбие радостта ми от срещата с нея.
        - Те твърдят, че има и лоши луксианци - каза Кити. - Че именно затова съм тук, за да се науча как да се защитавам от тях.
        - Така ли?
        Тя се напрегна.
        - Казват, че има хиляди луксианци, които искат да навредят на хората, и че ще дойдат и още. Предполагам, че на теб не са ти разправяли подобни неща.
        - Не. - Почти се засмях, но внезапно си спомних думите на Итън. Нямаше начин те да са свързани с това, за което говореше Кити. Нали? - Казаха ми, че искат още хибриди.
        Притеснение се изписа на лицето й и ми се прииска, да не й бях казвал.
        - Какъв вид рак има Лори? - попитах, докато галех ръката й.
        Не спирах да я докосвам нито за миг, откакто влязох в стаята.
        Беше отпуснала пръсти на брадичката ми. Бяхме толкова близо, колкото бе редно, защото ни наблюдаваха.
        - Същият като на баща ми.
        Стиснах ръката й.
        - Съжалявам.
        Погали лицето ми.
        - Видях я само веднъж, но тя не изглеждаше добре. Подлагат я на лечение с вещество, което извличат от луксианците и хибридите. Наричат го ЛХ-11.
        - ЛХ-11?
        Тя кимна и после се намръщи.
        - Моля? - попита.
        По дяволите, точно това искаше Люк. Което повдигаше въпроса защо му е необходим серум, който Дедал изпробват върху болни хора.
        Свъси вежди още по-явно и аз скъсих незначителното разстояние между телата ни.
        - Ще ти кажа по-късно - прошепнах.
        На лицето й се изписа разбиране. Тя премести леко крака си и го допря до моя. Дъхът ми секна, когато в очите й проблесна нещо различно. Тя прехапа устни, а аз се сдържах да не простена.
        Руменина заля отново лицето й, което въобще не облекчи положението ми. Прокарах пръсти по ръката й и настръхнах от нейния трепет.
        - Какво ли не бих дал за малко лично пространство…
        Тя сведе очи.
        - Ужасен си.
        - Така е.
        Лицето й помръкна.
        - Чувствам се така, сякаш над нас виси огромен часовник, сякаш ни изтича времето.
        Най-вероятно беше права.
        - Не мисли за това.
        - Не е лесно.
        Настъпи пауза, погалих бузата й и притиснах палец към нежната й кост. Измина известно време.
        - Видя ли мама?
        - Не. - Исках да й обясня защо, исках да й кажа повече, но разкриването на каквато и да било информация щеше да бъде твърде рисковано. И все пак ми хрумна нещо. Можех да приема истинската си форма и да общувам с нея по този начин, но се съмнявах всевишните сили да одобрят похвата ми. А в момента не исках да рискувам. - Но Ди я наглежда.
        Кити задържа очите си затворени.
        - Мама ми липсва - прошепна тя и сърцето ми се пропука. - Наистина ми липсва.
        Не знаех какво да отговоря. Какво можех да отговоря? „Съжалявам“ нямаше да помогне. Докато се чудех как да я разведря, опознавах отново фините очертания на лицето й, грациозната извивка на врата й и изящните й рамена.
        - Кажи ми нещо, което не знам.
        Отминаха няколко мига, после тя отговори.
        - Винаги съм искала могвай.
        - Моля?
        Миглите на Кити потрепваха, но тя вече се усмихваше. Олекна ми.
        - Гледал си филма „Гремлини“, нали? Помниш ли Гизмо? - Кимнах и тя се засмя. Звукът бе дрезгав, сякаш отдавна не се бе смяла. - Мама ми позволяваше да го гледам като дете и аз бях вманиачена по Гизмо. Исках да имам такова демонче повече от всичко на света, дори обещах на мама, че няма да го храня след полунощ и ще внимавам да не го намокря.
        Прегърнах я и се усмихнах, като си представих дребните мъхести кафяво-бели животинки.
        - Не знам - казах.
        - Какво?
        Тя се сгуши по-близо и склони глава на рамото ми. Прегърнах я и сякаш за първи път от седмици си поех дъх.
        - Ако имах могвай, определено щях да го храня след полунощ. Онзи гремлин с белия гребен беше уникално як.
        Тя отново се засмя. Звукът се понесе из мен и се почувствах хиляда килограма по-лек.
        - Защо ли не се изненадвам? - каза тя. - Много ще си допаднете с гремлините.
        - Ами какво да ти кажа? Всичко е заради прекрасния ми характер.
        Единайсета глава
        Кейти
        Част от мен все още вярваше, че това е сън. Че ще се събудя и Деймън няма да е до мен. Че ще бъда сама с мислите си, преследвана от спомените за онова, което извърших. Страхът и срамът ме възпряха да му разкажа за Блейк. Убийството на Уил беше различно. То бе акт на самозащита, пък и копелето все пак бе успяло да ме простреля. Но Блейк? Това беше акт на агресия и нищо повече.
        Как щеше да ме погледне Деймън, ако знаеше, че съм убийца? Защото това направих - убих Блейк.
        - Тук ли си? - попита той.
        - Да.
        Отблъснах болезнените мисли и го докоснах. Честно казано, не спирах да го докосвам, за да не забравя, че наистина е тук. Помислих си, че и той прави същото, но всъщност Деймън обичаше да ме докосва - едно от многото неща, които обожавах. Исках да продължава. Имах отчаяна нужда да се изгубя в него по начин, по който можех да го направя само с Деймън.
        Погалих долната му устна с върха на пръста си. Един мускул на лицето му се напрегна и очите му засияха. Сърцето ми направи мъничък акробатичен скок и Деймън затвори очи с изопнато лице. Опитах да отдръпна ръката си.
        Той ме улови за китката.
        - Недей.
        - Съжалявам. Просто ти… - замълчах, защото не знаех как да го обясня.
        На лицето му засия усмивка.
        - Аз мога да го понеса. А ти?
        - Да.
        „Всъщност не“ признах пред себе си. Исках да се покатеря върху него. Не исках между нас да има нищо. Исках него. Ала забавните пакости не бяха подходящи в конкретната ситуация, пък и нямах желание да ставам ексхибиционист. Затова се примирих с второто най-добро нещо. Вплетох пръсти в неговите.
        - Радвам се, че си тук. И това ме кара да се чувствам виновна.
        - Недей. - Той отвори очи и зениците му засияха като диаманти. - Не бих искал да съм, където и да било другаде.
        Изсумтях.
        - Сериозно ли?
        - Сериозно. - Той ме целуна нежно и бързо се отдръпна. - Звучи налудничаво, но е така.
        Исках да го попитам как възнамерява да се измъкнем оттук. Сигурно имаше план. На това се надявах. Не можех да си представя, че е влетял в сградата на Дедал, без да е помислил за обратния път. Не че аз се чудех как да избягам. Просто не бях открила подходящ начин да го направя. - Облизах устни. Очите на Деймън пламнаха.
        - Ами ако… - Преглътнах и продължих тихо. - Ами ако това е бъдещето ни?
        - Не. - Притегли ме напред и след секунда се озовах притисната до гърдите му. Устата му се раздвижи до ухото ми и той прошепна: - Това не е бъдещето ни, котенце. Обещавам ти.
        Поех си рязко дъх. Спомените за неговата близост бяха далеч от действителното усещане. Здравината на гърдите му, допрени в моите, размъти мозъка ми. Думите му изпълниха тялото ми с топлина. Деймън изпълняваше всичките си обещания.
        Сложих глава между врата и рамото му и вдишах миризмата на сапун и аромата на дива природа, който бе специфичен за Деймън.
        - Кажи го - прошепнах аз.
        Той плъзна ръка по гърба ми и аз потреперих.
        - Какво да кажа, котенце?
        - Знаеш какво.
        Той потърка брадичка в косата ми.
        - Обичам… колата си Доли.
        Извих устни в гримаса.
        - Не това.
        - О! - От устните му се стичаше невинност. - Сетих се. Обичам „Детективи на духове“.
        - Ти си гадняр.
        Той се засмя леко.
        - Ама ме обичаш.
        - Така е.
        Целунах го по рамото.
        Настъпи пауза. Усетих как пулсът му се ускори. Моят също.
        - Обичам те - каза той с твърд глас. - Обичам те повече от всичко.
        Отпуснах се върху него. Най-вероятно си почивах истински за първи път, откакто ме доведоха тук. Не просто защото се чувствах по-силна от факта, че той е до мен, а и заради това, че най-после имах съюзник, имах някого, който да ми пази гърба. Вече не бях сама. Ако бях на негово място, щях да направя същото. Съмнявах се, че…
        Вратата на килията се отвори внезапно и Деймън се напрегна - точно като мен. Погледнах през рамото му и видях сержант Дашър и Нанси Хъшър. Зад потресаващо отвратителната двойка стояха Арчър и един друг охранител.
        - Да не ви прекъсваме? - попита Нанси.
        Деймън изсумтя.
        - Не. Тъкмо си говорехме колко ни е тъжно, че не ни идвате на гости.
        Нанси плесна с ръце. С черния си костюм с панталон тя изглеждаше като ходеща реклама на жени, които мразят цветове.
        - Съмнявам се, незнайно защо.
        Хвърлих поглед към сержанта и стиснах тениската на Деймън по-силно. Погледът на Дашър не беше враждебен, но това не означаваше много.
        Сержантът прочисти гърло.
        - Имаме работа за вършене.
        Невероятно бързо Деймън се надигна, измести тялото си и седна така, че аз се оказах зад гърба му.
        - Каква работа? - попита той и сплете пръсти между коленете си. - И мисля, че не съм имал честта да се запозная с вас.
        - Това е сержант Дашър - обясних аз.
        Опитах да се преместя така, че да не съм зад Деймън, но той помръдна и отново блокира движенията ми.
        - Така ли? - Гласът на Деймън прозвуча тихо и опасно, стомахът ми се сви. - Мисля, че съм те виждал преди.
        - Едва ли - отговори с равен глас Дашър.
        - О, прав е. - Нанси посочи към мен. - Показах му записа от първия ден на Кейти, на който се вижда и първият ви разговор с нея.
        Затворих очи и тихо изругах. Деймън щеше да го убие.
        - Да, точно това видях. - Всяка дума бе съпроводена с убийствен поглед. Ококорих очи. Дашър не изглеждаше равнодушен. Мускулите на челюстта му се напрегнаха. - Прибрал съм тези кадри на специално място в съзнанието си - довърши Деймън.
        Сложих ръка на гърба му.
        - Каква работа имаме днес?
        - Трябва да направим някои общи тестове, след това продължаваме нататък - отговори Дашър.
        Мускулите ми се свиха и Деймън го забеляза. Още стрес тестове? Май нямаше да протекат добре, щом Деймън бе тук.
        - Нищо прекалено сложно или интензивно - добави Нанси, пристъпи настрани и посочи вратата. - Моля ви. Колкото по-бързо започнем, толкова по-бързо ще приключим.
        Деймън не помръдна.
        Нанси ни изгледа спокойно.
        - Трябва ли да ти напомням какво ни обеща, Деймън?
        Изгледах го строго.
        - Какво си обещал?
        Нанси отговори преди него:
        - Обеща, че ако го доведем при теб, ще направи всичко, което поискаме, без да създава проблеми.
        - Нима?
        Взрях се в Деймън. Той не отговори и почти ми се прииска да го ударя. Един бог знаеше какво щяха да му причинят. Поех дълбоко дъх, отдръпнах се от него и станах. След секунда той стоеше на крака пред мен. Прибрах косата си назад и обух гуменките си.
        Никой от нас не проговори, когато излязохме в коридора. Погледнах Арчър, но той наблюдаваше внимателно Деймън. Явно вече не бях най-голямата заплаха. Когато спряхме пред асансьора. Деймън ме хвана за ръка и напрежението в раменете ми леко спадна. Колко пъти се бях качвала в този асансьор? Не помнех. Този път обаче бе по-различно.
        Деймън беше тук.
        Заведоха ни на болничния етаж, в стая с двама пациенти. Доктор Рот ни чакаше и с нетърпение сложи и на двама ни апарати за измерване на кръвното.
        - От доста време мечтая да изследвам някой като теб - каза на Деймън с писклив глас.
        Деймън вирна вежда.
        - Поредният почитател. Срещам ги навсякъде.
        - Само ти би се зарадвал от нещо такова - прошепнах.
        Той се ухили.
        Страните на доктора порозовяха.
        - Рядко се сдобиваме с могъщ луксианец като теб. Мислехме, че Доусън ще е такъв, но…
        Лицето на Деймън помръкна.
        - Ти си работил с брат ми?
        Опа!
        С ококорени очи доктор Рот погледна Нанси и сержант Дашър. Прочисти гърло и свали апаратите.
        - Кръвното им е идентично. Съвършено. Сто и двайсет на осемдесет.
        Нанси записа резултата в една папка, която, кълна се, току-що се появи в ръцете й. Завъртях се в стола и погледнах Деймън. Той оглеждаше доктора така, сякаш искаше да го пребие, за да получи повече информация.
        След това доктор Рот провери пулса ни. Пулсът в покой бе около петдесет, явно доста добре, тъй като Рот почти си тананикаше.
        - Пулсът на Кейти беше почти седемдесет при всички предишни прегледи, а кръвното й - изключително високо. Изглежда, в негово присъствие показателите й се подобряват и съответстват на неговите. Чудесно.
        - Защо? - попитах.
        Той извади стетоскоп.
        - Това е добър признак, че мутацията е съвършена на клетъчно ниво.
        - Или признак, че съм адски готин - предложи хладно Деймън.
        Докторът леко се усмихна и тревогата ми нарасна. Човек би си помислил, че щом Деймън се държи високомерно, значи всичко е наред. Но аз знаех, че остроумните му отговори означаваха, че всеки момент ще избухне.
        - Сърцата туптят в съвършен синхрон. Много добре - промърмори Рот и се обърна към Дашър. - Тя премина стрес теста, нали? Без явни признаци на дестабилизация?
        - Тя се справи перфектно, точно както се надявахме.
        Поех си рязко дъх и притиснах ръка към стомаха си. Бях се представила както са очаквали? Дали това означаваше, че са очаквали да убия Блейк? Не смеех дори да си го помисля.
        Деймън ме погледна. Присви очи.
        - Какво представляват тези стрес тестове?
        Отворих уста, но не знаех какво да отговоря. Не исках да му разкажа за случилото се, за това, което извърших. Обърнах се към Дашър - изглеждаше предпазлив. Надявах се да прояви капчица здрав разум. Ако кажеше на Деймън за битките, той щеше да се побърка.
        - Стрес тестът не е нищо особено - обясни Дашър. - Убеден съм, че Кейти може да ти разкаже повече.
        Да, нищо особено, ако смяташ побоищата и убийствата за обичайни неща. Но по някакъв извратен начин бях благодарна за лъжата.
        - Да, наистина не е нищо особено.
        По лицето на Деймън проблесна съмнение и той се обърна към доктора.
        - Тези стрес тестове бяха ли подобни на онова, което правеше Доусън?
        Никой не отговори, което само по себе си бе достатъчен отговор. Деймън стоеше неподвижно, но погледът му бе изострен, а устата му - стисната в права линия. Той се протегна и взе ръката ми в неговата. Нежното докосване рязко контрастираше с изражението му.
        - Значи можем да преминем на по-важната част от днешната ни работа. - Докторът отиде до количка, върху която бяха подредени инструменти. - Едно от най-невероятните качества на извънземните ни приятели е способността им да лекуват не само себе си, но и другите. Смятаме, че отключването на тази способност ще ни даде нужната информация, за да възпроизведем процеса и да лекуваме хора, страдащи от различни болести.
        Докторът взе нещо, но го скри в ръката си, когато се извърна към нас.
        - Целта на следващото упражнение, Деймън, е да видим колко бързо можеш да лекуваш. Трябва да проверим това, преди да продължим.
        Тревожността, която се бе насъбрала у мен, избухна като гюле. Това можеше да означава само едно.
        - Казвай направо - насърчи го тихо Деймън.
        Рот видимо преглътна, докато крачеше към нас и аз забелязах, че Арчър и другия охранител се приближават леко.
        - Ще трябва да излекуваш Кейти - каза докторът.
        Деймън стисна ръката ми по-силно и се наведе напред.
        - Да я излекувам от какво по-точно? Малко съм объркан. Вече се погрижих за синините и между другото бих се радвал да науча как се е сдобила с тях.
        Сърцето ми запрепуска и огледах стаята. Черните точки бяха навсякъде и имах усещането, че скоро отново ще опознаем любящите ласки на оникса.
        Няма да е сериозно - обясни внимателно докторът. - Просто лека драскотина, която тя почти няма да усети. После ще изследвам кръвта и ще ти проверя показателите. Това е.
        Внезапно си спомних за Доусън и Бетани, за всички ужасни неща, които причиниха на Бетани, за да принудят Доусън да лекува други хора. Повдигаше ми се, чувствах се замаяна. Дашър с нищо не бе показвал, че залавянето на Деймън е приоритет. Но сега, след като Деймън вече беше тук, щяхме да видим всички лица на Дедал. Дали щяха да водят други хора за лечение, докато разберат пълния обхват на силите му?
        - Не - кипна Деймън. - Няма да ви позволя да я нараните.
        - Обеща - каза Нанси. - Постоянно ли трябва да ти го напомням?
        - Не съм обещавал да ви позволявам да й причинявате болка - отговори той и зениците му засияха.
        Арчър се доближи. Другият охранител се отдръпна към стената към един доста неприятен бутон. Нещата щяха да излязат извън контрол. Когато доктор Рот разкри какво държи в ръката си, Деймън пусна ръката ми, скочи и застана пред мен.
        - Няма да стане, друже - каза той и сви ръце в юмруци.
        Светлината проблесна в металния скалпел, който държеше Рот. Добрият доктор разумно отстъпи назад.
        - Обещавам ти, че тя почти няма да усети. Аз съм лекар. Знам как да направя чист разрез.
        Мускулите по гърба на Деймън се втвърдиха.
        - Не.
        Нанси простена нетърпеливо и отпусна папката.
        - Това може да мине лесно или да стане изключително трудно.
        Главата му се стрелна към нея.
        - Трудно за теб или за мен?
        - За теб и за Кейти. - Тя пристъпи напред - или беше много смела, или много глупава. - Ако искаш, можем да те озаптим. А можем и да приключим набързо с това. Изборът е твой.
        Деймън изглеждаше така, сякаш щеше да каже, че блъфират. Но аз знаех, че казват истината. Ако някой от двама ни окажеше съпротива, щяха да напълнят стаята с оникс, да завържат Деймън, докато приключат с мен, и после да го освободят. Във всеки случай, щяха да получат своето. Ние избирахме само начина, по който щеше да се случи.
        Изправих се на нестабилните си крака.
        - Деймън.
        Той ме погледна през рамо.
        - Не.
        Насилих се да се усмихна и свих рамене.
        - Така и така ще го направят. Повярвай ми. - При последните две думи по лицето му пробяга болка. - Ако не се съпротивляваме, ще свърши бързо. Обещал си им.
        - Не съм им обещавал такова нещо.
        - Знам… но сега си тук и… - И точно затова не исках той да е тук. Обърнах се към доктора и протегнах ръка. - Той няма да позволи на никого да ме нарани. Ще се наложи да го направя сама.
        Деймън се взря с недоверие в мен. Докторът погледна Нанси, която кимна. Явно нейният ранг, какъвто и да беше, надвишаваше този на сержанта.
        - Няма проблем - каза Нанси. - Вярвам, че Кейти знае какво ще се случи, ако реши да използва ножа по неподходящ начин.
        Изгледах жената с омраза, докато сграбчвах студения инструмент. Събрах кураж и се обърнах към Деймън. Все още се взираше в мен така, сякаш си бях загубила разсъдъка.
        - Готов ли си?
        - Не. - Гърдите му се надишаха и тогава се случи нещо необичайно. В очите му се появи безпомощност, която ги оцвети в зелено. - Кити…
        - Налага се.
        Погледите ни се срещнаха и тогава Деймън протегна ръка.
        - Аз ще го направя.
        Вкамених се.
        - Няма начин.
        - Дай ми го, Кити.
        Имаше няколко причини да не му дам скалпела, най-вече защото не исках да се чувства виновен, а и защото се притеснявах, че ще го използва като оръжие. Леко се помръднах и разтворих лявата си длан. Никога преди не се бях порязвала, не и нарочно. Сърцето ми туптеше бясно, стомахът ми подскачаше. Ръбът на скалпела бе остър като бръснач, затова предположих, че няма да е необходим особено силен натиск.
        Поставих го върху разтворената си длан и затворих очи.
        - Почакай! - извика Деймън. Стресната, отворих очи. Зениците му бяха съвсем бели. - Трябва да съм в истинската си форма.
        Взрях се в него, сякаш беше побъркан. Безброй пъти ме бе изцерявал набързо в човешката си форма. Превръщаше се в светеща пръчка само ако нещата бяха сериозни. Нямах представа какво е намислил.
        Деймън се обърна към Нанси и сержанта, които гледаха недоверчиво.
        - Трябва да съм сигурен, че ще го направя бързо. Не искам Кити да страда и не искам да й остане белег.
        Изглежда, му повярваха, тъй като Нанси кимна одобрително. Деймън си пое дълбоко дъх, после тялото му заблещука. Променяше се. Очертанията на тялото му започнаха да избледняват. За момент забравих, че сме в тази стая, че държа в ръката си скалпел, че щях да прорежа собствената си плът, че сме в плен на Дедал.
        Да наблюдавам как той приема истинската си форма, беше величествено изживяване.
        Точно преди да избледнее напълно, започна отново да придобива форма. Ръце. Крака. Тяло. Глава. За секунда можах да го видя, наистина да го видя. Кожата му бе полупрозрачна, като желе, а мрежата от вени сияеше с перлен блясък. Това бяха чертите на Деймън, но по-резки и по-ясни. А след миг той сияеше по-ярко от слънцето. Светлина с формата на човек, блестяща с червени оттенъци. Гледката бе толкова красива, че се просълзих.
        Наистина не искам да го правиш.
        Както винаги, звукът на гласа му в съзнанието ми ме стресна. Мислех, че никога няма да свикна. Щях да отговоря на глас, но се спрях в последния момент.
        „Не трябваше да идваш тук, Деймън. Те точно това искат.“
        Светещата глава се изви настрани.
        Трябваше да дойда за теб, не можех да направя друго. Но това не значи, че ще търпя всичко. Така че приключвай с това, преди да си променя мнението и да реша дали наистина да се свържа с Извора и да убия някого.
        Сведох поглед към скалпела и потреперих. Улових здраво дръжката, чувствайки множество погледи, впити в мен. Затворих очи като истинска страхливка, каквато си бях, притиснах острието в дланта си и разрязах.
        Изсъсках от болка и изпуснах скалпела. Тънкият прорез мигновено се изпълни с кръв. Като порязване от хартия, умножено по милион.
        Свещени Исусе и божа майко Мария, които сте в църквите… долетя гласът на Деймън.
        Не съм сигурна, че го казваш правилно - отговорих и стиснах длан.
        Почти не усетих как докторът се приближи и взе острието. Светлината на Деймън ме обгърна, той протегна ръка и пръстите му ясно се очертаха, когато докосна ранената ми ръка.
        Разтвори длан - каза той.
        Поклатих глава и долових призрачната му въздишка. Той нежно разтвори ръката ми, допирът му бе топъл и мек като на дрехи, току-що извадени от сушилнята.
        Заболя ме повече, отколкото очаквах.
        Светлината леко помръкна.
        Нима наистина очакваше, че няма да те заболи, котенце?
        Както и да е.
        Позволих му да ме заведе до стола. Седнах, а Деймън коленичи пред мен с наведена глава. Топлина изпълни дланта ми, докато той правеше магията си.
        - Невероятно - прошепна доктор Рот.
        Впих очи в блестящата сведена глава на Деймън. Идващата от него топлина изпълни стаята. Протегнах се и поставих ненаранената си длан на рамото му. Светлината потрепна и червеното по краищата се разшири с около сантиметър навътре. Интересно.
        Знаеш колко обичам да ме докосваш, когато съм в тази форма.
        От гласа му ме побиха тръпки.
        Защо всичко, което казваш, звучи мръснишки? - попитах, но не отместих ръката си.
        Подсмихването му се понесе из мен и в този момент болката вече бе изчезнала.
        Не аз имам мръсно подсъзнание, котенце.
        Завъртях очи.
        Хвана ръцете ми и в този момент вече бях сигурна, че раната ми е изцерена.
        Спри да ме разсейваш
        Изсумтях.
        Аз ли? Ти си абсолютен кретен.
        - Удивително - промърмори доктор Рот. - Те си общуват. Винаги се впечатлявам, когато видя това.
        Деймън не му обърна внимание.
        Приех тази форма, за да ти кажа, че говорих с Люк, преди да отида в Маунт Уедър.
        Изпънах гръб, цялата в слух.
        Той има ли нещо общо с пленяването ми?
        Не. Склонен съм да му вярвам. Ще ни помогне да се измъкнем. Нуждая се от…
        - Покажи ни ръката си, Кейти - прекъсна го гласът на Нанси.
        Не исках да се подчиня, но когато погледнах към нея, видях как другият охранител се приближава към Деймън с нещо, което напомняше електрошок. Измъкнах ръката си от тази на Деймън и им я показах.
        - Доволни ли сте?
        - Деймън, приеми човешка форма - нареди Нанси с рязък тон.
        След един удар на сърцето Деймън се изправи. В истинската си форма изглеждаше по-висок и имаше доста по-застрашителен вид. Светлината му проблесна по-скоро в червено, отколкото в бяло, и после угасна.
        Стоеше пред мен, вече, без да свети. Само в очите му сияеше бяла светлина.
        - Не знам дали си разбрала, че не обичам да ми се заповядва.
        Нанси наклони глава.
        - Не знам дали си разбрал, че съм свикнала хората да се подчиняват на заповедите ми.
        На лицето му се появи усмивка.
        - Чувала ли си израза „Блага дума метални врати отваря“?
        - Мисля, че е „железни“, не „метални“ - промърморих аз.
        - Все тая.
        Доктор Рот разгледа ръката ми.
        - Невероятно. Само бледа розова линия. Сигурно напълно ще изчезне след час. - Той се обърна към Нанси и Дашър, направо треперещ от вълнение. - И други луксианци са лекували толкова бързо, но никой не е успял да затвори раната напълно.
        Все едно на Деймън му трябваха още причини да се чувства специален.
        Докторът поклати глава и се взря в него.
        - Наистина изключително.
        Чудех се дали добрият доктор няма да го целуне.
        Преди Рот да омаже Деймън с лигите си, вратата се тресна и оттам нахлу останал без дъх служител с яркочервени коси и лице.
        - Имаме проблем - обяви той, дишайки учестено.
        Нанси го изгледа вбесено и аз се досетих, че ще му се разкрещи, задето е влетял тук по този начин.
        Дашър прочисти гърло.
        - Какъв е проблемът, Колинс?
        Очите на служителя зашариха из стаята, преминаха покрай Деймън и мен, после се върнаха към нас и накрая се спряха върху сержанта.
        - Имаме проблем в сграда Б, сър. На деветия етаж. Необходима е незабавната ви намеса.
        Дванайсета глава
        Кейти
        Сграда Б? Смътно си спомнях, че бях чувала за друга сграда, прикрепена към нашата, но не знаех кого или какво държат там. Ала бях на сто процента готова да разбера. Каквото и да е, явно бе ценно, тъй като сержант Дашър напусна стаята без повече обяснения.
        Нанси вървеше по петите му.
        - Заведете ги в стаите им. Докторе? - Тя спря за момент. - Може би ще искате да дойдете с нас.
        И изчезнаха.
        Обърнах се към Арчър:
        - Какво става?
        От погледа му разбрах, че е глупаво въобще да питам. Намръщих се.
        - Какво има в сграда Б?
        Другият войник пристъпи напред.
        - Задаваш прекалено много въпроси, трябва да се научиш кога да мълчиш.
        Примигнах. Само толкова бе нужно - Деймън улови набития охранител за врата и го прилепи към стената. Очите му изскочиха.
        - А ти трябва да се научиш как се разговаря с дама - изръмжа той.
        - Деймън! - изпищях, подготвяйки се за оникса.
        Но не последва нищо.
        Деймън отдели пръстите си един по един от задъхващия се охранител и отстъпи назад. Войникът се отпусна на стената. Арчър не бе направил нищо.
        - Остави го да си вилнее? - попита обвинително охранителят, сочейки Арчър. - Защо, по дяволите, човече?
        Арчър сви рамене.
        - Беше прав. Трябва да се научиш на обноски.
        Спотаих желанието си да се засмея, тъй като Деймън оглеждаше охранителя така, сякаш възнамеряваше да му извие врата. Изтичах към Деймън и хванах ръката му. Той погледна надолу, тъй като не ме бе видял да се приближавам. После сведе глава и потърка с устни челото ми. Почувствах облекчение. Съмнявах се, че Арчър ще позволи втори рунд.
        - Все тая - изплю мъжът, скочи на крака, напусна стаята и остави Арчър да се оправя сам с нас.
        Той не изглеждаше притеснен.
        Разходката до килиите ни беше спокойна до момента, в който Арчър каза:
        - Няма да сте в една и съща стая.
        Извърнах се към него.
        - Защо не?
        - Заповедите ми бяха да ви заведа в стаите - множествено число. - Той въведе кода. - Не усложнявайте положението. Ако го направите, ще ви държат разделени по-дълго.
        Понечих да протестирам, но той стисна устни и разбрах, че няма да го убедя. Въздъхнах.
        - Ще ни кажеш ли поне какво има в сграда Б?
        Арчър изгледа Деймън, после и мен. Накрая изруга шепнешком и пристъпи напред. Деймън изпъна гръб и Арчър го изгледа предупредително.
        - Сигурен съм, че рано или късно ще ви я покажат, а на вас ще ви се ще да не са го правили. В онази сграда държат основите - каза тихо.
        - Основите? - повтори Деймън и вдигна вежди. - Какво, по дяволите, е това?
        Арчър сви рамене.
        - Само толкова мога да ви кажа. Сега моля те, Кейти, иди в стаята си.
        Деймън стисна ръката ми, после хвана брадичката ми и наклони главата ми назад. Целуна ме… целувката бе свирепа, бурна и гореща; свих пръстите на краката си и останах без дъх. Сложих ръка на гърдите му, допирът на устните му буквално пренареждаше вътрешностите ми. Въпреки присъствието на Арчър, у мен се надигна жар, когато Деймън ме наклони и притисна тялото ми към своето.
        Арчър изпръхтя.
        Деймън вдигна глава и ми намигна.
        - Всичко ще бъде наред.
        Кимнах. Смътно си спомнях как се прибирам в стаята си, но вече бях там и гледах леглото, на което бе седял Деймън, докато ключалката на вратата зад мен прищракваше.
        Плеснах лицето си, вцепенена за минута-две. Когато вчера заспивах, се чувствах изтощена от използването на Извора и емоционално опустошена заради това, което извърших. Докато лежах на проклетото легло и се взирах в тавана, у мен се промъкна безнадеждност, която все още не бе напълно изчезнала.
        Ала нещата вече бяха различни. Трябваше да си го напомням, за да държа пустотата далеч от себе си. Психолозите из страната сигурно нямаше да се съгласят, че потискането на вината за постъпката ми е най-доброто, което мога да сторя, но аз трябваше да го направя. Какво само изживях, преди да заспя…
        Разтърсих глава.
        Нещата наистина бяха различни. Деймън беше тук. Впрочем имах чувството, че той все още е наблизо. Гъделичкането бе изчезнало, но аз знаех, че е наблизо, усещах го с всяка своя клетка.
        Обърнах се и огледах стената. Тогава си спомних за вратата в банята. Стрелнах се към банята и стиснах бравата. Надявайки се, че подозренията ми са верни, почуках.
        - Деймън?
        Нищо.
        Притиснах лице към студения метал, затворих очи и потупах вратата с длан. Наистина ли си мислех, че ще ни настанят в килии с обща тоалетна? Но те бяха държали Доусън и Бетани заедно в началото, нали така бе казал Доусън. Явно късметът ми не беше…
        Вратата се отвори и аз се катурнах напред. Силни ръце и твърди гърди ме спряха, преди да се строполя на земята.
        - Ехо, котенце…
        Вдигнах очи с туптящо сърце.
        - Делим баня!
        - Виждам.
        На устните му се появи усмивка, очите му засияха.
        Стиснах в шепа тениската му и се изправих на крака.
        - Не мога да повярвам! Ти си в съседната килия! Трябва само да…
        Ръцете на Деймън се озоваха на бедрото ми, притиснаха ме здраво и сигурно, после устата му докосна моята, продължавайки светопроменящата целувка в коридора. Същевременно ме побутваше да вървя назад. Някак - наистина не можах да разбера как точно - той успя да затвори вратата, без да отмества ръце от мен.
        Движеше устни по моите, възбуждащо бавно и продължително, сякаш се целувахме за първи път. Плъзгаше ръце по мен и когато опрях гръб в мивката, ме повдигна, така че да седна на ръба; продължи да се притиска в мен, вмъквайки бедрата си между коленете ми. Задушаващата топлина отново се върна - огън, който грееше по-бурно заради бавната, дълбока целувка.
        Гърдите ми се издигаха и спускаха бързо; стисках раменете му, почти напълно изгубена в него. Бях изчела достатъчно романтични романи, за да знам, че най-красивите фантазии съдържат точно баня и Деймън, но…
        Успях да спра, макар и не съвсем. Устните ни се докосваха, докато произнасях:
        - Почакай. Трябва да…
        - Знам - каза той.
        - Добре. - Сложих треперещите си ръце на гърдите му. - Поне сме на едно мнение…
        Деймън ме целуна отново и взриви сетивата ми. Продължаваше целувката, отдръпваше се и хапеше леко устните ми, докато издадох стон, който в друга ситуация би ме засрамил.
        - Деймън…
        Той улови неизказаните ми думи с устните си. Плъзна ръце по талията ми и спря, когато почти докосна гърдите ми. Цялото ми тяло се разтърси и аз осъзнах, че ако не спрем веднага, ще пропилеем ценното си време.
        Отдръпнах се и поех дъх с вкуса на Деймън.
        - Наистина трябва да поговорим.
        - Знам. - Появи се традиционната му полуусмивка. - Това се опитвах да ти кажа.
        Зяпнах от почуда.
        - Та ти въобще не говореше! Само…
        - Само те целувах до припадък - каза невинно той. - Съжалявам. Не искам да правя друго, когато си до мен. Е, бих направил и нещо друго, доста близко до това, което…
        - Схванах - изръмжах аз.
        Искаше ми се да скрия лицето си. Облегнах се на пластмасовото огледало и отпуснах ръце. Точно сега не трябваше да го докосвам. Нито да гледам дяволитата му усмивка.
        Държеше ме точно там, където се бе спрял - на милиметър от гърдите ми; наведе се и притисна чело в моето.
        - Искам да се уверя, че ръката ти е добре - прошепна.
        Намръщих се.
        - Добре е.
        - Искам да се уверя.
        Той се приведе, изгледа ме многозначително и тогава проумях какво има предвид. Когато забеляза, че съм го разбрала, се ухили. След секунда беше в истинската си форма - така ярка в малкото помещение, че се наложи да затворя очи.
        Казаха ми, че тук няма камери, но знам, че най-вероятно са сложили скрити микрофони, каза той. Освен това ми се струва подозрително, че ни оставят свободен достъп един до друг. Би трябвало да се досещат какво ще направим, така че сигурно имат скрити мотиви.
        Потръпнах.
        Знам, но те са позволили на Доусън и Бетани да останат заедно поне докато… Опитах се да избия тази мисъл от главата си. Какво ти каза Люк?
        Каза, че може да ни измъкне оттук, но не ме осведоми за подробностите. Явно е подкупил някои от служителите тук. Каза, че ще ме намери, след като му осигуря нещо, което ти спомена. ЛХ-11.
        Бях потресена.
        Защо му е това?
        Не знам. Деймън отново плъзна ръце към бедрата ми и ме свали от мивката. Със светкавични движения седна на затворения капак на тоалетната и ме настани в скута си. Плъзна ръка по гърба ми, притисна врата ми и аз отпуснах глава на рамото му. Топлината, която излъчваше тялото му в истинската си форма, не беше така непоносима, както първия път. Пък и няма особено значение, нали?
        Приветствах прегръдката му.
        Няма ли? Дават това на болните хора. Защо му е притрябвало на Люк?
        Честно казано, едва ли ще направи нещо по-лошо от това, което вършат Дедал, макар да твърдят, че го използват само с добри намерения.
        Напълно вярно. Въздъхнах. Не смеех да тая големи надежди. Дори и Люк наистина да беше на наша страна и да възнамеряваше да ни помогне, все още бяхме изправени пред редица пречки. Почти непреодолими.
        Веднъж вече бях близо до веществото. Може би отново ще успеем да се приближим.
        Ще ни се наложи. След някого мига той каза: Не можем да останем тук завинаги. Имам чувството, че те ни го позволяват, но ако злоупотребим, ще ни разделят.
        Кимнах. Това, което не разбирах беше защо биха ни позволили ненаблюдаван контакт. Нещо, което можехме да направим по всяко време. Дали не се опитваха да ни докажат, че не възнамеряват да ни разделят? Все пак твърдяха, че не те са лошите. Но толкова много неща относно Дедал бяха объркващи, например Блейк…
        Потръпнах, извих глава към рамото на Деймън и вдишах дълбоко. Исках да залича спомена за Блейк от съзнанието си, сякаш той никога не бе съществувал.
        - Кити?
        Вдигнах глава, отворих очи и осъзнах, че той вече не е в истинската си форма.
        - Деймън?
        Обходи с очи лицето ми.
        - Какво са ти причинили тук?
        Замръзнах, погледите ни се срещнаха за секунда, а после го отблъснах и се отдръпнах на няколко крачки.
        - Нищо особено. Просто тестове.
        Той сложи ръце на коленете си и каза нежно.
        - Знам, че е повече от това, Кити. Как се сдоби с онези синини на лицето си?
        Погледнах в огледалото. Лицето ми беше бледо, но следите от битките бяха изчезнали.
        - Не би трябвало да говорим за това.
        - Мисля, че не им пука дали говорим за това. Синините вече ги няма, защото те излекувах, но преди бяха там. Бледи, но бяха там. - Той се изправи, ала не се приближи. - Можеш да ми кажеш всичко. Би трябвало да знаеш.
        Погледнах го. Божичко, наистина знаех. Научих го по трудния начин през изминалата зима. Ако му бях доверила тайните си. Адам щеше да е още жив и най-вероятно никой от нас нямаше да е затворен тук.
        Стомахът ми се сви от чувство за вина, но сега беше различно. Ако му кажех за изследванията и стрес тестовете, това само би го разстроило и би го накарало да реагира необмислено. Освен това не можех да призная, че съм убила Блейк, при това не точно при самозащита. Самата мисъл, че го направих бе ужасяваща. Не исках дори да мисля за това, камо ли да го обсъждам.
        Деймън въздъхна.
        - Нямаш ли ми доверие?
        - Имам ти доверие. - Сведох поглед. - Бих ти поверила живота си, но просто… Просто няма какво да ти разкажа за станалото тук.
        - Мисля, че можеш доста да разкажеш.
        Поклатих глава.
        - Не искам да споря.
        - Не спорим. - Той се приближи и сложи ръце на раменете ми. - Просто се инатиш, както обикновено.
        - Виж кой го казва.
        - Имаше филм с подобно заглавие - отвърна той. - В свободното си време гледах доста стари филми.
        Завъртях очи, но се усмихнах леко.
        Той хвана лицето ми, наведе се и ме изгледа през плътните си мигли.
        - Тревожа се за теб, котенце.
        Усетих стягане в гърдите си. Той рядко споделяше, че се тревожи за каквото и да било.
        - Всичко е наред. Уверявам те, че съм добре.
        Той се взря в мен, сякаш можеше да погледне през мен, през лъжите ми.
        Деймън
        Изминаха часове, откакто с Кити се разделихме. Донесоха ми някакво бледо подобие на вечеря. Опитах се да гледам телевизия, дори се опитах да спя, но ми беше адски трудно, тъй като знаех, че тя е в съседната стая и я чувах да се движи из банята. Веднъж, може би към полунощ, чух стъпките й пред вратата и разбрах, че и тя се бори със същите пориви, с които се борех аз. Ала трябваше да сме внимателни. Каквато и да беше причината да ни оставят в стаи с обща баня, едва ли го бяха сторили от благородство. Пък и не исках да ги предизвиквам да ни разделят.
        Но се тревожех за нея. Тя прикриваше разни неща, не искаше да говори за това, което се бе случило, преди да пристигна тук. Точно като идиот без самоконтрол, станах и отворих вратата на банята.
        Беше тъмно и тихо, но все пак се оказах прав. Кити стоеше там с отпуснати ръце, напълно притихнала. Гледката сякаш проби дупка в сърцето ми. Преди тя не можеше да стои неподвижно за двайсет секунди, а сега…
        Целунах я нежно и казах:
        - Легни си, котенце. И двамата се нуждаем от почивка.
        Тя кимна и каза онези две думички, които винаги ме поваляха на колене:
        - Обичам те.
        После се прибра в стаята си и аз се върнах в своята. Най-сетне успях да заспя.
        С настъпването на сутринта дойде и Нанси. Превзетото й лице и изкуствената й усмивка бяха прекрасно начало на новия ден.
        Очаквах да ме съберат с Кити, но ме отведоха на болничния етаж за още изследвания на кръвта. После ми показа медицинското помещение, за което ми бе говорила Кити.
        - Къде е момиченцето? - попитах, оглеждайки столовете, но не видях детето, което Кити ми бе споменала. - Името й беше Лори или нещо подобно, нали?
        Лицето на Нанси беше безизразно.
        - За жалост, не реагира на лечението така, както се надявахме. Почина преди няколко дни.
        Мамка му. Надявах се Кити да не научи.
        - Давали сте й ЛХ-11?
        - Да.
        - И не е помогнало?
        Погледът й се изостри.
        - Задаваш доста въпроси, Деймън.
        - Ей, заловихте ме и най-вероятно използвате моята ДНК за целите си. Мислиш ли, че нямам право да проявя известно любопитство?
        Тя издържа на погледа ми за момент, после се обърна към един от пациентите, на когото тъкмо прикрепваха нова торбичка с течност.
        - Разсъждаваш прекалено много. И знаеш какво казват за любопитството.
        - Да не би да имаш предвид най-глупавото клише на света?
        Ъгълчето на устните й се вдигна леко.
        - Харесвам те, Деймън. Ти си като трън в петата и имаш голяма уста, но те харесвам.
        Усмихнах се пресилено.
        - Никой не може да оспори чара ми.
        - Убедена съм. - Тя замълча, когато сержантът влезе в помещението и каза тихо нещо на един от лекарите. - Дадохме на Лори ЛХ-11, но организмът й не реагира добре.
        - Нима? Не е излекувал рака?
        Нанси не отговори и това бе достатъчно показателно. Имах чувството, че реакцията на организма на момичето е била по-особена, а не че просто не е излекувано.
        - Знаеш ли какво си мисля? - казах.
        Тя наклони глава.
        - Само мога да си представя.
        - Като човъркате ДНК на хора, хибриди и извънземни, само си просите белята. Не знаете в какво се забърквате.
        - Но се учим.
        - И правите грешки? - попитах аз.
        Тя се усмихна.
        - Не съществуват грешки, Деймън.
        Не бях съвсем сигурен в това; погледнах към прозореца в края на залата. Присвих очи. Видях, че там има други луксианци. Мнозина изглеждаха доволни като деца в лунапарк.
        - Аха! - усмихна се Нанси и кимна в същата посока. - Явно си забелязал. Тук са, защото искат да помогнат. Да можеше и ти да си толкова отзивчив…
        Изпръхтях. Не знаех защо са тук другите луксианци и не ми пукаше. Разбирах, че някои хора в Дедал действително искат да направят нещо добро за планетата, но не можех да забравя какво причиниха на брат ми, преследвайки благородните си цели.
        Около мен сновяха лекари и лаборанти. Някои от торбичките, прикрепени към пациентите, бяха пълни с блестяща течност, подобна на онази, която течеше от нас, когато бяхме в истинската си форма.
        - Това ли е ЛХ-11? - попитах и посочих една от торбичките.
        Нанси кимна.
        - Една от версиите - най-новата. Това обаче не те засяга. Имаме…
        Прозвуча сирена, която прекъсна думите й.
        Светлините на тавана заблестяха в червено. Пациентите и лекарите се заоглеждаха разтревожени. Сержант Дашър изхвърча от помещението.
        Нанси изруга тихо и се отправи към вратата.
        - Уошингтън, незабавно придружете господин Блек до стаята му. - Тя посочи друг охранител. - Уилямсън, затвори веднага помещението. Никой да не влиза или излиза.
        - Какво става? - попитах.
        Тя ме стрелна с поглед, преди да изсвисти покрай мен. Въобще не исках да се връщам в стаята си точно когато ставаше забавно. В коридора осветлението бе оскъдно, а червените лампи мигаха изнервящо.
        Охранителят на деня направи крачка и в коридора настана хаос.
        Войници наизскачаха от помещенията, заключваха ги и заставаха на пост пред тях. Друг войник мина през коридора, стиснал уоки-токи толкова здраво, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.
        - Има движение по асансьор десет от сграда Б. Заключете го незабавно.
        Ха, небезизвестната сграда Б отново се споменаваше.
        Надолу по коридора се отвори друга врата и видях първо Арчър, после и Кити. Зад нея вървеше доктор Рот. Присвих очи, когато видях съмнително изглеждащата спринцовка в ръката му. Той подмина Кити и Арчър и се отправи към мъжа с уоки-токито.
        Кити се обърна и ме съзря. Закрачи напред. Нямаше начин да не съм до нея в хаоса, на който явно бяхме свидетели.
        - Къде мислиш, че отиваш? - попита Уошингтън и протегна ръка към оръжието на бедрото си. - Наредено ми е да те върна в стаята ти.
        Бавно се извърнах към него, после отново към трите асансьора надолу по коридора. И трите бяха спрели на различни етажи и светлинките им бяха червени.
        - Как по-точно ще стигнем до моята стая?
        Той присви очи.
        - По стълбището?
        Глупакът имаше право, но на мен не ми пукаше. Обърнах се, но ръката му се озова на рамото ми.
        - Ако ме спреш, ще те довърша - предупредих го аз.
        Каквото и да бе видял Уошингтън на лицето ми, явно се бе убедил, че не се майтапя, тъй като не направи нищо, когато се отскубнах и отидох при Кити. Сложих ръка на рамото й. Тялото й бе напрегнато.
        - Добре ли си? - попитах.
        Междувременно огледах Арчър. Той също бе готов да извади оръжието си, но само ни наблюдаваше. Беше вперил очи в средния асансьор. Предаваха му някаква информация чрез слушалките в ушите му и тя, изглежда, не го радваше особено.
        Кити кимна и отметна кичур коса, който се бе измъкнал от опашката й и бе паднал върху лицето й.
        - Имаш ли представа какво става? - попита тя.
        - Нещо в сграда Б. - Инстинктивно почувствах, че може би няма да е толкова лошо, ако се приберем в стаите си. - Не се ли е случвало и преди?
        Кити поклати глава.
        - Не. Може би е тренировка.
        Двойните врати в края на коридора внезапно се отвориха и оттам нахлу рояк въоръжени до зъби офицери със специални униформи и предпазни шлемове.
        Реагирах мигновено, като хванах Кити за кръста и я бутнах към стената, прикривайки я с тялото си.
        - Май не е тренировка.
        - Не е - каза Арчър и извади оръжието си.
        Светлинката над средния асансьор примигна от седмия етаж на шестия, после на петия.
        - Мислех, че асансьорите са блокирани! - възкликна някой.
        Мъжете, облечени в черно, пристъпиха напред и коленичиха пред асансьора. Някой друг каза:
        - Блокирането на асансьорите няма да го спре, както знаеш.
        - Не ми пука! - извика мъжът към радиото. - Изключете проклетия асансьор, преди да е стигнал до най-горното ниво! Ако трябва, изсипете цимент в шахтата! Спрете проклетия асансьор!
        - Какво да спрат? - обърнах се аз към Арчър.
        Червената светлинка примигна на четвъртия етаж.
        - Основа - каза той и мускул трепна на лицето му. - Вдясно има стълбище, на другия край на коридора. Предлагам да се отправим натам веднага.
        Отново погледнах асансьора. Част от мен искаше да остана тук, да разбера какво, по дяволите, беше основа и защо всички се държаха така, сякаш от асансьора щеше да излезе гигантско чудовище. Но Кити беше тук, а това, което идваше към нас, очевидно не бе приятелски настроено.
        - Какво им става напоследък? - прошепна един от мъжете в черно. - Тези дни се държат много странно.
        Щях да се извърна, но Кити ме шляпна.
        - Не - каза тя, сивите й очи бяха широко отворени. - Искам да го видя.
        Мускулите ми потръпнаха.
        - Категорично не.
        Из етажа се понесе звън, оповестяващ пристигането на асансьора. Бях на косъм да вдигна Кити и да я преметна през рамо. Тя го забеляза и изражението й стана предизвикателно.
        После погледна над рамото ми и аз извърнах глава. Вратите на асансьора се разтвориха. Оръжията бяха готови за стрелба.
        - Не стреляйте! - нареди доктор Рот и размаха спринцовката като бяло знаме. - Мога да овладея положението. Каквото и да правите, не стреляйте! Не…
        Малка сянка се спусна от асансьора и тогава се появи крак с крачол на черен анцуг, след това тяло и дребни рамене.
        Ченето ми увисна.
        Беше дете. Дете. Може би нямаше и пет години. Излезе от асансьора и застана пред големите мъже с големи пушки, насочени към него.
        Детето се усмихна.
        И тогава настана същински ад.
        Тринайсета глава
        Деймън
        - Леле! - прошепнах.
        Очите на детето бяха лилави - два аметиста със странни линийки около зениците, точно като очите на Люк. Хлапето огледа струпаните пред него войници със студенина и безразличие.
        Доктор Рот пристъпи напред.
        - Мика, какво правиш? Знаеш, че не трябва да си в тази сграда. Къде е…
        Няколко неща се случиха наведнъж толкова бързо, че нямаше да повярвам, ако не ги бях видял със собствените си очи.
        Детето вдигна ръка, след което последва силен пукот - от пушките изскачаха куршуми. Ужасът, изписан на лицето на Кити, подсказваше, че и тя си мисли същото. Наистина ли щяха да застрелят едно дете?
        Куршумите обаче спряха, сякаш детето бе луксианец или хибрид. Ала той не беше от моя вид, иначе щях да го усетя. Може би беше хибрид, тъй като куршумите се удариха в синя светлина, проблясваща около хлапето. Светлината се разрасна, погълна куршумите - десетки - и ги превърна в пламтящи сини светулки. Те поседяха във въздуха за секунда и после просто изчезнаха. Детето сви пръсти навътре, като че ли подканваше войниците да си поиграят с него, и в този момент пушките полетяха от ръцете на офицерите и се стрелнаха към него, в стил „магнито“ от филма „X-мен“. Оръжията също застинаха във въздуха, а след миг избухнаха в трептящи сини пламъци. Секунда по-късно се превърнаха в прах.
        Кити впи ръце в гърба ми.
        - Да го вземат…
        - Дяволите - довърших аз.
        Доктор Рот се опитваше да си проправи път през войниците.
        - Мика, не можеш…
        - Не искам да се връщам в онази сграда - каза детето с равен и същевременно писклив глас.
        Глупакът Уошингтън тръгна напред с пистолет в ръка. Доктор Рот извика и Мика извърна глава. Охранителят пребледня и детето стисна юмрук. Уошингтън се свлече на колене, сграбчи главата си и се стовари на пода. Устата му бе разтворена в беззвучен писък, от очите му течеше кръв.
        - Мика! - Доктор Рот избута един офицер от пътя си. - Това е лошо! Лош Мика!
        Лошо - това беше лошо? Можех да измисля десетки по-подходящи думи.
        - Боже - прошепна Кити. - Хлапето е като Деймиън от „Поличбата“.
        Щях да се засмея, защото с прическата си на паница и лукавата си усмивка, хлапето наистина приличаше на малкия Антихрист. Само дето не беше забавно, тъй като Уошингтън лежеше по лице на пода и честно казано, детето ме гледаше с лилавите си очи.
        Хич не обичах зловещи деца.
        - Той щеше да ме нарани - каза Мика, без да отделя поглед от мен. - Всички вие ще ме накарате да се върна в стаята си. Не искам да се връщам там.
        Няколко войници отстъпиха назад, когато Мика направи крачка към тях, но доктор Рот остана на място, криейки спринцовката зад гърба си.
        - Защо не искаш да се върнеш в стаята си, Мика?
        - По-добре да го беше попитал защо се е зазяпал в теб - прошепна Кити.
        Точно така.
        Мика внимателно мина покрай офицерите, които му направиха път. Походката му бе лека, подобна на котешка.
        - Другите не искат да си играят с мен.
        Нима имаше и други като него? Милостиви боже…
        Докторът се обърна и се усмихна на момчето.
        - Може би защото не им даваш играчките си, а?
        Кити се задави, прозвуча нещо като истеричен смях.
        Мика погледна доктора.
        - Надмощието не се затвърждава по този начин.
        Какво, по дяволите!?
        - Но не означава, че оставаш без контрол, Мика. Говорили сме за това.
        Момчето сви рамене и отново ме погледна.
        - Ще си поиграеш ли с мен?
        - Ами… - нямах представа какво да отговоря.
        Мика наклони глава и се усмихна. На закръглените му бузи се появиха трапчинки.
        - Може ли той да си поиграе с мен, доктор Рот?
        Ако докторът му позволеше, щях да съм изключително недоволен.
        Доктор Рот кимна.
        - Може, но по-късно, Мика. Сега трябва да те заведем в стаята ти.
        Долната устна на момчето увисна.
        - Не искам да се връщам в стаята си!
        Почти очаквах детето да поклати глава и може би то щеше да го направи, но докторът се изстреля напред със спринцовка в ръка.
        Мика подскочи, изкрещя и сви ръце. Доктор Рот изпусна спринцовката и се свлече на пода.
        - Мика - въздъхна той и притисна слепоочията на детето, - трябва да спреш.
        Мика затропа с крак.
        - Не искам да…
        От нищото се появи стреличка и се заби във врата на детето. То се втрещи и краката му се подкосиха. Преди да се строполи на пода, аз се втурнах към него и го сграбчих. Детето беше зловещо, но все пак беше дете.
        Вдигнах глава и видях сержант Дашър да се приближава отдясно.
        - Добър изстрел, Арчър - каза той.
        Арчър прибра пистолета в кобура с леко кимване.
        Аз отново погледнах Мика. Беше вперил очи в мен. Не можеше да помръдне, но бе в пълно съзнание.
        - Какво, по дяволите, става? - прошепнах.
        - Някой да заведе Уошингтън в болничното отделение, за да се уверим, че мозъкът му не е съвсем съсипан - нареди Дашър. - Рот, незабавно отведи детето в стаята за прегледи и разбери как е успяло да излезе от сграда Б, и къде, по дяволите, е проследяващото му устройство.
        Рот се изправи и разтри слепоочието си.
        - Да… да, сър.
        Дашър пристъпи към него, очите му проблясваха, а гласът му бе тих.
        - Ако го направи отново, ще бъде елиминиран. Разбра ли?
        Елиминиран? Исусе. Някой се появи до мен и сграбчи детето. Не исках да го пусна, но това нямаше значение. Мика се хвана за тениската ми и се задържа за мен, докато офицерът го дърпаше.
        Странните очи бяха още по-чудати отблизо. Кръгът около зениците бе неравен, сякаш черното се бе размило по краищата.
        Не знаят, че ние съществуваме.
        Отдръпнах се изненадан и той изпусна тениската ми. Гласът на детето беше в главата ми. Беше невъзможно, но се случи. Гледах с недоверие, докато офицерът го изнасяше. Странното беше, че същото бе казал и Люк.
        Хлапето не беше като мен или Кити. Беше напълно различно.
        Кейти
        Мили боже…
        Детето обезоръжи петнайсет мъже и сигурно щеше да се справи с много повече, ако Арчър не го бе упоил. Честно казано, въобще не осъзнавах какво видях или какво представляваше детето, но Деймън изглеждаше доста по изплашен от мен. Обзе ме страх. Дали детето му бе направило нещо?
        Оттласнах се от стената и се затичах към Деймън.
        - Добре ли си?
        Той прокара ръка през косата си и кимна.
        - Някой трябва да заведе тези двамата в стаите им - каза сержант Дашър, пое си дълбоко дъх и после излая още заповеди.
        Арчър се приближи към нас.
        - Почакайте - казах и хванах Деймън за ръка. Не помръднах. - Какво беше това?
        - Нямам време за обяснения - отвърна Дашър и присви очи. - Заведи ги в стаите им. Арчър.
        В мен се надигна гняв, горчив и могъщ.
        - Намерете време.
        Дашър се врътна рязко към мен и аз издържах погледа му.
        В този момент Деймън се заслуша в разговора и впи очи в сержанта. Мускулите под ръката ми се стегнаха.
        - Това дете не беше луксианец или хибрид - каза той. - Мисля, че ни дължите отговор.
        - Той е това, което наричаме „основа“ - изрече Нанси, която се появи зад сержанта. - В смисъл на ново начало. Основата на съвършения вид.
        Отворих уста, после я затворих. Основата на съвършения вид? Почувствах се така, сякаш се бях озовала в посредствен научнофантастичен филм. Само дето всичко бе истина.
        - Върви, сержант Дашър. Аз имам време. - Тя вдигна глава и посрещна недоверчивия поглед на Дашър. - Освен това искам пълен доклад за това как и защо в рамките на двайсет и четири часа са възникнали два инцидента с основите.
        Дашър издиша шумно.
        - Да, госпожо.
        Бях изумена, когато той събра пети и се обърна, но подозрението ми, че Нанси дърпа конците, се потвърди.
        Тя посочи една от отворените врати.
        - Нека седнем.
        Без да пускам ръката на Деймън, последвах Нанси в малка стая с кръгла маса и пет стола. Арчър, нашата вечна сянка, тръгна след нас, но остана до вратата, а ние тримата седнахме.
        Деймън облегна лакът на масата, сложи другата си ръка на коляното ми и се наведе напред, впил очи в Нанси.
        - Добре. Значи хлапето е основа. Или нещо такова. Какво по-точно означава това?
        Нанси се облегна и кръстоса крака.
        - Нямахме намерение да споделяме това с вас, но имайки предвид на какво станахте свидетели току-що, наистина нямаме избор. Някои неща не се случват според плановете ни, така че трябва да се приспособяваме към ситуацията.
        - Супер - казах аз и сложих ръка върху тази на Деймън.
        Той обърна дланта си и пръстите ни се сплетоха.
        - Проектът „Основа“ е най-великото постижение на Дедал - започна Нанси с непоколебимо изражение. - По ирония, той започна в резултат на инцидент преди повече от четиридесет години. В началото имахме един обект, сега са стотици. Както казах, някои неща не се случват според плановете ни. Затова се налага да се приспособяваме към ситуацията.
        Обърнах се към Деймън - той изглеждаше толкова объркан и нетърпелив, колкото и аз. Налегна ме неприятно чувство. Усещах, че това, което щяхме да чуем, щеше да е потресаващо.
        - Преди четиридесет години разполагахме с мъжки луксианец и женски хибрид, чиито мутации бе предизвикал той. Те, подобно на вас двамата, бяха млади и влюбени. - Горната й устна се сви презрително. - Позволихме им да се виждат и в един момент по време на престоя им женската забременя.
        Божичко.
        - В началото дори не знаехме, но впоследствие започна да й личи. Разбирате ли, преди не тествахме за хормони, срещани в случай на бременност. Знаехме, че луксианците зачеват доста трудно, и въобще не очаквахме, че луксианец ще може да оплоди жена, независимо дали тя е хибрид, или човек.
        - Вярно ли е? - попитах Деймън. Не бяхме обсъждали възможността за бебета. - Наистина ли луксианците забременяват трудно?
        Деймън се замисли.
        - Да. Но не е възможно жена да зачене от луксианец, поне доколкото ми е известно. Все едно да се съберат куче и котка.
        Сбърчих вежди.
        - Добро сравнение.
        Деймън се ухили.
        - Прав си - каза Нанси. - Луксианците не могат да имат деца от хората и в повечето случаи не могат да имат деца от хибридите. Но ако мутацията е съвършена, напълно завършена на клетъчно ниво, и ако съществува истинско желание, тогава е възможно да се стигне до бременност.
        Поради някаква причина гърлото ми се възпламени. Разговорът за бебета с Нанси бе по-неприятен дори от разговора за секс с майка ми, по време на който ми се бе приискало да си ударя главата в стената.
        - Когато разбрахме, че хибридът очаква дете, възникнаха противоречия относно това дали е редно бременността да бъде прекъсната. Може да звучи грубо - добави Нанси, след като забеляза напрежението, струящо от Деймън, - но трябва да разберете, че нямахме представа какво може да причини една бременност, нито какво би било детето на луксианец и хибрид. Нямахме представа срещу какво сме изправени, но за щастие, решихме да не прекратяваме бременността и така получихме възможността да изследваме това явление.
        - И… и те са имали дете? - попитах аз.
        Нанси кимна.
        - Продължителността на бременността беше обичайна за човешките стандарти - между осем и девет месеца. Нашият хибрид малко подрани.
        - При луксианците трае около година - каза Деймън и аз потръпнах, тъй като това ми изглеждаше доста дълго, особено ако носиш тризнаци. - Но, както казах, зачеването е трудно.
        - Когато се роди бебето, външният му вид бе съвсем обикновен, с изключение на очите. Те имаха въз морав цвят, което е изключително нетипично за хората, и къдрави тъмни кръгове около ирисите. Кръвните изследвания показаха, че бебето е наследило и човешко, и извънземно ДНК, което не е еднакво с ДНК-то на мутиралите хибриди. Чак когато детето започна да расте, осъзнахме какво означава това.
        Нямах представа какво означава.
        На лицето на Нанси се появи усмивка - искрена, подобна на усмивката на дете в коледна сутрин.
        - Темповете на растеж бяха нормални, като на обикновено човешко дете. Но това дете демонстрираше изключителен интелект от самото начало - научи се да говори доста преди обичайната възраст и ранните тестове за интелигентност показваха, че детето има IQ над двеста, което е особено рядко. Само половин процент от популацията има IQ над сто и четиридесет. И нещата не свършваха с това.
        Деймън ми бе казвал, че луксианците съзряват по-бързо от хората, не физически, а интелектуално и социално. Тогава ми прозвуча съмнително, имайки предвид държанието му в някои моменти. Той се взря в мен, сякаш знаеше какво си мисля, и аз стиснах ръката му.
        - Какво имаш предвид? - обърна се към Нанси той.
        - Процесът е като бездънен кладенец, който все още изучаваме. Всяко дете, всяко поколение, изглежда, има различни способности. - Докато говореше, очите й засияха с особена светлина. - Първото дете можеше да прави нещо, на което не бе способен нито един хибрид. Можеше да лекува.
        Облегнах се на стола. Примигвах на парцали.
        - Но аз… смятах, че само луксианците са способни на това.
        - И ние така мислехме, преди да се появи Ро. Кръстихме го на първия известен египетски фараон, смятан за митичен.
        - Момент. Вие сте го кръстили? Ами родителите му? - попитах.
        Тя просто сви рамене. Май това изчерпваше отговора й.
        - Способността на Ро да лекува себе си и други бе аналогична на луксианска способност, очевидно наследена от баща му. Още в детството му научихме, че той е способен да общува телепатично не само с луксианци и хибриди, но и с хора. Комбинацията от оникс и диамант не оказваше ефект върху него. Той притежаваше скоростта и силата на луксианец и дори беше още по-бърз и по-силен. И подобно на луксианец можеше лесно да се свърже с Извора. Способността му да решава проблеми и да съставя стратегии беше безпрецедентна. Единственото, което Ро и останалите основи не можеха да правят, бе да променят външния си вид. Ро беше съвършеният образец.
        Нужни ми бяха няколко мига да осмисля всичко това и когато най-после го сторих, едно нещо изпъкна над всичко останало.
        - Къде е Ро сега?
        Очите й помръкнаха.
        - Вече не е сред нас.
        Това обясняваше употребата на минало време.
        - Какво стана с него?
        - Казано просто - умря. Но не беше последният. Родиха се още няколко и така разбрахме как е възможно зачеването. - Тя се развълнува и заговори по-бързо. - Най-интересното откритие беше, че бременност е възможна само при мъжки луксианец и женски хибрид, който е претърпял успешна мутация.
        Деймън освободи ръката си и свъси вежди.
        - И Дедал просто случайно е разполагал с възбудени луксианци и хибриди, които са били навити да го правят, докато са тук? Това ми звучи странно. Мястото не е особено романтично. Не те предразполага за такива работи.
        Осъзнах накъде бие Деймън и стомахът ми се преобърна. Въздухът в помещението застина. Имаше причина Нанси да е толкова откровена с нас. В крайна сметка Деймън и аз бяхме „съвършените образци“ според доктор Рот, мутирали на клетъчно ниво.
        Нанси ни погледна хладно.
        - Изненадващо е какво вършат влюбените, когато разполагат с ограничено време за интимност. Пък и отнема само няколко мига.
        И изведнъж обстоятелството, че ни бяха дали обща баня, придоби смисъл. Да не би Нанси да се надяваше, че аз и Деймън ще се поддадем на животинските си страсти и ще създадем бебенца? Идеше ми да повърна, когато тя го потвърди.
        - Все пак не сме ви забранили да прекарате някой и друг миг заедно, нали? - Усмивката й вече ме плашеше. - А вие сте млади и толкова влюбени. Сигурна съм, че ще използвате времето рано или късно.
        Сержант Дашър не бе споменал нищо подобно в рекламните си речи относно лечението на болести и предпазването на планетата от извънземно нашествие. Но пък Дедал имаше много лица. Самият сержант бе казал нещо подобно.
        Деймън отвори уста - без съмнение възнамеряваше да изрече нещо, заради което щях да го изритам, но все пак го оставих да се изкаже.
        - Трудно ми е да повярвам, че сте разполагали с толкова много двойки, които… нали се сещаш.
        - В някои случаи забременяването стана напълно случайно. В други случаи ние подпомогнахме процеса.
        Въздухът заседна в дробовете ми.
        - Подпомогнахте?
        - Не е това, което си мислиш. - Тя се засмя, звукът бе писклив и изнервящ. - Имаше доста доброволци през годините, луксианци и хора, които разбираха истинската същност на Дедал. В други случаи извършихме инвитро оплождане.
        Възлите в гърлото ми се надигнаха като жлъчка, което не беше хубаво, тъй като устата ми бе отворена. Течността щеше просто да изригне.
        Един мускул на лицето на Деймън трептеше.
        - И какво? В нощните часове Дедал действа като сайт за запознанства на луксианци и хибриди?
        Нанси го изгледа студено и аз потръпнах от погнуса. Инвитро означаваше, че не разполагаха с женски хибриди, които да износят бебето. Независимо от думите й се съмнявах всички да са били склонни да участват в подобно начинание.
        Зениците на Деймън засияха.
        - С колко разполагате?
        - Стотици - повтори тя. - По-младите ги държим тук, а когато порастат, ги преместваме в други станции.
        - Как успявате да ги контролирате? От видяното днес разбирам, че едва съумявате да се справите с Мика.
        Тя сви устни.
        - Използваме проследяващи устройства, които обикновено задържат обектите там, където желаем. И все пак от време на време някои успяват да се измъкнат. Справяме се с онези, които не подлежат на контрол.
        - Справяте се? - прошепнах ужасена, докато въображението ми рисуваше зловещи картини.
        - Основите са превъзходни в почти всяко отношение. Те са изключителни, но могат да станат и доста опасни. Ако не бъдат приучени да живеят в обществото, трябва да се справим с тях по съответния начин.
        Въображението ми бе уцелило десетката.
        - Боже господи…
        Деймън удари по масата и Арчър се приближи с ръка върху оръжието си.
        - С две думи, създавате раса от бебета в епруветки и ако не се държат приемливо, ги убивате?
        - Не очаквам да разбереш - каза с равен глас Нанси, изправи се и застана зад стола. Хвана облегалката. - Основите са идеалните образци, но както при всеки вид създания, има и лоши екземпляри. Случва се. Възможните плюсове от проекта надвишават по-неприятните страни.
        Поклатих глава.
        - И какви са плюсовете?
        - Много от нашите основи вече са пораснали и са се вградили в обществото. Обучили сме ги така, че да постигнат най-висок успех. Всеки от тях е подготвян от най-ранна възраст за определена роля. Те ще станат лекари с невероятни способности, изследователи, които ще достигнат недостижимото, сенатори и политици, които виждат цялостната реалност и са способни да извършат социална промяна. - Тя спря и се обърна към Арчър. - А някои ще бъдат войници с безпрецедентен талант, ще се присъединят към редиците на хибридите и хората и ще създадат непобедима армия.
        Косъмчетата на врата ми настръхнаха и аз бавно се обърнах. Очите ми срещнаха тези на Арчър. Лицето му беше безизразно.
        - И ти ли си…
        - Арчър? - каза с усмивка Нанси.
        Той вдигна ръка от дръжката на оръжието и насочи два пръста към лявото си око. След миг оттам изскочи цветна очна леща и разкри ирис с цвят на аметист.
        Поех си рязко дъх.
        - Майко мила…
        Деймън изруга тихо. Сега вече разбрахме защо само Арчър ни пазеше. Ако беше като Мика, можеше да се справи лесно с нас.
        - Ех, какво рядко цвете си ти! - прошепна Деймън.
        - Такъв съм. - Устните на Арчър се извиха в полуусмивка. - Но това е тайна. Не бихме искали другите войници и офицери да се чувстват неловко в мое присъствие.
        Което обясняваше защо не беше използвал способностите си върху Мика, а го улучи с упойваща стреличка. Хиляди въпроси кацнаха на върха на езика ми, но бях онемяла от внезапното разкритие за това кой и какво беше Арчър.
        Деймън скръсти ръце и отново се обърна към Нанси.
        - Доста интересна тайна, няма спор, но аз имам по-важен въпрос.
        Тя разпери широко ръце, сякаш го подканяше.
        - Давай.
        - Как определяте кой ще създаде бебетата?
        Господи, стомахът ме заболя още повече и аз се свих, сграбчвайки ръба на масата.
        - Това е доста просто. Освен инвитрото, търсим луксианци и хибриди точно като вас двамата.
        Четиринайсета глава
        Деймън
        Трябваше да се измъкнем оттам. Възможно най-скоро. Само това ми се въртеше в главата.
        Когато ни изпратиха до стаите ни, огледах Арчър малко по-особено и много по-внимателно. Войникът определено изглеждаше различен, но никога не бих познал, че не е човек. Не усетих нищо необичайно в него, нищичко, просто ми се стори малко неприятен, но забелязах, че Кити се чувства добре край него. Като изключим няколко по-хапливи отговора, за които точно аз не можех да го съдя, той изглеждаше съвсем нормален.
        И честно казано, въобще не ми пукаше какво е той. Щом не е човек, значи просто трябва да го наблюдавам по-внимателно. Това, за което ми пукаше беше, че тук създаваха деца.
        Това ме безпокоеше много и дори ме вбесяваше.
        В мига, в който затвориха зад мен вратата на килията, се отправих към банята. Явно и Кити бе направила същото. Секунда по-късно изходът за нейната стая се отвори, тя влезе и тихо затвори вратата зад себе си.
        Лицето й беше бледо.
        - Иде ми да повърна - каза тя.
        - О, чакай тогава да се дръпна.
        Стрелна вежда нагоре.
        - Деймън, те… - Тя поклати глава. - Нямам думи да го опиша. Това е отвъд всичко, което съм си представяла.
        - И с мен е така. - Облегнах се на мивката, а тя седна на ръба на затворения капак. - Доусън не ти е споменавал нищо подобно, нали?
        Тя поклати глава. Доусън рядко говореше за времето, прекарано в плен на Дедал, но обикновено не го правеше в присъствието на Кити.
        - Не, но е казвал, че се случват ужасни неща. Сигурно имаше предвид това.
        Преди да кажа каквото и да било, преминах в истинския си образ без предупреждение.
        Съжалявам - казах, когато тя примигна. - Люк ме предупреди, че тук вършат неща, които ще ме побъркат. Впрочем забеляза ли нещо особено в очите на Арчър и Мика? Сещаш ли се кой още има такива очи? Люк притежава и онези странни размити линии. По дяволите, трябваше да се досетя, че хлапето не е обикновен хибрид. Той е основа.
        Кити прокара ръце по бедрата си. Когато беше нервна, започваше да шава с ръце. Обикновено го смятах за сладко, но в момента ненавиждах причината, поради която го правеше.
        Това надминава представите ни - каза тя. - Според теб с колко деца разполагат? Колко са навън и се преструват, че са обикновени хора?
        Е, ние също се преструваме, че сме обикновени.
        Ние не сме свръхчовеци, които могат да повалят някого само като свият юмруци.
        Донякъде завиждах за тази им способност.
        Жалко, това би било полезно, когато някой ми лази по нервите.
        Стрелна ръка и плесна крака ми.
        И какво въобще беше това? Тя - злата жена с костюм с панталон - не спомена нищо за подобна способност.
        Общо взето, всички жени, които носят костюми с панталон, са зли.
        Кити наклони глава.
        Добре де, съгласна съм. Сега може ли да се съсредоточим?
        Щом си съгласна, да. - Протегнах се и щипнах нослето й, но тя ме погледна мръснишки. - Трябва да се омитаме оттук, при това бързо.
        Точно така. - Отново се протегнах към нослето й, но тя избута ръката ми. - Не се обиждай, но в момента хич нямам желания да правя странни бебета с теб.
        Задавих се от смях. - Ще си благословена, ако имаш дете от мен. Признай го.
        Тя завъртя очи.
        Егото ти наистина няма граници, независимо от създалото се положение.
        Ами обичам да съм последователен.
        Такъв си - каза тя, гласът й прозвуча сухо в съзнанието ми.
        Колкото и да ми харесва идеята да ти направя бебе, никога не бих го сторил при тези условия.
        Пленителна руменина покри лицето й.
        Радвам се, че сме на едно мнение, друже.
        Засмях се.
        Трябва да вземем ЛХ-11 и някак да се свържем с Люк.
        Това ми се струва невъзможно. - Погледът на Кити блуждаеше по затворената врата. - Дори не знаем къде го държат.
        Няма невъзможни неща - напомних й аз. - Но ми се струва, че се нуждаем от нов план.
        Имаш ли идеи? - Тя издърпа ластика от опашката си и косата й се спусна на вълни. - Бихме могли да освободим основите. Това ще им отвлече вниманието. Или пък ти би могъл да приемеш формата на някого от работещите тук…
        Предложенията бяха добри, но възникваха трудности. Бях убеден, че Дедал имат специална защита за случаите, в които луксианците приемат формата на някого другиго. И как бихме могли да достигнем до сграда Б и да освободим група малки супервойници?
        Кити се обърна към мен и се протегна, прехапвайки горната си устна. Уви пръсти около светлината и докосна ръката ми. Цялото ми тяло потръпна. В истинската си форма бях много чувствителен.
        Идеите не са добри, нали?
        Напротив, страхотни са, но…
        Не е лесно да ги осъществим. - Тя плъзна длан по ръката ми и изви глава; плъзна поглед по мен. Светлината ми се отразяваше в лицето й и от него струеше червеникав блясък. Кити бе красива, а аз бях толкова, толкова влюбен в нея.
        Вирна брадичка, очите й се разшириха. Добре, може би бях произнесъл последната си мисъл в главата й.
        Направи го. - Лека усмивка изви устните й. - И това ми хареса. Доста.
        Коленичих така, че очите ни да са на едно ниво, и обгърнах лицето й с длани.
        Обещавам ти, че това няма да е бъдещето ни, котенце. Ще ти осигуря нормален живот.
        Очите й блеснаха.
        Не очаквам нормален живот. Очаквам живот с теб.
        При тези думи сърцето ми откачи. За момент спря да бие и аз бях като мъртъв.
        Понякога мисля, че…
        Какво?
        Разтърсих глава. Както и да е. Свалих ръце и се отдръпнах.
        Люк каза, че ще разбере, ако се сдобия с ЛХ-11. Очевидно неговият човек тук е сред близкото ни обкръжение. Сещаш ли се за някого? Някой, който се държи приятелски?
        Не знам. Единствените, които се въртят край мен, са докторът, сержантът и Арчър. - Тя замълча и сбърчи носле. Винаги правеше така, когато се съсредоточаваше. - Знаеш ли, винаги съм си мислела, че Арчър може да не е част от отбора на побърканите. Но след като разбрах, че е основа, вече не знам какво да мисля за него.
        Замислих се над думите й.
        Той се държи добре с теб, нали?
        Руменината по лицето й избледня.
        Да.
        Преброих до десет, преди да продължа.
        Но другите не, така ли?
        Тя не отговори веднага.
        Тези разговори няма да ни помогнат да се измъкнем оттук.
        Най-вероятно не, но…
        - Деймън - каза на глас тя и присви очи. - Трябва ни план как да се измъкнем. От това имам нужда. Не от терапия с психолог.
        Станах.
        Не съм сигурен. Терапията ще ти помогне да овладееш нервите си, котенце.
        Все едно. - Тя скръсти ръце и стисна устни. - Връщаме се към другите варианти. Изглежда, каквото и да направим, то ще е последната ни надежда. Ако ни хванат, ще сме напълно, безвъзвратно прецакани.
        Сдържах дъх и приех обратно човешката си форма. После разтърсих рамене.
        - Май е точно така - съгласих се.
        Кейти
        Изминаха дни и макар из сградата да не вилнееха основи, макар никой да не се опитваше да ме принуди да правя бебета с Деймън, все пак ме налегна чувство на безпокойство.
        Стрес тестовете ми продължиха, но те вече не включваха други хибриди. Поради някаква причина ме държаха настрана от другите, но знаех, че те все още са тук. По време на тестовете ме принуждаваха да използвам Извора за абсурден вариант на упражнение по стрелба. Без пистолети и куршуми.
        Все още не можех да повярвам, че те действително ме тренират, че бях завлечена в армията. Преди около ден, когото бяхме в банята, попитах Деймън за другите луксианци.
        На лицето му се изписа изненада.
        - Говори!
        Знаехме, че най-вероятно ни подслушват, и това допълнително затрудняваше разговорите ни. Много бързо и тихо му разказах за Шон и думите на Дашър.
        - Това е лудост - поклати глава Деймън. - Искам да кажа, убеден съм, че някои луксианци мразят хората, но чак пък нашествие? Хиляди луксианци, които се обръщат срещу човечеството? Не вярвам.
        Наистина не вярваше. Или поне така ми се искаше. Смятах, че няма причина да ме лъже, но Дедал притежаваха множество лица. Все някое от тях трябваше да е истинското.
        Всичко това бе наистина невероятно. Искахме да се измъкнем час по-скоро, да имаме бъдеще, в което не сме част от ужасен научен експеримент, ръководен от тайна организация. Но това, което правеше Дедал с основите, се простираше отвъд нашите разбирания.
        Непрекъснато си мислех за филмите от поредицата „Терминатор“, за това как компютрите развиват собствено самосъзнание и разрушават останалия свят. Махнете компютрите и ги заменете с основи. По дяволите, заменете ги с луксианци, арумианци или хибриди и все ще се стигне до апокалиптична ситуация. Подобни неща никога не свършваха добре във филмите или в книгите. Нима щеше да е по-различно в истинския живот?
        Не бяхме напреднали и с плановете за бягство. Бяхме доста зле в това отношение. Щеше ми се да разсърдя на Деймън, че пристигна тук без ясен план, но просто не можех, тъй като знаех, че го е направил заради мен.
        След като свърших с обяда, Арчър се появи и ме придружи до медицинската зала. Очаквах да видя Деймън, когото отведоха по-рано. Ненавиждах да не знам какво се случва с него.
        - Какво ще правим днес? - попитах и седнах на масата.
        Аз и Арчър бяхме сами в стаята.
        - Чакаме доктора.
        - Досетих се. - Погледнах Арчър и си поех дълбоко дъх. - Какво е чувството? Да бъдеш основа?
        Той скръсти ръце.
        - Какво е чувството да бъдеш хибрид?
        - Не знам - свих рамене аз. - Чувствам се както винаги.
        - Именно - отвърна той. - Не сме толкова различни.
        Той беше напълно различен от всичко, което бях виждала.
        - Познаваш ли родителите си?
        - Не.
        - И това не те ли притеснява?
        Настъпи пауза.
        - Със сигурност не ме тормози. Не мога да променя миналото. Мога да променя съвсем малко неща на този свят.
        Мразех този равнодушен тон, сякаш нищо не го засягаше.
        - Тоест, ти си това, което си. И толкова?
        - Да. Толкова, Кейти.
        Скръстих крака.
        - Тук ли си израснал?
        - Да.
        - Живял ли си въобще другаде?
        - Да, за кратко. След като пораснах, ни преместиха на друго място, за да тренираме. - Той замълча за момент. - Задаваш доста въпроси.
        - И какво? - подпрях брадичка на юмрука си. - Любопитна съм. Живял ли си някога сам във външния свят?
        Челюстта му се стегна и той поклати глава.
        - А имал ли си такова желание?
        Той отвори уста, после я затвори. Не отговори.
        - Имал си. - Знаех, че съм права. Не можех да видя очите му под баретата, изражението му не се бе променило, но аз знаех, че съм права. - Те обаче не те пускат, нали? Никога не си ходил на училище, обикновено училище? Никога не си ходил на ресторант?
        - Ходил съм на ресторант - отговори сухо той. - И на сладкарница.
        - Е, поздравления. Виждал си всичко.
        Той сви устни.
        - Сарказмът ти не е уместен.
        - Влизал ли си някога в мол? Посещавал ли си истинска библиотека? Влюбвал ли си се? - Хвърлях въпроси наляво и надясно и най-вероятно му лазех по нервите. - Обличал ли си костюм за Хелоуин? Празнуваш ли Коледа? Налагало ли ти се е да ядеш загоряла пуйка и да се преструваш, че е вкусна?
        - Предполагам, че ти си правила всичко това. - Щом кимнах, внезапно той се озова пред лицето ми, наведен толкова ниско, че баретата му докосваше челото ми. Скоростта на движението му ме изненада, но не се отдръпнах. На устните му се появи усмивка. - Предполагам, че тези въпроси целят нещо. Може би искаш някак да ми докажеш, че не съм живял, че не съм опитал живота с всичките дребни ежедневни неща, които му придават смисъл. Това ли се опитваш да направиш?
        Неспособна да извърна поглед, преглътнах.
        - Да.
        - Няма нужда да ми доказваш или изтъкваш - каза той и после се изправи. Без да проговаря на глас, чух следващите му думи в съзнанието си. Знам, че не съм живял и един ден, Кейти. Всички ние го знаем.
        Потръпнах от нежеланото присъствие на гласа му и суровата безнадеждност на думите му.
        - Всички вие? - прошепнах.
        Той кимна и отстъпи назад.
        - Всички ние.
        Вратата се отвори и ние замълчахме. Влезе доктор Рот, последван от сержанта, Нанси и друг охранител. Разговорът ни незабавно излетя от мислите ми. Едновременното присъствие на сержанта и Нанси не вещаеше нищо добро.
        Рот веднага пое към таблата и започна да бърника инструментите върху нея. Когато вдигна скалпела, по вените ми плъзна лед.
        - Какво става?
        Нанси седна на един стол в ъгъла с неизменната папка в ръце.
        - Трябва да довършим някои изследвания и да продължим нататък.
        Спомних си последния тест, който включваше скалпел, и пребледнях.
        - Подробности?
        - Тъй като доказа, че си претърпяла стабилна мутация, можем вече да се съсредоточим върху по-важните аспекти от луксианските способности - обясни Нанси, но аз не я гледах. Съсредоточих поглед върху доктор Рот. - Деймън доказа, че има изключителен контрол над Извора, както и очаквахме. Той премина всичките си тестове и последния път те излекува успешно, но трябва да сме сигурни, че може да се справи с по-сериозни наранявания, преди да доведем други субекти.
        Стомахът ми се сви, ръцете ми се разтрепериха и аз се вкопчих в ръба на масата.
        - Какво искаш да кажеш?
        - Преди да доведем хора, трябва да сме сигурни, че може да излекува сериозно нараняване. Няма смисъл да му доведем човек, когото няма да успее да излекува.
        О, боже…
        - Той може да лекува сериозни наранявания - казах аз и се свих, когато докторът се изправи пред мен. - От какво според вас ме излекува, когато ме направи мутант?
        - Понякога това е просто щастлива случайност, Кейти - каза сержант Дашър и застана от другата страна на масата.
        Поех си въздух, но дробовете ми, изглежда, не действаха. Дедал едва успяваха да копират мутацията и бяха подложили Бет и Доусън на ужасни неща, опитвайки се да накарат Доусън да превърне и други хора в мутанти. Това, което Дедал не знаеха, беше, че лечението трябва да е породено от искрено желание, истинска нужда. Например от любов. Ето затова беше невъзможно да се копира.
        Почти бях готова да им го кажа, за да спася кожата си, но осъзнах, че едва ли ще има значение. Уил не ми бе повярвал, когато му го казах. Това не можеше да се обясни с научни термини. Лечението изглеждаше почти магическо.
        - Последния път научихме, че Деймън не бива да присъства по време на процедурата. Ще го доведем, след като приключим - продължи Дашър. - Легни по корем, Кейти.
        Обзе ме облекчение, когато осъзнах, че ще им е трудно да ми прережат гърлото, докато лежа по корем. Но все пак продължих да протакам.
        - Ами ако не успее да ме излекува? Ако наистина е било щастлива случайност?
        - Тогава експериментът приключва обади се Нанси от своя ъгъл. - Но май и двете знаем, че случаят не е такъв.
        - Щом знаеш, че случаят не е такъв, защо ме подлагаш на всичко това?
        Не се опитвах да избегна болката. Просто не исках да доведат Деймън и да му причинят зло. Видях как това се бе отразило на Доусън; питах се как би се отразило на когото и да било.
        - Трябва да направим проби - каза доктор Рот, на лицето му бе изписано съчувствие. - Бих те упоил, но не знам как би повлияло това на процеса.
        Стрелнах очи към Арчър, но той извърна поглед. Нямаше да ми помогне. Никой в стаята нямаше да ми помогне. Това щеше да се случи и щеше да е отвратително болезнено.
        - Легни по корем. Кейти. Колкото по-бързо го направиш, толкова по-бързо ще приключим. - Сержант Дашър постави ръка на масата. - Или ще се наложи да те принудим.
        Вдигнах поглед, очите ми се впиха в неговите и изпънах рамене. Наистина ли си мислеше, че ще им сътруднича и ще ги улесня? Чакаше го изненада.
        - Значи ще се наложи да ме принудите да легна по корем - казах аз.
        Събори ме по корем доста бързо. Беше направо срамно колко бързо ме обърна с помощта на другия охранител, който бе влязъл с тях. Дашър стискаше краката ми, а другият придържаше дланите ми до главата ми. Мятах се като риба на сухо в продължение на секунди, но осъзнах, че е безсмислено.
        Можех да вдигна само главата си, очите ми бяха на едно ниво с гърдите на охранителя.
        - В ада има специално място за вас.
        Никой не отговори. Поне не гласно.
        Гласът на Арчър изпълни съзнанието ми.
        Затвори очи и поеми дълбоко въздух, когато ти кажа.
        Бях прекалено изплашена, за да обърна внимание на думите му или да се замисля защо се опитва да ми помогне, но си поех дъх. Докторът вдигна тениската ми и усетих хладен въздух. Настръхнах.
        О, боже. О, боже. О, боже. Мозъкът ми изключваше, страхът ме обгръщаше с острите си нокти.
        Кейти.
        Студеното острие на скалпела докосна кожата ми точно под плешката.
        Кейти, поеми си дълбоко дъх!
        Отворих уста.
        Докторът светкавично ме натисна и гърбът ми пламна. Изгаряща болка прониза кожата и мускулите ми.
        Не си поех въздух. Не можах.
        Изпищях.
        Петнайсета глава
        Деймън
        Не се чувствах добре.
        Преди около четири минути сърцето ми заби като лудо. Прилоша ми и едва успявах да поставям единия си крак пред другия.
        Чувството бе познато. Както и недостигът на въздух. Бях изживял този ад, когато простреляха Кити, но в това нямаше логика. Донякъде тя беше в безопасност тук, поне от случайни психопати с пистолети, и нямаше причина някой да иска да я нарани. Не и в момента. Спомних си обаче какво причиниха на Бет, за да принудят брат ми да лекува хора.
        Настръхнах, когато с охранителя поехме към дъното на коридора на болничния етаж. Кити беше наблизо. Добре.
        Но болезненото чувство, натискът в гърдите нарастваше, докато се приближавах към нея.
        Това не беше добре. Изобщо не беше добре.
        Препънах се и едва не се строполих, което много ме изненада. Аз никога не се препъвах. Умеех да пазя равновесие.
        Имитаторът на Рамбо спря пред една от вратите без прозорци и направи онзи трик с очния скенер. Последва кликване и вратата се отвори. Въздухът излезе от дробовете ми в мига, в който огледах помещението.
        Най-ужасните ми кошмари оживяха с ужасяваща яснота.
        Никой не стоеше до нея, но в стаята имаше хора, макар да не ги виждах. Всичко, което виждах, бе Кити. Лежеше по корем с обърната настрани глава. Лицето й беше ужасно бледо и измъчено, очите й - едва отворени. Капчици пот покриваха челото й.
        Мили боже, имаше толкова много кръв - стичаше се от гърба на Кити, стичаше се по масата, на която лежеше тя, капеше по пода.
        Гърбът й… гърбът й приличаше на пихтия. Разрязани мускули и стърчащи кости. Сякаш Фреди Крюгер[1 - Герой от филма „Кошмари ма Елм Стрийт“. - Б.пр.] я бе нападнал. Бях почти сигурен, че гръбнакът й е… не можех да довърша изречението.
        Измина секунда, откакто влязох в стаята и скочих напред, избутвайки идиотския охранител от пътя си. Залитнах, когато стигнах до Кити и протегнах напред ръце, за да се задържа. Те цопнаха в кръвта - нейната кръв.
        - Исусе - прошепнах… - Кити… О, боже, Кити…
        Миглите й не помръднаха. Нищо. Кичур коса висеше от бледото й, подгизнало от пот чело.
        Сърцето ми туптеше нестабилно, опитваше се да не изостава и в този момент осъзнах, че проблемът не е в него, а в сърцето на Кити. Не знаех как се е случило това. Не че не ми пукаше, наистина исках да разбера, но в момента това не беше най-важното.
        - Тук съм - казах й, без да обръщам внимание на другите в стаята. - Ще се справя.
        Отново нищо. Изругах и се обърнах, подготвяйки се да се отърся от човешката си кожа, тъй като щях да се нуждая от всичките си сили, за да поправя стореното. Погледът ми попадна за секунда на Нанси.
        - Кучка.
        Тя закачи химикалката за папката и изцъка с език.
        - Трябва да се убедим, че можеш да лекуваш в извънредни, катастрофални условия. Раните са смъртоносни, но не причиняват моментална смърт, за разлика от стомашни рани или повреди на други органи. Ще трябва да я излекуваш.
        Някой ден щях да убия тази жена.
        Обхвана ме ярост, която ме изпълни с енергия. Преминах в истинската си форма. От дълбините на душата ми се понесе рев. Масата се разтресе. Инструментите проблеснаха и паднаха от подноса. Вратичките на шкафовете се отвориха.
        - Исусе - прошепна някой.
        Сложих ръка върху Кити.
        Котенце, тук съм. Тук съм, скъпа. Ще залича всичко това. Всичко.
        Не последва отговор. Обзе ме страх.
        От ръцете ми излезе топлина и бяла светлина с червен блясък погълна Кити. Слабо дочух думите на Нанси.
        - Време е да преминем към фазата на мутация.

* * *
        Лечението на Кити ме изтощи. Всички в стаята наистина бяха късметлии, тъй като можех да умъртвя поне двама, преди да ме обуздаят, стига да можех да си движа краката.
        Опитаха се да ме изведат от стаята, след като излекувах Кити. За нищо на света не бих ги оставил насаме с нея. Нанси и Дашър си тръгнаха, но докторът се заседя. Проверяваше показателите на Кити. Каза, че всичко е наред. Че е напълно излекувана.
        Исках да го убия.
        Струва ми се, че и той го знаеше, и затова стоеше на разстояние от мен.
        След малко излезе. Остана само Арчър. Не говореше, което ме удовлетворяваше напълно. Малкото уважение, което си бе спечелил, се изпари в мига, в който разбрах, че е стоял в стаята през цялото време, докато те… са я подложили на това мъчение. Само за да разберат, дали съм достатъчно силен да я измъкна на косъм от смъртта.
        Съзнавах какво предстои - безкраен поток от полумъртви хора.
        Изтласках тази представа от съзнанието си и се съсредоточих върху Кити. Седях до леглото на тъпия въртящ се стол, на който бе седяла Нанси; държах отпуснатата й ръка и я галех с палец, надявайки се, че все някак ще усети. Не се бе събудила. Молех се да е изгубила съзнание още в началото на това зверство.
        В един момент влезе медицинска сестра, която трябваше да почисти Кити. Не исках никой да се доближава до нея, но също така не исках да се събуди, обляна от собствената си кръв. Исках да се събуди, без какъвто и да е спомен за станалото.
        - Ще се справя - заявих и се надигнах.
        Сестрата поклати глава.
        - Но аз…
        Приближих се до нея.
        - Аз ще го направя.
        - Нека той го направи - обади се Арчър сковано. - Излез.
        Изглежда, сестрата възнамеряваше да спори, но най-сетне си тръгна. Арчър извърна глава, докато аз свалях пропитите с кръв дрехи, за да почистя гърба й. А гърбът й… имаше белези - зловещи червени линии под плешките й. Напомниха ми за една книга, която тя бе чела - за ангел с откъснати крила.
        Не знаех защо имаше белези. След като я простреляха, на гърдите й остана само бледо петно. А тези бяха ужасяващи. Може би защото ми отне прекалено много време да я излекувам, или защото дупката от куршум беше малка, а раната сега огромна.
        Тих, нечовешки звук се надигна в гърлото ми и уплаши Арчър. Впрегнах цялата си останала енергия, за да преоблека Кити. След това отново седнах и хванах малката й ръка. Мълчанието в стаята бе плътно като мъгла. Наруши го Арчър.
        - Можем да я отведем в стаята й.
        Притиснах устни към кокалчетата на ръката й.
        - Няма да я оставя.
        - Не това предложих. - Последва пауза. - Не ми дадоха изрични заповеди. Можеш да останеш с нея.
        Предположих, че за нея наистина би било по-добре да е в леглото. Изправих се, стиснах зъби и плъзнах ръце под нея.
        - Почакай. - Арчър застана до нас. Обърнах се и се озъбих. Той отстъпи назад с вдигнати ръце. - Само щях да предложа аз да я пренеса. В момента едва стоиш на краката си.
        - Не я докосвай.
        - Аз…
        - Не - изръмжах и вдигнах лекото тяло на Кити. - Няма да стане.
        Арчър поклати глава, но се обърна и се отправи към вратата.
        Удовлетворен, поех Кити възможно най-нежно в обятията си, притеснен, че раните на гърба ще я заболят. Когато се убедих, че я държа правилно, пристъпих крачка напред, после още една.
        Връщането до стаята беше все едно ходех бос по остриета. Енергията ми бе изчерпана. С последни сили я оставих на леглото и се свих до нея. Исках да дръпна одеялото, за да не й е студено, но ръката ми лежеше като камък между нас.
        Във всеки друг момент по-скоро бих излязъл на романтична вечеря с Нанси, отколкото да приема помощта на Арчър, но сега замълчах, когато вдигна одеялото и го разстла над нас.
        Той напусна стаята и най-после Кити и аз останахме сами.
        Наблюдавах я, докато можех да държа очите си отворени. После броих всеки дъх, който тя си поемаше, но накрая не можах да си спомня какво беше последното число. След това започнах да повтарям името й, отново и отново, докато то стана последното нещо, за което мислех, преди да потъна в мрак.
        Кейти
        Събудих се с трепет, поех си дъх с мисълта, че ще изгори вътрешностите ми, очаквах болката все така да вилнее из всяка частица на тялото ми.
        Но се чувствах добре. Леко наранена и отпаднала, но иначе добре, имайки предвид през какво бях преминала. Колкото и да бе странно, се чувствах някак далеч от онова, което ми стори докторът, но докато лежах, все още усещах как призрачни ръце притискат глезените и китките ми към масата.
        Ужасен хаос от чувства, вариращи от гняв до безпомощност, се завихри в стомаха ми. Това, което направиха, за да докажат, че Деймън може да лекува фатални наранявания, беше зловещо. Дори тази дума звучеше твърде меко, недостатъчно силно и тежко.
        Почувствах се отвратително в кожата си и се опитах да отворя очи.
        Деймън лежеше до мен и спеше дълбоко. Тъмни сенки обрамчваха лицето му. Под очите му имаше морави петна от преумора. Беше блед, с отворени устни. Няколко къдрици вълниста тъмнокестенява коса бяха паднали на челото му. Никога не го бях виждала толкова изтощен. Гърдите му се повдигаха равномерно, но въпреки това ме обзе страх.
        Надигнах се на лакът и сложих ръка на гърдите му. Сърцето му биеше под дланта ми, леко ускорено заради моето.
        Докато наблюдавах как спи, нетърпимият хаос от чувства придоби нови измерения. Омраза обгърна всичко и кристализира в твърда обвивка от горчивина и гняв. Свих ръката си в юмрук.
        Това, което ми причиниха, беше осъдително, но това, което принудиха Деймън да направи, бе много по-лошо. Отсега нататък щеше да става още по-зле. Щяха да водят други хора и когато той не успееше да ги излекува, щяха да ме нараняват за наказание.
        Щях да се превърна в Бетани, а той щеше да се превърне в Доусън.
        Стиснах очи и издишах продължително. Не. Не можех да допусна това да се случи. Ние не можехме да допуснем това да се случи. В душата ми бе настъпил мрак заради това, което ми причиниха, и заради това, което аз самата бях причинила. Ако ужасните неща продължаваха да се натрупват - а те щяха да се натрупват - как щяхме да останем верни на себе си? Как бихме могли да не се превърнем в Бетани и Доусън?
        И тогава прозрях.
        Отворих очи, погледът ми се понесе към широките скули на Деймън. Целта не беше аз да съм по-силна от Бет - не се съмнявах, че и тя е била силна и все още е. Целта не беше Деймън да бъде по-добър от Доусън. Целта беше да сме по-силни и по-добри от тях - от Дедал.
        Сведох глава, нежно целунах устните на Деймън и в този момент се заклех, че ще се измъкнем оттук. Не зависеше само от Деймън. Нямаше да увисна в ръцете му и да чакам той да се справи с положението.
        Щяхме да бъдем двамата - заедно.
        Внезапно ме хвана през кръста и ме притегли към себе си. Едно изумително зелено око се отвори.
        - Ей, здрасти - промърмори Деймън.
        - Не исках да те будя.
        Ъгълчетата на устните му се вдигнаха леко нагоре.
        - Не ме събуди.
        - Бил си буден? - Усмихна се широко и аз поклатих глава. - И просто си лежа и ме остави да те зяпам как спиш като някоя откачалка?
        - Общо взето, да, котенце. Реших да те оставя да се наситиш, но ти ме целуна и… бих искал да се включа по-усилено в тази дейност. - И двете очи се отвориха; както обикновено, вглеждането в тях имаше ободряващ ефект. - Как се чувстваш?
        - Добре съм. Всъщност се чувствам чудесно. - Настаних се до него, наместих главата си до ръката му и той погали косите ми. - Ами ти? Знам, че това най-вероятно ти е коствало много.
        - Не се тревожи за мен. Това, което те…
        - Знам какво направиха. Знам защо го направиха. - Сведох лице и протегнах ръка между двама ни. Той настръхна, когато погалих корема му. - Няма да лъжа. Болеше ме адски много. Докато го правеха, исках да… Дори не ти трябва да знаеш какво исках. Но сега съм добре заради теб. И все пак ненавиждам това, което те принудиха да направиш.
        Дъхът му погали челото ми и настъпи мълчание.
        - Невероятна си - беше всичко, което каза той.
        - Защо? - вдигнах очи. - Деймън, не аз съм невероятна, а ти. Всичко, което можеш да правиш. Което направи за мен. Ти…
        Той сложи пръст на устните ми и ме накара да замълча.
        - След всичко, през което премина, си притеснена за мен? Изумяваш ме, котенце, наистина ме изумяваш.
        Усетих, че устните ми се разтягат в усмивка. Беше ми някак странно да се усмихна след всичко, което стана.
        - Ами нека го кажем така - и двамата сме изумителни.
        - Така ми харесва. - Той приближи устни до моите. Целувката беше мила и нежна, но не по-малко поглъщаща от предишните ни целувки, тъй като в нея се съдържаше обещание - обещание за бъдещето. - Знаеш ли, не ти го казвам достатъчно често, а би трябвало да го правя при всяка възможност - обичам те.
        Поех си рязко дъх. Всеки път, когато го чуех да произнася тези думи, се разчувствах дълбоко.
        - Знам, че е така, дори да не го казваш непрекъснато. - Протегнах се и прокарах върховете на пръстите си по извивката на бузата му. - Обичам те.
        Деймън затвори очи и тялото му се стегна. Той сякаш прибираше думите в себе си.
        - Уморен ли си? - попитах, след като известно време го зяпах с ококорени очи.
        Ръката му се стегна около тялото ми.
        - Доста.
        - Ще ти стане ли по-добре, ако преминеш в истинската си форма?
        Той сви рамене.
        - Сигурно.
        - Тогава го направи.
        - Ама че си властна!
        - Млъкни и приеми истинската си форма, за да се почувстваш по-добре. Това властно ли звучи?
        Засмя се.
        - Обичам властното държание.
        Тъкмо възнамерявах да изтъкна, че той използва прекалено свободно думата с „о“, но той се измести леко и отново допря устни до моите. Целувката беше по-дълбока, жадна и неотложна. Дори и със затворени очи почувствах бялата светлина, когато той промени формата си. Въздъхнах изненадано, напълно загубена в топлината и интимността на момента. Когато Деймън се отдръпна, едва можах да отворя очите си - светеше толкова ярко.
        - По-добре ли си? - попитах. Думите ми бяха наситени с чувство.
        Ръката му откри моята. Беше странно да видя тези озарени от светлина пръсти, вплетени в моите.
        По-добре съм от мига, в който се събуди.
        Шестнайсета глава
        Деймън
        Дедал решиха да не губят време, след като се убедиха, че имам дяволски добри лечителски заложби. Щом сметнаха, че съм достатъчно отпочинал, ме отведоха в една стая на болничния етаж. В помещението с бели стени нямаше нищо, освен два пластмасови стола, обърнати един към друг.
        Погледнах Нанси и вдигнах вежда.
        - Страхотно обзавеждане имате тук.
        Тя не ми обърна внимание.
        - Седни.
        - А ако искам да остана прав?
        - За мен е без значение. - Тя погледна окачената в ъгъла камера и кимна. После се обърна към мен. - Знаеш какво се очаква от теб. Започваме с един от нашите новобранци. Той е на двайсет и една и е в добро здраве.
        - Като се изключи смъртоносната рана, която ще му нанесете?
        Нанси ме изгледа безизразно.
        - И той се е записал доброволно?
        - Именно. Ще се изненадаш колко много хора са готови да рискуват живота си, за да се превърнат в нещо велико.
        По-скоро бях изненадан от глупостта на някои хора. Струваше ми се, че не е особено умно да се запишеш за експеримент, чиято успешност е под един процент, но пък какво знаех аз?
        Тя ми подаде широка гривна.
        - Това е парче опал. Убедена съм, че си наясно със свойствата му. Ще подсили лечението и ще те предпази от изтощение.
        Взех сребърната гривна и се загледах в черния камък с червен блясък в центъра.
        - Давате ми парче опал, макар да знаете, че той противодейства на оникса?
        Тя ме изгледа строго.
        - Известно ти е, че имаме войници, снабдени с онези гадни малки оръжия, за които ти споменах. Те ще се справят с твоя опал.
        Поставих го на китката си и приветствах потока енергия. Хвърлих поглед към Нанси и осъзнах, че тя ме гледа така, сякаш съм любимият й състезателен кон. Имах чувството, че дори да се развилнея из сградата и да почна да избивам наред, тя не би повикала големите пушки. Поне докато не направя нещо наистина откачено.
        Просто бях твърде специален.
        Освен това бях ядосан. Можеше да ми даде опала, когато трябваше да излекувам Кити. Някой ден наистина щях да съсипя тази жена.
        Развълнуваният войник прекрачи в стаята и без допълнителни нареждания се настани на един от столовете. Хлапето едва бе навършило двадесет и една и макар да се опитвах да остана равнодушен, у мен се надигна чувство на вина.
        Не защото възнамерявах да се проваля. Защо да го правя? Ако не успеех да създам нов хибрид, те рано или късно щяха да насочат злите си, садистични лапи към Кити.
        Така че, да, надявах се, че лечението ще е успешно, ако е осъществено с „искрено желание“, но не знаех дали това ще проработи. И ако не станеше, веселият младеж пред мен щеше или да изживее остатъка от дните си като обикновен човек, или да се самовзриви след няколко дни.
        Заради доброто на всички се надявах той да бъде приет в отбора на веселите хибриди.
        - Как ще го направим? - попитах Нанси.
        Тя посочи единия от двамата охранители, които влязоха в стаята заедно. Той пристъпи към нас и размаха страховит нож, подходящ за психопат от филм на ужасите.
        - О, боже - прошепнах и скръстих ръце.
        Щеше да стане истинска каша.
        Господин Твърде Глупав За Този Свят пое ножа с увереност. Преди да успее да направи нещо с него, вратата се отвори и влезе Кити, следвана плътно от Арчър.
        Отпуснах ръце, обзет от тревога.
        - Какво прави тя тук?
        Нанси се усмихна със стиснати устни.
        - Преценихме, че допълнителна мотивация няма да ти навреди.
        Внезапно ме осени прозрение. Тяхната „мотивация“ бе предупреждение. Знаеха добре, че сме наясно с това какво са причинявали на Бет, за да мотивират Доусън. Видях как Кити отблъсна ръката на Арчър и се отправи към ъгъла. Застана неподвижно там.
        Взрях се в Нанси и след няколко мига тя наруши зрителния ни контакт.
        - Ами хайде, започвайте - казах.
        Тя кимна към господин Най-вероятно Ще Умра, който, без да каже и дума, си пое дъх и заби ножа на сериен убиец в стомаха си. Чу се хриптящ стон. Пазачът скочи напред и взе ножа.
        - Дяволите да го вземат! - възкликнах с разширени очи.
        Нулевият пациент явно бе куражлия.
        Кити примигна и извърна поглед, когато кръвта потече от раната.
        - Това… това беше ужасно.
        Най-вероятно му оставаха по-малко от две минути живот, ако кръвта продължеше да струи с тези темпове от бързо побеляващото му тяло. Той притисна раната си и се сви. Миризма на метал изпълни въздуха.
        - Направи го - каза Нанси, пристъпяйки нетърпеливо от крак на крак.
        Поклатих потресен глава и коленичих до мъжа. Сложих ръце на стомаха му - незабавно потънаха в кръв. Не се разстройвах лесно, но, по дяволите, виждах червата на човека. Какво ли вълшебно сокче му бяха дали, че да се съгласи да си причини такова нещо? Боже!
        Излязох от човешката си форма и червеникаво бяла светлина погълна мъжа и по-голямата част от помещението. Концентрирах се върху раната и си представих как разцепените краища се затварят и кървенето спира. Честно казано, нямах представа как става проклетото лечение. Обикновено просто се случваше от само себе си. Представях си раната и искрици енергия прехвърчаха през главата ми, без да правя съзнателни действия. Това, върху което се съсредоточих, бе светлината, проблясваща през раната… и Кити.
        Вдигнах глава, докато си поемах дъх. Лицето на Нанси бе озарено от възторг, присъщ на майка, която за първи път вижда новороденото си бебе. Потърсих с поглед Кити и я открих. На красивото й лице бе изписано страхопочитание.
        Сърцето ми спря за момент и аз отново сведох поглед към мъжа, когото лекувах.
        Правя го заради нея - казах му аз. - Моли се да е достатъчно.
        Главата на мъжа се разтърси. Лицето му отново придоби цвят.
        Заради опала не се почувствах ни най-малко изтощен въпреки изключително тежкото лечение.
        Отдръпнах ръце и станах, отстъпвайки крачка назад. Останах в истинската си форма достатъчно дълго, за да видя как мъжа се изправя на треперещите си крака. Погледнах отново Кити. Бе подпряла глава на ръката си. Арчър изглеждаше изнервен от процедурата. Тогава ми хрумна нещо.
        Върнах се в човешката си форма и се обърнах към Нанси, която беше зяпнала нулевия пациент с такава възхита и надежда, че наистина ми призля.
        - Защо те не създават хибриди? - попитах. - Основите могат да лекуват. Защо не го правят?
        Нанси едва ме погледна и направи знак към камерата.
        - Могат да излекуват всяка рана, но не могат да лекуват болести или да създават мутанти. Не знаем защо, но това е единственият им недостатък. - Побутна мъжа обратно към стола с изненадваща нежност. - Как се чувстваш, Ларджънт?
        След като си пое въздух, той прочисти гърло.
        - Малко отпаднал, но иначе добре, дори чудесно. - Усмихна се, докато въртеше глава към Нанси и мен. - Стана ли?
        - Е, жив си - отвърнах сухо. - Това е добро начало.
        Вратата се отвори и доктор Рот влетя в стаята, стетоскопът се поклащаше на гърдите му. Удостои ме с поглед.
        - Впечатляващо. Гледах те на мониторите. Наистина изключително.
        - Аха.
        Отправих се към Кити, но гласът на Нанси проскърца като ноктите на котка върху черна дъска.
        - Остани на място, Деймън.
        Извърнах бавно глава, като междувременно забелязах, че другите охранители застават между мен и Кити.
        - Защо? Направих това, което искахте.
        - Все още не знаем нищо друго, освен факта, че го излекува. - Нанси заобиколи стола, наблюдавайки доктора и Ларджънт. - Как са показателите му?
        - Чудесни - каза докторът, изправи се и окачи стетоскопа на врата си. Протегна се към джоба на престилката си и извади малка черна кутийка. - Можем да започнем „Прометей“.
        - Какво е това? - попитах, докато гледах как докторът изважда спринцовка, пълна с блестяща синя течност.
        С периферното си зрение забелязах как Арчър накланя глава при вида на иглата.
        - Прометей е грък - каза Кити. - Е, всъщност е бил титан. В митологията той създава човека.
        Очите ми проблеснаха весело.
        Тя сви рамене.
        - Пишеше го в една мистична книга, която четох.
        Не можах да сдържа усмивката си. Кити и нейното зубърско четене. Прииска ми се да я целуна и да направя други неща. Тя долови мислите ми, защото се изчерви. Уви, нямаше да стане сега.
        Доктор Рот нави ръкава на Ларджънт.
        - „Прометей“ би трябвало да действа по-бързо, да предотврати очакваната треска. Ще ускори процеса на мутация.
        По дяволите, чудех се дали на Ларджънт наистина не му пука, че е първото опитно зайче. Но нямаше значение. Инжектираха му синята гадост. Той се присви - лош знак - и Рот превключи на докторски режим. Показателите му удариха тавана. Хората започнаха да се изнервят. Никой не ми обръщаше внимание и аз запристъпвах към Кити. Бях изминал половината разстояние, когато Ларджънт скочи от стола и събори доктора на земята.
        Застанах между Кити и централната част на помещението, където се намираше Ларджънт. Той направи крачка напред, после се сви и сграбчи коленете си. От челото му рукна пот и закапа по пода. Противна смрад на пот замени миризмата на метал.
        - Какво става? - попита Нанси.
        Докторът взе стетоскопа, приближи се до войника и постави ръка на рамото му.
        - Какво усещаш, Ларджънт?
        Ръцете на мъжа трепереха.
        - Гърчове - задъха се той. - Гърчове из цялото ми тяло. Сякаш вътрешностите ми…
        Той рязко подскочи и изви глава назад. Отвори уста и нададе гърлен вой.
        Синкавочерна субстанция изскочи от устата му и се плисна по бялата престилка на доктора. Ларджънт се изви настрани, гърления му писък приключи с плътно гъргорене. Същата течност покапа от очите му, бликна от носа и ушите му.
        - О, боже - казах и се отдръпнах. - Мисля, че това, което му инжектирахте, не върши работа.
        Нанси ме проряза с мрачен поглед.
        - Ларджънт, можеш ли да ми кажеш какво…
        Войникът се завъртя и светкавично се втурна към вратата. Кити изпищя и после закри устата си с ръце. Опитах се да я предпазя от страховитата гледка, но беше твърде късно. Туп и Ларджънт се стовари върху вратата. Ударът при такава скорост имаше ефект на падане от петдесетия етаж.
        Настана тишина и после Нанси каза:
        - Е, това беше разочароващо.

* * *
        През целия си живот нямаше да успея да изтрия от съзнанието си войника, който от нормален човек бе преминал през нещо като първи етап от заразяване със зомби вирус и накрая се бе размазал на вратата.
        Наложи се да останем в помещението достатъчно дълго, за да дойде специален екип и да почисти кашата. Чак тогава излязохме, без да се налага да стъпваме в… нещото. Докато чакахме, изобщо не позволиха на Деймън да се доближи до мен, сякаш бе виновен за станалото. Той беше излекувал мъжа, бе изпълнил своята част от задачата. Каквото и да съдържаше „Прометей“, то бе причина за случилото се. Кръвта не беше по ръцете на Деймън, а по техните.
        В коридора войниците замъкнаха Деймън в една посока, а Арчър ме отведе в друга. Бяхме близо до асансьорите, когато вратата на един от тях се отвори и оттам излязоха двама войници, придружаващи дете.
        Застинах на място.
        Не беше обикновено дете. Беше едно от тях - основите. Настръхнах при тази гледка. Момчето не беше Мика, но имаше същата тъмна коса, подрязана по същия начин. Може би беше по-малко, но аз не умеех да преценявам добре възрастта.
        - Продължавай да вървиш - каза Арчър и сложи ръка на гърба ми.
        Насилих се да раздвижа крака. Не знаех какво точно в тези деца ме караше да настръхвам. Всъщност имаше много неща в тях, които ме стряскаха. Основното бе противоестествената интелигентност, която блестеше в странните им очи, както и детинската усмивка, с която сякаш се подиграваха на възрастните.
        Боже, с Деймън имахме безброй причини да се измъкнем оттук възможно най-бързо.
        Когато минахме покрай тях, момчето вдигна глава и се взря в мен. В мига, в който погледите ни се засякоха, по гърба ми преминаха тръпки и мозъкът ми сякаш избухна. Зави ми се свят и отново спрях, чувствайки се особено. Почудих се дали детето не ми върти джедайски номера.
        То ме погледна втренчено.
        Пръстите ми изтръпнаха.
        Помогни ни и ние ще ти помогнем.
        Ченето ми увисна. Аз не… не можех. Мозъкът ми блокира, думите се повториха. Детето прекъсна зрителния контакт и продължи по пътя си. Аз се изправих, трепереща от адреналин и смут.
        Пред погледа ми се появи лицето на Арчър. Той присви очи.
        - Той ти каза нещо.
        Излязох от вцепенението и веднага заех отбранителна позиция.
        - Откъде ти хрумна такова нещо?
        - Защото явно си стъписана. - Той ме хвана за рамото, завъртя ме и ме побутна към асансьора. Когато вратите се затвориха, натисна бутона за спиране. - Няма камери в асансьорите, Кейти. Като изключим баните, това са единствените зони в сградата, които не подлежат на наблюдение.
        Тъй като нямах представа накъде бие и все още бях потресена от всичко, отстъпих назад и се допрях в стената.
        - Добре.
        - Основите са способни да долавят мисли. Това е едно от нещата, които Нанси не ти каза. Могат да четат мислите. Така че внимавай какво си мислиш в тяхно присъствие.
        Зяпнах го.
        - Могат да четат мисли? Чакай, това означава, че и ти можеш!
        Той сви многозначително рамене.
        - Опитвам се да не го правя. Долавянето на чужди мисли е най-вече дразнещо, но когато си млад, не се замисляш особено. Просто го правиш. И те го правят непрекъснато.
        - Аз… Това е лудост. Могат да четат мисли? Какво друго могат да правят?
        Чувствах се така, сякаш бях паднала през заешката дупка и се бях озовала в комикс за X-мен. Опитах се да си припомня какво си бях мислила в присъствието на Арчър. Бях сигурна, че в някой момент съм си мислила за бягство и…
        - На никого не съм казал нищо, което съм доловил от теб - обясни той.
        - О, боже… Правиш го и в момента. - Сърцето ми запрепуска. - И защо да ти вярвам?
        - Може би защото никога не съм те молил да ми вярваш.
        Примигнах. Не беше ли казал и Люк нещо подобно?
        - И защо не си съобщил на Нанси?
        Той отново сви рамене.
        - Това няма значение.
        - Напротив. Определено има…
        - Не. Няма. Не и в момента. Виж, не разполагаме с много време. Бъди внимателна около основите. Долових това, което ти каза. Гледала ли си филма „Джурасик Парк“?
        - Мм… да.
        Какъв странен въпрос.
        На устните му се появи кисела усмивка.
        - Помниш ли рапторите? Да пуснеш основите навън, е все едно да отключиш вратите на клетка с раптори. Разбираш ли какво ти казвам? Тези основи, най-новото поколение, са напълно различни от предишните. Те еволюират и се приспособяват към всяка ситуация невероятно бързо. Способни са на неща, които дори аз не мога да си представя. Дедал вече се затрудняват да ги обуздават.
        Опитвах се да осмисля думите на Арчър. Здравият ми разум отказваше да го приеме, макар да знаех, че живея в свят, в който всичко е възможно. Все пак бях хибрид между човек и извънземно.
        - Защо основите са по-различни?
        - Дадоха им „Прометей“, за да подобрят интелекта и способностите им - изсумтя Арчър. - Не им беше необходим. Но при тях проработи добре, не като при клетия Ларджънт.
        Размазаното тяло на Ларджънт проблесна в съзнанието ми и аз примигнах.
        - Какво представлява серумът „Прометей“?
        Той ме изгледа скептично.
        - Знаеш кой е Прометей в гръцката митология. Не мога да повярвам, че вече не си се досетила.
        Леле, добър начин да ме накара да се чувствам глупава.
        Той се засмя.
        Изгледах го свирепо.
        - Четеш ми мислите, нали?
        - Съжалявам. - Май изобщо не съжаляваше. - Сама го каза. На Прометей се приписва създаването на човечеството. Замисли се. Какво правят Дедал?
        - Опитват се да създадат съвършения вид, но това не ми помага особено.
        Той поклати глава, протегна се и потупа лакътя ми.
        - След като мутира, ти дадоха серум. Това беше първият серум, който Дедал създадоха, но те искат нещо по-добро, нещо по-бързо. „Прометей“ е това, което тестват в момента, и то не само на хора, излекувани от луксианци.
        - Аз… - Първоначално не го разбрах, после си спомних за торбите в стаята, в която болните пациенти получаваха лекарства, създадени от Дедал. - Дават го и на болни хора, нали?
        Той кимна.
        - Това означава, че „Прометей“ е ЛХ-11? - Когато той отново кимна, се опитах да спра със заключенията, за да не стане прекалено любопитен. - Защо ми го казваш?
        Той се завъртя леко и отново задвижи асансьора. Изгледа ме настоятелно и накрая каза само:
        - Имаме общ приятел, Кейти.
        Седемнайсета глава
        Кейти
        Изгарях от нетърпение да остана за няколко мига насаме с Деймън. Не бяхме злоупотребявали с възможността да се срещаме в банята, тъй като знаехме, че те точно това искат. Сякаш след цяла вечност усетих познатото гъделичкане по врата. Изчаках няколко минути, след което влетях в банята и почуках леко на вратата към неговата килия.
        Той се появи за секунда.
        - Липсвах ли ти?
        - Я направи твоя светлинен номер. - Пристъпях от крак на крак. - Хайде.
        Изгледа ме странно, но след миг блестеше като комета.
        Какво има?
        Бързо му разказах всичко за зловещото дете в коридора, предадох му думите на Арчър за това какви са основите и какво представлява „Прометей“ и накрая му съобщих репликата на Арчър, че имаме общ приятел.
        Не вярвам на нищо, но или Арчър не е разказал на никого това, което е доловил от теб и мен, или го е направил и поради някаква причина все още не са ни наказали.
        Светлината на Деймън пулсираше.
        Боже, всичко тук става все по-странно и по-странно.
        На мен ли го казваш? - Облегнах се на мивката. - Ако отново решат да инжектират някого с този серум… - Потръпнах. - Може би следващия път просто ще изчакат мутацията да се стабилизира.
        Ако не го направят, ще имат доста солидни разходи за почистване.
        Леле… Трябваше ли да го…
        Една светлинна ръка се протегна. Топли пръсти погалиха бузата ми.
        Съжалявам, че се наложи да го видиш.
        Съжалявам, че се наложи да участваш в това. - Поех си дълбоко въздух. - Но ти разбираш, че станалото с Ларджънт не е по твоя вина, нали?
        Да. Довери ми се, котенце. Няма да се разкайвам за неща, за които не съм виновен. - Въздишката му се понесе из мен. - Колкото до Арчър…
        Поговорихме още няколко минути за Арчър. Съгласихме се, че има голям шанс той да е човекът на Люк, но в това нямаше логика. Арчър очевидно имаше достъп до ЛХ-11 и можеше да му го достави. Не можехме да му се доверим - този път нямаше да допуснем грешката да се доверим на когото и да било.
        На мен обаче ми хрумна идея. Деймън също се заинтригува от нея. След като успеехме да вземем ЛХ-11, имахме само една възможност за бягство. А ако основите наистина бяха като раптори, щяха чудесно да послужат за отвличане на вниманието, за да имаме с Деймън някакъв шанс да се измъкнем оттук.
        Каквото и да направехме, щеше да бъде рисковано и шансът да се провалим беше около 99 процента. Но и двамата с Деймън предпочитахме да разчитаме само един на друг, а не на Люк или на Арчър. Прекалено много пъти се бяхме опарвали.
        Деймън прие човешката си форма и бързо ме целуна, преди да се приберем по стаите си. Най-трудно беше да отидем в собствените се легла. Но в никакъв случай не трябваше да се поддаваме на поривите си. Всеки път, в който се видехме, бяхме на крачка от това. Пък и не вярвахме, че ще ни позволят свободно да се придвижваме из двете стаи. Всичко тук представляваше огромен тест.
        Отправих се към леглото си. Седнах, свих колене и подпрях брадичката си на тях. Тихите моменти на бездействие бяха най-болезнени. След миг неща, за които не исках да мисля, се промъкнаха и изтласкаха това, върху което трябваше да се съсредоточа.
        Щеше ми се наистина Деймън да вижда, че се държа, че нищо от ставащото тук не размътва мозъка ми. Не исках да се тревожи за мен.
        Затворих очи и опрях чело на коленете си. Казах си възможно най-лигавата фраза - че в края на този мрачен тунел има светлина. След това си припомних винаги актуалната реплика, че зад всеки мрачен облак надзърта слънцето.
        Питах се докога ще мога да се успокоявам с подобни мисли.
        Деймън
        Този път чудесният екип на Дедал изчака мутацията да се стабилизира. Опитното зайче беше друг войник, абсолютно фанатизиран. Наръга се в гърдите, точно под сърцето, вместо в стомаха. Пак беше гадно. Кити отново присъстваше на събитието. Излекувах идиота. Беше относителен успех, като изключим, че не успях да се доближа до ЛХ-11. Голям срам - в спринцовката беше останал серум.
        С Кити не възнамерявахме да разчитаме на Люк, но ако можехме да се доберем до ЛХ-11 и ако някой, било то Арчър или друг, можеше да ни помогне да се измъкнем, аз лично не бих отказал. Планът на Кити да пуснем децата на свобода бе най-добрият в момента, но практическата му страна все още не бе уточнена. Да не споменавам, че нямахме представа какво точно щяхме да пуснем на свобода. И колкото и да ми беше неприятно да го призная, в тези сгради имаше и невинни хора.
        През трите дни, докато изчаквахме второто опитно зайче да покаже признаци на мутация, ме помолиха да излекувам още трима войници и една жена, която беше цивилна и изглеждаше прекалено уплашена, за да се е записала доброволно. Тя не се нарани, но й инжектираха смъртоносна доза някакво вещество.
        И аз не успях да я излекувам. Не знаех какво точно стана, но беше ужасно. Започна да се гърчи, устата й се изпълни с пяна. Опитах, но не можех да сторя нищо. Не успях да видя раната в съзнанието си и лечението просто се провали.
        Жената умря на място пред ужасения поглед на Кити.
        Нанси не беше доволна, когато изнесоха безжизненото тяло. Настроението се влоши допълнително на следващия ден, когато дадоха „Прометей“, известен като ЛХ-11, на втория войник, когото излекувах. По-късно същия ден и той се размаза на стената. Не знаех защо толкова обичат да се забиват в стени, но с това приключи случаят.
        На петия ден дадоха ЛХ-11 на третото лице. Той издържа двадесет и четири часа, а после кръвта му изтече през всички възможни отвори, включително пъпа. Или поне така ми казаха.
        Смъртните случаи се трупаха един след друг. Беше трудно да не го приемам лично. Обвинявах ли себе си? Не, по дяволите. Ядосвах ли се и исках ли да напръскам цялата сграда с бензин и да драсна клечката? Да, по дяволите.
        През повечето време ме държаха далеч от Кити; позволяваха ни да сме в една и съща стая само по време на лечението. Понякога успявахме да откраднем по някоя минута за тайни разговори в банята. Не беше достатъчно. Кити изглеждаше изтощена, аз също. Смятах, че това ще успокои хормоните ми, но не бях прав. Полагах всички усилия на волята, за да се контролирам. В банята нямаше камери и аз можех да бъда тих, което щеше да е идеално за малко лудории, но в никакъв случай не исках да рискувам появата на бебе Деймън в тази адска дупка.
        Дали бях против някой ден с Кити да си направим деца? Като изключим, че цялото ми тяло се обриваше само при мисълта за това, идеята не беше прекалено ужасна. Разбира се, исках да живея в тъпа къща с бяла ограда… стига да се случеше след поне десет години и децата ни да нямаха странни прически и да не убиваха хора с джедайски трикове.
        Мисля, че не исках прекалено много.
        На шестия ден, когато дадоха ЛХ-11 на третия войник, той остана стабилен през целия ден, както и през по-голямата част от следващия. Незабавно демонстрира признаци на успешна мутация. Премина блестящо стрес теста.
        Нанси беше толкова развълнувана, та си помислих, че ще ме целуне. В такъв случай щеше все пак да ми се наложи да ударя жена.
        - Заслужаваш награда - каза тя и аз си помислих, че заслужавам да я наритам здраво. - Можеш да прекараш нощта с Кити. Никой няма да ви спре.
        Не казах нищо. Макар да нямах намерение да пропусна шанса, все пак беше по-скоро зловещо да чуя от устата на Нанси, че мога да прекарам нощта с Кити, докато те ни следят с камери. Помислих си за децата от долните етажи. Не, Нанси щеше да остане разочарована.
        Кити бе намислила нещо и тръгна към таблата. Спря, когато Нанси обяви наградата ми. Сбърчи нос и аз леко се обидих, макар да знаех, че Кити най-вероятно си мисли същото като мен.
        Доведоха друг субект, отново войник, но аз се разсеях от действията на Кити. Беше твърде близо до подноса, на практика стоеше пред него.
        Едно пробождане по-късно и по ръцете ми вече имаше кръв, а Нанси подскачаше доволно из стаята.
        Доктор Рот постави употребената спринцовка до неизползваните. Кити протегна пръсти, но в този момент ми хрумна нещо.
        - Това означава ли, че съм свързан с тях? - попитах и изтрих ръцете си в кърпата, която ми подхвърлиха. - Тези, които не са размазани по стените? Ако умра, и те ли умират?
        Нанси се засмя.
        Вдигнах вежди.
        - Смятам, че въпросът не е забавен.
        - Това е доста добър, егоистичен въпрос. - Тя плесна с ръце. Очите й искряха. - Не. Серумът „Прометей“, който даваме на мутантите, прекъсва връзката.
        Това беше успокояващо. Не ми харесваше мисълта да имам ахилесови пети из сградата.
        - Как е възможно?
        Един пазач отвори вратата и Нанси прекоси стаята.
        - В продължение на много години изследваме последствията от мутацията, Деймън. Затова знаем, че лечението трябва да е породено от искрено желание. - Тя се извърна към мен. - Да. Това ни е известно. Не е нещо магическо или духовно, а смес от способности, сила и упоритост.
        Дявол да го вземе…
        - Брат ти почти успя. - Нанси снижи глас и тялото ми се стегна. - Не ставаше дума за липса на упоритост или способности. И повярвай ми, той бе мотивиран. Уверихме се в това. Но просто не беше достатъчно силен.
        Стиснах челюст. Гневът се понесе из вените ми като отрова.
        - Той не ни трябва. Бетани, от друга страна… ами, тепърва ще преценим. Но ти? - Тя сложи ръка на гърдите ми. - Ти не си за изпускане, Деймън.
        Осемнайсета глава
        Кейти
        „Ти не си за изпускане, Деймън“.
        Божичко, едва не забодох иглата в окото на Нанси. Добре че се въздържах, защото това щеше да обезсмисли всичките ми усилия.
        Скръстих ръце и прикрих спринцовката. Усърдно последвах Деймън и Арчър навън, като очаквах някой да ме потупа по гърба.
        Никой не го направи.
        Никой не ми обръщаше внимание покрай вълнението от потенциално успешната мутация. Винаги беше така в тези моменти. Единствено Арчър ми хвърляше по едно око и ако надничаше в мислите ми, определено запазваше наученото за себе си.
        Не се бях замисляла за тези неща, когато сграбчих серума. Но сега, като го стисках в ръката си, осъзнах, че ако ме хванат, горчиво ще съжалявам. Както и Деймън. Ако Арчър в момента четеше мислите ми и ако не работеше за Люк, бяхме напълно прецакани.
        Продължихме към асансьора, а Нанси и новомутиралият хибрид тръгнаха в другата посока. Бяхме сами - само тримата, - когато вратите на асансьора се затвориха. Почти не можех да повярвам на късмета си. Сърцето ми туптеше от вълнение и страх, все едно китарист изнасяше самостоятелен концерт.
        Побутнах Деймън по ръката и привлякох вниманието му. Той ме погледна и аз сведох очи към ръката си, разтваряйки внимателно пръсти. Виждаше се единствено връхчето на спринцовката. Ококори блестящите си очи.
        В този момент и двамата осъзнахме какво означаваше това. С ЛХ-11 в ръка нямахме време за губене. Някой щеше да забележи липсата, а може би дори камерата бе уловила кражбата ми. Трябваше да действаме сега или никога.
        Вратите на асансьора се затвориха и Арчър се обърна към нас. Деймън тръгна напред, но Арчър изстреля ръка. Сърцето ми се качи в гърлото, когато докосна контролното табло. Асансьорът не помръдна.
        Арчър сведе поглед към ръката ми и наклони леко глава.
        - Сдобила си се с ЛХ-11? Боже. Вие двамата се… Мислих, че няма да го направите. Люк каза, че ще успеете. - Очите му проблеснаха срещу Деймън. - Наистина смятах, че няма да се справите.
        Сърцето ми туптеше толкова бързо, че впих пръсти в иглата.
        - И какво ще направиш с нас? - попитах.
        - Знам какво си мислите. - Вниманието на Арчър бе насочено към Деймън. - Чудите се защо аз не занеса серума на Люк. Не за това съм дошъл, пък и нямаме време за обяснения. Ще открият липсата съвсем скоро. - Настъпи кратка пауза и той отново се обърна към мен. - А това, което планираш, е налудничаво.
        Мислех си за основите, но в момента си представях как Доналд Дък танцува степ. Трябваше да предпазя съзнанието си от Арчър.
        Той свъси вежди.
        - Сериозно ви говоря - каза той, свали баретата си и я набута в задния си джоб. - Какво точно искате да постигнете? Планът ви ще се провали.
        - Голям си всезнайко - обади се Деймън и изпъна рамене. - И хич не те харесвам.
        - Не ми пука - Арчър се извърна към мен. - Дай ми спринцовката.
        Стиснах още по-силно иглата.
        - За нищо на света.
        Той присви очи.
        - Добре. Знам какво възнамерявате да направите. Предупредих ви, но смятате да пуснете на свобода изродите. И после какво? Ще се опитате да избягате? Като изключим факта, че не знаете как да стигнете до другата сграда, ще се нуждаете от ръцете си, пък и Кейти не би искала да се убоде на иглата. Доверете ми се.
        Обзе ме колебание.
        - Не разбираш. Винаги, когато се доверим на някого, се проваляме. Ако ти я дам…
        - Люк никога не ви е предавал, нали? - Когато поклатих глава, Арчър направи гримаса. - А аз никога не бих предал Люк. Макар че малко ме е страх от малкото лайно.
        Погледнах Деймън.
        - Ти какво мислиш?
        Настъпи тишина. После Деймън каза:
        - Ако ни прецакаш, нищо няма да ме спре да те убия, заклевам се. Разбираш ли?
        - Но все някак трябва да изнесем ЛХ-11 - намесих се аз.
        - С вас съм, дори да не ви харесва - каза Арчър и намигна. - Чувам, че навън има някои добри ресторанти, които си струва да посетя.
        Спомних си как казах на Арчър, че не е живял нормален живот. По някаква причина това ме улесни. Не разбирах защо той иска да помогне на нас или на Люк, нито защо не го е направил по-рано, но вече наистина бяхме отишли твърде далеч и нямаше връщане. Преглътнах мъчително и му подадох спринцовката, чувствайки се така, сякаш му подавах живота си. И в известен смисъл точно това правех. Той я взе, измъкна баретата си и я уви около спринцовката. После пъхна пакета в предния си джоб.
        - Да се захващаме за работа - каза Деймън, огледа Арчър, а после се протегна към мен и стисна ръката ми.
        - Носиш опал? - попита Арчър.
        - Да. - На устните му се появи предизвикателна усмивка. - Увлечението на Нанси по мен е полезно, а? - Той размаха китката си и червеното в опала заблещука. - Време е да бъдем готини.
        - Превърни се в Нанси. - Арчър натисна бутона за етажа. - Бързо.
        Тялото на Деймън проблесна и се промени. Той се смали с няколко сантиметра. Къдриците му се изправиха, появи се тънка, тъмна коса, прибрана на опашка. Изражението му се разми напълно. Израснаха му гърди. Чак тогава разбрах накъде биеше. Миг по-късно до мен стоеше Нанси Хъшър.
        Но не беше Нанси.
        - Толкова е странно - прошепнах и се огледах за някакъв издайнически знак, че той/тя все още е Деймън.
        Тя се ухили самодоволно.
        Беше си Деймън.
        - Мислиш ли, че ще свърши работа? - попитах го аз.
        - Бих казал, че чашата е наполовина пълна.
        Прибрах няколко кичура зад ухото.
        - Това е успокояващо.
        - Ще освободим децата, после пак ще се качим в този асансьор и ще тръгнем към приземния етаж. - Той изгледа Арчър с цялата властност, на която бе способна Нанси. - Ще дам опала на нея, когато излезем. - Той ме погледна. - Недей да спориш с мен. Ще ти трябва, защото ще се наложи да тичаме, при това по-бързо откогато и да било. Ще се справиш ли?
        Донякъде планът не ми харесваше. Навън нямаше нищо, освен пустеещи територии в продължение на стотици километри. Но все пак кимнах.
        - Е, поне знаем, че няма да те убият. Прекалено си готин.
        - Факт. Готова ли си?
        Исках да кажа „не“, но казах „да“ и Арчър натисна копчето за деветия етаж. Когато асансьорът се понесе, сърцето ми заби учестено.
        Спряхме на петия етаж.
        Мамка му. Не това беше планът.
        - Всичко е наред - каза Арчър. - Така се стига до сграда Б.
        В стомаха ми се надигна ужас, когато излязохме на широкия коридор. Всичко това можеше да е капан, но вече наистина нямаше връщане назад.
        Арчър сложи ръка на рамото ми, както обикновено правеше, когато ме придружаваше из сградата. Дори и да бе недоволен, Деймън не го показа. Изражението му запази своята хладна безизразност, така типична за Нанси.
        В коридора имаше хора, но никой не ни обърна внимание. Стигнахме до края на коридора и влязохме в по-широк асансьор. Арчър натисна бутон със знак Б и асансьорът потегли. След като спря, минахме по друг коридор и взехме друг асансьор; той натисна копчето за деветия етаж.
        Девет етажа под земята. Олеле.
        Изглежда, младите основи трябваше да преодолеят доста препятствия по пътя към свободата, но пък те си бяха Айнщайнчета.
        С пресъхнала уста се опитах да овладея пулса си, та да не получа сърдечен удар. След секунди асансьорът спря и вратите се отвориха. Арчър отстъпи настрани и позволи на мен и Деймън да минем първи. С крайчеца на окото си видях как натиска бутона за изчакване.
        Асансьорът се бе отворил в малко преддверие без прозорци. Двама войници стояха на пост пред една двойна врата. Изправиха се веднага, щом ни зърнаха.
        - Мадам Хъшър. Офицер Арчър - каза този вдясно и кимна. - Мога ли да попитам защо я водите тук?
        Деймън пристъпи напред и събра длани по фаталния начин на Нанси.
        - Реших, че би било добре за нея да види най-големите ни постижения в собствената им среда. Може би това ще й помогне да разбере какво точно правим.
        Наложи се да стисна устни, тъй като думите, които излязоха от устата му, толкова подхождаха на Нанси, че щях да прихна. И то не с нормален смях, а с налудничаво, истерично хихикане.
        Охранителите размениха погледи и господин Дърдорко пристъпи напред.
        - Не съм убеден, че идеята е добра.
        - Да не би да оспорваш нарежданията ми? - попита Деймън с възможно най-презрителния тон на Нанси.
        Прехапах долната си устна.
        - Не, госпожо, но тази зона е забранена за всички от персонала, които нямат достъп, и… и за гости. - Господин Дърдорко ме погледна, след това отправи взор към Арчър. - Това са ваши заповеди.
        - Значи аз мога да доведа, когото си пожелая, нали?
        С всяка секунда губехме време. Ръката на рамото ми се стегна и аз знаех, че дори Арчър мисли същото.
        - Д-да, но това противоречи на протокола - предаде се господин Дърдорко. - Не можем…
        - Знаеш ли? - Деймън направи крачка напред и погледна нагоре. Не виждах камери, но това не значеше, че няма. - Впиши това в протокола!
        Деймън/Нанси протегна ръка и от дланта му изникна светкавица. Тя се раздели на две и се удари в господин Дърдорко и в мълчаливия охранител. Те се свлякоха на земята, от телата им се понесе дим. Миризмата на опърлени дрехи и плът достигна до носа ми.
        - Е, това е един възможен начин - каза сухо Арчър. - Вече няма връщане.
        Деймън/Нанси го изгледа.
        - Можеш ли да отвориш вратата?
        Арчър пристъпи напред и се наведе. Червената светлинка на таблото стана зелена. Чу се звук от изпускане на въздух и вратите се отвориха.
        Тъй като почти очаквах някой да изскочи срещу нас с пушка в ръце, сдържах дъха си, докато вървяхме из широкото общо помещение на деветия етаж.
        Никой не ни спря, но някои от служителите, обикалящи наоколо, ни изгледаха подозрително.
        Етажът изглеждаше различно от онези, които бях виждала - оформен като кръг с няколко врати и дълги прозорци. В средата имаше нещо, което ми напомняше на болнично гише за информация.
        Арчър свали ръката си. Усетих как нещо хладно притиска дланта ми. Погледнах надолу и с изненада видях, че държа пистолет.
        - Без предпазител е, Кейти. - Той пристъпи до Деймън. Продължи с тих глас: - Трябва да действаме бързо. Виждате ли онези двойни врати? Там трябва да са децата по това време на деня. - Направи пауза. - Вече знаят, че сме тук.
        Хлад плъзна по гърба ми. Пистолетът внезапно стана твърде тежък.
        - Е, това въобще не е зловещо - каза Деймън и ме погледна. - Стой наблизо.
        Кимнах и закрачихме към двойните врати с двете малки прозорчета. Арчър вървеше плътно зад нас.
        Един мъж пристъпи към нас.
        - Госпожо Хъшър…
        Деймън замахна настрани и удари мъжа в гърдите. Мъжът полетя във въздуха, бялата престилка се развя край него като крила на птица и миг по-късно той се удари в прозореца на гишето за информация. Стъклото се напука, но не се счупи, а мъжът се плъзна надолу.
        Някой изкрещя, звукът бе разтърсващ. Друг мъж в престилка се затича към входа на гишето. Арчър се завъртя и го улови за врата. След секунда бяло петно прелетя пред лицето ми и се блъсна в противоположната стена.
        Настана меле.
        Арчър блокира входа на гишето, в което сигурно имаше неща, до които не биваше да стигнат други, и замята атакуващите един през друг из въздуха. Накрая целият останал персонал се струпа пред вратата - вратата, през която искахме да минем.
        Деймън застана пред тях и зениците му побеляха.
        - Ако бях на ваше място, щях да се отместя.
        Повечето се разбягаха като плъхове. Двама останаха.
        - Не можем да ти го позволим. Не знаеш на какво са способни…
        Аз насочих пистолета.
        - Отместете се.
        Те се отместиха.
        Което беше добре, тъй като никога не бях стреляла с пистолет. Не че не знаех как се използва, но за да натиснеш спусъка, не се изисква само да свиеш пръст, а много повече.
        - Благодаря ви - казах и на мига се почувствах глупаво.
        Деймън се затича към вратата, все още в образа на Нанси. Видях панел и осъзнах, че се нуждаем от Арчър. Тъкмо щях да се обърна към него, когато звукът на отключваща се врата изкънтя в помещението. Завъртях се, дъхът ми заседна в гърдите, вратите се отдръпнаха към стените.
        Деймън отстъпи назад. Аз също. Никой от нас не бе подготвен за това.
        Мика ни посрещна на вратата на класната стая. Всички столове бяха заети от малки момчета на различна възраст. Еднакви прически. Еднакви черни панталони. Еднакви бели ризи. Всички изглеждаха притеснително интелигентни и бяха обърнали глави към нас. На пода в предната част на класната стая лежеше жена по лице.
        - Благодаря ти - усмихна се Мика и пристъпи към нас.
        Спря пред Арчър и вдигна ръка. Около китката му имаше черна гривна.
        Безмълвно Арчър опипа гривната. Чу се леко кликване, след което гривната издрънча на пода. Нямах представа какво е това, но се досетих, че е нещо важно.
        Мика се обърна към хората от персонала, които се бяха скупчили в единия край на стаята. Наклони глава.
        - Всичко, което искаме, е да си играем. Никой не ни позволява да си играем.
        Тогава започнаха писъците.
        Служителите закапаха по земята на мига. Падаха на колене и залитаха напред. Мика продължи да се усмихва.
        - Хайде - каза Арчър и блъсна един стол към вратата.
        Нагласи го така, че да държи вратата отворена.
        Погледнах класната стая и видях, че момчетата са вече на крака и вървят към вратата. Да, определено бе време да тръгваме.
        Мъжете в коридора още бяха в безсъзнание. Качихме се в десния асансьор. След като влязохме. Арчър натисна бутона за приземния етаж.
        Деймън сведе поглед към ръката ми.
        - Сигурна ли си, че нямаш проблем с пистолета?
        Усмихнах се едва.
        - Само с това разполагам, докато изляза от тъпата сграда.
        Той кимна.
        - Внимавай да не се застреляш… или пък мен.
        - Или мен - добави Арчър.
        Изгледах ги с възмущение.
        - Не ми ли вярвате!?
        Деймън сведе глава към мен.
        - О, имам пълна вяра в теб. Но има…
        - Дори не си помисляй да кажеш нещо мръснишко или да се опиташ да ме целунеш, докато още си в тялото на Нанси - заявих и го отблъснах.
        Деймън се засмя.
        - Не си забавна.
        - Ей, вие двамата, съсредоточете се върху настоящите задачи.
        Някъде из сградата зазвуча сирена. Асансьорът се разклати и спря на третия етаж. Лампите почти загаснаха и на тавана светна червена крушка.
        - Сега наистина ще стане забавно - каза Арчър, когато вратите се отвориха.
        Из коридора сновяха войници и служители и крещяха заповеди. Арчър нокаутира първия войник, който ни видя и извика. Деймън направи същото с втория. Един войник извади пистолет, аз се прицелих и дръпнах спусъка. Откатът ме изненада. Куршумът уцели мъжа в крака.
        Деймън загуби контрол над образа на Нанси и прие своя. Взря се в мен с ококорени очи.
        - Какво? - попитах. - Мислеше, че няма да го направя?
        - Стълбището! - изкрещя Арчър.
        - Не предполагах, че си толкова секси, когато стреляш. - Деймън ме хвана за ръка. - Да вървим.
        Затичахме се по коридора на няколко метра зад Арчър. Светлините над нас изгаснаха и бяха заменени от примигващи червени и жълти крушки. Арчър и Деймън запратиха енергийни заряди във всички посоки и повечето войници отстъпиха настрани. Преминахме край няколко асансьора. Два от тях се отвориха и оттам излязоха няколко основи. Продължихме напред, но аз се обърнах. Трябваше да видя какво щяха да направят. Трябваше да знам.
        Те отвличаха вниманието съвършено.
        Всички погледи бяха насочени към тях. Едно от момченцата бе спряло в средата на коридора. Наведе се и взе паднал пистолет, а аз забелязах, че на ръката му няма гривна. От пистолета се надигна дим, оръжието се стопи и след миг се превърна в малка топка.
        Момченцето се засмя.
        После се завъртя и хвърли съсипания пистолет към войника, който се прокрадваше зад него. Топката мина през стомаха на мъжа.
        Препънах се. По дяволите!
        Бяхме ли постъпили правилно, като ги пуснахме на свобода? Какво щеше да стане, ако те успееха да излязат навън - в истинския свят? Щетите, които можеха да причинят, бяха неописуеми.
        Деймън стисна по-силно ръката ми и ме върна към непосредствената ни задача. По-късно щях да се притеснявам. Или поне така се надявах.
        Завихме край ъгъла с пълна скорост и изведнъж в челото ми се опря пистолет. Беше толкова близо, че видях пръста на спусъка и малките искри от изстрела. В гърлото ми заседна писък. Деймън изрева и звукът разтресе черепа ми.
        Куршумът спря с връх в челото ми. Не отиде по-навътре. Просто спря. Въздухът излетя от дробовете ми.
        Деймън запрати куршума настрани и ме притисна към гърдите си. Обърнахме се и видяхме Мика с вдигнати ръце на няколко крачки зад нас.
        - Това не беше много мило - каза той с равен детски глас. - Аз ги харесвам.
        Войникът пребледня и се свлече по лице на пода - без да крещи или движи ръце. Под него се образува локва кръв.
        Друга основа се появи зад Мика, а после още една и още една. Войниците, които бяха застанали на пътя към стълбището, се строполиха на пода.
        Туп. Туп. Туп. Пътят беше чист.
        - Хайде - прикани ни Арчър.
        Извърнах се към Мика и впих очи в него.
        - Благодаря ти - промълвих.
        Мика кимна.
        След този последен поглед закрачих през падналите тела. Тънките подметки на гуменките ми се хлъзгаха по влажния под - под, облян в кръв. Тя вече се процеждаше през тях. Не можех да мисля за това сега.
        Арчър отвори вратата на стълбището и когато тя се затвори с трясък зад нас, Деймън скочи към мен и ме хвана под мишниците. Грубо ме дръпна към себе си и аз застанах на пръсти.
        - Едва не те загубих. Отново.
        Погали с устни горещото място на челото ми. След това ме целуна - дълбока и мощна целувка с привкус на страх, отчаяние и гняв. Целувката трептеше от енергия и когато Деймън се отдръпна, се почувствах гола.
        - Нямаме време за припадъци - каза той и ми намигна.
        След това тръгнахме по стълбите, хванати за ръце. Арчър се сблъска с един войник на площадката. С един удар го събори през парапета. Последва ужасна пукотевица, от която стомахът ми се сви до болка.
        Войници се пръснаха по площадката на втория етаж. Оръжията им не бяха обикновени, приличаха на електрошокови пистолети.
        Деймън пусна ръката ми, опря се на парапета и подскочи към площадката. Покрай мен прелетя войник, който падна два етажа по-долу. Арчър беше плътно зад Деймън. Той изтръгна едно от оръжията и го метна към мен. Прехвърлих пистолета в лявата си ръка, затичах се по стълбите и стрелях срещу първия войник, когото видях.
        Както и предполагах, оръжието работеше като електрошоков пистолет. Две жици изскочиха напред и се впиха във врата на войника. Мъжът се разтресе като от пристъп и се свлече на пода. Щипците се откачиха, жиците се прибраха и аз успях да понося друг войник, който замахваше към Арчър.
        Площадката бе чиста; Деймън замъкна двама от изпадналите в безсъзнание до вратата и ги захвърли един върху друг.
        - Хайде - подкани ни Арчър и докато пресичаше площадката свали камуфлажното горнище, а после прибра металните войнишки плочки под бялата си блуза.
        Заради оникса и диамантите в сградата бях напълно безполезна без пистолета и електрошока. Мускулите на краката ми вече пареха, но аз не им обръщах внимание и продължих напред.
        Когато стигнахме приземния етаж, Артър погледна към нас през рамо. Не проговори на глас, съобщението бе предназначено и за двама ни.
        Не е необходимо да крадем коли от хангара. Веднъж да излезем, и ще сме по-бързи от всичко, с което разполагат. Ще тръгнем на юг, към Вегас, по магистралата. Ако се разделим, ще се чакаме в Аш Спрингс. Това е на около сто и трийсет километра оттук.
        Сто и трийсет километра?
        Има хотел, наречен „Изворите“. Свикнали са да посрещат странни хора.
        Почудих се какво ще рече „странни хора“ и осъзнах, че е глупаво въобще да се замислям за това. Арчър бръкна в задния си джоб и извади портфейл. Напъха банкноти в ръката на Деймън.
        Това би трябвало да ви стигне.
        Деймън кимна рязко, Арчър ме погледна.
        - Готова ли си?
        - Да - казах и стиснах пистолетите.
        Страхът бе толкова непреодолим, че усещах горчивия му вкус. Поех си дъх и отново кимнах, най-вече за свое успокоение.
        Вратата се отвори и за пръв път от близо месец вдишах свеж въздух. Сух, но чист, а не обработен. Надеждата завибрира и ми даде сила да продължа напред. Виждах късче небе над колите. Бледосиньо с оранжево червеникави оттенъци. Това беше най-красивото нещо, което бях виждала. Свободата беше там.
        Ала между нас и свободата стоеше малка армия войници. Не толкова, колкото очаквах, но може би мнозина бяха все още под земята и се занимаваха с основите.
        Деймън и Арчър не си губеха времето. Бели светкавици се понесоха из хангара, заудряха се в жълтеникави военни джипове, разкъсваха платна. Прехвърчаха искри. Размахаха се юмруци. И аз изпълних своята част - наелектризирах всеки, който се приближеше до мен.
        Докато се въртях край падналите тела забелязах оръжеен сандък в задната част на един камион.
        - Деймън!
        Той се извърна и видя какво соча. Отправих се натам и избегнах на косъм сблъсък. Обърнах се и стрелях с електрошоковия пистолет. Металните жици се впиха в гърба на войника. Ярка светлина с червеникав контур просветна над раменете на Деймън и обхвана дясната му ръка. Енергия заискри над пространството между него и камиона.
        Няколко войници разбраха какво смята да направи и се скриха зад големите джипове. Аз направих същото. Деймън удари камиона и той избухна като фойерверки на Четвърти юли. Експлозия разлюля хангара - могъща вълна, която разтресе вътрешностите ми и ме събори по гръб. От мястото, където преди миг беше камионът, се издигна гъст сив дим. Изгубих от поглед Деймън и Арчър. Стори ми се, че чувам гласа на сержант Дашър през адската пукотевица.
        Застинах неподвижно за секунда, примигвайки срещу острата миризма на горящ метал и барут. Една секунда бе достатъчна.
        От гъстия дим се появи войник. Аз се надигнах и размахах електрошоковия пистолет.
        - О, не, няма да успееш - каза той, хвана ръката ми с двете си длани - над и под лакътя - и я изви.
        Болка плъзна по ръката ми и обхвана раменете ми. Задържах се и извъртях тялото си така, че да се измъкна от бруталната хватка. Войникът беше обучен и дори след всичките усилия, които хората от Дедал бяха вложили в моите тренировки, пак не можех да се меря с него. Той улови ръката ми отново - болката бе по-остра и по-силна. Изпуснах електрошока, а войникът стовари ужасяващ удар в челюстта ми.
        Не знам какво стана след това. Държах другия пистолет в лявата си ръка. Ушите ми пищяха. Очите ми се замъглиха от пушека. Мозъкът ми превключи на режим оцеляване. Стрелях с пистолета. Топла течност плисна лицето ми.
        Тъй като пистолетът бе в лявата ми ръка, не се бях прицелила съвсем точно. Бях го простреляла в лявата страна на гърдите. Дори не бях сигурна къде се бях целила, но все пак бях успяла. Последва клокочещ звук, който ми стори много странен, тъй като го чух въпреки писъците, крясъците и гърмежите. Повдигаше ми се.
        Някой ме докосна по рамото.
        С писък се извърнах и едва не застрелях Деймън. Сърцето ми почти спря.
        - Мамка му! Изкара ми ангелите.
        - Трябва да живееш, котенце. Не така се оцелява.
        Изгледах го и се промъкнах край задната част на джипа. Смрачаващото се небе сякаш ни зовеше като сирена. Арчър беше на няколко джипа от нас. Забеляза ни, огледа терена и кимна.
        - Чакай - каза Деймън.
        Дашър изникна от една от вратите, заобиколен от охранители. Обикновено пригладената му коса бе разрошена. Униформата му беше смачкана. Разглеждаше отломките и редеше някакви заповеди, които не можех да чуя.
        Деймън вдигна поглед, очите му проблеснаха като прожектори. Появи се полуусмивка и той ми смигна.
        - Следвай ме.
        Пристъпвахме назад, прокрадвайки се край джипа. Надникнах през разкъсаните платна и забелязах, че теренът отстрани е чист. Деймън изтича до няколко коли и спря пред метална тръба, която стигаше до тавана.
        Сложи ръце на гредата и Изворът припламна от пръстите му. Светлина се понесе по тръбата и плъзна из тавана. Крушките избухнаха една след друга. Светлината в хангара намаля и настана почти пълен мрак.
        - Яко - изрекох аз.
        Деймън се засмя и стисна ръката ми. Затичахме отново и достигнахме до Арчър. Зад нас се чуха уплашени гласове. Настъпилият хаос ни позволи да тръгнем към задния изход, в противоположна посока на хората на Дашър. Но след като излязохме от прикритието на джиповете, бледото небе ни освети достатъчно ясно.
        Дашър ни забеляза мигновено.
        - Спрете! - изврещя той. - Няма да успеете. Не можете да избягате! - Избута охранителите, буквално ги изблъска от пътя си. Беше напълно откачил, може би защото осъзнаваше, че златното момче на Нанси е на няколко крачки от свободата. - Няма да се измъкнете!
        Деймън се обърна.
        - Нямаш представа колко много исках да го направя.
        Дашър отвори уста и Деймън протегна ръка. Невидимият тласък на Извора вдигна сержанта във въздуха и го запрати през помещението като парцалена кукла. Удари се в стената и се строполи. Деймън хукна към него.
        - Не! - извика Арчър. - Нямаме време за това.
        Беше прав. Исках Дашър да си получи заслуженото, но можеха да ни пленят всяка секунда. Дръпнах Деймън към притъмняващия изход на хангара.
        - Деймън - настоях аз. - Трябва да вървим!
        - Този тук е богопомазан, кълна се!
        Деймън се обърна със стиснати зъби.
        Звукът от тропота на ботуши отекна във въздуха като гръм. Арчър притича напред.
        - Залегнете!
        Деймън ме хвана през кръста и двамата се наведохме. Така впи тяло в мен, че едва не ме смаза. През тънките процепи между ръцете му видях как Арчър поставя ръце върху задната страна на един джип. Не знам как го направи, но превозното средство с тегло почти три тона полетя във въздуха като фризби.
        - Мили боже! - възкликнах.
        Джипът се удари в другите. Подобно на домино, той предизвика верижна реакция, унищожи почти всички съоръжения по пътя си и войниците се разбягаха.
        Деймън скочи на крака и ме вдигна със себе си. Издърпа сребърната гривна от ръката си и я постави на моята. Почти веднага през мен потече енергия. Изтощението изчезна, дробовете ми се разшириха и мускулите ми се стегнаха. Все едно бях погълнала няколко дози чист кофеин. Изворът се пробуди, потоци топлина закипяха из вените ми.
        - Не стреляйте! - извика Нанси, която се появи в другия край на хангара. - Бъдете внимателни! Трябват ни живи!
        Деймън стисна ръката ми. Хукнахме заедно с Арчър. Всяка стъпка ни отвеждаше по-близо до изхода. Скоростта ми нарасна, тяхната - също.
        След миг се озовахме под тъмносиньото небе. Вдигнах поглед и видях звезди, които блестяха като хиляди диаманти. Исках да заплача, защото най-после бяхме навън.
        Навън.
        Деветнайсета глава
        Деймън
        Бяхме навън.
        Но все още не бяхме свободни.
        Не всички превозни средства бяха повредени. Преследваха ни, по земя и небе. Ала ние се движехме бързо. С помощта на опала Кити можеше почти да достигне моята скорост, но тъй като звукът от хеликоптери се приближаваше. Арчър реши да се разделим и се отправи на запад.
        Ще им отклоня вниманието - каза той. - Запомнете - Аш Спрингс.
        С това се превърна в петно и изчезна отвъд хоризонта. Нямах възможност нито да го попитам какво възнамерява да прави, нито да го спра. След няколко секунди изригна светлина. Малко по-късно това се повтори на около километър. Не се обърнах да проверя дали хеликоптерите са се хванали на въдицата и са променили курса си. Не се притеснявах какво ще му направят, ако го заловят. Не можех да си позволя да мисля за нищо друго, освен за това как да осигуря на Кити безопасност дори за една нощ.
        Тичахме през пустошта, под краката ни се носеше миризмата на градински чай. В продължение на километри не видяхме нищо, после достигнахме до неохранявано стадо говеда. След него - отново нищо, докато тичахме край магистралата.
        Колкото по-далеч отивахме, толкова повече се притеснявах. Кити не можеше да издържи още дълго, не и сто и трийсет километра. Хибридите се уморяваха бързо, дори и с подсилващ камък, за разлика от нас, тъй като ние изразходвахме повече енергия, ако забавим скорост. Кити щеше да се сгромоляса. По дяволите, сто и трийсет километра щяха да изтощят дори мен, но тя… За нея бих пробягал милион километри. Знаех, че тя би сторила същото за мен, но просто не можеше. Не беше заложено в нейната ДНК.
        Нямаше време да спра и да я попитам как е, но пулсът й бе неимоверно ускорен, дишаше тежко.
        Струйката страх във вените ми нарастваше с всяка стъпка и с всеки буен удар на сърцето ми. Това можеше да я убие или най-малкото да й нанесе сериозни травми.
        Вдигнах за миг поглед към небето. Видях само звезди, без далечни светлини. Все още ни оставаха около петдесет километра и щеше да е прекалено рисковано да приема истинската си форма и да ускоря процеса. Една летяща светлина из нощната пустош би била прекалено голям интерес за НЛО маниаците.
        Неочаквано забавих темпо и подкрепих Кити, за да я задържа на крака. Когато ме погледна, тя едва дишаше, кожата около устата й беше бледа и напукана.
        - Защо… защо спряхме?
        - Не можеш да продължиш още дълго, котенце.
        Тя поклати глава, косата й бе полепнала за лицето.
        - Мога… мога да се справя.
        - Знам, че искаш, но това е прекалено. Ще взема опала и ще те нося.
        - Не. В никакъв случай…
        - Кити. Моля те. - Спрях на последните думи; тя се втренчи в мен. - Позволи ми да го направя.
        Ръцете й потръпнаха, когато отметна подгизналата от пот коса от лицето си. Вирна вежди, но свали опаловата гривна.
        - Ненавиждам… някой да ме носи.
        Подаде ми гривната, аз я сложих и веднага усетих притока на енергия. Освен това взех пистолета на Кити и го пъхнах в колана на панталона си.
        - Защо не се качиш на гърба ми? Така в известен смисъл няма да те нося. Просто ще ме яздиш.
        Замълчах и й смигнах.
        Погледна ме ококорена.
        - Какво? - ухилих се аз и тя на мига присви очи. - Да можеше да се видиш! Като котенце си, казвам ти. Настръхнали са ти космите.
        Тя ме погледна косо и застана зад мен.
        - По-добре пести енергията си и спри да говориш.
        - Ох.
        - Ще го преживееш - сложи ръце на рамената ми. - Пък и няма да е зле някой да те свали малко на земята.
        Наведох се и подхванах краката й. Тя подскочи, уви ръце около врата ми и провеси стъпала.
        - Скъпа, аз съм толкова високо в небето, че вече въобще не виждам земята.
        - Еха! - възкликна тя. - Това вече е нещо ново.
        - Но ти харесва. - Стиснах я по-здраво. Позволих на Извора да се свърже с опала. - Дръж се, котенце. Ще засветя съвсем леко и след това ще станем бързи.
        - Харесва ми, когато светиш. Все едно имам фенерче.
        Ухилих се.
        - Радвам се, че съм ти полезен.
        Тя потупа гърдите ми.
        - Стегни се.
        Така беше много по-добре. Поех със скорост, която не можех да достигна, докато тичах рамо до рамо с Кити.
        Тя въобще не беше тежка, което, от друга страна, беше притеснително. Трябваше да дам на момичето картофки и пържола възможно най-бързо.
        Когато видях, че приближаваме светлините на града, постепенно доближих магистралата и се заоглеждах за знак. Скоро го видях - Аш Спрингс - петнайсет километра.
        - Почти стигнахме, котенце.
        Намалих скоростта и Кити скочи на земята.
        - Мога да пробягам оставащия път.
        Исках да поспоря, но осъзнах, че ако го направя, само ще се забавим, а трябваше да намерим убежище за през нощта. Затова си замълчах. Пък и знаех, че става дума за нещо друго. Кити искаше да докаже, не само на мен, но и на себе си, че тя е предимство, а не пречка. Необходимостта да докаже, че е равностойна на мен и на останалите луксианци, я накара да се довери на Блейк. Свалих опала и й го подадох.
        - Тогава да вървим.
        Тя кимна.
        - Благодаря.
        Поех ръката й в своята и изминахме останалата част от пътя до Аш Спринт. Отне ни около двайсет минути, но те сякаш продължиха цяла вечност. В зависимост от това колко бързо се движеха хората от Дедал, имахме около два часа преднина. Може би малко повече, ако бяха последвали Арчър.
        След като стигнахме покрайнините на Аш Спрингс, забавихме крачка и поехме с нормален ход. Страняхме от тротоарите и уличното осветление. Градът беше малък - като Питърсбърг. Табели обозначаваха пътя към един от минералните извори.
        - Обзалагам се, че мириша на развалено мляко - каза Кити, загледана в една от табелите. - С удоволствие бих се изкъпала.
        И двамата бяхме потънали в прах заради бягането през пустошта.
        - Наистина ухаеш на застояло.
        Изгледа ме гадно.
        - Благодаря.
        Засмях се леко и стиснах ръката й.
        - Миришеш на застояло цвете, което скоро ще разцъфне.
        - О, все едно. Просто се правиш на глупак.
        Преведох я покрай огромен храст, подрязан във формата на… по дяволите, нямах представа на какво. Кръстоска между слон и жираф?
        - Какво би направила за една топла баня? - попитах и я повдигнах над един паднал клон. - Гадни, лоши неща?
        - Имам чувството, че искаш разговорът да стане перверзен.
        - Моля?! Нищо подобно. Имаш толкова извратен мозък, котенце. Учуден съм от намека ти.
        Тя поклати глава.
        - Съжалявам, че покварих твоето целомъдрие.
        Ухилих се, когато спряхме на една пресечка. Пред нас се издигаха няколко хотела с ярко осветени знаци. Улиците бяха пусти и се питах колко ли е часът. Не бяхме видели нито един шофьор.
        - Бих пребила човек за една топла баня - каза Кити, докато пресичахме улицата. - Включително теб.
        Засмях се изненадан.
        - Не можеш да ме победиш.
        - Не се съмнявай в желанието ми да разкарам неприятната миризма. Ей! - Тя спря и посочи една пряка. Това ли е?
        В далечината имаше знак, който почти не се виждаше. Надписът гласеше „Мотел изворите“.
        - Така ми се струва. Хайде да проверим.
        Забързахме покрай тъмните магазини на тясната улица и стигнахме до паркинга. Сградата определено не биеше на очи и…
        - О, боже! - възкликна Кити и отскубна ръката си. - Мисля, че това е един от онези мотели, в които се плаща на час и хората идват, за да се дрогират.
        Имаше право. Сградата беше едноетажна във формата на буквата П. Фоайето се намираше в средата, дървена веранда обграждаше вратите на стаите за нощувка. Осветлението в сградата и около нея бе оскъдно, на паркинга имаше няколко коли - от онези, които всеки момент можеха да отидат за скрап.
        - Е, сега поне знаем на какви места обича да ходи Арчър - казах аз и присвих очи срещу жълтеникавата светлина, която се прокрадваше измежду дървените щори на фоайето.
        - Не е бил на много места. - Тя пристъпи от крак на крак. - Май само веднъж е ходил на ресторант, така че едва ли е посещавал хотели.
        - Само веднъж?
        Тя кимна.
        - Боже - промълвих. - Двамата говорехте ли си?
        - Той беше единственият, който се държеше… мило с мен. Е, по негов си начин. Не е особено сърдечен човек. - Тя замълча и вдигна глава към обсипаното със звезди небе. - Не говорехме много, но винаги беше до мен. В началото въобще не си и помислих, че Арчър е човекът, който ще ни помогне да се измъкнем. Явно първите впечатления наистина не вършат работа.
        - Явно не.
        Внезапна тревожност се прокрадна по лицето й, когато сведе глава. Виждах как болката от всичко преживяно оставяше отпечатъка си върху нея. Имаше почти същото изражение, което видях на лицето на Бет, преди да изгуби контрол онази сутрин.
        Не знаех какво да кажа. Тръгнахме към паркинга. Нямаше думи, които да опишат колко съсипан бе животът на Кити. Каквото и да кажех, нямаше да облекча положението. А не исках тя да остане с впечатление, че подценявам ужаса на всичко, през което е преминала. Все едно да кажеш на някого, който тъкмо е загубил скъп човек, че неговият близък е на по-добро място. Никой не иска да чуе подобно нещо. То не променя нищо, не прогонва скръбта, не обяснява случилото се.
        Понякога думите нямат значение. Те могат да бъдат могъщи, но в някои случаи, като сегашния, просто са излишни.
        Спряхме до мъждивата лампа пред хотела, която осветяваше няколко пейки и маси. Лицето на Кити бе покрито със сажди и имаше засъхнала кръв. Стомахът ми се сви.
        - Раниха ли те?
        Тя поклати глава и отново впери поглед в небето.
        - Кръвта не е моя. На войника е. Аз… го застрелях.
        Облекчението, което изпитах, бе засенчено от притеснението от това, което й се бе наложило да направи и което тепърва щеше да й се налага да прави. Подадох й пистолета.
        - Добре. Добре. - Погалих лицето й. - Остани тук. Ще приема друг образ и ще взема ключове. Ако нещо ти изглежда съмнително, първо стреляш и после задаваш въпроси. Нали? Не използвай Извора, освен ако не ти се налага. Те могат да проследят енергията му.
        Тя кимна. Забелязах, че ръцете й треперят. В нея още туптеше адреналин, само това я държеше на крака. Скоро щеше да поеме сериозна доза захар.
        - Никъде няма да ходя - каза тя.
        - Добре. - Целунах я. Изобщо не исках да я оставям сама навън. Но в никакъв случай не исках да я въведа във фоайето в такова състояние. Без значение какви хора идваха обикновено тук, нямаше как видът й да не привлече внимание. - Ще се върна.
        - Знам.
        Тя не помръдна. Погледът ми срещна уморените й очи и сърцето ми заби лудешки. Целунах я още веднъж, едва се отдръпнах и тръгнах към входа. Представих си един от охранителите и приех неговия образ. Извадих от паметта си дънки и тениска. Всичко беше фасада - огледало, което хвърля отражение. Но отражението, което създавах, беше фалшиво. И ако някой се загледаше внимателно или по-продължително, щеше да забележи измамата.
        Малка камбанка радостно иззвъня, когато се запътих към рецепцията. Въздухът миришеше на цигари с карамфил. Вдясно се намираше магазин за подаръци, няколко стари стола бяха струпани пред машина за закуски в средата, а вляво беше самата рецепция.
        Възрастен мъж чакаше зад преградата. Приличаше на насекомо заради очилата, които носеше. Беше надянал карирани презрамки. Страхотен аксесоар.
        - Охо! - каза мъжа. - Стаичка ли ти трябва?
        Приближих се.
        - Да. Имате ли свободни?
        - Несъмнено. Няколко часа ли ще останеш, или цялата нощ?
        Почти се засмях, защото си спомних какво бе казала Кити пред мотела.
        - Цялата нощ, може би и следващата.
        - Ами нека започнем с тази, пък после ще видим.
        Обърна се към регистъра.
        - Общо седемдесет и девет долара. Приемаме само в брой. Нищо няма да подписваш и не ни трябват лични карти.
        Не се изненадах. Бръкнах в джоба и извадих пачката банкноти. По дяволите, как така Арчър носеше стотачки в себе си през цялото време? Но в интерес на истината, едва ли някой би успял да го ограби.
        Подадох стотачка.
        - Може ли да разгледам магазина?
        - Давай. В момента не съм зает. - Той кимна към телевизора на рецепцията. - Сигналът не е добър по това време. И с телевизора в твоята стая ще е така. Стая четиринайсет между другото.
        Кимнах, взех рестото и ключа от стаята и тръгнах към магазина за подаръци. Имаше тениски с надпис „Път 375: Извънземна магистрала“, украсен с електриковозелени орнаменти. Взех една голяма за себе си и една малка за Кити. Избрах и чифт спортни панталони, малко големи за нея, но все пак щяха да свършат работа. Взех едни и за себе си. После се огледах за храна.
        Погледът ми попадна на зелена плюшена кукла с кръгла глава и големи черни очи. Взех я и се намръщих. Защо, по дяволите, хората си въобразяваха, че извънземните изглеждат така нелепо?
        Мъжът на рецепцията се засмя.
        - Ако се кефиш на извънземни, попаднал си на точното място.
        Ухилих се.
        - Нали знаеш, че си на около сто и трийсет километра от Зона 51? Доста хора минават оттук, надявайки се да видят НЛО. - Очилата се плъзнаха по носа му. - Естествено не навлизат в Зона 51, но се опитват да стигнат възможно най-близо.
        Оставих куклата на мястото й и се обърнах към автомата за закуски.
        - Вярваш ли в извънземни?
        - Цял живот съм прекарал тук, синко, и доста необясними неща съм виждал в небето. Или са извънземни, или е правителството. И в двата случая не е на добре.
        - Така си е - отговорих и взех всички възможни продукти със съдържание на захар. Добавих и хотелска торбичка с надпис „Сред нас са“, един от онези жалки телефони за еднократна употреба и няколко други неща, които ми направиха впечатление. Преди да тръгна към рецепцията, грабнах и глупавата извънземна кукла.
        Докато плащах, огледах паркинга. Нищо не се случваше, но все пак нямах търпение да се върна при Кити.
        - Отвън има хладилник, ако ти трябва. - Той ми подаде торбичката. - Ако искаш да останеш за още една нощ, просто ела.
        - Благодаря - обърнах се и погледнах часовника на стената.
        Беше малко след единайсет. Определено имах чувството, че е доста по-късно. И беше адски странно, че градът е замрял толкова рано.
        Навън извадих ключа от джоба си и чак след като свих зад ъгъла, приех образа, който Кити познаваше.
        Тя чакаше там, където я бях оставил, облегната на стената, гърбът й оставаше в сянка. Умница. Обърна се и приглади косата си с ръце.
        - Как мина?
        - Чудесно - бръкнах в чантата. - Взех ти нещо.
        Тя наклони глава.
        - Преносима баня?
        - По-добро. - Извадих плюшеното извънземно. - Напомни ми за теб.
        Прозвуча кратък дрезгав смях. Тя взе играчката и усетих как гърдите ми се стягат. Дори не си спомнях последния път, когато я бях чул да се смее.
        - Прилича на теб - каза тя. - Ще го нарека Ди Би.
        - Страхотен избор. - Сложих ръка на рамото й. - Хайде, нека влезем в стаята. Банята те чака.
        Тя притисна Ди Би към гърдите си и въздъхна.
        - Нямам търпение.
        Стаята не беше толкова неприветлива, колкото очаквах. Наскоро бе почистена, а миризмата на освежител и чисти чаршафи беше сравнително приятна. Двойното легло бе приготвено за спане. Срещу него бе разположено бюро, а върху него имаше телевизор, който изглеждаше така, сякаш щеше да предава зле по всяко време на денонощието. До телевизора беше сбутана масичка.
        Оставих покупките на масата и огледах банята.
        Имаше хавлии, сапун и основните необходими принадлежности, което беше добре, тъй като бях забравил да купя. Върнах се в стаята и заварих Кити права; все още притискаше Ди Би към себе си. Реших, че е много сладка, когато е мръсна, потна и изцапана с кръв, макар да беше смешно, а и странно.
        - Нали може да се изкъпя първа? - попита тя. - Защото се шегувах. Няма да те пребия.
        Искрено се засмях.
        - Влизай в банята, преди да съм те набутал там.
        Тя сбръчка носле и постави Ди Би на леглото така, сякаш извънземното възнамеряваше да погледа телевизия. После остави пистолета на нощното шкафче.
        - Ще бъда бърза.
        - Къпи се спокойно.
        Тя се поколеба за миг. Понечи да каже нещо, но се отказа. Хвърли ми поглед и изчезна в банята. Душът изсъска светкавично. Усмихнах се.
        Взех торбичката, извадих телефона за еднократна употреба и отворих пакета. Беше зареден за сто минути. Исках да звънна на сестра си и брат си, но беше рисковано да го направя толкова скоро. Оставих телефона и погледнах през прозореца. Виждаха се и пътят, и паркингът - просто идеално.
        Докато надничах зад червените завеси, се питах колко време е нужно на Арчър, за да ни намери, и дали въобще щеше да го направи. Съдбата на Арчър не ме вълнуваше, колкото и гадно да звучеше. Не че не оценявах какво бе направил за нас, но просто не можех да се притеснявам и за друг. Успяхме да избягаме. И никога нямаше да се върнем там. Бих избил цяла армия, бих опустошил цял град, бих потопил света в хаос, само и само да предпазя Кити от онова място.
        Двайсета глава
        Кейти
        Горещата струя бе отмила мръсотията и всички други гадости, залепнали по кожата ми. Завъртях се няколко пъти и най-сетне застанах на място и притиснах треперещите си ръце към лицето си. Използвах малкото шишенце с шампоан два пъти и трябваше да изляза. Ала усещането да седя под душа в тази баня с ръждиви петна по тръбите и неравен под бе толкова различно от онова в баните на министерството, че исках да остана тук. Сякаш бях в мехур, защитена от реалността.
        Водата се изливаше върху тялото ми, стичаше се край белезите по гърба ми, събираше се в краката ми. Свалих ръце и погледнах надолу. Каналът, изглежда, беше запушен, водата се оттичаше бавно и се събираше по пода. Имаше розов нюанс.
        Преглътнах и завъртях кранчетата. Взех кърпа и я увих около себе си, като придържах горния край. Постарах се да подсуша косата си. Направих го методично. Увий. Стисни. Увий. Стисни. Когато приключих, осъзнах, че нямам повече оправдания да се крия в банята.
        Точно това правех. Криех се. Нямах представа защо, само знаех, че тялото ми бе насинено и обгорено, твърде разголено. Избягахме. Бяхме свободни. Това наистина беше повод за радост, но далеч не бяхме в безопасност. Не знаехме какво е станало с Арчър, нито накъде ще тръгнем след това. Какво щях да правя с живота си, който бях оставила в Питърсбърг - мама, училището, книгите…
        Трябваше да се появя, преди Деймън да си помисли, че съм припаднала.
        Стиснах кърпата и излязох от банята. Деймън стоеше до прозореца с изпънат гръб като часовой. Извърна се и ме огледа от главата до петите. Лампата до леглото бе запалена. Беше мрачно, но когато той ме погледнеше, се чувствах така, сякаш срещу мен бе насочен прожектор. Присвих пръстите на краката си.
        - По-добре ли си? - попита той, без да се отмести от прозореца.
        Кимнах.
        - Много по-добре. Може да е останала малко топла вода.
        Усмихна се едва.
        - Знаеш ли коя дата е? - попита той. Поклатих глава и той посочи бюрото. - Там има ежедневен календар, от онези, на които всеки ден късаш най-горния лист. Трябва да е осемнадесети август.
        - Божичко - прошепнах, много притеснена. - Нямало ме е… почти четири месеца.
        Той не отговори.
        - Знаех, че са минали доста дни, но времето там течеше странно - продължих аз. - Не предполагах, че съм била затворена толкова дълго. Четири месеца…
        - Цяла вечност, нали?
        - Да. Наистина. - Приближих се до леглото. - Четири месеца. Мама сигурно ме смята за мъртва.
        Той отново се обърна към прозореца. Рамената му издаваха напрежение. След известно време каза:
        - Купих ти чисти дрехи. В чантата са. Мисля, че блузката ще ти хареса.
        - Благодаря ти.
        - Не беше нищо особено, котенце.
        Прехапах устни.
        - Деймън… - Той се обърна, очите му бяха неестествено ярки. Две красиви зелени очи. - Благодаря ти за всичко. Нямаше да се измъкна от там, ако…
        Внезапно застана пред мен и обхвана лицето ми. Поех си дъх изненадана; той сведе чело към моето.
        - Не ми благодари. Нямаше да изпаднеш в подобно положение, ако не бях аз. Не бива да ми благодариш за нещо, което исках и трябваше да направя.
        - Вината не е твоя - казах. Наистина смятах така. - Съзнаваш го, нали?
        Той ме целуна по челото.
        - Ще отида да се измия. В торбата има и храна, ако си гладна. Ако не, опитай да поспиш.
        - Деймън…
        - Знам, котенце. Знам. - Той отпусна ръце и на устните му се появи присъщата му високомерна усмивка. - Ако някой се появи, докато съм под душа, дори да е Арчър, не го пускай, чу ли?
        - Вратата едва ли ще го спре.
        - Затова е пистолетът. Мисля, че няма да ни прецака, но предпочитам да играя на сигурно.
        Имаше право, но докато го гледах как взема чифт панталони и влиза в замъглената баня се замислих - ненавиждах дори само мисълта да вдигна оръжието отново. Щях да го сторя, ако се наложеше, но се надявах никога вече да не ми се наложи. Беше глупаво, тъй като най-вероятно насилието в моето ежедневие далеч не бе приключило.
        Взех торбата и я сложих на леглото. Седнах и зарових в нея; водата в банята потече. Вдигнах глава и спрях поглед на затворената врата. Изчервих се. Деймън беше под душа. Съвсем гол. Аз бях по хавлия. Бяхме сами, за първи път от месеци, в тъмната мотелска стаичка.
        Стомахът ми се сви.
        Лицето ми пламна. Намръщих се.
        Как въобще можех да мисля за подобни неща точно сега? През изминалите няколко месеца чувах безброй пъти как Деймън се къпе. Това не беше романтично пътуване, освен ако не приемем укриването от министерството за любовна игра.
        Поклатих глава и отворих торбичката. Открих какви ли не сладки лакомства. Очите ми се насълзиха, защото знаех, че ги е купил за мен. Беше толкова грижовен дори когато не го забелязвах.
        Извадих содата и я оставих на масата до чипса и сладките. Усмихнах се. А като зърнах тениската, така се ухилих, че само дето не си цепнах устата, толкова непознато бе усещането. Погледнах играчката.
        - Ди Би…
        Върнах се на леглото. В торбичката намерих джапанки. Страхотно. Не исках повече да виждам изцапаните с кръв гуменки. Пъхнах ръка в торбата още веднъж и напипах квадратна кутия. Извадих я.
        Топлина заля лицето ми и очите ми едва не изскочиха.
        - О!… Ехаааа.
        Водата спря и след секунда Деймън излезе. Долнището бе ниско под кръста му, кожата му бе влажна и блестеше. Погледнах корема му и капките вода, които се стичаха надолу и се скриваха под ластика на долнището. Аз все още бях по кърпа.
        В ръката си държах кутия презервативи.
        Лицето ми гореше.
        Той вдигна вежда.
        Огледах кутията, а после се взрях в него.
        - Доста си самонадеян, а?
        - Просто съм подготвен за всичко. - Тръгна към леглото по начин, по който само той можеше да го направи, без да изглежда противно. - Но съм малко разочарован, че върху тях няма нарисувани извънземни.
        Дъхът ми заседна в гърлото.
        - Що за мотел е този, та да предлага презервативи?
        - Любимият ми мотел. - Взе кутията от ръцете ми. - Май през цялото време си гледала кутията, вместо да хапнеш.
        Засмях се - истински, отривист смях.
        Очите на Деймън се разшириха и припламнаха. Кутията се изплъзна от пръстите му и тупна на килима.
        - Направи го отново - каза той рязко.
        Гласът му ме накара да потръпна.
        - Какво да направя?
        - Засмей се. - Той се наведе към мен, докосна лицето ми. - Искам отново да чуя смеха ти.
        Исках да се засмея заради него, но цялата шеговитост се бе изпарила под зоркия му поглед. Чувствата се надигнаха в мен като балон, вързан на тънък конец. Понечих да кажа нещо, но не знаех какво. Мускулите ми се напрегнаха. Сякаш в корема ми имаше рояк пеперуди, които всеки момент щяха да полетят навън. Вдигнах ръка и го погалих. Наболата брада погъделичка ръката ми; сърцето ми потръпна. Прокарах длан по брадичката му, после надолу по врата и раменете му. Той трепна при допира ми, гърдите му се издигнаха рязко.
        - Кити.
        Той произнесе името ми така, сякаш мълвеше молитва.
        Не можех да извърна поглед и за момент, стоях като вцепенена, после се изпънах и допрях устни до неговите. Лекият допир разтресе тялото ми. Раздвижих устни. Отново опознавах вкуса на неговите. Странно, но сякаш го целувах за първи път. Сърцето ми препускаше, а в мислите ми цареше хаос.
        Деймън прокара ръка през косата ми, сви пръсти на тила ми. Целувката стана по-чувствена, усетих я с цялото си тяло. Останахме само ние - само ние в целия свят. Всичко друго се изпари. Проблемите не изчезнаха, но сякаш бяха отложени за неопределено време. Целувахме се така, сякаш бяхме жадни един за друг, и това бе самата истина. Прокара пръсти по лицето ми, после надолу по шията ми, нежно и деликатно. Аз бързо спуснах алчните си ръце по гърдите му, после по твърдия му корем. Начинът, по който му въздействаше докосването ми, за мен бе чудноват. Той издаде гърлен звук и аз се разтопих.
        Накара ме да легна, отпусна тялото си върху моето и се опря на една ръка. Единствено устните ни се докосваха в това най-приказно мъчение. Бяхме интимни и преди, два пъти, но сега сякаш ни беше за първи път. Кръвта ми закипя, обзе ме вълнение и… тревожност.
        Деймън вдигна глава. Между полуотворените му клепачи зениците му блестяха като диаманти. Всичко в мен затрептя, когато доближи пръсти до края на кърпата. Всеки допир до плата караше сърцето ми да тупти лудешки. Зареях поглед по широките му скули, после се взрях в съвършените му устни.
        Ръката му замръзна край възела на кърпата, очите му грейнаха.
        - Не е задължително - каза той.
        - Знам.
        - Не купих презервативите с намерението да го правим тази вечер.
        Засмях се.
        - Значи… не си прекалено самонадеян?
        - Винаги съм прекалено самонадеян. - Той се наведе и ме целуна нежно. - Не знам дали не е прекалено за теб. Не искам да…
        Накарах го да замлъкне, като прокарах пръсти по ластика на долнището му.
        - Ти си съвършен. Искам го. С теб. Всичко е наред.
        Той си пое дъх и потрепери.
        - Боже, така се надявах да го кажеш. Това означава ли, че съм ужасен човек?
        Усмихнах се едва.
        - Не. Означава, че си мъж.
        - О? Така ли? - Отново улови устните ми, после се отдръпна и леко ме захапа. - Означава, че съм мъж?
        - Да - въздъхнах аз. Гърбът ми се изви, когато той прокара ръка по тялото ми и после отново докосна възела. - Добре де. Ти си повече от мъж.
        Засмя се с цяло гърло.
        - Така си и мислех.
        Дъхът му пареше подутите ми устни. Той притисна устни към шията ми, където се усещаше пулса ми. Затворих очи, доволно потънала в урагана от усещания. Имах нужда от това, наистина имах нужда. От един обикновен миг, от това просто да бъда с него.
        Целуваше ме, докато развързваше кърпата. Тялото ми потръпна от хладния въздух. Той прошепна нещо на своя мелодичен език. Искаше ми се да можех да го разбирам, тъй като думите звучаха красиво.
        Повдигна ме, очите му прогониха тръпките и ме сгряха отвътре. Контурите на тялото му засияха с лека бяла светлина.
        - Красива си.
        Спомних си белезите на гърба си.
        - Всяка частица от теб - каза той, сякаш бе прочел мислите ми.
        Може би го бе сторил - когато го притеглих за долнището му, той се подчини и се притисна до мен. Голи гърди до голи гърди. Плъзнах пръсти в косата му и увих крака около ханша му.
        Той рязко си пое дъх.
        - Побъркваш ме.
        - Чувството е взаимно - казах и долепих бедра до неговите.
        Простена и мускулите на ръката му изпъкнаха. Погледнах очертанията на меките му устни. Той пъхна ръка между телата ни и бързите му пръсти в миг ме отпратиха в дълбокото…
        Силна жълта светлина внезапно изпълни стаята и разби момента.
        Деймън бързо се отдръпна от мен и разбърка косата на слепоочията ми. Изстреля се към прозореца и съвсем леко дръпна завесата. Трескаво опипвах матрака, за да намеря кърпата. Покрих се, станах от леглото и грабнах пистолета.
        Ужас стегна гърлото ми. Нима вече ни бяха открили? Приближих се до него, без да свалям кърпата. Ръката ми така се тресеше, че пистолетът потракваше.
        Деймън въздъхна шумно.
        - Просто фарове. Някакъв идиот освети паркинга, докато се мъчи да излезе. - Той пусна завесата и прошепна: - Това е.
        Стиснах здраво дръжката на пистолета.
        - Фарове?
        Погледна оръжието в ръката ми.
        - Да, това е, Ани Оукли.[2 - Известна жена стрелец, родена В Охайо през 19 век - Б.пр.]
        Пистолетът сякаш бе залепен за ръката ми. Сърцето ми още препускаше от ужаса, който бавно напускаше вените ми.
        Тогава осъзнах с поразяваща яснота, че бяха превърнали живота ни в ад. Щяхме да треперим от страх и ужас всеки път, когато някой запалеше фарове или почукаше на вратата ни, или се приближеше към нас.
        Това беше.
        Първата ми реакция щеше да бъде да взема пистолета, да се приготвя за стрелба - и ако се налага, да убивам.
        - Кити…
        Поклатих глава. В стомаха ми се запали огън, който стигна до гърлото ми. Сълзи пареха очите ми. Безброй мисли препускаха в съзнанието ми. Сърцето ми се сви, лед скова дробовете ми. По гърба ми премина тръпка. Четири месеца бях сдържала сълзите си и сега те се изсипаха неудържимо.
        Деймън застана пред мен след миг и нежно отдръпна пръстите ми от пистолета. Остави го на масата.
        - Ей - каза и обгърна лицето ми с длани. - Няма проблем. Всичко е наред. Тук няма никой. Добре сме.
        Знаех, че е така, но ставаше дума за нещо повече от някакви фарове. Ставаше дума за всичко - резултат от четирите месеца, през които нямах контрол върху живота или тялото си. Всичко се бе натрупало в мен - силният страх, който не ме напускаше, отчаянието, с което се будех всеки ден, прегледите, стрес тестовете. Болката от разрязването и ужасът при смъртта на излекуваните хора. Всичко това буквално ме срина. Мъчителното бягство, стрелбата по хора - истински, живи хора, със семейства; поне един от тях бе мъртъв. Кръвта му плисна по лицето ми.
        Не можех да забравя и Блейк…
        - Говори с мен - настоя Деймън. Смарагдовите му очи бяха изпълнени с притеснение. - Хайде, котенце. Кажи ми какво се случва.
        Извърнах глава и затворих очи. Исках да съм силна. Повтарях си го многократно, казвах си, че съм силна, че мога да преживея всичко.
        - Ей - каза нежно той. - Погледни ме.
        Продължавах да стискам очи, защото знаех, че ако го погледна, балонът - крехък и надут до предел, ще избухне.
        Бях се превърнала в развалина и не исках Деймън да узнае.
        Тогава той извърна лицето ми към своето, целуна клепачите на затворените ми очи и каза:
        - Всичко е наред. Не се притеснявай от това, което чувстваш, каквото и да е то. С теб съм, Кити. До теб съм, само до теб. Всичко е наред.
        Балонът избухна и аз изгубих контрол.
        Деймън
        Сърцето ми се пропука, когато първата сълза се търкулна по бузата й и от устните й се изтръгна вой.
        Притиснах я до себе си, прегърнах я, а тя се тресеше от скръб и болка. Не знаех какво да направя. Не говореше, не можеше и дума да изрече от плач.
        - Всичко е наред - продължавах да шептя аз. - Излей мъката си. Просто я излей.
        Почувствах се глупаво, че изобщо го казвам. Думите не стигаха.
        Сълзите й се стичаха по гърдите ми. Всяка сълза бе като нож.
        Обезнадежден, аз я вдигнах и я занесох на леглото. Взех одеялото, което изглеждаше прекалено грубо за нежната й кожа, и я завих.
        Тя се сгуши в мен, сграбчи косата на тила ми. Сълзите… все така се стичаха, а сърцето ми се пръскаше от мъка при всяко движение на гърдите й. Никога през живота си не се бях чувствал толкова безполезен. Исках да поправя стореното, да й помогна да се почувства по-добре, но просто не знаех как.
        Кити беше толкова силна през цялото време, но ако дори за една секунда си бях мислил, че то не я съсипва, значи бях пълен идиот. Знаех какво се случва. Просто се надявах, не, молех се, белезите и раните да са само физически. Защото тях можех да залича - можех да ги излекувам. Не бях в състояние да залича това, което кървеше в съзнанието й, но поне можех да опитам. Бих направил всичко, за да прогоня болката от нея.
        Не знам колко време измина, преди тя да се успокои, преди сълзите да спрат и дишането й да се успокои, преди най-после да потъне в дълбок сън. Минути? Часове? Не знаех.
        Завих я и се излегнах до нея, притискайки топлото й тяло. Тя не помръдна. Бе положила лицето си върху гърдите ми; галех косите й с надеждата, че милувката ще стигне до съзнанието й и ще успокои съня й. Знаех, че тя обича да си играя с косите й. Беше нещо незначително, но в момента не можех да направя друго.
        В един момент и аз се унесох. Не исках да заспя, но умората от последните шест часа надделя. Явно съм спал няколко часа - когато се събудих слънчев лъч вече се процеждаше през процепа между завесите.
        И Кити не беше до мен.
        Примигнах бързо и се надигнах на лакти. Тя седеше на ръба на леглото, облечена с тениската и долнището, които й донесох вечерта. Косата й се спускаше по гърба. Вълнистите кичури потрепнаха, когато обърна лице към мен.
        - Не те събудих, нали?
        - Не. - Прочистих гърло и огледах стаята, леко замаян. - Кога се събуди?
        Тя сви рамене.
        - Преди малко. Часът е малко след десет.
        - Толкова късно?
        Потърках вежда и седнах.
        Тя извърна поглед. Разглеждаше лентата на джапанките си. Лицето й бе зачервено.
        - Извинявай за снощи. Не исках да те обливам със сълзи.
        - Ей - приближих се бързо, прегърнах я и се притиснах към нея. - Имах нужда от втори душ. Беше по-як от първия.
        Тя се засмя.
        - Съсипа ти настроението, нали?
        - Нищо не съсипва настроението ми, когато съм до теб, котенце. - Погалих косата й и я пригладих зад ушите й. - Как се чувстваш сега?
        - По-добре - каза тя и вдигна поглед.
        Очите й бяха червени и подпухнали.
        - Мисля… Мисля, че имах нужда да поплача.
        - Искаш ли да поговорим за това?
        Тя навлажни притеснено устни и започна да върти връхчетата на косата си. С радост забелязах гривната с опал на тънката й китка.
        - Аз… случиха се доста неща.
        Сдържах дъха си. Не смеех да мръдна, тъй като знаех, че понякога й е трудно да говори. Тя имаше навика да таи в себе си хиляди гадости. Най-накрая поклати глава и се усмихна.
        - Бях толкова уплашена - прошепна и усетих тежест в гърдите. - Когато видях фаровете. Помислих, че са те и просто откачих, разбираш ли? Бях затворена там четири месеца. Знам, че не е нищо в сравнение с изживяното от Доусън или Бет, но… всъщност не знам как са издържали.
        Издишах бавно. И аз не знаех как са издържали, как не са се побъркали. Замълчах и я погалих по гърба.
        Тя се втренчи във вратата на банята и мълча цяла вечност. Тогава, много бавно, думите се зарониха от устата й.
        Пръскачките с оникс. Обстойните прегледи. Стрес тестовете с хибриди, нежеланието й да участва, начините, по които е била наказана за това, преди да я изправят срещу Блейк. Как той я е подтикнал да се бие с него и да използва Извора. Вината, която чувстваше за смъртта му, се усещаше в гласа й. Разказа ми всичко, а аз едва се сдържах. Ярост, по-силна от когато и да било, кипеше у мен.
        - Съжалявам - каза тя и поклати глава. - Говоря безсмислици. Просто… трябваше да го изкарам от себе си.
        - Не се извинявай, Кити.
        Исках да пробия стената с юмрук.
        Вместо това само се приближих и седнах до нея.
        - Знаеш, че станалото с Блейк не е по твоя вина, нали?
        Тя хвана кичур коса между пръстите си.
        - Аз го убих, Деймън.
        - Станало е при самозащита.
        - Не. - Тя пусна косата си и погледна към мен. Очите й бяха като от стъкло. - Не беше при самозащита. Той ме ядоса, изпуснах си нервите.
        - Кити, трябва да осмислиш цялостно положението. Пребивали са те ежедневно… - Само като го казах, ми се прииска да се върна в сградата и да я подпаля. - Била си подложена на силен стрес. А Блейк… каквито и да са били подбудите му, той причини зло както на теб, така и на много други хора.
        - Мислиш, че го е заслужавал?
        Една садистична част от мен искаше да кажа „да“, защото на моменти наистина го мислех.
        - Не знам. Но съм сигурен, че е влязъл в стаята с намерението да те предизвика да се биеш с него. И ти си го направила. Знам, че не си искала да убиеш нито него, нито когото и да било друг, но просто се е случило. Не си лош човек. Не си чудовище.
        Веждите й се вдигнаха и тя разтвори устни.
        - Не си като Блейк. Не смей да го казваш. Никога не би била като него. Ти си добър човек, котенце. Ти изваждаш най-доброто у хората… дори у мен. - Сръчках я с ръка и тя се ухили. - Дори само за това заслужаваш да ти дадат Нобелова награда за мир.
        Тя се усмихна ласкаво и се надигна на колене. Прегърна ме през раменете, наведе се и ме дари с най-нежната целувка. Щях да запазя този спомен завинаги.
        - Защо го правиш?
        Обгърнах талията й.
        - В знак на благодарност - каза тя и отпусна чело върху моето. - Повечето момчета сигурно биха избягали посред нощ, за да са далеч от истеричка като мен.
        - Аз не съм като повечето момчета. - Притеглих я и тя седна в скута ми. - Не си ли го разбрала?
        Погали ме.
        - Понякога съм малко бавна.
        Засмях се и тя се усмихна в отговор.
        - Добре, че не те харесвам заради ума ти.
        Тя зяпна и ме удари по ръката.
        - Това е гадно!
        - Моля? - размърдах вежди в недоумение. - Просто съм честен.
        - Млъкни.
        Тя потърка устни в моите.
        Захапах долната й устна и свежа руменина плъзна по лицето й.
        - Знаеш колко обичам да си играеш с устните ми - казах аз.
        - Напълно си полудял.
        Притиснах я силно.
        - Ще ти кажа нещо изтъркано. Приготви се.
        Тя погали нежно лицето ми.
        - Давай.
        - Луд съм по теб!
        Тя избухна в смях.
        - Боже мили, това е изтъркано!
        - Предупредих те. - Улових брадичката й и поднесох устните й към своите. - Обичам смеха ти. Това изтъркано ли е?
        - Не. - Тя ме целуна. - Въобще не.
        - Добре. - Плъзнах ръце нагоре и почти докоснах гърдите й. - Защото имам…
        През вените ми премина странно усещане и се разпростря из цялото ми тяло.
        Кити замръзна и си пое въздух.
        - Какво има?
        Хванах бедрата й и я сложих на леглото до мен.
        Грабнах пистолета от масата и й го подадох. Тя го пое изумена.
        - Тук има луксианец - промълвих.
        Двайсет и първа глава
        Кейти
        Изправих се бързо и стиснах пистолета.
        - Сигурен ли си - прошепнах. - Добре. Тъп въпрос.
        - Аз не…
        Рязко почукване разтресе вратата на стаята. Така се стреснах, че едва не изпуснах пистолета. Деймън ме изгледа притеснен и аз се изчервих. Наистина трябваше да се стегна. Поех си дълбоко въздух и кимнах.
        Той пристъпи към вратата бавно, с елегантността на смъртоносен хищник, а аз седях като вцепенена. Приближих се и си казах, че съм готова за стрелба. Използването на Извора също бе прекалено рисковано. Изстрелите биха привлекли вниманието само на местните хора.
        Деймън се наведе и погледна през шпионката.
        - Какво става, по дяволите?
        - Моля?
        Сърцето ми спря.
        Той ме погледна през рамо.
        - Парис е. Луксианецът, който беше с Люк в клуба.
        Трябваше ми минута да си спомня изключително красивия рус луксианец.
        - Дали е настроен приятелски?
        - Ще видим. - Деймън изпъна рамене и отвори вратата. Не виждах нищо зад широкия му гръб. Поне гледката бе приятна. - Изненадан съм да те видя чак тук - каза той.
        - Дали трябва да се изненадваш? - гласеше отговорът.
        - Ти ми кажи. Защо си тук? И защо да не те запратя на другия край на града?
        Дланта ми, в която държах пистолета, се изпоти. Деймън не би нападнал Парис. Всъщност грешах. Би го направил, независимо от рисковете.
        - Защото това би привлякло твърде много внимание - отговори Парис спокойно. - Освен това не съм сам.
        Деймън сигурно бе видял още някого, защото раменете му се отпуснаха и отстъпи встрани.
        - Ами влизайте.
        Парис пристъпи в стаята с широки, уверени крачки. Хвърли бърз поглед към пистолета в ръката ми.
        - Хубава тениска.
        Сведох поглед, тъй като бях забравила, че носех тениска с надписа за извънземната магистрала.
        - Благодаря.
        После влезе Арчър, свеж и чист. Въобще не приличаше на човек, прекарал нощта, тичайки из пустошта. Съмнението ми разцъфна като плевел. Той погледна Деймън.
        - Да не ви прекъсваме?
        Деймън присви очи и затвори вратата.
        - Какво става?
        Арчър бръкна в джоба си и извади стъклена кутия. Подаде я на Деймън.
        - Ето го вашия ЛХ-11. Прецених, че честта се пада на теб. - Той ме изгледа. - Ще ме застреляш ли, Кейти?
        - Може би - прошепнах аз, но свалих оръжието и седнах на ръба на леглото. - Къде беше?
        Арчър свъси вежди, а Парис огледа с отвращение стаята.
        - Имах тежка нощ, тъй като трябваше да отклоня половината армия от следите ви. А когато потеглих към срещата с вас, срещнах този приятел.
        - Не бих го нарекъл приятел - отсече Деймън и застана до мястото, на което седях.
        Парис сложи ръка на сърцето си.
        - Наскърбяваш ме.
        Деймън се усмихна презрително и каза по-тихо.
        - Можеш да оставиш оръжието, котенце.
        - О! - Изчервих се. Оставих пистолета на масата. После се обърнах към Арчър. - Дължим ти благодарност за… за всичко.
        Чаках и Деймън да се включи. Тъй като не го направи, го сритах в крака.
        - Благодаря - измънка той.
        Арчър се ухили. Това може би беше първият път, в който го виждах да се усмихва. Изненадах се колко млад изглежда всъщност.
        - Нямаш представа колко се радвам го чуя от теб, Деймън.
        - Мога да си представя.
        - Наистина - намесих се аз. - Благодарим ти. Нямаше да стигнем дотук, ако не беше ти.
        Той кимна.
        - Не го направих само заради вас.
        - Обясни - настоя Деймън.
        Парис изпръхтя и със скок се тръсна на бюрото. Добре че то не се строши, та да смачка изгладените му панталони.
        - Наистина ли си мислите, че на Арчър му е приятно да бъде идеалният пример за поведение на основа?
        - Предполагам, че не. - Деймън седна до мен. - Може би и на Люк не му е било приятно.
        Парис вдигна рамене.
        - А аз предполагам, че на теб не ти е било приятно да създаваш мутанти по цял ден.
        - Но пък Нанси просто те обожаваше! - Арчър скръсти ръце. - Беше любимият й луксианец. Колко хора превърна в мутанти за краткото време, в което беше там? Повече, отколкото който и да било луксианец.
        Деймън се стегна.
        - Това няма нищо общо. Защо ни помагаш и защо си с Парис?
        - И къде е Люк? - попитах аз, тъй като се досещах, че едва ли е твърде далеч.
        Парис се усмихна.
        - Наблизо е.
        - Нямаме много време за обяснения, но ще ви съобщя кратката нецензурирана версия - започна Арчър. - Дължа на Люк услуга, а Парис е прав. Ти беше права. Кейти. Да си част от Дедал, означава да нямаш личен живот. Те контролират всичко. Няма значение как съм се появил на този свят. - Той разпери ръце с длани нагоре. - Това, което има значение и винаги е имало значение, е животът.
        - Защо сега? - попита Деймън. Тонът му издаваше недоверие.
        - Не е ли това въпросът на годината? - намеси се Парис и се ухили така, сякаш бе взел странни хапчета. - Защо Арчър би избрал точно този момент да рискува живота си, колкото и незначителен да е бил?
        Арчър изгледа мрачно Парис.
        - Благодаря за коментара. Парис. Не е лесно да се измъкнеш от Дедал. Освен Люк и неколцина други, никой не е успял да го направи. Да, можех да избягам стотици пъти, но щяха да ме намерят. Пък и трябваше да им отклоня вниманието.
        Тогава проумях.
        - Използвал си ни, за да им отклониш вниманието!
        Той кимна.
        - Нанси и сержант Дашър ще направят всичко, за да ви открият. Аз няма да им бъда приоритет.
        Деймън се отпусна.
        - Нанси спомена, че има и други основи, които живеят тук и се преструват на обикновени хора.
        - Така е - потвърди Арчър. - Съмнявам се обаче, че ще ни създадат проблеми точно сега. Те имат много важни професии и едва ли ще припарят до нас.
        Имаше нещо, което не разбирах.
        - Защо Люк не те накара да му занесеш ЛХ-11? Той щеше да те скрие.
        Парис се засмя.
        - Нима мислите, че има логика в лудостта на Люк?
        - Надявах се да има - прошепна Деймън и прокара ръка през косата си.
        - Всъщност има логика. Като изключим това, че бях шпионин на Люк… и на няколко други лица, които са наясно с действията на Дедал, знаех, че променят състава на ЛХ-11, а Люк искаше новата версия - „Прометей“. Аз нямах достъп до новото лекарство. Никой нямаше. Не и преди да те доведат - каза Арчър на Деймън. - Беше идеалният момент за всички. Но не знам защо Люк иска лекарството.
        - Не бих го и питал - добави злокобно Парис.
        Потръпнах от думите му, но после си спомних какво ми бе казал Арчър.
        - Ами луксианците? Онези, които според Дашър искат да завладеят планетата. Това вярно ли е?
        Арчър изгледа Деймън.
        - Вярно е, и твоята играчка, изглежда, познава един от тях.
        Деймън присви очи.
        - Стой далеч от мен.
        Обърнах се към него.
        - За какво говори той?
        - Нещо, което каза Итън Уайт. Помниш ли го? - Кимнах. Срещнах веднъж старейшината за кратко. - Когато напуснах колонията и тръгнах да те търся, той каза, че Земята няма да принадлежи вечно на хората, но аз не се замислих особено, защото… Сигурен съм, че има луксианци, които искат да завладеят планетата, но това никога няма да се случи.
        Арчър не беше убеден, нито пък аз. Изведнъж той килна глава.
        - И като става дума за хора с големи амбиции…
        След секунда вратата се отвори. Деймън скочи на крака, а аз сграбчих пистолета; сърцето ми подскочи.
        Люк се вмъкна в стаята с найлонова торбичка и розова кутия в ръце. Косата му бе вързана на къса опашка, а на ангелското му лице грееше широка усмивка.
        - Здравейте, пичове! - каза ведро той. - Донесох понички!
        Примигнах бавно и се настаних на мястото си.
        - Мили боже, едва не ми докара инфаркт.
        - Почти съм убеден, че заключих вратата - изръмжа Деймън.
        Люк остави кутията с поничките и аз я изгледах така, сякаш съдържаше отговора на най-големите мистерии във вселената.
        - А аз съм почти убеден, че успях да вляза. Здрасти, Кейти!
        Подскочих, като спомена името ми.
        - Здрасти. Люк…
        - Виж какво си купих! - Той бръкна в чантата и извади тениска с извънземна магистрала. - Сега можем да се обличаме като близнаци!
        - Това е… много яко.
        Парис сви устни.
        - Наистина ли ще носиш тази тениска?
        - О, да. Всеки ден. Намирам я за комична. - Люк огледа стаята с аметистовите си очи, после отново се взря в мен. - Тъй. Мисля, че вие двамата сте ми приготвили нещо.
        Деймън взе стъклената кутия. Подхвърли я към Люк, който я улови във въздуха.
        - Заповядай.
        Хлапето отвори кутийката и въздъхна. После я затвори почтително и я пъхна в задния джоб на джинсите си.
        - Благодаря ви.
        Имах чувството, че и той, подобно на Деймън, не казваше тези думи често.
        - Та… какво ще правим оттук нататък? - попитах аз.
        - Амии… - провлече Люк. - Положението става сериозно. Дедал биха жертвали всичко и всеки, за да те докопат отново, Деймън. Ще разкъсат този град. Вече го правят. Ще използват всички възможни средства, за да те върнат обратно.
        Деймън се напрегна.
        - Ще потърсят семейството ми, нали?
        - Най-вероятно - отвърна Люк. - Всъщност бъди сигурен. Както и да е! - Люк се завъртя към Арчър толкова бързо, че той отстъпи назад. - Купих ново возило!
        - Сериозно? - попита Арчър.
        - Ще побере и петима ни. - Люк се обърна отново към мен и Деймън с дяволита усмивка, която не вещаеше нищо добро. - Имам изненада за вас. Но първо предлагам да се облечем. - Той бръкна в чантата, извади обикновена бяла тениска с къси ръкави и я подхвърли към Деймън. - Аз и Кейти изглеждаме страхотно с тези блузки. На теб би ти стояла зле. Може да ми благодариш по-късно.
        Питах се откъде, по дяволите. Люк знае, че и Деймън си е купил такава тениска.
        - И си хапнете малко понички. Нека най-гладният си вземе пръв.
        Деймън се намръщи, а аз бях много доволна, че най-сетне ще хапна поничка. Надникнах в кутията. Желирани. Любимите ми.
        - Каква е изненадата? - попита Деймън.
        Държеше тениската, без да направи опит да я облече.
        - Ако ти кажа, няма да е изненада, нали? Трябва бързичко да тръгваме. Така че, хапвайте и се приготвяйте. Имаме много работа.
        Деймън изсумтя и ме погледна. Разбирах, че не му е приятно да получава нареждания от Люк, но устата ми бе пълна с желирано блаженство, така че не казах нищо.
        Най-сетне той кимна.
        - Добре. Но ако ни…
        - Знам. Ако ви прецакам, ще намерите начин да ме убиете бавно и мъчително. Разбрах. - Люк намигна. - Смятам, че съм предупреден.
        - Между другото - каза Арчър, докато Деймън надничаше към поничките, - не си забравяйте кутията с презервативи.
        Стрелнах поглед към пода. Бяха точно там, където Деймън ги бе изпуснал миналата вечер. Лицето ми почервеня като домат, почти се задавих с поничката, а в ушите ми прозвуча смеха на Деймън.
        Деймън
        Не забравих презервативите, когато опаковах оскъдния ни багаж на път за извънземното ни возило. Лицето на Кити още бе зачервено и аз едва се въздържах да не й се подиграя безмилостно. Бях мек с нея, тъй като изглеждаше много сладка с глупавата тениска и евтините джапанки, притиснала плюшеното извънземно до сърцето си. Прегърнах я и излязохме на яркото августовско слънце.
        Арчър мина покрай нас и хвърли поглед на торбата.
        - Яка торбичка.
        - Млъквай - отговорих аз.
        Той изсумтя.
        Заобиколихме мотела и зърнах новото ни превозно средство.
        - Еха! Това ли е возилото?
        Люк метна новата си тениска през рамо и потупа бронята на черния хамър.
        - Мисля, че ми отива.
        Кити прехвърли играчката в другата си ръка и огледа машината.
        - Чак от Западна Вирджиния ли дойде с този малък танк?
        Той се засмя.
        - Не. Взех го назаем.
        Имах чувството, че е взел хамъра назаем, колкото и аз бях наел колата на Матю. Заобиколих мястото на шофьора и отворих задната врата на Кити.
        - Ще можеш ли сама да се покатериш?
        Тя ме изгледа през рамо и аз се ухилих. Поклати глава, стисна дръжката и се набра нагоре. Разбира се, тъй като съм любезен господин, я побутнах по дупето.
        Кити извърна рязко глава с порозовяло лице.
        - Много си гаден понякога.
        Засмях се и се метнах до нея. Сграбчих предпазния колан, преди тя да го стори.
        Въздъхна и вдигна ръце.
        - Мога сама да си закопчая колана.
        - Колко сладко - каза Арчър и се настани от другата страна на Кити.
        - Има причина, за да го правя - казах на Кити, без да обръщам внимание на основата. Пристегнах добре долната лента на колана. Тя си пое дъх, когато плъзнах ръце по корема й. Усмихнах й се лукаво и закачих колана. - Сега разбра ли?
        - Както казах: гадняр - измърмори тя, но в сивите й очи се четеше нежност.
        Наведох се, притиснах устни към слепоочието й и вдигнах ръката си. Предпазният колан бе достатъчно разхлабен и тя се сгуши до мен.
        - Това ли е изненадата? Приемам.
        Люк се засмя от предната седалка.
        - По дяволите, не. Май ще задържа колата.
        - Просто се отпуснете и се насладете на пътуването - каза Парис и включи двигателя. - Всъщност гледката е доста скучна. Като изключим няколко забавни табели с извънземни и една-две крави, няма кой знае какво да се види.
        - Забавно.
        Докато си намествах краката, погледнах крадешком Арчър. Той потупваше с пръсти коленете си, вперил поглед в предната седалка. Не вярвах на никого, не и напълно. Можеше да ни откарат обратно в Зона 51.
        Арчър се обърна към мен.
        Няма да ви предадем.
        Присвих очи.
        За последен път - разкарай се от мен.
        Малко е трудно. Доста си едър. - Подсмихна се. - Пък и как бих могъл да ви върна? Видя какво направих, за да ви измъкна оттам.
        Имаше право.
        Може да е просто капан, както беше с Блейк. Той направи същото.
        Не съм Блейк. И аз искам да се измъкна от тях колкото и вие.
        Не отговорих. Извърнах поглед към прозореца и наблюдавах как малките къщи и улични знаци се размазват и накрая съвсем изчезват от хоризонта. По магистралата вече не се виждаше нищо, освен малки храсти и суха земя. Чак когато забелязах знака, се успокоих малко.
        - Лас Вегас? Да не би да отиваме в казино или да гледаме екзотични танци?
        Люк поклати глава.
        - Не. Освен ако държиш.
        Не се чувствах добре, когато не знаех къде отиваме и защо. Бях нащрек, оглеждах пътя и следях за подозрителни коли. На десетия километър от пътя Кити задряма. Задържах плюшената играчка, преди да падне на пода. Радвах се, че си почива. Несъмнено имаше нужда.
        Всеки път, в който се появеше полицейска кола, мускулите ми се стягаха, защото знаех, че могат да ни спрат по много причини - от кражба на превозно средство до убийство на военни служители. Но никой не ни спря. Нищо не се случи из целия път, като изключим споровете на Люк и Парис, които се караха за радиото като двойка пенсионери. Не можех да ги разбера. Не разбирах и себе си.
        По пътя за Лас Вегас си представях странни неща. Имам предвид откачени. Може би това се дължеше на факта, че в колата пътуваха двама души, които можеха да четат мисли. А аз определено предпочитах да ги запазя за себе си.
        Всичко започна, когато извърнах поглед от прозореца и се загледах в Кити. Беше свила лявата си ръка до бедрото ми. В продължение на няколко минути не можех да откъсна очи. Какво особено имаше в лявата й ръка? Просто ръка. Кити се справяше страхотно с ръцете си, но беше нещо друго.
        Всъщност бе това, което обикновено човек носи на лявата ръка, на безименния пръст.
        Мисълта за пръстен на лявата ръка така ме разтресе, че ми се искаше да скоча от колата. Да се оженя за Кити… оженя? Съзнанието ми отхвърли думата. Но всъщност не би било ужасно. Далеч не би било ужасно. Би било… прекрасно!
        Наистина възнамерявах да прекарам остатъка от живота си с Кити. Нямах съмнения или притеснения. Не ме обливаше студена пот от подобно решение. Може би защото моите събратя се задомяваха млади, обикновено веднага след училище, и нашите виждания за брака не бяха различни от тези на хората.
        Ала бяхме млади, неопитни, или поне така казваше Матю.
        Защо, по дяволите, се замислях за това сега, когато животът ни бе толкова объркан? Вероятно защото можеше да не дочакаме утрешния ден. Може би исках да действам, докато все още можех. Ненавиждах тази мисъл, но не бях сигурен дали разполагаме с още няколко години.
        Прогоних тези мисли, притиснах по-силно Кити и се съсредоточих върху пътя. Когато на хоризонта се появиха небостъргачи, леко я подбутнах.
        - Ей, поспаланке, я погледни.
        Тя вдигна глава от рамото ми и разтърка очи.
        Примигна няколко пъти, наведе се леко и се загледа през прозореца.
        - Еха… Никога не съм била във Вегас! - ококори се тя.
        Люк се извърна ухилен.
        - По-красиво е през нощта, когато всички сгради светят.
        Нетърпение изпълни погледа й, но тя се облегна и сви рамене. Колкото и да исках да се разходим и да разгледаме града, би било твърде опасно.
        Наведох се, притиснах устни до ухото й и прошепнах:
        - Следващия път. Обещавам.
        Тя се измести леко и затвори очи.
        - Няма да го забравя, да знаеш.
        Целунах я по челото и не обърнах внимание на подозрителния поглед, който ми хвърли Арчър.
        Когато влязохме във Вегас, Кити застана плътно до мен, за да може да гледа. Палмовите дървета най-вероятно й бяха познати, но пиратският кораб пред Трежър Айлънд не беше нещо, което се вижда всеки ден.
        Сякаш цяла вечност се придвижвахме през задръстените улици. Обикновено трафикът ме изважда от равновесие, но сега не ми беше неприятно. Пък и Кити почти се бе настанила в скута ми и показваше на Парис някои от най-известните забележителности.
        Донякъде бях в рая.
        За жалост, в този рай имаше и публика. По дяволите.
        Когато достигнахме до предградията на Вегас, взех да се изнервям от възторжените излияния на спътниците ми, особено когато Парис отби от главния път и мина по друга улица край кънтри клуб и голямо игрище за голф. Продължихме по пътя, отдалечавайки се все повече от многолюдния град. Нямаше нищо особено, освен няколко огромни имения. Изведнъж от нищото изникна шестметрова охранителна стена от блестящ пясъчник.
        Наведох се напред и се облегнах на седалката на Парис.
        - Това в камъка кварцит ли е?
        - Не се съмнявай.
        Кити ме погледна с изненада. Парис намали пред портата от ковано желязо, обсипана с точици кварц. Никога не бях виждал такова нещо.
        Изпука звук от микрофон и Парис каза:
        - Чук, чук.
        Последва тихо бръмчене и женски глас:
        - Кой е?
        - Една голяма крава - отвърна Парис и погледна Люк, който кимна.
        От микрофона се чу:
        - Крава…
        - Мууу! - каза Парис и се изхили.
        Кити се засмя.
        Арчър присви очи и поклати глава.
        Долових раздразнение в гласа от другата страна на микрофона.
        - Това беше глупаво. Портата се отваря. Изчакайте за момент.
        - Беше доста тъпо - казах аз.
        Парис се засмя.
        - Видях го в интернет. Разсмя ме. Знам и други. Искаш ли да ги чуеш?
        - Не.
        Отказът ми бе подкрепен от Арчър. Най-после бяхме на едно мнение. Ха. Иди го разбери.
        - Жалко - въздъхна Парис и подкара напред през разтварящите се порти. - Това дори не беше най-доброто.
        - Беше доста яко - каза Кити. Стрелнах я с поглед и тя засия. - Разсмя ме.
        - Лесно се впечатляваш - казах й аз.
        Тя понечи да ме удари, но аз улових ръката й. Преплетох пръсти в нейните и намигнах. Тя поклати глава.
        - Не ме впечатляваш.
        Бих й повярвал, ако не я познавах.
        След секунди осъзнах, че по настилката също имаше голямо количество кварцит. Първата къща, до която достигнахме, беше скромна сграда и изглеждаше така, сякаш някой я бе залял с кварц. Минералът беше навсякъде - по покрива, по капаците на прозорците, по предната врата.
        Майко мила.
        Тъй като наблизо нямаше естествени залежи кварц, те го бяха донесли, за да предпазят луксианската общност.
        - Не знаеше ли това? - в гласа на Люк се прокрадна изненада.
        - Не. Според мен не е възможно да се запасиш така с кварц, пък и ми се струва доста скъпичко. Въобще не знаех, че тук има луксианска общност.
        - Интересно - смотолеви Люк и стисна устни.
        Парис се обърна към него. Размениха си погледи, но не успях да ги разгадая.
        - И Дедал не знаят - каза Арчър. - Точно под носа им е. Съвършеното скривалище.
        - Това е лудост. - Минахме край още къщи, покрити с кварц, и всяка следваща бе все по-голяма. - Как така не съм знаел за това място? Познаваш ли някого тук, Люк?
        Той поклати глава.
        - Не точно. Имам… приятели в Аризона, но се налага първо да поспрем тук. Няколко дни, колкото напрежението да отмине и да можем спокойно да караме по магистралите.
        - А после в Аризона ли отиваме? - попита Кити, гледайки ту мен, ту Люк.
        Люк сви рамене.
        - Просто предлагам. Арчър ще се скрие там за известно време, но какво ще правите вие, вие си решавате. Ако искате, приемете щедрото ми предложение, ако ли не - ми кажете да си го завра отзад.
        Кити се намръщи.
        - Все ми е едно - добави той.
        Тя поклати леко глава.
        - Не разбирам защо всички вие рискувате толкова много само за да ни помогнете.
        Добър въпрос.
        Люк погледна през рамо.
        - Воюваме с един и същи враг, но ние сме много повече.
        Точно като във филм на ужасите.
        Започнах да оглеждам луксианците, които надничаха от къщите или зад високите стени, обграждащи повечето дворове. Не можех да повярвам на очите си - цяла общност, за която Дедал не подозираха, защитена от арумианците чрез саморъчно докаран кварц.
        Боже! Нямах думи.
        Най-после достигнахме друга стена и портата се отвори пред нас. Къщата, ако това чудовищно нещо можеше да се нарече къща, засия пред очите ни като мираж.
        - Там ли отиваме? - попита Кити. На лицето й бе изписано възхищение. - Та това е дворец!
        Това ме накара да се усмихна.
        Мястото наистина беше нереално. Беше поне седемстотин квадратни метра, може би повече, издигаше се на три етажа, със стъклен купол над средната част и крила от двете страни. Както и другите къщи, бе направена от бял пясъчник, смесен с големи количества кварц. Обграждаше я висока стена, която напълно я скриваше.
        Парис продължи по алеята и спря край един кръг точно пред бялото стълбище. В средата на кръга се издигаше статуя. На делфин. Странно.
        - Добре, деца, пристигнахме! - Люк отвори вратата и скочи към стълбите. Когато стигна до верандата, се обърна към нас. - Хайде! Не ставам по-млад!
        Поех си дълбоко въздух и докоснах ръката на Кити.
        - Готова ли си?
        - Да. - Тя се усмихна. - Искам да видя как изглежда отвътре.
        Засмях се.
        - Залагам на невиждан разкош.
        - Съгласен съм - промърмори Арчър, докато слизаше от колата.
        Последвахме го. Този път Кити взе торбата и набута вътре плюшената играчка, така че само главата й да се подава. Стиснах ръката й и тръгнах към стълбите, докато се приготвях за… Бог знае какво. Усмивката на Люк ме притесняваше. Изглеждаше така, сякаш…
        Чувството, което ме обзе, бе познато и топло, но абсурдно. Такъв беше и изненадващият приток на енергия, който ме накара да пусна ръката на Кити. Нямаше начин.
        Отстъпих крачка назад.
        Кити се обърна, лицето й помръкна от притеснение.
        - Какво има? Какво става?
        Думите не ми достигаха. Погледнах към вратата. Всичко, което можех да направя, бе да тръсна глава. Една част от мен ликуваше, а другата бе ужасена от това, което усещах. Надявах се да се дължи на въображението ми.
        Кити застана до мен и ме хвана за лакътя.
        - Какво…
        Боядисаната в червено врата се отвори, един силует се появи от мрачния коридор и подозренията ми се потвърдиха.
        - Дойдохме чак дотук, за да ти спасим кожата, а ти взе, че сам си я спаси, преди да направим нещо. - Ди опря ръце на кръста си. Вирна брадичка инатливо. - Открадна ни момента, Деймън.
        Люк плесна с ръце.
        - Изненада!
        Двайсет и втора глава
        Кейти
        Деймън бе абсолютно втрещен. Както и аз. Единствените двама човека, които не зяпаха опулени Ди, бяха Люк и Парис. Дори Арчър бе отворил уста, но според мен това нямаше нищо общо с изненадата на Деймън, а с красотата на Ди.
        А Ди наистина бе неземно красива. С блестящите черни къдрици, падащи край екзотичното й лице, със смарагдовите очи, тя беше просто поразителна. По-нежна, женствена версия на Деймън и Доусън. Тя спираше дъха на хора, извънземни, хибриди, а явно и на основи.
        Арчър изглеждаше така, сякаш пред него стоеше младенеца Исус в яслата.
        Ди се спуска към брат си, сълзи се стичаха по розовите й страни. Отдръпнах се в последния момент. Той разпери ръце и тя се хвърли на врата му.
        - Боже - промълви той. Косите й заглушаваха думите му. - Какво правиш тук?
        - Ти как мислиш? - отговори тя с плътен глас. - Трябваше да направим нещо. Ти просто ни изпревари както обикновено, безделник такъв.
        Допрях ръка до сърцето си, почти разплакана, когато друг силует се появи на прага и тръгна към нас. Преглътнах, смаяна от това колко… колко различно изглеждаше Доусън. Позаякнал, с подстригана коса, обръснат, без тъмни кръгове под очите, той беше точно копие на брат си.
        Деймън вдигна глава. Опита се да каже нещо, но не можа. Никой от нас не бе очаквал да ги завари тук. Подобно на мен. Деймън сигурно мислеше, че никога повече няма да види семейството си.
        Доусън пресече верандата и прегърна брат си и сестра си. Тримата опряха глави. С едната си ръка Деймън бе обгърнал раменете на Доусън, а с другата държеше през кръста Ди.
        - Така си е - каза Доусън, сияещ от щастие. - По дяволите, брат ми! Все да ме изпревариш, а?
        Деймън стисна врата на брат си и допря чело в неговото.
        - Идиот - каза той и се засмя сподавено. - Трябваше да го очакваш. Аз винаги съм подготвен.
        - Я почакай - ядосана съм ти! - Ди се отдръпна и удари силно гърдите на Деймън. - Можеше да се гръмнеш с този твой план! Гаден, арогантен малоумник!
        Тя го удари отново. Арчър примигна и прошепна.
        - Леле! Това момиче… това момиче удря яко.
        - Ей! - Деймън улови ръката й със смях. - Спри. Очевидно не съм се утрепал.
        - Тревожех се, задник такъв! - Ди отмести къдриците от лицето си и въздъхна. - Но ти прощавам, защото си цял и явно невредим, и си тук. Но ако някога отново направиш нещо подобно…
        - Добре - каза Доусън, хвана сестра си за ръката и леко я подръпна. - Мисля, че разбра. Всички разбрахме.
        Ди издърпа ръката си и хвърли поглед на Парис и Люк. Не им обърна много внимание, но се загледа в Арчър. Стоях до една от колоните, настрани от семейната среща. Мислех, че Ди въобще не ме забеляза.
        Само след миг тя буквално ме събори. Бях забравила усещането от прегръдката й. За човек с тяло на балерина, тя бе невероятно силна. А прегръдките й… ами от доста време не бях попадала в мечешките й лапи.
        Реагирах бавно. Бях по-скоро изненадана, но пуснах торбата и прегърнах Ди. В очите ми се събраха сълзи и стиснах клепачи. Все още се чувствах виновна за станалото с Ди, но най-сетне се отпуснах и през мен се понесе топлина.
        - Толкова съжалявам - каза през сълзи тя. - Толкова, толкова съжалявам!
        - За какво?
        Още не ме беше пуснала, но аз нямах нищо против.
        - За всичко. За това, че отказвах да приема твоята гледна точка, за това, че бях толкова обсебена от болката и яда си, че напълно те изоставих. За това, че не ти казах колко много ми липсваше, преди да…
        „Преди да стане твърде късно“, щеше да каже тя.
        Примигнах през сълзи и се усмихнах.
        - Няма за какво да се извиняваш, Ди. Казвам го сериозно. Нищо от това… - Е, всъщност имаше значение. Смъртта на Адам имаше значение. - Сега всичко е наред.
        Тя ме стисна по-силно и прошепна:
        - Така ли? Толкова много се притеснявах за теб и Деймън…
        Тялото ми се стегна. Прииска ми се внезапният приток на ужас да изчезне. Нямаше място тук, не и в такъв щастлив момент.
        - Всичко е наред, Ди.
        - Липсваше ми.
        Няколко сълзи се стекоха по бузата ми.
        - И ти ми липсваше.
        - Добре, добре. Мисля, че вече я задушаваш. - Доусън издърпа ръката на Ди. - Струва ми, че Деймън ревнува.
        - Пфу. Сега е мой ред да съм с Кейти - отговори тя, но ме пусна.
        И тогава дойде Доусън. Прегърна ме, не толкова свирепо, колкото Ди, но все пак силно.
        - Благодаря ти - каза тихо той, а аз разбрах колко много означават тези думи. - Надявам се, че осъзнаваш колко много съм ти благодарен за всичко, което направи.
        Кимнах, несигурна дали ще мога да проговоря.
        - Добре. Сега наистина ревнувам - обади се Деймън и Парис се засмя.
        Доусън стисна ръката ми.
        - Вечно ще ти бъда задължен.
        Исках да му кажа, че не е необходимо. Ако можех да върна времето, отново бих се съгласила да му помогна да спаси Бетани, дори да знаех, че Блейк ще ни предаде. След като живях в плен в килиите на Дедал, вече знаех по-добре от всякога колко важно е било да измъкнем Бет. Единственото, което бих променила, щеше да е мястото, на което стоях в проклетия тунел в Маунт Уедър.
        Доусън се отдръпна. Брат му се приближи, вдигна торбата и ме прегърна. Доусън изви глава настрани.
        - Какво е това плюшено извънземно?
        - Деймън сметна, че ще ми напомня за него - казах аз.
        - Кажи му как го кръсти - усмихна се Деймън и ме целуна.
        Сърцето ми подскочи и лицето ми поруменя.
        - Кръстих го Ди Би.
        Ди надникна към играчката над рамото на Доусън.
        - Донякъде прилича на теб, Деймън.
        - Ха. Ха.
        Взех играчката от торбата и я притиснах до себе си. По някаква причина наистина обичах глупавата вещ.
        - Искате ли да влизаме вече? - Люк се завъртя на пети. - Умирам от глад.
        Ди застана от другата ми страна и после всички поехме към къщата. Тя огледа крадешком Арчър, който вървеше зад нас. Забелязах, че и Деймън я наблюдава. Каквото и да си мислеше в момента Ди, Арчър най-вероятно четеше мислите й.
        Трябваше да я предупредя за това.
        Както и за факта, че Арчър е доста различен от всички нас.
        Температурата беше осезаемо по-ниска в ярко осветеното фоайе, макар стъкленият купол да пропускаше слънчевите лъчи. Подът бе украсен с кварц и всичко наоколо блестеше. В ъглите бяха поставени големи цветя - как ми се прииска да бръкна с пръсти в почвата!
        Да бръкна с пръст в почвата… Боже, откога не го бях правила? От деня, в който тръгнахме за Маунт Уедър? Твърде дълго.
        - Добре ли си?
        - А? - Погледнах Деймън и осъзнах, че явно съм спряла да вървя, защото останалите вече бяха в залата зад фоайето. - Да, просто се замислих за градински цветя.
        По лицето му пробяга чувство. Преди да успея да го разгадая, той извърна очи. Протегнах се и подръпнах блузата му.
        - Ами ти? Все пак вече си с Доусън и Ди.
        Той прокара пръсти през косата си.
        - Не знам какво да мисля. - Той продължи тихо. - Радвам се да ги видя, но… по дяволите.
        Кимнах с разбиране.
        - Искаш да са далеч от всичко това?
        - Да. Напълно.
        Щеше ми се да облекча притесненията му, но нямаше как да го сторя. Надигнах се и го целунах по бузата. Това беше най-доброто, на което бях способна.
        Той се усмихна, след като отново стъпих на краката си. Понечи да каже нещо, но Ди се подаде във фоайето. Явно ядосана, сложи ръце на кръста.
        - Хайде де, влезте малко по-навътре. В голямата зала чакат хора, които искат да ви поздравят. Не знам какво точно трябва да представлява голямата зала, но е много яка.
        Господи, Ди ми липсваше толкова много.
        Деймън вдигна глава и се усмихна на сестра си.
        - Мисля, че се досещам кой чака.
        Хората, които ни чакаха, бяха не други, а Матю, Ашли и Андрю. Не трябваше да се изненадвам, че ги виждам тук. Матю и близнаците Томпсън бяха като семейство. Всички се събраха край Деймън и направо го погълнаха, включително Ди и Доусън.
        Отново се отдръпнах, защото това беше неговата семейна среща - напълно заслужена. И стаята грабна вниманието ми. Азиатски килим. Още статуи на делфини. Покрити с кварц мебели. Диван, на който би се побрал цял футболен отбор.
        Люк се метна на един диван и започна да щрака на телефона си. Парис остана до него като проблясваща сянка. Арчър стоеше в другия край на стаята, може би несигурен какво да прави. Междувременно Ди зарида отново.
        Дори Ашли плачеше.
        Очаквах да изпитам пареща ревност, когато Деймън я прегърна, но това не се случи. Като изключим факта, че Ашли успяваше да направи дори плаченето великолепно, нямаше за какво да й завиждам. Със сигурност знаех едно нещо на този свят, и то беше, че Деймън обича мен.
        Матю пристъпи напред и стисна раменете на Деймън.
        - Радвам се… толкова се радвам да те видя.
        - И аз теб. - Деймън плесна с ръце. - Съжалявам за колата.
        Почудих се какво ли е станало с колата на Матю, но в този момент нещо сякаш заседна в гърлото ми. Докато ги гледах как се радват един на друг, си спомних колко важен е Матю за тях. Той беше единственият човек, когото те можеха да нарекат „баща“.
        - Трудно е, нали? - попита тихо Арчър.
        Намръщих се.
        - Да не си отново в главата ми?
        - Не. Мислите ти са изписани на лицето ти.
        - О! - въздъхнах и погледнах отново към другите. - Мама ми липсва и не знам…
        Поклатих глава, тъй като не исках да довърша изречението.
        Когато приключиха с прегръдките, Матю пръв дойде при мен. Прегърна ме малко сковано, но все пак оцених жеста. Ашли и Андрю се приближиха и веднага станах предпазлива. Никога не ме бяха харесвали.
        Трептящите сини очи на Ашли бяха зачервени, когато тя хвърли поглед към дрехите ми. Явно реши, че съм напълно скарана с модата.
        - Не съм ужасно развълнувана да те видя, но все пак се радвам, че си жива.
        Задавих се от смях.
        - Ами… благодаря.
        Андрю потърка брадичка. Изглеждаше критично настроен.
        - Съгласен съм с Ашли.
        Кимнах, без да знам какво да отвърна. Вдигнах ръце и леко свих рамене.
        - И аз се радвам да ви видя.
        Ашли се засмя гърлено.
        - Не, не се радваш, но няма проблем. Всъщност яростната ни неприязън към теб е без значение в момента.
        Арчър подсвирна и извърна поглед, което веднага привлече хитрия поглед на Ашли. Беше толкова красива, че повечето мъже едва ли биха могли да й устоят.
        Неловките поздравления ми бяха спестени, тъй като в стаята влезе жена на възрастта на Матю - в началото на трийсетте, висока и слаба, с дълга руса коса; носеше лятна рокля до коленете без презрамки. Беше наистина много привлекателна.
        Очевидно извънземна.
        Усмихна се топло и плесна с ръце. Кафявите бамбукови гривни на ръцете й се удариха една в друга.
        - Радвам се, че всички вече сте тук. Казвам се Лайла Мар. Добре дошли в дома ми.
        Промърморих „здрасти“; Деймън прекоси стаята и стисна ръката на луксианката. Той бе изненадващо по-добър в това от мен. Кой би предположил? Но да видя всички тук, да съм заобиколена от хора, които вече не очаквах да срещна, бе натоварващо. Бях щастлива, но и объркана, имах лошо предчувствие, лепкаво като пот, усещах го с кожата си.
        Бяхме се събрали тук на два-три часа път от Зона 51.
        Опитах се да отхвърля тези мисли. Деймън представи Арчър, аз седнах на ръба на дивана с Ди Би в скута си. Ди седна до мен със зачервено лице. Знаех, че отново ще се разплаче.
        Доусън отиде при Лайла.
        - Бетани в леглото ли е?
        Бетани? Наострих уши. Нормално беше и тя да е тук с Доусън. Покрай всички други лица просто не се бях сетила за нея. Да не беше болна?
        Лайла потупа Доусън по гърба.
        - Добре е. Просто трябва да си отпочине от дългия път.
        Той кимна, но изглеждаше притеснен. Обърна се към Деймън.
        - Ще се върна веднага. Отивам да проверя как е.
        - Върви - каза Деймън и седна от другата ми страна. Отпусна се на възглавницата, сложи ръка на облегалката. - Та… Как е възможно всичко това? Кой ви каза да дойдете тук?
        - Загриженият ти брат и прекрасната ти сестра се появиха в клуба ми и заплашиха, че ще го изгорят, ако не им кажа къде си - съобщи Люк, като вдигна поглед от телефона. - Такива работи.
        Ди намигна на зашеметения Деймън.
        - Досетихме се, че ще отидеш там и че той най-вероятно ще знае къде си.
        - Почакай - каза Деймън и се наведе пред мен, за да вижда Ди. - Ти дипломира ли се? Дано да си се дипломирала. Ди. Адски сериозен съм.
        - Ей! Виж кой го казва! Господин Нямам Средно Образование. Да. Дипломирах се. Доусън също. Бетани… не се върна в училище.
        Това беше логично. Нямаше как да обяснят присъствието на Бетани.
        - И ние се дипломирахме. - Ашли замълча и огледа лилавия си маникюр. - Просто исках да го спомена.
        Андрю прокара ръка през косата си и изгледа сестра си, но не каза нищо. Арчър изглеждаше така, сякаш едва сдържа усмивката си. Или може би правеше гримаси на кристалния делфин до него.
        - Ами това? - попита Деймън и посочи помещението.
        Лайла се отпусна на дивана.
        - Познавам Матю, откакто бяхме ученици. Поддържахме връзка през годините и когато той ми се обади и ме попита дали знам къде би могъл да се приюти, реших да го поканя тук.
        Деймън отпусна ръце между коленете си и погледна Матю.
        - Никога не си споменавал това.
        В тона му не прозвуча обвинение, а по-скоро объркване.
        Матю въздъхна.
        - Не е нещо, за което говоря с лекота, и никога не съм си мислил, че ще ми се наложи. Просто не се налагаше.
        За момент Деймън замълча. Изглежда, разсъждаваше върху думите на Матю. После потри ръце.
        - Наистина не трябва да сте тук.
        Ди простена.
        - Бях напълно убедена, че ще започнеш с това. Да, тук сме в опасност, това го знаем. Но нямахме намерение да зарежем теб и Кейти. Какви хора сме, ако го бяхме направили?
        - Не мислите ли, преди да действате? - попита игриво Деймън.
        Ударих го по коляното.
        - Мисля, че това, което той се опитва да каже, е, че не иска да се излагате на опасност.
        Андрю въздъхна.
        - Можем да се справим с всичко, с което разполагат.
        - Всъщност не можете. - Люк свали крака от дивана, седна прилично и прибра телефона си в джоба. - Но важното е следното. Те вече бяха в опасност, Деймън. Дълбоко в себе си го знаеш. Дедал щяха да тръгнат по петите им. Въобще не се съмнявай в това. Нанси щеше да почука на вратата ви.
        Деймън стисна зъби.
        - Разбирам. Но всъщност от димящ казан са скочили в изригващ вулкан.
        - Не съвсем - каза Доусън от прага. Носеше документи за самоличност. Приближи се до мен и Деймън и ни ги даде. - Тук сме само за ден. Ще преценим какво да правим оттук насетне, ще решим накъде да поеме всеки и изчезваме. Точно това държите в ръцете си. Запознайте се с новите си самоличности.
        Двайсет и трета глава
        Кейти
        Препрочитах за трети път новото си име и още не можех да го възприема. Нещо в него звучеше познато.
        - Ана Уит?
        Ди подскочи.
        - Аз избрах имената.
        Нещата се изясняваха.
        - Какво е твоето, Деймън?
        Той погледна документите си и се подсмихна.
        - Кайдън Роу. Хм. Звучи приятно.
        Зяпнах и се обърнах към Ди.
        - Избрала си имена от книга!
        Тя се изкикоти.
        - Реших, че ще ти допадне! Освен това „Сладко зло“ е една от любимите ми книги, пък и точно ти ме накара да я прочета, та затова…
        Не успях да се въздържа. Засмях се, загледана в снимката си.
        Новата ми лична карта бе почти идентична с шофьорската ми книжка, но съдържаше друг адрес. Под нея бе поставена истинската ми лична карта, на която пишеше Кейти Шуорц, и още няколко сгънати листа хартия.
        Боже, как ми липсваха книгите ми. Исках да ги прегърна, да ги разцелувам.
        - Намерих я в спалнята ти - обясни Ди и потупа с пръст картата. - Промъкнах се там, преди да тръгнем, взех и малко дрехи.
        - Благодаря ти - отвърнах.
        Закрих старата си лична карта с новата. Ако се взирах едновременно в двете, щях да изпадна в криза на идентичността.
        - Ей, чакай, значи новото ми име е от книга? - намръщи се Деймън. Той също държеше старата си лична карта, но под нея имаше кредитна карта на името на Кайдън. - Налага се да попитам за какво се разказва. Дано не съм кръстен на някой магьосник или нещо подобно.
        - Не. Става дума за ангели, демони, нефилими и… - замлъкнах, защото осъзнах, че всички са втренчили поглед в мен, сякаш на челото ми се разтваря трето око. - А Кайдън е въплъщение на похотта.
        Очите му проблеснаха с интерес.
        - Е, значи е съвсем подходящо. - Той ме сръчка с лакът и аз врътнах очи. - Чудесно е, нали?
        - Да - каза Ди.
        - Както и да е - обади се Доусън и седна на облегалката на дивана. - Прехвърлих сметките ви на новите имена. Ще намерите и копия от дипломите си. Макар да не завършихте - той се ухили, - по документи няма да сте по-тъпи от нас. Всички имаме страхотни нови самоличности.
        - Как постигнахте всичко това? - попитах, тъй като изобщо не знаех как се правят лични карти и се фалшифицират документи.
        Люк се усмихна лукаво.
        - Подправянето на карти и документи е един от многото ми таланти.
        Взрях се в хлапето и се почудих има ли въобще нещо, което не би могъл да направи.
        - Не - намигна ми Люк.
        Присвих очи.
        Деймън разгледа документите.
        - Хора, наистина ви благодаря. Това е начало. - Той вдигна поглед, очите му искряха. - Това е нещо.
        Кимнах. Опитвах се да не мисля за всичко, което губех с това ново начало. Като например мама. Трябваше да намеря начин да я видя.
        Останахме в стаята известно време. Основно си разказвахме за изминалите месеци. Никой не говореше за бъдещите си планове, тъй като никой не знаеше накъде ще поеме. Лайла ме разведе из красивия си дом и аз я помолих да използвам тоалетната, която между другото беше с размерите на спалня и имаше стъклени вътрешни стени.
        На долния етаж стаите бяха повече, отколкото би могъл да използва, който и да е човек. А Лайла живееше сама в просторния си дом. Ди дойде при нас и стисна ръката ми, докато Лайла ни показваше кухнята и остъклената веранда.
        - Това ще ти хареса - каза Ди. - Само почакай.
        Лайла ни се усмихна през рамо.
        - През последната седмица Ди се опитваше да измисли как да ви освободи, но… Така и не стигнахме до реалистичен план, тъй като с Матю не можехме да рискуваме някой да бъде заловен.
        Изпълнена с любопитство, аз ги последвах навън; очаквах температурата да е непоносима. Вместо това се оказах в оазис.
        - О, боже… - възкликнах.
        Ди се повдигна на пръсти.
        - Казах ти, че ще ти хареса. Красиво е, нали?
        Кимнах безмълвно. Не знаех какво точно да кажа. Множество палми бяха подредени край обсипана с кварц стена и образуваха съвършена сенчеста зона. Мястото бе правоъгълно, с голям вътрешен двор с грил, огнище и шезлонги. Ярки цветя и храсти, които видях по време на бягството ни през пустошта, но не можех да назова, обграждаха павираната пътека. Във въздуха се носеше аромат на жасмин и градински чай. В единия край имаше басейн с каменна площадка.
        Такива градини показваха само по телевизията.
        - Когато Ди ми каза, че обичаш градинската работа, разбрах, че имаме нещо общо. - Лайла прокара пръсти по червено-жълтия кротон. - Мисля, че Ди е прихванала от любовта ти към градините. Напоследък ми помага тук.
        - Действаше ми добре. - Ди сви рамене. - Нали се сещаш, помагаше ми да си подредя мислите.
        Точно затова обичах работата в градината. Помага ти да си подредиш мислите.
        След като разгледах всичко от пръстта до декоративните камъчета, последвах Ди на горния етаж. Деймън говореше с Доусън, Матю и близнаците Томпсън. Имаше нужда да прекара известно време с тях. Пък и размотаването с Ди стопляше душата ми.
        Вратата на една от спалните беше затворена и аз се досетих, че там е Бет.
        - Как се справя Бет? - попитах.
        Ди забави крачка. Гласът й беше тих.
        - Добре е, предполагам. Не говори много.
        - Мислиш ли, че е…
        Ох. Как можех да изрека въпроса, без да прозвучи безсърдечно?
        - … с всичкия си? - предложи Ди, но го направи без озлобление. - Някои дни са по-леки, но напоследък е доста уморена и спи много.
        Пристъпих край огромна урна, пълна със сансевиери.
        - Не може да се е заразила с нещо. Ние не се разболяваме.
        - Знам. - Ди спря пред спалнята в края на коридора. - Мисля, че пътуването я стресира. Не ме разбирай погрешно, тя искаше да помогне, но е много уплашена.
        - И с право. - Отметнах няколко кичура и се съсредоточих върху стаята. Леглото можеше да побере петима души, а край таблата бе струпана планина от възглавници. - Това ли е нашата спалня?
        Ди ме зяпна, после поклати глава.
        - Извинявай. Да. За теб и брат ми. - Ди се изкикоти. - Еха. Само преди година, Кейти…
        На устните ми разцъфна усмивка.
        - Бих предпочела да си наръгам окото, отколкото да спя в една и съща къща с Деймън.
        - Окото? - засмя се Ди и тръгна към килера. - Това вече е сериозно.
        - Така е.
        Седнах на леглото и веднага се влюбих в страхотния матрак.
        Ди върза косата си на опашка и влезе в килера. Успях да зърна някои от старите си дрехи.
        - Взех някои неща - джинси, блузи, рокли, бельо…
        - Благодаря ти. Наистина. Това - казах и посочих облеклото си - е единственото, което имам. Иска ми се да нося нещо, което си е мое, след… - Замълчах, защото не виждах смисъл да продължа. Огледах стаята - исках разговорът ни да продължи, и тогава забелязах още една врата.
        Имаме собствена баня?
        - О, да. Във всяка стая има баня. Тази къща е уникална. - Тя излезе от килера и дойде до леглото. - Ще ми е трудно да я напусна.
        Бях тук само от няколко часа, но вече исках да живея в този дом.
        - Накъде ще поемеш сега? С нас ли?
        Тя сви рамене.
        - Не се замислям за това, защото не знам дали ще е възможно да останем заедно. Да се върнем вкъщи е немислимо - по много причини. - Тя спря и ме погледна. - Всички в училище бяха толкова… различни, след като ти и Деймън изчезнахте. Заради полицаите и журналистите наоколо, хората изпаднаха в паника. Лиса не беше на себе си, особено след станалото с Кариса. Добре, че приятелят й е до нея. Тя мисли, че с Доусън сме извън града, за да се видим с роднини. Донякъде е вярно.
        Изпълнена от страх, едва запазих спокойствие.
        - Мога ли да те попитам нещо?
        - Разбира се. Всичко.
        - Майка ми - как е тя?
        Ди се замисли, преди да отговори.
        - Истината ли да ти кажа, или предпочиташ да те успокоя?
        - Толкова ли е лошо?
        Очите ми се насълзиха толкова бързо, че трябваше да извърна поглед.
        - Сама се досещаш. - Тя стисна ръката ми. - Майка ти е разстроена. Взе си голяма отпуска - нямаше проблеми с работодателите си. Били са доста отзивчиви, доколкото чух. Не вярва, че ти и Деймън сте избягали. Това беше официалното становище на полицията, след като не можаха да открият причина ти, Деймън и Блейк да изчезнете ей така. Струва ми се, че министерството на отбраната се намеси в разследването. Заключенията бяха прибързани.
        Поклатих глава.
        - Защо ли не се изненадвам? Дедал имат хора навсякъде.
        - Майка ти намери лаптопа, който Деймън ти бе купил. Трябваше да й призная, че е подарък от него. Във всеки случай тя знаеше, че ти не би избягала без лаптоп.
        Засмях се.
        - Точно така.
        Тя отново стисна ръката ми.
        - Но майка ти се справя добре, като имаме предвид случилото се. Тя наистина е силна. Кейти.
        - Знам. - Погледнах я отново. - Но не заслужава всичко това. Не мога да се примиря с мисълта, че тя не знае какво става с мен.
        Ди кимна.
        - Прекарах доста време с нея. Просто се мотаех наоколо и й помагах из къщата, преди да тръгнем. Дори се грижех за градината. Реших, че така ще ти се отплатя поне малко за всичко, в което те забъркахме.
        - Благодаря ти. - Седнах така, че да съм с лице към нея. - Наистина. Благодаря ти за времето, което си била с нея, за това, че си й помагала. Но вие не сте ме забъркали в нищо. Чуваш ли? Вината не е нито твоя, нито на Деймън.
        Очите й проблеснаха и тя промълви тихо.
        - Наистина ли мислиш така?
        - Разбира се! - Потръпнах. - Ди, ти не си направила нищо лошо. Вината е на Дедал. Те са отговорни. Никой друг.
        - Просто бях толкова разстроена. Радвам се да науча, че така мислиш. Ашли каза, че сигурно ме мразиш, че сигурно мразиш всички нас.
        - Ашли е гаднярка.
        Ди се засмя искрено.
        - Понякога наистина се държи гадно.
        Въздъхнах.
        - Иска ми се да бяхме направили нещо повече, а не просто да избягаме.
        - На мен също. - Тя вдигна ръка и разпусна косата си. - Може ли и аз да те попитам нещо?
        - Давай.
        Тя прехапа устна.
        - Много ли беше зле?
        Усетих напрежение. Това беше единственият въпрос, на който не исках да отговоря, но Ди зачака търпеливо, изражението й бе толкова добросърдечно, че трябваше да кажа нещо.
        - В някои дни бях наистина зле.
        - Мога да си представя - каза тихо тя. - Поговорих веднъж с Бет. Каза, че са я наранявали.
        Помислих си за белезите на гърба и стиснах устни.
        - Наистина нараняват хората. Правят и казват доста неща.
        Тя пребледня.
        - Докато пътувахме насам, Люк каза, че… Блейк е мъртъв. Вярно ли е?
        Поех си дълбоко дъх. Арчър сигурно му беше казал.
        - Блейк е мъртъв. - Изправих се и прибрах косата си назад. - Не искам да говоря за това, нито да обсъждам станалото там. Съжалявам, знам, че се притесняваш. Но просто не искам да мисля за това. Съсипва мозъка ми.
        - Добре. Но ако някога промениш решението си, знай, че съм тук - отвърна кротко Ди. Аз кимнах. На лицето й се появи широка усмивка. - Нека да говорим за друго. Например за този съвършен мъж, който дойде с теб. Онзи с военната прическа.
        - Арчър?
        - Да. Много е секси. Зверски секси.
        Избухнах в смях. Не можех да спра, сълзи закапаха по лицето ми, а тя седеше и ме гледаше смутено.
        - Какво ти става? - попита тя.
        - Съжалявам. - Избърсах сълзите и отново се настаних до нея. - Просто съм сигурна, че ако Деймън чуе, ще побеснее.
        Тя се намръщи.
        - Деймън ще побеснее, ако проявя интерес към когото и да било.
        - Е, Арчър е различен - започнах бавно.
        - Защо? Защото е по-възрастен? Едва ли е много по-стар, пък и очевидно е добър човек. Рискува живота си, за да ви помогне. Но има и нещо особено, което долавям в него. Може би защото е военен.
        Реших, че сега е моментът да хвърля бомбата.
        - Арчър не е човек, Ди.
        Тя се намръщи още повече.
        - Значи е хибрид? Съвсем логично.
        - Ами не. Той е… всъщност той е нещо особено. Той е това, което наричат основа - той е дете на луксианец и хибрид.
        Тя помисли и сви рамене.
        - И какво от това? Аз съм извънземна. Не съм тесногръда.
        Усмихнах се. Бях доволна, че проявява интерес към някого след Адам.
        - Има и още нещо. По-добре внимавай какво си мислиш в негово присъствие.
        - Защо?
        - Основите имат чудати способности - обясних аз, а очите на Ди станаха кръгли като чинийки. - Може да чете мислите ти, без въобще да го усетиш.
        Бледото лице на Ди почервеня.
        - Боже мой!
        - Какво има?
        Тя започна да удря лицето си с ръце.
        - През цялото време, докато бяхме долу, си го представях гол!

* * *
        Облякох стара рокля без ръкави, която прикриваше белезите на гърба ми, и слязох при Ди и останалите. Последва пищна вечеря - свежи плодове, много от които виждах за първи път, сочни и вкусни меса и салата в най-голямата купа на света. Изядох повече, отколкото можех да поема, дори задигнах малко от печеното месо от чинията на Деймън. Бетани също беше с нас. Прегърна ме в мига, в който ме зърна. Беше добре, като изключим това, че изглеждаше напълно изтощена, но пък имаше голям апетит.
        Деймън побутна с пръст чинията си към мен.
        - Май ще изядеш всичко, което Лайла е приготвила.
        Свих рамене, взех още една хапка от неговото шишче и го подхвърлих в устата си.
        - От толкова време не съм яла нещо, което да не е безвкусно и сервирано в пластмасова чиния.
        Лицето му се изопна и аз веднага съжалих за думите си.
        - Аз…
        - Яж колкото искаш - каза той и погледна настрани.
        Брадичката му потрепери.
        После струпа още шишчета, свинско печено и шепа грозде в чинията ми - ако погълнех всичко, щеше да се наложи да ме търкалят до спалнята. Огледах масата и в един момент засякох очите на Доусън. Той изглеждаше… просто изглеждаше тъжен.
        Пъхнах ръка под масата и стиснах коляното на Деймън. Той се обърна и една тъмнокафява къдрица падна на челото му. Усмихнах му се и той сякаш се успокои.
        Изядох почти всичко, тъй като знаех, че Деймън ще се почувства по-добре. Не знам точно защо, но до края на вечерта той отново придоби обичайната си високомерност.
        След вечерята излязохме навън. Деймън се изтегна щастлив на един от тапицираните в бяло дивани, а аз се настаних в краката му. Разговорът беше ведър и спокоен. Люк и Парис също бяха с нас, както и Арчър. Дори Ашли и Андрю не проявиха типичната си антисоциалност.
        Е, не говореха с мен, но винаги участваха в коментарите на Деймън, Доусън и Матю. И аз си мълчах, най-вече защото наблюдавах Бетани и Доусън.
        Бяха толкова сладки.
        Бет седеше в скута на Доусън, бе отпуснала глава на рамото му. Той я галеше нежно по гърба. От време на време прошепваше нещо в ухото й и тя се усмихваше.
        Когато не ги гледах, хвърлях по едно око на Ди. През цялата вечер тя се приближаваше все по-близо до мястото, където Арчър разговаряше с Лайла. Броях минутите, преди Деймън да забележи.
        Точно двайсет.
        - Ди! - провикна се той. - Защо не ми донесеш едно питие?
        Сестра му замръзна между масата и огнището. Присви светлите си очи.
        - Какво искаш?
        - Жаден съм. Мисля, че трябва да бъдеш добра сестра и да донесеш питие на горкия си брат.
        Завъртях се и стрелнах Деймън с кръвнишки поглед. Той вдигна вежди и сложи ръце зад тила си.
        - Да не си посмяла! - обадих се аз.
        - Нямах такова намерение - отговори тя. - Има два крака.
        Деймън не се отказа.
        - Тогава защо не дойдеш тук и не си поговориш с мен?
        Олеле!
        - Няма място за мен на този диван - отвърна тя и скръсти ръце. - Колкото и да ви обичам, не искам да се сближаваме толкова.
        До този момент Деймън вече бе успял да привлече вниманието на всички.
        - Ще направя място на сестра си - прикани я той.
        - Да бе. - Тя се завъртя и закрачи към масата. Издърпа си стол, настани се до Арчър и протегна ръка.
        - Май не сме се запознали официално.
        Арчър сведе поглед към изящната й ръка, после за миг стрелна очи към Деймън, след което стисна дланта й.
        - Не, не сме.
        Почти двуметровото извънземно зад мен се наежи. О, боже.
        - Аз съм Ди Блек. Сестра съм на наглеца, известен като Деймън. - Тя се усмихна лъчезарно. - Но това сигурно ти е известно.
        - Че е наглец, или че си му сестра? - попита невинно Арчър. - Отговорът и в двата случая е положителен.
        Задавих се от смях.
        От Деймън се понесе топлина.
        - А дали съм братът, който ще ти срита задника, ако не пуснеш ръката на сестра ми? Отговорът пак е положителен.
        Доусън се изкикоти.
        Усмихнах се. Някои неща никога не се променят. Стремежът на Деймън, донякъде обиден, да контролира сестра си бе непокътнат.
        - Не му обръщай внимание - каза Ди. - Липсват му социални умения.
        - Съгласна съм - подхвърлих аз.
        Деймън свали крак от бедрото ми и аз го изгледах. Той намигна и прошепна:
        - Това определено няма да го бъде.
        Арчър продължаваше да си говори с Ди, без да пусне ръката й. Не знаех дали го прави, за да предизвика Деймън, или просто наистина му беше приятно да я докосва. Деймън понечи да каже нещо грубо.
        Стиснах глезена му.
        - Остави ги намира.
        - Няма как.
        Плъзнах пръсти под края на джинсите му и се взрях в него.
        - Моля те.
        Той присви очи и те станаха искрящо зелени.
        - Много ли ме молиш?
        - Може би…
        - Дано наистина е така. - Надигна се бавно и застана така, че коленете му притиснаха бедрата ми. Прегърна ме и отпусна глава на рамото ми. Извърнах лице. По тялото ми преминаха тръпки, когато докосна с устни брадичката ми. - Обичам да ми се молят отчаяно. Какво ще кажеш?
        - Остави ги намира и ще си помисля… - отговорих, останала почти без дъх.
        - Хм. - Притисна ме силно с крака. - Трудна сделка.
        В съзнанието ми изскочи нещо наистина мръснишко и се изчервих. Деймън се облегна и наклони глава.
        - За какво си мислиш, котенце?
        - За нищо - казах и прехапах устни.
        Той не беше убеден.
        - Да не би да имаш нечисти мисли за мен? Ех…
        - Нечисти мисли? - ухилих се аз. - Не бих се изразила чак така…
        Деймън допря устни до ухото ми и по гърба ми отново преминаха тръпки.
        - Аз бих се изразил точно така. И не бих спрял дотук.
        Поклатих глава и осъзнах, че Деймън напълно е забравил с кого си говори Ди. Тя ми беше длъжница. Разбира се, да бъда в обятията на Деймън и да чувствам допира на кожата му не беше задължително. Не и когато започна да си играе с края на роклята ми и да докосва нежно бедрата ми.
        Доусън и Бет първи отидоха да си легнат. Минаха покрай нас. Бет ми се усмихна и ми пожела лека нощ. Матю и Лайла бяха следващите, макар да тръгнаха в различни посоки. Не исках да си представям нещо друго. Това би било гнусно, защото Матю все пак ми беше учител.
        Вечерта приключи и всички се прибрахме, включително Арчър и Ди. Когато влязоха в къщата, Деймън така протегна врат, та помислих, че главата му ще падне. И без това нямаше смисъл да се намесва - и двамата отиваха на горния етаж.
        Реших да си мълча, да не би да се затича след тях.
        На двора останахме само аз и Деймън, загледани в звездното небе. Щом се оказахме сами, се настаних в скута му и сгуших глава под брадичката му. Той целуваше челото ми, носът ми, устните ми. С всяка целувка заличаваше минута от времето, прекарано в плен на Дедал. Целувките му наистина променяха съдби. Не че бих го признала гласно. Егото му и без това беше гигантско.
        Не говорехме. Трябваше да си кажем толкова много неща и същевременно нямаше какво да си кажем. Бяхме извън Зона 51 и засега - в безопасност, но бъдещето ни бе неизвестно. Дедал ни търсеха, а ние не можехме да останем тук завинаги. Зона 51 беше твърде близо, пък и населението на града бе достатъчно многобройно. Все щяха да се появят любопитни очи и да се стигне до неудобни въпроси. Люк се бе сдобил с ЛХ-11, а ние нямахме представа какво точно причинява веществото, нито защо Люк искаше нещо толкова опасно. В килиите на министерството все още имаше хибриди и луксианци. Да не говорим за онези страховити деца.
        Нямах представа какво щеше да се случи оттук нататък и самата мисъл за бъдещето ме караше да треперя от страх. Утрешният ден не беше сигурен. Следващите няколко часа също не бяха сигурни. Дъхът ми спря, когато го осъзнах, и ме обзе напрежение. Можеше да не доживеем дори следващата минута. Деймън ме притисна по-силно.
        - За какво си мислиш, котенце.
        Питах се дали да излъжа, но точно сега не исках да съм силна. Не исках да се преструвам, че всичко е наред, тъй като не беше.
        - Уплашена съм.
        Той отново ме притисна към гърдите си и опря брадичка на моята. Наболата му брада ме убоде и аз не сдържах усмивката си.
        - Щеше да си луда, ако не беше уплашена.
        Затворих очи и потърках буза в неговата. Сигурно щях да си причиня болка, но щеше да си струва.
        - Ти страхуваш ли се?
        Той се засмя тихо.
        - Аз ли? Не.
        - Прекалено си готин да се страхуваш, а?
        Той целуна чувствителното място под ухото ми и цялата настръхнах.
        - Виж как знаеш. Гордея се с теб.
        Засмях се.
        Деймън замръзна - както винаги, когато се смеех. После ме стисна толкова силно, че извиках.
        - Съжалявам - прошепна той, потърка нос във врата ми и отпусна прегръдката си. - Излъгах.
        - За какво? Че си горд мен? - подразних го аз.
        - Не. Постоянно ти се възхищавам, котенце.
        Сърцето ми затанцува весело и аз отворих очи. Той въздъхна дълбоко.
        - Когато беше в ръцете им и не знаех къде си, бях ужасен през цялото време. Не бях на себе си от страх, че никога повече няма да те видя. А когато те видях? Тогава се боях, че няма да чуя повече смеха ти. Така че, да, излъгах. Бях уплашен до смърт. И отново лъжа.
        - Деймън…
        - Умирам от страх, че няма да успея да ти се отблагодаря. Че няма да успея да върна живота ти и…
        - Спри - прошепнах с насълзени очи.
        - Отнех ти всичко - майка ти, блога ти, живота ти. Толкова много, че ти се зарадва на храната само защото не е в пластмасова чиния. А гърбът ти… - Той стисна челюст и поклати глава. - Нямам представа как ще поправя стореното, но ще го направя. Ще ти осигуря безопасност. Ще се погрижа да имаме бъдеще, което да очакваме с нетърпение. - Пое си въздух в същия миг, в който го направих и аз. - Обещавам ти.
        - Деймън, не е…
        - Съжалявам - каза той с треперещ глас. - Вината е моя. Ако аз…
        - Не го казвай. - Извърнах се в скута му и роклята ми се насъбра. Обгърнах лицето му и се взрях в бляскавите му очи. - Не си виновен ти, Деймън. Не си виновен за нищо.
        - Наистина ли? - прошепна той. - Но аз те превърнах в мутант.
        - Иначе щях да умра. Ти ми спаси живота. Не го съсипа.
        Той поклати глава и свъси вежди.
        - Трябваше да те държа настрана от самото начало. Трябваше да те опазя, за да не се налага да те лекувам.
        Сърцето ми се сви.
        - Чуй ме, Деймън. Вината не е твоя. Аз не бих променила нищо. Разбираш ли? Да, имаше и лоши моменти. Ще ми се да беше различно. Но това не се отнася за теб. Обичам те, Деймън. Това никога няма да се промени.
        Устните му се разтвориха и той пое рязко въздух.
        - Кажи го отново.
        Погалих с пръст долната му устна.
        - Обичам те.
        Той захапа леко пръста ми.
        - И другото също.
        Наведох се и целунах връхчето на носа му.
        - Обичам те. Това никога няма да се промени.
        Той плъзна ръце по гърба ми и се взря в мен.
        - Искам да бъдеш щастлива, котенце.
        - Щастлива съм - казах и погалих лицето му. - Ти ме правиш щастлива.
        Той сведе глава и целуна връхчетата на пръстите ми. Усетих как мускулите му се напрегнаха, допря устни до ухото ми и прошепна с дълбок глас.
        - Искам да те направя истински щастлива.
        Сърцето ми трепна.
        - Истински щастлива?
        Той плъзна пръсти под роклята ми.
        - Много, много щастлива.
        Останах без дъх.
        - Доста силни думи.
        Продължи да ме гали нагоре и тялото ми се възпламени.
        - Обичаш силните думи, нали?
        - Може би.
        Той докосна с устни шията ми.
        - Позволи ми да те направя много щастлива, Кити.
        - Сега? - попитах.
        - Сега - изръмжа той.
        Помислих си за хората в къщата, но в следващия миг устните му бяха върху моите. Сякаш цяла вечност не ме бе целувал. Вплете ръце в косите ми, дъхът ни се сля. Погали ме, после се изправи. Обгърнах с крака бедрата му.
        - Обичам те, котенце. - Последва чувствена, гореща целувка и сякаш подпали пожар из тялото ми. - И ще ти покажа точно колко те обичам.
        Двайсет и четвърта глава
        Деймън
        Притиснах я силно, докато чаках отговора й. Не мислех, че ще ми откаже. Просто исках да съм сигурен, че е готова за всичко. Последния път не пожела, може би заради фаровете, а може би не. Ако и сега моментът не беше подходящ, нямаше да се сърдя. Да я държа в обятията си бе също толкова невероятно.
        Но в такъв случай трябваше да взема студен душ.
        Защото да я държа в скута си, където най-меките й части бяха притиснати до най-твърдата ми част си беше изпитание; възбуждаше както нищо друго на света.
        Кити вдигна глава и впи очи в моите. Всичко, което исках да видя, беше там.
        - Да.
        След краткия й отговор не исках да губя време. Да бъда с Кити, в какъвто и да е смисъл, нямаше да заличи ужасните неща, които се случиха, но щеше да е начало.
        - Почакай - казах и прекъснах отговора й с целувка.
        Тя ме прегърна и аз сграбчих бедрата й. Когато се изправих, краката й се сключиха около мен и аз простенах. Изненадан от факта, че се опитвам да стигна до леглото, реших да не отделям устни от нейните. Целувах я. Отпивах от нея. Не беше достатъчно и никога нямаше да бъде.
        Занесох я в къщата. Минах край празни стаи, които сякаш не свършваха. Тя се засмя, когато се блъснах в нещо, което сигурно струваше цяло състояние. Качих се по стълбите, без да се потрошим, и открих стаята, в която бях оставил багажа.
        Кити се протегна и размаха ръце, докато откри вратата и я затвори. Целувах я, захапах леко долната й устна и тя издаде звук, от който кръвта ми закипя. Щях да свърша, преди въобще да сме започнали.
        Стигнах най-после до леглото и откъснах устни от топлото й лице. Исках да отметна завивките, да намеря по-скъпи, по-меки, достойни за нея.
        Тя ме целуна по челото.
        Мамка му, не исках да търся други завивки.
        Сложих я бавно на леглото, макар тялото ми да желаеше друго. Тя се усмихна и сърцето ми подскочи. Коленичих пред нея и очите ни се срещнаха.
        Пулсът ми бе ускорен и аз го усещах с всяка част на тялото си.
        - Не те заслужавам.
        Не успях да спра думите, но казах истината. Кити заслужаваше целия свят, дори повече.
        Тя се наведе напред и погали лицето ми. Почувствах допира й по цялата си кожа.
        - Заслужаваш всичко - отвърна тя.
        Извърнах глава и целунах дланта й. Толкова неща исках да й кажа, но тя съблече роклята си и я пусна на пода. Думите се изпариха в мълчанието ни. Не можех да помръдна. Не можех дори да дишам нормално. Мислите ми се разпиляваха, щом я погледнех. Тя ме поглъщаше. Не носеше нищо, освен оскъдно бельо; косата й се спускаше по раменете и гърдите й. Приличаща на богиня.
        - Толкова си красива. - Изправих се бавно. Лицето й поруменя. - Наистина си красива, когато се изчервяваш.
        Кити сведе глава, но аз повдигнах брадичката й и я накарах отново да ме погледне.
        - Наистина - казах. - Невероятно красива.
        Плахата, срамежлива усмивка се появи отново.
        - С ласкателство ще стигнеш далеч, особено сега.
        Засмях се.
        - Радвам се да го чуя, тъй като смятам да стигна, където трябва. И то по царския път.
        Тя хвана тениската ми, но аз я изпреварих. Измъкнах я през главата си и я пуснах до роклята. Стояхме безмълвни, на милиметри един от друг. Електричество изпълни въздуха, настръхнах. Зениците й се разшириха.
        Плъзнах ръка по тила й и нежно я притеглих към себе си. Допряхме гърди и трепетът, който премина по нея, скова сетивата ми. Устните й се раздалечиха в мига, в който докоснаха моите, намери копчетата на джинсите ми, а аз открих нежната лента под ханша й.
        Вдигнах я и я сложих на леглото. Косата й се разпиля като тъмен ореол около нея. Очите й бяха премрежени, но от тях струеше светлина.
        Погледна ме, почувствах, че горя. Боготворях я. Всяка част от нея. Погалих пръстите на краката й и продължих нагоре. Бавно. Загледах се в изящната извивка на стъпалата й, в деликатната кожа зад коленете й. Бедрата й ме пленяваха, цялото й тяло ме смайваше. Начинът, по който извиваше гръб, учестеното й дишане, тихите звуци, нежните й пръсти разтърсваха света ми из основи. Обхванах с длани лицето й. Взрях се в очите й и сякаш отново се влюбих в нея. Сърцето ми спря, когато тя се усмихна. Намерих нов смисъл в живота, когато тя ме докосна. Отдръпнах се само колкото да взема презерватива. Между нас вече нямаше нищо, нищо не ни спираше, добродетелността ме напусна. Ръцете ми бяха алчни. Аз бях алчен, галех я навсякъде, целувах я навсякъде. Телата ни се движеха в синхрон, сякаш никога не се бяха разделяли. Погледнах зачервеното й лице и сочните й устни. Тогава осъзнах, че това е най-красивият, най-съвършеният миг в живота ми.
        Бях опиянен от вкуса й, от допира й. Чуваше се само туптенето на сърцата ни; тя извика името ми, а аз сякаш се разпаднах на части. Бяла светлина озаряваше стаята, не знаех дали струи от мен или от нея, всъщност не ме интересуваше.
        Известно време не можех да помръдна. По дяволите, дори не исках да помръдна. Не и докато тя ме галеше, а дъхът й пареше лицето ми. Надигнах се и се отместих настрани. Плъзнах ръка по бедрото й и тя се притисна в мен.
        - Беше прекрасно - прошепна сънливо.
        Не бях в състояние да кажа каквото и да било. Целунах влажното й чело. Тя въздъхна доволно и заспа в ръцете ми. Явно бях сбъркал преди малко.
        Нямаше по-съвършен, по-красив момент от този.
        Исках да прекарам целия си живот така.
        Кейти
        Съмна се. Бяхме сплели ръце и крака, чаршафите бяха увити около бедрата ми. С прецизните движения на нинджа се измъкнах от леглото. Протегнах ръце над главата си и въздъхнах щастливо. Тялото ми бе приятно изнурено.
        - Мм, това е секси.
        Инстинктивно се пресегнах към чаршафа, но Деймън се оказа по-бърз и ме спря. Взрях се в зелените му очи и през лицето ми премина огън.
        - Какво има? - промълви мързеливо той. - На притеснителна ли се правиш? Няма смисъл.
        Топлина плъзна по тялото ми. Деймън имаше право. Снощи изобщо не се притеснявах. Но все пак… Ранните утринни лъчи огряваха стаята. Издърпах чаршафа и се покрих.
        Той свъси вежди, но тъкмо затова изглеждаше секси.
        - Опитвам се да бъда загадъчна - казах аз.
        Той се засмя - звук, от който потръпнах. Той се приближи и ме целуна по върха на носа.
        - Напротив. Искам да опозная всяка трапчинка и всяка извивка.
        - Мисля, че вече го направи.
        - Не. - Той поклати глава. - Беше само кратка среща за начало. Искам да разбера надеждите и мечтите им.
        Засмях се.
        - Смешно е.
        - Но е истина.
        Той отметна завивките и седна в леглото.
        Ококорих се.
        После се изправи бавно, без да му пука, че е съвсем гол. Протегна се, изви гръб, мускулите му се откроиха. Взирах се в бедрата му неприлично дълго.
        Най-сетне вдигнах очи. Погледите ни се срещнаха.
        - Знаеш ли, има едно нещо, наречено панталон. Може да го пробваш.
        Той се усмихна.
        - Ще бъдеш съкрушена. Така ще бъде всеки ден оттук нататък.
        Сърцето ми затуптя учестено.
        - Ще гледам голия ти задник? Боже.
        Той се засмя и изчезна в банята.
        Затворих очи. Всеки ден? Завинаги? Тръпки пропълзяха по тялото ми и това нямаше нищо общо с голотата ми. Да се будя до Деймън? Да заспивам до него?
        Отворих очи, когато чух скърцането на вратата. Той потъркваше очи; аз отново се втренчих в него. Уж невинно. Но когато знаеш, че не трябва да гледаш нещо, очите ти са все там.
        Погледна ме.
        - Май ти потекоха лиги.
        - Моля?! Не е вярно. - Но може и да беше. Скрих лицето си с чаршафа. - Един джентълмен не би направил такъв коментар.
        - Аз не съм джентълмен - Той се стрелна напред и издърпа чаршафа от мен. Аз продължих да упорствам, но борбата не продължи дълго. - Не можеш да се скриеш. Хванах те.
        - Е и?
        - Поне не ми текат лиги. - Той метна завивките на другия край на леглото. Огледа ме бавно. - Добре де. Може би малко.
        Лицето ми гореше.
        - Спри.
        - Не мога да се сдържа. - Той докосна брадичката ми. - Да, мокра е.
        Засмях се и го ударих по твърдите като скала гърди.
        - Надценяваш се.
        - Как ли пък не. - Притисна ме, телата ни се сляха. - Целувка?
        Сграбчих ръката му и леко го докоснах с устни.
        - Готово.
        Той вдигна глава и се намръщи.
        - Все едно целуваш баба си.
        - О! Искаш по-страстна целувка? - Извих глава и вложих повече чувство в целувката. - Как беше?
        - Зле.
        - Не си много мил.
        - Опитай отново - отвърна той и присви очи.
        Дъхът ми спря.
        - Мисля, че не заслужаваш.
        - Напротив - каза самодоволно той. - Заслужавам.
        Наистина заслужаваше. Целунах го отново, но се отдръпнах, преди да се случи нещо повече. Деймън пак свъси вежди, но аз засиях.
        - Това заслужаваш.
        - Не съм съгласен. - Погали ръката ми, после гърдите, корема и плъзна пръсти надолу… През цялото време не отделяше очи от мен. - Опитай пак.
        Не помръднах. Тогава направи нещо, от което сърцето ми заби така, сякаш щеше да изскочи от гърдите ми. Почувствах се замаяна и вдигнах глава. Потърках устни в неговите, целунах го отново. Когато понечих да се отдръпна, той ме прегърна.
        - Не - прошепна. - Нямаше разлика. Може би трябва да ти покажа.
        Потръпнах от пламъка в погледа му. Цялото ми тяло се напрегна.
        - Щом се налага…
        И той го направи. Миналата нощ бе нежна и съвършена. Сега беше различно и толкова невероятно. Всяка целувка, всеки допир бе пропит с отчаяние. Между нас избухна нещо първично и сурово. Деймън превърна бавния огън в пожар, който ме накара да изгубя контрол. Вкопчих се в него. Очите ми се замъглиха, очертанията на тялото му се размиха; той вече нямаше задръжки.
        Никой не помръдна; сякаш изминаха векове. Бедрата ни бяха притиснати, пръстите ни - сплетени. А после, когато той се измести настрани, не го пуснах. Исках да остана завинаги тук с него. Защото знаех, че в мига, в който станем от леглото и излезем от стаята, ще се сблъскаме с неизвестността. Щяхме да се изправим пред сериозен избор. Трябваше да вземем решения, които щяха да предопределят съдбата ни.
        Замислих се как ще се събуждам до него всяка сутрин. Каквото и да ни очакваше, щяхме да го посрещнем заедно. Това ме караше да се чувствам готова.
        - За какво мислиш, котенце? - попита той и отметна косата от лицето ми.
        Отворих очи и се усмихнах.
        - За нещата, които трябва да решим.
        - Аз също. - Той ме целуна. - Но първо трябва да се изкъпем и облечем, а после да тръгнем нанякъде.
        Засмях се.
        - Вярно е.
        - Казвал ли съм ти, че обичам смеха ти? Няма значение. Ще ти го кажа пак. Обичам смеха ти.
        - А аз обичам теб. - Притиснах устни до неговите и станах, повличайки чаршафа. - Първа съм под душа!
        Деймън вдигна вежда.
        - Можем да отидем заедно.
        - Ще имаме време и след душа.
        Тръгнах към банята.
        - Ще се върна.
        Той ми намигна.
        - Ще те чакам.
        Деймън
        Ако преди съм се съмнявал, че Кити е идеална жена, то сега бях напълно сигурен. Изкъпа се за по-малко от пет минути. Невероятно! Мислех, че не е възможно. За Ди бърз душ означаваше петнадесет минути.
        Тя излезе по хавлия, погледна към леглото и нежна руменина обагри лицето й.
        Смятах да се облека, но нямаше да видя сладкото й изчервяване.
        Преметнах крака през леглото и станах. Минах покрай нея и пощипнах свежите й бузки. Изчерви се още повече и прошепна нещо непристойно за една дама. Засмях се.
        Банята беше приятна. Стоях под душа, водата се стичаше по лицето ми. Спомних си миналата вечер и тази сутрин. Мислите ми се върнаха още по-назад, към първия път, в който видях Кити да излиза от дома си и да се отправя към къщи. Макар да не си го признах тогава, тя се бе вкопчила здраво в мен и не искаше да ме пусне.
        В този миг в съзнанието ми нахлуха още спомени - как Кити отказа да ме придружи до езерото в деня, в който Ди скри ключовете ми. Не че ми трябваха ключове, за да отида, където и да било. Дори тогава търсех причина да прекарам повече време с нея. Имаше толкова силни моменти. Нападна арумианеца като нинджа, рискува живота си заради мен, макар да се държах отвратително с нея. А нощта на Хелоуин? Щеше да умре заради мен и Ди.
        И аз бих умрял за нея.
        Как щяхме да продължим оттук нататък? Не се чудех къде ще живеем. Знаех, че и двамата сме готови да дадем всичко един за друг. Имаше и още нещо. Спомних си пътуването дотук и как се взирах в лявата й ръка.
        Сърцето ми изпърха в гърдите - усетих паника, но и вълнение. Отново се пъхнах под струята. Нещо се натрупваше в мен и нямаше смисъл да го отричам. Свих ръце в юмруци.
        Мамка му.
        Наистина ли си го мислех? Да. Наистина ли го исках? О, да. Беше ли най-откаченото нещо, което ми е идвало на ум? Най-вероятно. Щеше ли това да ме спре? Не. Чувствах ли се така, сякаш щях да припадна? Е, малко.
        Стоях под душа повече от петнайсет минути.
        Бях си направо момиче.
        Докато спирах водата, паниката и вълнението ме завладяха изцяло. Присвих очи, ръката ми трепна.
        Трябваше да помисля.
        Но кого заблуждавах? Когато вземех решение, нищо не можеше да ме спре. Бях сигурен. Чувствах, че решението е правилно. Само това имаше значение.
        Бях влюбен в нея. Винаги щях да бъда.
        Увих кърпата около кръста си и влязох в спалнята. Кити седеше на леглото с кръстосани крака. Носеше блузката с надпис „Моят блог е по-добър от твоя“. Е, това съвсем наклони везните.
        - Мислех си - започнах аз, без да съзнавам какво говоря, - че има осемдесет и шест хиляди и четиристотин секунди в денонощието. И хиляда четиристотин и четири минути.
        Тя ме погледна учудена.
        - Добре, ще ти се доверя.
        - Прав съм. - Тупнах с пръст по главата си. - Тук съм натрупал доста полезни знания. Както и да е, следиш ли мисълта ми? Има сто шейсет и осем часа в седмицата. Около осем хиляди седемстотин и шейсет часа в годината. И знаеш ли какво?
        Тя се усмихна.
        - Какво?
        - Искам да прекарам всяка секунда, всяка минута, всеки час с теб. - Част от мен не можеше да повярва, че казах нещо толкова банално. Но беше напълно вярно. - Искам всяка секунда и минута в годината да прекарвам с теб. Искам всеки час от десетилетието да бъда с теб. Искам дните, часовете, минутите и секундите да са толкова много, че да не мога да ги преброя.
        Гърдите й рязко се вдигнаха и тя се взря в мен с широко отворени очи. Направих още една крачка и коленичих пред нея. Е, по хавлия. Май трябваше да си обуя поне панталони.
        - Ти искаш ли същото? - попитах.
        Кити ме погледна и отговорът последва незабавно.
        - Да. Искам го. Знаеш какво искам.
        - Добре. - Усмихнах се. - Хайде тогава да се оженим.
        Двайсет и пета глава
        Кейти
        Времето спря. Сърцето ми замръзна, после лудо затуптя. Стомахът ми натежа, сякаш бях погълнала планина. Взирах се в него толкова дълго, че накрая той ме погледна изпитателно.
        - Котенце? - Деймън наклони глава. Кичури мокра коса паднаха на челото му. - Дишаш ли?
        Дишах ли? Не бях сигурна. Всичко, което можех да направя, беше да го гледам втренчено. Май не каза това, което чух. „Хайде да се оженим“. Думите му се изсипаха като гръм от ясно небе. Не ме попита, а направо ми предложи. Бях поразена.
        Плаха усмивка се появи на лицето му.
        - Добре. Мълчиш по-дълго, отколкото очаквах.
        Примигнах.
        - Съжалявам… какво каза току-що?
        Той се засмя гърлено, хвана ме за ръка и сплете пръсти в моите.
        - Казах „хайде да се оженим“.
        Поех си още веднъж дъх, стиснах ръката му и сърцето ми отново затуптя.
        - Сериозно ли?
        - Възможно най-сериозно - отговори той.
        - Да не би да си удари главата в банята? Защото доста вися там.
        Деймън се изсмя.
        - Не. Трябва ли да се обиждам от въпроса ти?
        Изчервих се.
        - Не. Просто… искаш да се ожениш за мен? Тоест, наистина да се ожениш?
        - Разбира се, котенце? - Отново се усмихна. - Бракът ни няма да е законен, защото документите ни са фалшиви, така че няма да е както трябва, но ще е истинско за мен, за нас. Искам да го направим. Не съм ти купил пръстен, но обещавам да ти взема нещо подходящо, когато… когато всичко се успокои. Във Вегас сме. Няма по-добро място. Искам да се оженя за теб, Кити. Днес.
        - Днес? - едва не изпищях.
        Помислих, че ще припадна.
        - Да. Днес.
        - Но ние…
        Ние все още бяхме млади, вярно. Но дали бяхме прекалено млади? Бях на осемнайсет, няколко месеца оставаха, за да навърша деветнайсет. Открай време си представях, че ще се омъжа поне на двайсет и пет. Ала бъдещето ни беше неизвестно. Не бяхме като всички хора, които не знаят какво ще им поднесе денят. Бяхме в ужасно положение, нищо не беше наред. Ако не успеехме да се измъкнем и отново попаднехме в ръцете на Дедал, едва ли щяха да ни оставят заедно. Ако изобщо оцелеехме. Не бяхме сигурни, че ще живеем години занапред. Не разполагахме с много време, за да разберем по-добре отношенията си.
        - Какво ние? - попита нежно той.
        Не че ни трябваше много време, за да преценим дали искаме да сме заедно. Знаех, че точно сега искам да прекарам живота си с Деймън, но не беше толкова просто. Решението му може би бе породено от друго.
        Той стисна ръката ми.
        - Кити?
        Сърцето ми заби бързо. Все едно се спусках с увеселително влакче.
        - Да не би да искаш да се оженим, защото може да не дочакаме утрешния ден? Защото това е последният ни шанс да го сторим?
        Той се отдръпна назад.
        - Не това ме кара да го направим точно сега. Не е единствената причина, не е дори главната причина, поради която искам да се оженя за теб. По-скоро е катализатор.
        - Катализатор? - прошепнах.
        Той кимна.
        - Ще направя всичко по силите си да се предпазим от опасности. Ще се постарая да имаме време за всичко, което пожелаем. Но не съм толкова глупав да пренебрегна факта, че може да се случи нещо, което не зависи от мен. И, по дяволите, не искам един ден, като погледна назад, да се разкайвам, че съм пропуснал шанса да те направя своя, шанса наистина да докажа, че искам да прекарам живота си с теб. Не искам да пропусна тази възможност.
        Въздухът заседна в гърлото ми. Сълзи пареха очите ми.
        - Искам да се оженя за теб, защото те обичам, Кити. Винаги щете обичам. Това няма да се промени утре или след две седмици. След двайсет години пак ще те обичам, колкото те обичам сега. - Той пусна ръката ми, изправи се и обгърна с длани лицето ми. - Ето затова искам да се оженя за теб.
        Сълзите се търкулнаха по лицето ми. Той улови всяка с палеца си.
        - Какво са сълзите - добро или лошо?
        - Каза нещо толкова красиво. - Избърсах лицето си. Чувствах се като свръхемоционална глупачка, която след миг ще получи криза. - Наистина ли искаш да се оженим днес?
        - Да, Кити, наистина.
        - По хавлия?
        Той отметна глава назад и се засмя.
        - Може би ще облека някакви дрехи.
        Мислите ми препускаха.
        - Но къде?
        - Има много места във Вегас.
        - Безопасно ли е да отидем там?
        Той кимна.
        - Мисля, че да, ако го направим бързо.
        Бърза сватба във Вегас? Почти се засмях - щяхме да сме едни от милионите, които отиват във Вегас, за да се оженят. Отпуснах се, защото осъзнах колко… често хората се женят.
        Сърцето ми подскочи отново.
        - Ако не си готова, няма проблем. Не е задължително да го правим - каза той и очите му срещнаха моите. - Няма да се натъжа, ако смяташ, че моментът не е подходящ, но ще те попитам още веднъж. Дори няма нужда да казваш „не“. Просто не казвай нищо. Чу ли? - Пое си леко дъх. - Ще ме направиш ли най-щастливото копеле на света, като станеш моя съпруга, Кейти Шуорц?
        Потръпнах. Напрежение разтърси цялото ми тяло. Представях си предложението за брак доста по-различно. В моите фантазии нямаше хавлия, годежът трябваше да продължи дълго, а аз да имам време да организирам сватбата, да събера семейството и приятелите си…
        Но бях влюбена в Деймън. И както беше казал самият той, щях да съм влюбена в него и утре, и след двайсет години. Това никога нямаше да се промени. Чувствата бяха сложни, но отговорът беше прост.
        Поех си дъх отново, сякаш го правех за първи път.
        - Да.
        Той ме погледна учуден.
        - Да?
        Кимнах уверено, като че ли слагах печат.
        - Да. Ще се омъжа за теб. Днес. Утре. Когато и да било.
        След миг той се изправи и аз се оказах в обятията му. Притискаше ме силно, бях на няколко сантиметра от пода, устните му докосваха моите. Тази целувка беше по-ярко доказателство за любовта ни от което и да било брачно свидетелство.
        Надигнах глава, за да си поема въздух, и стиснах раменете му. Той светна красиво в бяло. Погледна ме и аз се усмихнах на обожанието в очите му.
        - Ами да се захващаме за работа.
        Деймън
        Не исках Кити да смени тениската си. Харесвах я. Носеше я, когато я видях за първи път, така че бе подходяща за случая.
        Имах чувството, че ей сега ще изкача Еверест. Бързо облякох блуза и джинси. Добре де, не чак толкова бързо. Мислех за устните на Кити, когато каза „да“; не можех да спра да ги докосвам.
        Когато слязохме долу само Лайла беше станала. Помолих я да взема колата й, тъй като не биваше да се мъкнем пеша до Вегас. Тя се съгласи и ми даде ключовете за ягуара. Когато обаче влязох в гаража и видях другите й две коли, избрах фолксвагена. Ръцете ме сърбяха да хвана кормилото на ягуар, но щях да привлека ненужно внимание.
        Смятах, че няма да имаме проблеми. За всеки случай приех вида, който използвах в мотела. Намерихме хубава шапка и слънчеви очила за Кейти.
        - Приличам на някоя знаменитост - каза тя, докато се оглеждаше в страничното огледало. Обърна се към мен. - А ти си доста секси.
        Засмях се.
        - Трябва ли да се притеснявам?
        Тя се изкиска.
        - Ди ще ни убие!
        Решихме да не казваме на никого. Най-вече защото Матю щеше да възрази, а Ди - да откачи, но честно казано, искахме да бъдем сами. Това бе нашият момент. Нашето малко парче торта, което не искахме да делим с никого.
        - Ще го преглътне - казах аз, макар да се съмнявах. Ди сигурно щеше да ми се сърди, задето не й позволих да се включи. Изкарах колата от алеята и продължих по главния път. - А сега ме чуй. Когато всичко бъде наред, ако искаш голяма сватба, ще се постарая да я направим. Само трябва да ми кажеш.
        Тя свали огромните си очила.
        - Големите сватби струват доста пари.
        - Имам достатъчно, за да не се притесняваме, докато решим какво ще правим. Така че ще стигнат и за сватба.
        Тя поклати глава.
        - Не искам голяма сватба. Искам само теб.
        Бях на косъм да спра колата и да се любя с нея.
        - Все пак запомни, в случай че решиш друго. - Исках да й дам всичко - пръстен, който да краси ръката й, и истинска сватба. Но в момента не беше възможно. Честно казано, бях развълнуван, че не й пукаше за тези неща.
        Всъщност се вълнувах от всичко, свързано с нея.
        - Знаеш ли къде искам да се омъжа? Омъжа. Еха! Не мога да повярвам, че въобще го казвам. Както и да е - каза Кити и очите й проблеснаха. - Искам да отидем в малката църква, в която всички тук искат да се венчаят.
        Замълчах за момент.
        - Имаш предвид „Литъл Уайт Уединг“? Онази от „Последният ергенски запой?“
        Кити си изсмя.
        - Тъжно е, че точно от този филм знаеш църквата, но да. Мисля, че има две във Вегас. Би било чудесно. Едва ли ще искат нещо повече от таксата и личните ни карти.
        Усмихнах се.
        - Щом искаш, дадено.
        Не след дълго пристигнахме във Вегас и спряхме до един туристически център. Кити изскочи от колата и взе няколко брошури. Сред тях имаше информация и за църквата. Явно бързите сватби бяха популярни. Логично.
        Трябваше да си извадим разрешително за брак.
        Тя се намръщи.
        - Не искам да го правим с фалшиви имена.
        - Нито пък аз. - Спрях пред съда, без да изключвам двигателя. - Но е прекалено рисковано да използваме истинските си имена. Така или иначе, ще ни е нужно разрешително. Нямаме друг избор. Винаги ще знаем истината.
        Тя кимна и посегна към дръжката на вратата.
        - Прав си. Тогава да вървим.
        - Ей - спрях я аз. - Сигурна ли си?
        Погледна ме.
        - Напълно. Съгласна съм. Просто съм нервна. - Тя се наведе и ме целуна. Периферията на шапката й докосна лицето ми. - Обичам те. Чувствам… чувствам, че е правилно.
        Не ми достигаше въздух.
        - Аз също.
        Срещу шейсет долара вече имахме брачен лиценз и потеглихме към църквата. Тъй като снимките на фалшивите ни лични карти бяха истински, се наложи да сменя образа си, след като оставихме колата на паркинга.
        През цялото време се оглеждах за нещо подозрително. Всъщност в такъв момент всеки ми изглеждаше подозрителен. Дори рано сутринта улиците гъмжаха от туристи и хора, които отиваха на работи. Можеше да има импланти навсякъде, но се съмнявах някой да се появи, облечен като Елвис, или да се крие в църквата.
        Кити стисна ръката ми, когато храмът изникна пред нас. Табелата със сърчице беше приятен детайл.
        - Виж, не изглежда малка - каза тя, докато паркирах колата.
        Изключих двигателя и отново приех образа, с който Кити бе свикнала.
        На лицето й засия усмивка от удоволствие.
        - Така е по-добре.
        - Мислех, че другият е секси.
        - Не и колкото теб - тя потупа коляното ми. - Лицензът е у мен.
        Погледнах през прозореца. Не можех да повярвам, че сме тук. Не че се съмнявах в нещо, но не ми се вярваше, че наистина ще го направим, че след час ще бъдем мъж и жена.
        Луксианец и хибрид.
        Влязохме в църквата и се срещнахме с „организатора на церемониите“. Дадохме лиценза, личните карти и таксата и се започна. Блондинката зад бюрото опита да ни пробута различни оферти, включително за наемане на костюм и бяла рокля.
        Кити поклати глава. Беше свалила шапката и очилата.
        - Просто искаме някой да ни венчае. Това е всичко.
        Жената показа белите си зъби и се наведе напред.
        - Да не би да бързате, пиленца?
        Сложих ръка на рамото на Кити.
        - Може и така да се каже.
        - Ако искате бърза сватба, без камбани и свидетели, ще повикаме отец Линкълн. Самата церемония не е включена в таксата, така че ще ви помолим за дарение.
        - Съгласни сме.
        Наведох се и допрях устни до челото на Кити.
        - Искате ли нещо друго? Кажете и ще го имате. Каквото и да е.
        Кити поклати глава.
        - Искам теб. Друго не ми трябва.
        Усмихнах се и погледнах блондинката.
        - Ами чухте я.
        Жената се изправи.
        - Много сте сладки. Последвайте ме.
        Докато вървяхме след блондинката към така наречения „тунел на любовта“. Кити докосна бедрото ми. Боже, какви коментари събуждаше у мен това наименование. Реших да ги спестя за по-късно.
        Отец Линкълн беше възрастен мъж, който приличаше повече на благодушен дядо, отколкото на човек, който извършва бързи брачни церемонии в Лас Вегас. Поговорихме с него, после се наложи да изчакаме около двайсетина минути, докато той се приготви. Забавянето ме хвърли в тревога, всеки момент очаквах в храма да нахлуе армия. Имах нужда да се поразсея.
        Придърпах Кити в скута си и я прегърнах.
        Докато чакахме й разказах за церемониите, които ние организирахме - бяха много подобни на човешките сватби, но не си разменяхме пръстени.
        - Какво правите вместо това? - попита тя.
        Прибрах косата й зад ухото й и се усмихнах.
        - Няма да ти хареса.
        - Искам да знам.
        Докоснах нежно извивката на врата й.
        - Нещо като кръвна клетва. Ние сме в истинската си форма. - Говорех тихо, за всеки случай, макар да бях сигурен, че в „тунела на любовта“ се изричат и по-странни неща. - Всеки убожда пръста си, после ги притискаме. Това е.
        Тя потупа ръката ми.
        - Не е толкова лошо. Очаквах да кажеш, че ходите голи и се чукате пред всички.
        Облегнах глава на рамото й и се засмях.
        - Имаш мръсно подсъзнание, котенце. Затова те обичам.
        - Само затова ли?
        Притиснах я по-силно.
        - Добре знаеш защо.
        - Може ли да го направим и ние? Имам предвид кръвната клетва - попита тя и плъзна пръст по гърдите ми. - Когато всичко е наред.
        - Щом искаш.
        - Искам. Мисля, че така ще бъде по-истинско, разбираш ли?
        - Госпожице Уит? Господин Роу? - Блондинката се появи пред отворените врати. Убеден съм, че си бе казала името, но посмъртно не можех да си го спомня. - Готови сме да започнем, когато пожелаете.
        Станахме и поех ръката на Кити. Църквата всъщност беше доста приятна. Имаше достатъчно място за хората, дошли на сватбена церемония. Навсякъде бяха украсили с бели рози - по пейките, край стените, по стълбите пред амвона, висяха дори от тавана. Отец Линкълн застана на амвона с библия в ръка. Когато ни видя, се усмихна.
        Минахме по плътния килим съвършено тихо. Но дори стъпките ни да се чуваха, нямаше да им обърна внимание, ударите на сърцето ми щяха да ги заглушат. Спряхме пред свещеника. Той каза нещо и кимна. Бог знае какво беше. Каза да се обърнем един към друг, направихме го, хванати за ръце.
        Отец Линкълн продължаваше да говори, но аз не разбирах нито дума. Бях впил поглед в лицето на Кити, вниманието ми бе съсредоточено върху допира на ръцете й и топлината на тялото й. В един момент чух важните думи.
        - Обявявам ви за съпруг и съпруга. Можете да целунете булката.
        Мисля, че сърцето ми щеше да се взриви. Кити стоеше загледана в мен, сивите й очи бяха разширени и влажни. Не можех да помръдна. Стоях като вкаменен. После погалих лицето й и я целунах. Бях я целувал хиляди пъти, но сега, сега беше различно. Допирът и вкусът на устните й проникнаха дълбоко в мен и се отпечатаха завинаги в душата ми.
        - Обичам те - казах, докато я целувах. - Обичам те толкова много!
        Тя улови лицето ми.
        - И аз те обичам.
        Преди да го осъзная, вече се хилех като идиот, но не ми пукаше. Притеглих я и я притиснах към гърдите си. Сърцата ни туптяха в синхрон - ние бяхме в синхрон. Всичко, което бяхме загубили и от което трябваше да се откажем, си струваше. Това беше най-важното.
        Двайсет и шеста глава
        Кейти
        Чувствах се като героиня от анимационен филм, която повдига крак след целувката с принца. Бях замаяна от щастие и по-развълнувана, отколкото си мислех, че е възможно.
        В ръката си държах просто лист хартия. Сватбено свидетелство с две имена, които дори не бяха нашите.
        Но за мен беше много.
        Беше всичко.
        Не можех да спра да се усмихвам, но едва преглъщах. Откакто си казахме клетвите, бях на ръба да заплача. Деймън сигурно мислеше, че съм откачила.
        По пътя към изхода, блондинката ни спря. Подаде ми снимка.
        - Подарък от мен - каза тя и се усмихна. - Вие сте красива двойка. Би било срамота, ако нямате нещо, с което да запомните този момент.
        Деймън надникна над рамото ми. Жената бе уловила целувката ни - първата ни целувка като женени.
        - Мили боже - казах и усетих, че се изчервявам. - Сякаш ще се изядем!
        Той се засмя.
        Блондинката се усмихна и отстъпи встрани.
        - Мисля, че такава страст не утихва цял живот. Късметлии сте.
        - Знам. - Бях сигурна, че съм късметлийка, дори след всичко, което ми се случи. Погледнах към… съпруга си. Дълбоко в себе си знаех, че бракът ни не е законен, но аз го чувствах като истински. Отново се просълзих.
        Деймън ме възнагради с пламенна целувка и ме повдигна. В друг момент бих се засрамила, тъй като бяхме на обществено място, но сега не ми пукаше. Ни най-малко.
        По пътя към къщата се държахме доста банално - стискахме си ръцете и се гледахме с влажни очи. Когато спряхме, останахме няколко минути в колата. В мига, в който Деймън изключи двигателя, се хвърлихме един към друг. Алчно. Целувките не бяха достатъчни. Прескочих седалката и седнах в скута му. Пъхнах ръце под тениската му, галех го по гърдите и корема. Той плъзна пръсти нагоре по гърба ми, вплете ги в косата ми.
        Дишах тежко, но той се отдръпна и облегна глава на седалката.
        - Добре - каза той, - трябва да спрем, не можем да го направим в колата.
        Засмях се.
        - Тъкмо да се отблагодарим на Лайла, задето ни я даде.
        - Така е. - Отвори вратата. - По-добре тръгвай, преди да съм размислил.
        Не бях сигурна дали не искам да размисли, но трябваше да изляза от колата. Деймън беше точно зад мен, държеше ме за кръста. Влязохме в къщата през странична врата, която водеше в малък килер.
        Матю застана пред нас в мига, в който се озовахме в кухнята. Сините му очи проблясваха гневно.
        - Къде, по дяволите, бяхте?
        - Навън - отвърна Деймън.
        Той застана пред мен и почти ме закри от погледа на Матю.
        - Навън? - попита слисан Матю.
        Надникнах над рамото на Деймън, притискайки свидетелството към гърдите си.
        - Исках да видя това-онова.
        Матю зяпна.
        - Това никак не е добре - каза Арчър, който се появи пред свода на помещението. - Не е разумно да разглеждате забележителност, докато половината правителство е по петите ви.
        Деймън се наежи.
        - Всичко е наред. Никой не ни видя. Сега, ако ни извините…
        Арчър присви очи.
        - Не мога да повярвам, че вие двамата…
        През цялото време, докато той говореше, аз си тананиках безгласно песничка и се опитвах да не мисля за сватбата, но явно не успях, защото Арчър понечи да каже нещо. Изглеждаше напълно объркан. Все едно някой му бе казал, че има ресторант, в който сервират в чинии без дъно. Моля те, не казвай нищо. Моля те. Продължих да си повтарям едни и същи думи с надеждата Арчър да не надникне в съзнанието ми.
        Матю погледна към Арчър и сви вежди.
        - Добре ли си, приятел?
        Той поклати глава, засуети се и каза:
        - Няма значение.
        - Знам, че ти е неприятно, Матю. Съжаляваме. Няма да се повтори… - Деймън ме хвана за ръка. Пристъпи напред. - И можеш да ни се караш колкото си искаш след… пет или шест часа.
        Матю скръсти ръце.
        - Какво възнамерявате да правите?
        Деймън мина покрай него с широка усмивка.
        - Не какво. По-скоро кого. - Ударих го по гърба, но той не ми обърна внимание. - Така че, по-добре отложи лекцията.
        Матю не успя да каже каквото и да било. Изхвърчахме от кухнята през странната стая със статуи. Гласовете на Ди и Ашли се чуваха от съседното помещение.
        - Да побързаме - каза Деймън. - Иначе никога няма да се измъкнем.
        Макар да нямах търпение да видя Ди, разбрах защо бързахме. По средата на стълбището Деймън се обърна и ме пое на ръце.
        Изкикотих се и го прегърнах.
        - Не е необходимо.
        - Напротив - отвърна той.
        След секунди ме остави в спалнята и затвори вратата.
        Дрехите не останаха дълго върху нас. В началото всичко стана бързо, трепетно. Деймън ме избута до вратата и ме притисна с едрото си тяло. Но имаше нещо ново, различно, по-истинско; сякаш малкият лист хартия, който сега се търкаляше на пода, променяше всичко. Сключих крака около бедрата му. Казах му, че го обичам. Показах му, че го обичам. И той направи същото. Най-сетне стигахме до леглото и потънахме в нежност.
        Изминаха часове, може би повече от петте, които Деймън бе обещал на Матю. За наша изненада никой не ни прекъсна. Чувствах се прекрасно в обятията му, главата ми беше на гърдите му. Знаех, че е глупаво, но наистина обичах да слушам туптенето на сърцето му.
        Деймън си играеше с косата ми, увиваше кичурите около пръстите си. Говорихме за всичко, което не касаеше близкото бъдеще. Обсъждахме нещата, които искахме да направим - да отидем в колеж, да си намерим работа.
        Да имаме живот.
        Беше хубаво, по някакъв начин пречиствахме душите си.
        После стомахът буквално засвири.
        Деймън се засмя.
        - Добре, време е да ти дадем малко храна, преди да си ме изяла.
        - Твърде късно - казах аз и захапах леко долната му устна. Той издаде онзи сексапилен звук, който обикновено водеше до неща, отнемащи над два часа. Едва успях да се отдръпна от него. - Трябва да слезем долу.
        - За да хапнеш?
        Той седна в леглото и прокара ръка през косата си. Беше чаровно разрошен.
        - Да, но освен това трябва да разберем какво ще правят другите. - Реалността ми подейства отрезвяващо. - Трябва да решим какво ще правим ние.
        - Знам. - Той се наведе, взе тениската ми и ми я подхвърли. - Но дано да има и храна.
        Слава богу, имаше. Ди беше в кухнята и правеше късен обяд, или може би ранна вечеря. Менюто се състоеше от пържоли. Деймън отиде при брат си, а аз застанах до Ди.
        - Мога ли да помогна? - попитах.
        Тя ме погледна.
        - Почти приключих. Какво месо искаш? Свинско? Пуешко?
        - Свинско, моля. - Ухилих се. - Деймън сигурно също ще иска свинско. Мога аз да ги приготвя, ако вече не си го направила.
        - Деймън иска всичко, което може да погълне.
        Тя се протегна и взе една картонена чиния. Помислих си, че е странно в такава къща да има картонени чинии. Когато тя сложи два сандвича в нея, в съседната стая избухна мъжки смях. Ди се бе успокоила.
        - Какво става? - попитах и надникнах към коридора, по който бе изчезнал Деймън.
        - Не знам. - Усмихна се. - Просто съм изненадана. Арчър е в онази стая. Мислех, че ще се разнасят викове, а не смях.
        - Деймън… на моменти се държи доста строго с теб.
        Ди се засмя.
        - На моменти?
        - Добре, де. Често. Не става дума за Арчър. Той е наистина свестен. Помогна ми, помогна и на двама ни, докато бяхме при Дедал, но е по-възрастен, по-различен и…
        - Има пенис? - предложи Ди. - Защото ми се струва, че това е основният проблем на Деймън.
        Засмях се и взех две чаши сода.
        - Да, сигурно си права. Поприказва ли си с него?
        Тя сви рамене.
        - Не. Той не е особено приказлив.
        - Вярно е. - Облегнах се на плота. - И е бил подложен на много изпитания. Така че сигурно още осмисля всичко.
        Спомних си за хибридите, които видях, и основите, които пуснахме на свобода. Възможно ли беше някои от тях да са избягали? Оставих чашите настрани и въздъхнах.
        - Всичко е толкова объркано.
        - Така е.
        Отново се чу смях и аз разпознах гласа на Деймън. Не се сдържах и се ухилих.
        - Я се погледни! Много си весела днес! - сръчка ме с лакът Ди. - Какво става?
        Свих рамене.
        - Просто имам хубав ден. Скоро ще ти разкажа.
        Тя ми подаде пържола.
        - Ако ще ми обясняваш какво правихте горе цял следобед, дори не искам да знам.
        Засмях се.
        - Нямам предвид това.
        - Слава богу. - Ашли се вмъкна между нас и взе буркан майонеза. - Защото никой не би искал да слуша това.
        Освен ако не ставаше дума за приключенията на Ашли с Деймън, за които тя говореше с охота, но както и да е. Усмихнах й се, а тя ме удостои със странен поглед.
        Ашли взе лъжица, гребна малко майонеза и я изяде. Стомахът ми се сви.
        - Странно, толкова си слаба, а ядеш майонеза с лъжица. Тя намигна с котешкото си око.
        - Завиждай.
        Хубавото беше, че наистина не завиждах.
        - Или може би аз трябва да завиждам, котенце - допълни Ашли.
        Ди я удари по ръката.
        - Не започвай.
        Тя се ухили и захвърли лъжицата в мивката.
        - Не казах, че искам да съм неговото котенце. Но ако бях… историята щеше да свърши различно.
        Преди няколко месеца щях да се ядосам.
        Сега просто се усмихнах.
        Тя ме зяпна за момент, после премрежи сините си очи.
        - Все едно.
        Гледах как излиза от кухнята.
        - Май все повече се привързва към мен - казах на Ди. Тя се изхили и сложи последния сандвич в чинията.
        Бяха поне дванайсет.
        - По-важното е, че Ашли иска да не те харесва.
        - Доста добре се справя.
        - Според мен тя не те мрази. - Ди взе чинията и килна глава. - Наистина харесваше Деймън. Не става дума за любов, но тя наистина вярваше, че ще бъдат заедно. Това трудно се преживява.
        Почувствах се донякъде виновна.
        - Знам.
        - Но ще се справи. Освен това ще намери някого, който да изтърпи злобата й, и всичко ще завърши чудесно.
        - А ти?
        Тя се засмя и намигна.
        - Аз просто искам светът да се успокои за една нощ. Разбираш ли?
        Задавих се от смях.
        - Мили боже, не го споменавай пред Деймън и Доусън.
        - Без майтап.
        Всички бяха в голямата зала, излегнати кой на диваните, кой на фотьойлите. На стената висеше най-големият телевизор, който бях виждала. Същински киноекран.
        Деймън потупа мястото до него на дивана, седнах и му подадох чинията и содата.
        - Благодаря.
        - Сестра ти ги направи. Аз просто ги донесох.
        Ди сложи чинията на масата за кафе и надникна към Арчър, който седеше до Люк и Парис. После взе два сандвича и се отправи натам. Лицето й порозовя. Надявах се да има чисти помисли. Но щом погледнах Арчър, който се бе втренчил в нея, осъзнах, че не е така.
        От другата ми страна Доусън взе два сандвича - един за себе си и един за Бет. Момичето се бе увило с одеяло, унасяше се. Очите ни се срещнаха и нежна усмивка осени лицето й.
        - Как си? - попитах.
        - Чудесно. - Тя пое хляба и отчупи малко от коричката. - Просто съм уморена.
        Отново се питах какво точно става с нея. Не изглеждаше уморена, а напълно изтощена.
        - Доста пътувахме - обясни Доусън. - Аз също се изморих.
        Той изглеждаше добре. Всъщност пращеше от енергия. Зелените му очи блестяха, особено когато гледаше към Бет.
        - Яж - каза й тихо той. - Трябва да изядеш поне два сандвича.
        Тя се засмя.
        - Не знам дали ще мога.
        Останахме известно време там, дълго след като се нахранихме. Помислих, че всеки отлага неизбежното - важния разговор. По едно време Матю излезе от стаята, като че ще се върне след малко.
        Деймън се наведе и подпря ръце на коленете си.
        - Време е да се заловим за работа.
        - Да - каза Люк. - Скоро трябва да потегляме. Най-добре утре.
        - Това е ясно - каза Андрю. - Но накъде ще тръгнем?
        Люк отвори уста, но Арчър вдигна ръка и го накара да замълчи.
        - Задръж си мисълта.
        Люк присви очи, но после се отпусна. Арчър скочи и изхвърча от стаята, свил ръце в юмруци.
        - Какво става? - попита Деймън.
        По гърба ми полазиха тръпки. Погледнах Доусън, който също изглеждаше притеснен.
        - Люк - казах, а пулсът ми се ускори.
        Люк стана, гърдите му рязко се надигаха. В следващия миг се озова в другия край на стаята и хвана Лайла за гърлото.
        - Какво направи? - попита той.
        - Мамка му! - извика Андрю, скочи и застана пред сестра си и Ди.
        - Какво направи? - попита отново Люк и стисна гърлото.
        Лицето на луксианката побеля.
        - А-аз… не знам за какво говориш.
        Деймън бавно се изправи и пристъпи напред. Брат му беше зад него.
        - Какво става?
        Люк не му обърна внимание и вдигна ужасената жена от пода.
        - Ще ти дам пет секунди да отговориш на въпроса. Едно…
        - Нямах избор изграчи тя, вкопчена в ръката му.
        Кръвта ми се смрази.
        Не разбирахме какво се случва. Бяхме обзети от ужас. Приближих се до Бет, която се опитваше да се измъкне от одеялото.
        - Грешен отговор - каза той тихо и пусна Лайла. - Винаги имаш избор. Това е единственото нещо, което никой не може да ни отнеме.
        Люк се придвижи толкова бързо, че дори Деймън не можа да го спре. Светлина избликна от ръката му и избухна. Гореща енергийна вълна просветна из стаята и косата ми се залепи за лицето.
        Вълната удари Лайла в гърдите и я запрати в една картина с пейзаж от Вегас. Тя се разтресе и после всичко свърши. Очите й бяха празни, тялото й се плъзна по стената, краката й се огънаха под нея.
        Божичко… Отстъпих назад и затиснах устата си с ръка.
        В гърдите на Лайла имаше дупка. От нея излизаше дим. След секунда тя се размаза като образ на стар телевизор, после премина в истинския си образ. Светлината изчезна. Остана само прозрачна кожа и мрежа от бляскави вени.
        - Ще кажеш ли защо уби домакинята ни? - попита Деймън с притеснително равен глас.
        Арчър се появи на прага, с една ръка стискаше врата на Матю, а в другата държеше счупен телефон. От носа на Матю се стичаше кръв, обагрена в синьо.
        Деймън и Доусън скочиха напред.
        - Какво, по дяволите, става? - Гласът на Деймън разтресе къщата. - Имаш две секунди да отговориш на въпроса, преди да те разкъсам.
        - Твоето приятелче тъкмо набираше един номер. - Тонът на Арчър беше равен, толкова спокоен, че цялата изтръпнах. - Кажи им, Матю. Кажи им на кого звънеше.
        Не последва отговор. Той просто се взря в Деймън и Доусън.
        Арчър затегна хватката си и изви главата на Матю назад.
        - Копелето звънеше на Дедал. Прецака ни. Яко.
        Двайсет и седма глава
        Кейти
        Деймън отстъпи назад, сякаш физически се отдръпваше от обвинението.
        - Не. - Гласът му беше дрезгав. - Няма начин.
        - Съжалявам - каза Матю. - Не можех да допусна да се случи.
        - Да се случи кое? - попита Ди.
        Лицето й беше бледо, ръцете й трепереха.
        Матю не отмести поглед от Деймън. Гласът му, цялото му същество настояваше Деймън да разбере немислимото.
        - Не мога да продължа да ви губя един по един. Вие сте моето семейство, а Адам е мъртъв. Той е мъртъв заради това, което искат Дедал. Трябва да разбереш. Не искам да ми се случи отново.
        По вените ми плъзна хлад.
        - Отново?
        Матю насочи ярките си очи към мен и в този момент завесата падна. За първи път видях отвращение и омраза в погледа му. Толкова могъщи, че не можах да ги понеса.
        - Ето затова не се смесваме с хората. Стават инциденти, а да спасяваме любимите си е в природата ни. Затова не се влюбваме в хора. Защото се случват такива неща! В мига, в който някой от нас се забърка с човек, Дедал е само на няколко крачки.
        - Боже мой - промълви Ди и притисна ръце към устата си.
        Парис изцъка тихо.
        - Това е причина да предадеш тези, които наричаш семейство.
        - Не би ме разбрал! - Матю се опитваше да се измъкне от ръцете на Арчър. - Ако трябва да пожертвам един, за да спася всички останали, бих го направил. И го направих. Така е най-добре.
        Бях втрещена. После си спомних нощта, в която с Деймън бяхме у Матю, след като видяхме арумианецът да влиза в къщата с Нанси - същата нощ, в която Матю каза, че ако Бет е жива, Доусън също трябва да е жив.
        Матю знаеше много, а ние никога не се усъмнихме в него. Знаеше това място, но не го бе споменал. Взирах се в него ужасена.
        - Какво ти предложиха? - обади се Люк. - Да оставят намира всички, ако предадеш само един? Справедлива размяна. Един живот за няколко други.
        Щях да повърна.
        - Искаха Деймън и Кейти - каза той и отново погледна Деймън. - Обещаха да не закачат останалите.
        - Ти луд ли си? - извика Ди. - Как ще ни помогне това?
        - Ще ни помогне! - изръмжа Матю. - Защо мислиш, че ви оставиха намира с Деймън, когато заловиха Доусън. И двамата знаехте за връзката му с Бетани. Всички вие бяхте в опасност. Трябваше да направя нещо.
        - Не. - Тихият глас на Бет разтресе стаята. - Чичо ми ни предаде.
        - Чичо ти потвърди това, което вече предполагаха - изплю Матю. - Когато дойдоха при мен, ми дадоха право на избор. Ако им кажех истината за вашата връзка и за това какво сте научили, всички щяха да живеят спокойно.
        - Кучи син! - очертанията на тялото на Деймън се размиха. - Ти си предал Доусън? Моят брат?
        От думите му струеше отрова.
        Матю поклати глава.
        - Знаеш какво причиняват на луксианци, които нарушават правилата. Никой повече не чува за тях. Заплашиха да ви отведат, всичките. - Той се обърна към Андрю и Ашли. - Дори вас. Нямах избор.
        Енергия разтърси стаята.
        - Щяха да се окажат в плен на Дедал - каза Арчър и скръсти ръце. - Точно там, където току-що изпрати Деймън и Кейти.
        - Казал си им за мен и Бет? - гласът на Доусън бе дрезгав и тих.
        Матю отново кимна.
        - Съжалявам, но ти изложи всички ни на опасност.
        Очите на Деймън се изпълниха с болка, сякаш го бяха ударили по слабото място. Но внезапната топлина в стаята не излизаше от него. А от Доусън. Лека струя енергия се понесе от него.
        - Сега е същото. - Матю събра длани, сякаш смяташе да се моли. - Искат само Деймън и Кейти. Всички други, включително ти и Бет, ще си тръгнат спокойно. Трябваше да го направя. Трябваше да защитя…
        Доусън реагира толкова бързо, че дори някой да беше искал да го спре, нямаше да успее. Той изпрати светкавица право в Матю. Тя удари мъжа в гърдите и го завъртя като пумпал.
        Знаех, че Матю вече е мъртъв още преди да се строполи на пода.
        Знаех, че Ди изпищя.
        Знаех, че Деймън стисна ръката ми и ме измъкна от стаята.
        Знаех, че гласът на Арчър се понесе из хаоса и занарежда заповеди.
        И знаех, че трябва да се измъкна оттам. Бързо.
        Но не очаквах, че Матю може да направи подобно нещо, нито че Доусън ще го убие, без да му мигне окото.
        - Остани с мен, котенце. - Дълбокият глас на Деймън проникна в тялото ми. Минахме през кухнята. - Трябва да…
        - Добре съм - казах, докато гледах как Люк замъкна изплашената Ашли във фоайето. - Те идват. Сега.
        - Можеш да си заложиш задничето, че е така - обади се Арчър и извади пистолет.
        - Не ми харесва, че коментираш задничето на Кити, но като изключим това, какво точно правиш? - попита Деймън и стисна ръката ми по-силно. - Какъв е планът? Да хукнем като луди навън?
        - Звучи добре - отвърна Андрю. - А може би искате да ви завлекат към килиите.
        - Не. - Люк огледа внимателно Доусън и Бет. Луксианецът бе освирепял. - Ще тръгнем към Аризона. Разполагам с място, което тези идиоти няма да открият. Но трябва да се измъкнем от града.
        Деймън погледна брат си.
        - Как ти се струва това? - Доусън кимна, Деймън ме пусна, отиде при него и стисна раменете му. - Направи това, което трябваше да направиш.
        Доусън сложи длан върху ръката на Деймън.
        - Бих го направил отново.
        - Добре, да приключваме със семейните прегръдки! Всеки, който се качи в някоя от колите, го очаква дълъг път! - каза Парис и разлюля няколко комплекта ключове. - Ако смятате, че не сте готови да рискувате живота си за другите, останете тук. Ако ни прецакате навън, ще ви убия. - Усмихна се зловещо. - И сигурно ще ми бъде приятно.
        Деймън го изгледа мрачно, но каза:
        - Съгласен съм.
        - Вече съм затънал до гуша - каза Андрю и сви рамене. - По-добре да продължа до края.
        Всички погледнаха Ашли.
        - Защо ме гледате? - попита тя и прибра няколко кичура зад ушите си. - Ако не исках да се замесвам, щях да си остана вкъщи. Но съм тук, нали?
        Имаше логика, но се питах защо тя и Андрю ще рискуват, след като не бяха почитатели на Бет и мен. После разбрах. Не беше заради нас. Беше заради Деймън и Доусън - беше заради семейството.
        Затичахме се към предната врата, но в последния миг сграбчих ръката на Деймън.
        - Чакай! Трябва да отида горе.
        Арчър изникна пред нас.
        - Каквото и да е, можете да го оставите. Не е важно.
        - Деймън…
        Впих пръсти в него. Предполагах, че всички носят личните си карти. Но така или не, ние трябваше да вземем документите си. Трябваше да ги вземем.
        - Мамка му. - Разбра за какво говоря. - Ти върви. Аз ще се оправя по-бързо.
        Кимнах, минах край него и настигнах Арчър.
        - Наистина ли този документ е толкова важен? - смръщи се той.
        - Да.
        Нямахме пръстени. Нямахме свидетелство, съдържащо истинските ни имена, и да, не беше истинско, но все пак имахме някакъв документ, имахме и фалшиви лични карти и те бяха най-важното на света. Те бяха бъдещето ни.
        Доусън вече беше качил Бет в един джип. Ашли и Андрю отидоха при тях.
        - Върви с тях - казах на Арчър, тъй като знаех, че той ще се погрижи за всичко. - Ние ще отидем с Парис и Люк.
        Арчър не се поколеба. Избута Доусън и седна зад волана.
        - Ще си благодарен, че карам аз, ако стане нещо неприятно. Повярвай ми.
        Доусън явно не беше убеден и в този момент приличаше на брат си. Но все пак направи нещо, което Деймън никога не правеше - не започна да спори. Просто мина от другата страна и млъкна.
        След секунда Деймън се появи зад мен.
        - В задния ми джоб са.
        - Благодаря.
        Качихме се в хамъра - Парис зад волана и Люк на дясната седалка. Люк се обърна към нас, докато затваряхме вратите.
        - Съжалявам за Матю - каза той на Деймън. - Знам, че бяхте близки. Той беше част от семейството ти. Но постъпката му беше гадна. Хората правят гадни неща, когато са отчаяни.
        - И глупави - прошепна Парис.
        Деймън кимна и се облегна назад. Погледна ме и вдигна ръка. Не се поколебах. С жадно сърце се доближих и се притиснах до него. Прегърна ме и плъзна пръсти по кожата ми.
        - Съжалявам - промълвих аз. - Толкова съжалявам.
        - Шшт - прошепна той. - Няма за какво да съжаляваш.
        Имаше за какво да съжалявам. Не можех да осмисля всичко, докато излизахме от алеята. Ами ако Дедал вече пътуваха към нас? Ума ми не го побираше. У мен се надигаше паника, обсебваше сърцето ми. Нямаше да съм полезна, ако това се случеше.
        Вратите пред нас не се отвориха. Деймън се хвана за седалката. Парис не натисна спирачките и прелетя през металната порта.
        - Добре, че сме в хамър - каза Люк.
        Деймън изтегли предпазния колан.
        - Добре е да го закопчаеш.
        - Ами ти?
        - Мен не ме убиват лесно.
        - Всъщност… - Люк замълча за момент. - Май съм най-труден за убиване.
        - Какво да се прави, мания за величие - измърмори Деймън.
        Люк изсумтя. Парис увеличи скоростта по равния път, Арчър плътно ни следваше.
        - Дедал показаха ли ви най-якото си оръжие?
        - Показаха ни много неща - казах и се килнах настрани, тъй като Парис направи остър завой.
        - А онази специална пушка? - Люк сложи крак на таблото. Надявах се въздушната възглавница да не изскочи. - Онази, която убива луксианец с един изстрел - ИЕС? Импулсно енергийни снаряди.
        - Боже! - Стомахът ми се сви; гледах ту Люк, ту Деймън.
        - Що за оръжие е това?
        - Енергийно оръжие, което разрушава светлинните вълни - висока технология. Малко като оникса, но много по-гадно. - Деймън свъси вежди. - Не съм го виждал, но Нанси ми разказа за него.
        - Всъщност е електромагнитно оръжие - обясни Люк. - И е изключително опасно. Ако го извадят, значи не се шегуват. Проклетото нещо разсейва сигнали и може дори да навреди на обикновените хора, тъй като мозъкът, дробовете и сърцето се контролират от ток с ниско напрежение. Все пак импулсните енергийни снаряди не са смъртоносни за хора при ниска честота, но за нашия вид са катастрофални, при каквато и да е честота.
        Скова ме лед.
        - Един изстрел?
        - Един изстрел - повтори гробовно Люк. - Вие двамата няма от какво да се боите, тъй като ви искат живи, но трябва да знаете, че ако извадят големите пушки, ще има жертви.
        Замръзнах, неспособна да си поема дъх. Щеше да има още жертви.
        - Не можем да го допуснем. - Извърнах се към Деймън, доколкото ми позволяваше колана. - Не можем да допуснем нови жертви само защото…
        - Знам. - Деймън стисна зъби. - Не можем и да се върнем. Първо ще се измъкнем и после ще се тревожим за други неща.
        Сърцето туптеше диво в гърдите ми. Погледнах Люк. Той не беше убеден. Знаех, че Деймън се опитва да ме успокои. Оценявах го, но чувството за вина се сливаше с ужаса. Ако някой умреше…
        - Недей - каза тихо Деймън. - Знам какво си мислиш. Недей.
        - Как бих могла?
        Деймън не отговори. Ужасяващият страх бе като бездънна яма, която се разширяваше, докато наближавахме града. Червените и сини неонови светлини по билбордовете и таблата изглеждаха нелепо. Имаше задръстване и пътят приличаше на огромен паркинг.
        - Дявол да го вземе! - Парис удари с ръце волана. - Това е притеснително.
        - Бих казал отвратително. - Деймън се хвана за предната седалка. - Въобще не помръдваме.
        Парис изпъшка.
        - Ако не носиш хеликоптер в задния си джоб, не виждам как ще се измъкнем. Можем да минем по някоя отбивка, но те са по-надолу по главния път.
        С треперещи пръсти разкопчах колана си и се наведох напред. После хвърлих поглед назад и се убедих, че Арчър е зад нас.
        - Но колите не вървят! Вижте. - Посочих дългата върволица, простираща се надалеч. - Напълно са спрели.
        - Няма нужда да изпадаме в паника - каза Парис. На лицето му лъсна ведра усмивка. - Сигурно е инцидент или пък гол човек бяга из пътя. Случва се. Все пак сме във Вегас.
        Някой навън натисна клаксон.
        - Или, както е по-вероятно, са блокирали движението на изхода от града. Просто казвам - изкоментирах аз.
        - Мисля, че той гледа положителната страна на нещата, котенце. Кои сме ние, че да намесваме реалността?
        Избърсах изпотените си длани в джинсите и понечих да отговоря, но в този момент отвън долетя приглушен звук.
        - О, по дяволите!
        Черен хеликоптер летеше над града, изключително ниско. Перките му се движеха опасно близо над сградите. Можеше да е всякакъв хеликоптер, но аз имах усещането, че принадлежи на Дедал.
        - Ще проверя това - каза Люк и отвори вратата. - Не мърдайте оттук. Връщам се веднага.
        Люк излезе и се запромъква между колите, преди някой от нас да успее да отговори. На лицето на Деймън се изписа раздразнение.
        - Смяташ ли, че постъпва разумно?
        Парис се засмя.
        - Не. Но Люк прави каквото си иска. Ще се върне. Държи на думата си.
        Леко почукване по задния прозорец ме накара да подскоча. Беше Доусън.
        Деймън свали прозореца.
        - Имаме проблем - каза той.
        - Схванах. Трафикът хич не се движи. Това не е на добре. - Доусън се наведе. Както винаги, беше малко объркващо да ги видя заедно. - Люк навън ли е?
        - Да - казах и стиснах ръце между коленете си.
        Някой зад Доусън, по другото платно, изсвири. Той не му обърна внимание.
        Люк се върна. Когато се качи в хамъра, върза пуснатата си коса на опашка.
        - Хора, имам лоша и добра новина. Коя искате да чуете първо?
        Деймън стискаше предната седалка. Знаех, че всеки момент ще удари някого.
        - Не знам. Започни с добрата.
        - Ами пътят е преграден на около километър и половина оттук. Това ни дава време да измислим нещо.
        Гласът му бе дрезгав.
        - Това ли е добрата новина? Каква, по дяволите, е лошата?
        Люк направи гримаса.
        - Лошата новина е, че имат специални отряди, които се движат между колите и проверяват всички, така че времето за размисъл е силно ограничено.
        Облещих се срещу него.
        Деймън избухна като бомба. Започна да тресе седалката и заклати цялата кола. Брадичката му потрепери.
        - Няма да свършим така.
        И на мен не ми се иска - отвърна Люк. Погледна през предния прозорец и поклати глава. - Но дори аз мисля, че най-доброто решение е да зарежем колите и да бягаме.
        - Да бягаме къде? - попита Доусън и присви очи. - Вегас е сред пустиня. А Бет… - Той се отдръпна от колата и прокара пръсти през косата си. - Бет не може да тича километри наред. Трябва ни друг план.
        - Имаш ли предложения? - намеси се Парис. - Целият съм в слух.
        - Не. - Доусън опря ръка на прозореца. - Ако искате да бягате, ще ви разбера, но аз и Бет ще трябва да се покрием някъде тук. Вие трябва…
        - Няма да се делим - прекъсна го Деймън с остър глас. - Не отново. Всички оставаме заедно, без значение какво се случва. Трябва да измисля нещо. Трябва да има нещо…
        Той замълча. Сърцето ми спря за миг.
        - Какво?
        Деймън примигна бавно и после се засмя.
        - Имам идея - каза той.
        - Чакаме - щракна с пръсти Люк.
        Деймън присви очи.
        - Ако още веднъж щракнеш с пръсти, ще те…
        - Деймън! - извиках аз. - Съсредоточи се. Каква е идеята ти?
        Той се обърна към мен.
        - Рисковано е и напълно откачено.
        - Добре. - Скръстих ръце. - Какво си намислил?
        Деймън се ухили и впи поглед в Люк.
        - Става дума за нещо, което ти спомена. Те са силни, защото не знаят за съществуването ни. Ако променим това, ще имаме предимство. Ще бъдат прекалено заети да овладеят ситуацията, за да се занимават с нас.
        Щях да откача.
        - Да не предлагаш да се разкрием.
        - Да. Излизаме навън и разиграваме грандиозен спектакъл. Събираме хората. Суматохата ще е толкова голяма, че ще отклоним вниманието им.
        - Като в Зона 51? Само дето този път…
        Би било страхотно и напълно неуправляемо.
        Доусън стовари юмрук по хамъра и Люк го изгледа свирепо.
        - Тогава да го направим.
        - Почакайте - каза Парис.
        Деймън не му обърна внимание и хвана дръжката на вратата. Последва щракване и Деймън не можа да излезе. Обърна се изненадан към Парис.
        - Използва механизма за детска защита, нали?
        - Точно така. - Парис вдигна ръце. - Първо трябва да го обмислим.
        - Няма какво да обмисляме - каза Доусън. - Планът е много добър. Ако предизвикаме хаос, ще успеем да им се изплъзнем.
        Люк застана на колене и се наведе през седалката. Втренчи аметистовите си очи в братята.
        - След като го направим, няма връщане. Дедал ще се вбесят.
        - Но ще имаме време да се измъкнем - контрира Деймън. Зениците му заблестяха. - Или не искаш да им подрежем крилцата?
        - Напротив. - Люк се засмя. - Гениално е. Наистина ще се радвам да им видя лицата, когато луксианците започнат редовно да се появяват във вечерните емисии.
        - Тогава какъв е проблемът? - попита Доусън и бързо огледа колите отпред.
        Все още нямаше движение. Люк удари гръб в седалката.
        - Трябва да сте наясно какво правите. Това ще разгневи не само Дедал, но и цялата луксианска общност. Колкото до мен, подкрепям бунтовете, а това си е същински бунт.
        - Има и друго - добави бързо Парис. - Може да се възползват от хаоса, Деймън.
        Преглътнах с мъка, като си спомних за злите луксианци, които Дашър спомена.
        - Заклещени сме между чук и наковалня.
        Очите на Деймън срещнаха моите. Вече знаех какво е решил. Когато трябваше да избира между семейството и останалия свят, щеше да избере семейството. Отново хвана дръжката на вратата.
        - Отвори.
        - Сигурен ли си? - попита тържествено Люк.
        - Само внимавай да не нараниш някого случайно - казах аз.
        Широка, широка усмивка се разля по лицето на Люк.
        - Е, време е да представим на света малко извънземно представление!
        Двайсет и осма глава
        Деймън
        Това беше най-шантавия трик, с който се захващах. Хвърлях всичко в лицето на Дедал и министерството, а и нарушавах правилата, по които живееха луксианците. Решението не засягаше само мен, засягаше всички. Рискът бе огромен и може би трябваше да помисля повече, да потърся друг изход.
        Но нямаше време. Матю… Матю ни бе предал и сега бяхме на ръба. Щяха да ни хванат всеки момент.
        Както казах и преди, бих подпалил света, за да защитя Кити. Същото важеше и за семейството ми. Но ставаше дума за друг вид огън.
        Хората вече ни гледаха и се чудеха защо изоставяме хамъра. Отправихме се към колата на Арчър. Знаех, че присъствието на Доусън и Ди привлича голямо внимание.
        - Вече знам - каза Арчър и изгаси двигателя. - Мисля, че е лудост, но може да свърши работа.
        - Кое е лудост? - попита Ди от предната седалка, където се бе преместила. Сигурно е изгаряла от нетърпение да се настани до Арчър в мига, в който Доусън е излязъл от колата.
        - Общо взето, сме заклещени тук - казах й аз, като се наведох през прозореца. - Блокирали са пътя нагоре и войници претърсват колите.
        Бет си пое рязко дъх.
        - Доусън?
        - Всичко е наред. - Той изтича до задната врата и я отвори. - Ела тук.
        Тя излезе от джипа и се облегна на Доусън.
        - Ще настане малка бъркотия, за да ги разсеем - обясних аз и присвих очи. Определено се случваше нещо, нещо необикновено, но нямах време за това. - Надяваме се в същото време да прочистим пътя и да се измъкнем.
        - Наречи ме както искаш, но как ще се справим с шибаното задръстване, без да ни хванат? - попита Андрю.
        - Просто бъркотията ще е голяма - отвърна Арчър и отвори вратата. - Ще осветим Вегас по невиждан начин.
        Ди ококори очи.
        - Ще се разкрием?
        - Да.
        Ашли се наведе напред.
        - Да не сте се побъркали?
        - Най-вероятно - отговорих аз, докато отмятах кичур коса от очите си.
        Арчър скръсти ръце.
        - Да ви напомням ли, че като се качихте в колата, бяхте готови на всичко? Това е част от „всичкото“, за което говореше Парис.
        - Ей, аз въобще не споря - засия Андрю и подскочи. - Значи се разкриваме?
        Кити се нацупи и аз се разсмях. Андрю бе прекалено развълнуван от плана.
        Той спря пред джипа.
        - Нямаш представа как искам да побъркам няколко човека.
        - Не знам дали да се обидя - промърмори Кити.
        Той намигна и аз усетих бълбукане в гърлото.
        - Вече не си съвсем човек - изтъкна Андрю и ми се ухили. - Кога ще го направим?
        Оставаха броени минути до залез-слънце.
        - Сега. Но - внимавайте - не бива да се разделяме много. Трябва да сме достатъчно близо, за да се виждаме. Или аз, или… - Изговарянето на следващата дума ми струваше много. Усетих физическа болка. - Или Арчър ще ви каже, когато е безопасно да излезем от града. Ако колите ни ги няма…
        - Боже, дано не стане! - възкликна Люк.
        Стрелнах го с поглед.
        - Ако колите ги няма, ще намерим друго решение. Не се тревожете за това. Става ли?
        Всички кимнаха. Ашли още ни гледаше странно, сякаш си бяхме изгубили ума, но Доусън я издърпа от джипа.
        - Трябва да направиш нещо за мен, съгласна ли си? Голяма услуга - каза той.
        Ашли кимна сериозно.
        - Какво трябва да направя?
        - Да останеш с Бет. Пази я, от каквато и да е опасност и се погрижи за нея, ако се случи нещо. Можеш ли да го направиш? Тя е животът ми. Ако нещо се случи с нея, ще се случи и с мен. Разбираш ли?
        - Разбира се, че мога - каза Ашли и си пое дълбоко дъх. - Естествено, че ще я наглеждам, докато вие летите наоколо като светулки.
        Бет се намръщи.
        - Мога да помогна, Деймън. Не съм…
        - Знам, че можеш да помогнеш, скъпа. - Той обхвана с длани лицето й. - Мисля, че не си слаба, но трябва да внимаваш.
        Тя явно искаше да спори. Аз губех търпение и същевременно чувствах жал към брат си. Бог знае, че дълго бих спорил с Кити, за да я убедя да не се разтича пред специализираната армия. И като стана дума за това…
        - Дори не го казвай - заяви Кити, без да ме поглежда.
        Ухилих се.
        - Познаваш ме твърде добре, котенце.
        Бет се отказа и беше поверена на Ашли. Слава богу, защото хората почваха да следват примера ни и да излизат от колите. Някакъв мъж си отвори бира и седна на капака на колата си, наблюдавайки здрачаващото се небе. И аз бих пийнал бира в момента.
        - Готов ли си? - попитах Андрю.
        Той изпука с врат.
        - Това ще е страхотно.
        - Моля ви, бъдете внимателни - настоя Ашли.
        Той кимна.
        - Няма проблем. - После дойде до мен. - Да направим сценка, а? Схванах.
        Обърнах се и задържах дъха си. Нямаше връщане назад. С крайчеца на окото си видях как Ашли подбутва Бет през върволицата коли към лентата между двете платна. Спряха под едно палмово дърво.
        - Стой близо до мен - казах на Кити.
        Тя кимна, докато гледаше как Андрю с лекота минава край колите.
        - Няма да ходя никъде. - Тя замълча и прехапа устни. - Не мога да повярвам, че ще го направите.
        - Нито пък аз.
        Кити ме погледна и се засмя.
        - Да не се разколеба?
        Усмихнах се унило.
        - Вече е късно.
        И наистина беше късно. Андрю се качи на тротоара и пое към един огромен пиратски кораб. Зад него имаше доста хора. Повечето носеха фотоапарати и камери.
        Чудесно.
        - Какво мислиш, че ще направи? - попита Кити и пак прехапа устни.
        Трябваше да й го призная. Тя наистина се опитваше да бъде смела. Но аз виждах как ръцете й треперят и как поглежда към завоя, от който щяха да изскочат войниците на Дедал. Боготворях я.
        - И сега какво? - попитах и привлякох вниманието й. - Той ще се превърне в светлинка, а?
        Тя премрежи очи.
        - Ще бъде забавно.
        Андрю скочи на стената на басейна, в който бе вързан корабът. Видях, че няколко души се заглеждат в него. Сякаш времето спря за минута. И после, с гадна усмивка на устни, Андрю протегна ръце.
        Очертанията на тялото му се размиха.
        Кити въздъхна.
        В началото никой не забеляза малката разлика, но после светлината обхвана бялата риза на Андрю и цялото му тяло.
        Из тълпата се понесе тих шепот.
        Тогава Андрю избледня. Изчезна. Пуф.
        Чуха се викове на изненада. Симфония от писъци и звуци. Шофьорите подадоха глави от прозорците. Хората спряха по средата на претъпкания тротоар и се получи ефект на домино.
        Андрю се появи в истинския си образ. Високо почти два метра, тялото му блестеше по-ярко от която и да било звезда на небето или табела на улицата. Чиста бяла светлина, обагрена в синьо. Той светеше като фар и всички на улицата гледаха към него.
        Мълчание.
        Боже, толкова беше тихо, че ако някой изпуснеше игла, всички щяха да чуят.
        После мощни аплодисменти разтърсиха слуха ми.
        Андрю стоеше там, изправен върху проклетия пиратски кораб, светеше така, все едно някой му бе наврял атомна бомба отзад, а хората го аплодираха.
        Парис се захили и дойде до мен.
        - Явно са виждали и по-странни неща по улиците на Вегас.
        Ха. Имаше право.
        Светкавици на фотоапарати заблестяха из тълпата. Андрю, който явно беше артист по душа, се поклони и се изправи отново. Подскочи леко.
        Боже!
        - Еха! - възкликна Кити и вдигна ръце. - Бива си го.
        - Време е и аз да се присъединя - каза Парис и закрачи напред.
        Стигна до едно червено беемве, чийто собственик беше на средна възраст, и прие истинския си образ.
        Мъжът изскочи от колата си и отстъпи назад.
        - Какво по… - каза той, взирайки се в Парис. - Какво, по дяволите, става?
        Парис се спусна между колите и пое към Андрю и тълпата пред пиратския кораб. Спря за малко, светлината му примигна, ярка и наситена. От него се понесе топлинна вълна и някои от хората отстъпиха назад.
        Ди се покатери на една от колите няколко метра по-назад и се изправи. Лекият ветрец развяваше косата й. След секунди и тя беше в истинската си форма.
        Мъж и жена буквално излетяха от колата, затичаха се към тротоара и зяпнаха Ди.
        Доусън беше следващият. Той остана до Бет и Ашли, от другата страна на задръстения път. Когато прие истинският си образ, няколко човека изпищяха.
        - Сериозен съм, котенце, стой наблизо.
        Тя кимна.
        Някъде в далечината чух хеликоптер. Без съмнение идваше за още едно кръгче над булеварда. Сега вече щеше да стане напечено.
        Хората се притесниха. Тревогата бе осезаема като нажежения въздух. Започна да се прокрадва и в мен и аз нервно се изплъзнах от човешкия си вид.
        Сякаш някой бе спрял света - всички около нас замръзнаха на място. Държаха здраво камерите и фотоапаратите. Възхищението им премина в объркване, а после бавно пролази страх. Мнозина се споглеждаха. Някои се отдръпваха от Андрю, но не можеха да се измъкнат от претъпкания тротоар.
        Трябва да вдигнем напрежението с още няколко градуса - гласът на Доусън стигна до съзнанието ми. - Виждаш ли знака на казиното с пиратския дизайн? Сега ще го унищожа.
        Внимавай някой да не пострада - отвърнах аз.
        Доусън отстъпи леко назад. Вдигна ръце и се огледа, сякаш се чудеше коя звезда от небето да сграбчи. Енергия изпука из въздуха и го наелектризира. Изворът избухна и се уви като змия около ръката му. От дланта му се изстреля светлина, полетя високо в небето над четирите пътни платна. Изви се около пиратския кораб и удари ярката табела.
        Светлината за момент експлодира и за секунда превърна нощта в ден. Енергията се завъртя за момент и после угасна, хвърляйки искри върху гигантския череп под знака.
        Андрю гледаше един висок хотел и красивите златисти светлини на покрива. Обърна се към мен. Поклатих леко тялото си и призовах Извора. Беше като поемане на въздух след няколко минути под вода. От ръцете ми излезе светлина, удари се в кулата и изгаси светлините на покрива след няколко великолепни експлозии.
        Тогава хората осъзнаха, че това не е някакво шоу, оптична илюзия или нещо друго, което да сочат с пръст. Може би не разбираха какво виждат, но във всички се отключи инстинктът за самосъхранение.
        Беше въпрос на оцеляване - на измъкване от голямото неизвестно зло. А междувременно увековечаваха странната гледка на снимки.
        Обожавах сякаш вроденото човешко желание да запише всичко на лента.
        Хората защъкаха като мравки, затичаха се във всички посоки и изоставиха колите си в бързината. Измъкнаха се от улиците - порой от разни форми и размери, притиснати един в друг, падащи един върху друг. Някакъв мъж се блъсна в Кити и я принуди да се дръпне от джипа. За секунда я изгубих от поглед в невероятния хаос.
        Изтичах напред. Хората се разделяха около мен, все едно бях Червено море. Развълнуваните им викове вече неприятно жужаха в ушите ми.
        Кити!
        Отговорът й беше гласен и същевременно мисловен.
        - Тук съм!
        Тя се спъна до една жена, която стоеше вцепенена пред мен. Изненадата върху бледото й лице събуди чувство за вина у мен, но в следващия миг се появи Кити с широко отворени очи.
        - Мисля, че привлякохме вниманието на доста хора - каза тя и си пое въздух.
        Така ли? - Докоснах ръката й, страшно доволен от нежната искра, която се понесе от кожата й към моята.
        Люк и Арчър се появиха до нас.
        - Да избутаме някои от колите от пътя.
        Добра идея. Не се отделяй от Кити.
        Насочих вниманието си върху колите пред нас. Четири пътни платна. Натъпкани с всевъзможни возила - стари и луксозни, които нямах желание дори да издраскам.
        Арчър застана до мен.
        - Ще ти помогна.
        Той се зае с едно от платната, а аз се съсредоточих върху това пред хамъра. Избутването на неща, далеч от нас, беше по-лесно от издърпването им. Става чрез изпускане на енергия, шокова вълна.
        Протегнах ръце и се загледах в колите отпред, които започнаха да се тресат, дочух тракането на частите им. Една по една, колите се отместваха от пътя, сякаш невидим гигант ги избутваше с огромните си ръце. Продължих докъдето стигаха очите ми и после се отдръпнах. Знаех, че Дедал вече бяха наясно със случващото се.
        Обърнах се към Андрю, който изстрелваше светкавици, като че ли това беше последният му ден. Зад един празен автобус се бе скрил тийнейджър, който снимаше всичко с телефона си.
        Безпокойство премина по тялото ми. След секунди това щеше да е в YouTube. В далечината чух сирени. Имайки предвид задръстването зад нас, едва ли щяха да ни достигнат скоро.
        - Гледай! - извика Кити и посочи към небето.
        Над нас кръжеше хеликоптер и осветяваше мястото, на което стоеше Андрю. Не беше военен. Отстрани бе изписана емблемата на новините на канал KTNV 13. По дяволите. Бяха дошли тук по-бързо от полицията.
        - Ще предават на живо - каза Кити и отстъпи назад. Гледаше с широко отворени очи. - Снимат! Ще бъде навсякъде!
        Не знам защо не бях осъзнал това до момента. Не че не знаех какво означаваше, но когато видях как новинарския хеликоптер летеше над булеварда, нещо в мен се пречупи. Изпращаха кадрите към новинарските централи и оттам за секунди ги разпространяваха из цялата страна. Правителството сваляше някое и друго любителско клипче от сайтовете, но това?
        Никой не можеше да спре това.
        В момента хората най-вероятно седяха пред телевизорите, гледаха, не разбираха какво точно става, но осъзнаваха, че е сериозно.
        - Нещо славно! - изкрещя Люк, което означаваше, че копелето ми наднича в съзнанието. - Направи го, човече! Не могат да спрат това. Светът ще научи, че хората не са единствената разумна форма на живот на тази планета.
        Да, щеше да бъде… славно.
        Огледах пътя. Все още много хора гледаха втренчено Андрю и Доусън. И двамата сновяха напред-назад из булеварда и подскачаха от кола на кола като жаби.
        Ето какво виждаха хората по света. Не можеше да бъде обяснено. Дедал щяха да откачат.
        - Това искаше, нали? - попита Арчър, докато един мъж тичаше по улицата. - Да направиш спектакъл. Получи…
        Черен хеликоптер долетя откъм двата големи хотела - голяма черна птица. Не беше нужно да съм гений, за да осъзная, че е военен. Прелетя над нас, но не хвърли светлини като новинарския, който следеше движенията на Доусън и Андрю.
        Обиколи района и отново изчезна зад високия хотел. Тревогата ми нарасна. Хванах Кити за ръка и повиках брат си.
        Той спря на капака на едно червено беемве, все още в истинския си образ. Когато долови чувствата ми, скочи на улицата, грабна Ди от колата зад себе си и я свали на пътя.
        Не закъсня нито секунда.
        Черната птица отново направи кръг над нас, летеше странично, високо в небето, сякаш се подготвяше за нещо.
        - Имам лошо предчувствие - каза Люк и отстъпи назад. - Арчър, мислиш ли…
        Аз я видях пръв - малка искра от върха на военната птица. Не беше нищо. Просто светлина. Не би трябвало да ме стресне. Но нещо се показа от хеликоптера; движеше се прекалено бързо за човешките очи. От бялата пара по черното нощно разбрах всичко, което трябваше да знам.
        Завъртях се, дръпнах обърканата Кити към гърдите си и двамата залегнахме на топлия паваж. Притиснах тялото си върху нейното.
        Силен пукот я накара да потръпне в ръцете ми и аз затегнах хватката си.
        Обзе ме ужас. Гневът течеше като отрова по вените ми. Новинарският хеликоптер се завъртя лудешки, а от опашката се понесе пушек. Продължи да се върти и накрая се стовари върху най-близкия хотел.
        Експлозията разтресе колите. Кити изпищя и се измъкна от ръцете ми в желанието си да види какво става. Но аз не й позволих да погледне. Задържах я на земята, притисках лицето й към гърдите си. Знаех, че кожата ми е гореща и най-вероятно болезнена при толкова продължителен допир, но не исках тя да вижда това.
        Боже мой… Нечии мисли съвпаднаха с моите. Доусън? Ди? Арчър? Люк? Андрю? Ашли? Не знаех.
        От хотела лумна огън и оранжево сияние освети тресящата се постройка. Издигнаха се плътни струи дим и помрачиха небето.
        Арчър стоеше като вкаменен до хамъра.
        - Направиха го. Боже… Застреляха ги - военните ги застреляха.
        Двайсет и девета глава
        Деймън
        Настана паника, каквато не бях виждал. Хората, които бяха успели да се спасят, изскачаха от хотела и се пръсваха по улиците.
        Все още в истинския си вид, издърпах Кити от пътното платно. Тя говореше нещо, но думите й се заглушаваха от писъците наоколо. Боже. Не очаквах такова развитие на събитията. През ум не ми минаваше, че ще нападнат хора. Но явно не осъзнавах колко много искат да ни запазят в тайна.
        - Но вече е твърде късно - каза Люк. Той подхвана една жена, която се бе спънала и паднала на колене. Помогна й да се изправи. Едната страна на лицето й представляваше каша от изгоряла и разкъсана плът. - Вече няма как да спрат излъченото по телевизията.
        Притиснах Кити към себе си. Прекалено дълго се взираше в обезобразеното лице на жената. Мъжът в колата, върху която подскочи Ди, все още снимаше с телефона си.
        Прикрих Кити и се обърнах към Люк. Той постави ръце на челото на жената и тя сякаш се вкамени. Лекуваше я.
        - Върви - нареди Люк, когато приключи. Жената се взря в него. Носеше кожен сутиен и пола. - Върви!
        Тя побягна.
        Арчър се огледа наоколо.
        - Идват.
        Наистина идваха.
        Мъже със специални военни униформи, се появиха по улиците. Специалните униформи не бяха на полицията във Вегас, а военни униформи на Дедал. Пушките им бяха големи.
        Импулсни енергийни оръжия.
        Те стреляха първи - ярка светлина се стрелна в Андрю.
        Той успя да избегне удара, скри се зад една подпорна стена и стреля. От ръката му изскочи светкавица и се удари в земята пред приближаващите се мъже. Настилката се напука и се надигна, събаряйки неколцина войници. Гръмнаха пушки. Червена светлина озари небето.
        Зад мъжете в черно имаше други с камуфлажно облекло.
        - Мамка му! - изръмжа Арчър. - Ще стане напечено.
        Благодаря за информацията, капитан Безполезен. Избутах Кити зад мен, ударих земята с крак и направих пукнатина на пътя.
        Отпуснах ръце и се оставих на Извора.
        Опрях ръце на бронята на мерцедеса пред мен и пуснах електричество по повърхността. Вдигнах го и го запратих като фризби по наближаващите войници, които се разбягаха като хлебарки. Колата полетя с въртене из въздуха, накрая се блъсна в едно палмово дърво и го събори.
        Проблесна червена светлина, изсвистя между мен и Арчър и мина на милиметри от Люк. Обърнах се бавно. О, не, не успяхте.
        От мен изригна енергия на вълни, събори четирима от петимата войници и ги тръшна по гръб. Нов изстрел се понесе към нас; подскочих, грабнах Кити и видях как Парис се затичва пред нас. Блъсна се в Люк и го избута встрани.
        Парис пое удара.
        Тялото му се разтресе от спазми, придоби луксиански образ, после върна човешкия си вид. Край тялото ми мина ток, изригващ от лактите и коленете му. Той се вкамени, светлината му бавно изчезна, докато тялото му се свличаше на земята. Блестяща синя течност се разля под него.
        Беше мъртъв.
        Люк изкрещя нечовешки и потъна в синя светлина. Издигна се на около метър от земята, искри изскачаха от тялото му. Светлината му проблесна, ярка като обедно слънце. Чуха се писъци. Миризмата на изгоряла плът изпълни въздуха.
        Край мен свистяха куршуми и се забиваха в колите. Изглежда, кавалерията бе пристигнала със старомодни, но доста добри пушки.
        Доусън се долепи до мен; докосна един седан, метна го към автобуса и притисна войниците.
        Стой зад мен - предупредих, когато усетих, че Кити трепери.
        Искам да помогна.
        Но може да умреш. Така че, стой зад мен.
        Тя стисна зъби разгневена и се дръпна назад. Изникна по-сериозен проблем. Шумът от тежки гуми привлече вниманието ни. Прочистването на пътя се оказа в наш ущърб. Няколко военни джипа се появиха от дима заедно с… Това е танк.
        - Шегуваш се - каза Кити. - Какво смятат да правят?
        Оръдието се насочи към нас и всички замръзнахме като светещи мишени на стрелбище.
        - По дяволите! - изруга Арчър.
        Тичайки между колите, Андрю удари с юмрук предния капак на един камион. Избухнаха пламъци и той го запрати като бомба срещу танка. Войниците се измъкнаха с викове от машината, броени секунди преди да се взриви. Танкът се възпламени като фойерверк и освети целия път. Преобърна се през градините на близкия хотел и спря насред паркинга.
        Със сърце, туптящо като картечница, взех парчетата натрошен асфалт. Хвърлих ги по войниците. Бяха принудени да се отдръпнат.
        Полицаи се появиха на улицата - стреляха едва ли не по всичко, което дишаше. Хора, невинни хора, се криеха зад колите и пищяха. Ди се опитваше да ги избута далеч от опасността, но те бяха сковани от страх. Та тя блестеше като диско топка!
        Ди прие човешки вид пред мъж и жена, притиснали две деца.
        - Махайте се оттук! - изкрещя тя. - Вървете! Веднага!
        Те се поколебаха за момент, после родителите грабнаха децата и се затичаха към тротоара между пътните платна, където стояха Ашли и Бет.
        Червена светлина мина край лицето ми и ме завъртя. Проблесна бяла светкавица и чух как нечие тяло се строполи зад мен. Видях Кити пред себе си, зениците й светеха. Обърнах се и съзрях повален на земята войник с ИЕС в ръка.
        - Искам да помогна! - извика Кити.
        Спаси ми живота - казах. - Много е секси.
        Тя поклати глава.
        - Трябва да отидем… О, боже, Деймън. Деймън!
        Сърцето ми спря от тревога за нея. Погледнах я и после почувствах. Почувствах заплахата с всяка част на тялото си. Доусън спря. Андрю се извърна.
        Под неоновите табели на близките хотели се струпваха черни облаци, които закриха звездите. Но не бяха облаци… нито ята прилепи.
        Бяха арумианци.
        Кейти
        Само за секунди ситуацията от лоша стана катастрофална.
        Когато Деймън обяви плана си, въобще не очаквахме, че ще се случи нещо подобно. Но в един момент дойдоха военните и покосиха хеликоптер с невинни хора. Искахме само да ги изненадаме - да предизвикаме хаос, за да успеем да избягаме.
        Не мислехме за война.
        Парис бе мъртъв и нещо по-страшно се задаваше към нас.
        Нито за момент не се усъмних, че сенките, свистящи из небето, са заплаха за нас. Да, наоколо се стрелваха луксиански светкавици, но вероятността да се появят арумианци и да се присъединят към купона ми се струваше нищожна.
        Те бяха тук заради Дедал, защото им сътрудничеха.
        Черният облак се разпръсна и се понесе из въздуха като петна лепкав катран. Мина зад близкия хотел и изчезна за момент, после избухна край сградата. Полетяха парчета стъкло и други отломки.
        Отворих уста да изкрещя, но звук не последва.
        Един арумианец се зададе по улицата, движеше се толкова бързо, че за по-малко от секунда достигна целта си.
        Прелетя над хамъра, блъсна се в Андрю и го вдигна във въздуха. Ужасяващият писък на Ашли ме разтърси. Арумианецът прие форма насред полета, кожата му беше черна и блестяща като обсидиан. Захвърли Андрю като парцалена кукла.
        Друг арумианец се зададе между колите. Издигна се, хвана Андрю и двамата се понесоха към басейна пред казиното с кораба.
        Деймън подскочи - избликна бяла светлина и той вече беше във въздуха, удряше арумианеца и го избутваше далеч от басейна. Те се свързаха, смес от светлина и мрак, завъртяха се в небето като гюле. Доусън скочи напред сред искри червеникава светлина.
        Арумианецът и Андрю се появиха в басейна. Арумианецът вдигна ръка и удари Андрю в гърдите. Той се сви, светлината му проблесна като светулка.
        Затичах се напред, но някой ме хвана през кръста.
        Не беше приятелска прегръдка.
        Проряза ме паника. Краката ми се отлепиха от земята точно когато арумианецът издигна отново Андрю. Последва нов изблик светлина и после Андрю… О, боже…
        Писъците на Ашли потвърдиха това, което подозирах. Видях как тя преминава в истинската си форма и обратно в човешката. Не можеше да се контролира. Вълна енергия заля улицата.
        След секунда лежах по гръб, нямах въздух в дробовете си и се взирах в прикрито лице. Дъхът ми потръпна и за момент нямах представа какво да направя. Стоях вцепенена между неверието и ужаса. Парис бе мъртъв. Андрю бе мъртъв.
        Дулото на странен пистолет беше насочено право в лицето ми.
        - Дори не си помисляй да мръднеш - нареди приглушен глас.
        Мозъкът ми спря да обработва информацията с нормална скорост. Надигнах се и собствените ми широко отворени очи се отразиха в тактическия шлем и човешката част от мен изключи. Обзе ме гняв и чувството беше приятно. Не страх, паника или скръб. Беше мощ.
        Писъкът, който се бе насъбрал у мен, имам предвид онези писъци, дето оставяха следа за десетилетия напред, изригна. Не знам как го направих, но войникът и пушката му изчезнаха. Навсякъде около мен колите се поклащаха и обръщаха. Пропука се стъкло, после експлодира и се посипа върху мен и пътя. Болката от малките убождания бе нищожна.
        Къде ли беше отишъл войникът? Просто го нямаше и само това беше важно.
        Надигнах се и се огледах. Хотелът и казиното горяха. От другия хотел се издигаше пушек. Прозорците на колите бяха разбити. По улиците лежаха тела. Никога не бях виждала такова унищожение, не и в реалния живот. Огледах се за Деймън и приятелите ми, открих първо него. Биеше се с арумианеца. Едно черно-бяло петно. Арчър се сражаваше с арумианеца до басейна, а Ди измъкваше безжизненото тяло на Андрю от дълбините. Вода се стичаше по лицето й и капеше от косите й. Замъкна го до подпорната стена и го прегърна. При тази гледка… усетих болка в цялото си тяло.
        Обърнах се към мястото, където Ашли пазеше Бет. Тя беше в човешкия си образ, разкъсвана между дълга да спази даденото обещание и желанието да се хвърли към брат си. Можех да направя нещо - да се погрижа за Бет и да оставя Ашли да направи каквото трябва.
        Военният хеликоптер се върна и сърцето ми се сви. Арчър се появи от нищото. Изворът излизаше от него на светлинни вълни; той вдигна ръце. Ярка светлина покоси хеликоптера и го запрати върху едно от казината.
        Ударът беше оглушителен, огнена топка озари нощното небе.
        Обърнах се да видя какво става с него, но вече го нямаше. Точно като нинджа. Боже!
        Влачейки крака по напуканата настилка, погледнах напред към Бет и Ашли. Люк се занимаваше с войниците. Или с това, което бе останало от тях. Гадеше ми се от ужасната миризма и си спомних какво могат да правят основите. Явно, освен всичко друго, те бяха зли подпалвачи. Изтичах до един преобърнат камион.
        Бет се извърна към мен, обвила ръце около тялото си. Беше ужасена. Стигнах до една повалено палмово дърво и вече бях съвсем близо до нея.
        И тогава полетях назад.
        Ударих се в един микробус, цялата се разтресох, главата ми се отметна назад. Болка прониза гърба ми. Погледът ми се замъгли, когато се свлякох на земята. Примигнах бавно, за да проясня очите си.
        Изстенах, извъртях се и се подпрях на ръце върху разцепения асфалт. Цялата треперех. Сякаш вътрешностите ми се бяха разбъркали. Трябваше да стигна…
        В полезрението ми се прокрадна мрак. Осъзнах, че няма нищо общо с мен и с чувството, че всеки миг ще припадна. По ръцете ми полазиха тръпки. Нещо студено се притисна в мен.
        Арумианец.
        Изпънах тяло и се изтъркалях под микробуса, печелейки няколко секунди, в които да се съвзема. Миризмата на газ и изпарения дразнеше гърлото ми. Плъзнах се по пътя, без да обръщам внимание на драскотините от парчетата асфалт. Излязох от другата страна и долазих до един седан. Хванах се за бронята, за да се надигна.
        Микробусът се разтресе, после полетя настрани. Арумианецът стоеше в човешки образ, блед и странно красив - студена и безстрастна красота. Дъхът ми спря, изпитах непоносимо отвращение. Лека усмивка се изписа на лицето му и сякаш въздухът около него се вледени.
        Не проговори, само вдигна ръце.
        Отстъпих назад и се спънах. Палмата зад мен се поклати и настилката проскърца. Усетих порив на вятър и се наведох в последната секунда. Изкорененото дърво полетя към арумианеца. Една кола се издигна и мигом изчезна, сякаш той я погълна. Из въздуха се рееше туристическа брошура, парченца асфалт се понесоха край мен, после се стрелнаха към него. Остър звук проглуши ушите ми.
        Жена прелетя покрай мен и сякаш се изпари зад арумианеца. Още едно безжизнено тяло се сгромоляса до труповете.
        Арумианецът беше като черна дупка - поглъщаше всичко, целия свят изчезваше в него. И аз не бях изключение. Краката ми се влачеха по земята към него, колкото и да се опитвах да ги спра.
        Той стисна гърлото ми с ледените си пръсти и сведе глава. Не бях виждала очите на арумианец. Бяха бледосини, сякаш цветът бе изсмукан от тях.
        - Да видим какво имаме тук - проговори той. Пое си въздух и затвори очи, като че ли ме дегустираше. - Хибрид. Вкусно.
        Не бях готова да се превърна в междугалактическа закуска. Изпънах ръце, призовах Извора, но арумианецът светкавично ме хвана за китката. Сърцето ми се качи в гърлото, когато допря ледената си буза до моята. После доближи устни до ухото ми и аз потреперих от отвращение.
        - Може да заболи. Малко - каза и се засмя зловещо. - Добре де. Може да заболи много.
        Щеше да ме изяде.
        И тогава частица от мозъка ми, издържала целия този ад, изключи. След атаката на Дедал, оръжията, куршумите и смъртта на толкова много хора щях да бъда изсмукана.
        Всичко в мен се напрегна, обзе ме страх и гняв, отвращение и паника. И изведнъж невероятна сила се отприщи като натегната пружина и избухна навън. Енергия се понесе през тялото ми и изостри сетивата ми. Усетих арумианеца до мен. Усетих устните му на милиметри от моите. Чух как си пое дъх и как придърпа нещо от мен, сякаш хиляди малки кукички уловиха вътрешностите ми.
        Сложих ръка на гърдите на арумианеца и запратих светкавица напред. Нямаше нищо, което да отслаби ефекта. Изворът изригна от мен и потъна в арумианеца. Силен блясък запламтя от мен към него. Енергията ни запрати в противоположни посоки.
        Звездите се завъртяха.
        Паднах странично на земята и се извъртях по гръб. Арумианецът се издигаше във въздуха, ръцете и краката му бяха широко разперени. Целият се тресеше. Малка точица светлина блестеше на гърдите му - белег, оставен от Извора. Тя постепенно плъзна като паяжина по тялото му и се превърна в мрежа от бели пукнатини.
        Той се взриви на хиляди парченца.
        Пресвети извънземни младенецо…
        Когато се съвзех, съзрях млад мъж. Приличаше на човек, преминал на автопилот виждаше всичко, но не разбираше какво се случва. Донякъде му съчувствах. Бях сигурна, че не изглеждах по-различно, когато видях как Деймън спира камиона и осъзнах, че става нещо нечовешко.
        Сигурно и сега гледах като откачена.
        Сведох поглед.
        Мъжът държеше смартфон. Беше записал всичко на телефона. И по-точно - лицето ми. Не биваше да се тревожа за това, имайки предвид, че вероятно бе заснел всичко до момента. Дадох си сметка обаче, че видеото ще отиде в интернет и ще стане достояние на хиляди хора. Не исках мама да разбере, че съм жива точно по този начин. Може би не жива и здрава, но жива и готова за битка.
        Но вече беше твърде късно.
        Закрачих към мъжа, за да взема телефона, но той се отърси от вцепенението и побягна. Можех да хукна след него, но в момента имаше и по-важни проблеми за решаване.
        Вонята на пушек и смърт се носеше навсякъде. Запътих се към мястото, на което за последен път видях останалите; ориентирах се по червения туристически автобус. Изпитвах болка на клетъчно ниво. Нищо чудно - ИЕС оръжията бяха опасни не само за луксианци и основи. Стотици улични лампи бяха строшени или разтопени. Огньове озаряваха всичко наоколо.
        Пътят бе отрупан с разхвърляни тела.
        Промъкнах се край тях и смръщих лице при гледката на разтопени и изгорели дрехи. Под разкъсаните материи се виждаше човешка кожа. Не биваше да загинат толкова невинни хора. Явно на военните не им пукаше колко души ще бъдат покосени от приятелския огън. Бяха полудели. Докато вървях, гледах луксианците, които блестяха като електрически крушки, но и ние, хибридите, бяхме забележими.
        Със сигурност знаех как правителството ще коментира събитията - че вината е наша, че луксианците са причина за цялото зло, макар че именно правителствените сили нанесоха първия удар, отнемайки стотици животи.
        От гледката на мъртвите тела ми се повръщаше, но продължих да си проправям път. В един момент усетих някакъв полъх. Обърнах се и видях Деймън в човешкия му образ да се бие с един войник. Сърцето ми се сви, когато войникът замахна, но Деймън отби удара и покоси противника си с юмрук.
        Той впи поглед в мен. Косата му бе влажна, висеше над челото и слепоочията му. Очите му блестяха като диаманти. По лицето му премина облекчение, поклати плава. Чувството, избликнало в очите му, бе неописуемо.
        По-надолу по пътя лумна червена светлина и ми напомни колко опасни са все още улиците. Направих крачка напред и видях Ашли и Бет, които стояха до обърнат военен джип. Зарадвах се, че са на крака, макар от очите на Ашли да се стичаха сълзи. Брат й…
        Поех си рязко дъх. Толкова много…
        - Кити! - изрева Деймън.
        Силни ръце ме сграбчиха отзад. Инстинктът ми да се боря задейства, но бях светкавично издърпана. Червена светлина се стрелна към мястото, на което стоях преди миг. Импулсният енергиен снаряд мина край мен и полетя към Бет. Чух дивия вик на Доусън и времето сякаш спря. Ръцете около тялото ми леко се отпуснаха. Арчър крещеше в ухото ми. Деймън направо летеше, прескачайки коли.
        Ашли се хвърли към Бет със скоростта на куршум, грабна я и я избута от пътя.
        Снарядът уцели Ашли в гърба. Оттам избухна светлина. Главата й се килна назад, коленете й се огънаха. Тя се строполи - без изяществото, така присъщо за нея.
        Не помръдна.
        Измъкнах се от хватката на Арчър и се озовах до нея в същия момент, в който дотича и Деймън. Той я хвана за раменете й и я обърна. Главата й се олюля в ръката му и блещукаща синя течност потече от устата й.
        Някъде мъж изкрещя, чу се зловещ пукот.
        - Ашли! - извика Деймън и я разтърси. - Ашли!
        Очите й гледаха към необятните небеса. Част от мен вече го знаеше, но мозъкът ми отказваше да го приеме. Ашли и аз не бяхме приятелки и едва ли щяхме да се сближим. Но тя беше силна и упорита и смятах, че ще надживее дори ядрена атака.
        Сега този красив човешки образ сияеше в бледа светлина, която бързо изчезваше. В ръцете на Деймън не бе останало нищо от Ашли, само прозрачна кожа и тънки вени.
        - Не - прошепнах, взряна в Деймън.
        Тялото му потръпна.
        - Дявол да го вземе - промълви Доусън. Беше прегърнал ридаещата Бет. - Тя…
        Бет преглътна.
        - Тя ми спаси живота.
        Застанала до Доусън. Ди притисна ръце към устните си. Не каза нищо, но мъката бе изписана на лицето й.
        - Хора, наистина трябва да… - Люк изникна зад Деймън, замръзна на място и се намръщи. - По дяволите!
        Вдигнах глава. Каквото и да кажех, щеше да е безсмислено. Кола или нещо друго избухна някъде далеч.
        - Намерих голям джип на около пресечка оттук. Всички ще се поберем - съобщи Люк. - Трябва да тръгнем веднага, докато улиците все още са чисти. Ще изпратят още войници и аз няма да успея да ги надвия. Нито пък вие. Свършва ни горивото.
        - Не можем да ги оставим тук - отвърна яростно Деймън.
        - Нямаме избор - намеси се Арчър. Ако останем и секунда, ще ни се случи същото. На Кити също.
        Мускул трепна на лицето на Деймън. Сърцето ми се сви. Беше израснал със семейство Томпсън и аз знаех, че обичаше Ашли. Не по начина, по който обичаше мен, но това не омаловажаваше чувствата му.
        - И аз не искам да оставя Парис тук - каза Люк и улови погледа на Деймън. - Не заслужава да бъде изоставен, но просто нямаме избор.
        Явно това убеди Деймън, защото остави Ашли и се изправи. Последвах го.
        - Къде е колата? - попита той с твърд глас.
        Люк посочи надолу по пътя.
        Протегнах се към Деймън и той улови ръката ми. Преди няколко минути бяхме десет. Сега седмина крачехме из мрачните улици, засипани с изпепелени коли, тела и отломки. Движех крака и отказвах да възприема това, което се бе случило.
        Люк беше намерил джърни и камион, но вече ни трябваше само едно превозно средство. Когато си дадох сметка за това, ме обзе непосилна скръб. Арчър седна зад волана на джипа, а Люк се настани до него.
        - Побързайте - подкани ни той. - Нагоре все още има задръстване, но поне колите се движат и блокадата е свалена. Хората напускат града. Ще сме едни от тях.
        Доусън помогна на Бет да се качи от едната страна, а аз и Деймън се качихме от другата. Седнахме на задните седалки, а Ди отиде при Доусън и Бет на средните. Още не бяхме затворили вратите, когато Арчър потегли.
        Тялото ми сякаш се вцепени, когато погледнах през прозореца и се загледах във фучащите коли и изплашените хора по улиците. Оставяхме града зад себе си, оставяхме Парис, Андрю и Ашли.
        Продължих да гледам как Вегас гори.
        Трийсета глава
        Кейти
        Пътувахме в тишина, бяхме напрегнати. Оглеждахме се, очаквайки армията да ни следва по петите. Никой не говореше, пък и не знаеше какво да каже.
        Свих се в обятията на Деймън и вдишах нежния аромат на гора. Бях благодарна, че ужасната миризма на смърт и унищожение не беше полепнала по него и аз бях благодарна. Ако затворех очи и сдържах дъх, докато изгубя няколко мозъчни клетки, бих могла да си представя, че просто караме през пустинята.
        Деймън сякаш забрави предпазните колани. Притегли ме към себе си и ме настани в скута си. Нямах нищо против. Прегръдката му бе успокояваща и желана след преживения ужас. Мисля, че и той имаше нужда от близост. Щеше ми се да надникна в съзнанието му, да разбера какво мисли.
        Погалих с пръст гърдите му, точно над сърцето, и се вгледах в странните белези по тялото му. Надявах се чувството за вина да не го съсипе. Нищо не се бе случило по негова вина. Исках да му го кажа, но не желаех да наруша мълчанието. Всеки в колата скърбеше за някого.
        Не бях близка с Андрю и Ашли, не познавах Парис добре, но все пак смъртта им ме засегна. Бяха загинали, за да спасят други. Светът нямаше да узнае имената им, нито какво са пожертвали. Ала ние щяхме да ги помним. Загубата им щеше завинаги да остави следа у нас.
        Деймън ме погали по гърба и плъзна пръсти в разрошената ми коса. Измести се и аз почувствах устните му на челото си. Притиснах се силно до него.
        - Обичам те много - прошепнах.
        Тялото му се напрегна.
        - Благодаря ти.
        Не знаех защо ми благодари, затова просто се сгуших в него и заслушах равномерния ритъм на сърцето му. Всяка част от тялото ме болеше, бях уморена, не можех да заспя. Люк каза, че е прекалено рисковано да тръгнем към Аризона. Така и не забелязах в каква посока се движим. Той имаше резервен план - някакво място в Кор Дълейн - един от най-големите градове в Айдахо, на около петнадесет часа път.
        Тогава Ди го попита как на петнайсет години се е сдобил с толкова много имоти. Помислих, че въпросът е доста уместен.
        - Печеля от клуба. Услугите ми не са евтини - отвърна той. - Предпочитам да имам повече варианти, тъй че поддържам разни места из щатите. Не се знае кога ще потрябват.
        Изглежда Ди се съгласи. Но нима имахме избор?
        На следващата сутрин спряхме да заредим в Северна Юта. Доусън и Деймън отидоха да вземат храна и напитки, като преди това промениха външния си вид. Чакахме в колата, докато Арчър пълнеше резервоара, прикривайки лицето си под бейзболна шапка, която намерихме в багажника. Бях изнервена и се наведох да погледна Бетани.
        - Спи каза тихо Ди. - Не знам как може да спи. Струва ми се, че никога няма да мога да заспя.
        - Съжалявам. - Подпрях се на гърба на седалката. - Знам, че си близка с тях и ми се иска… много неща да бяха различни.
        - На мен също - каза тя и ме хвана за ръката. Облегна се назад и примижа. Сълзи напираха в очите й. - Всичко е толкова нереално. А може би проблемът е в мен.
        - Не е в теб. - Стиснах ръката й. - И аз все си мисля, че ей сега ще се събудя.
        - Точно преди бала, нали?
        Кимнах. Тези разговори не ни помагаха, по-скоро бяха еднопосочен билет за Страната на скръбта. Доусън и Деймън се върнаха с големи торби в ръце. Когато Арчър отново седна зад волана, започнаха да раздават храна и напитки. Деймън ми подаде пакетче с царевични пръчици. Дъхът ми щеше да е чудесен.
        - Благодаря ти.
        - Просто известно време не ме целувай - каза той.
        Усмихнах се и се почувствах странно, но очите му блеснаха и ми стана ясно, че забраната няма да трае дълго. Не и докато ме гледаше така.
        - Чухте ли нещо интересно в магазина? - попитах с любопитство аз.
        Деймън и Доусън си размениха погледи. Не можах да ги разгадая, но веднага станах подозрителна, когато Деймън поклати глава.
        - Нищо важно.
        Той вдигна вежда.
        - Деймън…
        Въздъхна.
        - Зад плота имаше телевизор, излъчваха на живо от Вегас. Но звукът беше изключен, така че не чух какво говорят.
        - И нищо друго?
        Настъпи пауза.
        - Няколко човека говореха за извънземните и за това как винаги са знаели, че правителството ги прикрива. Споменаха за НЛО в Розуел през петдесетте. Спрях да ги слушам.
        Успокоих се. Новините бяха добри. Поне не се говореше за линчуване на извънземните. Пътувахме през по-голямата част от деня, но колкото и да се отдалечавахме от Вегас, напрежението не отслабваше. Щеше да мине доста време, преди някой от нас да се почувства истински спокоен.
        Първото, което забелязах в Северен Айдахо, бяха високите ели и великолепната планина в далечината. Пристигнахме в град до голямо синьо езеро. Беше малък в сравнение с Вегас, но все пак - оживен. Заслушах се в напътствията, които Люк даваше на Арчър, но трудно се ориентирах. Скоро съвсем загубих представа кога и накъде завиваме.
        След още петнадесет минути се озовахме край природен парк. Ако някога си бях мислила, че Питърсбърг се намира сред нищото, какво оставаше за това място.
        Джипът се тресеше по тесен кален път край иглолистни дървета.
        - Само да не ни нападне мечка - рече Деймън, загледан през прозореца.
        - Възможно е. Е, поне не ни преследват арумианци - Люк се обърна и се усмихна уморено. - Наоколо е пълно с кварцит, но доколкото знам, няма пукнат луксианец.
        Деймън кимна.
        - Звучи добре.
        - Според вас арумианците случайно ли се появиха? - попита Ди.
        - Не - отговори Арчър и погледна в огледалото за обратно виждане. Усмихна се, според мен на Бет. - Дедал разполагат с арумианци и ги привикват, когато луксианците… прекрачат границата. Имаше веднъж проблем в Колорадо, точно преди да ви заловят в Маунт Уедър. Някаква жена бе попаднала на грешното място в грешния момент и веднага изпратиха арумианец.
        - Ти се срещна с него - каза Люк и погледна Деймън. - Сещаш ли се, онзи в клуба, когото искаше да пребиеш? Призоваха го от министерството, за да се справи с някакъв проблем.
        Лицето на Деймън помръкна.
        - Стори ми се, че изобщо не се справя с проблем. Поне така изглеждаше.
        Усмивката Люк бе загадъчна, но и тъжна.
        - Зависи как разбираш решаването на проблем. - Той замълча и се обърна. - Това би казал Парис.
        Облегнах се на ръката на Деймън и реших да го попитам за случая по-късно. Колата забави ход и между дърветата се мярна голяма хижа. Беше на два етажа и личеше, че е много скъпа. Явно клубът на Люк му носеше добри приходи.
        Джипът спря пред вратата на гаража. Люк слезе и изтича напред. Отвори едно табло и въведе кода с пъргавите си пръсти. Вратата се отвори плавно.
        - Влизайте - каза той и се вмъкна през нея.
        Нямах търпение да изляза от колата. Гърбът ми се бе сковал, а краката ми трепереха. Реших да се раздвижа, затова останах навън. Беше доста хладно за август, може би около двайсет градуса. Или вече беше септември? Нямах представа кой месец е, да не говорим за деня.
        Беше красиво. Чуваше се само чуруликането на птиците и шумоленето на горските животинки. Небето беше лазурносиньо. Да, тук беше красиво и ми напомни за… дома.
        Деймън застана зад мен и уви ръце около кръста ми.
        - Не изчезвай така.
        - Не изчезвам. Просто исках да остана на въздух - казах и стиснах силните му ръце.
        Той наведе глава и опря лице в моето.
        - Беше прекалено далеч.
        При други обстоятелства щях да му се сопна и да му обясня значението на думите, но сега разбрах какво има предвид. Извърнах се и го прегърнах.
        - Другите влязоха ли в къщата?
        - Люк предложи някой да се върне в града за храна, преди да е станало късно. Изглежда, ще се покрием тук за известно време.
        Стиснах го силно.
        - Не искам да ходиш никъде.
        - Знам - отвърна и нежно приглади косата ми. - Но само аз и Доусън можем да променяме вида си. Няма да го оставя да иде сам, нито ще пусна Ди.
        Вдишах дълбоко и изправих рамене. Исках да крещя от яд.
        - Добре.
        - Добре? Няма ли да ме изгледаш злобно?
        Поклатих глава. Внезапно нещо се надигна у мен. Сякаш се заклещи в гърлото ми.
        - Явно адът е замръзнал. - Плъзна пръсти по лицето ми. - Ей…
        Притиснах се до него и склоних глава на гърдите му.
        - Съжалявам - казах и преглътнах мъчително.
        - Много неща са случиха, Кити. Не се извинявай. Всички правим това, което можем.
        Вдигнах глава и примигнах през сълзи.
        - А ти? Как се справяш?
        Той сведе поглед в мълчание.
        - Не се обвинявай за станалото във Вегас. Вината не беше твоя.
        Деймън замълча.
        - Идеята беше моя.
        Сърцето ми натежа.
        - Но всички я подкрепихме.
        - Трябваше да измислим нещо друго. - Той погледна настрани и сви устни. - През целия път мислех за това. Какво друго можехме да сторим?
        - Нямахме избор.
        Исках някак да му помогна да се почувства по-добре.
        - Сигурна ли си? - продължи той тихо. - Нямаше време да го обмислим.
        - Нямахме никакво време.
        Деймън кимна бавно и се втренчи в дърветата.
        - Ашли. Андрю и Парис не заслужаваха това. Знам, че се съгласиха и бяха наясно с рисковете, но не мога да повярвам, че са…
        Погалих го нежно по лицето.
        - Съжалявам, Деймън. Знам, че те бяха твоето семейство. И че означаваха много за теб. Но не е твоя вината за смъртта им. Моля те да разбереш. Аз…
        Той ме целуна - нежна целувка, която погълна думите.
        - Трябва да ти кажа нещо - каза той. - Може после да ме намразиш.
        - Моля? - отдръпнах се, смаяна от коментара му. - Не бих могла да те мразя.
        Той наклони глава.
        - Имаше доста причини да ме мразиш в началото.
        - Да, така беше, но само тогава. Вече не.
        - Още не си чула какво ще ти кажа.
        - Няма значение.
        Исках да го ударя, за да спре да говори небивалици.
        - Има значение. - Той си пое дъх. - Когато във Вегас всичко се обърка, ме обзе съмнение. Когато убиха Парис, а после Андрю и Ашли, се запитах дали бих постъпил по същия начин, ако бях предвидил какво ни чака.
        - Деймън…
        - Истината е, че бях наясно с опасността. Знаех, че може да загинат хора, и това не ме спря. А когато те видях жива и здрава, бях сигурен, че бих го направил отново. - Той впи изумрудените си очи в мен. - Бих го направил, Кити. Твърде егоистично. Твърде объркано. Мисля, че съм достоен само за отвращение.
        - Не е вярно - отсякох. - Не. Разбирам какво казваш. Деймън. И въпреки това не те мразя.
        Той стисна зъби.
        - А би трябвало.
        - Виж, не знам какво да кажа. Може би не си съвсем прав. Но те разбирам. Разбрах и Матю, който предаде Доусън и Бетани, а после и нас двамата. Всички правим откачени неща, за да предпазим тези, които обичаме. Може да не е правилно, но… това е положението.
        Той се взря в мен.
        - Не се измъчвай. Ти ми каза да не се измъчвам за станалото с Адам, а решението взех аз. - Гласът ми трепереше. Исках да залича страданието и болката. - Не те мразя. Обичам те. Няма значение какво ще стане в бъдеще или какво е станало в миналото. - Сълзи изгаряха очите ми. - Винаги ще те обичам. Заедно сме и винаги ще бъдем заедно. Разбираш ли?
        Той не отговори и сърцето ми спря.
        - Деймън?
        Притисна ме до себе си и ме целуна. Целувката не беше сладка и нежна като предишната. Беше бурна и могъща - благодарност и обещание в едно. Тази целувка ме срина, но после отново ме съгради. Целувката… ме сътвори.
        Той ме сътвори.
        Беше взаимно. Той ме сътвори. А аз сътворих него.
        Деймън
        С Доусън отидохме в града. Беше изненадващо спокойно. Влязохме и излязохме от супермаркета бързо. Видяхме вестниците със снимки на светещи фигури, чухме неприятни разговори пред касите. Разказваха небивали истории, но явно хората живееха под напрежение дори в това отдалечено градче.
        Доколкото разбрахме, правителството не беше направило официално изявление, но в Невада бе въведено извънредно положение и случаят бе представен като акт на тероризъм.
        Нищо добро не очакваше не само хората, но и луксианците. Много от тях успяваха да живеят нелегално, но така или иначе, бяхме разбили прикритието им на пух и прах. А имаше и такива, които щяха да се възползват от хаоса, както бе казал Люк. Непрекъснато мислех за предупреждението на Итън.
        Върнахме се в хижата късно. Кити и Ди приготвиха спагети. По-скоро Кити, тъй като Ди се опитваше да загрее всичко с ръце, а това обикновено завършваше зле. Бет помогна с чесновия хляб; радвах се, че се движи и общува. Почти не си спомнях как се държеше, преди да попадне в лапите на Дедал. Но знам, че беше по-приказлива.
        И се усмихваше повече.
        После помогнах на Кити да почисти. Тя изми съдовете и аз ги подсуших. В кухнята имаше миялна машина, но според мен тази иначе досадна дейност беше успокояваща. Никой от нас не проговори. Имаше нещо много лично в това, лактите и дланите ни се докосваха.
        Докато Кити миеше, незнайно как бели мехурчета кацнаха на нослето й. Избърсах ги и тя засия. По дяволите, усмивката й засенчваше слънцето! Идеше ми да й кажа ужасно блудкави думи, които никога нямаше да изрека на глас.
        Когато приключихме, тя едва държеше очите си отворени. Заведох я в хола и тя се пльосна на дивана.
        - За какво мислиш? - попита.
        - Ще дооправя в кухнята. - Завих я с едно старо одеяло. - Почини си. Веднага се връщам.
        В коридора чух Арчър и Ди да говорят в една от стаите. Бях на косъм да вляза, но се спрях. Затворих очи и изругах тихо. Ди имаше нужда да поговори с някого. Просто не исках да е точно той.
        Един бог знае колко дълго стоях в коридора, но накрая твърдо реших да се върна в кухнята.
        Взех мократа кухненска кърпа, отидох до масата и изчистих мръсотията след Люк. Начинът, по който се хранеше хлапето, беше направо отчайващ. Когато приключих, погледнах часовника. Беше почти полунощ.
        - Излъга Кити.
        Обърнах се. Беше брат ми. Знаех за какво говори.
        - И ти би направил същото.
        - Вярно. Но тя рано или късно ще разбере.
        Взех бутилка вода и преди да отговоря, подбрах думите си внимателно.
        - Не искам да разбере, че лицето й е във всички новинарски емисии. Вместо да мисли за себе си, ще се притесни за майка си. И бездруго не можем нищо да направим в момента.
        Доусън се облегна на плота и скръсти ръце. Взря се в мен и аз в него. Знаех какво означава този поглед. Смръщих вежди и стиснах устни.
        - Защо ме гледаш така? - попитах.
        - Знам какво си мислиш.
        Потупах с пръсти бутилката с водата.
        - Така ли?
        - Затова си тук и си играеш на домакиня. Чудиш се какво в крайна сметка сътвори.
        Не отговорих веднага.
        - Да, чудя се.
        - Решението не беше само твое. Всички участвахме в това. - Доусън замълча и погледна през прозореца в мрака навън. - И бих го направил отново.
        - Така ли? Дори да знаеше, че Ашли и Андрю ще умрат?
        Споменаването на имената им ми причини болка.
        Той прокара пръсти през косата си.
        - Май не искаш да отговоря на този въпрос.
        Кимнах. Бяхме на едно мнение. Какво говореше това за нас?
        Доусън въздъхна тежко.
        - И все пак, случи се най-лошото. Те ни бяха като семейство. Няма да е същото без тях. Не заслужаваха да умрат.
        Потърках брадичката си.
        - И Матю…
        - По дяволите Матю! - извика той и присви очи.
        Оставих бутилката и го погледнах.
        - И ние направихме същото. Рискувахме живота на други, за да предпазим Ди и момичетата.
        Той поклати глава.
        - Това е различно.
        - Така ли?
        Доусън замълча за миг.
        - Е, тогава, майната ни и на нас.
        Засмях се сухо.
        - Майната ни.
        Устните му потрепнаха, когато ме погледна.
        - Но какво, по дяволите, ще правим?
        Понечих да отвърна, но отново се засмях.
        - Кой знае? По-добре да изчакаме и да видим какво ще стане. Трябва да измисля как да докажа, че Кити е невинна жертва. Тя не може да се крие вечно.
        - Никой от нас не може - каза сериозно той. После добави. - Бих дал всичко да разбера какво си мислят старейшините сега.
        - Ясно какво. Искат главите ни.
        Той сви рамене. Усетих, че иска да каже нещо, но явно се колебаеше.
        - Знам, че сега моментът не е подходящ. Но след станалото с Ашли и Андрю не мога да мълча.
        Почувствах, че се напрягам.
        - Изплюй камъчето, Доусън.
        - Добре. Искам да ти кажа, защото… ами все някой, освен нас трябва да знае. - Изчерви се и аз наистина нямах представа накъде отива разговорът. - Особено когато проличи…
        - Доусън?
        Той си пое дълбоко дъх и каза:
        - Бет е бременна.
        Направо се втрещих. Понечих да отговоря, не издадох и звук.
        Доусън заговори бързо:
        - Та така, бременна е. Затова е толкова уморена и затова не исках да се притеснява, докато бяхме във Вегас. Беше твърде рисковано. А пътуването наистина я изтощи. Но… да, ще имаме дете.
        Втренчих се в него.
        - Боже…
        - Знам.
        На лицето му се появи усмивка.
        - Боже - повторих аз. - Искам да кажа… поздравления.
        - Благодаря.
        Той пристъпи от крак на крак. За малко да попитам как е забременяла Бет, но слава богу замълчах навреме.
        - Ей! Ще ставаш баща.
        - Леле.
        Хванах се за ръба на плота. Бях поразен. Спомних си децата в Дедал - основите. Децата на мъже луксианци и жени хибриди, толкова странни, че ако Дедал научеха…
        Не исках да довърша мисълта си.
        Доусън въздъхна.
        - Добре. Кажи нещо друго.
        - Ами… В кой месец е?
        Това ли питаха хората в такива случаи?
        Отпусна рамене.
        - Около третия.
        По дяволите. Явно им беше много весело заедно.
        - Ядосан си, нали? - попита той.
        - Моля? Не. Не съм ядосан. Просто не знам какво да кажа. - Помислих как след шест месеца ще се роди бебе, способно да изпържва мозъчни клетки, ако откажем да му дадем дрънкалката. - Просто не очаквах.
        - Нито пък аз. Нито Бет. Не сме го планирали. Просто се… случи. - Въздъхна отново. - Вярно, малко е глупаво да стана баща на тази възраст. Но се случи и сме щастливи. Аз… вече го обичам повече от всичко на този свят.
        - Него?
        Доусън се усмихна смутен, но и радостен.
        - Бебето може и да е момиче, но аз го наричам „той“. Бет се побърква.
        Явно не знаеше за основите. А дали Бет знаеше? Едва ли. Очевидно нямаха представа какво бяха създали. Исках да добавя нещо, но се въздържах. Моментът не беше подходящ.
        - Знам, че няма да е лесно - продължи той. - Не можем да отидем на лекар и се побърквам от страх.
        - Ей - приближих се и сложих ръка на рамото му. - Всичко ще е наред. Бет и… бебето ще бъдат наред. Ще се справим някак.
        Доусън сякаш си отдъхна.
        Нямах представа как щяхме да се справим, но жените раждаха деца от зората на времето, много преди да се появят лекарите. Може би нямаше да е толкова трудно. В следващия миг обаче ми се искаше земята да ме погълне.
        Раждането ме плашеше до смърт.
        Поговорихме още малко и аз обещах да си мълча. Не бяха готови да споделят новината с всички, разбирах ги. Кити и аз не бяхме казали на никого за сватбата.
        Сватба.
        Бебета.
        Извънземни във Вегас.
        Проклетият свят щеше да свърши.
        Все още стъписан, се запътих към хола. Спрях пред дивана, където се бе свила Кити. Спеше.
        Вдигнах я внимателно и я сложих в скута си. Тя се размърда, отмести се настрани и продължи да спи.
        Часове наред стоях неподвижен, загледан в мрака навън.
        Трябваше да направим нещо. Не просто да бягаме и да се крием. Щеше да бъде дяволски трудно. Светът знаеше за нас. Оттук нататък не ни чакаше нищо добро.
        След няколко месеца щяхме да се тревожим и за бебе - бебе, което можеше да причини истински хаос.
        Трябваше да вземем решение, да променим бъдещето. В противен случай нямаше да има бъдеше за никого от нас.
        Погалих Кити по гърба и плъзнах пръсти в косата й. Наведох се и притиснах устни към челото й. Тя произнесе сънливо името ми и нещо трепна в гърдите ми - обичах я безумно. Облегнах се на дивана и пак се загледах навън.
        Неясното бъдеще надвисваше над мен като буреносен облак, но имаше нещо, в което бях напълно сигурен. Нещо наистина зловещо.
        Както хората, така и луксианците щяха да ни преследват до последен дъх.
        Някои може би мислеха, че няма по-страшно от това да разкрия на човечеството истината за нашата раса, за да защитя онези, които обичах. Но жестоко се лъжеха.
        Нямаха представа на какво бях способен.
        Трийсет и първа глава
        Кейти
        В просъница усещах, че Деймън сяда на дивана и ме прегръща, но не това ме събуди няколко часа по-късно. По някое време през нощта изведнъж ме притисна до задушаване.
        Беше в истинския си образ.
        Всъщност бе красиво, но заслепяващо и много горещо.
        Опитах се да разхлабя хватката му, обърнах се в прегръдките му и примигнах срещу ярката светлина.
        - Деймън, събуди се. Ти…
        Той се стресна, събуди се и стана толкова бързо, че едва не паднах от дивана. Светлината изчезна и той отново прие човешкия си вид, безкрайно изненадан.
        - Не ми се е случвало от дете… да приема истинския си образ, без да съзнавам.
        Помилвах ръката му.
        - От тревога ли?
        Той поклати глава и зарея поглед над рамото ми. Лицето му излъчваше напрежение.
        - Не знам…
        Горе се чуха стъпки и след секунди всички бяха при нас. Гледаха особено, по същия начин като Деймън. Измъкнах се от прегръдката му, избутах одеялото и се изправих.
        - Нещо става, нали?
        Ди се приближи до прозореца и дръпна тънките завеси.
        - Не знам, но чувствам…
        - Събудих се с мисълта, че някой крещи името ми. - Доусън прегърна Бет. - И светех.
        - Аз също - каза Деймън.
        Люк прокара ръка по рошавата си коса. Най-сетне в пижама изглеждаше подобаващо за възрастта си.
        - Имам сърбеж.
        - Аз също - каза тихо Арчър.
        Той потърка брадичката си и се втренчи в мрака навън.
        Погледнах Бет и тя сви рамене. Изглежда, двете не чувствахме нещото, което тревожеше луксианците и основите.
        Изведнъж се напрегнаха - всички, с изключение на Бет и мен. Един по един Деймън, Доусън и Ди преминаха за секунда в истинския си вид и после отново приеха човешки образ. Стана толкова бързо, сякаш слънце бе влязло в стаята.
        - Нещо се случва - каза Люк. Тръгна към вратата. - Нещо важно се случва.
        Излезе навън и всички го последвахме. Вървях до Деймън по чакълената пътека край верандата, после по тревата. Усещах хладните, меки стръкове под босите си крака.
        Странно чувство ме обзе. Някакво прозрение ме накара да застана нащрек. Люк продължи напред по поляната. Зад нея се простираше гората - непрогледна и безкрайна, тиха в най-мрачния час на нощта.
        - Чувствам нещо - каза Бет. Почти шепнеше. Обърна се към мен. - А ти?
        Кимнах, макар да не знаех какво точно чувствам. Деймън бе разтревожен, усетих как пулсът му се ускори.
        - Не - каза той.
        Далечна светлинка проблесна в небето. Въздухът заседна в гърлото ми, а аз гледах как светлинката се спуска надолу и оставя ярка следа зад себе си. Скоро светлината изчезна зад скалистите планини. В небето се появи друга. После още една и още една, отново и отново. Падаха надолу. Сякаш безброй звезди се спускаха на земята. Бяха толкова много, че не можех да ги обхвана с поглед. Накрая се сляха и нощта се превърна в ден.
        Люк се изсмя дрезгаво.
        - О, чичо Итън е звъннал в централата, деца.
        - И е довел приятелите си - каза Арчър. Няколко светлинки се понесоха до него и той отстъпи назад. После изчезнаха зад високите ели.
        Деймън протегна ръка и вплете пръсти в моите. Сърцето ми туптеше бързо, а светлините все така се стелеха край нас. Леки експлозии разтърсваха земята. Отново светлина озари гората. После избухна ярък пламък и след секунди изчезна.
        Тишина се спусна над нас. Нямаше щурци, нямаше птици, никакви животински звуци. Нищо, освен туптенето на собственото ми сърце.
        Ето че пак светлинка проблесна между елите. Появяваха се една по една. Изведнъж станаха безброй и сякаш оживяха. Бяха толкова много!
        - Да бягаме ли? - попитах.
        Деймън стисна ръката ми и ме дръпна към себе си. Прегърна ме. Когаго проговори, гласът му беше дрезгав.
        - Няма смисъл, котенце.
        Сърцето ми биеше лудо, усетих тежест в гърдите.
        - Не можем да ги надбягаме - каза Арчър и сви ръце в юмруци. - Не и всички.
        Стоях като вцепенена, докато осъзная какво се случва в цялата му яснота. Стигнаха края на гората и успях да различа формите им. Точно като Деймън и всички луксианци, които бях виждала, те имаха контурите на хора, ръцете и краката им бяха ясно очертани. Бяха високи. Светлината им хвърляше трептящи сенки, когато спряха на няколко крачки от гората. Една фигура в пурпурно сияние, подобно на Деймън в истинския му образ, продължи напред; светлината й бе ослепителна.
        Сержантът и Дедал ни излъгаха за много неща, но те наистина дойдоха, както Дашър ни предупреди. Бяха стотици, дори хиляди.
        Енергия се понесе из поляната и аз потреперих, без да знам какво точно се случва. Ди първа загуби човешката си форма, Доусън я последва. Не знаех дали от объркване, страх или нещо неземно, нещо, което откликваше на близостта на толкова много индивиди от техния вид, но след секунди Деймън се отдръпна от мен и също премина в истинския си образ.
        Стана ми ужасно студено. Видях как Доусън се приближи до сестра си. Тримата пристъпиха напред и се отделиха от нас.
        - Деймън! - извиках, но той не ме чу.
        Не отговори.
        Внезапно Арчър застана до мен, а Люк застана до Бет. Отстъпвахме назад, но аз не усещах краката ми да се движат. Очите ми бяха впити в Деймън, докато другите от вида му поглъщаха светлината му.
        Страх сви сърцето ми и превърна кръвта ми в тиня. Изведнъж се сетих какво бе казал Дашър за луксианците и какво би станало, ако наистина дойдат на земята. Тогава сержантът ме попита дали Деймън ще избере мен или собствения си вид.
        Едва ли Деймън щеше да има избор.
        Едва ли аз щях да имам избор.
        Благодарности
        Благодарна съм на семейството и приятелите си, които търпят денонощното ми писане и проявяват разбиране.
        Бих искала да благодаря на много хора, които ми оказаха безценно съдействие при създаването на поредицата „Лукс“, както и на настоящия роман. Специални целувки на хората от „Ентангълт Тийн“ - Карън Гроув, Лиз Пелетиер и Хидър Ричио. Дарил Диксън от „Живите мъртви“ също ми помогна. Не съм сигурна, но ми се струва, че той и странните му ризи биха стояли добре на страницата с благодарности. Благодаря на Кевин Лион, страхотен агент, за това, че знае кога да се бори за мен и кога да ме чукне по главата. Много благодарности на Стейси Морган, която изслушваше безкрайните ми тиради за това какво правят Деймън и Кити и настояваше да има повече целувки. И звънчета на крави. И кънтри музика. Последните две неща не стигнаха до книгата. Не мога да пропусна Мари Ромеро за това, че превърна „Основа“ в прекрасно четиво. Благодаря на Лиса Кидуайлър, че направи неща, за които въобще не трябваше да я моля. Намигване. Намигване. Сръчкване. Сръчкване. Благодаря на Уенди Хигинс, която ми позволи да ползвам чудесните й книги.
        Искам да благодаря на някои хора, които винаги са били големи почитатели на моите книги и на поредицата „Лукс“: Стейси О Нийл, Валъри от Стък ин Букс, Уай Ай Систър хууд, Гуд Чойс Рийдингс, Мунди Мамс, Вий Науен, момичетата от Луксианската армия, Аманда от Канада (така те знам), Лаура Кей и София Джордан (две прекрасни дами, с които мога да говоря безкрайно), Габи, „Букс Къмплийт Мелъдис“, „Бук Адикт“, Момо. Вероятно пропускам безброй други хора, така че, моля ви, не ме убивайте с камъни. Вече е доста късно и мозъкът ми просто не функционира. Мисля само за едно - кога ще започне новият сезон на „Живите мъртви“.
        Най-големите и най-специалните благодарности са за теб - ти, който четеш този роман. Ако не беше ти. Деймън Блек нямаше да съществува. Ти си причината да пиша тези книги и едва ли някога ще ти се отблагодаря напълно.
        notes
        1
        Герой от филма „Кошмари ма Елм Стрийт“. - Б.пр.
        2
        Известна жена стрелец, родена В Охайо през 19 век - Б.пр.